Ветеран

18. Подвижния град

Гласът на Шаз, който повтаряше координатите ни и молеше, не, умоляваше за незабавното ни евакуиране, не спираше да отеква в съзнанието ми. То беше по-снажно от Берсерките; движенията му бяха по-грациозни и видът му повече се доближаваше до човешкия — повече приличаше на нас. Но имаше нещо, което не позволяваше да гледаш право в него. Заради това то оставаше неразбираемо, упражняваше нещо като ефект на мимикрия, който оказваше влияние дори на фините ни оптични прибори. Огън, на прицел, огън, на прицел, огън, бий, презареди. То пристъпваше невъзмутимо, куршумите ни рядко го уцелваха, а няколкото пъти, когато наистина успяха да го докоснат, то сякаш се отдръпваше леко назад, за да направи следващата крачка.

Мадж беше първият пострадал. Той беше зад нещото, струва ми се, а може и той да беше отпред, а ние отзад. Все тая. Виждах премигващите пламъчета от дулото на неговия калашников, но изведнъж извънземното се пресегна към Мадж и нещо черно, остро и отвратително на вид се откъсна от него с висока скорост, като продължи да се ускорява. Автоматът „Калашников“ се разпадна в ръцете на Мадж, а самият той полетя във въздуха. Стори ми се, че горната лява половина на тялото му се опита да се отдели. Той като че ли се задържа във въздуха цяла вечност, а аз продължавах да го зяпам, замаян от изкуствено изострените рефлекси, бойния наркотик и амфетамините. Накрая тупна на земята и не помръдна.

В следващия миг нещото беше изчезнало. Шаз беше без глава, а от врата му избликна червен фонтан, след което се свлече на колене и се просна на земята по очи. В главата ми продължи да отеква молбата му за незабавното ни евакуиране. Изстрелях останалите патрони в празното пространство над тялото му.

То стоеше до мен. Извърнах се с лице към него. Държеше главата на Шаз. Не знам защо си помислих, че я разглежда с тъга, опитвайки се да си отговори на някакви въпроси. Не знам как изобщо можех да си позволя лукса да мисля за това, нито откъде ми беше хрумнала подобна мисъл, но не можех да се отърся от това усещане.

Главата тупна на земята, забравена. Автоматът ми избухна тутакси, когато то го помете с ръката си, подобна на лапа с остри нокти — сякаш не съществуваше. Без никакво видимо усилие през една от твърдите плочки на моя нагръдник извънземното проби втвърдяващия се инерционен костюм отдолу и подкожната броня. Усетих го вътре в себе си. Въпреки тренировките, подготовката и бойните наркотици, в мига, в който ръката му се разклони на хиляди пипала, които започнаха да тършуват из гръдния ми кош, ме обзе паника.

Грегър беше във въздуха. Не съм сигурен, че разбирах какво става. Огънчето от дулото на неговото оръжие ми се видя най-приятната гледка, моя опора в този миг. Куршумите сякаш разплискаха вълнички по повърхността на тъмно езеро. Грегър успя да приклещи някак си втвърдилото се междувременно същество и го събори на земята. Ръката се изплъзна от мен. Докато се приземявах грубо в калта, хрумна ми нелепа аналогия — множеството тънки, полюляващи се пипала, в които се беше изляла течната плът на извънземното, ми заприличаха на морска анемона. Изобщо не знаех какво да предприема.

Грегър почти беше успял да се покатери върху нещото. После се плъзна надолу, хвърли празния автомат и сграбчи отчаяно лазерния пистолет „Тайлър“ с оптичен мерник, който висеше на десния му хълбок. После застана между извънземното и мен.

То седна и формата му така се промени, че аз бях принуден да извъртя глава от болка, виждайки как червените лъчи, които се забиваха един след друг в него, го превръщаха в димяща мазна черна маса. То започна да се топи и да се стича върху самото себе си, подобно на кална грамада, но продължи да се приближава към Грегър, който беше изтощил батерията на лазерния пистолет. Той понечи да удари съществото с оръжието си и в мига, в който извънземното се плисна напред, се пресегна за мечоподобния байонет. Както можеше да се очаква, част от съществото се разтвори, оставяйки след себе си тъмни локви никому ненужен генетичен материал. Другата част се превърна в по-дебели пипала. Грегър нададе писък — нетипичен за него звук, — пресечен светкавично от едно от пипалата, което се завря в устата, очите, ушите и ноздрите му. Видях чертите на лицето му да се изкривяват и да се издуват, вените му изпъкнаха и почерняха, когато нещото насила се вмъкна в него. Видях движението на кожата му, скрита под инерционния костюм. Той политна в скута ми, мъртъв. Не, не беше мъртъв, още дишаше. Очите му се бяха превърнали в твърди черни езера, вените му също бяха черни. Аз го зяпнах.

— Говори ка-две-нула, Жребци, обадете се и докладвайте обстановката, край.

Гласът на Ролистън, спокоен, с ясна дикция, прозвуча по мрежата за свръзка с командването толкова не на място, че не успях да разбера смисъла на думите му. Нямам представа колко време съм седял, люлеейки Грегър в скута си. Накрая положих приятеля си в меката кал, изправих се и отидох до трупа на Шаз, докато Ролистън повтаряше съобщението си.

Шаз беше изгубил главата си. Беше мъртъв. Но поне беше умрял, а с Грегър може би ставаше нещо още по-ужасно. По едно време усетих раздвижване в редиците на Берсерките, но още бяха далече. Сега ми изглеждаха толкова нормални, така обикновени.

Аш също беше мъртва. Не трябваше да се тревожа за нея, а за Грегър, но в този момент не исках да мисля за него. Върнах се, където го бях оставил, и затворих очи, пресягайки се надолу слепешката, като с всяко движение от ранения ми гръден кош изтичаше все повече кръв. Изобщо не разбирах какво ми съобщаваше вътрешният дисплей за тежестта на тази рана. Взех в ръце лазерния пистолет на Грегър — дулото му още пареше — и го вдигнах от земята. Отворих очи и го погледнах. Опитах се да проумея какво беше това нещо в ръцете ми и за какво служеше. Накрая успях да извадя изхабената батерия и я пуснах в калта. Наведох се, за да потърся резервна, като се опитах да не гледам черните очи и почернелите вени.

Мадж изпъшка. Усетих раздразнението си, но то бързо отмина, когато разбрах, че трябваше да направя нещо, нещо, което да откъсне мислите ми от Грегър. По мрежата за свръзка прозвуча отново съобщението на Ролистън. Този път тонът му беше гневен, заповеднически, но за мен си оставаше страничен шум.

„Почисти раната. Сложи гел и покрий с лепенка, която да разнесе гела, след това му дай нещо да се съвземе.“ Мадж стене от болка, докато се опитва да седне. Лицето му застива от ужас при вида на Аш и Шаз, после ме пита какво е станало с Грегър. Аз не му обръщам внимание. Не мога да му отговоря, не знам как. Раздразнението в гласа на Ролистън нараства. Извършвам дребно предателство — давам на журналист достъп до мрежата за свръзка с командния състав.

Известно време ходя напред-назад. Мадж се принуждава да се нахвърли отгоре ми, за да ме събори на земята. Усещам ръцете му, които натискат и потъват в гръдния ми кош. През цялото време настоява да бъдем евакуирани незабавно. От време на време чувам откъслечни изстрели. Мадж се е привел много близо до мен и превързва раната ми. Не спира да крещи по мрежата за свръзка на Ролистън, който не изгаря от желание да дойде да ни прибере. Ясно, тук ще си умрем, чудо голямо.

Стрелбата става по-ожесточена, Ролистън иска още информация. Иска да знае какво точно се е случило със сержант Макдоналд. Мадж не му казва онова, което той очаква да чуе. Чуват изстрелите на Берсерките, които напредват през калта към нас.

— Не знам! Мамка му, бях изгубил съзнание! — крещи Мадж.

— Искаш да знаеш? Сега ще разбереш! — пищи нечий глас на ръба на истерията, но това не е Мадж. Изведнъж образите пред мен стават силно релефни. — То е вътре в него. Напъха се вътре насила!

Осъзнавам, че аз съм този, който пищи, въпреки че съобщенията по командната свръзка са почти безгласни. Всъщност направо плача, но без сълзи, няма как да има сълзи, когато вместо очи имаш изкуствени лещи. Изваждам вяло лазерния пистолет на Грегър и се прицелвам в Берсерките, които все повече се приближават към нас.

Всичко замира. Взрив от много ярка светлина. Синкавобяла. На фона на кръга ярка светлина двамата с Мадж приличаме на силуети, а земята сякаш иска да се изкачи до небето. Тишина. После някакъв пронизителен звук и изведнъж настава шумотевица. Писъците от мен ли идват?

В следващия миг стоя обгорен, покрит с мехури, но успявам да се задържа на краката си, насред поле от кафяво стъкло. До мен Мадж, на колене, плаче. Не вярвам, че може да каже защо. Шум от кацащ военен хеликоптер. Подобаващо мрачни акорди на китара, така и не успяват да ме разтърсят кой знае колко. Обръщам се и тръгват натам. Ролистън и Джоузефин Бран скачат от машината с неподозирана от мен енергичност. Ролистън бързо стига до Грегър и започва да го оглежда. Това не ми харесва и насочвам лазерния пистолет кът него. Някой извиква. Усещам миниоръдията на хеликоптера да се завъртат към мен. Те вече се задвижват, готови за стрелба. Пръстите на Бък са върху грифа на китарата; никога не съм го виждал толкова напрегнат. А едно от най-големите страшилища, които познавам, стои насреща ми и ме държи на мушка с лазерната си карабина.

Мадж е до мен, насочил лазерния си пистолет, но каква полза — как бих могъл да застрелям Ролистън? Като че ли Мадж ми казва нещо. Ролистън вдига Грегър, мята го с лекота на раменете си и тръгва кът хеликоптера, където лежи нещо, което прилича на малък стъклен ковчег. То не е мъртво, мисля си, и тутакси се поправям: той не е мъртъв. По-късно разбирам, че е била камера за изолиране от биологично замърсяване.

Грегър лежи в ковчега. Мадж ме издърпва към хеликоптера и ми казва, че се прибираме у дома. Заминавате си от Голямо куче 4. Но докато приближаваме машината, оръжията продължават да стърчат към нас и да ни държат на прицел. Не ни пускат да се качим. Държат се делово и учтиво, но въпреки това не ни пускат при тях. Аз съм искрено учуден, че Мадж има сили да води този безсмислен спор и да крещи на хората в хеликоптера, докато въздушната вълна от неговото излитане ни отхвърля назад.

Гледката на отдалечаващия се в посока на Сириус А хеликоптер е всъщност много красива, докато машината се издига могъщо и съвсем близо до хоризонта. Разбирам, че независимо от нещото вътре в Грегър, не искам Ролистън да отведе приятеля ми далече от мен. Иска ми се да го бях застрелял — Грегър, не Ролистън — в главата, със собствения му лазерен пистолет.

Свестих се и извиках. Никой не се впечатли. Надявах се скоро да умра, защото не исках да търпя тези мъки още един ден. Продължавах да вися от металната конструкция и да гледам надолу към скинарите, които се суетяха около мен по техните си задачи, вятърът люлееше тялото ми, а аз издавах нечовешки звуци.

Портата се отвори и някой мина през нея. Носеше дъстер за радиационна защита, подобен на този, който и аз носех преди това. Имаше и шапка с широка периферия и маска, от която висяха фетишистки амулети. От шапката се подаваха расти, които стигаха до средата на гърба. Това значеше нещо. Мъжът отиде при групичката скинари. Започнаха да разговарят и човекът с растите извади от джоба на дъстера си малка торбичка. Опитах се да издам някакъв звук, който бих могъл да опиша единствено като гърлен рев. Скинарите и мъжът с растите и дъстера погледнаха нагоре към мен. Той се приближи и аз го познах. Въпреки усещането, че ми бяха смъкнали кожата, въпреки че почти не се чувствах човек и определено имах по-големи тревоги в момента, бях изненадан от силния си гняв към Гиби.

— Джейкъб?

Значи, все още си личеше кой съм, помислих с облекчение. Насекомоокият излезе от подвижната щабквартира. Наблюдаваше ни внимателно. Гиби се обърна към скинарите, с които преди малко беше разговарял.

— Трябва да убиете този тип — каза той.

Мога да се закълна, че долових известна паника в гласа му. Скинарите поклатиха глави и вдигнаха рамене — жест, подобаващ на изпаднали в беда дребни апаши.

— Мамка му. Сам ще го направя.

Пилотът разтвори полите на дъстера. В ръката му се появи допотопен пистолет „Колт Нейви“, 44. калибър, към който беше прибавил компютърно управление, беше сменил някои части и беше добавил съвременни патрони. Насекомоокият вървеше към нас. Гиби дръпна предпазителя на револвера без нужда. Така беше по-добре.

— Спрете го — заповяда насекомоокият.

Един от скинарите сграбчи Гиби и смъкна ръката, която държеше пистолета. Насекомоокият отиде при пилота, когото държаха здраво, и го зашлеви толкова силно, че събори слънчевите очила и маската на Гиби. Главата му се завъртя от силата на удара. Когато отново се обърна към мен, видях лещите, които бяха заместили очите му, и гнева в тях.

— Кой е този? — настоя да узнае насекомоокият, имайки предвид мен.

— Да не си полудял, Месер? — попита Гиби и се облещи насреща му.

А, значи, нацисткото копеленце си имало име. Месер, не е зле да го запомня.

— Попитах те нещо — каза Месер заплашително.

— Пусни ме — отвърна Гиби.

Месер кимна на скинарите, които го държаха. Те го пуснаха, но продължиха да го държат на прицел. Гиби върна обратно предпазителя на пистолета и го сложи в кобура си. После ме посочи с пръст.

— Или го убийте, или ние ще се погрижим — каза с провлечения си южняшки акцент.

— Кой си ти, че да… — започна Месер, но Гиби отправи към мен един последен поглед и си тръгна. Беше уплашен.

Ту идвах в съзнание, ту пак се унасях. Но вече не изпитвах болки.

— Аз мислех, че са свалили само кожата.

Глас, който ми беше познат от много отдавна. Намирах се в стая, която приличаше на изкуствена пещера, изрисувана с магически ултравиолетови символи, оборудвана като лекарски кабинет. Над мен се носеха някакви песнопения на език, който не разбирах, въпреки че хващах по някоя и друга дума. Целият бях изрисуван с кръв и над мен някой тракаше с разни шумолящи неща. А върху кожата, която беше смъкната до броня, бяха нарисували нова.

— Дадохме му доста силна доза — каза нечий глас с много силен акцент, който при други обстоятелства бих могъл да разпозная.

— Не можете ли да му помогнете? — попита Мораг с тревога в гласа си.

Опитах се да произнеса името й, но прозвуча така, сякаш някой се давеше до смърт в собствените си лиги.

— Ако подменим всичките му системи, обеззаразим вътрешните органи и прелеем кръв, тогава може би да. Ако разполагахме с такива центрове, жителите на Пътуващия град щяха да бъдат в цветущо здраве.

Акцентът беше от Карибите, казах си аз, горд, че най-после бях успял да го определя.

— Ами в Ню Йорк? — попита тя.

— Проверих и там. Дори Балор не разполага с такова оборудване — отвърна първият глас.

Това беше Езичника, и него го познах. Изведнъж ми се догади.

— Какво искаш да направим? — попита отново гласът със силния акцент.

— Да го закърпите и да го изправите отново на крака — заяви убедено Мораг.

— Защо просто не сложим край на мъките му? — рече Езичника.

„Разкарай се, глупако. Ще ти дам аз един край на мъките ми.“

— Правете каквото ви казвам — каза Мораг.

Почти не помня какво се беше случило. Спомням си хората, но успях да възстановя липсващите моменти от записа, който Мадж беше направил. Беше решил, че непременно ще искам да видя как ме бяха освободили. Имам спомен за Мадж, който пристъпваше като дрогиран, с автомат „Калашников“ пред себе си. След това си спомних Езичника с неговата тояга, който най-после бе заприличал на древния Друид, какъвто очевидно искаше да бъде. Помня и госпожа Тилуотър, с лилавия костюм с пола, много елегантна, типичната героиня от едновремешните сапунки и ситкоми — жена от предградията с майчински вид — само дето тази беше пъхнала в полата си одраната кожа на лицето на последната си жертва. Служила като офицер при американските рейнджъри, но после разпънала на кръст на Проксима от Кентавър цяла колона бежанци, задето отказали да помогнат на взвода й да удържи една от Техните атаки. Уволнили я дисциплинарно, полежала в затвора известно време, обаче поради някаква причина я освободили, та сега ръководеше Първа баптистка църква от Остин, щата Тексас. Разбира се, не можех да забравя и Големия Неон — Татенцето, и Малкия Неон — Мъника.

Татенцето се беше издокарал от главата до петите с лъскав гробарски костюм. В плитчиците на косата си беше вплел премигващи чипове, които оставяха във въздуха фрактални светлинки при всяко движение; върху едното си око носеше светещ в тъмното ултравиолетов монокъл. И той като Езичника имаше тояга, но неговата беше по-скоро жезъл, който изпускаше бледосиня луминесцентна светлина.

Мъника изглеждаше по съвсем различен начин. Говореше се, че всъщност е по-малкият брат на Татенцето. Мъника беше огромен на ръст и беше направен предимно от метал. Дори и да беше останало нещо от човешкото му тяло, не можех да го видя. Той беше толкова силно напомпан, че вероятно не беше запазил почти нищо човешко в себе си. Щом веднъж започнехме да подменяме плътта си с машинарии, постепенно се отчуждавахме от нея. Този направо беше скъсал с всичко човешко. Откъдето и да го погледнеш, си беше машина. Чух да го наричат киберзомби. Когато на Проксима избухнал бунт, Татенцето и Мъника, заедно с част от хората си, дезертирали от редиците на хаитянските морски пехотинци и отвлекли кораб, който пътувал към Земята. Обаче някои от наклонностите на Мъника дошли в повече дори и за Вуду сектата на Големия Неон, така че Татенцето се видял принуден да добавя нови и нови чаркове към малкото си братче. Металната кожа на Мъника беше покрита със зловещи луминесцентни вевѐ. Един вид закрила от страна на Татенцето за неговия полуобезумял брат.

Разбира се, и Мораг беше тук. Носеше свободна черна риза, не много различна от тази на Месер, и панталони, които много приличаха на кожени. Никой не си беше сложил екипировката за радиационна защита. Не виждах Рану обаче. Мина време, преди да се досетя, че сигурно обикаляше града, охранявайки малкото ни събрание. Освен това, въпреки присъствието на братята Неон, непалецът Рану също би събудил подобни атавистични инстинкти. В този ред на мисли осъзнах, че с прясно обръснатата си глава и новите си дрехи Мораг можеше спокойно да мине за една от тези откачалки.

Не исках да ме вижда в този вид. Езичника ме беше видял, но не и Мадж и Мораг. Тя крачеше напред-назад из лагера на нацистите като господарка и изглеждаше разгневена. Имаше нещо много нетипично в поведението й. Ако това беше преструвка, справяше се много добре. По-късно щях да разбера, че през цялото време, докато е работела в „Забраненото удоволствие“, е изпълнявала роля. Месер и скинарите отидоха да се срещнат с Мораг и останалите.

Разбрах останалото от записа на Мадж. Неговите очи камери бяха монтирани върху неподвижни топчета, които компенсираха движенията на главата, но въпреки това пак оставаше усещането за странна лична перспектива на кадъра. Мадж крачеше смело напред, а малко по-напред, вдясно, вървяха Мораг и Езичника заедно с братята Неон и госпожа Тилуотър. Мадж каза, че Езичника се разбирал много добре с двамата Неон, а пък помолили госпожа Тилуотър да ги придружи, защото Бранниците изпитвали голям респект към бандата й от бели серийни убийци, независимо от факта, че са баптисти. Езичника имаше приятели. Стори ми се, че се движи свободно сред аристокрацията на Пътуващия град.

Месер направи знак с ръка към очите на Мадж. Един от скинарите пристъпи напред и се опита с длани да закрие камерите. Мадж го сграбчи за ръката и я изви зад гърба му, при което онзи се приведе напред, превит надве. Мадж държеше в ръката си автоматична карабина. Опря дулото й в голата глава на скинаря и погледна към Месер. Другите скинове насочиха оръжията си. Езичника и братята Неон спряха, а госпожа Тилуотър продължи да върви и заобиколи Месер и групата скинари по фланга. На камерата се видя нейният автомат M-19, стандартното въоръжение на американските войници.

Мораг продължи да върви. Отиде до Месер и така го удари с опакото на ръката, че разкървави тъмновиолетовите му устни. Изтръпнах. Мадж се захили, но когато Месер се обърна към него, видях, че Мораг беше успяла да го изкара от кожата му. Излишно е да споменавам, че в същия миг към нея бяха насочени дулата на много автомати. Обаче тя го зашлеви още веднъж. Разсмях се, докато гледах записа. Така се разхилих, че изплюх кръв. В следващия кадър лицето на Месер беше изкривено от гняв.

— Ти си срам за своя род! — заплю го Мораг.

Той ококори очи и кристалчетата на множеството им фасетки почервеняха. Нямаше и следа от силния шотландски акцент на Мораг.

— Как си позволяваш, момиче, да влачиш тука тия чернилки и да ми държиш такъв тон? — запротестира Месер, а гласът му се тресеше от яд.

Мъника пристъпи напред, но Татенцето го дръпна и измърмори нещо на креолско наречие, което не можах да разбера. Любопитен подход към воденето на преговори, но не мисля, че бих се възползвал от него.

— Може да сме чернилки, малкият, но недей забравя къде се намираш — каза Татенцето.

В това време скинарите гледаха нервно ту Мъника, ту госпожа Тилуотър. Мораг смекчи тона и направи крачка напред, като прокара ръка по лицето на Месер, от което той като че ли се присви.

— Месер, ти си добър войник — рече тя и ме посочи с пръст. Мадж погледна нагоре. Аз представлявах жалка картинка. — Но това тук е мое и аз си го искам обратно — продължи Мораг, след което започна да се умилква. — Обаче ако не го получа, господарите ми ужасно ще се разсърдят.

След това го ощипа здраво по бузата и отново възвърна авторитарния си тон.

— Разбра ли ме?

Месер погледна госпожа Тилуотър.

— Госпожо Тилуотър?

Ясно беше, че макар и според шибаната му идеология тя да представляваше слабия пол, той възприемаше госпожа Тилуотър като сродна душа. Направо да се разплачеш. Всъщност идеше ми да се разплача от мисълта, че тези агресивни хлапаци бяха успели да ме пленят.

Госпожа Тилуотър отговори, сякаш изнасяше проповед в неделното училище:

— Месер, ти сам трябва да решиш. Но на твое място щях да направя това, за което помоли тази мила госпожица.

Не ми хареса изражението на лицето й. Сякаш искаше да види нещо. Месер ме посочи с пръст и извика:

— Това е моят дар пред Господа.

Това ме натъжи. Аз харесвах Джон Колтрейн.

— Боговете са му отредили друга съдба — обади се Езичника.

Месер рязко извърна глава към стария хакер. Усетих, че разглеждаше внимателно застаналата пред него странна фигура, покрита с татуировки и пиърсинги. После попита:

— А ти кой си?

— Езичника.

В този момент Мадж показа Месер в близък план. Видях как очичките на фашизирания глупак се уголемиха около червените кристалоподобни лещи. Името му беше познато. Езичника не сваляше поглед от Месер. Бях сигурен, че се чувстваше добре в ролята на патриарх на хакерите. За момент си помислих, че все едно гледам как някой налага с пръчка Месер по дупето.

— Твоят Бог идва, а когато дойде денят, всички чернилки ще изпитат гнева му — рече Езичника, като се опита да овладее неприязънта си.

Татенцето погледна Езичника, видимо развеселен. Месер вдигна очи към небето, въпреки че прахът му пречеше да го види, и попита:

— И чернилките от Космоса ли?

Започваше да звучи все повече и повече като дете, което отчаяно настоява на своето. Мадж едва се овладя да не се разхили, когато Езичника кимна благосклонно.

— И чернилките от Космоса — каза той.

Ама че нелепа идеология беше открил този Месер. Кой би могъл да приеме сериозно тези глупости?

Мораг отиде бавно при Месер, давайки си вид, че е забравила напълно за насочените към нея оръжия. Застана зад него и като се усмихна, наведе се и му прошепна в ухото:

— Позволи ми да си го взема обратно.

Този път Месер наистина се дръпна. По-късно разбрах защо: това беше сигналът на Мораг към Езичника да изпрати на Месер кодирано съобщение, в което се казваше, че ако той не ме освободи, те щяха и бездруго да си ме вземат, но той щеше да загуби авторитета пред хората си. Затова по-добре да се опита да запази и малкото останало му достойнство. Видях как местеше поглед от Татенцето към Езичника и обратно. Това бяха двамата големи хакери. Разбра, че са го победили.

— Противопоставянето е хубаво нещо — то дава храна на Огу Бодагрис, — но, момче, дай по-леко; не се напъвай толкова нито тук, нито в духовния свят. Успокой духа си — каза Татенцето.

Месер преглътна — явно реши да не казва това, което искаше, и заповяда да ме свалят от кръста.

После видях как едва се задържах на краката си, когато ме свалиха на земята. Мадж ми помогна. С негова помощ успях да направя няколко крачки. Нямам никакъв спомен за това, но видях, че сграбчих Месер, когато минах покрай него. Удържах се да не падна, като се вкопчих здраво с окървавените си ръце в ризата му.

— До един ще ви избия — измърморих.

Месер нищо не каза, а Мадж ме издърпа от него.

Останалата част от записа показваше как Мадж и госпожа Тилуотър ме занасят до задната седалка на пикапа, който после обикаляше по импровизираните улици на Подвижния град. По пътя спряхме да вземем Рану от мястото, откъдето наблюдаваше освобождаването ми, подпрян на цевта на автомата си. Той ме погледна, но не каза нищо. Забелязах, че за щастие, Езичника бе имал благоразумието да изиска личните ми вещи обратно от Бранниците. Заведоха ме до един от камионите, нашарен в ярки флуоресцентни бои, собственост на Вуду сектата на Големия Неон. Мораг трепереше като лист.

— Браво на теб — каза й Езичника.

Мадж смотолеви нещо в същия дух. Задната част на камиона, до който ме бяха дотътрили, представляваше лечебница, боядисана в крещящи цветове. Сигурно вече бяха започнали да ми се привиждат разни работи, защото госпожа Тилуотър беше нахлузила на лицето си маската на нечие одрано лице.

— Добре дошъл в Америка — ми каза ухилената маска.

Май че изпищях.