Викинг

ГЛАВА ПЕТА

Марк и малката група воини си проправяха път през студената и ветровита тундра, а над главите им блестяха далечните звезди. Хиляди въпроси се въртяха в главата на младия мъж. Какво се бе случило с него? Нима бе загинал при снимането на финалната сцена и по някакъв начин бе възкръснал в миналото? Нима след като го изпратиха във Валхала, както е бил изпратен Виктор Безстрашния, той се бе промъкнал през някаква тайнствена врата на времето и се бе озовал в истинския свят на Виктор? Дали Виктор Безстрашния наистина е съществувал в онази далечна епоха на ранното средновековие? Опитваше се да си припомни краткия разговор с Ирвинг и Крие и се питаше дали наистина е имало крал Виктор, или той е само една легенда. Как му се искаше да произнесе класическата и успокояваща фраза: „Това е просто един филм“ Ала, изглежда, за нещастие сега той играеше във филм, който бе плашещо реален и безкрайно далеч от всякакви измислици, в които бе участвал.

И коя беше тази Рейна Унищожителката, която беше физическо превъплъщение на Моника, но очевидно не изпитваше никаква любов към него? В интерес на истината, когато го видя, тя беше силно шокирана, но това сигурно е било, защото е мислила, че той се е завърнал от смъртта. И защо тя беше тук? Дали това беше истинската Моника, преоблечена като валкирия, която си играеше някаква игра с него, или пък наистина това момиче наистина не го познаваше? Марк си припомни с ужас тази кръвожадна валкирия и обещанието, че ще го изпрати в пъкъла. Струваше му се, че бог е решил много жестоко да се пошегува с него.

Ала независимо от всичко все пак бе сигурен в едно — поради неизвестна причина той повече не беше Марчело. Той се беше превърнал в друг мъж, който може би беше негов далечен прародител. Сега той беше Виктор Безстрашния, истински викингски вожд и живееше в епохата на истинските викинги. На всичко отгоре беше въвлечен в опасна и кръвожадна вражда с някакво съседно племе. Интуицията му подсказа, че не бива да казва нищо на хората около него. Те сигурно ще си помислят, че е полудял и можеше дори да го убият. Всъщност, заради собствената си безопасност, а и така му диктуваше здравият разум, той трябваше да започне да мисли за себе си като за Виктор, техния крал и вожд.

Внезапно Марк, т.е. вече Виктор, бе изтръгнат от мислите си. С периферното си зрение видя някакво движение. Обърна се в тази посока и съзря на лунната светлина очертанията на три огромни вълка. За негов ужас зверовете вдигнаха глави, видяха го, изръмжаха и се втурнаха право към него!

— Вълци! — извика той и се обърна към мъжете. — Трябва да побързаме!

Воините само се засмяха.

Вълците се носеха през тундрата с бясна скорост и с всеки изминал миг приближаваха все повече и повече.

— Те ще ни нападнат! Трябва да бягаме, за да спасим живота си, мъже! — изкрещя Виктор.

Той понечи да се втурне да бяга, но в същия миг осъзна, че мъжете все още се смееха и дори не бяха помръднали от местата си! Господи, да не би тези хора да са полудели? Нима не ги беше грижа за живота им? Младият мъж пое дълбоко студения въздух и се спусна да бяга. Чудовищата се приближаваха, бързи като демони.

Той вече чуваше зад гърба си задъханото им дишане. В този миг единият от зверовете го блъсна отзад, след това още един и още един… и той се намери върху замръзналата земя. Виктор вдигна ръце, за да предпази лицето си от ужасните им зъби и острите им нокти. Помисли си, че в следващия миг ще бъде разкъсан от тези дяволски изчадия. Тогава, сякаш някъде отдалече, чу тихо скимтене и почувства как един грапав език го близна по бузата и усети как единият от зверовете игриво захапа един от пръстите му.

Воините приближиха, наобиколиха го и гръмогласно започнаха да се смеят.

— Какво става тук? — попита Виктор и се изправи, но отново бе съборен на земята и палавите зверове скочиха към него и заровиха муцуни в лицето му.

— Вожде! Нима не познаваш своите любимци? — попита един от мъжете.

— Любимци? — Виктор беше напълно объркан. Най-после успя да седне и хвана с ръце животните. — Това са моите любимци?

— Да, вожде. Те дойдоха, за да си поиграят с теб.

— Да си поиграят с мен?

Неколцина от мъжете отново се засмяха, а Орм започна да обяснява:

— В действителност ти много обичаш да си играеш с тях. Ходиш заедно с тях на лов и обикаляте из цялата тундра.

Виктор се намръщи и подозрително изгледа вълците. Те се бяха укротили и го гледаха предано, с изплезени езици. Това наистина бяха великолепни създания — охранени, със сребриста козина, пухкави опашки и светли очи. Животните въртяха опашки и ближеха ръцете му. Подчинявайки се на вътрешния си импулс, младият мъж ги прегърна, а те още по-усърдно заблизаха ръцете му и радостно заръмжаха. За пръв път, откакто се беше озовал в този странен свят, той се почувства истински щастлив.

— Как се казват? — обърна се той към мъжете.

— Твоята любимка се казва Хати — отвърна Орм.

— Другите са мъжки и се наричат Тор и Гери — добави друг. — Единият е кръстен на бога на тундрата, а другият на любимия вълк на бог Один.

Виктор се усмихна, изправи се и погали животните.

— Много добре. А сега, мисля, че е време да тръгваме.

Групата, следвана от вълците, отново пое своя път през тундрата. Не след дълго приближиха до голяма къща, чиито покрив и стени бяха направени от дебели пластове торф. От една дупка в центъра на покрива излизаше дим. Наоколо се виждаха няколко по-малки къщи, изградени по същия начин, а в далечината се забелязваха очертанията на малко село.

— Това ли е моят дом? — попита Виктор и посочи към голямата къща.

— Да, вожде.

Повечето от воините останаха навън, но петима от тях и трите вълка последваха Виктор в къщата. Когато влязоха през грубо издяланата врата, младият мъж се задави от острия дим и силната миризма на животински кожи, сено и прах. Преддверието се осветяваше от една лампа, вероятно пълна с китова мас, предположи Виктор.

Очите му се насълзиха и той премигна.

— Господи, имам чувството, че тук гори цяла камара боклуци. Никога ли не сте чували, че трябва да се проветрява?

— Не, вожде — отговориха и петимата едновременно.

Виктор разтри очите си.

— Нима не знаете колко е вредно да се диша целия този дим?

Мъжете озадачено се спогледаха. Внезапно той, се почувства силно отпаднал, а главата го заболя още по-силно.

— Всъщност няма значение. Утре ще разговаряме за това.

— Не желаеш ли да свикаш военния съвет тази вечер, вожде? — попита един от бойците.

— Какво е това? — учуди се Виктор.

— Винаги, когато Волфгард ни напада, ти обсъждаш със съвета резултата от битката и заедно решавате как да се подготвим за следващата битка.

— О, това ли било. Предполагам, че вие сте членовете на този съвет, така ли е? Петимата кимнаха.

— Ние сме твоята свита, вожде — обясни един от мъжете.

Виктор се опита да се усмихне.

— Съжалявам, но изглежда, че съм забравил всичко, след като се върнах от смъртта. Бих искал да ви помоля да ми кажете как се казвате.

— Ние разбираме — рече Орм. — Аз съм Орм Смелия, а останалите сами ще ти се представят.

— Аз съм Свейн Прозорливия и съм твой кръвен брат — каза високият красив момък с весели сини очи и малка остра брадичка.

— Аз съм Роло Силния — пристъпи напред мускулест мъж с лешникови очи.

— Аз съм Отар Добрия — каза един строен мъж с честно лице.

— Аз съм Кнут Сръчния — рече висок рус мъж с голяма брада. Едното му око беше закрито с тъмна превръзка.

Виктор стисна ръцете на всеки един от мъжете, които го изгледаха смутено.

— Много се радвам да се запозная с вас, джентълмени. Бих искал да ме извините, но мисля, че тази вечер не съм в състояние да свикам военния съвет.

— Както кажеш, вожде — отвърна Свейн. — Не всеки ден се случва един войн да бъде изпратен при Один и да се завърне оттам. Когато си починеш и се възстановиш, ще трябва да ни разкажеш какво се случи.

— Мога да го направя, но вие едва ли ще ми повярвате — саркастично се усмихна Виктор.

— Смяташ ли, че е разумно да останеш тук сам, вожде? — несигурно попита Отар. — Страхуваме се, че главата ти не е съвсем наред.

— Повярвайте ми, че аз се страхувам не по-малко от вас за главата си. — Виктор ги изгледа и разтри слепоочията си.

В този миг Кнут избута напред едно русо момиче, което току-що бе влязло в стаята.

— Ива ще се погрижи за теб тази нощ — грубо рече той. — А на сутринта твоята слугиня Хелга ще ти поднесе закуската.

Виктор се усмихна на момичето. То беше дребничко девойче със сини очи. Светлата й коса бе сплетена на плитки. Тя любопитно го оглеждаше. Навярно не беше на повече от шестнадесет години.

— Здравей, Ива — рече Виктор.

— Господарю, ти си жив! — извика момичето.

— Така изглежда.

— Но как е възможно?

— Ще се радвам, ако ми обясниш — горчиво отвърна той.

— Да, робиньо, твоят господар се завърна от Валхала — заплашително рече Кнут и се намръщи. — И сега ти трябва да изкупиш малодушието си.

Виктор видя, че Ива се сви от страх и попита:

— Какво малодушие?

Ива бе избрана за девственицата, която трябваше да бъде принесена в жертва и да те съпроводи при пътуването ти до Валхала, но тя избяга и се скри в планините. Може би искаш да я пребиеш до смърт за това предателство, вожде — обясни Кнут.

Робинята ужасено извика, а изуменият Виктор гневно заговори.

— Да я пребия? Да я пребия, защото не е искала да умре? Това никога няма да стане!

Учуденият гигант се засмя.

— Тогава ти може би си измислил някое друго подобаващо наказание, а, вожде? — Той се ухили и сръга Виктор.

— Наказание ли? — недоумяващо повтори Виктор.

— Мисля, че нашият вожд трябва да си почине — намеси се Орм и намръщено кимна към момичето. — Погрижи се както трябва за господаря си, робиньо, или иначе аз ще ти извия врата. Сега нашият вожд е объркан и се нуждае от внимание и отдих.

— Да, господарю — рече Ива и се поклони.

— Ще свикаме военния съвет утре сутринта, вожде — добави Свейн и мъжете излязоха.

Робинята въздъхна с облекчение и погледна с благоговение към господаря си.

— Господарю, какво мога да направя за теб?

Младият мъж смутено се изкашля.

— Предполагам, че едва ли ще можеш да ми донесеш бутилка минерална вода.

Тя го изгледа недоумяващо. Виктор погали вълците, които лежаха в краката му, и отново се изкашля.

— Има ли в тази къща място, където да не е толкова задимено и да може да се диша? Гърлото ми е раздразнено и главата ужасно ме боли.

Ива се усмихна и протегна ръка.

— Ще те заведа в спалнята ти, вожде.

И тя го поведе през няколко слабо осветени стаи, докато достигнаха една дървена преграда. Зад нея бяха поставени един стол с висока облегалка, дървен сандък и грубо сковано тясно легло, покрито с животински кожи. Животните, които ги бяха последвали, веднага скочиха на леглото и го заеха почти цялото.

Виктор намръщено ги изгледа.

— Ей, чакайте малко, зверове такива! А аз къде ще спя?

Момичето се изкиска и плъзна ръката си в неговата.

— Ти можеш да спиш при мен, вожде. Ще бъде чест за мен да бъда с теб сега, когато се завърна от смъртта.

Младият мъж я погледна изумено и издърпа ръката си.

— Да спя с теб! Та ти си още дете!

— Не, господарю, аз съм най-възрастната девственица в племето и вече от четири зими съм узряла жена. Точно заради това ме избраха да бъда принесена в жертва и да те съпроводя във Валхала, но аз се изплаших, не исках да умра. Съжалявам, че се показах толкова малодушна, господарю.

Виктор се опита да осмисли думите й. Главата продължаваше да го боли.

— Не ме интересува, че си най-възрастната девственица в племето — строго рече той. — Ти не трябва да споделяш леглото с никой мъж, поне докато не навършиш осемнадесет години. Ясно ли е?

— Докато навърша осемнадесет години? — унило попита Ива.

— И то след като се омъжиш — добави той.

Тя се усмихна и на бузите й се появиха прелестни трапчинки.

— Да се омъжа? Но робините не се омъжват, вожде.

Младият мъж се намръщи.

— Мога да те уверя, че отсега нататък тук ще настъпят големи промени.

— Но, вожде…

— Аз ли съм шефът тук, или не?

— Шефът?

— Искам да кажа — господарят.

Тя сведе поглед.

— Да, ти си господарят.

Той се усмихна.

— Тогава, отивай да си лягаш, Ива.

Робинята бавно излезе от стаята.

Виктор погледна към трите вълка, които бяха заели леглото му, и тежко въздъхна. Господи, цялото тяло го болеше и се чувстваше толкова изтощен! Свали вълнения плащ, одеялото, ризницата, мокрите панталони и ботушите и пристъпи към леглото.

— Хайде, размърдайте се, зверове — смъмри ги той и нежно ги избута към долната част на леглото. — Където и да се намирам, по дяволите, чувствам се като пребит. Това пътуване през времето съвсем не беше толкова хубаво. Чувствам се така, сякаш съм преживял всяка една от тези хиляда години.

Младият мъж успя да се намести в леглото и се зави с кожите, притиснат от мъхестите тела на животните. Те започнаха да го ближат и той въздъхна. Неговите „любимци“ бяха предани и много чаровни, ала главата все още го болеше от удара на валкирията и острия дим. Потръпна при спомена за ледената вода на океана. Господи, как можа да му се случи всичко това! И все пак, ако остави настрана всички неудобства, цялата история можеше да бъде доста забавна.

Беше измъкнат от удобния и осигурен живот на двадесети век и захвърлен назад във времето, в мрачните диви векове на средновековието. На всичко отгоре се беше забъркал в някаква смахната кръвна вражда, а една валкирия имаше намерение да го убие. Беше преминал през някаква врата на времето и се беше озовал на някакъв остров като Виктор Безстрашния. И само бог знаеше какво го очаква на сутринта!

В голямата къща на другия бряг на фиорда Рейна се въртеше неспокойно в леглото си. Защо не можеше да престане да мисли за Виктор Безстрашния и да се освободи от странните чувства, които я вълнуваха след кратката й среща с него? Дори се питаше дали сега и той си мисли за нея! Може би все пак не се е превърнал в бог след завръщането си от Валхала, а само в магьосник, който по някакъв начин сега я измъчваше.

Ала каквото и да бе станало, сега Рейна бе по-заинтригувана от своя враг откогато и да било. Виктор не беше по-различен от другите жестоки варвари, които я бяха отвлекли от родината й като малко дете, бяха отнели свободата й, бяха разрушили живота й и бяха причинили смъртта на майка й и малкото й братче. Нямаше да се успокои, докато не избие всички викинги, и нямаше да позволи на този очарователен Виктор Безстрашния да я отклони от целта.

Утре ще прекоси фиорда и ще отиде в неговите земи. Утре ще го убие… Може би преди това ще успее поне малко да задоволи любопитството си към този странен викинг.