Ветеран

21. Ню Йорк

Чувах Ги как пеят. Но как беше възможно през вакуума? И не в ушите ми, нито дори в главата ми. Приличаше на ужасния грохот на силен вятър — звук, едновременно нестроен и красив, хор от ангели, които пееха фалшиво.

Те/То също бяха красиви. От мястото, където висях неподвижно в Космоса, виждах Техните островърхи кули, вкопани здраво в недрата на астероида — постройки от биолуминесцентен материал, подобен на корал. Приличаха на огромен и потънал в съвършен покой притихнал град. Аз висях в Космоса, гол и цял-целеничък, без нито едно винтче по мен, и Ги/Го съзерцавах.

Дълбоко в мен нещо зашепна, че това бяха Те, че това беше Тяхната същност. Начинът Им на живот, с който Те бяха доволни, защото никога не бяха имали, нито желали повече от това.

Стори ми се, че бих могъл да Ги гледам така цяла вечност и да Ги слушам цяла вечност. Някъде в дълбините на съзнанието си се зачудих как можех да се намирам във вакуум и да съм жив. Изведнъж пред мен проблесна видение от моите кошмари. Студени, ужасно студени вени, които се пръсват, кръв, която изтича и залива пластмасата около моите очни кухини. После изчезва, прогонено от силата на волята, спомен от друго време, друг живот, и аз продължих да си вися там, да гледам и да слушам.

Не знам колко време бях престоял така, без да изпитам нито за миг отегчение или безпокойство, и не знам кое беше първото нещо, което ме наведе на мисълта, че нещо не беше наред. Вероятно се беше събудил стар инстинкт. Огледах се, доколкото ми позволяваше неподвижното положение в небето. Постепенно видях, че част от звездите липсваха, а с приближаването на космическия кораб все повече и повече оредяваха. Разпознах конфигурацията, но не и конкретния съд. Беше един от леките кръстосвачи, от онези, произвеждани преди стотина години. Поради огромните разходи по построяването им голяма част от тях все още се използваха и в наши дни. Въпреки че бяха огромни и изглеждаха тромави, за мен космическите кораби се отличаваха с особена грациозност. През цялото време безшумните тласкащи устройства изправяха курса на кръстосвача.

Това беше човешки боен кораб и аз разбирах какво щеше да последва. Започнах да крещя към кораба — някак си успявах да чуя собствения си глас — но без резултат. Защитните ракети прелитаха толкова надалече, че всичко ми изглеждаше като на забавен кадър, а двигателите им горяха и оставяха ярка диря в небето. Червените лазерни снопове изхвърчаха от кръстосвача като остриета и пронизваха островърхите извънземни кули, като осакатяваха и изгаряха всичко по пътя си. При всеки изстрел корпускулярно-лъчевото оръжие на кораба пулсираше в синьо и бяло и именно то нанасяше най-големите поражения. Пред очите ми някои от кулите се разцепваха и се взривяваха, и отломките им се рееха из Космоса, а после небето на извънземния град се покри от цветчетата от кратките избухвания на плазмените бойни глави на ракетите.

Малките замръзнали сълзи се забиха в лицето ми като ледени иглички. Не можех да разбера това, което ставаше пред очите ми. Нямаше никакъв смисъл. Изглеждаше ми като самоцелно покушение над нещо красиво. Но най-лошото беше, че продължавах да Ги чувам по същия начин, както когато пееха, само че песента Им беше секнала.

Стори ми се, че астероидът се завъртя насреща ми. Само след миг разбрах, че всъщност аз се бях преместил. Намирахме се от другата страна на астероида. Кръстосвачът вече беше над мен, а неговите тласкащи устройства извършваха минимални корекции, за да го задържат на едно място. От трюма му излетяха две тежковъоръжени бойни совалки — и те, като кораба-майка, по-стар модел. Ескортираха много по-голяма от тях транспортна совалка. Не можех да си спомня точното предназначение на този вид транспорт, но беше от онези модели, които се състоят от двигател и пилотска кабина, свързани с рамка, към която може да се прикрепят различни товарни модули. В случая товарът беше преносима база, предназначена за далечния Космос.

Десантните совалки се приземиха и от тях изскочиха отряд войници с екзоскелет, които осигуриха периметъра за кацането на транспорта. Привързаха базата с въжета и я разгънаха. Оказа се огромно съоръжение, но все още не проумявах какво й беше предназначението. Не беше миньорска база; освен това залежите в Пояса далече не бяха на изчерпване, пък и бяха по-леснодостъпни. Не беше и наблюдателен пост, защото на астероида не беше останало нищо друго освен базата. Все пак ми се видя твърде малка за цял гарнизон, а и нямаше достатъчно космически кораби, да не говорим, че самият кръстосвач беше много по-удобен за целта.

Нямах представа колко време беше минало, но ми се стори, че те доста бързо разгънаха базата, или по-скоро, че едва разгънали я, я изоставиха. Втората десантна совалка излетя обратно и остави и двете совалки на астероида. Те също бяха стоварили всички войници в екзоскелет на повърхността. В следващия миг се случи нещо наистина странно. Десантната совалка не се скачи с кръстосвача. Вместо това пое курс, отдалечавайки се от астероида с максимална скорост. Кръстосвачът започна да изстрелва спасителните си капсули след нея.

У войниците, които останаха на астероида, настъпи лек смут. После започнаха да стрелят. Не виждах в какво се целят, защото нещото беше зад мен. Въпреки че продължавах свободно да си вися в Космоса, успях да се завъртя. И тогава, над ниския хоризонт на астероида, го видях. Приличаше на повърхността на мазно нефтено петно, избликващо от недрата на студените камъни. Беше огромно и покриваше цялата повърхност и виждах плясъка от приземяването на снарядите на релсотроните на бронирания отряд, но то продължаваше да напредва и да протяга пипалата и псевдоподите си към войниците. Знаех каква беше черната течност — онова, което бях видял под хитиновите обвивки на хиляди Берсерки. Същият материал, от който беше направен и Нинджата, който беше влязъл в Грегър, против волята му, а и нещото, от което беше направен Посланик. Те бяха градът.

Пипалата сграбчваха покритите с екзоскелет войници и с лекота разпорваха броните им. От допира с безвъздушното пространство войниците умираха, но въпреки това пипалата пробиваха плътта им. Полутвърдата черна течност завзе совалките и после проникна и в базата. Изведнъж усетих, че мога да се движа свободно, като се опитах да не обръщам внимание на обзетите от паника, издъхващи наоколо хора, докато сам се придвижих или бях вкаран насила във вътрешността на базата.

Във въздуха висяха труповете на войници киборги. Стори ми се, че от тях излизаха пипала, напълнени със собствената им кръв. Базата приличаше по-скоро на склад. Беше пълна с оръжия — от такива за отбрана срещу космически кораби до лазерен пистолет, но само по един брой от всеки вид. Имаше ракетни установки „земя-космос“, самоходни гаубици, шейна, танк, автомати и релсотрони. Най-новото от оръжията беше поне на шейсет-седемдесет години.

Течността се беше разпространила навсякъде — обхващаше дори мъртвите киборги; изглеждаше така, сякаш опитваше на вкус всичко по пътя си. През масивната избита врата на въздушния шлюз видях течност, която като клон се протягаше нагоре към мудно отдалечаващия се кръстосвач. Така де, ако наистина искаха да воюват, щеше да им се наложи да се научат да пътуват в междузвездното пространство.

Внезапно отворих очи. Лежах в скута й. Тя нежно люлееше главата ми. От устата й изтече познато черно пипало и влезе в моята. Очите й ги нямаше; вместо тях видях локви черна течност. Изведнъж започнах да се давя и дочух шепот дълбоко в мен.

Скочих като ужилен. Усетих неприятно изпукване в тила от прекъсването на връзката ни. Мораг също подскочи и извика:

— Какво правиш?

Почти се изненадах, че все още се намирах сред потъналата в прахоляк стара нискоетажна сграда.

— Какво правя ли? — сопнах й се и издърпах и последния жак от устройството за биологична обратна връзка. — Ти какво правиш? — Вече крещях. — Там вътре! — и се плеснах отстрани по главата.

Тя се уплаши, но аз бях толкова бесен заради грубото й посегателство над мен и заради онова, което осъзнах и което беше в разрез с всичко, което знаех до този момент.

— Нали каза да…

Притиснах показалеца си към гърдите й.

— Да споделяш с мен. Но не за да се опитваш да ми промиваш мозъка, по дяволите! Ти му позволи да влезе в мен! Да влезе в главата ми!

— За какво говориш, не разбирам?

— Остави, няма значение.

— Кое няма значение? — настоя тя, видимо разгневена.

— Дали сводникът ти е човек, или извънземно! — изкрещях.

Мислех, че ще се разплаче, но тя изведнъж стана студена, затвори се в себе си и се ядоса още повече.

— Махай се — процеди през зъби.

В този миг разбрах, че съм се държал като задник, изведнъж проумях, че се бях уплашил от съня, но се опитах да не се поддам на тази слабост и се вкопчих в горделивостта и яда си. Грабнах дрехите и екипировката си и отидох да потърся място, където да се облека.

Стори ми се, че когато се върнах там, където бяхме паркирали, Мадж забеляза гневното ми изражение. Киберселяндурите се разотиваха и се готвеха да се прибират в Подвижния град. Въздухът отново се изпълни с прахоляк.

— Добре ли мина? — попита той и се ухили гадно.

Когато тупна на земята по задник с кървяща уста, вече не беше толкова ухилен. Мадж скочи на крака и извика:

— Какво ти става бе!

— Не започвай пак — казах и той има благоразумието да не каже нищо повече.

Езичника стоеше наблизо, подпрян върху тоягата си, и ме гледаше. Не можех да разгадая изражението му.

Гиби закова колата си до мен, като вдигна облак прах, който ме накара да се закашлям. Сложих си нова лепенка със стимулант и преглътнах с вода още няколко от хапчетата на Татенцето. Бък паркира своя мотоциклет и попита:

— Какъв е планът?

Нещо избухна във въздуха над площада. Всички инстинктивно се хвърлихме на земята и извадихме оръжията. Парченца се посипаха върху групичка киберселяндури, които започнаха да недоволстват. Каквото и да се беше взривило, не беше голямо.

— Според теб какво беше това? — попита Бък. — Разузнавателен дрон?

Кимнах.

От другия край на площада Мораг се приближаваше с широки, ядни крачки, помъкнала палатката и спалните чували. Срамът и гневът се бореха в мен. Мисля, че срамът надделяваше, но гневът имаше за съюзник гордостта.

От тротоара видях Рану да идва към нас. Беше извадил пълнителя и сгъваше надве комбинираното си оръжие от карабина и снайпер.

— Разузнавателен дрон? — попитах.

Той кимна и пъхна оръжието в дългия калъф на бедрото си. Мораг вече се беше присъединила към групата и говореше тихичко с Бък. Той не изглеждаше много доволен.

— Рану току-що свали един разузнавателен дрон, което значи, че сме разкрити — казах. Всички до един, без Мораг, втренчиха погледи в мен и зачакаха да продължа. — Ще се върнем в Пътуващия град и ще се опитаме да сменим колите. — Погледнах Бък и Гиби. Гиби изруга, но Бък кимна в знак на съгласие. — А след това по най-бързия начин ще се доберем до Ню Йорк. Някой против?

Последваха кимвания с глава и едва чути думи на съгласие.

Обърнах се към спортната кола и се качих на шофьорското място, без да обръщам внимание на протестите на Мадж. Рану и Езичника се скупчиха на тясната задна седалка, а Мадж седна отпред до мен. Когато се свързах с интерфейса на колата и чух рева на събудения двигател, видях Бък да слиза от мотора си. Мораг зае мястото му, а Бък отиде при Гиби в неговата кола. Мнителната гаднярска част от мозъка ми се запита как беше успяла да убеди Бък да й отстъпи мотоциклета си.

Присъединихме се към конвоя на команчеросите неудачници сред облаци от прах и се отправихме към Пътуващия град.

Карах през предградия, които изглеждаха по-скоро изоставени, отколкото разрушени. Имаха зловещ вид, сякаш обитателите им до вчера бяха живели там. Слънцето червенееше на фона на замърсения въздух. От време на време срещахме глутници подивели кучета, които обикаляха по задръстените с отломки улици. Не говорехме много. Колата на Гиби беше пред нас, а най-отпред Мораг караше мотора. През цялото време усещах втренчения поглед на Езичника в тила ми.

— Какво има, Езичник? — попитах го, когато ми писна да ме зяпа така.

— Спа ли с нея? — каза той.

Мадж се извърна към мен и ме погледна. Видях, че се беше ухилил. Изглежда, ми беше простил, задето одеве го бях фраснал.

— Не е твоя работа.

— Зависи — каза Езичника.

— А, това ще е забавно — каза Мадж, преувеличавайки, и се намести удобно на седалката си.

— Знаеш ли какво значи „йеродула“? — продължи Езичника.

— Знаеш, че не знам.

— О, я стига — обади се Мадж и поклати глава. — Храмова проститутка. Шегуваш се, нали?

От време на време забравях, че Мадж всъщност бе доста добре образован.

— Според мен тя е обладана от бесове и ще направи всичко за онова, от което е обладана.

Това ми се стори познато. Езичника започваше да говори като Викария. Проблемът беше, че не бях сигурен дали не казва истината.

— Е, това поне обяснява защо беше готова да си легне с този чекиджия, при положение че можеше да избере някой като мен — продължи да се хили Мадж. Нищо не казах. Мадж се обърна към мен: — Ти да не би да повярва на тези глупости? Момичето може и да има откачени идеи, но те вероятно идват от ей този задник — и посочи с палец Езичника, — обаче със сигурност не е курва, обладана от извънземни.

Отново запазих мълчание. Вместо това се съсредоточих в пътя пред себе си. Мадж ме зяпаше учудено.

— Джейк?

— Не знам, човече. Случиха се разни неща. Доста сбъркани.

— Супер. Да не те е лизала отзад? — попита Мадж.

Ето затова понякога забравях, че е човек с образование.

— А тя ли го направи, или извънземното? — поинтересува се Езичника.

— Тя има ли пипала? — поиска да разбере Мадж.

— Затваряй си устата, Мадж. Не знам. Предполагам, че беше извънземното.

— Но тя те съблазни? — по-скоро заяви, отколкото попита Езичника.

Добър въпрос: дали наистина ме съблазни? Не се почувствах прелъстен, но може би точно това ми хареса. В края на краищата тя беше опитна проститутка.

— Май губим вярата си, а, Езичник? — попита Мадж.

— Какво?

— Само се чуйте. Превръщате едно младо момиче — пардон, жена — в някакво извънземно сексчудовище. Къде се дяна разкрепостеността на езичеството? А? Говориш също като фундаменталистите отпреди времето на Последния човешки конфликт. Жената е зло. Истината е, че те е яд на нея, защото те превъзхожда. Не се притеснявай. Не мисля, че тя иска да се прави на Йоан Кръстител; ти ще обереш цялата слава като създател на „Бог“ — каза Мадж, преди да се обърне към мен. — А ти, ти имаш късмет, че Аш и Бибс не са тук, защото щяха да съдерат от бой голия ти задник… Няма ли да пораснеш, по дяволите!

— Мадж, ти не си бил там… — започнах.

— Не те ли е срам. Ти си по-голям гадняр и от мен. Дори с момичето да се случва нещо, какво толкова? Продължавай да бъдеш мнителен и още повече ще вгорчиш живота си, а аз още по-често ще ям юмруци. Докато не си сигурен, приемай нещата на доверие. И двамата сте толкова уплашени. Абе какво се разправям, при следващата почивка отивам и се качвам на мотора при нея, да види момичето какво значи истински мъж. Е, какво ще кажеш?

Не исках това, бях сигурен, че не го искам, но също така бях сигурен, че пак искам да фрасна Мадж.

— Не, нали, и аз така си помислих — каза, докато гледаше как кокалчетата ми побеляват. — Знаеш ли, ако имахме повече жени в нашата весела дружинка, нямаше да се налага да слушам тези глупости.

— Ти ни стигаш — заявих.

— Може би малко прекалихме с религиозната страна, но принципът остава… — започна Езичника.

— Тя реагира на онова, което става с нея; самата тя не е открила, нито се е привързала към някоя религия. Нейната реакция е естествена, докато твоята, като всяка религия, е създадена от човека — каза Рану.

— Значи, и ти си мислил върху това — казах му аз.

— Мисля, че когато нещата между мъжа и жената не вървят, мъжът и неговите приятели се обединяват и заклеймяват жената — отвърна Рану. — Просто вие двамата все по-трудно успявате да я манипулирате.

— Аз не се опитвам да я манипулирам — обиди се Езичника. — Аз се тревожа за нея.

— Така ли било? На мен пък изобщо не ми пука. Даже, като се замисля, прекрасната Джоузефин Бран може би в този момент се любува на красивата ми физиономия в мерника на снайпера — отбеляза Мадж.

— Ами ако по невнимание унищожим човечеството? — каза Езичника. Мадж се разсмя; дори и на мен думите на Езичника ми прозвучаха нелепо. — Не се шегувам — настоя той. — Ако объркаме нещо, може да Им поднесем нашата Слънчева система на тепсия.

— Ами тогава гледайте да не обърквате — каза Мадж. — Въпреки това не разбирам как може Мораг да бъде виновна.

— Трябва да вярваш — каза му Рану.

Отново настъпи мълчание. Ако Рану и Мадж бяха прави, а аз вярвах, че е така, тогава яко се бях издънил. И не само това, ами бях нарекъл Мораг с най-обидни думи. Това означаваше също, че сънят ми или онова, което Посланик ми беше казал, най-вероятно беше истина. В такъв случай тогава не само ние бяхме започнали войната, но и сами бяхме предоставили на Тях средствата, с които да се въоръжат. Обаче нещо не се връзваше. Не можех да се сетя за нито една причина да тласнеш човешката раса към такава война. Не проумявах какъв беше залогът.

Когато стигнахме в Подвижния град, се срещнахме набързо с Татенцето и госпожа Тилуотър. Конвоят се подготвяше за преместване. Напоследък нападенията над тях бяха зачестили и бяха станали по-сериозни. От другата страна на границата, в Пенсилвания, Мамините синчета бяха сформирали цяла бронирана армейска бригада, подкрепена от въздушни и артилерийски подразделения. Команчеросите ни дадоха нови превозни средства: два много готини и удобни пикапа (за голямо разочарование на Бък и Гиби) и един мотор за офроуд, който да ни служи като ескорт. Мадж беше взел мотора и беше поканил Мораг със себе си, вероятно за да ме ядоса. Тя беше приела. Номерът му беше проработил. Бях ядосан, но най-вече на себе си, и ужасно съжалявах за това, което бях направил.

Езичника изпрати силно закодирано съобщение до Балор. Ако все още проявяваше интерес, Ролистън имаше време да разбие кода, но текстът не беше показателен, защото предварително го бяхме уточнили с Балор, обсъждайки въпросите за връзката помежду ни. И команчеросите, и хората от Вуду сектата на Големия Неон се бяха съгласили да изпратят малки конвои, които да объркат евентуалните ни преследвачи и сателитните съгледвачи. Езичника се опитваше да открие или да заблуди евентуалните разузнавателни дронове или други средства, които биха използвали, за да ни намерят. Освен това беше проверил превозните средства и нас самите за „бръмбари“, но не беше открил нито един. По обратния път изобщо не говорихме за бъдещите ни планове.

Пътувахме през нощта. Мадж и Мораг се обърнаха с мотора, но не пострадаха тежко. Аз продължавах да гълтам хапчета, стимуланти и доста силни амфетамини, които Мадж ми даде. Знаех си, че със сигурност ще има скътани някъде. В нашия пикап цареше мълчание.

Балор дойде да ни посрещне лично на водната граница, но този път на различно място от последния път. Чакаше ни моторница; трябваше да оставим пикапите. Поздрави ни като стари приятели, а към Мораг се отнесе като към кралска особа. Стори ми се, че Бък и Гиби малко се постреснаха от вида му.

В студените сиви води видях отраженията на част от горящите в Ню Йорк сгради. От други квартали към небето се издигаше дим.

— Проблеми ли имате? — попитах, въпреки че беше очевидно.

— Нищо страшно. Не бива да се притеснявате от това — каза Балор. — Вие сте мои гости.

— Това заради нас ли е? — попита Мораг.

— Не знам; нямахме време да ги попитаме.

— Кои бяха? — попита Мадж.

— Нанесоха ми обида, като изпратиха по море отряд Мамини синчета. Сякаш те биха могли да се справят с моите ветерани. Обаче имаха доста самолети — изръмжа той, разгневен, че Мамините синчета не се бяха оказали достатъчно голямо предизвикателство за тях.

— Балор, ако са искали, са могли да сринат града със земята — казах с равен глас.

Той се обърна към мен.

— Злото ми око щеше да се разплаче. Аз обичам този град. — Изглеждаше натъжен, но в следващия миг се разсмя. — Казаха ми, че се опитали да съберат отряд от Тюлени, които да нападнат града, обаче Тюлените отказали и дори предупредили някои от старите си бойни другари, които сега работят при мен. Така че знаехме за нападението.

И отново на лицето му се появи невъзмутимата акулска усмивка.

— Ако е бил Ролистън, със сигурност няма да играе на дребно — каза Мадж.

Аз кимнах.

Заловихме се за работа, въпреки че аз прекарах известно време в болницата, докато отново ми закърпят кожата. Направих списък с нещата, от които щяхме да имаме нужда, и го връчих на Балор. Той го прочете, погълна го и след това ме накара да направя друг, след което наизусти и него и също го изяде, преди да започне да мрънка, че ще го разоря. Наистина исканията ми бяха твърде големи, но той ги изпълни. Направо бях смаян, когато ми показа десетте тенеца. Те бяха по-стари от действащите в момента с цяло поколение, но пък тъкмо с такива бях тренирал в Парашутно-десантния полк.

— А имаш ли набор за преминаване на голяма морска дълбочина?

— Имам ги всичките — за голяма морска дълбочина, за далечния Космос, за токсична атмосфера, за силна гравитация, каквото се сетиш. Но никога не съм ги използвал; бяха на един отряд Мамини синчета, преди да им ги отмъкнем.

— Нали си наясно, че не можем да ти платим за тях.

— Те нападнаха дома ми. Идвам с вас.

Погледнах го рязко, но след това кимнах. Той щеше да ни бъде много, много полезен.

— Пък и на мен никога няма да ми потрябват — каза и посочи тенците.

Езичника и Мадж се заеха с разузнаване, за да потвърдят фактите от разказа на Бък и Гиби. Езичника прибягна до отвъдния свят на мрежата, а Мадж се обърна към старите си познати от журналистическите среди. Мораг се занимаваше с Бог, направи проучване върху самата сонда на Атлантида и ме отбягваше или се правеше, че не ме забелязва, което никак не ме учуди.

Рану ми помогна да изготвим плана за нападението, за който не разполагахме с много информация. Освен това обучаваше Мораг на бойни техники, помагаше й да свикне със софтуера, провеждаше й симулации и други подобни. Беше добавил компютърни връзки към лазерния пистолет и автомата и й беше дал очила, които да й служат като дисплей, който да й показва линиите на мерника. Връзката с пистолетите се осъществяваше от ръкавица, свързана с очилата, които даваха допълнителна възможност за нощно виждане. Не беше толкова добро, колкото вградения хардуер, но поне така не се налагаше да се замества жива плът.

Двамата с Рану се занимавахме и с подготовката на тенците. Правехме им диагностика, минахме през операциите за спускане на голяма дълбочина и сложихме изолираща пяна, която да сведе до минимум техните електромагнитни и топлинни сигнали.

Бък и Гиби разглеждаха забележителностите на Ню Йорк, напиваха се и се друсаха. Когато Балор им даде транспортен самолет, те започнаха да мрънкат, но се заеха да внесат колкото се може повече подобрения и да го подчинят на собствения си стил на пилотиране.

Бях се облегнал на една акустична плочка, препасан само с хавлия, като всички останали.

— Ако възнамеряваш да кажеш нещо, не се допирай до плочката; опитай се по възможност да имаш минимален контакт с пода и стените — ми каза Езичника.

— Ако искаш, да застана на един крак? — попита Мадж.

Казах си, че Балор изглеждаше нелепо с препасана около кръста хавлия, но бяхме оставили дрехите си пред вратата на сигурната стая. Обаче нито за момент не си помислих, че Мораг изглежда нелепо по хавлия. Всячески се опитвах да не я гледам. Преди да влезем, Езичника ни беше проверил щателно за наблюдателни средства. За съжаление, беше открил едно-две върху Бък и Гиби, които вероятно се бяха лепнали за тях, докато разглеждаха града.

Оттласнах се от стената и стъпих на пода.

— И така, с какво разполагаме? — попитах.

Въпросът ми беше отправен към Мадж и Езичника.

— С нищо конкретно — отвърна Мадж. — Носят се слухове за някакво съоръжение на голяма дълбочина под морската повърхност. Някои от моите познати журналисти изчезнаха безследно, когато се опитаха да разберат нещо повече, разследвайки случая. Освен това с него са свързани и два смъртни случая, единият на хакер, за който се предполага, че „изгорял“ при досега си с предохранителните мерки, и другият, на генетик, който се беше свързал с единия от изчезналите журналисти. Говореше се, че се канел да разбули тайната. Има и няколко още по-хард версии от хора, които си падат по теорията на конспирацията. Нали знаете — как правителството държало няколко от Тях затворени там долу и тям подобни. Но нищо сигурно, само че ако ми трябваше журналистическа сензация, нямаше да имам нищо против да дам живота си, за да проуча нещата на място. Не съм сигурен обаче, че бих избрал да нападна това съоръжение, като се има предвид колко здраво го охраняват.

— А някакви идеи относно местоположението на самото съоръжение? — попитах.

— Разполагаме с три възможни обекта под морската повърхност — продължи Мадж.

Мораг разгърна плановете, до които се беше добрала. Езичника не беше разрешил да се внесе монитор в сигурната стая. Според него беше достатъчно лошо това, че всички имахме вградена електроника по себе си. Мадж погледна към дългия, дебел ствол на сондата и посочи трите обекта.

— Ето тук, тук и тук. — След това потупа отново най-дълбоко разположения и продължи: — Повечето сведения насочват към последния, но пак повтарям, това са само предположения.

— На каква дълбочина? — попита Балор.

— Петстотин метра. Защо? — попита недоверчиво Мадж и погледна към мен.

— Това е дълбоководната зона — отвърна Балор. — Там цари вечен мрак и страшен студ.

— Езичник, ти какво мислиш? — обърнах се аз.

— Според мен там има нещо. Открих подобни сведения в по-конспиративно настроените части на мрежата. И което е по-важно, успях да намеря доказателства в подкрепа на версията на Бък и Гиби. Акостирането на кораба „Стомана“ наистина съвпада по време и място с това, което казаха. Има огромно изтичане на енергия в тази посока — каза той и посочи последното от трите възможни места, същото, което и Мадж беше предложил. — Освен това там са били направени много големи доставки, чиито дири се губят, както и голям обем провизии.

— Какви по-точно? — попита Рану.

Езичника вдигна рамене и каза:

— Лабораторно оборудване, материали за работа с биологично опасни вещества, контейнери за изолация, оборудване за генетични експерименти, лабораторни консумативи, храна и достатъчно въоръжение за охранителен отряд с прилична численост.

— Например?

— Поне взвод.

— Тежковъоръжени ли? — попитах.

Езичника вдигна рамене.

— Не знам. Може да разчитат на подкрепления от други части на сондата — предположи той съвсем основателно.

Сондите гъмжаха от охрана, корпоративна и военна, оттам непрекъснато си заминаваха войници и пристигаха нови. На повечето имаше по един гарнизон Мамини синчета, без да споменавам местните полицаи, които по всяка вероятност разполагаха с добре обучен специален отряд от ветерани като нас.

— Значи, трябва да действаме бързо. Не успя ли да влезеш в тяхната мрежа? — попитах, въпреки че знаех отговора.

— Тя е напълно изолирана от мрежата и представлява изцяло самостоятелна система — двете нямат никакви допирни точки. Комуникациите с външния свят се осъществяват посредством друга мрежа, която е кодирана с помощта на изкуствен интелект. Но дори и да е възможно, няма да успея да разбия кода.

— А кой финансира поддръжката на това съоръжение? — обърна се Мадж към Езичника.

— По принцип някаква компания, която се занимава с логистика, но това е само прикритие. Ако имах време, можех да разбера, само че, като гледам колко внимателно са си прикрили следите, най-вероятно става дума за разузнавателна агенция.

— Имаш ли представа кой стои зад нея? — попитах.

Езичника поклати глава.

— Добре, да видим какво имаме тук — казах и потупах с пръст върху чертежите предполагаемото място на съоръжението.

— Въздушен шлюз — каза Мораг. — Док за товарене на подводници.

Изненадах се.

— Сигурна ли си? — Тя преглътна отговора и само кимна с глава. — Сондата има ли някакви външни защити? — попитах отново.

Хората в стаята се размърдаха и започнаха да мърморят. Смяташе се, че сондите са почти непробиваеми; откакто ги бяха построили, около тях витаеше параноя за терористични атаки.

— Подсилен бетон с дебелина дванайсет метра, на теория устойчив на удар от торпедо с ядрена глава. Пълноспектърни сканиращи устройства, датчици за движение, автоматични стоманени оръдия, детектори на торпеда, вероятно гъмжило от напомпани охранители и патрулиращи миниподводници за бързо реагиране — изстреля Мораг.

Не бях единственият смаян; всички отправихме погледи към нея.

— Звучи забавно — каза Балор и се ухили. — Май винаги ми се е искало да нападна някоя сонда. — Замисли се за момент. — Да, така си е.

Езичника беше побеснял.

— Защо си загубих времето, вместо да се занимавам с „Бог“? Това, което предлагате, е самоубийство.

— На мен наистина ми звучи като покана за групово преебаване — рече Бък.

Рану, който ми беше помогнал с изработването на плана, само се усмихна.

— Няма да нападаме сондата — казах, опитвайки се да успокоя всички присъстващи. — Предлагам да влезем в съоръжението откъм океана.

Балор беше разочарован.

— Трябва да се промъкнем, без охраната да ни види, а след това да ги държим на разстояние, докато Езичника успее да ни вкара вътре — обясни Рану.

— И докато още сме в шлюза, идва охраната и ни очиства — добави Езичника.

— Не и ако ти действаш достатъчно бързо — прекъснах го аз.

— Аз нямам власт над скоростта, с която се изпомпва водата от въздушния шлюз. Освен това как възнамеряваш да се спуснеш на такава дълбочина? С миниподводница ли?

— С тенците — каза Рану.

Всички притихнаха и се замислиха над това.

Мадж тихичко подсвирна.

— Е, с това със сигурност ще имаме известно предимство пред тяхната охрана.

— Тези неща действат ли на такава голяма дълбочина? — попита Езичника.

— Ъхъ — казах. — Много ясно.

— По-скоро, да — поправи ме Рану. — Вижте, сам по себе си планът е любопитен, но проблемът е, че дори не сме сигурни дали там изобщо има нещо.

— Планът е лудост — възрази Езичника.

— На мен ми допада — каза Балор.

— Ти си се побъркал — рече му Мадж. — Дори и да успеем да осъществим фантасмагоричния ви пробив, не знаем какво ни чака вътре. Искам да кажа, ако там изобщо има нещо. Така де, може да се окаже, чисто и просто, опасно и скъпо струващо нападение над обществена пералня.

— Има — каза Мораг.

— А, отново курвенската интуиция ли? — попита Мадж.

— Не, ето тук има липсваща информация.

И тя посочи върху чертежите третото възможно място, предпочетено от Мадж и Езичника преди това. Тя погледна Езичника, но погледът й мина над него. Той се разкрещя:

— Нали ти забраних да обменяш съобщения!

— Те не могат да разбият кода. Провери данните ми — отвърна му Мораг.

Езичника млъкна. Всички го загледахме в очакване. След малко вече се беше поуспокоил.

— Права е.

Помислих си, че сигурно се чувства по начина, по който се бях почувствал и аз, когато Рану ме беше спукал от бой — усещането, че някой тотално те превъзхожда.

— И как така ти не успя сам да разбереш това? — попита невинно Мадж.

— Стига, Мадж — прекъснах го.

Мораг извади други планове под чертежите на сондата и ги разгъна на пода.

— Това пък какво е? — попитах.

— Използвах плановете на етажите, до които успях да се добера, и съставих програма, която да попълни липсващите звена. Това е участъкът, който обсъждаме. Ето това — и тя посочи стените и подпорните колони — са вътрешни стени и структуроподдържащите елементи, без които сондата би се разпаднала. Не знам какво има там в действителност, но доколкото успях, очертах участъка, който ни интересува.

Всички мълчахме; Езичника беше като ударен от гръм.

— Сигурна ли си? — обадих се аз.

— Щеше ли да зададеш същия въпрос, ако ти го беше казал Езичника?

— Езичника има опит в тези работи.

— Да, знам, а пък аз съм само тъпа курва от платформите.

— Не съм казал такова нещо.

— Да, днес не си. Накарайте го да провери работата ми.

— Чия работа? — успя да продума Езичника.

— Не започвайте пак — каза Рану със заплашителен тон.

— Езичник, би ли проверил? — помолих го аз.

Той кимна. Мораг му изпрати информацията и той се отнесе в мрежата, да преглежда резултатите й. Този път му отне повечко време.

— Мисля, че тя е права — каза накрая.

— Въпреки това все още не знаем какво всъщност има там — предложи Мадж.

— Затова веднага щом влезем, Езичника ще хакне системите им и ще потърси плановете на съоръжението — обобщих аз. — Вижте, никой не ви е обещавал да мине гладко, но вие много добре знаете, че първото нещо, което ще се сговни в момента, в който стъпим на сондата, ще бъде планът ни.

— Което не е достатъчна причина да нямаме такъв — намеси се Езичника.

— Всички сме влизали в мисии и при по-мъгляви предварителни обстоятелства — добавих.

— Които рядко са завършвали с добър край — допълни ме той.

— Мадж, ти навит ли си? — попитах го аз.

Той вдигна рамене.

— Да, все ми е тая.

— Аз ще се заема с това — обади се Мораг.

Аз я погледнах.

— С кое?

— Когато влезем, мога да хакна системите им и да извадя плана на съоръжението или нещо такова.

Езичника и Мадж погледнаха към нея, а после се обърнаха към мен. Мораг видя погледите им. Бък и Гиби също гледаха като в небрано лозе.

— Какво има? — попита тя.

— Ти никъде няма да ходиш — отвърнах.

— Как така никъде няма да ходя?

Толкова беше изненадана, че дори не успя да се разгневи.

— Мораг, ти вече показа на какво си способна в много тежки ситуации, а информацията, която сега ни даваш, е първокласна, но става дума за механизирано нападение над вражески обект. Не можем да си позволим да пратим необучен човек, без опита и без хардуера за подобни неща. Освен това ти не знаеш как се управлява тенец.

— Знам как се управлява тенец — заяви Мораг с тържествуващ вид.

— Как така? — попитах, а после погледнах подозрително Рану.

Той, както винаги, остана невъзмутим.

— От софтуерните инструкции. Освен това минах и през симулации.

Отправих убийствен поглед към Рану, но се обърнах отново към Мораг:

— И преди съм ти казвал, че не е достатъчно да притежаваш умения, придобити чрез софтуер. Дори когато правилно си ги усвоила, те ти дават само основата. Трябват ти опит и тренировки. Ако вместо да мислим за задачата си, ще трябва да мислим и за теб, ще ни убият. И без това ще трябва да се погрижим за Езичника, когато изпадне в транс в мрежата. Един можем да преглътнем, но двама вече ни идват в повече.

— Затова ми позволете да се заема с хакерската работа, а Езичника ще ми помага и ще действа като допълнителен стрелец. И бездруго се справям по-бързо от него. — Тя се обърна към Езичника: — Извинявай, но е така.

— Искаш да кажеш, че изобщо си по-добра от мен — рече той.

Тя не отговори.

— Виж, Мораг, да действаш като хакер по време на битка, е съвсем различно от… — започнах.

— Всъщност не си прав — прекъсна ме Езичника. — Щом влезеш в мрежата, потъваш. Няма значение какво се случва в реалния свят. Ако те убият, убият.

Мораг се ухили победоносно. Аз изгледах Езичника сърдито.

— Мораг — започна Мадж, — наистина много те бива за тези работи, но никога не си виждала истинско сражение. Нямаш представа как ще реагираш. Може да се сковеш от ужас. Тук не става дума само за твоя живот; заради теб може и ние да загинем. В началото при всяка битка се напикавах от страх и после часове наред треперех като лист.

— Вече не се ли напикаваш? — попитах Мадж. — Взех да се притеснявам, че може да се удавиш в тенеца.

Мадж ми показа среден пръст, но после се замисли над думите ми.

— Не е изключено — съгласи се той и се обърна към Мораг: — Виж, сладурано. Не се и съмнявам, че с времето ще се научиш и ще се справиш, и аз на драго сърце ще застана до теб в някоя битка, ако изобщо бих влязъл в битка на драго сърце, но точно сега не е моментът за упражнения.

— Тя няма да се скове от ужас. Аз пък на драго сърце залагам живота си — каза Рану.

Почувствах надигащия се в мен гняв.

— Чудесно. Обаче кой ти дава право да залагаш моя и на всички останали? — озъбих се аз.

Бях побеснял, че продължаваше да подстрекава Мораг.

— А защо и ти да не отпаднеш от мисията, така и така сме заговорили за това? — тихичко каза Рану.

Все едно отново ме беше ударил с юмрук.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Аз съм един от най-опитните войници сред нас и съм участвал в подобни пробиви и преди. Да не говорим, че съм управлявал тенци, преди да изгубиш девствеността си, миличък — опитвах се да не крещя.

— А да си пикал кръв тази сутрин? — попита Рану.

Аз млъкнах. Изведнъж ми стана студено, а освен това наистина бях изпикал кръв.

— Рану е прав — каза Мадж. — И без това единственото, което те държи във форма, са дрогата, железариите и пластмасата по теб.

— Ще се справя — отвърнах грубо.

— И тя ще се справи — каза Балор.

Аз зяпнах от изумление. Обърнах се към тях двамата с Рану:

— Големи всезнайковци се извъдихте! — Те мълчаха. — Много добре знаете как ще завърши всичко това и сте наясно, че не можете да успеете…

— Без опит и тренировки — вметна саркастично Мораг.

Погледнах я и казах:

— Наистина ли смяташ, че казвам това, за да се правя на задник? Добре тогава. Искаш да отидеш, така ли? Чуй ме сега: да предположим, че горе-долу успееш да се справиш с тенеца, да предположим дори, че няма да се сковеш от ужас и няма да ни избият заради теб. Дали обаче си готова да убиваш? — И се разкрещях: — Защото ето какво ще ти кажа: мъжете и жените, по които ще стреляме и които ще стрелят по нас, няма да са лоши хора. Те ще са същите като нас, добряци, които просто се опитват да си вършат работата по най-добрия начин. Хора, с които щеше да ти е драго да пиеш бира, ако не бяхме толкова заети да се избиваме един друг. Хора, чиито лица ще продължаваш да виждаш дълго след това и което е по-лошото, в един момент ще започнат да ти изглеждат напълно еднакви. Затова, кажи ми — готова ли си да убиваш?

Тя ме погледна и аз видях решимостта в очите й — лицето й сякаш беше издялано от камък.

— Готова съм да направя каквото е нужно — каза и сама си вярваше. — Мисля, че там, долу, има нещо много важно.

— Ти не си истински загрижена за Грегър; Посланик си прави шегички с теб — казах.

Тя ме погледна, сякаш я бях зашлевил. Отвори уста да ми отвърне.

— Мораг е права — каза с тъга в гласа Езичника. Обърнах се към него, за да го погледна. — Тя е по-добра от мен и трябва да се заеме с хакерската задача. Аз ще стрелям и ще я пазя, докато е в транс, а ако има нужда, ще й помагам с мрежата.

В този момент ми заприлича на човек, претърпял пълно поражение. Отчаяно потърсих с поглед Бък и Гиби, но те само вдигнаха рамене. В крайна сметка, тяхната задача беше най-леката.

— И бездруго ще умрете — рече Бък.

— Но тя дори няма подсилени рефлекси — вкопчих се в последния си коз.

— Напротив — отвърна Мораг.

Мигновено се извърнах към нея.

— Кога успя?

— Преди седмица, когато започнахме подготовката — рече тя.

— Свикна ли вече с тях?

— Да — вместо нея ми отговори Рану.

Не знаех какво да кажа.

— Даваш ли си сметка какво си причиняваш? — попитах, поклащайки глава.

— Джейкъб — каза тя внимателно, — това изобщо не те засяга. Изведнъж в стаята настана пълна тишина. Чувствах как всички гледаха нас двамата с Мораг. — И да знаеш, идвам с вас — каза тя с нетърпящ възражение тон.

Трябваше да си набавя малко дрога, но веднага след това потърсих Мораг. Открих я в нещо, което приличаше на офис, на един от последните етажи на Емпайър Стейт Билдинг. Помещението отдавна беше станало жертва на разрухата, но дървената ламперия все още стоеше по стените. Дори можеше да се видят избледнелите шарки на украсата в стил ар деко. Но най-странното от всичко беше това, че полилеят все още висеше от тавана. Повечето от кристалните висулки бяха изпочупени отдавна, но онези, които бяха останали, отразяваха нахлуващата отвън светлина.

Мораг седеше на перваза на прозореца, напълно забравила за бездната отдолу. По ирония на съдбата, въпреки че бях служил в Парашутно-десантния полк, не си падах много по височините, въпреки че навремето няколко пъти бях падал свободно от орбита с парашут. Нощно време по-голямата част от Ню Йорк тънеше в мрак, защото беше обезлюдена, но сърцето на Манхатън грееше в ярки цветове, а огромни светлинни снопове раздираха покритото с облаци черно небе. Без да иска, Мораг беше застанала в силно драматична поза, вписана в рамката на огромния прозорец без стъкло — вятърът отвън издуваше широките й дрехи, а тя гледаше навън към града.

Приближих се до прозореца, но спрях на няколко крачки от него и запалих цигара. Тя вдигна очи към мен.

— Дошъл си да ми кажеш колко опасно е това ли? — попита.

— Предполагам, че ти вече го знаеш. Въпросът е дали наистина ще го направиш?

По лицето й премина раздразнение и тя се обърна с лице към града.

— Правя го, защото ми харесва.

— Не разбираш ли защо наговорих онези работи?

— Защото смяташ, че имаш собственически права над мен. Въпреки че ти би предпочел да го наречеш проява на загриженост.

— Собственически права? — ухилих се аз.

— Напоследък много говоря с Мадж — отвърна тя.

Не можех да видя лицето й, но бях сигурен, че тя също се усмихваше.

— Така ли? Е, тогава си е цяло чудо, че не казваш „мамка му“ след всяка втора дума, а използваш думи като „собственически“.

— Според мен той говори така, за да го разбират бойните му другари — каза тя.

Известно време помълчахме и гледахме нощния град. Опитах се да превъзмогна гаденето, умората и слабостта, които постепенно завладяваха тялото ми.

— Мораг, аз много, наистина много съжалявам. Не трябваше да ти говоря по този начин. Знам, че не е вярно. Просто се уплаших и изпаднах в паника.

Това беше най-дългото извинение, което някога бях изричал. Тя се изсмя горчиво.

— Май ще ти трябват опит и тренировки, за да се справиш с любовница, която има извънземно в главата си — каза, но не се обърна към мен.

Не знаех как да й отговоря. Изведнъж осъзнах, че и за нея самата това беше нещо напълно непознато и може би далече по-страховито, тъй като тя беше директно потърпевша, но въпреки това успяваше да го понесе, докато аз бях изпаднал в паника. Тя се обърна към мен.

— Това беше сън — рече. — Държа се като гадняр заради някакъв сън.

— Много добре знаеш, че не беше сън, или дори да беше, казваше истината. Но ти си права и аз ти се извинявам — повторих аз.

— Приемам извинението ти, но те моля да стоиш далече от мен — отвърна тя и се извъртя на другата страна.

Може и да си въобразявам, но ми се стори, че й потекоха сълзи.

— А кой ще е следващият? Рану? Балор? Мадж?

Сякаш по инерция изстрелях първото глупаво и обидно нещо. Вече беше късно. Мораг слезе от прозореца и се изправи пред мен. Сълзите, които се беше опитала да спре, сега избликнаха с истинска ярост.

— А случайно да ти е хрумвало, че може да нямам нужда от никого? Наистина ли не разбираш? Сега аз съм тази, която ти помага. С моите знания и умения мога да се уредя където си поискам, и да се грижа за себе си много по-добре, отколкото ти, когато те видях за първи път, мамка му — рече тя и вероятно беше права. — Благодаря ти, че повярва в мен от самото начало, Джейкъб, благодаря ти, че ме закриляше, когато не бях в състояние да се защитавам сама, но нещата се промениха.

— Утре ще опитам да… — понечих да кажа, но тя ме прекъсна.

— Утре се концентрирай върху задачата си, иначе, ако продължаваш да се тревожиш за мен, всички ще загинем.

Почувствах се като пълен глупак. Стори ми се, че започна да вали.

— А сега си върви, моля те — каза тя.

И аз си тръгнах.