Викинг

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Отмина краткото северно лято и отново започна дългата и сурова зима. Волфгард не прекрати атаките си, но Виктор успяваше с умели набези да отблъсне неприятелските отреди. От стана на Волфгард дезертираха десетки бойци, уплашени от все по-изпъкващите пълководчески умения на Виктор и от слуховете за необикновените му, почти свръхестествени способности.

Повечето от тягостните и мразовити зимни дни Виктор и Рейна прекарваха насаме, потопени в любовната си идилия, без дори да забелязват мрачното небе и загрижените лица на хората около тях. Вечерите, които изглеждаха безкрайно тягостни и унили в очите на околните, за двамата млади влюбени преминаваха неусетно, изпълнени с весели закачки край огнището, заобиколени от единадесетте си питомци. Когато навън утихваше свирепият вой на вледеняващия арктически вятър, съпрузите обличаха дебелите шуби и заставаха под стрехата на голямата къща, за да съзерцават ослепителното великолепие на северното сияние, озаряващо нощното небе във всички цветове на дъгата.

С настъпването на зимата коремът на Рейна започна да наедрява. И след всеки изминал ден нарастваше загрижеността на Виктор за предстоящото раждане. В цялата долина не само че нямаше нито един лекар, но никой нямаше дори и бегло понятие от медицина. Но винаги, щом тревогата възпламеняваше мозъка му, пред погледа му отново изплуваше приказното видение, което често го спохождаше насън — как те двамата живеят във Ванахейм, заедно с първородния им син, сред мир, щастие и благоденствие.

Най-после дойде дългоочакваната пролет и снегът започна да се топи, фиордът се отърсваше от ледената си броня и тюлените вече се мяркаха в бистрите пролетни води. Небето се оживи от ятата на патиците и жеравите. Една сутрин хората от селото с удивление видяха как внушителната арктическа лисица, следвана от едрия лисугер и шестте дребни мъхести лисичета, да се отправят към тундрата. Осемте члена на лисичето семейство все още бяха покрити с дебела пухкава козина. Рейна и Виктор стояха на прага на голямата къща и им помахаха за сбогом. Тъжно им бе да се разделят с любимите си животни, но не можеха да спрат зова на дивата тундра.

След няколко дни, по време на закуска, младото семейство бе изненадано от Орм и Роло, които нахълтаха в трапезарията с извадени мечове, а след тях стражите вкараха трима пленници. Виктор веднага забеляза, че непознатите бяха облечени много по-богато от местните жители. Никой на острова не носеше така добре изтъкани вълнени туники и такива изящно скроени кожени ботуши. От тримата се открояваше най-високият — млад мъж с руса коса и фино, почти аристократично лице.

— Заловихме тези съгледвачи край брега на фиорда започна Роло и ги изгледа презрително. — Сигурно Волфгард ги е изпратил с тайната задача да убият теб и господарката ни.

Рейна се взря в тях и промърмори:

— Не, Роло, тези мъже не са от хората на Волфгард. Никога не съм ги виждала в селото на заварения ми баща.

— Не е вярно — проговори високият пленник, без да откъсва поглед от красивата господарка. — Виждала си ме преди много, много години в Лоара. Но изглежда вече не можеш да ме познаеш. Аз съм Ален, твоят брат.

Младата жена пребледня и веднага стана от стола. Виктор се уплаши да не й прилошее, приближи се до нея и я прегърна през раменете.

Рейна смаяно гледаше непознатия млад мъж. Като че ли пред нея се беше изправило някакво привидение. Когато се опомни, веднага й направи впечатление очебийната прилика между чертите на новодошлия и нейните. „Господи, — помисли си младата жена, — нима не сънувам! Същите скулести очертания, същите тъмнокафяви очи!“

— Не може да бъде! — извика тя. — Брат ми Ален отдавна е мъртъв! Волфгард го осъди на смърт само заради вродения му недъг…

— Заповядай на стражите да напуснат стаята и ще ти покажа този дребен недъг — тихо промълви непознатият мъж.

Рейна погледна въпросително към Виктор, а той кимна на Роло и Орм. Двамата бойци прибраха мечовете и мълчаливо се отдалечиха в ъгъла на трапезарията. Мъжът, който твърдеше, че се казва Ален, се приближи към нея и започна да сваля ботуша си.

— Пред изумения й поглед се откри странното ходило на непознатия — с шест пръста на десния крак.

— Истина е! Господи, този мъж не лъже, Виктор! Това… нима… да, това е Ален, моят изгубен брат!

— Да, сестричке — усмихна се непознатият и заговори на френски.

Рейна изкрещя, обезумяла от радост, и го прегърна.

— Ален! Ален! А аз, глупачката, бях убедена, че си убит! Боже мой, не мога да ти опиша каква радост изпитвам в този миг!

— И аз не мога да се опомня от щастие, сестричке моя!

След като утихнаха радостните изблици между брата и сестрата, Рейна побърза да го настани на стола до себе си, избърса сълзите си и започна да го оглежда внимателно. Като че ли се опасяваше, че в следващия миг ще изчезне от очите й. Ален смутено помоли да го извинят за нахълтването в къщата и припряно обу ботуша си. Тогава Виктор бавно се приближи към него и го прегърна сърдечно.

— Добре дошъл във Ванахейм! Не ти, а аз трябва да ти се извиня, че стражите ми са те помислили за вражески съгледвач. Но се налага да бъдем постоянно нащрек, защото Волфгард не се е отказал да ни покори. Нека да седнем край масата и да си поговорим. Страхувам се, че Рейна преживя неочаквано силно вълнение, а както сам виждаш, тя сега е в доста деликатно състояние.

При тези думи на вожда Ален се вгледа в него с нескрито подозрение, а после се обърна към сестра си.

— Това ли е твоят съпруг?

— Да. Наричат го Виктор Безстрашния.

Ален презрително сви устни.

— И ти си се съгласила да родиш дете от този викинг?

Рейна и Виктор размениха недоумяващи погледи, изненадани от оскърбителната нотка в гласа на неочаквания гост.

— Нека да се настаним тримата около масата и да поговорим разумно, като зрели хора — повтори Виктор поканата си, а после кимна на Орм. — Погрижи да настаниш някъде придружителите на нашия гост, но не забравяй първо да ги нагостиш добре.

— Слушам, вожде.

Роло и Орм поведоха навън двамата непознати, пристигнали заедно с Ален, а Рейна се настани на стола си между мъжа си и брат си.

Подаде му чаша с мътеница и се опита с усмивката си да разчупи неловкото мълчание.

— Мили братко, не мога да намеря думи, с които да опиша радостта си от твоята неочаквана поява. Повярвай ми, вече се бях примирила, че никога няма да доживея щастието отново да те прегърна.

— Да, трябва да ти призная, сестро, че едва успях да избегна смъртта в Лоара.

— Трябва всичко да ми разкажеш, особено най-важното: как успя да се спасиш от палачите на Волфгард — настоятелно го помоли Рейна.

Красивите кафяви очи на Ален потъмняха от болезнения спомен.

— След като Волфгард ме захвърлил, още когато съм бил съвсем малък, и отплувал с теб и майка ми, някакви селяни ме намерили сред храсталаците край замъка в Лоара и ме спасили от гладна смърт. Те бяха прости селяни, бедни и скромни, но с добри сърца. Израснах при тях, но когато станах на четиринадесет, узнах, че произлизам от много знатен род и че имам право да нося почетната титла принц на Лоара.

— Нима сега си истински принц? — попита Рейна и в очите й проблесна възхищение.

— Да. Сега живея в стария замък на нашите предци — продължи Ален, но не пропусна да изгледа подозрително Виктор, — същия този замък, който навремето е бил опустошен от свирепите викинги, когато баща ни е загинал сред пламъците, а майка ни е била отведена в плен. Сега възстановявам някогашния блясък на замъка и на цялото имението около него. Именно затова пътувах чак до този див остров — за да те върна обратно в нашия замък, там, където си родена, там, където трябва да царуваш, сестро.

Вкопчила ръка в неговата, Рейна досега го слушаше в захлас и постепенно се унасяше в спомените от детството си до такава степен, че Виктор се усъмни дали жена му е чула добре последните думи на Ален.

— Но, моля те, Ален, не ме мъчи повече… Веднага трябва да ми разкажеш как си успял да ме откриеш чак тук, толкова далеч на север!

— А, това ли те интересува? Да… Помогна ми описанието на острова, което получих от нашия прероден брат, Рагар. Именно той ми обясни как да стигна до Ванахейм.

— Нима си се видял с Рагар? — извика тя и стисна тъй здраво ръката на брат си, че младият мъж изохка от болка. — Значи е успял да доплува до френския бряг здрав и читав?

— Да, разбира се. Рагар сега живее при мен в Лоара, дори успя да се ожени за една очарователна французойка. Името й говори достатъчно за външността й, защото се нарича Миньон. — Ален се усмихна и с деликатен жест успя да измъкне китката си от ръката на буйната си сестра. — Затова ние всички с нетърпение очакваме да се завърнеш в нашия дом и да заживееш далеч от тези свирепи викинги и тяхната дива и ледена тундра.

При тази нескрита обида Виктор и Рейна отново си размениха тревожни погледи. Накрая Рейна се окопити и реши, че е длъжна да изглади досадното недоразумение.

— Ален, не съм на себе си от радост, че отново те виждам. Трогната съм от това, че си пътувал с месеци само и само да ме прибереш в замъка на нашите родители. Но сега съм омъжена за Виктор Безстрашния. Виждаш, че чакаме първата си рожба. И което е най-важното, аз го обичам повече от всичко на света.

Ален стисна челюсти и хладно процеди:

— Нима се опитваш да ме убедиш, че си се влюбила в един от тези езичници, които причиниха смъртта на нашата майка? — Видя как лицето на сестра му помръкна, но продължи с гневен глас: — Рагар ми разказа за всички страдания, които е трябвало да изтърпиш, сестро, както и за мъките на майка ни тук, на този неприветлив северен остров, след като е била отвлечена от подлия Волфгард.

Рейна заговори разпалено, без да успее да прикрие сълзите си:

— Но не ти ли разказа Рагар още нещо? Не ти ли спомена поне, че не моят съпруг, а именно Волфгард беше този, който отрови последните дни на майка ни и я вкара в гроба? Моят съпруг няма капчица вина за престъпленията, извършени от викингските дружини по бреговете на Гаскон, Анжу, Нормандия или Шетан! Нито в Лоара! Не, ти явно нищо не разбираш! Разбери ме, заклевам те, братко мой: този мъж не е виновен за смъртта на мама. Дори напротив — именно той се съпротивлява на опитите на Волфгард да покори острова, именно той, Виктор Безстрашния, ще отмъсти за всички злини, причинени на нашата нещастна фамилия! Той и никой друг! Разбра ли сега цялата истина?

Ален презрително се засмя.

— Нима твоят съпруг ще отмъсти за нашите страдания и унижения, щом се е обзаложил, че ще успее да те опитоми? Как можеш да вярваш на този безмилостен викинг, който е заложил на карта живота ти, съдбата ти? Нима си толкова глупава?

Рейна пребледня като платно.

— Рагар ли ти разказа това?

— Да.

Виктор скочи да каже нещо в защита на жена си, но тя го изпревари и го хвана за ръката, а после се обърна към брат си и изрече с леден тон:

— Моят съпруг е сключил онзи фатален облог с една едничка цел — за да сложи веднъж завинаги край на кръвопролитните войни на този нещастен остров.

Но брат й явно не й повярва, защото погледна надменно към Виктор.

— Ако вярваш на тази басня, то тогава нищо чудно да се окаже, че този лукав красавец вече е успял да те превърне в безмозъчна робиня.

При тази безсърдечна забележка младата жена ахна от изненада и обида, дори остана с отворена уста, невярваща на ушите си. Виктор скочи, изчерпал търпението си, и гръмовният му глас накара госта да потрепери:

— Чужденецо, макар и да си изстрадал много повече от всички нас, не мога да ти позволя да измъчваш жена ми. Няма значение, че се оказа твоя родна сестра. Като неин брат винаги ще бъдеш добре дошъл в този дом. Обаче няма да ти позволя да я обиждаш, подозираш или упрекваш. Разбра ли ме добре?

Ален злобно измери Виктор от главата до петите, но благоразумно си замълча.

Рейна опечалено изгледа брат си.

— Ален, ние сме твоето семейство и аз съм безкрайно радостна, че си при нас. Но моят съпруг каза истината. Няма да ти позволя да ми говориш по този начин. Ако искаш да ни гостуваш, трябва първо да ми обещаеш, че и към него ще се отнасяш с нужното уважение.

Ален тръсна глава и кимна примирено, но в очите му просветна злобно пламъче.

След закуската братът и сестрата станаха на масата и продължиха да разговарят. Имаха толкова много да споделят! Неволно изключен от задушевния разговор, Виктор неусетно се беше отдалечил на другия край на дългата маса и сега търпеливо изчакваше да привършат със спомените и с взаимните разпитвания и оплаквания.

Освен че бе разтревожен за жена си поради неочакваната поява на Ален, Виктор не можеше да се успокои също и заради нескрито враждебното отношение на Ален. Наистина той не възрази, когато Рейна го помоли да им разреши да се поразходят само двамата, тя и Ален, понеже разбираше, че те имат още много теми за разговор. Но тревогата около внезапната поява на Ален не преставаше да го гложди…

Рейна и Ален излязоха пред къщата, хванати за ръце, увлечени в разговор, и поеха по пътеката към тундрата. Отначало говореха за изминалите години, за детството в далечната Лоара, за страданията на Рейна в царството на Волфгард на остров Ванахейм, за пребиваването й заедно с майка й в Исландия.

— Рагар ми каза, че майка ни е умряла скоро след като Волфгард се е преместил на остров Ванахейм.

— Да — Рейна кимна натъжено. — Искам да те заведа на гроба й: Но за нещастие тя е погребана на другия бряг на фиорда, в земите, които все още владее проклетият Волфгард. От години мечтая само за едно — как ще забия кинжала си в гърлото му, за да му отмъстя за всичкото зло, което причини на нашата майка.

— Може би трябва аз да се опитам да убия този кучи син, щом съм стигнал чак до тук — разгорещено предложи Ален. — Пък той може би няма да ме познае.

Тя го погледна тревожно.

— Моля те, нито ти, нито който и да е от твоите придружители не трябва да се намесвате в тази безкрайна поредица от битки, нападения и капани.

Брат й се намръщи, но кимна примирено.

— Да, може би имаш право, защото не искам враждата между двете племена на острова да ме накара да забравя за основната си цел — да те върна в Лоара заедно с прислужницата ти, Сибеал, и другите ти слуги. Но ако ми се отдаде сгоден случай да убия този негодяй, ще го направя, без да ми трепне окото.

— Нима и твоето сърце е изпълнено с омраза към Волфгард, братко?

— Нима ти не изпитваш същото към този убиец? — недоверчиво се усмихна Ален.

— Да, така е, но не искам целият ми живот да бъде заслепен от омразата.

Той презрително махна с ръка.

— Но ти си жена, при това очакваш дете. Затова навярно не изпитваш чак толкова дълбока омраза към Волфгард, колкото аз. Жените винаги са били много по-милостиви от мъжете. Може би трябва още сега да те кача на моя кораб и да те отведа в нашата Лоара, далеч от тези свирепи викинги.

Рейна прехапа устни.

— Не мога да тръгна с теб, Ален, защото след няколко месеца ще родя детето си. Пък и не искам да напускам съпруга си.

— Но той е викинг!

— Нима мразиш всички викинги?

— Да.

Рейна въздъхна, а сърцето й се сви от болка.

— И аз ги мразя — призна тя. — Но с Виктор всичко е съвсем различно. Той успя да превземе сърцето ми. Това, което е между нас, е нещо особено и различно. Той е най-странният мъж, който съм срещала.

— В какво отношение? — попита Ален и повдигна вежди.

Младата жена се усмихна и заговори с неочаквано ласкав тон за съпруга си.

— Моят съпруг е безкрайно смел воин, който е преминал под моста на дъгата във Валхала. Миналата пролет той загина в ожесточената битка срещу войската на Волфгард и се възнесе към Валхала. Там е живял втори живот и след това се е върнал тук, когато всички са го мислели за мъртъв.

— Ха! — Ален презрително махна с ръка. — Това са същите онези глупости, в които вярват всички езичници. Без съмнение Виктор използва митовете и легендите за задгробния живот, за да те омагьоса и използва за пъклените си цели.

— Не! Това не е вярно! — изкрещя Рейна. — Моят съпруг наистина загина в неравен двубой. А от Валхала той се е озовал в десетия свят, наричан със чудноватото име Футургард, и там е видял такива чудеса, каквито ти и аз не сме сънували. Трябва да чуеш разказите му… Освен това сега той е покръстен.

— А може ли един покръстен да сключи такава коварна сделка? Забрави ли облога между твоя съпруг и Волфгард?

— Ти нищо не разбираш…

Ален обаче не искаше да признае, че е сгрешил в преценката си.

— Какво има да се разбира тук, сестро? Нима Виктор Безстрашния не се е заклел, че ще те опитоми и ще те накара да му родиш син, а в замяна на това Волфгард ще прекрати нападенията си?

— Да, така е.

— И нали именно той те отвлече и ти живя като пленница в неговия дом?

— Да.

Ален гневно махна с ръка.

— Тогава как си се осмелила да се закълнеш във вярност пред мъжа, който оскърби твоята чест?

— Виктор никога не ме е оскърбявал — възрази му тя.

— Ха! Не виждам ли, че коремът ти е подут, защото е посял семето си в утробата ти. Бих казал, че е успял добре да се възползва от чувствата ти към него.

Рейна стисна зъби и сърдито процеди:

— Моят съпруг никога не ме е насилвал. Винаги се е отнасял с уважение към мен.

— Но те накара насила да се омъжиш за него, нали?

— Не. Аз сама предложих да стана негова жена, за да може Виктор да успокои своите воини, които искаха да убият Рагар и Харалд.

— Но не можеш да отречеш, че той все пак се е възползвал, при това доста ловко, от затрудненото положение, в което сте били изпаднали ти, Рагар и Харалд.

Рейна трябваше да събере всички сили, за да не избухне.

— Виктор ме обича и е убеден, че трябва да живеем заедно, че сме родени един за друг, че нашият съюз ще донесе мир за всички жители на остров Ванахейм…

— И твоето бъдещо дете ще се превърне в оръдие за спечелването на мира? А какво ще стане, ако този замисъл се осуети? Нима ще бъде отстранена заплахата, надвиснала на теб и над бъдещата ти рожба? От това, което ми разказа Рагар, разбрах, че Волфгард няма да ти прости.

— Да. Волфгард никога няма да ми прости, както и аз на него — гневно рече младата жена. — Той вече се опита на няколко пъти да ме убие.

— А ти все още копнееш да останеш тук, на този размирен остров, до твоя обожаван съпруг! Нима не разбираш, Рейна, че те грози смъртна опасност? — възкликна Ален и отново я хвана за ръката. — Ако наистина си загрижена за бъдещето на детето си, трябва да заминеш с мен още утре за Лоара. Само там ще бъдеш в безопасност, Рейна.

— Не, сега ти не говориш справедливо, Ален — възрази му тя.

— Аз искам само едно — сестра ми да бъде щастлива. Искам и детето ти да живее в мир и щастие. Какво несправедливо има в това?

За миг младата жена се намръщи, защото мислите й се объркаха. Какво би трябвало да направи, ако наистина иска да осигури добър живот за детето си? Нина има право да използва бъдещата си рожба като залог за мира на остров Ванахейм?

— Знаеш ли, май наистина си прав, когато твърдиш, че животът ми е постоянно изложен на опасност, защото никой не знае дали няма да ме настигне кинжала на някой от убийците на Волфгард… Но Виктор е убеден, че с раждането на нашето дете ще се прекрати войната във Ванахейм…

— Тогава твоят съпруг е истински глупак. Може би той си мечтае да постигне мир за целия остров, но на каква цена? За теб ще бъде ужасно изпитание, защото рискуваш своя живот и живота на детето си. А Волфгард… Нима не разбираш, че викингите и мирът са нещо несъвместимо като огън и лед. Нима не разбираш, че в Лоара ще бъдеш много по-щастлива, ще живееш в замъка на нашите родители и никой няма да застрашава живота на детето ти? Ще живееш в разкош, ще се наслаждаваш на живота, ще забравиш за този мрачен и негостоприемен северен остров. Ще пием вино на голямата слънчева тераса пред замъка, ще се разхождаме сред лозята… И което е най-важното, Рейна, отново ще се съберат всички членове на нашия род.

Рейна усети как гърлото й се стегна при тази съблазнителна мисъл. Брат й я изкушаваше прекалено силно, за да може да остане спокойна. Коя жена не би предпочела спокойния и уреден живот в Лоара пред непресекващите вълнения и битки, с които суровите викинги запълваха дните си.

— А другият ми брат, Рагар, щастлив ли е сега там, в Лоара? — плахо попита тя.

Ален се усмихна, защото си помисли, че е успял да я спечели на своя страна.

— Щастлив е. Той и жена му очакват първото си дете през зимата.

— Много се радвам за него — въздъхна Рейна. — Но, не, Ален, не мога да напусна съпруга си.

— Тогава да вземем Виктор с нас — предложи Ален със зле прикрито раздразнение.

Младата жена се замисли и закърши пръсти от вълнение. В следващия миг тя се обърна към брат си и го изгледа предизвикателно.

— Ако успея да го убедя да тръгне с нас, Ален, ще ми обещаеш ли, че ще го приемеш като един от нас, като член на нашия род? Защото Виктор наистина е прекрасен човек.

— Е, поне ще се опитам. Но само заради теб — колебливо отвърна Ален.

Братът и сестрата продължиха да се разхождат мълчаливо. Никой не наруши тишината. Рейна беше потънала в мисли за неясното си бъдеще. Искаше да се върне в родния си край, но много я безпокоеше неприкритата злоба, с която Ален се отнасяше към нейния обичан съпруг. Постепенно младата жена осъзна, че за нея брат й олицетворява доскорошното й поведение, когато тя самата реагираше по този начин. Нежеланието на Ален да прости на всички викинги заради миналите страдания разкри ваше пред собствените й очи колко много се е променила тя, след като любовта към Виктор бе изпълнила сърцето й с нежност и доброта, без да оставя място за омразата и мъстта.

Ала все пак Ален беше прав за много неща. Защо да стои с детето си тук, сред този суров и размирен остров, заобиколена от безброй опасности и свирепи викинги, когато може да живее мирно в родната Лоара, при това с всички нейни близки? А ако успее да вземе и Виктор със себе си?

Налагаше се да поговори сериозно с мъжа си.

Вечерта Виктор влезе в спалнята и видя жена си, седнала на леглото. С настъпването на по-топлите пролетни нощи на нея все по-често започна да й прилошава и затова не позволяваха на вълците да остават през нощта при тях в спалнята, макар че Тор, Хати и Гери всяка сутрин се втурваха да приветстват любилата си господарка с радостно ръмжене.

Младата жена притисна корема си с ръка и загриженият съпруг веднага се обезпокои.

— Да не би бебето да е започнало да рита в корема ти?

— Откъде разбра? — усмихна му се тя.

— По израза на лицето ти. Отначало смръщи вежди, като че ли те прониза остра болка. А после погледна с изненада към корема си и го притисна с ръка.

— Май вече нищо не мога да скрия от теб.

— Струва ми се, че няма защо да криеш такава радостна новина.

Тя се облегна на възглавницата и се засмя.

— Ела да усетиш как рита нашият син. Вече се усеща много силно.

— О, така ли?

Виктор се приближи до леглото, легна до нея, постави ръка на корема й и усети как вътре нещо мърдаше. На лицето му се появи горда усмивка.

— Обзалагам се, че ще бъде много буйно дете. Не ти ли пречи да спиш?

— Не. — Тя сбърчи нос. — Ала бих искала ти да ми пречиш да спя.

Той я целуна по нацупените устни.

— Рейна, вече ти обясних. Остава много малко до раждането. Не можем да рискуваме да нараним бебето или да се замърси с микроби родилния канал.

Очите й се разшириха.

— Какво е това „микроби“?

— Просто ми повярвай, скъпа — усмихна се той. — Това са едни малки дяволчета, които трябва да избягваме. Разбра ли?

Младата жена въздъхна дълбоко и се сгуши до него. Виктор я погали по гърба.

— Днешният ден бе много вълнуващ за теб, нали? Срещна се с брат си Ален, след като толкова много години го мислеше за мъртъв.

— Да — развълнувано отвърна тя. — Това наистина е чудо. Появата му за мен беше истинска изненада и едно от най-приятните събития в моя живот.

— Успяхте ли да си поговорите за всичко? Дори и на вечерята продължихте да разговаряте.

— Имахме толкова много да си кажем.

Тя замълча и съпругът й тревожно попита:

— Рейна, измъчва ли те нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, стига. Казах ти, че те познавам. Убеден съм, че нещо те безпокои.

Младата жена вдигна глава и кимна.

— Имаш право. Ален иска да се върна с него в Лоара.

— Рейна, нашият живот е тук, на този остров — въздъхна младият мъж.

— Защо си толкова сигурен? — измъчено го погледна тя.

— Спомни си нашата мечта, скъпа. Ти, аз, бебето… и мирът, който ще настане във Ванахейм.

— Да, но все още няма мир! — избухна Рейна. — Волфгард не е престанал да ни напада. И нашето дете ще бъде изложено на голяма опасност.

Виктор взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Ти забравяш, че когато нашият син се роди, Волфгард трябва да прекрати враждата. Той се закле пред свидетели.

Тя недоверчиво поклати глава.

— Мисля, че си голям глупак, съпруже мой, щом вярваш, че Волфгард има чест и държи на думата си.

— Рейна, аз знам какво е най-доброто за нас. Моето видение доказва, че съм прав. Ти трябва да ми вярваш. Мирът ще дойде.

— Но защо трябва да се измъчваме и да чакаме да дойде този мир? Защо просто не заминем за Лоара и да живеем там с Рагар и Ален?

Младият мъж я погали по бузата, но в очите му се четеше безпокойство.

— Рейна, нашият дом е тук. Тук е нашето бъдеще. Не мога да изоставя своето племе. А що се отнася до теб… знам, че обичаш брат си, но нима искаш да ме изоставиш и да заминеш за Лоара?

— Не, скъпи съпруже. — Тя се усмихна и се притисна до него. — Обичам те повече от всичко на света и моето място е до теб.

— О, Рейна!

Виктор я целуна, тя притвори очи и се отпусна на гърдите му, но сърцето й бе изпълнено с тревожни предчувствия.