Викинг

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

— Пази се, братко. И нека Бог те закриля!

На следващата утрин Виктор и Рейна изпратиха Рагар и Харалд по пътеката към брега на фиорда малката група изпращачи зъзнеше на дървения пристан в мразовитото утро. До тях в ледените води се полюшваше дългият викингски кораб. Квадратното платно, изтъкано на синьо-бели ромбове, се изпъваше от вятъра. Корабът беше напълно готов да потегли към устието на Лоара заедно с Рагар и Харалд на борда. Бяха натоварили тежките торби с храна и меховете с прясна вода. До веслата бяха застанали тримата бойци, които Виктор беше отделил от войската си, за да придружават Рагар и Харалд в опасното пътуване през океана.

Виктор гледаше замислено жена си, която дълго не се отделяше от прегръдката на своя брат. От внимателния му поглед не убягна как се разтресоха раменете й, макар че съпругата му винаги се стараеше да прикрива сълзите си. Рагар и сестра му бяха тъй млади и невинни, така се обичаха и закриляха един друг… От тези тягостни мисли настроението на викингския вожд съвсем се помрачи. Никак не го радваше, че тя се бе покорила на категоричната му заповед да се откаже от всякаква надежда за пътуване с брат си и Харалд към бленуваното царство край Лоара. Изпитваше тягостно чувство на вина, като че ли той бе причината да се разделят членовете на семейството им.

Но нима той вече не е член на семейството на Рейна? Нима няма право да настоява жена му да бди над тяхната любов? Нали това сега е най-важното за тях двамата? Може ли бъдещето им да бъде стъпкано само заради желанието й да се върне в родината си? И как, по дяволите, да успее да убеди своенравната си, но романтична съпруга, че съдбата им е отредила да останат тук, във Ванахейм, че не трябва да се изселват в далечната и чужда за него Лоара?

Рейна отново се притисна към Рагар и го целуна по челото. „Е, това навярно вече е последната целувка“ — помисли си притесненият съпруг.

— Ще се моля да имаш попътен вятър и да не ви връхлети буря, братко — окуражи го младата жена. — Ох, да знаеш как се тревожа за теб! Очакват те дълги и тягостни седмици, с Харалд ще бродите съвсем сами в необятния океан…

— Ще видиш, че всичко ще приключи успешно — успокои я Рагар. — Ако боговете се смилят над нас, лятото наближава и аз съм убеден, че зимните бури са зад гърба ни. — Той смутено се изкашля. — Хайде, сестро, време е да се прибираш, за да не простинеш на този вятър. Ех, но за едно се измъчвам най-много — очаква ви тежка битка за бъдещето на остров Ванахейм. Така ми се искаше да мога да ви помогна…

Рейна се извърна, погледна виновно съпруга си и тъжно кимна.

— За нас не се тревожи. Много добре знаеш, че мога и сама да се браня. И да знаеш, че ще дойде денят, когато ще се прегърнем в Лоара. Кълна ти се, че ще го направя!

Рагар се обърна към Виктор, който намръщено слушаше прощалните им думи.

— Благодаря ти за щедростта и помощта. Без теб нямаше да можем да потеглим на това дълго пътуване.

— Това беше най-малкото, което бях длъжен да сторя за вас — отговори вождът. — А сега се качвайте на борда и бъдете много предпазливи, защото не тръгвате на разходка във фиорда.

Братът и сестрата се прегърнаха за последен път. По-къртен от трогателната сцена, докато Рейна бършеше сълзите си и махаше с кърпа на Рагар и Харалд, изправени край извития борд на лодката, Виктор Безстрашния отново се почувства виновен за тази раздяла. Но нищо не можеше да го разубеди, че Рейна трябва да остане при него. Лодката се плъзна по ледените води на смълчания фиорд, съпрузите мълчаливо впериха взор към бавно изчезващото платно, а Рейна не спираше да маха с кърпичка. Сълзите се лееха от прекрасните й очи като бистър планински ручей дори когато корабът се скри зад скалите.

— Скъпа, вече е крайно време да се прибираме у дома — подкани я Виктор, след като търпението му се изчерпа.

Тя го погледна сърдито и мокрото й лице се сви в спазъм.

— Не. Ще яхна коня си и ще сляза надолу по брега за да видя поне още веднъж платното на кораба им, преди да навлязат в проклетия океан.

Той протегна ръка, за да изтрие сълзите от лицето й.

— Рейна, защо искаш още да се самоизмъчваш?

— Защото е мой брат! — извика тя и гневно отблъсна ръката му.

— А аз пък съм твоят съпруг! — тежко въздъхна младият викинг. — И затова ще дойдеш с мен.

— Не! — изкрещя жена му, после внезапно сведе глава и тихо добави: — Остави ме, моля те… имам нужда да постоя за малко сама.

Виктор се замисли и накрая въздъхна примирено.

— Разбирам, че се измъчваш заради загубата на Рагар и Харалд. Но ако те оставя сама да скиташ край брега, ще ми обещаеш ли, че няма да се опиташ да им дадеш знак по някакъв начин, за да върнат кораба до брега и да те вземат на борда?

Тя се засмя надменно.

— Нима си въобразяваш, че твоите войници с радост ще ме приемат на борда на кораба? Нали знаят, че като се върнат във Ванахейм, ще ги очаква най-суровото наказание за измяна на властния вожд, Виктор Безстрашния?

— Имаш право, но все пак имам ли твоята дума, че няма да се опитваш да ме напуснеш?

— Да, обещавам ти, викинг — се съгласи се тя, но гневните искри в очите й не угаснаха.

— А ще ми обещаеш ли още нещо: че няма да се опитваш да избягаш от мен, макар че Рагар и Харалд вече не са мои заложници?

— А къде мога да се скрия от теб, викинг? — изхлипа тя и отчаяно махна с ръка. Нима допускаш, че мога да се върна при онзи звяр, Волфгард, който изпраща убийци по следите ми? Благодарение на теб, Виктор Безстрашния, аз вече нямам свой дом…

Този път вождът окончателно изгуби търпение и избухна тъй яростно, както Рейна не помнеше досега.

— Твоят дом е при мен, Рейна! И никога не трябва да забравяш това!

— Не, Виктор! В Лоара е моят дом! И сърцето ми отплава там, в океана, с кораба на Рагар!

Вбесен от думите й, Виктор усети как внезапна болка прониза сърцето му като кинжал. Запита се защо всъщност тя му се беше отдала миналата нощ. За миг му се прииска да я попита откровено, но се уплаши, че няма да може да понесе безсърдечния й отговор.

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не избухне.

— Рейна, зная, че сега ти е много тежко. Добре, разходи се покрай брега, но, заклевам те, любов моя, не се бави много дълго. Тревожа се за теб, защото никой от нас не знае дали наблизо не се скитат бойците на Волфгард.

Ръката й докосна дръжката на кинжала в пояса й.

— Мога и сама да се защитавам. Ще пробода смъртоносно всекиго, който се опита да ме нападне.

Виктор си каза, че наистина вдъхваше страх дори и в сърцата на най-смелите мъже.

— Добре, но все пак, моля те, скъпа, да бъдеш много предпазлива.

Рейна не каза нито дума, метна се на седлото на коня си и препусна покрай безлюдния бряг.

Докато яздеше по обратния път, тревогата, загнездена в гърдите му, не само че не изчезна, но нарастваше с всеки изминат час. Младата му жена може би беше по-уязвима, отколкото си мислеше. Пред очите му изплуваха зловещите лица на убийците, изпратени от варварския му противник, припомни си предупреждението на Рагар, и едва сега се убеди окончателно, че войната с Волфгард е неизбежна. Имаше ли въобще някакъв изход, възможно ли е да победи враговете си без ненужно кръвопролитие?

Щом наближи селото, той забеляза Отар и Ива, които се целуваха унесено под клоните на близката плачеща върба. Усмихна се, скочи от седлото и се приближи към влюбената двойка. През последните дни често ги срещаше заедно, хванати за ръка. Дори веднъж ги забелязал как Отар помагаше на девойката при чепкането на вълната.

— Добро утро — поздрави ги той.

Двамата влюбени скочиха със зачервени лица и се спогледаха смутено.

— Добро утро — отвърна Отар с дрезгав глас.

Виктор се изправи пред тях, усмихна се леко и посочи с кимване към девойката.

— Ива, без да се обиждаш, остави ни за малко сами. Трябва да си кажем нещо.

— Слушам, господарю — притесненото момиче се поклони сковано и се затича към селото.

— С какво мога да ти бъда полезен, вожде? — попита Отар.

— Имам едно важно поръчение за теб — започна Виктор и смръщи вежди. — Но първо трябва да ми обясниш какви са ти намеренията спрямо Ива. Струва ми се, че сте като родени един за друг. Между другото, жена ми ми спомена, че те е видяла да се навърташ около колибата на Ива.

Лицето на момъка пламна.

— Вожде, разбирам, че това може да не се хареса на мнозина от бойците в селото, защото Ива е само една безправна робиня, но смятам да я направя своя жена. — Вдигна глава и гордо добави: — Пък и тя ми рече, че си й обещал да й подариш свободата.

— Да, мислил съм за това. Всъщност искам да премахна робството на Ванахейм веднъж завинаги.

— Говориш за всички роби? — изуми се Отар.

— Да.

— Но защо, вожде?

— Защото робството е позор за нас и трябва да се научим да обработваме земята много по-справедливо. Не може един да работят цял живот, а други да живеят на техния гръб. Само тогава земята ще успее да ни изхрани и да забравим за недоимъка.

— Сигурно си прав, вожде — кимна Отар. — Но кога мислиш да подариш свободата на Ива… и на останалите?

— Ще освободя всички роби или трали, както ги наричате тук на Ванахейм, когато сложа край на враждата с Волфгард. Може би тогава ще е най-подходящото време за такива важни промени, за обявяването на забраната за всякакви братоубийствени кръвопролития. Ох, зная, че никак няма да е лесно да убедя свирепите викингски воини да претопят мечовете си, за да се изковат плугове… Доста пот ще трябва да пролея, за да обясня на племето ми защо трябва да се сложи край на робството и на войните.

От тези нечувано смели думи на момъка му се зави свят.

— Нима наистина си въобразяваш, вожде, че ще успееш да постигнеш примирие във Ванахейм?

— Категорично съм решен да сторя всичко необходимо и няма да се спра пред нищо, но ще постигна целта си.

— И тогава ще мога да се оженя за Ива — щастливо усмихна се Отар.

— Да, но… трябва да изчакаш да навърши осемнадесет.

Момъкът зяпна от изумление.

— Осемнадесет! Та това е след две лета, пък и аз съм само на седемнадесет! Нима Виктор Безстрашния никога не е чувал, че на Ванахейм всеки над дванадесет години може да се жени? Ами че майка ми е умряла при раждането на четвъртото си дете, преди да навърши двадесет години! Ами ако и Ива не издържи раждането? Остава ни толкова малко време да сме заедно! Не, вожде, толкова много да чакаме, за да стане на осемнадесет… Не, вожде, моля те, отмени тази заповед!

Виктор стисна зъби, но успя да преодолее гнева си и дори се усмихна.

— Като си спомням как страстно се целувахте, е, може би наистина за вас двамата трябва да помисля дали не може да се направи изключение.

— Моля те, вожде. Готов съм на всичко, само и само да отмениш тази прекалено сурова заповед.

— Толкова ли много я обичаш?

— Да — твърдо отговори Отар.

— Способен си да трогнеш и най-коравото сърце — замислено произнесе Виктор Безстрашния. — Но трябва да знаеш, Отар, че няма да можете да се наслаждавате безметежно на щастието си преди да се сложи край на враждата между двете племена. Островът е прекалено малък, за да го превърнем в поле за нескончаеми схватки. Надявам се, че искаш да настъпи царството на вечния мир не по-малко горещо отколкото да видиш любимата си девойка свободна за цял живот.

Отар кимна и заговори разпалено:

— Преди да се завърнеш от царството на мъртвите, аз не бих се съгласил, вожде. И аз, както и всички останали, съм се клел, че няма да се уморя да въртя меча докато не победим смъртните си врагове на другия бряг на фиорда. Но ти успя така да ни омагьосаш, че само с думите си ме накара да се замисля за неща, които винаги са ми изглеждали напълно естествени, за които няма смисъл даже да се говори. Ти наистина успя да ме промениш дори повече от любовта ми към Ива. Да, сега за мен няма нищо по-важно от това моята любима и моето семейство да живеят в мир. — Младежът наведе глава и въздъхна. — Но не мога да спя спокойно, защото зная каква страшна заплаха тегне над главите ни. Волфгард е много, много опасен, вожде.

— Не, ако успеем да го надхитрим.

— Но как?

— Остави тази грижа на мен. А сега имам едно много важно поръчение за теб.

— Цял съм слух, вожде.

— Искам ти и Свейн да се промъкнете тази нощ в селото на Волфгард. Трябва да бъдете много предпазливи, защото ако ви заловят… знаеш каква участ ви очаква.

— Да — намръщи се Отар.

— Искам да огледате селото на Волфгард и да се помъчите да разберете дали са готови да ни нападнат. Особено важно е докъде е стигнал строежът на новия му кораб.

— Да, вожде. Можеш да бъдеш сигурен, че всичко ще проучим най-грижливо и ще си отваряме очите на четири.

Пладне отдавна превали, а Рейна все още не се завръщаше в селото. Виктор започна да се безпокои. Яхна Слейпнир и препусна към брега, но не забрави да вземе и вълците — нямаше на света по-добри следотърсачи от тези калени и жилави животни.

Младият мъж стигна до пристана по-бързо от всеки друг път. Огледа се, но не видя никого и яростно пришпори коня си. Слейпнир изцвили и веднага препусна покрай криволичещите очертания на брега, заобикаляйки с пръхтене острите издатини на мрачните базалтови скали. Повече от час измина в мъчително бродене сред безлюдната местност, но от Рейна нямаше и следа. Започна да се върти в кръг, отчаян да не би да е пропуснал някой трудно забележим отпечатък от копитата на коня й, но нищо не откри и от тревога сърцето му бясно заби. Жребецът вече се задъхваше, но юздата отново и отново се впиваше в муцуната му и го принуждаваше да се напряга докрай. Виктор вече започна да се отчайва, че ще намери съпругата си. Проклинаше за кой ли път глупостта си, загдето й бе разрешил да се усамоти край навъсения бряг. Дори си помисли, че може да са я видели от кораба на Рагар и да са спрели до брега, за да я вземат на борда въпреки тържественото й обещание. Разбира се, тя поне в това прояви честност, като му призна, че войниците му, изпратени като придружители на брат й и Харалд, навярно няма да се съгласят да пътува с тях през океана, но въпреки всичко ясно беше, че той, прославеният вожд, Виктор Безстрашния, е постъпил неразумно като хлапак, щом й разреши да язди сама край брега.

И в този миг, когато отчаянието вече бе свило гнездо в гърдите му, той я зърна отдалеч, приседнала до водата, в малък и скрит залив, под стръмните канари, приведена над пясъка, с прегънати крака, скръстила примирено ръце в скута си, а вълните връхлитаха само на няколко крачки от нея! Дори не потрепна, когато една висока вълна се разби в нозете й. За Бога, да не е полудяла? Нима иска да намери смъртта си, като дочака ледените блокове, влачени от черните води на фиорда, да я затиснат към надвисналите скали?

Виктор скочи от коня си на двадесетина метра от мястото и затича към нея, заобиколен от лаещите вълци. Рейна дори не извърна глава, макар че глутницата вдигаше олелия до небето, и това само го разтревожи още повече. Ледената вода намокри кожените му ботуши. Младият викинг потрепери от студ, но в следващия миг се спусна върху нея, веднага я хвана под мишниците, изправи я на крака и я задърпа навътре към скалите.

— Да не си си изгубила ума? — изкрещя той, но викът му се удави в грохота на прибоя.

Трите измокрени и задъхани вълка ги заобиколиха в сянката на стръмната скала. Виктор се вгледа в унесеното й лице и в гърдите му отново се надигна гняв. Младата жена трепереше от студ, устните й бяха посинели, кожата по ръцете й беше настръхнала. Но най-силно го изплаши отчаянието в погледа й. За миг той си помисли, че тя въобще не е забелязала присъствието му.

— Рейна, отговори ми! — извика Виктор и силно я разтърси.

Най-после тя се сепна, погледна го и като че ли го позна. Думите едва се отрониха между тракащите й зъби:

— Гледах как кораба на Рагар бавно изчезва в океана. И като че ли съм изгубила представа за времето…

— И си рискувала живота си? — изкрещя Виктор. — Не виждаш ли, че приливът ще те залее? Нима животът с мен толкова ти тежи, та си решила да се самоубиеш?

Внезапно в помътнелите й очи избухна гневна искра и Рейна сърдито извика:

— Пелагиус понякога седи е часове на брега на океана, съзерцава вълните и очаква знак от Бога. — След това тя продължи със саркастична усмивка: — Помниш ли, че веднъж ти ми каза, че заслужавам да получа благоволението на Бога?

Той посочи вълните в гневен жест.

— Прибоят не може да ти донесе Божията милост, Рейна, а ще те завлече в студените и бурни води. И никога няма можеш да се измъкнеш от тази ледена прегръдка.

— Може пък вълните да ме отведат до Лоара — промълви тя.

— Защо не опиташ? — ядосано кресна Виктор. — Започвам да си мисля, че ще трябва да те заключа и да не те пускам никъде сама, без мен, докато не се научиш да се подчиняваш на съпруга си. Нима искаш да се отнасям с теб като с робиня?

Лицето й пламна, а очите й блеснаха.

— Кога най-после ще ме оставиш на мира, викинг? — кресна побеснялата жена. — Докога ще ме мъчиш?

Но Виктор не се уплаши, а притисна треперещо й тяло до себе си.

— Забравяш, скъпа, че аз съм твоят съпруг, забравяш, че те обичам повече от себе си, малка глупачке! А сега трябва да се прибираме колкото може по-бързо у дома, край огнището, преди да си се вкочанила от студ.

Виктор изтича до коня на Рейна, който кротко дъвчеше някакви треви под скалата. Доведе го до брега, грабна я с две ръце и я настани на седлото, хвана юздата на коня й, качи се на Слейпнир и двамата потеглиха към селото. Вълците не закъсняха да ги последват.

Когато наближиха селото, край конюшнята Виктор видя Невин и още един младеж, заети с разстилането на сеното. Вождът насочи жребеца си към младежите и те се завтекоха да му помогнат. Не го попитаха защо жена му и той са мокри от главата до петите, макар недоумението да се четеше ясно на лицата им, а без да губят време поведоха Рейна към къщата. Вълците сновяха около тях и виеха, отърсвайки капки вода от рунтавите си козини.

Виктор настигна младежите, отдръпна ги от нея с решителен жест, вдигна я на ръце и я понесе към вратата.

— Отведете вълците и конете до огъня под навеса в задния двор, за да не стоят измокрени на студа. После им дайте нещо за ядене — сухо нареди вождът.

— Слушам, вожде — отговори Невин и замислено поклати глава, като гледаше как Виктор бавно понесе Рейна към къщата.

Още от прага ги посрещна Сибеал. Като ги видя, отскочи изплашено назад и ахна при вида на измокрената си господарка, трепереща от студ, с посиняло лице и настръхнала кожа по ръцете.

— Господи, вожде, какво се е случило с моята господарка?

— Завлякла се на морския бряг да търси Божията милост — изръмжа Виктор и продължи напред. — Изтичай и донеси най-дебелите завивки!

— Веднага, вожде.

Виктор връхлетя в стаята, остави я на леглото и веднага се зае да сваля мокрите й дрехи.

— Не! — изкрещя тя и затисна полите си с ръка.

Виктор се намръщи и я изгледа свирепо.

— Рейна, ти си съвсем мокра. Трябва да се съблечеш, изсушиш, преоблечеш и след това — веднага в леглото.

— Не! Остави ме! Не съм малко дете! Мога и сама да се погрижа за себе си.

Той се засмя горчиво.

— Нима ти си същата онази лекомислена и упорита Рейна, която само преди половин час бе решена да се самоубие на морския бряг?

— Махай се! Искам да остана сама!

— Не, скъпа, никога вече няма да те оставя сама. Не ти ли мина през ума, че там, на онзи безлюден бряг, те чака ужасна смърт?

С тези думи младият мъж отново хвана полите на дрехата й. И тя отново го отблъсна с гневен жест.

Този път търпението му се изчерпа и той вдигна яката си десница пред лицето й.

— Рейна, ако още веднъж се опиташ да ми попречиш, кълна ти се, така ще те зашлевя, че няма да можеш да станеш от леглото!

Тя уплашено се сви на леглото и дори не посмя да се обади.

— Добре. Сега е по-добре — уморено въздъхна Виктор и измъкна роклята й през главата й, после се пресегна, грабна една кърпа и започна яростно да я разтрива по цялото тяло. Взе още една суха кърпа и уви косата й с нея. — За Бога, цялата си посиняла! Да не си посмяла днес да ставаш от леглото!

В този миг влезе Сибеал, понесла висок куп от дебели завивки, чевръсто я загърна и Рейна побърза да се сгуши под тях, но все още трепереше като зверче, уловено в капан.

— Но, вожде, къде може да се е простудила така господарката ми? И как може да скита сама в такъв студен ден?

— Ще се оправи, Сибеал, не се тревожи — измърмори Виктор, също вкочанясан от студ. — Ще се погрижа за нея. И мога да ти обещая, че такава лудория никога повече няма да се повтори.

— Имам вяра само на теб, вожде — продума прислужницата и излезе от стаята.

Виктор я зави с още одеяла. Зъзнещата Рейна с удивление видя как мъжът й започна да смъква мокрите си дрехи.

— За какво се приготвяш? — попита тя.

— Може би не си успяла да забележиш — саркастично отвърна той, — но аз съм не по-малко измокрен и измръзнал от теб, докато се опитвах да те откажа от налудничавата ти идея да дочакаш Божията милост на пустия и негостоприемен бряг. Затова, скъпа, искам сега да легна при теб и да се топлим взаимно.

— Не! — изкрещя тя.

Той захвърли туниката си и я изгледа сърдито.

— Защо, Рейна? Пак ли ще измислиш някакво скалъпено оправдание за отказа да допуснеш съпруга си в леглото?

— Не мога да ти простя, че ме раздели с Рагар! — извика тя и сълзи бликнаха от очите й.

Виктор свали мокрите си гамаши.

— Това ли била причината? Като че ли малко ни бяха караниците снощи. Ако не искаш да живееш с мен, защо ми отдаде любовта си с такава страст? Или е имало друга причина, заради която ме обсипа с горещите ти ласки.

— Какво искаш да кажеш, викинг?

— Няма нужда да ме питаш — горчиво се засмя младият викинг. — И без това вече си достатъчно опитна, както в скандалите, така и в леглото.

Тя се изчерви, смръщи вежди, но се досети за нещо и виновно наведе глава.

— Прав си. Снощи наистина прекалих и позволих на гнева да заслепи разума ми, но сега вече всичко се промени. Рагар замина и не мога да се преборя с мрачното предчувствие, че няма да го видя до края на живота си.

— Хм, — замислено промърмори мъжът й, — кой знае, може би имаш право. И на всичкото отгоре не си доволна, защото не успя да постигнеш целите си, като ме съблазниш, така ли е или не?

Тя го изгледа сърдито, но не отрони нито дума. След като смъкна гамашите си, Виктор продължи сърдито:

— Слушай, Рейна, нека не превръщаме леглото в бойно поле. Леглото е създадено само за спане или за любов, а не за да се лъжем или пазарим кой какво ще даде и кой какво ще получи. Леглото е свещеното място, където аз ти отдавам тялото си и душата си, както и ти на мен. А за причината да си толкова озлобена срещу мен… — Напълно гол, младият викинг се приближи към нея, с пламък в очите, от който тя забрави за студа и отново потръпна, но този път от страх. — Независимо дали ти харесва или не, сега ние сме мъж и жена, и когато останем сами в нашата спалня, трябва да забравяме за всички грижи или обиди, спорове или недоразумения между нас, трябва да захвърляме гордостта си зад вратата на спалнята ни.

Младата жена преглътна с усилие, без да може да откъсне погледа си от прекрасното му тяло, излъчващо мъжественост, мускулесто, но хармонично развито, почти като изваяно. Стигаше й само да го погледне гол и красив като гръцки бог, за да го пожелае още в следващия миг. Ох, защо този самец не я остави на мира веднъж завинаги, защо винаги разтуптяваше сърцето й и опустошаваше мислите й! В гърдите й се надигна копнеж да му се покори, да се разтопи в жарките му ласки, ала той искаше прекалено много от нея в замяна — трябваше да се откаже от всичко, което досега бе ценно за нея и вместо това да се научи да преценява живота според неговите вкусове и схващания.

— Каза ми да забравя за гордостта си преди да вляза в спалнята — гласът й трепереше, когато Рейна се опита да му обясни какво я измъчва. — Нима си въобразяваш, викинг, че това е лесно за мен? Разбираш ли въобще каква жертва искаш от мен — да се откажа от всичко, което ме е крепяло досега в този свиреп свят…

— И защо си толкова вбесена? — Той отметна завивките и легна до нея. — Нима не разбираш, че ние двамата всъщност доста си приличаме в едно много важно отношение. И двамата сме уязвими, защото не сме създадени за този груб и безмилостен свят. И двамата вярваме единствено в нашата любов.

Докато младият викинг се приближаваше към нея, сгушена в другия край на просторното легло, тя усети как надигащото се в гърдите й желание накара гърлото й да пресъхне. Едрото му топло тяло така плътно се притисна към нейното, а топлината му я обля отвсякъде и набързо я накара да забрави за тръпките, причинени от студа. Отново, за кой ли път вече, младата жена се озова в мъчителния водовъртеж между досегашните си вярвания и все по-задълбочаващото се нейно чувство към този нежен, но решителен мъж, който я омагьосваше и смущаваше както никой друг.

Устните му бавно се приближаваха към бузата й, а от горещият му дъх по гърба й пролазиха тръпки.

— Не съм роден за воин, Рейна — разпалено зашепна Виктор на ухото й, — но заради теб съм готов да се сражавам с всекиго, който се опита да те отнеме от мен, любов моя… и на никого няма да те дам.

Преди да успее да си поеме дъх, устните й вече бяха впити в неговите, а телата им се сплетоха в страстна прегръдка. След секунди тя дори не си спомняше, че преди малко е треперила от студ, защото сега цялата се разтърсваше от топлите вълни, извиращи от пламналите й слабини. Младият и красив вожд още не беше отлепил устните си от нейните, когато тя отново се изпълни с непоколебима увереност, че този прекрасен рицар ще излезе на двубой заради нея дори и срещу най-страшния враг и непременно ще го срази…

— Сега по-добре ли ти е, скъпа? — загрижено я попита той.

— Да — прошепна тръпнещата жена, сгушена на гърдите му. — Ти си толкова топъл, направо горещ.

Той радостно се засмя.

— Винаги можеш да разчиташ на мъжа си, ако ти е студено в леглото. — Притисна лицето й с ръцете си и я погледна напрегнато в очите. — Рейна, скъпа, така съжалявам за грубите думи, които ти наговорих днес. И не си мисли, че ми беше лесно да ти откажа да заминеш за Лоара.

Виктор не разбра в първия миг, че е допуснал грешка. Осъзна го едва след малко, когато видя как жена му стисна зъби и се опита да отклони погледа си от лицето му, макар и безуспешно.

— Разбери ме, скъпа моя. Аз наистина нямах друг избор — настойчиво продължи той, без да й позволи да отбягва втренчения му поглед. — Няма ли да го разбереш най-после?

— Не!

— Да не би да искаш да кажеш, че не се чувстваш задължена да останеш с мен?

— Не съм казвала подобно нещо! Казах ти само, че не те разбирам и нищо повече!

— Нима?

Тя отново се опита да се изскубне от ръцете му, но устните му се спуснаха върху нейните като сокол върху плячката си и протестните викове бяха заглушени от дълга целувка, по-гореща от всичките им целувки досега. В този миг поне едно тя успя да разбере — защо сърцето й биеше бясно, до пръсване.

Едва когато дъхът му секна, Виктор повдигна глава, притисна чело до нейното и прошепна:

— Моля те, любима, обещай поне едно — повече да не се впускаш в необмислени скитания край пустия бряг. Много е опасно за теб, повярвай ми.

Тя не му отговори и той се отдръпна леко от нея, за да я погледне в очите.

— Рейна?

— Добре, съгласих се — примирително измърмори младата жена.

Виктор се наведе, за да целуне заоблените й гърди, а после погали зърната с горещите си пръсти.

— Едва не полудях от тревога, докато те намеря там, под скалата, цялата измокрена, зъзнеща, при това съвсем сама, затова сега имам право да се тревожа за бъдещето ни. Не зная какво ще направя, ако още веднъж ти хрумне да скиташ сред крайбрежието.

— Можеш да бъдеш спокоен, викинг — гордо отвърна тя. — Винаги съм имала желязно здраве. И сега ще се оправя.

Той продължи да я гледа напрегнато, докато ръката му бавно проследяваше изящните извивки на тялото й.

— Рейна, зная, че се мислиш за войнствена и непобедима, като легендарните валкирии, но те моля да не забравяш, че всички сме смъртни и не можеш да победиш стихиите.

— Не мога дори теб да победя — прошепна страстно тя, грабна ръката му и я притисна към гръдта си.

Виктор изохка от възбуда. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се нахвърли още в този миг върху прелестното й тяло, но нещо продължаваше да измъчва съзнанието му.

— Рейна, трябва да разбера нещо.

Тя се намръщи и замря в очакване.

— Снощи, когато се любихме, нима ти ми се отдаде само защото се надяваше да изтръгнеш от мен разрешение да отплаваш с Рагар?

За негова изненада, очите й се наляха със сълзи.

— Не — прошепна младата жена и отчаяно отклони очи от него.

Виктор кипна, хвана брадичката й и рязко обърна лицето й към своето.

— Истината ли говориш?

Тя прехапа долната си устна, но не успя да намери кураж да го излъже:

— Може би отначало съм се надявала, че ще успея да те накарам да ме изпратиш в Лоара.

— Рейна…

— Но ти веднага ми отказа, а после…

— После какво?

Ръката й погали красивото му лице.

— После открих, че те желая.

Виктор задиша учестено, пръстите на ръцете им се преплетоха. В душата му се всели страх, че ще няма да издържи на изкушението, ще зарови лице в гърдите й и никога няма да научи отговора, който в момента го вълнуваше повече от всичко на света.

— Ако ми се отдаде само заради насладата да се любим, защо днес тръгна сама да скиташ по крайбрежието?

— Може би защото ме измъчваше отказът ти да задоволиш желанието ми да замина за Лоара, и то след като се бяхме любили тъй пламенно.

Погледът му потъмня от мъка.

— Аха, това ли било! Значи си решила да ме изиграеш въпреки всичките ти уверения, че ме обичаш?

— Не! — гордо отвърна тя. — Не мога да те мамя след като съм се заклела да ти бъда вярна съпруга до гроб. А още по-малко мога да те лъжа когато се съвокупляваме.

— Искаш да кажеш „когато се любим“ — поправи я Виктор.

— Да, когато се любим — прошепна тя. — В такива мигове не те лъжа, кълна ти се, викинг.

Виктор отново впи пламтящите си очи в прелестното й лице и се замисли дали може да й вярва. Надеждата, че не е бил излъган от жена си, постепенно надделя над недоверието му.

— Но защо се остави да те погълнат вълните?

— И аз не зная! — отчаяно изкрещя младата жена. Може би защото не исках да изгубя брат си — единственият ми родственик сред това враждебно племе. А може би и защото не съм забелязала, че от прилива вълните са станали толкова високи. И защото просто не бях на себе си! Аз се разкъсвам между семейството ми, клетвите ми и теб, викинг. — Тя издърпа ръката си от неговата и отново започна да гали красивото му лице. — Но е достатъчно само да ме докоснеш и забравям за всичко останало. Това чувство е по-силно от мен и напразно се опитвах да го изтръгна от сърцето си. Като че ли е наказание от ада.

— Или благодат, изпратена ни от небето. — Виктор не издържа на предизвикателните й ласки и ръцете му започнаха в отговор да галят великолепните й форми. — Трябва да забравим за всякаква вражда, за всички огорчения и страдания, Рейна…

— Може би ще успеем — прошепна младата жена и обсипа с целувки шията и гърдите му. — Зная само, че съм готова да забравя всичко, освен теб.

На лицето му се появи нежна усмивка.

— Помниш ли как ми каза, още в началото на нашата любов, че ние всъщност си споделяме щастието?

Тя кимна.

Той я целуна нежно, без да спре да шепне любовни признания, от които Рейна настръхна.

— Скъпа, за да узнаеш в какво се крие щастието, не е необходимо да ме напускаш, не е необходимо да заминаваш за Лоара.

Тя се сви на кълбо в прегръдката му, а пръстите му продължаваха да я галят от вътрешната страна на бедрата й. Рейна внезапно поиска да може да вярва на всяка негова дума, да може отново да се надява, че те ще бъдат безкрайно щастливи и нищо няма да я разочарова. Винаги, щом този красив мъж започваше да й доказва колко много я желае, цялата й гордост и упоритост се стопяваха, изчезваха в някаква гореща мъгла и за нея времето спираше хода си. Въпреки че му казваше, че доста често не го разбира, вродената й интуиция й помагаше да схване най-важното. Тайно в себе си Рейна се гордееше, че притежава сърцето на този не само красив, но и много умен и благороден вожд, пред когото бледнееха всички обитатели на острова. В края на краищата тя беше неговата съпруга и беше напълно естествено той да не се съгласи да я изпрати в далечната Лоара. Мисълта, че трябва да се раздели с него, че ще загуби любовта му, я изпълваше с ужас и само в страстните му прегръдки можеше да намери утеха. Когато телата им се вплитаха едно в друго и устните им се сливаха, всички мъчнотии изчезваха някъде далече, много далече, а за тях оставаше само неописуемата радост и наслаждение.

Виктор я притегли под себе си и я погали по бузата.

— Запомни добре, малка принцесо, че когато някой мъж или жена открие любовта, не трябва повече от нищо да се страхува, освен от едно — да не загуби този най-скъпоценен дар на живота. Затова, умолявам те, не си играй с чувствата ми. Не си играй и с твоите чувства. Трябва да вярваш на любовта ми, защото искам и затова ще бъда с теб винаги и навсякъде!

Младата жена го изгледа с благоговение. Как успяваше този странен мъж винаги да отгатва безпогрешно чувствата й, да чете мислите си, да намира тъкмо най-нужните думи и жестове? И каква магия криеха ръцете му, та я даряваха с такова блажено спокойствие само като я докосваха? Може би отново ще заприлича на онази весела, безгрижна и невинна девойка, когато не мислеше за любовни ласки и не й се налагаше да съчинява недодялани лъжи? Допреди малко не вярваше, че това е възможно, но Виктор умееше така лесно да й вдъхва надежда дори и когато й се искаше да заплаче…

— Така ми се иска да се махнем оттук, поне за малко — въздъхна тя, опряла глава на рамото му.

Той свали кърпата от главата й и разроши все още влажните й коси.

— Ще ходим още много пъти на пикници в тундрата. Ще лудуваме в банята. Ще ти разкажа такива истории, каквито дори не си сънувала…

— Наистина ли? За Футургард? — оживи се тя.

— Да. Ще ти разкажа за всичко, което те интересува. Но само ако ми обещаеш, че няма да бъдеш толкова опърничава и твърдоглава.

— Искаш да ме опитомиш? — засмя се тя.

— Да, макар че не искам и другата крайност. Прекалено покорните жени са доста скучни, нали? Но своенравието ти понякога ни пречи да бъдем щастливи и да се наслаждаваме един на друг.

Небрежно подхвърлената забележка я накара да прехапе устни, но успя да се сдържи и само попита:

— Какво друго можем да направим, за да познаем щастието?

— Когато нощите станат по-топли, ще яздим нощем сред тундрата, ще ходим и на брега, ще пием вино, ще се любуваме на звездите.

Рейна се унесе в мечти.

— Но няма ли да бъде опасно? Забрави ли, че убийците на Волфгард все още бродят наоколо?

— Е, на всичко това ще му дойде краят, но първо трябва да осигуря мира на острова.

Лицето й отново помръкна.

— Изглежда този мир за теб е най-важното нещо.

— Грешиш, скъпа — прошепна Виктор, разтвори бедрата й и започна да я гали със своята мъжественост. — Най-много желая теб. Теб и само теб, любима. Нима не усещащ как тялото ми тръпне за теб?

— Може би още ти е студено — промърмори тя. — А може би не си се стоплил навсякъде…

Думите й замряха и сподавен стон се изтръгна от гърдите й, когато горещият му член проникна дълбоко в нея…

В полунощ Волфгард отново се срещна със своя съгледвач край задименото огнище в средата на голямата стая.

— Казвай по-бързо какви новини ми носиш — грубо заповяда Волфгард, без да престава да крачи с ръце на кръста си.

— Твоята заварена дъщеря като че ли е на седмото небе от щастие в леглото на проклетия Виктор, а синът ти и братовчед му Харалд отплуваха за Лоара.

Волфгард изгледа свирепо вестоносеца.

— Що за лудост! Нима синът ми е заминал за Лоара?

— Да.

— Но защо, по дяволите?

— Чух, че пожелал да остане във Франция завинаги.

— Нима искаш да ми кажеш, че никога няма да го видим във Ванахейм?

Мъжът кимна.

— Чух също, че не можел да понася безкрайните вражди и войни на острова, особено сега, когато сестра му е пленена и се намира в стана на Виктор.

Гняв изкриви лицето на Волфгард и думите изригнаха като лава от устата му:

— Заради тази кучка изгубих сина си!

Ругатните му се лееха като мътен порой. Грабна първия глинен стакан, който му попадна пред очите, и яростно го запокити в стената. Чашата се счупи на дребни парчета и в полумрака замириса на медовина.

Вбесен от безсилната си ярост, Волфгард изскочи навън и изкрещя на стражите:

— Да се разтръби още утре сред цялата ми войска: Унищожителката трябва да умре колкото може по-скоро! Този, който ми донесе главата й, забучена на копие, ще получи тридесет сребърника!