Викинг

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

Преди зазоряване Рейна се събуди и тежко се измъкна от леглото. Протегна тромавото си тяло и се намръщи. Чувстваше отпадналост и лека болка в гърба.

Огледа спалнята и отново се замисли за решението си да напусне Виктор. Той беше неин съпруг и тя го обичаше с цялото си сърце, въпреки различията помежду им. Да предприеме пътуване по море и то когато бебето можеше да се роди всеки момент, бе рисковано и опасно.

Ала Рейна си припомни каква участ очаква детето й, ако го роди тук, във Ванахейм, и Волфгард загуби облога, който бе сключил с Виктор. Той нямаше да се примири с това унижение и нямаше да се успокои, докато не убие нея и детето й. Тя беше готова да даде живота си за обичния си съпруг, но не можеше да рискува живота на едно невинно дете!

Като се движеше бавно и тромаво, Рейна облече една дълга вълнена рокля, наметка с качулка и си обу топли ботуши. Сложи някои по-необходими неща в една торба от кожа на морж и накрая се осмели да погледна към съпруга си. Той приличаше на заспало момче, бе обърнат на една страна, а ръката му бе протегната към мястото, където доскоро лежеше и тя.

Любов, силна болка и съжаление се надигнаха в душата й. Не искаше да го напуска! Сърцето й се късаше от мъка, като си помисли, че пренебрегва неговите желания и нарушава брачната клетва! Ала не можеше да остане и да позволи неговата глупава мечта да ги погуби. Трябваше да мисли за детето си. За нея то бе най-важно, макар и съпругът й да не можеше да я разбере.

Очите й се напълниха със сълзи, младата жена се наведе и нежно го целуна за последен път. Когато устните й докоснаха неговите, той се размърда и се усмихна в съня си. Усмивката му я накара да спре в нерешителност. Но в този миг бебето помръдна в утробата й, сякаш да й напомни за дълга й. Трябваше да тръгне, докато все още имаше сили да го стори. Взе торбата и излезе от стаята. Ален вече се бе облякъл и прибираше нещата си.

— Добро утро, сестро — весело поздрави той. — Готова ли си да отплаваш за дома?

„Но моят дом е тук“ — помисли си Рейна и отново почувства вина.

— Не мога да бъда истински радостна днес — тъжно рече младата жена. — Разбира се, аз искам да живея с теб и Рагар в Лоара. Ала мисълта да напусна съпруга си ми причинява голямо страдание. Само страхът за живота на детето ми ме накара да предприема тази стъпка.

— Разбирам те — съгласи се Ален. — Но все пак ти знаеш, че е необходимо да напуснеш Ванахейм. Тук детето ти е застрашено от голяма опасност. — Брат й докосна ръката й и се усмихна. — А сега да побързаме. Моите хора ще ни чакат в конюшнята.

Взеха една малка лампа и излязоха от къщата. Навън бе студено, но те се движеха бавно, тъй като наедрелият корем на Рейна й пречеше да се движи бързо. В конюшнята ги посрещна миризма на животни и оборска тор. Няколко от конете неспокойно изпръхтяха, когато Ален отвори вратата. Конят със светложълт косъм повдигна глава и изцвили.

Рейна видя, че Ален взе едно седло и се насочи към животното.

— Това е конят на съпруга ми — намръщено рече тя.

Брат й не обърна внимание на думите й и започна да нагласява седлото, но Слейпнир започна да удря с копито в земята.

— Няма никакво значение. Ще оставя коня на брега, преди да отплуваме от Ванахейм.

Младата жена пристъпи към него и хвана ръката му.

— Не. Вземи друг кон.

Ален се обърна и изненадано я погледна.

— Какво значение има, нали заминаваме?

— За мен има значение. Достатъчно лошо е, че напускам съпруга си. Не искам той да мисли, че сме откраднали и коня му.

Младият мъж мислено изруга.

— Аз казах на хората си да вземат храна от запасите на съпруга ти. И това ли не е трябвало да правим?

— Не. Храната е необходима. Но ти няма да вземеш коня на съпруга ми.

Ален погледна сърдито сестра си, но взе седлото от гърба на Слейпнир и оседла друг кон. Рейна се отправи към преградата, зад която беше нейното малко черно пони. Тя потупа животното и в този миг усети, че зад гърба й има някой. Извърна се и видя един мъж, който бе насочил нож към нея.

— Какво си мислите, че правите, господарке? — подигравателно попита мъжът.

— Невин, какво правиш тук? — смутено запита тя. Ала когато видя жестоката му усмивка, изпищя: — Ален! — и посегна към кинжала си…

Ала робът хвана ръката й, преди тя да успее да извади оръжието. Бързо я притисна към себе си и допря кинжала до гърлото й. Рейна се изплаши за бебето и не смееше да помръдне.

— Рейна, какво става? — чу се тревожният глас на Ален.

Тя чу, че брат й приближава и помръдна, но Невин изсъска:

— Не мърдай!

В този миг Ален приближи към тях и ужасено възкликна:

— Как се осмеляваш да заплашваш господарката си, жалък робе! Пусни сестра ми веднага!

— Значи ти й помагаш да избяга от Ванахейм? — подигравателно запита мъжът.

— Да.

— Не, това няма да стане! — извика Невин и черните му очи злобно светнаха. — Твоята сестра унижи втория си баща.

— А теб какво те засяга това? — сопна се Ален. Робът презрително се засмя.

— Няма да я оставя да се измъкне и ще я убия заради Волфгард.

В този миг Рейна разбра и лицето й се изкриви от ужас.

— Значи ти си предателят!

— Да.

— Но защо?

— А защо трябва да служа на тези, които ме поробиха? — рязко запита той. — Твоят баща ме уважава и заплаща със сребро моята вярност. — Невин презрително изгледа Рейна. — Ще ми даде истинско съкровище, ако те убия. А освен това обеща, че ще ме освободи, след като победи Виктор.

— Да те освободи? — присмя се Рейна. — Голям глупак си, ако вярваш на тази лъжа.

Чертите на мъжа се изкривиха от гняв и той притисна по-силно ножа до гърлото на жертвата си.

— Ще накарам твоя дяволски език да замлъкне завинаги! Предателка!

Младата жена видя зловещия блясък в очите му и я обзе паника.

— Моля те, не наранявай детето ми…

— Да не би да говориш за зверчето, което, ако се роди, ще донесе само унижения на твоя втори баща?

— Пусни сестра ми, робе! — заповяда Ален.

— Не.

— Ако я нараниш, ще те убия. И, кълна се, ще умреш много бавно.

Невин се поколеба за миг и ръката му потрепера. Тогава внезапно вратата на конюшнята се отвори, Рейна чу приближаващи стъпки и с благодарност си помисли, че това сигурно са хората на брат й. Шумът отвлече за миг вниманието на коняря и младата жена светкавично го сграбчи за китката и отблъсна ножа от гърлото си.

Невин извика, ала Ален бързо се хвърли към него и изби ножа от ръката му. Рейна се отдръпна и се опря на стената. Прилоша й и тъпа болка прободе гърба й. Тя се уплаши, че преживяното може да е наранило бебето й.

Жил и Бард захвърлиха торбите с храна и се спуснаха да помогнат на Ален.

— Хванете го! — извика Ален.

Мъжете сграбчиха Невин, а Ален пристъпи към него с вдигнат нож.

— Май вече не си толкова самоуверен, а, робе?

Очите на Невин се разшириха от ужас, но той не отговори.

Ален вдигна ножа. На устните му играеше жестока усмивка.

— Това е загдето се осмели да заплашваш сестра ми!

Рейна разбра какво е намислил брат й и извика:

— Ален, недей!

Ала вече беше твърде късно — ножът се заби в корема на мъжа. Брат й бавно го извади и до слуха й достигна агонизиращия вик на нещастника. Тя наблюдаваше с пребледняло лице как се сгърчи и се строполи на земята.

— Той ще умре бавно — рече Ален и устните му се изкривиха от садистична усмивка. — Така му се пада.

Младата жена се олюля, почувства, че ще повърне и се хвана за ръката на брат си.

— Защо го уби? Той вече не беше заплаха за нас. Можеше просто да го вържеш…

— Той е предател и искаше да те убие — гневно отвърна Ален. — Станала си прекалено мека, сестро. Не искам повече да говорим за това. Трябва да тръгваме.

Отново й прилоша от болезнените стенания на мъжа и си помисли дали да не помоли брат си да сложи край на мъките му, но знаеше, че той няма да я послуша.

Когато малко по-късно вече яздеха към брега, Рейна се замисли за случилото се. Ален се държа като жесток варварин и тя се запита дали наистина познава брат си.

Беше шокирана и от собствените си чувства. Страданията на мъжа й причиниха болка, а само преди година това нямаше да й направи впечатление. Младата жена разбра, че се е променила. Любовта на Виктор бе смекчила сърцето и душата й. Жестокостта и насилието я отвращаваха, така както винаги бяха отвращавали съпруга й.

Осъзна, че техният живот, мисли и желания са станали едно цяло. И сега, когато го напускаше, сякаш част от сърцето и душата й си отиваха завинаги.

Но нима можеше да остане тук и да живее в този жесток свят, сред хора, които не бяха като нея и съпруга й?

Придвижваха се бавно към брега, а болката в гърба й се усилваше. Внезапно Рейна видя на юг, в небето, необикновено червено сияние и сърцето й се сви от страх. Помисли си, че сънува. Слънцето още не бе изгряло и това не бе отблясък от неговите лъчи. Тя си помисли, че това е може би знак от небето, предупреждение, че не трябва да заминава, и отново се запита дали наистина постъпва разумно.

Когато пристигнаха на пристана и слязоха от конете, Рейна дръпна брат си настрана.

— Ален, вече не съм сигурна, че трябва да тръгна с теб…

— Да не би да искаш детето ти да умре? — прекъсна я гневно той, посочи към малкия кораб, привързан към пристана, и заповяда на хората си: — Качвайте веслата. Веднага ще отплуваме.

— Но погледни небето! — извика сестра му и посочи на юг. — Това червено сияние сигурно е предупреждение…

— Това е само отблясък от изгрева на слънцето — презрително отвърна младият мъж, хвана я за ръката и я поведе към кораба.

Нямаше друг избор, освен да се качи по мостчето. След като натовариха провизиите, хората на Ален прерязаха въжетата и корабът се насочи към фиорда. От рязкото разлюляване на кораба, причинено от движението на веслата, на Рейна отново й прилоша и й се зави свят. Изведнъж почувства желание да помоли брат си да я върне обратно на брега. Тогава погледна на север и съзря нова опасност — зловещите очертания на дълг кораб, осветени от тайнственото червено сияние. Корабът плуваше към брега, който те току-що бяха напуснали.

— Какво е това? — извика тя и сграбчи ръката на Ален.

Той презрително се усмихна.

— Навярно е Волфгард, който отива да убие проклетия ти съпруг.

— Какво? — ужасено прошепна тя. — Какво искаш да кажеш? Мислех, че си сключил споразумение с Волфгард и той няма да преследва съпруга ми…

— Наистина сключих споразумение с Волфгард, сестро, ала не ти казах за неговите условия.

Рейна се втренчи в брат си. Очите му излъчваха такава омраза, че тя потрепери. Изпита чувството, че го вижда за пръв път.

— Защо? Защо ме излъга?

— За твое собствено добро. Волфгард ми обеща, че ако успея да те убедя да напуснеш Ванахейм заедно с мен, той ще нападне съпруга ти, след като ние отплаваме. — В гласа му прозвучаха тържествуващи нотки. — И сега ние заминаваме, а Волфгард може да убие мръсника, който пося семето си в теб.

— Ти си ме предал! — яростта й нямаше граници. — Искам веднага да ме върнеш обратно!

— Не, сестро. — Младият мъж хвърли презрителен поглед към наедрялата й фигура. — Ако искаш да се отнасям добре със зверчето на Виктор, трябва да бъдеш по-разумна и да ми се покоряваш.

Той се обърна и отиде да поговори с хората си. Рейна ужасено гледаше след него. Как можа да бъде толкова глупава и да се остави брат й да я измами! Сърцето на Ален бе отровено от омразата. И тази злоба бе насочена дори срещу нероденото й бебе!

Младата жена разбра, че както Волфгард, така и Ален също искаше да управлява живота й и да я подчини на волята си. А мъжът, когото наистина обичаше, мъжът, на когото дължеше вярност и уважение, този мъж щеше да умре от ръката на Волфгард! Виктор беше прав, когато настояваше тя да бъде с него и да не слуша уверенията на брат си. Най-после проумя истината, но вече бе твърде късно!

В съня си Виктор почувства странно безпокойство. Бавно отвори очи и потърси Рейна. Нямаше я!

Обзет от тревога, той скочи от леглото и сграбчи панталоните си. Може би не е могла да заспи или е огладняла, помисли си младият мъж. А може би е почувствала родилни болки и отишла да извика Сибеал.

Ала инстинктивно усещаше, че надеждите му са напразни и болезненото чувство, че тя го е напуснала, се усили. Страховете му се потвърдиха, когато влезе в стаята на Ален и видя, че момъка го нямаше. Липсваха и вещите му.

Господ да му е на помощ! Навярно Ален е успял да убеди сестра си за замине с него за Лоара. И самият той бе допринесъл за решението й с упоритото си държание миналата нощ.

Спусна се към стаята на Сибеал и я разтърси.

— Виждала ли си господарката?

Робинята се изправи.

— Не, господарю.

— Страхувам се, че тя е заминала с брат си.

Очите на Сибеал се разшириха от страх.

— Това е много опасно! Господарката може да роди всеки миг, сигурна съм!

— Ще тръгна веднага след нея, но се моля да не е много късно.

Жената се вкопчи в ръката му.

— Позволи ми да дойда с теб, господарю. Имам усещането, че господарката се нуждае от мен. Предчувствам нещо лошо.

Той също имаше лошо предчувствие!

— Ще се срещнем в конюшнята — заповяда Виктор и изхвърча от стаята.

Той се отправи към къщата на Свейн, събуди го и му нареди да вдигне и останалите бойци. Малко по-късно младият мъж нахълта в конюшнята и до слуха му достигнаха мъчителни стенания. Той видя Невин зад една от преградите. Мъжът лежеше на земята с дълбока рана в корема. Чертите му бяха изкривени от болка.

Виктор остави лампата на земята и коленичи до него.

— Какво се е случило, човече?

— Братът на жена ти ме намушка с нож! — простена робът и от устата му потече кръв.

— Рейна и Ален са били тук?

— Да!

— Но защо Ален те е намушкал?

Устните на умиращия се изкривиха в презрителна усмивка.

— Защото исках да убия жена ти!

— Какво? — Виктор ужасено го сграбчи за дрехата. — Да не би да си наранил съпругата ми? Господи, ако си го направил…

— Не! — мъжът потръпна от болка. — Не виждаш ли, че аз съм този, който умира?

След тези думи Невин отново се сгърчи. Зад тях се чу тих глас:

— Може би открихме предателя, вожде.

Младият мъж се обърна и видя Свейн, Сибеал и неколцина воини, които стояха зад него. Всички гледаха с намръщени лица към умиращия.

Виктор се изправи и кимна.

— Да, открихме предателя. Нещо повече, той се е опитал да убие Рейна. Трябва да побързаме и да настигнем Ален и съпругата ми. Дано да не е много късно!

— Да, вожде. Останалите вече препуснаха към брега — отвърна Свейн.

Кнут кимна към Невин.

— Да му помогна ли да се отърве от мъките, вожде?

— Не. Трябва да бъдем човечни. Не можем да го оставим да страда. — Той кимна към Сибеал. — Виж дали можеш да му помогнеш.

Робинята бързо коленичи до нещастника, а Виктор се спусна да оседлае Слейпнир. Хвана поводите и се отправи към вратата, ала трябваше отново да мине покрай Невин. С ужас видя как Сибеал му подаде кинжал.

— Не! — извика Виктор.

Но беше твърде късно. Робът замахна, заби ножа в гърдите си и издъхна.

Виктор се спусна към Сибеал.

— По дяволите, жено, нали ти казах да се опиташ да му помогнеш!

Робинята се изправи и тъжно поклати глава.

— Вожде, нямаше никаква надежда. Невин страдаше ужасно и ме помоли да му дам кинжала, за да сложи край на мъките си.

Младият мъж въздъхна.

— Добре. А сега да потегляме.

Останалите го последваха и след малко групата начело с Виктор и Свейн препускаше към пристана. Викингският вожд погледна с безпокойство червеното сияние от юг, което озаряваше небето. Запита се какво ли може да е това. Сърцето му се сви от тревожно предчувствие за съпругата и нероденото му дете. Припомни си, че си Сибеал бе казала, че предчувства нещо лошо и тази мисъл го ужаси.

Когато приближиха брега, викингът видя, че кораба на Ален го няма. Още по-лошо, сега червеното тайнствено сияние се простираше и на север, и на юг. Небето над океана сякаш пламтеше в огън, а слънцето още не беше изгряло! В този миг видя, че откъм фиорда приближава нещо светещо, което се движеше към брега… Господи, това беше кораб, а на палубата му се виждаха мъже, които размахваха горящи факли! Всичко приличаше на нощен кошмар, като онази нощ, когато се бе появил във Ванахейм!

— Волфгард ни напада! — извика Отар.

— Той ще достигне пристана, преди да успеем да се качим на кораба! — добави Орм.

— Това ми е ясно, но какво е това сияние на юг от нас? — извика Виктор. — О, Господи! Моля те, не позволявай кораба на Ален да изгори, а заедно с него и моята съпруга!

— Светлината е прекалено голяма и не може да е от кораба! — извика Роло.

— Но тогава какво е това?

— Отмъщението на боговете! — извика Кнут.

Вече бяха на брега и Виктор даде знак на хората си да спрат. Точно пред него корабът на Волфгард се долепи до пристана. Виктор и хората му скочиха от конете. Вождът заповяда на Сибеал да се скрие зад скалите. След секунди от кораба наскачаха десетина воини, които размахваха мечове, и с бойни викове се спуснаха към тях.

Виктор даде знак и хората му се хвърлиха напред, за да посрещнат нападателя. Младият мъж бе полудял от тревога за Рейна, ала преди да тръгне след нея, трябваше да се бие с тези подивели мъже.

„Отмъщението на боговете“, бе казал Кнут. Докато мечът му се кръстоса с оръжието на един от нападателите, който свирепо се нахвърли върху него, викингът се запита дали неговият приближен не е прав. Ала сега нямаше време да мисли, трябваше да се бие. Той дори не забеляза, че земята под краката му започна да се люлее.

И тогава всичко наоколо започна да трепери…