Ветеран

16. Ню Йорк

Не бях сигурен кое надделяваше в момента — дали изненадата, или разочарованието от факта, че бях жив. Нуждаех се от почивка, обаче си я представях по-различно. Най-напред усетих миризма на антисептик — добре, значи, се намирах в болница. После долових слабия полъх на гнилоч от отлива — значи, все още бях в Ню Йорк, а накрая — познатия, приятен аромат на тютюн.

— Цигара — казах с прегракнал глас.

Мъчех се да реша дали да отворя очи. Прецених, че ако го направя, със сигурност ще ми се случи нещо лошо. Някой пъхна цигара в устата ми, а после чух щракването на камъчето на запалка от старите модели. Звукът ми се стори познат. За миг усетих топлина върху лицето си, а после всмуках дима. Дори не се закашлях, защото вградените филтри веднага се задействаха.

— Моята запалка? — попитах.

— Вече е моя — отвърна нечий глас.

Стори ми се познат.

— Кажи ми, побеждавал ли си някога в двубой?

Моментално отворих едното око. Озадачих се от идеалното си зрение. В първия момент не можах да разпозная леко разкривените черти на лицето пред мен, защото притежателят му си беше пуснал тънка брадичка, която му придаваше тъжен вид, и беше боядисал нея и косата си тъмнокафяви. Носеше анорак и седеше на стол, превил рамене, и отпиваше от бутилка скъпа, истинска руска водка.

— Майната ти — казах вместо поздрав.

Мадж се усмихна, при което ъгълчетата на клепачите му се дръпнаха нагоре над скъпо струващите лещи с вградени камери, с чиято помощ бе заснел военните си репортажи. Издърпа цигарата от устата ми и си дръпна, оттласквайки стола назад. Беше обут с дънки, но знаех, че те покриваха първокласни протези. Обичаше да се хвали, че бяга най-бързо от всички, и със сигурност би ни изпреварил, ако стане напечено, пък и наистина беше бърз, когато имаше причина, само че той никога нямаше да ни изостави.

— Онзи кретен наистина ли ми откъсна ръката? — попитах.

Не усещах болка, но въпреки това се опитвах да не мисля за това, защото можеше да означава, че съм парализиран.

— За господин Нагаркоти ли питаш? — отвърна Мадж и посочи към леглото от другата ми страна.

Обърнах се и видях Рану, който лежеше на по-малко от метър от мен. Не спеше, а ме гледаше с неизменната си каменна физиономия. Цялото му лице и горната част на тялото му бяха покрити с гелове и лепенки. Изпитах злорадство. Отговорих на незададените въпроси относно състоянието ми, като се опитах да изпълзя от леглото си и да го убия.

— По-спокойно, храбрецо — извика Мадж, сграбчи ме и ме повали на леглото.

Щом успя да го направи, значи, не се бях възстановил напълно. Това, изглежда, развесели Рану и аз побеснях.

— Дай ми пистолет, дай ми шибания си пистолет! — изкрещях.

— Млъкни — сряза ме Мадж. — А сега — да отговоря на въпроса ти: да, той ти откъсна ръката и те удари с нея. Ама че грозна гледка, човече. А после продължи да те налага. Добре, че Балор се намеси, за да го спре. Така и не разбрахме защо още си жив.

Обърнах се и изгледах Рану кръвнишки. Той обаче не трепна. После изведнъж се сетих.

— Ама ти видя ли това?

— Кое, как ти срита задника ли?

— Е, не бях чак толкова зле.

— Не, но беше на косъм. Видях всичко. Аз управлявах камерите.

— Заснел си боя?

— Много ясно. Не всеки ден се случва да пребият почти до смърт мой близък приятел пред очите ми.

Той се ухили и двамата млъкнахме. Огледах обстановката по-внимателно. Намирахме се в болнично отделение с олющени стени и износени легла, но чаршафите бяха чисти, а медицинската апаратура едва ли изоставаше от най-новите технологии с повече от двайсет-трийсет години. Имаше около десетина легла, но освен Мадж, Рану и мен в отделението нямаше други хора. Прозорците бяха затъмнени с бели завеси, но през тънкия плат се процеждаше слаба светлина.

— Колко време бях в безсъзнание? — попитах.

Мадж отпи голяма глътка от бутилката с водка и ми подаде шишето. Поклатих глава, като в същото време си пожелах Мораг да е жива и което е по-важно — да пази уискито ми. В такива моменти човек се научава да подрежда приоритетите си.

— Три дни — отвърна Мадж.

— Мили Боже!

Е, сега вече наистина се учудих, че още съм жив. Защо Ролистън не ме беше докопал? Защо Рану не ме беше убил, или най-малкото, ако не той, то поне Сивата дама? Погледнах тялото си. И аз като Рану бях целият покрит с гелове и лепенки. Белегът на гърдите ми подсказваше, че някой е подменил разкъсаната подкожна броня. Замислих се кой ли беше платил за операцията. Мина известно време, преди да се осмеля да погледна дясната си ръка. Отдъхнах си, когато видях, че я бяха закрепили наново. Цялата става беше омазана с гел, на мястото, където плътта се съединяваше с железариите. Почти не изпитвах болка, а заключението от вътрешната диагностика беше, че здраво ме бяха млатили, но щях да се оправя.

— Кой беше? — попитах.

— Балор — отвърна Мадж. — Той предостави на теб и приятелчетата ти убежище, също както постъпи с мен.

— А той ли плати?

— По-скоро се възползва от ситуацията. Сега разправя, че си негов гост. Той е такъв, когато си науми нещо.

— Ами Ролистън… — понечих аз.

— Приятелите ти ми разказаха за Хъл. Но тук нещата стоят другояче. Ролистън не може да нахълта просто така.

— Той не, но Сивата дама може — възразих.

Мадж се замисли за миг.

— Да, прав си — призна той и погледна към бутилката, заклещена между протезите, а после вдигна очи към мен.

Лещите се въртяха в очните му кухини.

— Твоите хора ми казаха, че си дошъл в Ню Йорк, за да ме търсиш.

Кимнах. Той помисли още малко. Изведнъж си дадох сметка, че Рану лежеше на леглото до моето.

— Дъглас, искаш да ме убият ли? — попита Мадж с равен глас.

Започнах да му отговарям, но в този миг вратата на отделението се отвори и влязоха Езичника и Мораг. Дрехите на Мораг приличаха на даренията от коша на Викария — горнище на анцуг с качулка и камуфлажни панталони, — само че изглеждаха по-запазени и по-чисти. Мек мъх покриваше обръснатата й глава. Въздъхнах с облекчение при мисълта, че косата й скоро щеше да порасне. За мое учудване Езичника изглеждаше доволен, че съм дошъл в съзнание, или че изобщо съм жив. Мораг се усмихна и изведнъж се почувствах по-добре.

— Определено изглеждаш по-добре, отколкото преди два дни — рече Езичника.

„Не може да бъде“, помислих си аз.

— Добре ли си? — попита Мораг.

Изгледах я по-дълго от обичайното, преди да кимна утвърдително. Тя се усмихна.

— Ама какво ви става бе, хора? — обадих се аз. — Няма ли да ми дадете пистолет, да го застрелям? — добавих, посочвайки с глава Рану.

— Няма да ти се наложи — отвърна Езичника.

— Той е на наша страна — обясни Мораг.

Замислих се над думите й.

— Така ли?

— Да, вече го обсъдихме — каза Езичника.

Не вярвах на ушите си.

— Страхотно. Значи, му вярвате? А знаете ли какъв е той?

— Татуировката ли имаш предвид? — попита Езичника.

Кимнах.

— Никога не съм бил туги — обади се Рану от съседното легло.

Обърнах се към него. Усетих острота в гласа му. Беше произнесъл „туги“ с отвращение.

— Така ли? Е, тогава, значи, просто ти харесва картинката и си падаш по монофиламентната гарота? — подметнах саркастично.

— След като напуснах полка, станах полицай…

— За бога, нали няма да изпаднеш в откровения? — прекъснах го аз.

— Джейкъб! — извика Мораг.

Аз я погледнах.

— Какво? — сопнах й се аз.

— Остави го да ти обясни.

Рану ме изчака търпеливо да му позволя да продължи.

— Искаха човек с опит в тия работи, за да го внедрят под прикритие при тугитата. Избраха мен, пък и плащаха много добре. После щях да се махна. Около година се подвизавах из престъпния свят на Лестър, за да ме опознаят добре, преди да ме приемат за свой.

— Бас ловя, че си вършил доста гадости — подхвърлих ехидно.

Лицето му трепна за миг, преди да добие отново познатото каменно изражение.

— Така или иначе, се изкачих в йерархията на престъпния свят и в един момент научих доста неща, с които да ги унищожа. Или поне достатъчно, че да погна Бърам. И тъкмо когато бяхме готови да действаме, Ролистън дойде при мен.

— И те помоли да се погрижиш за нас? — прекъснах го аз.

Рану поклати глава.

— Някаква мокра поръчка. Аз обаче му отказах. Обясних му как стоят нещата. Той настоя, че неговата работа била по-важна. Аз пак му отказах и тогава той ме издаде.

Рану каза това с равен глас, но аз усетих вълнението му. Или наистина мразеше Ролистън колкото мен, или много добре се преструваше. Леко подсвирнах с уста. Да издадеш ченге под прикритие, беше най-големият грях при тайните операции.

— А после? — не се стърпях.

— Ти как мислиш? Нищо добро не последва. Имаше много убити. Аз се отървах по чудо. Прекарах два месеца в болница, където направиха от мен чисто нов човек, а после още месец се възстановявах.

Знаех, че за да претърпи такива тежки поражения, сигурно го бяха измъчвали.

— А, значи, затова, когато Ролистън дойде при теб втория път, ти се съгласи да работиш за него? — попитах.

Мадж шумно си пое дъх. Видях как Рану се опитва с мъка да не загуби самообладание.

— Знаеш как е — рече, — нямаш голям избор.

— Обаче сега вече си се поправил? — продължих да го дразня.

— Сега имам избор — каза той, поглеждайки към Мораг.

Почувствах, че кипвам от гняв, а може би и от още нещо.

— Добре си го измислил, обаче както сам каза, доста те бива да действаш под прикритие. Как да сме сигурни, че няма да ни скроиш някой номер? — попитах направо.

— И защо ми е да го правя?

Видях, че търпението му започва да се изчерпва.

— Аз спечелих двубоя. Ако го помоля, Балор веднага ще те предаде на мен. Зная какво си намислил. Имам всичко необходимо, за да приключа мисията си. Обаче какво ще спечеля? Аз мисля, че това момиче може да ни спаси.

Какви ги дрънкаше тоя? Мораг беше свела поглед и се беше изчервила. Зачудих се какво й става. Страните й още горяха, когато вдигна очи към мен и ме хвана за ръката — лявата, която все още беше от истинска плът.

— Според мен той може да се справи — каза тя с искрен глас.

— Курвенска интуиция, а? — изтърсих, но вече бе късно, а тя се усмихна.

— Може и така да се каже.

Мадж видя, че се държахме за ръце и повдигна вежди. Тя отново се изчерви и дръпна ръката си. Погледнах към леглото на Рану, но лицето му нищо не издаваше.

— Молим за извинение, но според нас ти си ядосан, защото той направо те спука от бой — каза Мадж и се усмихна.

— Е, не беше чак толкова лошо — измърморих, преди да погледна към Рану. — И какво, значи, първо ме пребиваш от бой, а после искаш да започнеш начисто и да работиш с нас?

Той поклати глава. Езичника и Мораг изглеждаха леко сконфузени.

— Тогава какво? — попитах.

— Реших да се присъединя към вас, докато слушах Мораг, когато седяхме на трапезата с Балор — отвърна той.

Бях го зяпнал, търсейки сили отново да проговоря.

— Преди двубоя! — изревах.

Рану кимна. Останах поразен секунда-две.

— Тогава защо, по дяволите, трябваше да се бием? — изумих се аз.

— Поради две причини — отвърна той спокойно. — Първата е, че мразя да не си изпълнявам мисиите, затова трябваше да се убедя, че и този път ще успея, както и стана.

— Приятел, не забравяй, че и ти стигна до болница.

— Стигна, само че не той беше с изтръгнатата ръка, с която едва не го пребиха до смърт — каза Мадж и отново се ухили.

Аз го изгледах кръвнишки.

— Извинявай — добави той.

— А втората? — настоях аз.

— За да не посрами Балор пред хората му — обади се Езичника.

Нещо не разбирах.

— Ако Рану беше преминал на наша страна от самото начало, щяхме да сме единствените виновници за бедата, сполетяла Ню Йорк, и тогава щяхме да послужим за урок на всички останали. А докато Рану привидно представлява Ролистън, Балор бе в правото си да изправи двете сили една срещу друга и да се направи пред хората си, че все още владее положението.

— Значи, са ме използвали за назидание!? — възмутих се аз.

— Да, обаче ние контролирахме нещата — обясни Езичника. — Или поне така предполагахме.

И тогава погледна Рану с укор.

Той сви рамене.

— Ядосах се, когато изгубих кукрито, завещано ми от прадедите.

— А не смяташ ли, че да изтръгнеш ръката ми от рамото и да се опиташ да ме пребиеш с нея до смърт, е малко прекалено за някакво си загубено ножче? — развиках се аз.

Рану не отговори веднага.

— Не и при създалите се обстоятелства. Още не ми е минало.

— На екрана изглеждаше добре — каза Мадж.

Работата беше там, че дори и Рану да казваше истината, а аз вече започвах да му вярвам, не можех просто така да забравя двубоя помежду ни. Не можехме да си стиснем ръцете и да кажем каквото било, било. Всеки път когато го погледнех, усещах болката в рамото. Премислих отново ситуацията. Не ми харесваше начинът, по който другите ме гледаха, сякаш очакваха одобрението ми. Реших да сменя темата.

— За какви тайни си говорехте с Балор? — попитах Мораг.

Тя се усмихна лукаво.

— Открих нещо, докато пресявах информацията, която Посланик отмъкна, когато избяга от Дайнъс Емрис. Балор сключил сделка с ЦРУ, за да не го закачат в Ню Йорк. От време на време върши за тях някакви неща, като им позволява при нужда да използват града. Обаче никой от хората му не знае това и той държи така да си остане.

Разбирах защо Балор настояваше за това. Ползваше се с репутацията на свободен човек, който може да се опълчва на цели правителства. Дори бях чувал да го наричат човека държава.

— А как вървят нещата с вашия „Бог“? — поинтересувах се аз.

Езичника не отговори, но погледна към Мадж.

— Пак се почна — промърмори той.

Предполагам, че го каза, защото и в армията винаги го държахме настрана от военните съвещания.

— Стига — обадих се аз. — Ако Лестърският удушвач е в играта, а вероятно сте казали на Балор и на половината Ню Йорк, не виждам защо и моят приятел да не знае. Аз гарантирам за него: той е железен.

— Той е журналист — възрази Езичника.

— Следователно не заслужавам доверие, за разлика от пиратите и човека, за когото смятахте, че работи за Ролистън — каза Мадж и отпи от бутилката с водка, а после я подаде на Мораг.

— Това е друго — измрънка Езичника.

— Аз мисля, че тайната на вашата операция е отишла по дяволите — казах, докато се любувах на Мораг, която пое голяма глътка от бутилката.

— Освен това — започна Мадж, като издърпа шишето от Мораг, която му го даде с неохота, — знам какъв е вашият план. Според мен е ужасно глупав, но не се притеснявайте, не смятам скоро да го разкрия в мой материал.

— Добре, след като всички вече сме приятели, позволете да попитам докъде стигнахте с вашия „Бог“? Спасени ли сме вече? Мога ли най-сетне да се прибера у дома и да се накъркам?

И тогава се сетих за нещо друго.

— Мораг, къде е уискито ми?

— Изпих го — каза Мораг с извинителен тон.

— Цялата бутилка!

Все повече започвах да си мисля, че предпочитах да съм в безсъзнание. Съдейки по кръвнишкия поглед на Рану, май щеше да ми се случи много скоро. Зачудих се какво ли искаше този път.

— Балор ми помогна — продължи Мораг. — Имах рожден ден.

— Майната му на Балор — изплюх се аз.

Тя повдигна рамене и ме погледна сконфузено.

— Той е голям сладур, когато го опознаеш по-добре.

— Може ли да отложим разговора за мъже? — намеси се Езичника. — Между запоите на Мораг успяхме да напреднем с работата.

— Ти помага ли? — попитах я аз.

Тя кимна. Този път Езичника ме погледна сконфузено.

— Колко ви остава? — обърнах се към Езичника.

— Не знам — отвърна той. — Надявам се да не е много.

— Гледайте да е по-скоро — добавих аз. — И така, какво ще правим?

— Балор каза, че можеш да останеш колкото искаш — каза Мадж.

— Ролистън знае ли, че сме тук? — попитах Рану.

Той кимна.

— Тогава защо не стреля по нас от орбиталните оръжия?

— Политиците разкритикуваха много остро нападението в Дънди — обясни Рану. — Никой няма да му разреши ново нападение от земната орбита.

Мадж продължи да говори.

— Пък и даже да не убие никого, през следващите двайсет години ще преследва отмъстителни ветерани от специалните части, превърнали се в бунтовници терористи, а освен това смятам, че Балор притежава и противосателитно ядрено оръжие. Така че не си струва Ролистън да го напада.

Противосателитни ядрени ракети „земя-орбита“. Замислих се над това.

— Дори и Балор не би посмял — казах.

— Той иска да си отиде с гръм и трясък и да стане известен, така че изобщо не се съмнявам, че би го използвал — добави Мадж.

Видях, че Езичника също кимна в знак на съгласие.

— А конвенционалните оръжия? — попитах, въпреки че знаех отговора.

Мадж се изсмя сухо.

— Ще последва кошмарен сценарий — градът ще бъде строго охраняван, ще разполага с достатъчно провизии и минисюрпризи за цяла партизанска война, която ще продължи неизвестно дълго. Балор и неговите Фомори ще я водят под водата, както и много от тукашните ветерани. Така че отново не си струва Ролистън да се занимава с тях.

— Обаче той може да ни откупи — усъмних се аз.

— Балор е дал дума — каза Езичника.

— А, значи, да не се притеснявам — подметнах саркастично.

Мадж въздъхна.

— Балор без съмнение е пълен хахо, но си държи на думата. Поради това неговите хора са му толкова предани. Сега си под негова закрила. Ако трябва, ще умре за теб, при това с усмивка на уста.

— Я виж ти. Изведнъж се сдобихме с толкова много приятели. И от нас се иска само да си кротуваме и да се опитаме да останем живи, така ли?

Мадж и Езичника кимнаха в знак на съгласие. Започна да ми харесва това, което чувах. Можех спокойно да си поркам, докато чакам Сивата дама да ни навести. Не беше изключено тук да има и сензорни кабинки. Не можехме да попречим на Сивата дама и дори се зачудих защо още не ни беше избила до крак. Обаче изведнъж си спомних каква беше главната причина за идването ни в Ню Йорк.

— Ти защо дойде тук? — попитах Мадж, който отново запали цигара.

Мораг я измъкна от ръката му, но аз бях по-бърз от нея и на свой ред й я откраднах, преди да успее да си дръпне. Мадж запали друга цигара и огледа групичката ни. Аз изпуснах дима.

— Нали се разбрахме, че всички тук сме приятели?

Мадж сви рамене.

— Сигурни ли сте, че искате да чуете това, което ще ви кажа? — попита той и огънчето на цигарата припламна, когато всмукна от нея.

— Не, обаче изминахме доста път и дори на два пъти едва не ни убиха, така че, давай.

— Струва ми се, че Грегор е жив.

Мадж за пореден път си дръпна от цигарата и ме погледна в очите. Предполагам, че очаквах да стане дума за Грегър, но някъде дълбоко в себе си бях приел, че е мъртъв. Може би така повече ми отърваше, защото не дължах нищо на мъртвец.

— Къде е той? — попитах.

— Не знам.

— Тогава защо казваш, че е жив?

Всички мълчаха.

— Защото Ролистън се нуждаеше някой да бъде заразен от Нинджа. След твоя процес поразпитах тук-там, говорих с двама от немците от специалните части и с един от американската група за борба с тероризма. Тези хора бяха служили в отряди, изтребени от Нинджа. И в двата случая Нинджата беше оставил по един жив от всеки отряд, след като ги беше заразил.

— Също както Грегър — прекъснах го аз.

Мадж кимна и продължи:

— И в двата случая Ролистън и Сивата дама се появили малко след това и търсели заразените, но и в двата случая, когато пристигнали, заразените вече били ликвидирани от другарите си. Нито германските, нито американските специални части желаели да рискуват.

На Ролистън му трябваше някой заразен, затова беше забъркал и нас в тази каша.

— А защо им е да заразяват хора и да позволяват на други да ги открият? Това някакво бактериологично оръжие ли е? — попитах аз.

— Най-вероятно — отвърна Мадж. — Дявол знае какво става в главите им!

Не се стърпях и погледнах Мораг, докато той казваше това. Тя не видя, но аз усетих погледа на Езичника върху мен.

— Значи, Ролистън държи някъде Грегър, който е заразен с извънземна бактерия? — отново попитах аз.

— Не знам, сигурно — рече Мадж и отпи голяма глътка от бутилката с водка.

— Обаче не знаеш къде е?

— Не.

Олекна ми. Дори и да беше жив, струваше ми се безсмислено да спасяваме Макдоналд. Това само щеше допълнително да влоши нещата. Олекна ми, че никому не бях длъжен с нищо. Мислено вече се извинявах на своя изчезнал приятел.

— Но мисля, че знам кой може да ни каже къде е — довърши мисълта си Мадж.

Езичника изстена. Стори ми се, че се досещаше за останалото.

— Кой? — не се стърпях.

— Всеки път когато Ролистън и Бран издирвали заразените от Нинджи, те били превозвани с хеликоптер…

— От двама откачени изроди — довърших вместо него и се сетих за Гиби и Бък, двамата киберселяндури от Американския юг, Нощните преследвачи от 160-ти полк за специални въздушни операции. — Мислиш ли, че те ще знаят къде се намира Грегър?

— Мисля, че те са изпълнявали заповед на Ролистън, когато са го откарали там. Или поне, когато ги видяхме за последно, точно това правеха.

Тогава се обади Езичника, който се надяваше думите му да прозвучат убедително.

— Защо не останем тук и не завършим започнатото, и да се тревожим за другото, когато му дойде времето?

Трябва да призная, че имаше право, дори нещо повече, и аз на драго сърце бих се съгласил с него, обаче понякога нещата не опират само до здравия разум.

— Много добре — каза Мадж.

— Мадж, знаеш ли къде можем да ги открием? — попитах аз.

Той отпи от бутилката. Чудех се колко ли е пиян, колко ли бутилки беше пресушил от сутринта.

— Преди знаех, бях по петите им. Бях готов да изкопча от двамата смотаняци, ако трябва със сила, онова, което исках да разбера, обаче Сивата дама ме навести и ми даде да разбера, че трябва веднага да се откажа от намерението си.

— Ето, информацията му е стара. Те вече са се преместили — замоли се Езичника.

— Къде са? — настоях аз.

В този момент вече си мислех, че не бих имал нищо против да проведа с тях един по-ожесточен разговор.

— Дезертирали от 160-ти полк…

— Ролистън сигурно ги е очистил — прекъсна го Езичника.

— Не, не е. Успели да дезертират и да се доберат до Подвижния град.

Мадж надигна бутилката и я пресуши на една глътка, след което я хвърли в кошчето за отпадъци.

Подвижния град беше място с не по-малко лоша слава от тази на управлявания от Балор Ню Йорк. Не беше точно място — макар да притежаваше размерите на голям град — а непрекъснато местещ се конвой от най-различни банди, крайпътни племена и други обявени извън закона хора. Властите не ги закачаха, защото те обикаляха само Пътищата на смъртта — плетеница от силно замърсени и облъчени с радиация земи на изток от линията, която свързваше езерото Еъри и Тексас — територия, смятана от хората, които в наши дни минаваха за нормални, предимно за необитаема. Езичника беше отгатнал мислите ми.

— Не си ли взе най-сетне поука? — възмути се той.

Аз вдигнах очи към него.

— Нали си в Ню Йорк и си вършиш работата? Остави ни да свършим своята — ние ще отидем там и ще направим каквото трябва, със или без помощта ти. Тук си в безопасност. Остани и завърши работата по малкото си електронно божество. Освен това, по всичко изглежда, че Ню Йорк се отразява добре на всички освен мен.

Не сметнах за нужно да казвам, че при всички случаи беше по-добре, че не отидохме в Русия, но ми се стори, че Езичника много добре ме разбра.

— Ще отидеш в пустошта, за да преследваш следа отпреди няколко месеца, която ще те отведе при някого, който по всяка вероятност е заразен с някаква силна и много опасна гадост. Ти чуваш ли се какво говориш? — попита той.

— Точно така, според теб е по-добре да останем тук, докато направиш твоя „Бог“, защото това е далече по-разумно — каза Мадж.

Стори ми се разсеян. Май се оглеждаше за друга бутилка. Езичника го изгледа злобно. Работата беше там, че имаше право. Шансовете ни бяха нищожни. Дори и да откриехме Грегър, вероятно щяхме да го заварим в такова състояние, че да се наложи да го гръмнем в главата.

— Джейкъб, имаме нужда от помощта ти. Нуждаем се от твоята закрила и от намесата ти. Ако Сивата дама се появи, двамата с Рану сте единствената надежда за мен и Мораг.

Не ми прозвуча много убедително, но ми хареса как наблегна на това, че Мораг има нужда от мен. Мамка му и манипулатор. Погледнах Мадж. Беше извадил друга бутилка изпод леглото ми. Той също ме гледаше и чакаше да отговоря, а лещите му се въртяха в очните кухини. Пресегнах се и издърпах бутилката от ръцете му.

— Да не би да снимаш в момента? — попитах и отпих голяма глътка водка, наслаждавайки се на начина, по който изгаряше хранопровода ми.

— Че как иначе — ухили се Мадж.

— И таз добра — промърмори Езичника.

— Знаеш ли, той е прав? — казах на Мадж.

Мадж кимна.

— Да.

— Може пък да измислим нещичко, ако нещо излезе от тая работа? — продължих, но думите ми прозвучаха жалко дори на мен самия.

Опитах се да го прикрия, като отпих още една голяма глътка водка.

— Няма ли да ми върнеш бутилката? — попита Мадж.

Посегнах да му върна шишето, но Мораг го издърпа от ръката ми. Изведнъж забелязах колко зачервени бяха бузите й и колко нервна беше. Тя отпи голяма глътка.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна.

— Аз мисля, че трябва да отидем в Подвижния град — рече. — И освен това не смятам, че приятелят ти е заразен.

— По дяволите — измрънка Езичника.

— Защо смяташ така? — поинтересува се Мадж.

Мораг не отговори.

— Това са глупости — каза Езичника.

— Да не изгуби вярата си? — попита го Мадж.

Езичника го погледна разярено.

— Мораг — започна старият хакер, — знам, че напоследък ти се струпаха доста неща и че си мислиш, че разбираш…

— По дяволите, не се дръж с мен като с дете — извика Мораг.

Беше възвърнала предишната си решителност. Но точно сега ми се прииска да не беше се случвало. Не исках да ходя в Подвижния град.

— Той не е заразен. Те се опитваха да се свържат с нас.

— Как разбра? — попита Езичника, но ми се стори, че и двамата знаехме отговора.

— Защо просто не й повярвате — обади се Рану. — И аз ще дойда с вас в Подвижния град — добави той със съвсем официален тон.

Погледнах го смаян.

— Какво общо има това с теб? — сопнах се аз.

— Колкото повече сме, толкова по-весело — рече Мадж.

Беше издърпал бутилката с водка от Мораг и я подаде на Рану, който кимна.

— А ти защо не останеш тук да поработиш над твоя „Бог“? — обърнах се аз към Езичника. — Ние ще отидем. Балор ще те закриля.

Предложението ми никак не му хареса.

— И аз ще дойда — каза накрая.

В същия миг си дадох сметка за две неща. Езичника беше щастлив, когато угаждахме на неговите безумия, но не и когато отстоявахме своите. В крайна сметка отиването до Подвижния град не беше по-налудничаво от неговите опити да направи бог, всъщност далече по-малко налудничаво, затова ако имаше начин да помогнем на Грегър, бях длъжен да го сторя. Другото, което разбрах, бе, че Езичника се нуждаеше от помощта на Мораг. Тази мисъл ме притесни.

— Това е лудост — измърмори отново Езичника.

— Кое? — изрева нечий глас от вратата.

Погледнах нагоре и видях исполинската нечовешка фигура на нашия домакин, застанал на входа на болничното отделение. Беше вир-вода и оставяше по пода локвички от водата с дъх на гнилоч на Ню Йорк. В лявата си ръка държеше кукрито на Рану. Стори ми се, че за първи път зърнах щастливо изражение на лицето на Рану, но после се сетих, че не го бях видял как изглежда, когато ме е налагал почти до смърт с изтръгнатата ми ръка.

— Намерил си го — каза Рану и се ухили широко.

Балор се приближи до леглото му. От него се носеше неприятна миризма; Мадж и Рану бяха единствените, на които не им правеше впечатление.

— Ти го заслужи — каза Балор.

— Търси го цели три дни — обади се Мадж.

— Имаш прекалено много свободно време, така ли? — заядох се аз.

— Аз мисля, че е много мило — каза Мораг.

Зачудих се какво ли се криеше зад палавия й поглед, докато се опитвах да отпъдя внезапния изблик на емоция, която не исках да анализирам твърде сериозно.

— По-скоро налудничаво — подхвърли Мадж.

Балор изплези дебелия си език като на влечуго с цвят на синка от ударено.

— Каква прелест — измърморих под носа си.

Мораг ми хвърли убийствен поглед.

Балор прокара по езика си острието на кукрито и от него потече кръв. Всички гледахме втрещени.

— Защо го направи? — осмели се да попита Мадж.

— Защото кукрито не може да се върне в ножницата, освен ако не е било изцапано с кръв — отвърна Балор, докато кръвта продължаваше да изтича на капки от огромната му паст, а после подаде извития нож на Рану.

Той беше не по-малко изненадан от нас.

— Ами че то си беше изцапано с кръв — с моята кръв — обадих се аз.

Балор се обърна към мен.

— Сега по-жив ли се чувстваш?

Не се шегуваше.

— Ти какво, полудя ли, по дяволите? Едва не ме пребиха до смърт! Колкото и да ти е странно, от това не се чувствам по-жив от преди, просто всичко ме боли! — изкрещях и се изправих в леглото, но Мадж внимателно ме побутна да легна.

Балор се надвеси над мен, а лицето му беше сгърчено от гняв.

— Не ти ли бях казал, че изисквам от гостите си уважение? — изрева той.

— Че аз те уважавам и още как. Скапана откачалка! — изплюх се аз, преди да се задейства инстинктът ми за самосъхранение.

Той се замисли над думите ми. Предположих, че ще се пресегне към мен и ще ми причини болка.

— Добре — най-накрая каза той, но не и преди да ме облее студена пот, — чувствайте се добре дошли при мен и ми кажете от какво имате нужда.

Обърна се и излезе от помещението. Изведнъж почувствах страшна умора, неистова умора. Разбрах, че започна да ме унася. Потърсих Мадж с поглед. Той ми се усмихваше.

— Надруса ли ме? — попитах.

Той кимна. Аз бързо изпаднах в унес. Сякаш се спусках шеметно назад по тъмен тунел. Все по-далече и по-далече от тях. Последното, което чух, беше как Езичника опяваше на Мадж колко безотговорно е постъпил.

Изстрелях и последния патрон от полуавтомата. Нямах повече пълнители, а преди доста време бях изразходвал и последната си граната, затова хвърлих оръжието в калта. Обърнах се и прескочих развалините на нисък зид. От мига, в който се приземихме, непрекъснато отстъпвахме. Намирахме се сред останките на някакво градче, служило за център на разположените наоколо малки селски общини по времето, когато хората са били в състояние изобщо да отглеждат нещо. Сега представляваше множество от подобни на лабиринт ниски стени, остатък от сградите, които някога са подслонявали хората. През цялото време беше тъмно; Сириус Б висеше ниско в небето. Вършехме всичко — стрелбата и придвижването — автоматично, дори не се налагаше да се замисляме.

Издърпах ловния автомат „Бенели“ от калъфа, прикрепен с ремък на гърба ми, и изстрелях три откоса срещу Берсерките, които изскачаха насреща ни. Патроните с форма на стрели се забиваха във втвърдените им хитинови тела, а след това експлозивът във вътрешността им избухваше. Сякаш нещо Ги сдъвкваше отвътре. Действах по навик. Линиите на мерника от компютърната връзка попадаха върху следващото извънземно, огън и после още веднъж, докато не ми се наложи да презаредя. Въпреки че техният ответен огън беше пробил и малкото останало около мен прикритие. Въпреки многобройните ми рани. Въпреки че и бездруго с нас беше свършено.

Гледах Грегър, който тичаше срещу мен. Опитах се да го прикрия. Той се обърна и заглушителите ми се включиха, когато изстреля с релсотрона дълъг откос по прииждащите Берсерки. Видях няколко от Тях да се взривяват и да се превръщат в течност още в крачка. Грегър дръпна езичето за бързо освобождаване на ремъка на жироскопа. Цялата установка — релсотронът и боеприпасите — се свлече в калта. Той продължи да бяга и успя да извади от кобура на бедрото зачисленото му лично оръжие, и се приготви за стрелба. Прескочи стената, подхлъзна се в калта, след което отново успя да се покатери откъм нашата страна и започна да стреля.

Като повечето свързочници Шаз предпочиташе лазерното оръжие. Усещах лъчите му, докато изстрелваше снопове червена светлина в останалите живи Берсерки. Лазерната карабина „Тайлър“ с оптичен мерник беше настроена на честота, която направо да стопява целта, вместо да я прогаря. Виждах как втвърдената течна плът на улучените Берсерки се превръщаше в лепкава черна пара. Понеже имах достъп до линиите за свръзка на командния състав, чух го да извиква въздушни и артилерийски подкрепления за незабавното ни евакуиране. Усетих отчаянието в гласа му. Нямаше да има подкрепления. Разбирах смисъла на саможертвата, но не виждах какво щеше да спечели командването ни, изпращайки ни на подобна смърт.

Зад мен чувах дългите откоси на полуавтомата на Аш, придружени от стрелбата на автомата „Калашников“ на Мадж. Неговият АК-47 беше направен по подобие на някакво оръжие от времето на Последния човешки конфликт, с пълнител за 9-милиметрови куршуми, на който той много държеше. Берсерките ни приближаваха от всички страни и стесняваха обръча. Ние продължавахме да Ги изтребваме, да стопяваме числеността им, но Те не спираха да ни обстрелват. Горчивата ирония бе, че ако някой ден Те усвояха изкуството на военната тактика, на човечеството лошо му се пишеше.

Нагъсто изстрелваните шрапнели накараха Шаз, Грегър и мен да залегнем в калта в мига, в който ниската стена беше отнесена, и Те се втурнаха отгоре ни. Успях да застрелям от упор едно почти триметрово чудовище, преди да хвърля автомата „Бенели“ и да изкарам остриетата от кокалчетата на ръцете. Замахнах нагоре с такава сила, че пробих хитиновите плочки, както ни бяха обучавали, и моите напомпани мускули и протезата ми разкъсаха плочките, а върху мен се изля черна течност.

Макар и с мъка, успях да отблъсна умиращото извънземно настрани. Скритият зад него Берсерк замахна към твърдия ми нагръдник с единия от крайниците си, на чийто край имаше оръжие с шипове. От силния удар плочката се пропука, а инертният костюм отдолу се втвърди. Паднах по гръб в калта, прибрах остриетата обратно в кокалчетата си, извадих лазерния пистолет и мастодонта и стрелях. Мина малко време, но накрая атакуващият ме Берсерк се строполи по гръб в калта.

Успях да се изправя, преди следващият да ме нападне и да ме запрати на земята прострян по очи. Хвърлих пистолетите и го наръгах няколко пъти, докато подсилените му нокти се опитваха да ме изстържат от защитната ми броня. Продължавах да забивам остриетата си в него дълго след като беше престанал да мърда и целият се беше разтекъл върху мен. Замириса на изгоряла пластмаса.

Накрая съществото се разтвори отгоре ми. Както винаги, Грегър беше до мен и успя да ме изправи. Всичко беше утихнало. Вдигнах оръжията си от земята, докато гледах Грегър да почиства черната течност от острието на щика си с форма на меч. Шаз правеше същото със своя кирпан. Мадж зареждаше автомата си, а Аш просто зяпаше отвъд ниската стена.

— Какво има? — попитах.

Тишината ми се стори подозрителна. Вече почти се беше стъмнило. Започваше кратката нощ на планета от система, която имаше две слънца.

— Те просто си седят там — отвърна Аш и поклати глава.

Мадж стана.

— Залегни! — изсъскахме в един глас тримата с Грегър и Аш.

— Аш те само си стоят — рече Мадж.

Известно време ги наблюдава. Замислих се дали не беше много надрусан и какво беше взел този път. Стигнах пълзешком до мястото, където стоеше, като стисках автоматичния пистолет в двете си лакътни сгъвки. Надникнах над ниския зид. Мадж и Аш бяха прави. Берсерките стояха там и се поклащаха, сякаш полюлявани от невидим вятър, на около двеста метра от нас. Помежду ни лежаха множество локви от черна, гъста, мазна на вид течност, които свидетелстваха да убитите от нас Техни другари. Едно чувство, което не бях изпитвал от доста време, се надигаше у мен въпреки умората — любопитство.

— Чувал ли си за нещо подобно? — попитах Мадж, който гледаше небето напрегнато.

Попитах него, защото беше от малцината, които се интересуваха и от другото лице на войната. Той поклати глава.

— Съмнявам се, че ни чака нещо добро — измърмори Аш с тежкия си бирмингамски акцент.

— Какво смяташ да правиш? — попита Грегър.

Нямах представа. Те очевидно ни превъзхождаха, така че беше безсмислено да продължаваме да се бием. Вдигнах рамене.

— Пригответе се. Поправете себе си и оръжието си, колкото ви е възможно, проверете боеприпасите, заредете вторичните и третичните оръжия. Шаз, знам, че няма смисъл, но продължавай да поддържаш връзка с командването. Ако ни остане време, може да похапнем малко супа.

— А после? — попита Аш.

Чух как Мадж се изхили.

— Ако още не са ни убили и ако продължат да се правят на глупаци, ще се върнем в базата и ще видим дали ще успеем да хванем последната совалка.

— В противен слагай оставаме на тази планета заедно с множество разгневени бесове — допълни Шаз.

— Къде се дяна Аш? — чух да пита Мадж.

След това видях ужаса върху лицето на Грегър и чух Шаз, който изпищя. Завъртях се и извадих пистолета. Видях Мадж, който с увиснало чене зяпаше остатъци от нещо, което можех да определя единствено като тъмно оцветен въздух.

— Нещо я всмука — прошепна Мадж.

— Мадж! — извика Грегър, докато насочваше полуавтомата си към тъмно оцветения въздух. — Нужен си ни жив!

Това като че ли извади Мадж от унеса. Той залитна назад, вдигна своя калашников и го насочи към нещото. От него излезе червен лъч, който прониза като копие част от тъмно оцветения въздух и го превърна в лепкави па̀ри.

— Никой да не стреля! — извиках. — Шаз, ти охранявай тила. Искам да знам какво правят останалите от Тях.

Шаз ме зяпаше неподвижно.

— Шаз!

Той вдигна очи и ме погледна, очите му бяха станали огромни от изкуствените лещи, след което кимна. С помощта на разделения на части екран на вътрешния ми дисплей успях да надникна през камерата на неговата каска. Берсерките все още удържаха своя периметър. Тъмно оцветеният въздух не беше трепнал. Стоеше си на мястото, където за последно видяхме Аш.

— Мадж, какво стана? — настоях аз, ругаейки, но без да обвинявам журналиста, задето беше избрал точно този момент да се надруса. Изглежда, че по-лесно понасяше войната като халюцинация. Кокалчетата му бяха побелели от натиска върху автомата.

— Мадж, искаш ли сега да дойда при теб и да те пребия от бой? — попита тихичко Грегър.

Изглежда, това подейства. Като че ли всички слушахме какво ще каже Грегър, независимо дали бяхме надрусани, или не.

— То се появи зад гърба й — прошепна Мадж, но аз чувах ясно думите му по мрежата за свръзка с тактическото звено. — И просто я засмука.

На вътрешния ми дисплей камерата на каската на Шаз се премести от Тяхната зона към тъмно оцветената въздушна маса.

— Шаз — извиках.

Свързочникът насочи отново камерата към зоната. Мадж пак се изхили. Едва се удържах да не го застрелям.

— Сякаш нещо изкриви пространството — обади се журналистът, — дребно изкривяване на пространството.

Двамата с Грегър се спогледахме. Аш се изтърси от стълба тъмно оцветен въздух, или по-точно онова, което беше останало от нея. Цялата беше обляна в собствената си кръв. Тялото й зееше като огромна рана, сякаш някой беше пробол плътта й на безброй места. Започнахме да стреляме и пламъчетата от дулата на оръжията ни озариха нощното небе.

Отново дойдох в съзнание. Но този път на края на леглото ми стоеше само един човек. Мораг. Бърникаше по някакъв автоматичен пистолет. Беше седнала по турски на леглото и на хълбока й беше закрепен кобур.

— Откъде взе това? — опитах да кажа, но от устата ми излязоха само неясни звуци.

Тя ме погледна, пусна обратно предпазителя на пистолета и го пъхна в кобура.

— Балор ми го даде — отвърна, — но не знам защо.

— Някои хора имат склонност да правят подаръци на хубавите момичета — продължих със заваления си говор.

Постепенно започнах все по-ясно да произнасям думите. Но каквото й да кажех, май беше не на място, съдейки по изражението на лицето й. Погледнах към съседното легло. Рану го нямаше.

— Къде е оня туги? — попитах, но дори и на мен самия това, което чух, ми се стори достойно за съжаление.

Мораг ме погледна. Видя ми се ядосана.

— Двамата с Балор отидоха някъде да се правят на воини.

Тя понечи да стане.

— Мораг, почакай.

Тя спря и ме погледна.

— А не ти ли дадоха и къса сабя към това нещо? — казах и кимнах към пистолета. — Или пиратска превръзка?

Тя се усмихна накриво, но не седна.

— От колко време седиш при мен?

Тя вдигна рамене.

— От известно време.

Не можах да преценя дали беше бясна, или се смути.

— По-добре ли беше, когато бях в безсъзнание? — попитах.

— На мен тогава повече ми харесваш — каза тя и се усмихна.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Уплаших се за теб — успя да каже, но после се смути.

— Аз също се уплаших за себе си.

— Не ми беше приятно да гледам какво правят с теб.

Въпреки че беше видяла доста насилие, понеже беше израснала във Финтри и на нефтените платформи, не беше обръгнала. И чак тогава разбрах какво искаше да ми каже. Наистина бях голям глупак.

— Не ти беше приятно да гледаш това, което правех аз? — казах.

Тя обмисли отговора си, макар че той беше изписан на лицето й.

— Мораг… — започнах.

— Аз съм голяма егоистка.

Тя се изправи.

— Почакай — казах и тя спря. — Мораг, погледни ме.

Но тя не ме погледна.

— Моля те. — Не видях лицето й. — Никога няма да те нараня. Разбираш ли?

Най-накрая тя кимна.

— Моля те, седни, постой при мен.

Опитах се да не звуча твърде умоляващо и тя отново седна на леглото. Изобщо не се изненадах от последвалото неловко мълчание, но след миг тя отново ме погледна.

— Аз няма да ти позволя — каза със стоманена непоколебимост в гласа.

Заяви го съвсем категорично. Никога повече нямаше да бъде нечия жертва. В първия миг се засегнах. Не исках да ме възприема по същия начин, както другите задници, които беше срещнала в краткия си живот, но може би наистина и аз не бях по-различен. Накрая кимнах и се усмихнах.

— Значи, Балор ти харесва? — попитах възможно най-небрежно след кратката пауза.

Мораг се засмя.

— Само те дразнех — каза тя.

Браво на теб, помислих си.

— А Рану защо се държи така с теб? — попитах.

— Май ме взема за някакъв пророк — отвърна тя, с нещо средно между свян и доволство.

— Аха! Е, на Езичника пак няма да му хареса.

Тя вдигна рамене. Усетих, че отново потъвам, само че този път всичко ставаше много по-естествено. Това си беше най-обикновена умора.