Ветеран

3. Дънди

Следите ме изведоха на пътя, като през цялото време, докато вървях към мотора, настоявах за още данни. Метнах се на мотоциклета, отпуснах се върху ниската седалка между двете дръжки на кормилото и запалих стартера. Машината оживя от рева на двигателя. Междувременно пристигна отговор на едно от запитванията ми. Половин час преди мен един от пазачите на парка беше преминал през пропускателния пункт на „Купър Ангъс Роуд“ с пикапа си в посока към Дънди.

Можеше и да се окаже, че отпечатъците от гуми, които бях проследил, не са от същия автомобил, но за момента поне имах нещо, за което да се заловя. Оказа се обаче, че съответстват напълно на гумите на пикапа от стандартния профил. Взех адреса на пазача. Мястото се намираше в рамките на града и представляваше жилищен блок за хора от средната класа. Частна собственост, но с прилична охрана, обитавана по всяка вероятност от полицаи, държавни служители и пенсионирани военни, както и от служители на парка, които не можеха да си позволят да живеят в неговите предели.

Когато наближих комплекса, порталът се отвори. Бях изпратил предварително кода за достъп. Жилищният блок се състоеше от няколко идентични четириетажни входа, свързани помежду си с обща алея, непосредствено до Браути Фери Роуд. От хълма се разкриваше урбанистичен пейзаж, който не беше нищо друго освен металния скелет на нефтените платформи. Помръкнал град, в който тук-там проблясваха светлини на електрически крушки и пламъци от запалени боклукчийски кофи. Кимнах на въоръжения с автомат охранител на входната врата.

Местата за паркиране бяха кът и вероятно това бе повод за дрязги сред обитателите на сградата. Реших да оставя мотора си зад изкаляния пикап на парковата служба, но после се отказах. Вместо това направих оглед на автомобила. На дъното на каросерията открих издайнически следи от черна течност. Вече нямаше никакво съмнение: пазачът от парка беше пренесъл нещото. Продължих да се чудя обаче защо някои хора държаха опасна извънземна машина убиец в дома си? Може би защото не можеха да си позволят домашен любимец. Кой ли можеше?

Докато се качвах по стълбите, прецених, че мастодонтът ще има по-добър психологически ефект върху пазача и по-добър балистичен ефект върху Нинджата. В данните за служителите на парка, които получих, се казваше, че този пазач бе някой си Мортън Реймънт, който живее с приятелката си Джой Свердлов. Термографът показа присъствие на два топлинни източника с човешки ръст в жилището. Не беше възможно топлината да идва от Нинджата. Това не значеше, че той не е в апартамента, а че не бях в състояние да го визуализирам. Въпреки че и Реймънт, и Свердлов изглеждаха живи, което само по себе си беше обнадеждаващо.

Запромъквах се тихо по алеята и стигнах до тяхното жилище. Взех в ръка незаконната горелка за ключалки, която притежавах. Наострих слух и се спрях да послушам, като усилих и филтрирах приглушените гласове, които достигаха до мен през тънките като вестник стени, докато успея да различа думите им.

— … Ами ако властите се доберат до мен? — каза мъжът с местен акцент, макар и на добре образован човек, и аз предположих, че това бе Реймънт.

— Вече е късно за това, миличък — да беше помислил преди да натовариш онова нещо в пикапа — това сигурно беше Свердлов, вероятно родена тук, но от родители емигранти, защото в говора й съвсем ясно се долавяха остатъци от източноевропейски акцент. — Виж колко много пари имаме и помисли за всичко, което можем да направим с тях.

— Как? Това са мръсни пари. Не можем да ги декларираме — изхленчи ужасѐн Реймънт.

Дори се почудих как човек като него е имал куража да натовари потенциално опасна извънземна форма на живот в каросерията на пикапа си. Аз по-скоро бих я направил на пихтия. Пъхнах горелката за ключалки в процепа за магнитния ключ на апартамента.

— Можеш да направиш куп неща с мръсни пари — даже можеш да си набавиш благинки, които иначе не би могъл — продължи жената.

Вмъкнах се в жилището. Оказа се тясна кутийка. Двамата стояха край масата, имитация на чамова дървесина, в помещението, което служеше едновременно за трапезария, всекидневна и кухня. Върху масата бяха разхвърляли купища мръсни банкноти. Реймънт, все още в униформата на пазач на парка, гледаше неспокойно към тях. До него, с бляскащи от алчност очи, стоеше Свердлов. Никой от двамата не ме чу да влизам, въпреки че стояха срещу вратата. Това бе добър знак. Значи, още не бях съвсем за изхвърляне.

Реймънт вдигна очи, когато казах:

— Какво, да не би да не е така?

После, при вида на насоченото срещу него огромно дуло, изгуби контрол над пикочния си мехур. Дори не успя да посегне към автоматичния пистолет в кобура, запасан на хълбока му.

Свердлов бе направена от по-устойчив материал. Тя се хвърли към оръжието за лична защита на апартамента, което се намираше на една полица на стената. С левия си юмрук я сграбчих за брадичката, вдигнах я от земята и я запратих върху малкото двуместно канапе в другия край на стаята, което се строши под тежестта й. Тя се изправи, впила в мен кръвнишки поглед; приличаше на подивяла котка и беше обезумяла от гняв. Явно бях насочил пистолета не към когото трябва. Затова завъртях дулото на мастодонта към нея.

— Това тук — казах аз и кимнах към револвера — може да прави и други неща, освен да пробива стени, а пък аз дори мога и да виждам през тях. Разбрахте ли ме?

Момичето кимна, а Реймънт едва помръдна.

Преместих се в тясната спалня и щом се скрих от погледа им, младата жена започна да се придвижва към оръжието за лична защита. Отново надникнах от спалнята и тя замръзна на място.

— Искаш да те очистя ли? Ей, сладурано, кротувай, мамка му — извиках й аз.

Тя продължи да ме гледа свирепо.

— Прави каквото ти казва! — примоли й се Реймънт.

Свердлов го изгледа презрително, но в крайна сметка седна. Очевидно тя беше по-бедна от него, затова парите за нея значеха толкова много. Претърсих всяко местенце, където биха могли да скрият някое от Тях. Нещото не беше в апартамента. Помислих си го още щом видях парите на масата, но все пак бях длъжен да се убедя.

Излязох от малката баня, след като се уверих, че нещото не се къпе под душа. Тъкмо се връщах във всекидневната, когато отрядът за бързо реагиране на блока цъфна на вратата. В случая „отрядът“ беше някакъв дебелак, на име Лари, въоръжен само с ловна пушка, от онези, дето им викат „помпи“.

— Вече ти дадох кода за достъп, така че изчезвай — казах.

Лари ме изгледа от главата до петите, преценявайки шансовете си, но явно това, което видя, никак не му хареса.

— Съжалявам, господине — изхриптя той, докато се опитваше да си поеме въздух от тичането по стълбите, — но по договор сме задължени да защитаваме обитателите на сградата. Затова ще ви помоля да…

И в следващия момент вече държах в ръцете си и неговото оръжие.

— Лари, направи каквото можа, а сега се разкарай — продължих аз, но вече започвах да губя търпение.

Лари се обърна и излезе, но преди това погледна извинително Реймънт и Свердлов. Аз се обърнах към двамата.

— Къде е? — попитах, а погледът ми се отмести върху огромната купчина пачки върху масата.

— Кое? — отвърна Свердлов.

Аз въздъхнах.

— Виж какво, така или иначе, ще разбера това, което ме интересува. Единственият въпрос, който е от значение за вас, е дали само ще съм ви понапердашил, или ще сте мъртви, когато приключа.

— Така да бъде, но ако се окаже, че онзи, който го взе от нас, е по-гадно копеле и от теб? — заяде се тя.

— Съмнявам се, че точно за него трябва да се тревожите в момента — рекох аз. — Получихте си парите, сега можете да офейкате. Пък и онзи, който е взел нещото, съвсем скоро ще престане да бъде проблем.

— За бога, кажи му — изхлипа Реймънт.

— Защо ти сам не ми кажеш, Мортън? — добавих аз.

— Какво искаш? — попита Свердлов.

— Що не взема да пребия гаджето ти, че да ми каже? — ядосах се аз.

— Бившето гадже.

— Ти ме зарязваш! — изкрещя Реймънт и се разрида.

— Наистина не разбирам защо — изгаврих се аз и изгледах пазача на парка с леко задоволство.

Свердлов ми кимна. Виждах я как претегля мислено възможностите си и как, също като Лари, никак не харесваше изводите, които си правеше.

— Продадохме го на Касиди Макфърлейн — каза тя след дълго мълчание.

Това ме смути.

— На онзи сводник? Защо? — Свердлов сви рамене. — В какво състояние беше нещото? — настоях аз.

— Доста окаяно — течеше отвсякъде, не мърдаше особено, не издаваше никакви звуци. Трудно ми е да преценя, но не изглеждаше никак опасно.

— Преди колко време?

Свердлов отново вдигна рамене.

— Има-няма час.

— Знаете ли къде е сега?

— Не — каза тя.

Бях почти сигурен, че ми каза всичко, което знаеше. Затова отново хлътнах в спалнята им и излязох оттам с малък спортен сак, който започнах да тъпча с техните мръсни пари, докато с другата ръка държах Свердлов на мушка.

— Какво правиш? — изрева тя.

— Вземам ви парите — казах аз и се почувствах като абсолютен гадняр.

Давах си сметка, че и без това нямаха голям избор. Ако съобщят на властите за случая, сами ще се натопят. Не че ми пукаше за тях. Майорът да се оправя.

— А как да избягам, ако Макфърлейн тръгне да ме преследва? — продължи Свердлов.

Направих се, че не съм я чул. Накрая, когато бях натъпкал всичките пари в сака, тръгнах да излизам от тясното жилище, а Свердлов ме изгледа свирепо.

— Нали ти е ясно, че ако тръгнеш след мен, ще се наложи да те очистя — предупредих я аз.

Свердлов продължи да ме гледа кръвнишки, с поглед, преливащ от омраза.

Излязох от апартамента и затворих вратата. Чух изщракването й зад гърба си и в същия миг Свердлов започна да крещи и да нарича Реймънт страхливец. Не че той можеше да направи нещо, но поне можеше да не се напикава и да не циври. Усмихнах се, но после се завъртях и вдигнах револвера.

Джоузефин се беше облегнала на стената, на около метър от мен. Изглеждаше също толкова безцветна и незабележима, както обикновено. Разправяха, че са й направили операция, за да добие такъв невзрачен вид. Трудно ми беше да я опиша, защото в нея нямаше нищо отличително. Дори дрехите й бяха безлични.

— Да не си изгубил форма? — попита ме тя, без да ме поглежда.

Тя никога не гледаше в очите човека, с когото говореше.

Свалих пистолета и го прибрах в кобура.

— О, здрасти, Джоузи — казах саркастично, като се опитах да прикрия страха си.

Всеки път в присъствието на Сивата дама се притеснявах. Но беше права. Биваше си я, но не трябваше така лесно да си изкарвам ангелите заради нея. Тя поклати глава.

— Майорът каза да го направиш — рече.

Много добре разбирах какво значеше това.

— А ако откажа? — попитах.

— Ами… — додаде тя неловко, като се загледа в ноктите си. — Ще му създадеш ново хоби — да ти вгорчи живота.

— Че той и бездруго това прави — отвърнах аз.

— Джейкъб, дай ми парите — каза тя свенливо.

Аз въздъхнах.

— Ама че дребнавост, дори и за човек като него. Ти какво, дойде, за да ме обереш ли? — попитах отново.

Тя поклати глава.

— Дай ми парите и се върни да ги убиеш — каза тя меко и спокойно.

Пуснах сака с парите в краката й и се опитах да мина покрай нея. Тя протегна ръка. Само едно докосване по гърдите, но аз се спрях.

— Този път ще те прикрия — каза тя и ме погледна в очите.

Устата ми пресъхна и преглътнах неволно. Тя пусна ръката си и ме остави да мина. Докато слизах по стълбите, просветванията от изстрелите в апартамента озариха за миг тъмния паркинг.

Подкарах мотора си по частта от нефтените платформи над водата. Карах малко по-бързо, отколкото бе безопасно по разнебитените дървени дъски и метални листове, които минаваха за пътна настилка. Исках да спра, да се прибера в своя куб, да започна да се наливам и може би да послушам малко музика. Да се опитам да не мисля за двамата нещастници, които току-що бяха убити заради мен, задето бяха направили това, което всички правим, за да оцелеем. Но си дадох сметка, че ако се прибера, Ролистън няма да ме остави на мира.

Срещата със Сивата дама ми напомни, че трябва да действам незабавно. Исках да приключа по-бързо със задачата и да се отдам на забрава. Освен това се нуждаех от обещаната седмица в сензорните кабинки, където щяха да ме хранят със системи, да получа рани по тялото от залежаването, мускулите ми щяха да атрофират, но най-вече щях напълно да се отделя от себе си и да забравя случилото се.

Въпреки че никога не съм изпитвал особено удоволствие от работата си на войник от Специалните сили, трябва да призная, че усещането, което ми даваха приспособленията, усещането, че се движа със скоростта на светлината, когато всички други са натикани в калта, никога нямаше да ми омръзне. Е, какво, щях да убия няколко глупаци, а после да очистя още едно от Тях. Чудо голямо, просто незначително действие в конфликт, който поглъщаше всичко.

Те бяха единствената друга форма на живот, която бяхме срещнали в Космоса, а водехме война с Тях. Трябваше да бъде само капка в океана на Вселената. Но понякога, когато Космосът се изпълваше с ярки лъчи, които прогаряха нощта… Когато чаках да се приземя с десантната совалка, а животът ми бе в нечии чужди ръце… Когато гледах как други совалки се спускаха към непознати планети, за да изгорят в орбитата им… В такива моменти ми се струваше, че цялата Вселена е във война.