Ветеран

22. Атлантида

Щях да позлорадствам, че на Мораг също й беше зле, ако не бях единственият повърнал. Понеже бях обръгнал на турбуленцията по време на транспортни полети, отдадох го на това, че умирах от лъчева болест. Магнитните бури в система с две слънца като Сириус бяха далече по-страшни от всяка неприятна изненада, която можеше да ни предложи Атлантикът. Мислех си за това, докато за пореден път се издрайфах във вече напълненото наполовина от мен кошче за отпадъци, а вятърът и дъждът отвън шибаха безмилостно нашия самолет, докато се носехме над вълните. Добре, че Бък и Гиби успяха да се нагодят към особеностите на машината и сега я контролираха посредством интерфейса и музикалните си инструменти. Главата ми гърмеше с всеки такт на техните кънтри и метъл.

Транспортният самолет „Планинска принцеса“ беше малък склад, който можеше да лети благодарение на достатъчно добре насочените тласкащи устройства. Принципът беше същият като на военните хеликоптери, които Бък и Гиби бяха управлявали по време на службата си в 160-ти полк, но „Принцесата“ не притежаваше и частица от грацията или мощността на онези машини. Което беше и една от причините за ужасното друсане. Освен това летяхме много ниско, но не защото се опитвахме да избегнем радарните устройства — пред операторите от кулата за въздушен контрол на Атлантида щяхме да минем като летателно средство, пренасящо руда от плаващ в открито море танкер. Балор ни беше казал, че капитанът на въпросния кораб е негова добра приятелка, въпреки че на мен ми се стори, че по-скоро му беше длъжница и се насираше от страх от вида му.

— Джейк — извика ме Мадж от дъното на товарния отсек. Погледнах го; даваше ми знак да отида при него. Въпреки че се чувствах много зле, успях да се изправя на крака и залитайки, тръгнах натам, като не пусках кошчето с плискащото се вътре повърнато.

— Искаш ли да видиш сондата? — изкрещя той, надвиквайки рева на двигателите и бурята отвън.

Не знам защо викаше, понеже моите филтри изрязваха шума и аз успявах да чувам думите му съвсем ясно. Канех се да му кажа, че не давам и пет пари, но после си рекох, защо да не погледна, и го последвах до пилотската кабина.

Бък изглеждаше ужасно нелепо, олюлявайки се от единия до другия край, като се опитваше да свири на електрическата си китара, без да извади стърчащите от тила му жици. Гиби изглеждаше по-нормално, пръстите му се плъзгаха по клавишите, а видът му беше съсредоточен. Отвън вятърът и дъждът блъскаха яростно по стъклото на пилотската кабина и за момент се зачудих дали вече не сме под водата. Долу под нас се белееха гребените на разбеснелите се грамадни вълни.

Досега бях виждал само Кенийската сонда, откъдето ме бяха изстреляли и върнали обратно в окови като метежник. Затова от сондите винаги малко ми призляваше. А може и да беше от това, че при вида на такъв триумф на инженерния гений човек се чувстваше нищожен. Така де, не всеки ден виждах пред себе си конструкция, която по хоризонтала запълваше изцяло зрителното ми поле, а това беше едва основата на асансьора.

Атлантида се издигаше сред океана на нивото на Екватора, горе-долу по средата между Африка и Южна Америка. Сондата беше построена на принципа на египетските пирамиди от преди времето на Кръстоносните походи от Последния човешки конфликт. Правиш достатъчно широка основа и можеш да вдигнеш колкото искаш висока сграда. Основите й стигаха дълбоко в земната кора и бяха проектирани да издържат силата на сеизмичните трусове, подобно на Тихоокеанската сонда и сондите в Южна Азия и Южна Америка.

Тези съоръжения представляваха постройки с мащаба на градове, които покриваха въглеродния нанокабел, който поддържаше отгоре и отдолу линиите на маглева. Краят на този кабел беше опънат като тетива върху астероид, който служеше за противотежест, приблизително на височината на Далечната Атлантида или нейния орбитален еквивалент, използвана междувременно и като един от складовете на Земята в Космоса.

Асансьорите бяха огромни многоетажни съоръжения. Бяха пригодени да пренасят полезните изкопаеми от Пояса, чиито доставки в далечната орбита се изпълняваха от грамадни космически кораби за промишлени товари. В Слънчевата система съществуваше почти непрекъснат поток от превоз на огромни количества руда. В далечната орбита гигантска флота от влекачи ги превозваше до Далечната Атлантида и други отдалечени портове, откъдето биваха разпращани на повърхността на Земята посредством товарните маглеви, по въздуха или, както правеха по-бедните държави от Северното полукълбо, със старомодни кораби по море.

Тази нощ разгневеният Атлантически океан блъскаше безмилостно по повърхността на Атлантида. Гледах как гигантските вълни се разбиват върху дебелите бетонни стени на сондата, допълнително укрепени и покрити с някакво химическо вещество. Цялата беше обсипана със светлини, които служеха както за обозначаване на огромните палуби за приземяване, които сякаш никнеха като гъби, така и подпомагащите въздушната навигация ориентири. Въпреки отвратителното време, ние далече не бяхме единственият самолет, който кръжеше над Атлантида тази нощ. Наоколо сновяха аероколи и совалки, превозващи пътници, които не желаеха да се придвижват с помощта на мудните товарни асансьори. Освен това монтираните върху стените на конструкцията грамадни видеоекрани, макар разбеснялото се море да ги закриваше в по-голямата им част, озаряваха нощта с множеството почти непрекъснато излъчващи се реклами, предназначени за мрежата от кораби, акостирали в това дълбоководно пристанище.

Виждах адамовата ябълка на Гиби да се мести нагоре-надолу, но не чувах онова, което казваше. Предположих, че разговаря със служителите от въздушния контрол над Атлантида. Бък се наведе към мен.

— Две минути — каза тихичко; успях да го разбера, защото филтрите усилваха звука на думите му.

Кимнах и се върнах обратно в товарния отсек, изтиквайки Мадж пред себе си. Едва преди десетина минути за последен път бяхме направили диагностика на оръжията си, бяхме приключили с окончателните приготовления по тенците и задължителната екипировка. Никой от нас не знаеше какво държеше Балор в грамадния метален ковчег, който беше качил в самолета, но когато влязох в помещението, видях, че капакът му беше отворен и всички се бяха скупчили около него. Олюлявайки се, се добрах до групичката.

Още щом надникнах в ковчега, забравих за гаденето си. Обърнах се към Балор:

— Довел си акула?

Ковчегът представляваше криогенен сандък, който в момента беше подложен на действието на програма за бързо размразяване. Сред мъглата от студен течен азот успях да различа контурите на тежкобронирана, кибернапомпана, близо четириметрова акула. Балор беше странно задъхан, но не бях сигурен, че беше само заради дишането през хрилете.

— Свързан ли си с това чудо? — попитах, не вярвайки на очите си.

Балор се усмихна. Предположих, че се беше свързал с устройство, подобно на онова, което Мораг и аз бяхме използвали, макар че не вярвах връзката му с акулата да беше толкова силна, колкото нашата тогава. Устройството не нарушаваше наложената дисциплина по отношение на електронните комуникации, защото на никого не би му хрумнало да го използва. Но това означаваше, че в известен смисъл Балор имаше манталитета и поведението на акула. Какви ли други още по-приятни изненади ме чакаха този ден?!

— Нали няма да ни нападне? — попита Мадж.

Макар че, ако наистина бяха свързани, повече ме беше страх от Балор.

— Маганту — каза Балор с гордост в гласа.

Мораг го погледна сърдито.

— Това е твоята приятелка!

— Нали това е само трик за пред хората, за да се шашкат? — попитах го аз.

Той не ми отговори, но продължи да диша тежко. Мамка му, беше време за малък коктейл. Грабнах няколко хапчета за повръщане, един-два стимуланта и малко амфетамини, за да засилят действието им — все пак не ми се щеше да заспя — а накрая и малко от добрата червена дрога. Внимавах никой да не ме види, докато впръсках с инхалатора в двете ноздри и смръкнах дълбоко. Усетих забравен вкус от времето, когато лежах гол, умрял от студ и облян в кръв на борда на „Санта Мария“. Идеалното допълнение към подсилените ми рефлекси. Бях я взел от улицата, не беше толкова качествена, колкото тази на военните, малко остричка, но въпреки това кръвта забушува в ушите ми.

Толкова пъти бяхме обсъждали плана, че не се налагаше да раздавам заповеди на хората. Качихме се в тенците. Всеки от нас беше облечен в инерционна броня, тъй като в тясното пространство на тенците нямаше място за по-тежко оборудване. Облегнах се назад и почувствах как четирите шипчета отзад влязоха в съответните куплунги на тила ми. Издадох мислена команда и бронираният екзоскелет започна да се вдига от земята. Затвори се безшумно, но през цялото време подаваше сигнали към вътрешния ми дисплей. В товарния отсек Мадж, Рану, Езичника и Мораг правеха същото.

Закопчах коланите, плъзнах ходилата си в контролните уреди, подобни на пантофи, в долната част на двата стройни, почти четириметрови крака на мека. Ръцете ми се плъзнаха в контролните ръкавици, с които завършваха горните крайници на тенеца. Посредством компютърна връзка дланта ми беше свързана с главното оръжие на тенеца, модифицирания релсотрон „Мъстител“, чиято огромна ръкохватка се помещаваше в дясната ръка на мека.

„Мъстител“ представляваше 20-милиметров релсотрон, който бяхме превърнали в стоманено оръдие. Всъщност бяхме сплескали дулото, за да не влиза вътре вода, и с помощта на втулки бяхме намалили калибъра до 12 милиметра, като бяхме добавили по-дълги и по-хидродинамични муниции, които бяхме нарекли харпуни.

Калибрирах свързания с компютъра пистолет. С помощта на софтуерния интерфейс тенецът се превръщаше в придатък на моето тяло, който ми даваше възможност за някои допълнителни възприятия. Изведнъж ръстът ми стана почти четири метра. Не усетих в кой точно момент, а може и само да си въобразявах заради електрическата експлозия в синапсите под влияние на бойния наркотик.

Изправих се, като леко се олюлях. Отдавна не бях обличал тенец, пък и летяхме във въздуха. Силуетите на тенците, които обикновено изглеждаха стилни и елегантни, сега бяха добили ужасно смехотворен вид под влияние на задържащата електромагнитното лъчение и топлина пяна, с която ги бяхме покрили. Включих акустичната примамка, която трябваше да заблуди Техните сканиращи устройства, че сме някакви морски обитатели, може би малки китове или нещо от тоя род.

Воят на вятъра и дъжда пригласяше на Бък, който свиреше соло на китарата си, докато спускаше задната врата на товарния отсек. Хванахме се за перилата и тръгнахме към изхода. Всички освен Балор, който буташе пред себе си ковчега. Когато стигна до края на пътеката, изправи сандъка и изсипа отвътре кибернапомпаната акула мако, която започна ядно да се мята по пода. Маганту се опита да захапе тенеца на Рану, но той успя навреме да отдръпне крака си, а в следващия момент акулата се плъзна и полетя надолу към океана от височина около шест метра. Балор се хвърли с грациозен скок надолу след своята хищна любима.

Рану подаде с ръка сигнал да се приготвим. Потвърдихме с ответен жест, защото протоколът на съобщителните връзки налагаше мълчание, докато не установим контакт с обекта. Щеше ми се да бях казал нещо на Мораг. Рану даде знак за тръгване и прекрачи навън в бурната нощ, политайки надолу към водите на океана. След него скочи Езичника, после Мораг, Мадж и накрая аз.

Почувствах сътресението от удара на мека в морската повърхност, пробива и потъването на тежкия метал от Пояса и свръхтвърдата пластмаса, от която беше направен. Бяхме заменили монтираната на гърба обичайна летателна система с хидропропулсионна. Предварително програмирахме дълбочината, на която искахме да се потопим, като намерението ни беше да използваме хидропропулсионната система само за извършване на плавни корекции на курса. От всички системи бяхме включили само животоподдържащата, но и тя работеше на критично ниски обороти. Бях сам в бронирания си костюм, придружен единствено от звуците на собственото си дишане и от бушуващия във вените ми боен наркотик. Когато усетих първите мускулни потрепвания, си помислих, че съвсем скоро ще стигна пределната дълбочина.

Балор и така наречената му приятелка бяха нашите пазачи — вардеха ни като стадо. Задачата им беше никой от нас да не се отлъчи много надалече. Много скоро изчезна и последната светлинка от повърхността и аз изпитах неприятното усещане, че преминавам във властта на неща, които не можех да контролирам. Не след дълго престанах да виждам и другите, а в един момент изобщо престанах да виждам. През оптичния интерфейс не можех да различа дори водата — всичко потъна в мрак. Не различавах посоки като нагоре и надолу, но и това спря да ме интересува. Много бързо падна и температурата. Към мускулното потрепване от бойната абстиненция се прибави и потреперването на тялото от студа, от който имах чувството, че никога няма да се отърва. Изведнъж усетих съвсем ясно тъмнината, която ме притискаше. От време на време нещо изскърцваше по повърхността на тенеца, но всички показания оставаха в норма. След това за кратко се включваше пропулсионната система, от което получавах световъртеж и гадене. Веднъж дори изпаднах в паника, когато нещо се допря до мен и ме бутна. Канех се да включа всичките системи, когато си дадох сметка, че най-вероятно е бил Балор.

Умът започна да ми крои номера в непрогледния мрак. Не бяха виновни лекарствата: нямаше нито едно психотропно вещество, но не ми помагаха особено да преодолея треперенето от червената дрога, стимулантите и бойния наркотик. Обаче моят ум държеше да запълни на всяка цена липсващата светлина. Нямаше нищо определено, само тъмни контури, или по-скоро, различавах по-малко тъмни очертания на фона на черната тъма. Един-два пъти се завъртях, преобръщайки, без да искам, тенеца при поредната шегичка в тъмнината. Сепнах се, когато нещо отново сграбчи и разклати моя тенец. Но се успокоих, Защото разбрах, че е бил Балор и че рискувах да проваля цялата мисия. Трябваше да престана да обръщам внимание на данните от сензорните датчици, докато дойде моментът, когато това вече няма да бъде наложително, което обаче беше в пълен разрез с моите инстинкти. Бойният наркотик ме караше да изгарям от нетърпение да започне истинският екшън.

Помислих си как ли се чувстваше Мораг, като се надявах всичко при нея да е наред. Бях зает с тази мисъл, когато ги видях. Отпърво блещукането, а след това и най-извънземните на вид неща, които някога бях срещал. Приличаха на бледи, светещи в мрака летящи чинии от органична материя, които влачеха след себе си пипала. Движеха се посредством съкращаване и отпускане на подобните на гъби тела. Изглеждаха красиви в дълбоката тишина. Сякаш бях попаднал в средата на светещо поле. Беше една от най-невероятните гледки в живота ми. Имах чувството, че се движа сред плаваща градина. През светлината, която излъчваха, едва успях да различа човекоподобните силуети на други два тенеца, които приличаха на пропадащи във водата тъмни фигури. Много повече ме притесниха обаче хищническите очертания на Маганту, която кръжеше край нас, събуждайки у мен някакъв атавистичен страх.

Когато отминаха, много бързо си помислих, че медузите бяха плод на халюцинация, появила се под въздействие на болестта, дрогата и изключването на сетивата. Отново всичко изчезна. Бях заклещен в затвор, който не беше кой знае колко по-голям от тялото ми. Бях загубил представа за посока. Дали се движех, или стоях неподвижен, а може би бях обърнат с главата надолу? Бумтенето в ушите се усили — статично невронно електричество от гърмяща неприятна музика, която можеше да бъде единствено плод на моето въображение. Заприлича ми на вой на разгневени ангели. Не съм сигурен дали беше заради паниката, или бойният наркотик ме подтикваше към действие, като действие означаваше да причиниш болка на друго живо същество. Искаше ми се да започна да блъскам по подсилената титаниева кожа и да я разкъсам, но знаех, че това не е добра идея — в крайна сметка сега това беше моето тяло. То издаваше скърцащия звук на метал под неописуемо голямо налягане.

Имах усещането, че всички вени по кожата ми са се издули, сякаш натискът отвън се беше пренесъл във вътрешността на тенеца и се опитваше да смаже главата ми. Почувствах се както тогава, в открития Космос извън „Санта Мария“. Бях на път да проваля мисията ни. Прекалено бързо се бях спуснал до пределната дълбочина и сега зад пластмасовите ми очи усещах кънтежа на безкрайната дълбочина. И тогава видях светлината. Процеждаше се бавно в периферното ми зрение. Отначало не бях сигурен, че е истинска, и затворих очи. Когато ги отворих, ми се зави свят. Светлината изцяло запълни зрителното ми поле — нагоре и надолу, наляво и надясно. Приличаше на стена. Изведнъж започнах да различавам посоките. Оказа се част, но много малка част от основата на асансьора. Беше покрита с някакъв вид светещи водорасли, които пораждаха бледото призрачно блещукане, и за момент стената ми заприлича на жив организъм, почти като продукт на Тяхна технология.

Това не беше първото ми смайване от мащаба и самата арогантност на инженерните достижения на човечеството. Въпреки че Атлантида беше построена след Последния човешки конфликт, именно подобни конструкции бяха станали причина за войната. Във времената на Новите кръстоносни походи фундаменталистите ги бяха описали като стълбове към небето. Но въпреки че бяха станали повод за избухване на войната, само една от тях беше нападана. Разрушаването на Първата бразилска сонда беше поставило началото на края на войната, а изграждането на Втората бразилска сонда беше причинило икономическия упадък на Америка и Северозападна Европа. От тази гледна точка не беше трудно да се разбере източникът на религиозното страхопочитание на едновремешните фундаменталисти.

С помощта на трите камери зрителното ми поле описваше пълен кръг от 360 градуса и аз видях останалите четири тенеца на фона на бледата светлина около мен. Системите ни все още функционираха безшумно. Под слоя водорасли успях да зърна светлините на сондата, които очертаваха в мрака ярко осветени зони, като границата между светло и тъмно във водата ми се стори много по-ясно очертана, отколкото във въздуха.

Разбира се, русалката беше халюцинация.

Халюцинацията стреляше с автомат. Виждах дирите от стрелбата във водата. Приличаха на стрелкащи се към мен пасажи от дребни рибки. Русалката се оказа мъж. Оръжието му избълва множество въздушни мехурчета, когато компресираният въздух изстреля навън миниторпедо от намиращия се под дулото гранатомет. Ударите върху кожата на тенеца отекваха като почукване на дъждовни капки. Явно халюцинацията ми беше доста агресивно настроена. Черепът ми щеше да се пръсне от прекомерния приток на кръв, от зверския шум, от твърде голямото налягане отвътре.

Вътрешният ми дисплей се събуди. Малките взривове счупиха закопчалките, с които бяхме закрепили пяната на повърхността на тенците. Подсъзнателно усещах, че Езичника и Мораг блокират трафика на съобщения от кибрида и от сканиращите и други устройства, които бяха насочили срещу нас. Детекторите за движение, сонарите и другите видове пасивни или активни скенери пораждаха в главата ми триизмерни изображения. Освен тях имаше още кибриди, дронове и самонасочващи се торпеда.

— Видя ли ги? Видя ли ги! — изкрещя Мадж по линията за свръзка и усетих изненадата в гласа му.

Стори ми се, че и той като мен здраво се беше надрусал, но с нещо друго.

Мъстител започна да стреля. Последваха го и други релсотрони. Кибридът беше разбрал численото ни превъзходство и се опитваше да избяга. Видях харпуните, които се стоварваха върху силно променения скелет на киборга. Вляво от мен се чу експлозия и единият от дроновете се взриви и за кратко разцъфна като оранжево цвете, но почти веднага отвсякъде бе обграден от вода, която го засмука. Кибридът, когото бях взел за русалка, се заклати и се преви надве, тъй като неговият подсилен скелет поддаде. На моето усилено за нощно виждане зрение кръвта му във водата изглеждаше доста черна.

Следващият взрив разтърси моя тенец и го хвърли назад. Не обърнах внимание на скърцането на напрегнатия метал. Едно торпедо беше избухнало наблизо. Изобщо не ми хрумна да проверя дали някой от тенците не беше пострадал. Исках единствено да унищожавам. Пропулсионната система на тенеца действаше на пълни обороти и ме тласкаше още по-навътре в океана по най-прекия път към предполагаемото местонахождение на съоръжението.

Върху прозорчета на вътрешния дисплей виждах изображения от камерите на всеки един от тенците. Освен това имаше и едно празно прозорче, където щяха да се появят данни от мрежата, щом Мораг проникнеше в нея. Аз обаче не му обръщах внимание. Не следях пристигащите съобщения, защото войниците от сондата започнаха да изстрелват все повече и повече дронове и торпеда. Две от стоманените оръдия се събудиха и започнаха да ни обстрелват със снаряди с още по-голям калибър. Някъде из дълбините на пламналия от кипналата ми кръв мозък си помислих, че се биех срещу един от небесните стълбове. В триизмерното изображение на схватката се включиха нови кибриди. Оръдието замлъкна. Нямаше време за откат, защото започнах да стрелям почти без прекъсване, като спирах само за да сменя мишената, а в отплата получавах огън или кръв.

След изключването на сетивата по време на спускането, океанските дълбини изведнъж ми се сториха твърде оживени. Накъдето и да погледнех, виждах малки водовъртежи от пробуждането на множеството артилерийски оръдия. Изстрелях две торпеда към една военна миниподводница. Някой, не разбрах кой, изпусна замъгляващо сензорите мастило от своя тенец. С помощта на компютърните връзки определяхме мишените, а софтуерът успяваше да предугади евентуалното движение на мишената и стреляхме на сляпо в образувалия се мастилен облак.

Все още се смеех, когато успяхме да изплуваме от мастиленото петно, което се беше разляло по наша вина и което протягаше пипалата си към нас. Точно над мен имаше някакъв кибрид, който протегна автомат, за да стреля от упор. Не ми пукаше. Маганту, която се появи изневиделица, го отмъкна настрани, сключвайки мощните си, механично подсилени челюсти върху неговото покрито с броня тяло. Пропулсионната система на тенеца ме изтласка напред сред облак кръв и машинно масло.

Заглушителите ми се включиха, за да подавят тътена от насочващата се право надолу към нас военна подводница, придвижваща се с помощта на ефекта на свръхкавитацията, заключена във въздушния мехур, който сама беше създала за по-скоростно придвижване и в който сега пропадаше.

Пред мен три от тенците бяха спрели до покритата със светещи водорасли бетонна стена на сондата. Два от тях прикриваха със стрелба другия, който сякаш седеше безучастно. Виждах как пропулсионната система на неподвижния тенец извършва леки движения, за да го задържи изправен във водата покрай стената.

Прозорчето за мрежата върху вътрешния ми дисплей светна. Видях синята вещица, ужасяващият аватар на Мораг, която стоеше насред поле от стъкло. От бледото небе се спускаше водопад и запълваше целия екран от ляво надясно. Баба Яга рисуваше във въздуха тъмносиви на цвят знаци с такава скорост, че не успявах да ги различа. След което те също толкова бързо изчезваха.

Добрах се до стената и като се обърнах, видях буйните водовъртежи. Върху вътрешния дисплей се появиха сигнали, които ме предупреждаваха за опасност от нарушаване целостта на тенеца. Аз не им обърнах внимание и започнах да стрелям, за да прикрия Мораг, докато търсеше въздушния шлюз на съоръжението. А може би се опитвахме да щурмуваме прекалено яростно някакво звено по поддръжката. Мъстител не спираше да стреля. За малко да го изпусна, когато военната подводница се взриви. Експлозията беше толкова близо до мен, че ударната вълна буквално ме залепи за стената.

В мрежата видях човекоподобни фигури, които се изправяха като огледала от стъкленото поле. Предположих, че така изглеждат програмите за нападение над сигурността. Гледах как Баба Яга изписа във въздуха още няколко сиви знака с другата ръка. Огледалните фигури сега тичаха към нея и хвърляха наоколо си разкривени отражения. Една след друга пламваха в бледосин огън, какъвто цвят беше и кожата на Баба Яга. Продължиха да тичат, въпреки че се топяха, а отраженията, които хвърляха, се разкривяваха все повече и повече.

Точно над мен Балор изплува от мрака. Мина толкова близо покрай огневата линия, че трябваше да преместя мишената си. Чувстваше се като у дома си. Приличаше на това, което искаше да бъде — древно морско чудовище. Сгъваемото копие, което държеше в ръката си, завършваше с тризъбец. Гмурна се надолу към друг кибрид и въпреки бронята и екзоскелета, заби тризъбеца в гръбнака й и завъртя зъбците. Остави трупа да се носи във водата, а от него започнаха да се процеждат пипала от кръв, след което продължи да плува към нас. Най-накрая и петият тенец, който и да беше вътре, се присъедини към нас на стената и започна да стреля по охраната. Докато куршумите се сипеха по бронята ми или отчупваха парченца от бетона на сондата, си дадох сметка колко силно желаех това, което се случваше. Нямах нищо против да си отида в този миг. Е, разбира се, тези мисли идваха от бойния наркотик — караше те да мислиш, че да умреш в битка, е съвсем в реда на нещата.

В мрежата водната стена на водопада се разтвори съвсем леко като открехване на завеса. Слуховите сензори на тенеца уловиха стържещия звук, когато външната врата на въздушния шлюз се отвори, колкото да влязат тенците. Тенецът на Мораг отново се задейства и прозорчето за мрежата угасна. Първи влезе Балор, а след него и тенец, чийто собственик не можех да отгатна, но той се извъртя и започна да ни прикрива със стрелба.

Постепенно всички тенци влязоха във въздушния шлюз. Предпоследният все още се придвижваше, когато посредством интерфейса задействах пропулсионната система и без да спирам да стрелям, се промъкнах в тъмното помещение, а вратите зад мен започнаха да се прибират. Изстрелях няколко последни откоса, които описаха дъга във водата, преди вратите окончателно да се затворят. След това по-скоро чух, отколкото видях, че водата в шлюза започна да се изпомпва, докато ние безмълвно се готвехме да се изправим в лице с онова, което ни чакаше от другата страна на вратата.