Викинг

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Когато Виктор се отправи към фиорда, Рейна го наблюдаваше скрита зад базалтовите скали. Тя бе проследила Виктор и двамата воини на втория й баща, които го съпроводиха до пристана. На няколко пъти младото момиче изпита желание да изстреля една стрела в гърба на викинга. Ала знаеше, че така постъпват само страхливците. Трябваше да се срещне лице в лице с този надменен варварин и да го прониже със сабята си, загдето се осмели да заяви, че ще я опитоми и ще я направи своя съпруга. Ще го убие, преди той да се приближи до нея и да я докосне.

В последния час любопитството, което изпитваше към младия викинг, бе прераснало в ярост. Може и да я беше заинтригувал, но сега имаше наглостта да заяви, че тя ще бъде негова. Преди много години Рейна се бе заклела, че няма да позволи на никой мъж да я притежава против волята й или да я отведе със себе си, така както бяха сторили тези варвари, когато беше малко дете. А сега този мъж отново заплашваше свободата й, независимостта й и бъдещето й и тази мисъл я караше да полудява от ярост.

Дано бог порази Волфгард, загдето бе сключил тази сделка. Девойката си припомни разговора между двамата мъже и гневно стисна зъби. Как се осмеляваше Волфгард да я предлага в замяна на прекратяването на враждата!

Тя видя, че стражите се връщат, побърза да напусне укритието си и се отправи към селото. В гърдите й се надигна тревожно съмнение. Защо въпреки цялата си омраза и гняв, които изпитваше към Виктор, тя на няколко пъти досега му беше подарявала живота и сега отново се намеси, когато хората на Волфгард искаха да го убият? Знаеше, че дълбоко в себе си се възхищава от смелостта на младия мъж, който бе дошъл невъоръжен в селото на врага си. Рейна не бе страхлива, но бе сигурна, че никога няма да има смелостта да се реши на подобна постъпка. Виктор Безстрашния беше или глупак, или най-смелият мъж, когото някога бе срещала.

В действителност след връщането си от Валхала той наистина изглеждаше различен отпреди. Бойците на Волфгард си шепнеха, че боговете са благословили Виктор и са му дали свръхчовешка сила. Той изглеждаше различен и на външен вид. Изглеждаше по-висок, по-мускулест, а чертите на лицето му бяха по-правилни и по-красиви. Сините му очи бяха още по-сини отпреди, излъчваха някаква тайнственост и чар, на които не можеше да се устои, а от цялото му същество бликаше енергия. Всичко това я смущаваше и я караше да се чувства неуверена и объркана: Дори русата му коса беше по-гъста и по-лъскава и събуждаше у нея странни желания. Искаше й се да зарови пръсти в тази мека като коприна коса.

Девойката ядосано тръсна глава. Този викинг наистина събуждаше у нея забранени чувства. Сега трябваше да се бори и със себе си. В сърцето й нямаше място за любов, не трябваше да мечтае за съпруг, деца и дом. Трябваше да отмъсти на всички викинги, а сега Виктор се изпречваше на пътя й и дори заявяваше, че тя ще бъде негова съпруга!

Откакто бе принудена да живее сред тези варвари, тя не бе изпитвала плътски желания. Младото момиче си припомни инцидента, който се случи, когато беше на петнадесет години. Волфгард и приближените му празнуваха в голямата стая. Тя бе влязла съвсем неочаквано и тъкмо в този миг Егил лежеше върху една робиня, която трепереше от ужас, и я обладаваше брутално пред пияните мъже. Момичето застина от ужас, а в този момент Егил я забеляза и безсрамно й предложи да се наслади и тя на неговата мъжественост. Воините избухнаха в смях. Рейна се усмихна жестоко и запрати острия си кинжал между разтворените бедра на Егил. Мъжът като обезумял прикри члена си, който висеше безпомощно отпуснат, а останалите го засипаха с подигравки.

Онази вечер всички мъже научиха един важен урок. Макар че продължаваха да я дразнят и да й се подиграват, никой от тях не се осмели да я докосне и да посегне на нейната невинност. А когато Волфгард я омъжи за Турстейн, още първата нощ го превърна в тлъсто скопено прасе.

И Виктор Безстрашния нямаше да бъде мъжът, който ще отнеме нейната девственост, макар че бе пробудил у нея неподозирани желания, особено днес, когато изгарящият му поглед не се отделяше от нея. По дяволите тези красиви сини очи! Никой не трябваше да узнае за тайното влечение, което изпитваше към този викинг, и това бе една от причините да се изплюе в лицето му пред всички. Трябваше да го убие колкото се може по-бързо, преди тази слабост, която изпитваше винаги когато го видеше, да я завладее напълно и да отнеме воинската й сила.

В центъра на селото тя се срещна с двама от приближените на Волфгард — Бьорн и Дирк, — които се ухилиха цинично и започнаха да я дразнят.

— Изглежда, че нашата ледена принцеса скоро ще стане младоженка — подигра се Бьорн.

Дирк я изгледа и подигравателно се засмя.

— Да, малката кучка ще разтвори краката си пред нашия враг, въпреки че досега ги стискаше пред смелите воини от собственото си племе. И сега, питам ви, господарке, нима това е правилно?

Рейна извади меча си.

— Затворете си гадните уста, мръсни прасета! Няма да разтворя краката си пред никой мъж! И ще пробода всеки, който още веднъж се осмели да каже, че ще стана жена на Виктор Безстрашния!

Двамата мъже се засмяха, а към тях се присъединиха още трима.

— Аз заявявам, че тази малка валкирия най-после си намери майстора! — изръмжа Гарм.

— Да, така е. А дали да не улесним нашия враг и да проправим пътя му, като преди това се позабавляваме с нея? — предизвикателно извика Егил.

— Спомням си как нашият вожд каза миналата зима, че всеки мъж, който успее да се пребори с Рейна, може да я има — подигравателно рече Лейф.

Мъжете започнаха да се приближават към девойката, която размаха меча си.

— Назад, мерзавци! Необходими са много повече от петима мъже, за да можете да се преборите с мен, страхливи псета!

Ала мъжете продължаваха да се хилят цинично и се приближаваха към нея. Момичето с тревога се запита дали наистина ще успее да се справи и с петимата. В този миг се появи Рагар, придружаван от приятеля си Харалд.

— Какво става тук? — Рагар намръщено огледа мъжете.

— Ние само се закачаме със сестра ти — войнствено отвърна Егил.

— Оставете сестра ми и се заемете със задълженията си — сухо нареди Рагар.

— Ти защитаваш ли я, момче? — презрително запита Егил.

Едрият Харалд бързо изтегли меча си.

— Да, нашият бъдещ вожд трябва да защити сестра си, а същото ще направя и аз.

Мъжете знаеха, че Харалд е един от най-смелите и най-добри бойци, а като се прибавеха и Рейна и Рагар, нямаше да им бъде лесно да излязат с чест от тази схватка. Затова те се спогледаха и бавно се отдалечиха.

— Благодаря ти, братко — облекчено въздъхна Рейна. Тя кимна и към Харалд, привлекателен мъж на двадесет и една години със зелени очи и руса коса. — Дължа благодарност и на теб, Харалд.

Младият мъж се поклони и предано я погледна. Красивото му лице се озари от усмивка.

— Винаги съм на твое разположение, господарке.

— Не мога да разбера защо воините на Волфгард изведнъж започнаха да се държат толкова противно с мен — замислено рече Рейна. — Обикновено те не се осмеляват да ме предизвикват по този начин.

— Да, струва ми се, че са променили отношението си към теб, сестро — разтревожено промърмори Рагар, а после кимна към приятеля си. — Нека по-късно изпитаме новите коне, приятелю. Ще ме извиниш, но сега бих искал да поговоря със сестра си.

Харалд кимна и се отдалечи. Младият мъж докосна ръката на Рейна.

— Сестро, трябва да поговорим.

Девойката кимна и го хвана за ръката. Те излязоха от селото и се упътиха към гробището, там, където от пет години лежеше майка им. На гроба й се издигаше един езически камък с рунически надпис. Младото момиче погледна към брат си. Той приличаше на умрялата им майка, не на Волфгард, и това беше една от причините да го обича толкова много. Рагар бе наследил от майка си изящно изваяния нос, кафявите очи и острите черти на лицето. Ала сега около чувствените му устни се бе появила тревожна гънка, а обикновено гладкото му чело бе намръщено.

— Кажи какво те тревожи, братко.

Младият мъж извинително се усмихна.

— Мисля, че нашият баща постъпи много прибързано днес, когато сключи тази подла сделка с Виктор Безстрашния.

— Да, всъщност не съм изненадана. Волфгард се държа като жалък страхливец, какъвто си е — горчиво отвърна девойката.

— Мислиш ли, че Виктор Безстрашния ще успее да те отвлече? — попита Рагар, без да обръща внимание на не особено ласкавата забележка за баща му.

— Не ме обиждай, като ми задаваш подобни въпроси — изсумтя презрително Рейна.

Рагар продължаваше да я гледа тревожно.

— Както и да е, възможността да станеш съпруга на Виктор е обида за нашите воини. Те се чувстват засегнати, че нашият баща дава възможност на Виктор да те спечели за своя жена, вместо да позволи на един от тях да те вземе за съпруга.

Рейна злобно се усмихна.

— А, ето защо Егил, Гарм и останалите се нахвърлиха така върху мен.

Рагар сериозно кимна.

— Тяхната гордост е засегната и аз се тревожа за безопасността ти, сестро. Само да поискаш, би могла да се омъжиш за Харалд. Той е чудесен мъж и ще се отнася с теб като с кралица…

— Той е викинг! — гневно извика Рейна и пусна ръката на брат си.

— Аз също съм наполовина викинг, сестро — отвърна младият мъж с болка в гласа. — Мисля, че ти не мразиш мен или Харалд…

Младото момиче докосна ръката му и примирително се усмихна.

— Не, братко мой, ти добре знаеш колко много те обичам. Колкото до Харалд, знам, че е привързан и към двама ни и аз го харесвам и го уважавам.

— Тогава защо…

— Той е викинг — повтори девойката и тъжно се усмихна. — А аз никога няма да се омъжа за един викинг. Освен това той не е християнин.

— Рейна, той се опита да стане. Много пъти е идвал с нас при Пелагиус, когато отецът ни превеждаше Евангелието и ни учеше да се молим. За съжаление той не може да се откаже от собствената си вяра и езическите традиции на хората, сред които е роден и отрасъл. А нима не запази нашата тайна? През всичките тези години той те научи да се биеш и те защитаваше от останалите. Дори не те издаде пред Волфгард и хората му, че умееш да се биеш като истински воин.

Тя се усмихна, като си припомни тайните уроци по бойно изкуство, когато Харалд я учеше как да се бие с меча, как да мята копието, как да си служи с бойната секира, как да се защитава с щита. Припомни си колко внимателен и търпелив бе той с неумелата девойка, каквато беше.

— Да, аз се възхищавам от Харалд и съм му благодарна за всичко, което е сторил за нас. — Рейна замълча и после тихо продължи: — Ако се омъжа за викинг, то това ще бъде само Харалд. Ала ти добре знаеш, че женитбата е невъзможна за мен.

Брат й поклати глава.

— Защо не можеш да спреш да мразиш, сестро? — тъжно опита той.

Те се бяха приближили до централната част на гробището. Рейна посочи към един гроб, върху който се издигаше груб камък.

— Ето, затова не мога да спра да мразя. Ти много добре знаеш, че Волфгард е причината за смъртта на нашата майка. Той дори счупи дървения кръст, който бях поставила на гроба й…

— Рейна, моят баща е езичник…

— Той е едно проклето куче! — злобно го прекъсна тя. — Този негодник хвърли парчетата от кръста върху мен. Това е богохулство и Пелагиус ми каза, че душата му ще изгори в ада. Как можеш да забравиш, че той е виновен не само за смъртта на нашата майка, но и за малкия ни брат, който беше съвсем малко бебе? Как можеш да не го мразиш и презираш?

— Мога ли да мразя собствената си кръв? — извика Рагар.

В кафявите очи на Рейна проблесна болка, примесена с гняв.

— Аз съм твоята кръв, също и Ален, който твоят собствен баща остави да умре!

Красивото лице на младия мъж се изкриви от мъка.

— Но във вените ми тече и кръвта на моя баща. Как мога да го ненавиждам, когато той е част от мен? А и аз мисля, че животът е твърде кратък, за да го запълним с омраза.

Двамата спряха пред гроба на майка си и се прекръстиха, както ги бе учил Пелагиус. Рагар откъсна няколко диви цветя и ги сложи върху камъка. Братът и сестрата стояха мълчаливи и гледаха езическия камък с рунически знаци по него.

— А сега не е ли време да се връщаме в селото? — тихо попита Рагар.

— Не, аз искам да остана още малко с майка си — глухо отвърна девойката.

— Рейна… — безпомощно рече Рагар.

Ала сълзите в очите й го накараха да замлъкне и той тревожно я погледна. Това бе един от редките мигове, в които я виждаше толкова безпомощна и уязвима.

— Ти не знаеш всичко, Рагар. Ти не си бил свидетел на неговата жестокост и подлост. Колкото до мен, аз никога няма да ги забравя! Никога!

Преди двадесет лета Рейна, принцесата на Лоара, бе родена на един малък остров до западния бряг на Франция. Тя все още си спомняше река Лоара — извитите хълмове, ливадите, покрити с благоуханни диви цветя, щастливия живот с любимите си родители — краля и кралицата на Лоара. Живееха в красив каменен замък. Ала този спокоен и щастлив живот свърши, когато Рейна бе на три години. Омразните викинги нападнаха замъка и го превзеха, убиха баща й и повечето рицари, отвлякоха нея и майка й, както и повечето селяни, които превърнаха в роби.

Ала най-жестока и трагична бе съдбата на малкия й брат Ален. Дори и сега, при спомена за него, очите й се изпълваха със сълзи. Ален беше роден само един ден преди да дойдат викингите и тя вече обожаваше малкото си братче. Нейната майка, Бланш, се бе вкопчила в малкия си син, който отчаяно пищеше. Викингите вече бяха убили баща й и повечето от хората му. Волфгард забеляза, че бебето има шест пръста на десния си крак и заяви, че е ненормално и не трябва да живее. Заповяда на хората си да го оставят в разрушения замък.

Рейна никога нямаше да забрави сърцераздирателните молби на майка й да пощадят живота на Ален, ала Волфгард грубо я откъсна от безпомощното пищящо бебе. Все още чуваше писъците на майка си, когато безчувственият Волфгард ги влачеше към кораба си. В този миг тригодишното момиченце се закле, че независимо колко дълго ще трябва да чака, един ден ще стане силна и непобедима жена воин и ще отмъсти на Волфгард и хората му.

Рейна и майка й бяха родени в топла слънчева страна, далеч от студената и мрачна Исландия. Бланш беше крехка и деликатна жена и дългото и трудно пътуване подкопа здравето й. Ала тя беше изключително красива и Волфгард се влюби в нея. Когато пристигнаха в Исландия, той я „удостои“ е честта да я направи своя съпруга, а не наложница. Рейна бе провъзгласена за заварена дъщеря на Волфгард и й бе позволено да живее с майка си в неговия дом. Омразата й към Волфгард растеше с всеки изминал ден, тъй като много често бе свидетел как той измъчваше майка й, опитвайки се да я пречупи и подчини на волята си. Често биеше Бланш и я оскърбяваше, като пред очите й се любеше с други жени. Понякога, когато се напиеше, се нахвърляше върху нещастната жена и я обладаваше насила. Рейна чуваше виковете на майка си, втурваше се в тяхната стая и се нахвърляше с юмруци срещу омразния викинг. Ала Волфгард само се смееше, после я изхвърляше от стаята и малкото момиче можеше само да плаче и да трепери от страх за обичната си майка. Един ден, след като Волфгард отново бе измъчвал Бланш, Рейна се закле, че когато порасне, ще се научи да се бие като мъж и ще прониже в сърцето омразния варварин.

Една година след като бе отвлечена от Волфгард, Бланш роди Рагар. Бебето лежеше в краката на Волфгард, както бе обичаят на езичниците, и викингът се чудеше дали да не се откаже от новородения си син, както бе захвърлил и Ален. Ала този път не само горещите молби на Бланш смекчиха сърцето му. Все пак той не можеше да захвърли собственото си дете. Волфгард зави новороденото в туниката си, знак, че го признава за свой син и наследник.

Въпреки че четиригодишната Рейна знаеше, че във вените на Рагар тече кръвта на Волфгард, той беше част от и майка й и от самата нея. Затова тя не можеше да не го обича. Обкръжи го с нежни грижи и ласки, нещо, което никога не бе могла да стори за Ален. Рагар израсна и се превърна в чувствително дете, което не притежаваше нищо от жестокостта на викингите. Това беше като отмъщение към омразния Волфгард. Ала щастието й не трая дълго. Годините на постоянни страдания и мъки сломиха Бланш и тя умря пет години след като бяха насила доведени във Ванахейм. Рейна се закле, че никой мъж няма да я подчини на волята си, така както Волфгард постъпи с майка й, и се посвети на отглеждането на Рагар.

Благодарение на обичта и привързаността на сестра си, Рагар се превърна в умен и чувствителен млад мъж. Рейна си припомни една случка, която бе станала, когато брат й бе на дванадесет години. Волфгард и воините му се опитваха да научат момчето да стреля по птиците с лък и стрели. Момчето бе избягало разплакано и бе отказало да убива невинните създания. Воините се забавляваха с постъпката на Рагар, но гордостта на Волфгард бе засегната и той реши да набие момчето, за да го накаже за проявения страх и малодушие. Ала преди да успее да го удари, Рейна, която се беше скрила, извади прашката си и запрати един железен чук право в челото на викинга. Ударът бе толкова силен, че Волфгард загуби съзнание, строполи се на земята и дълго време лежа неподвижен. Воините му вече се страхуваха, че техният вожд е мъртъв. Докато мъжете стояха наведени над Волфгард, Рейна незабелязано се прокрадна, взе чука и го скри под роклята си.

Когато най-после Волфгард се свести, пожела да узнае кой се бе осмелил да го нападне, ала хората му не бяха видели нищо. Разбира се, никой от тях не предполагаше, че шестнадесетгодишната Рейна е виновницата за това злодеяние, тъй като не можеха да допуснат, че едно момиче може да притежава воински умения. Девойката им заяви, че може би Тор е решил да накаже Волфгард, загдето е искал да удари собствения си син, и затова е хвърлил своя вълшебен чук.

И глупавите суеверни викинги бяха повярвали на нейната измислица! Сърцето й се изпълни с мрачно удовлетворение и тя успя да прикрие злобната си усмивка. Оттогава Волфгард не се осмели да вдигне ръка срещу Рагар, тъй като се страхуваше от гнева на Тор. Момчето знаеше истината, но не каза нищо. След този случай Рейна се убеди, че наистина може да се бие като мъж и реши, че е дошло време да използва воинските умения, които бе усвоила от Харалд. Скоро след това тя помоли Волфгард да й позволи да участва заедно с останалите в нападението срещу селото на Виктор Безстрашния. В началото Волфгард само я изгледа презрително и й каза, че ще я признае за воин само ако успее да победи трима от неговите най-свирепи бойци в учебен бой.

Девойката разбра, че Волфгард иска да й даде урок и да я постави на мястото й. Ала тя успя да обърне нещата в своя полза — прие предизвикателството и успя да победи трима от неговите бойци. След това Волфгард не можеше да пристъпи думата си и разреши да участва в битките.

Рейна се отличи толкова много в битките, че понякога дори в сивите очи на Волфгард проблясваше задоволство, тъй като тя допринасяше за неговата победа. Разбира се, момичето нямаше намерение да доставя радост на омразния си втори баща, но тя чакаше момента, в който ще може да го убие. Засега трябваше да бъде търпелива и да не разкрива намеренията си, тъй като можеха да я убият. А междувременно можеше да излива омразата си върху племето на Виктор Безстрашния. И въпреки че трябваше да признае, че за враждата бе виновен повече Волфгард, отколкото Виктор, все пак те бяха викинги и варвари.

И сега тя отново се закле в свещената памет на майка си, че ще живее за този ден, в който ще победи Волфгард и хората му и ще забучи омразната глава на вожда им на копието си.