Викинг

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Виктор Безстрашния се събуди, обзет от ужас.

Събудиха го приглушените викове на жена му, долитащи откъм вратата на спалнята им. Тръпки полазиха по гърба му, когато чу смразяващия вик на Рейна:

— Умри, кучи сине!

Виктор скочи от леглото и разтърка очи, за да вижда по-добре. Инстинктивно разбра, че навън е съмнало, макар че около него всичко тънеше в полумрак — от никъде не проникваше светлина, само няколко буци торф все още тлееха в огнището в средата на спалнята.

На пода до вратата жена му, облечена само с ленената си риза, беше притиснала коленете си върху гърба на един едър, непознат мъж. С едната си ръка Рейна държеше китките на мъжа извити на гърба му, а с другата притискаше кинжала си до гърлото му. Лицето й бе изкривено от гняв, а пленникът се тресеше от страх и стенеше от болка. Край тях бе застанала с настръхнали уши Фрея, малката лисица на Рейна, уплашена до смърт.

Виктор веднага се озова при тях, без дори да се замисля, че е напълно гол.

— Рейна, какво правиш? — дрезгаво извика той.

Тя отметна глава нагоре, изгледа го сърдито и процеди през зъби:

— Ще го убия този кучи син. Промъкнал се е като змия чак до спалнята ни, за да ни убие докато спим.

— Какво? — извика Виктор, смаян от думите й.

— Волфгард изпратил още един убиец, за да ни наръга с кинжал в леглото — обясни му Рейна. — Преди малко си играех с Фрея, защото вече се бях наспала, а не исках да те будя толкова рано. Внезапно видях през процепа на вратата как този негодяй се промъква на пръсти в съседната стая с кинжал в ръка. И тогава този глупак се нахвърли върху мен, но не ме улучи с кинжала си.

Виктор се приближи към вратата и разгледа мястото, където се беше забил кинжала на убиеца.

— Господи, но защо не извика, защо не ме събуди веднага?

— Ами не исках да ти смущавам съня, съпруже мой. Не исках да се измъчваш, нали и без това имаш толкова много грижи. Сега по-добре се върни в леглото. И без теб ще се оправя с този кучи син. Като усети острието на кинжала ми в гърлото си, няма да посмее дори да гъкне.

При тези безмилостни думи на младата господарка пленникът ги изгледа от пода, в очите му се изписа ужас, а от скованите му устни едва чуто се отрони молба за милост. Виктор клекна до нея на пода и я хвана за ръката, изплашен, че жена му ще забие кинжала си в гърба на пленника.

— Недей да бързаш, мила. Не трябва да убиваме този нещастник.

— А нима той щеше да ни пощади? — изкрещя тя.

— Не, нямаше да ни пощади, но и двамата знаем, че трябва да го оковем във вериги при другите двама убийци, които стражите ми заловиха на брега на фиорда, и едва по-късно ще решим участта им.

— Не! — възнегодува непокорната валкирия. — Трябва да го убия и то още сега!

— Не! — отсече вождът. Гласът му проехтя по-силно дори и от нейния. — Забранявам ти да го убиваш!

За миг погледите им се кръстосаха като два меча. Но Рейна, внезапно отвратена от мисълта да убие със собствените си ръце това сляпо оръдие на коварния Волфгард, с рязко движение пусна ръцете на пленника и захвърли кинжала си в ъгъла на спалнята. Виктор с ужас видя как освободеният пленник рипна от пода като пантера, с един скок се добра до кинжала, така лекомислено запокитен от Рейна в ъгъла, и се нахвърли върху него! Вождът с отчаяно усилие успя да отскочи в последния момент, когато нападателят, стиснал дългия кинжал в ръка, с рев връхлетя отгоре му.

Виктор, гол и обезоръжен, го издебна отзад и го хвана за ръката, изви китката му и успя да го накара да пусне кинжала на пода в мига, когато смъртоносното острие беше на сантиметри от гърдите му. Двамата мъже се вкопчиха в схватка на живот и смърт, а Рейна побърза да вземе в ръцете си изплашената лисица отиде до леглото, седна и започна да гали животинчето. Сякаш изобщо не забелязваше двамата мъже, които се бяха вкопчили един в друг и се търкаляха по земята. Виктор Безстрашния трябваше да напрегне всичките си сили, за да се справи с обезумелия нападател.

Най-после вождът успя да го повали на пода с един съкрушителен удар под брадата.

— Много ти благодаря, Рейна — рязко рече Виктор през рамо. — Трябваше да напрегна всички сили, за да се справя с този негодник, а ти дори не помръдна.

Тя го погледна възмутено от леглото, без да спира да гали лъскавата кожа на дребната лисица.

— Много си красив отзад — небрежно рече тя.

— Май трябва да те съблека гола и добре да те натупам по задника, заради поведението ти. Защо постъпи така, Рейна?

— Струва ми се, че напоследък си прекалено милостив към хората на Волфгард — рече тя и сви рамене. — Надявам се, че най-после успя да се убедиш от собствен опит, че тези убийци не заслужават милост.

— Не мисли, че ще пожаля и теб, милейди, ако продължаваш да си стоиш безучастно на леглото! Ела по-бързо и откъсни две парчета от ленената си риза, за да вържем ръцете на този негодник.

Рейна се подчини, макар и без да бърза. Тя и Виктор мълчаливо вързаха китките на пленника, вождът се облече и тримата тръгнаха към вратата.

По пътя към колибата, в която държаха затворниците, Виктор срещна Орм и двамата си размениха поздрави.

— Къде водиш този пленник, вожде? — попита Орм и изгледа намръщено непознатия нападател.

— Заловихме още един от наемните убийци на Волфгард. Успял да се промъкне покрай нашата стража край брега на фиорда и дори проникнал в къщата ми.

— Хм, но това е ужасно! — възкликна Орм. — Има ли някой пострадал, ти или Унищожителката?

— Името на моята кралица е Рейна — ядосано го поправи Виктор. — Не, никой не е ранен, макар че трябваше да спасявам този негодник от кинжала й. — Той побутна пленника към Орм. — Ето, заведи го при другите в колибата на затворниците. Ще го разпитам след един час.

— Слушам, вожде — кимна Орм, измъкна меча си, опря го в гърба на заловения и го подкара нагоре към хълма.

Виктор се върна в къщата си в отвратително настроение. Щом влезе в спалнята, намръщеният вожд видя жена си, все още изтегната на леглото, галеща любимата си лисица, с унесен поглед и замрежени очи. Като че ли нищо страшно не се бе случило само преди половин час, като че ли преди минути животът му не висеше на косъм, тук, в тази стая! Младият викинг ядосано стисна юмруци, наведе се, за да мине под ниската сводеста врата, и едва се удържа да не наругае съпругата си. „Понякога тази жена наистина е способна на такива постъпки, че може да влуди всеки мъж!“ — помисли си разгневеният вожд.

— Защо се държиш толкова странно тази сутрин, Рейна? — сърдито измърмори той. — Едва не загинах тази сутрин, а ти дори не помръдваш от леглото.

Тя се усмихна злъчно.

— Но този злодей беше много по-тромав от теб, господарю, и аз си помислих, че лесно ще се справиш с него.

Този път Виктор Безстрашния не можа да се овладее и извика като обезумял:

— Не отговори на въпроса ми! Защо му позволи да се добере до кинжала?

В очите й се появи познатия му гневен блясък. Непокорната валкирия с един бърз жест отмести лисицата от скута си и възбудено скочи от леглото.

— Защото ти трябва да разбереш най-важното. Това не е игра, Виктор Безстрашни. Това е борба на живот и смърт. И само един глупав наивник може да бъде милостив с тези жестоки убийци.

— Аз не съм глупав наивник!

Тя опря ръце на кръста си и го изгледа свирепо.

— Тогава докажи, че си истински мъж! Докажи, че си истински воин!

Той се приближи към нея и я хвана за раменете.

— Силата не се демонстрира чрез брутално насилие, Рейна. Много по-трудно е да напрегнеш ума си, за да успееш да предотвратиш кръвопролитията…

— Не! Това е признак на слабост!

— Не, скъпа, това е признак на сила — възрази съпругът й. — И нали мечтаем да осигурим мир за целия остров Ванахейм, да премахнем всякакво насилие. Затова всички трябва да се променим, дори и ти, скъпа моя палавнице.

Тя отскочи още при първото докосване на ръцете му.

— Не! Аз съм войнствена жена и не мога да се променям. И не вярвам на никого, освен на своя кинжал!

— Дори ако забременееш? — удиви се Виктор. — Нима си готова да потеглиш на бой и да рискуваш живота на моето… на нашето дете?

Лицето й се изчерви и тя започна нервно да крачи из стаята.

— Откъде си сигурен, че ще ти родя дете? — А когато младият викинг повдигна въпросително вежди, тя побърза да добави: — Ами ако се окаже, че не мога да имам деца?

Той пристъпи към съпругата си, която внезапно сведе омърлушено глава, хвана я за брадичката, повдигна с властен жест лицето й и я изгледа пронизващо:

— Ох, не, само това не, Рейна. Та ти си плодородна като майката Земя…

— Какво означават тези думи? „Майката Земя“?

— Няма значение — той докосна бузата й с ръка. — Сигурен съм, че ще имаме наше дете. Помниш ли моя сън?

— За какво говориш? — намръщи се тя и се опита да си припомни. — За онова видение, за което ми разказа? За онзи приказен Футургард?

Виктор кимна и заговори възбудено:

— В моите сънища, в моите мечти видях как държа в ръцете си нашия новороден син. Ти стоеше до мен и всички викинги, мъже, жени и деца, бяха коленичили около нас, за да ни отдадат почести като на кралско семейство, като на спасители на острова. — Той се усмихна замечтано. — Виждаш ли, скъпа, мирът на нещастния остров Ванахейм ще настъпи когато се роди нашият син.

Рейна го слушаше като омагьосана, покъртена от така живо описаната сцена. Думите му звучаха много убедително, защото младата жена вярваше, че нейният необикновен съпруг наистина е живял друг живот в един съвсем друг свят. Тя знаеше от безброй поверия и легенди, че такива прозрения, изпратени от боговете, са свещени и винаги се сбъдват. Но въпреки това не можа да обуздае докрай гнева си. Как може любимият й мъж да постъпва така лекомислено и да дарява живота на враговете си, на тези безмилостни убийци? Ако не я беше спрял, онзи коварен нападател отдавна да беше получил заслужената си участ! В душата й се бореха две противоречиви чувства — бясната омраза към хората на Волфгард и женствената доброта, която Виктор майсторски умееше да събужда в чувствителното й сърце.

А имаше и нещо още по-важно — ако се остави в ръцете му, ако се подчини на напътствията му и реши да го следва в осъществяването на странните му блянове, младата жена трябваше да се прости за цял живот с мечтата за Лоара. Макар че със всеки изминат ден тя все повече се влюбваше във Виктор Безстрашния против волята си, Рейна не можеше да забрави нито Рагар и Харалд, нито далечната и бленувана Лоара — нейната истинска родина. Най-тъжното бе, че по никакъв начин не можеше да съчетае мечтите на съпруга си със своите.

От острия му поглед не убягна загрижеността, която се изписа на красивото й лице, затова Виктор побърза да я притисне до гърдите си.

— Рейна, не искам да крия бляновете си от теб, защото за мен сега ти си най-ценното на този свят. Нима не желаеш да споделиш с мен остатъка от дните си? Защо, любима, поне веднъж не се опиташ да ми повярваш и да започнеш да споделяш всичко с мен така, както аз споделям с теб дори и най-съкровените си мечти?

В очите му тя прочете непреодолим и страстен копнеж да я покори на волята си и да я отнесе със себе си в приказното царство на неговите мечти и някакъв неведом глас в нея започна да й нашепва, че за нея няма да има по-голямо щастие от това да му се покори и да го следва докрай. Но в следващият миг замаяната жена си припомни, че Виктор Безстрашния не е видение, измислено от нея, а мъж от плът и кръв, който желае не само душата й, но и тялото й. Едва сега разбра с поразяваща яснота, че този неумолим викинг няма да се примири да я притежава само отчасти. Заради него ще трябва да се откаже от всичко — от волята си, от войнствените си инстинкти, от мечтата за Лоара. Този странен мъж искаше от нея да пожертва всичко най-скъпо за нея, без той самият да жертва нещо от своя страна… От тази тъжна равносметка на лицето й отново застина маската на гордото непокорство.

— Не, викинг, не трябва да разчиташ прекалено много на мен — отсече тя и се отдръпна от него.

С каквото и да се захващаше, през целия ден Виктор не можа да се успокои. Не можеше да забрави суровите думи на жена си. Беше споделил с нея най-съкровените си мечти, а Рейна ги беше отхвърлила с лека ръка.

Младият мъж разбираше, че тя все още не може да му прости отказа да и разреши да замине за Лоара с Рагар и Харалд, а освен това войнствените й инстинкти продължаваха да доминират в поведението й. Разбира се, Виктор не искаше тя да му се подчинява като безропотна робиня, напротив — той копнееше да доживее деня, когато ще взимат заедно най-важните решения. За съжаление жена му досега не проявяваше желание да действа според намеренията му. Виктор си повтори, че не трябва да забравя, че пред него не стои просветена жена от двадесетото столетие, а представителка на мрачното Средновековие, със всички страсти и разбирания, присъщи на хората от това далечно минало. Привикнала е от малка да вижда как свирепи воини размахват мечове и превземат крепости, а жените плачат или безмълвно понасят тежкото си ежедневие. Всичко изглеждаше тъй отчайващо, че понякога дори и неговата вяра се изчерпваше и той бе готов в следващия миг примирено да отпусне ръце… Но не, въпреки всичко не трябваше да позволи на Рейна да постъпва лекомислено и да следва единствено гласа на кръвта, защото тогава никой не можеше да предвиди последиците за тях двамата… и за бъдещите им деца. Трябваше да продължи да настоява тя да се грижи най-вече за семейството им. А него очевидно го очакваха още много дни, през които, въоръжен с безкрайно търпение и любов, ще трябва да се опита да я облагороди. Бавно и неотстъпно, както се шлифоват необработените диаманти…

Но сега между тях имаше все още много противоречия и бяха потребни големи усилия за да постигнат пълната хармония в мислите, чувствата и постъпките им. Ако в някой миг той чувстваше Рейна като най-близкото си същество, в следващия тя бе способна с един замах да събори всичко. Това го влудяваше, но въпреки това беше дяволски възбуждащо и заинтригуващо.

През цялата сутрин Виктор се мъчеше да реши какво да прави с тримата пленени наемни убийци, изпратени от злия Волфгард, за да го лишат от любимата му жена. Вече два часа ги разпитваше в колибата, временно превърната в затвор, но тези груби и зле възпитани мъже или не знаеха много, или старателно укриваха истината от неприятелския вожд. Виктор се интересуваше най-много кой може да е съгледвача на Волфгард в селото, но скоро се убеди, че пленниците не можеха да знаят самоличността на предателя — това се доказваше от изумените погледи, които си разменяха по време на разпита.

Към пладне се върнаха Отар и Свейн от разузнаването в селото на Волфгард. И двамата изглеждаха доста угрижени. Вождът се навъси, обхванат от лошо предчувствие, и побърза да събере по-личните си воини, за да изслушат Отар и Свейн в голямата трапезария.

— Волфгард се готви да ни нападне — заяви Свейн. — Вече са отсекли едно огромно дърво, от което ще издялат гредата за кила на новия му боен кораб.

Мъжете замърмориха тревожно и тогава се намеси Отар:

— Освен това всички мъже от племето им редовно провеждат обучения за нападения. Гледахме ги през целия ден, отдалеч, скрити в храстите, чак до залез.

Виктор ги изслуша, смръщил вежди, след което даде знак всички да млъкнат.

— Тази сутрин залових нов нападател. Беше успял да проникне чак до спалнята ми. За щастие жена ми го усетила като влиза, скочила и го заплашила с кинжала си.

— Валкирията успя ли да го прониже с кинжала? — запита Роло.

— Не, но го пленихме и сега е при другите двама, които заловихме по-рано — продължи Виктор, още по-намръщен. — Но нито един от тримата не ни каза нищо по-важно. Затова съм решил да вземем по-сурови мерки за опазването на селото. Ще поставим нови стражи около селото и около къщата ми.

Няколко мъже кимнаха одобрително.

— А как мислиш да се справиш с Волфгард? — попита Свейн.

— Не мога да кажа, че съм измислил най-сигурния начин, но искам да се опитам да сложа край на тази безсмислена вражда без да проливаме нови реки от кръв. Може би Волфгард ще се съгласи да се закълнем, той и аз, да сложим завинаги оръжие, когато Рейна ми роди син.

Последните му думи бяха посрещнати със сърдити възгласи. Мъжете не криеха недоверието си, когато се заговореше за Волфгард.

— Вожде, ще минат няколко зими преди жена ти да те дари със син — изтъкна Орм. — Какво ще правим ние през това време, ако Волфгард не се откаже да ни напада? Да оставим мечовете си да ръждясат и да умрем като овце?

При тези гневни, но справедливи думи Виктор отново смръщи чело. В суматохата се надигна едноокият Кнут и яростно стовари юмрука си върху масата.

— Той има право, вожде. Не може да накараш нашите смели мъже да се примирят и да се оставят да бъдат поробени от Волфгард.

— Все пак трябва да има някакъв изход — замислено рече Виктор. — Трябва да спечелим без да се превръщаме в необуздани и кръвожадни варвари.

— Вожде, едно агне не може да победи един лъв — промърмори Орм.

— Да — мигом откликнаха останалите.

Виктор беше потънал в мисли сред врявата на воините, когато силен вой долетя от съседната стая и прекъсна разгорещения спор между мъжете. В голямата трапезария връхлетя лисицата на Рейна, следвана от трите грамадни вълка.

Тор се завъртя около стола на вожда и едва не го събори. Виктор яростно изруга и скочи от стола. Същото направиха и няколко от воините му.

— Триста дяволи! Кой пусна тук тези побеснели зверове? — ядосано извика Виктор.

Бойците не успяха да му отговорят, защото в стаята настъпи голяма бъркотия. Свейн и Отар вече бяха погнали вълците, а Кнут с ръмжене се хвърли към дребната лисица, която в бързината се шмугна между краката му.

Внезапно дотича Рейна с ужасено лице.

— Спрете ги! Не им позволявайте да се нахвърлят върху Фрея! — Жената се опита да вземе лисицата от ръчищата на Кнут, но едноокият я изпусна и зверчето хукна из трапезарията, последвано от Гери, с изплезен език, и от ругаещият Кнут.

Всички наскачаха от столовете и събориха стаканите с медовина. Най-после треперещата лисица се озова на сигурно място, в ръцете на Рейна, а трите вълка бяха хванати от Отар, Роло и Орм.

— Заведете ги в старата конюшня — нареди Виктор и умерено махна с ръка.

Мъжете замъкнаха там разбеснелите се животни.

Виктор се доближи до жена си и с кимване посочи уплашената лисица.

— Ранена ли е твоята любимка?

— Страхувам се да не пометне след такова бясно преследване — отговори Рейна, с тревога огледа лисицата и тръгна към вратата.

Като гледаше след нея, Виктор въздъхна. До него се доближи Свейн и смутено го заговори:

— Хм, вожде, може би… не искаш да се сражаваме с Волфгард, но трябва да ти напомня, че тези мъже са отрасли с инстинктите си да убиват всеки, който се опита да ги заплашва, така както вълкът от рождение е научен, че трябва да преследва всяка лисица.

— Да, същото ми го спомена и жена ми. Дори ми показа, че и в нейните гърди бушуват тези варварски инстинкти.

Младият вожд излезе на поляната пред къщата, измъчван от чувството за безнадеждност. Да, трябваше да се бори с най-първичните инстинкти на всички около себе си, дори и с най-скъпия си човек — Рейна. Нима тези хора са обречени, до девето коляно, само да се избиват, по-зли и от дивите зверове? И което е още по-лошо — те бяха много по-изобретателни от невинните животни… Отчаянието понякога се оказваше по-силно от надеждите му, че ще успее да промени двата народа на Ванахейм, дори имаше мигове, когато се запитваше дали не върви по напълно погрешен път, дали не е прекалено наивен и добродушен, като се грижи за тяхното добро, вместо да се занимава само със собственото си благополучие.