Високи залози

78.

Загадъчните убийства се превръщаха в нещо като чумна епидемия, която се разпространяваше и заразяваше всеки, който я докоснеше, убивайки го намясто.

Адам Петоски се надигна внезапно на дивана. Макар и изправен, фигурата му не беше внушителна — беше висок сто шестдесет и три сантиметра. Сърцето се блъскаше лудешки в гърдите му. Нещо го стресна, нещо друго, освен ужасяващия кошмар, който го спохождаше напоследък.

Какво беше това?

Какво ставаше сега?

Апартаментът му бе тъмен, с изключение на светещия екран на телевизора. За да потърси утеха в забавния хумор на Джон Стюарт, се беше загледал в „Дневното шоу“, но неусетно бе задрямал.

Сега вървеше някаква реклама, хора се смееха и крещяха за някакво средство за отслабване. Може би тъкмо това го събуди.

Напоследък параноята беше негова постоянна спътница. От седмица не бе напускал апартамента. Компания му правеше само една космата кучка. Всички телефони бяха изключени, завесите на прозорците бяха спуснати и денем. Той трупаше боклука до задната врата — въпреки че я бе заковал с гвоздеи още от първата нощ, когато нито за миг не можа да мигне.

Защото имаше неща, които Адам Петоски знаеше — неща, които дяволски му се искаше да не знае.

Беше отвратително да работи за Тони Никълсън и приятелката му Мара, да подправя счетоводните книги и да си затваря очите за всичко. Но още по-зле беше да не работи за него и да няма ни вест, ни кост от Никълсън.

Като тази нощ, например. Стана от дивана, все още леко замаян.

Спря се пред кухнята. За стотен път тази седмица го обсеби чувството, че някой се прокрадва зад гърба му.

И тогава, преди дори да успее да се обърне — някой наистина се появи до него.

Нечии силни ръце го стиснаха за гърлото и така го издърпаха назад, че краката му едва докосваха пода. Широка лента скоч закри устата му. Чу как нападателят я скъса зад врата му, как я затегна и залепи.

— Не се съпротивлявай, господин Петоски. Ако се съпротивляваш — ще загубиш. Една здрава ръка го натисна между плешките и го подбутна към вратата на спалнята.

— Върви. Оттук.

Мозъкът на Адам Петоски пресмяташе трескаво възможностите. Той беше човек на числата, можеше да решава уравнения и да прогнозира вероятности като компютър, но точно сега трябваше да прави само това, което му нареждаше този непознат тип. Всъщност изпита някакво странно облекчение да следва нечии други заповеди след седемте денонощия в пълна самота в тази дяволска дупка.

Когато влязоха в спалнята, нападателят включи осветлението. Петоски не го познаваше — висок бял мъж, с леко посивяла черна коса. Пистолетът му беше с едно от онези удължения, които наричаха заглушители в криминалните филми.

— Събери си багажа — нареди му мъжът. — Не оставяй нищо. Дрехи, портфейл, паспорт, всичко, което ще ти потрябва за едно дълго пътуване.

Петоски не чака нова подкана, но цял порой от въпроси рукна в обърканото му съзнание още щом започна да опакова. Къде ще го заведе? Какво ще е това дълго пътуване? И как може да убеди някого, че той наистина не е имал намерение да издава каквото и да било от това, което знаеше?

Едно по едно, Петоски. Дрехите, портфейла, паспорта…

— Сега ела в банята — нареди му непознатият. — Събери и оттук всичко, което ще потрябва.

Правилно, каза си Петоски, докато се опитваше да се съсредоточи. Нищо не оставяй тук. Четката за зъби, пастата за зъби, самобръсначката… А презервативите? Разбира се. Защо да не бъде позитивно настроен?

Банята беше малка, едва стигаше мястото да застанеш между умивалника, тоалетната чиния и душа.

Петоски отвори аптечката, но тогава отново усети между плешките си ръката на непознатия.

— Влез във ваната и легни в нея, дребосък. — Това беше безсмислено, но точно сега нямаше друг избор. Какво ще прави с него? Ще го завърже във ваната? За да го ограби? Или накрая ще го остави тук? — Не — каза мъжът. — Не така, а по очи, с глава върху сифона.

И внезапно му стана ужасяващо ясно. За пръв път Петоски изкрещя — но само за да чуе колко е немощен гласът от запушената му уста.

Това вече беше истинско. Тази нощ щеше да изчезне завинаги.

Защото знаеше прекалено много — имената на известни личности и всичките им мръсни тайни.

79.

Все по-малко ставаха хората, с които можех да говоря за този случай. За мой късмет Нана още бе една от тях.

Но няколко дни се въздържах да й споделям. Някак си не ми се струваше редно да внасям допълнителен стрес в болничната й стая. Все пак с течение на времето посещенията ми при Нана се превърнаха в нещо нормално и аз започнах да осъзнавам, че ако беше в съзнание, всеки ден щеше да ме пита докъде е стигнало разследването по случая с Каролайн.

Така че реших повече да не се сдържам.

— Нещата не вървят на добре, стара жено. Говоря за случая с Каролайн — казах й тази вечер. — Объркан съм, ако трябва да съм честен. Никога досега не съм бил в подобно положение. Или поне не си спомням. Рамон Дейвис е готов да ме отстрани. Бюрото действа на пълни обороти, а аз дори не зная докъде са стигнали. Даже от Белия дом ми дишат във врата, можеш ли да повярваш? Повярвай. А се предполага, че те са добрите, Нана. Не зная. Става все по-трудно и по-трудно да ги отличиш. Както някой е казал: можеш да обичаш тази страна и да мразиш управлението й.

В стаята, както обикновено, беше много тихо. Когато бях при Нана, намалявах силата на звука от монитора, така че се чуваха само съскането на вентилатора и понякога откъслечни разговори, долитащи откъм стаята за сестрите, намираща се в дъното на коридора.

Състоянието на Нана не се променяше, но на мен ми се струваше, че става по-зле. Смалена, посивяла, по-далечна. Не можех да се отърся от чувството, че през тези дни всичко в живота ми се изплъзваше в същата посока.

— Нямам представа докъде ще стигна с всичко това. По един или друг начин ще излезе наяве и когато това се случи, скандалът ще е огромен. Ще стане нещо като Уотъргейт, стара жено. Ще има изслушване, ще има суматоха и вероятно никой няма да е наясно с истинската история — но ми се струва, че аз съм единственият, който иска да отвори точно тази врата. Искам да зная. Имам нужда да зная.

Тишината има още едно качество — можех да чуя как Нана ми отговаря.

Горкият Алекс. Самотен воин, така ли? Какво друго ще направиш?

Не беше реторичен въпрос. Тя наистина искаше да знае. Затова се замислих… Сампсън беше на моя страна. Бри беше на моя страна. Нед Махони беше на моя страна, макар и да нямах представа къде е в момента.

Имах и още една смътна идея, с която реших да се заема. Идея, която не беше от онези, които веднага могат да бъдат осъществени, но докога да я отлагам?

Пресегнах се към леглото и отпуснах длани върху ръцете на Нана. Обикновени жестове, като докосване, сега повече от всякога бяха станали важни за мен — както и всеки начин да се свържа с нея, поне доколкото можех.

Вентилаторът в стаята продължаваше да съска. Някой се засмя нататък по коридора.

— Благодаря ти, стара жено — казах й. — Където и да си сега.

За нищо, успя тя някак си да ми предаде отговора си и ние спряхме дотук. Както винаги, Нана имаше последната дума.

80.

А хората продължаваха да умират. Всеки, който знаеше нещо, рискуваше живота си.

Къщата, боядисана в светлосиньо, където Естер Уолкот беше израснала, се намираше на три хиляди и двеста километра от Вашингтон — чак в далечния Тринидад, близо до Порт ъф Спейн, столицата на острова. Именно натам побягна тя след нахлуването на федералните агенти в клуба на господин Никълсън.

Мама и татко я посрещнаха у дома с „Добре дошла“ и с разтворени обятия. И най-важното — без да й задават въпроси за живота й в Америка, който Естер така внезапно бе изоставила.

Двете години, през които Естер беше домакиня и набираше персонал за клуба във Вирджиния, ако не друго, поне й донесоха много пари в банковата й сметка. С тях планираше да купи и обзаведе собствен фризьорски салон, изискан, може би някъде в най-големия мол в северозападната част на острова — Уестмол. Точно както си бе мечтала като момиче. Струваше й се идеален начин да започне живота си на чисто.

Но когато се събуди след третата нощ в дома си с непозната мъжка ръка, плътно притисната върху устата й, когато чу зловещия шепот с американски акцент, Естер осъзна, че не е избягала достатъчно далеч.

— Ако гъкнеш, ще убия всички в къщата. Всички. Разбираш ли какво ти казвам, Естер? Само ми кимни.

Почти невъзможно беше да се удържи да не изкрещи. Дишането й се накъса, задъха се, но успя да кимне, че е разбрала думите му.

— Добро момиче. Също както в клуба в Америка. Къде ти е куфарът? — Тя му посочи килера. — Добре. А сега искам да се изправиш, но бавно, много бавно.

Позволи й да се надигне в леглото и залепи устата й със скоч, преди да й кимне да стъпи на пода. Навън беше горещо, двадесет и четири градуса, но тя трепереше, сякаш температурата бе спаднала под нулата. Допирът на грубите му ръце до корема и гърдите й я накара да се почувства като чисто гола. И уязвима. И сломена.

Сърцето на Естер тревожно запърха, когато от пролуката под вратата се появи светлина. Отначало я обзе надежда, но после застина. Някой идваше!

Похитителят се обърна към нея и въпреки полумрака тя успя да види как той притисна пръст към устните си, за да й напомни какъв бе залогът. Цялото й семейство.

След миг се чу леко почукване.

— Естер? — Беше гласът на майка й и дъщерята внезапно почувства, че повече не може да издържи. Ръката й мигом се стрелна нагоре, за да отлепи скоча от устата.

— Бягай, мамо! Мъжът има пистолет! Бягай!

Вместо това вратата на спалнята се отвори. За миг Естер видя как широката фигура на майка й засенчи светлината откъм коридора.

Чу се лек пукот, който по нищо не приличаше на обикновен изстрел с пистолет, но Миранда Уолкот се хвана за гърдите и се свлече на пода, без да отрони нито дума.

Сега Естер се разкрещя — и не можеше да спре, дори и да искаше. Следващото, което чу, бе гласът на баща й, който тичаше към нея!

— Естер? Миранда?

Нападателят я изблъска встрани и се приближи до вратата. Тя се втурна след него. Опита се да го хване за глезените и да го събори. Вместо това самата тя се озова на пода, удари се силно и отново чу ужасяващия пукот.

Нещо падна и се счупи отвън в коридора. Баща й се блъсна в стената.

Отблясъци от бяла светлина заиграха пред очите на Естер. Стаята заплува пред погледа й, докато се опитваше отново да се покачи на леглото. Заблъска с юмруци и задра с нокти мрежата против комари на прозореца. Изблъска я и скочи навън.

Под прозореца имаше храст от черен градински чай. Тя изпълзя от него, но силните ръце на мъжа се вкопчиха в глезените й и я задърпаха обратно. Одра се в дървения праг, докато мъчеше да се защити.

Естер изкрещя още веднъж. Надяваше се съседите да я чуят, но осъзнаваше също, че вече бе много късно. Те избиваха всеки, който знаеше нещо.

И всеки, който се изпречваше на пътя им.

81.

За уикенда Деймън се прибра у дома. За всички нас това беше голямо събитие. Купих му билет и го помолих да си дойде, за да види Нана. При цялата тази тревога той още повече ни липсваше.

Всичките ми деца успяха да се съберат у дома, макар и само за два дни.

Започнахме с празнично украсена маса в чест на Дей. Не бяхме забравили любимите му блюда: салата Цезар за всички, за мен с аншоа; сандвичи „Раздърпания Джо“ с кайма и домати по рецептата на Нана, а за десерт — хлебчета със стафиди на Джени. Тя за пръв път ги приготви сама, без помощта на Нана. Гостуването на Деймън ни правеше едновременно щастливи и тъжни.

Интересно бе да се проследят промените у дома през погледа му. Джени, Али и аз бяхме свикнали Бри да определя дневния режим, да помага в домашната работа и готвенето. Но за Деймън всичко това беше ново. Той се въздържа от коментари, освен да повтаря много пъти „благодаря ти“, което Бри не пропусна да оцени.

Изчаках да чуем първо разказа му за живота в „Кушинг Академия“ в Масачузетс и да се насладим на вкусната храна заедно, преди да насоча разговора към Мама Нана.

— Нека да поговорим за това — казах му накрая.

Джени въздъхна. Тя беше най-осведомена от децата, но мисля, че емоционално беше най-зле. Двете с Нана бяха невероятно близки. Всичко правеха заедно. Близостта им се породи още когато Джени беше съвсем малка.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попита Деймън. — Всички знаем какво става. Или не е така?

— Казах само, че трябва да поговорим. Нана може скоро да се подобри. На това се надяваме. Или да остане за още в кома. Възможно е да не се събуди повече…

— Може да умре — изрече го Джени вместо мен, с неочаквано по-груб тон. — Знаем го, тате. Даже и Али го знае.

Погледнах към него, но той остана спокоен. По свой начин бе успял да надрасне възрастта си. Както Нана, така и аз разговаряхме с него като с възрастен, уважавахме интелигентността му, още откакто бе само на четири години. Според една от моите теории за възпитаването на децата, споделяна и от Нана, родителската любов никога не е достатъчна, но атмосферата и отношенията в домашната среда трябва да ги подготвят за онова, с което щяха да се сблъскат навън.

Затова кимнах на Джанеле.

— Всички го знаем. Всички сме тъжни и гневни. Елате тук. Може би аз съм единственият, който сега се нуждае от малко помощ.

Събрахме се за групова прегръдка и това беше най-добрият начин да мислим за Нана, без да говорим.

Първо рукнаха сълзи в очите на Бри, след което всички се разплакахме. Нямаше нищо срамно в това, нищо освен израз на обичта ни към Нана. Може и да не се получаваше при някои семейства, но при нас определено действаше.

82.

В понеделник бях готов да предприема следващия си ход по случая. Името й беше Уайли Реклър, макар че читателите я знаеха просто като „Джена“, и преди беше помагала на ФБР и вашингтонската полиция, особено на отдела за борба с проституцията.

Уайли Реклър беше вашингтонският вариант на светските колумнисти Синди Адамс от Ню Йорк и Перес Хилтън от Холивуд и поддържаше много популярния клюкарски блог „Джена знае“. Използваше го, за да пусне някои по-незначителни вашингтонски истории — номинацията на Анджелина Джоли за Съвета по външни отношения или навика на Барак Обама да пуши тайно, — но повече място отделяше на светския и сексуалния живот на „хората, които са най-влиятелни“, както ги наричаше в началната страница на уебсайта си.

Днес следобед със Сампсън успяхме да се доберем до прочутата коментаторка на клюки в „Нийман Маркъс“ в квартала Френдшип Хайтс. Уайли представяше новия си дизайнерски парфюм, каквото и да означаваше това. Парфюмът, естествено, се наричаше „Джена знае“. Заради силното му и тежко ухание, особено в задушното, препълнено с посетители, помещение, си казах, че би трябвало да се нарича „Носът на Джена“8.

Тя се бе разположила в средата на щанда, близо до асансьорите. Красиви дами в черни блузи пръскаха с парфюма минаващите, докато самата Джена раздаваше автографи, като надписваше шишенцата, натрупани като внушителна пирамида от кутии в червено и черно върху овалния щанд.

Когато видя полицейските ни значки, притисна към гърдите си ръка с безупречен маникюр.

— О, господи! Най-после го прекалих, така ли? — Тълпата зад нас шумно се разсмя.

— Питах се дали ще мога да те убедя да ни отделиш пет минути — казах й аз. — Важно е.

— Mais oui9. — Уайли се изправи и размаха ръце. — Извинете ме, дами, но клюките могат да почакат. И без това вашингтонската полиция знае всичко. Но дали ще го сподели с нас?

Част от театралниченето й се стопи веднага щом се отдалечихме от тълпата.

— Нали не съм се провинила в нещо? — попита ни тя.

— Нищо подобно — увери я Сампсън и задържа за нея отворена вратата, извеждаща на авеню „Уисконсин“. — Нуждаем се от малко помощ.

Изчакахме с продължението на разговора, докато се настанихме в моята кола. Тогава започнах направо:

— Питам се дали си чула нещо за един сексклуб за тежки тузари? Във Вирджиния? Мястото се нарича „Блаксмит Фармс“. Преди всичко търсим някакво потвърждение на предположенията ни.

Тя тъкмо ровеше в малката си червена чантичка, когато внезапно застина.

— Искаш да кажеш, че е истина?

— Просто се питам какво си чула. Имена, истории, всичко от този сорт.

— Нищо засега — отвърна ми тя, като извади червилото от чантичката си. — Недостатъчно, за да се получи история, с която да продължа. Струва ми се, че е абсурден мит от предградията…

— Нали си в бизнеса с публикуването на слухове? — попита я Сампсън.

— Скъпи, аз съм в този бизнес, защото се старая да бъда колкото може по-точна и си пазя задника от съдебни дела. Научих го по трудния начин, когато пуснах в блога си подробности за интимния живот на Конди Райс. И само за протокола съм длъжна да уточня, че във Вашингтон няма такова нещо като стари слухове.

— Какво искаш да кажеш? — запитах я.

— Искам да кажа, че тук не можеш да се завъртиш и с игла, без да закачиш някой разследващ журналист, който иска да се прочуе. Слуховете или се превръщат в челни заглавия, или умират още при раждането си. Когато не чуя нищо повече за някой слух, разбирам, че е умряла работа. — Усмихна се щастливо и започна да се черви, като се оглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Или поне досега.

— Това е друго нещо — промърморих, като улових погледа й. — Необходимо е да се позанимаеш с това за малко.

— Извинявай, знаеш с какво си вадя хляба, нали?

— Предполагам, че и ти си наясно как аз си вадя моя — прекъснах я. — Джена, това е разследване на убийство, а не игра. Разбираш ли какво ти говоря?

— Добре, сега вече ме плашиш — отвърна тя, като прибра червилото в чантичката си. Тогава най-после се открехна и ни назова няколко имена, за които била чувала, че са свързани със сексклуба. Нови имена, което беше от полза.

— Слушай. — Подадох й две от моите визитни картички. — Обади ми се, ако чуеш още нещо. И те моля да ми дадеш твоя номер. Веднага щом тази история стане за публикуване, ще ти донеса всичко, с което разполагам. Договорихме ли се?

— Зависи. — Тя размаха през лицето си визитните картички. — Откъде да зная дали си от онези, които връщат направените им услуги?

Подбрах внимателно думите си.

— Разговарям с теб, защото си ми необходима и защото зная, че и преди си помагала на вашингтонската полиция. Това означава също, че не мога да си позволя да те пренебрегна. Това достатъчно честно ли е за теб?

Жената извади малка златна писалка, надраска някакви цифри и целуна визитната картичка. Подаде ми я със следа от червилото си до телефонния номер.

— Превъзходно — каза тя.

Взех картичката.

— Не, преди минута го определи по-точно — плашещо е.

83.

Изненадах се, когато следобед на следващия ден ми позвъни един от адвокатите на Тони Никълсън. Не беше онзи ексцентричен досадник с тирантите и папийонка от нощното нахлуване в клуба, а съвсем различен. Този звучеше много по-представително, пък и според дисплея на мобилния ми телефон номерът му започваше с 202. Кодът за сърцето на столицата.

— Детектив Крос, името ми е Ноа Милър. Аз съм от „Кендал и Бърк“. Вярвам, че сте запознат с клиента ми Антъни Никълсън?

— От една седмица се опитвам да се срещна с клиента ви — казах му. — Оставих половин дузина съобщения за Антъни.

— В „Нит-Клайн“ ли? — попита той.

— Точно така.

— Да, те представляват това акционерно дружество с ограничена отговорност и техните холдинги във Вирджиния. Ние поехме индивидуалното юридическо представяне на господин Никълсън. А това ме подсеща за повода, по който ви звъня. Искам да бъда съвсем ясен: обаждам се, защото клиентът ми настоява. Той избра да пренебрегне мненията на адвокатите си по този въпрос.

Това привлече вниманието ми.

— Кога най-скоро мога да го видя? — попитах.

— Не можете. Не ви се обаждам за това. Моля, изслушайте ме внимателно. Това, което имам за вас, е ключ за банков сейф, ако пожелаете да дойдете да го вземете. Господин Никълсън ни каза, че е важно за вашето разследване. Освен това той вярва, че вашингтонската полиция е най-добрият му шанс да остане жив. Не иска да има нещо общо с ФБР.

Докато говорехме, въведох в Гугъл „Кендал и Бърк“.

— Вече видях банковия сейф на Никълсън — казах му, докато чаках на екрана да се появи уебсайтът на юридическата кантора. Голяма, със завидна репутация, офисът й се намира на Кей стрийт.

— Да, зная. Това, за което ви говоря, се намира в същата банка, но в друг сейф.

Пръстите ми тутакси застинаха над клавиатурата. Какво криеше Никълсън във втория сейф? И което бе много по-важно, как можеше да го защити? И от кого?

— Да очаквам ли, че ще дойдете днес да вземете ключа? — продължи адвокат Милър.

— Определено, но позволете да ви попитам нещо. Защо вашингтонската полиция? И защо именно мен? Защо Никълсън не предаде ключа на ФБР?

— Честно казано, моят клиент не се доверява на хората, които го държат затворен, или — ако може да бъда още по-искрен, — на почтеността на тяхното разследване. Има още нещо — той желае този жест на сътрудничество да не остане незабелязан.

Не се сдържах и леко се усмихнах. Колко странно бе внезапно да се озова от една и съща страна на барикадата с Тони Никълсън. Ах, да, Антъни. Звучеше ми сякаш бе станал параноик, също като мен — и може би напълно основателно.

— На Кей стрийт, номер две хиляди и двадесет, на четвъртия етаж? — попитах, докато разпечатвах написаното на екрана.

— Много добре, детектив Крос. Да го направим между един и половина и два часа. След това трябва да изляза.

— Ще ви видя в един и половина — уточних и прекъснах връзката, преди адвокат Милър да ме изпревари.

84.

Не ми отне много време да взема ключа от адвоката на Никълсън в кантората на „Кендал и Бърк“. Още по-малко ми бе необходимо, за да вляза и изляза от банката „Ексетър“. Получи се така, сякаш адвокатът Ноа Милър и банковият мениджър госпожа Къри се надпреварваха кой по-бързо да ме отстрани от живота си. Нямах нищо против.

Оказа се, че цялото съдържание на втория банков сейф на Тони Никълсън се свеждаше само до един компактдиск, без етикет. Моментално потеглих към Дейли Билдинг, с диска в жабката. По пътя позвъних на Сампсън. Той ми обясни, че вече бил в сградата, така че нямаше никакъв проблем да се срещнем веднага щом пристигна.

Всъщност големият мъж седеше зад бюрото ми с крака върху него, втренчен в екрана на лаптопа.

— Знаеш ли, че Зевс го наричали още Гръмовержец? — заговори ме той. — Символите му са гръмотевица, орел, бик и дъб. О, на всичкото отгоре бил и педераст. Или поне се носели подобни слухове.

— Очарователно — гласеше лаконичният ми коментар. — Свали си обувките от бюрото ми и вкарай това в лаптопа.

Подадох му компактдиска и затворих вратата.

— Какво е това? — попита Сампсън.

— Тони Никълсън смята, че е доживотната му застраховка.

След секунди началото на видеозаписа от компактдиска се появи на екрана.

Веднага познах спалнята от апартамента в някогашната пристройка за карети в клуба на Никълсън. Изглеждаше същата, с изключение на чистите чаршафи на леглото и няколко допълнителни джунджурийки.

Според времето, означено долу на екрана, записът беше от 1:30 след полунощ на 20 юли миналото лято.

— Може ли да се фалшифицират датата и часът? — попитах Сампсън.

— Несъмнено. Защо? Мислиш, че Никълсън се опитва да те измами с това?

— Вероятно. Но още не зная.

След около тридесет секунди изображението се замъгли, а показанието за часа прескочи на 2:17 сутринта.

Сега върху леглото имаше голо момиче, с изключение на пликчета от черна дантела. Беше руса, дребна, с черни белезници на китките, закрепени за колоните край леглото. Краката й бяха максимално разкрачени, доколкото позволяваше човешкото тяло.

Нямаше звук, но по начина, по който се движеше, бих казал, че изглеждаше повече съблазняваща, отколкото изплашена или отбраняваща се. Стомахът ми се сви на топка. Каквото и да бе това, не мисля, че исках да продължавам да го гледам.

В кадъра се появи някакъв мъж — истински извратеняк, в пълно „бойно“ садо-мазо снаряжение, с гумени или латексови гащи, с риза с дълги ръкави. И с тежки ботуши, с нахлупена на главата качулка, закопчана с цип отзад на врата. Освен че бе висок и мускулест, нищо друго повече не можех да кажа за него.

— Той знае, че там има камера — обади се Сампсън. — Може би иска да го заснемат.

— Нека само да гледаме, Джон.

Точно сега никак не ми се говореше. Вече си мислех за това, което се бе случило с Каролайн, може би точно в тази стая, и може би сега наблюдавахме ръцете на същия откачен садист.

Зевс, или който беше той, се наведе над момичето и превърза очите му с черна лента.

— Има пръстен — казах. — На дясната ръка.

Приличаше на пръстен от гимназия или колеж, но качеството на изображението не беше достатъчно добро, за да го огледам по-подробно.

Мъжът не бързаше. Извади от скрина още неща — метален прът с въжени белезници в краищата, с които завърза глезените на момичето, както и малко кафяво шишенце, вероятно с амилов нитрат.

Когато размаха шишенцето под носа на блондинката, лицето й силно се зачерви, сетне главата й започна да се люшка наляво и надясно.

Със Сампсън наблюдавахме мълчаливо как правят секс. През повечето време мръсникът се държеше с едната си ръка за матрака, за да не загуби равновесие, докато с другата я стискаше за гърлото. Струваше ми се, че правеше сексуална асфиксия, контролирайки притока на кислород в белите й дробове, като по малко отпускаше хватката си, а после пак я стягаше.

Момичето се включваше в играта и не изглеждаше измъчено или уплашено, а това правеше наблюдаването на сцената още по-мъчително. Тогава той внезапно се изви над нея, явно стигнал до кулминацията. Мисля, че вдигна ръка нагоре, все едно бе спечелил някакво състезание.

Сега я стисна за гърлото и я притисна с цялата си тежест. Внезапно движенията й станаха хаотични и отчаяни. Краката й се замятаха под него. Беше ужасяващо да се гледа нещо подобно, сякаш се случваше в момента, а ние не можехме да направим нищо, за да го спрем.

Колкото повече блондинката се гърчеше, толкова повече се възбуждаше той, докато накрая тялото се отпусна и тя напълно престана да се движи. Едва тогава мъжът я целуна.

— О, господи — промърмори Сампсън. — Какво става с този свят?

След това убиецът слезе от леглото. Без никакво бавене, без да обръща внимание на мъртвото момиче, напусна апартамента за по-малко от минута.

След двадесет секунди видеозаписът свърши.

— Хайде, Джон. Отиваме в Александрия. Трябва да разберем дали това е Зевс.

85.

Със Сампсън преминахме през зоната за посетителите в центъра за задържане на заподозрени в Александрия. Следвахме познатия маршрут — покрай помещенията за разпити и стая номер петнадесет, където извеждаха определените за освобождаване лица, докато не стигнахме накрая до командната зала.

Полицейските ни значки бяха достатъчно убедителни, за да ни пуснат през още две стоманени врати до гишето за записване на посетители.

Дотук беше по-лесната част.

Както обикновено, на гишето дежуреха трима мъже от охраната. Двама от тях бяха на средна възраст и стояха отзад. Третият, доста по-млад от тях, беше поел досадната работа да приема и изпраща посетители като нас. Когато заговори, в устата му проблесна златен зъб.

— По каква работа сте дошли?

— Детективи Крос и Сампсън, от вашингтонската полиция. Искаме временна заповед за попечителство на двама затворници, Антъни Никълсън и Мара Кели.

— Имате ли разрешение за посещението? — Той вече бе вдигнал телефона.

— Разпитвахме ги преди няколко дни — обясних аз. — Трябва да им зададем само няколко допълнителни въпроса и се омитаме от тук.

Все пак си струваше да опитаме. Може би имаше някаква пролука, през която да минем.

Дежурният не говори дълго по телефона. Когато затвори, само поклати глава.

— Ами, първо, нямате разрешение за днешното посещение. И второ, и без това няма значение. Вашите хора, Никълсън и Кели, са напуснали центъра.

— Напуснали? — Не можах да повярвам на ушите си. — Моля ви, кажете ми, че са били преместени в друг затвор.

— Имах предвид освободени, човече. — Разтвори една черна папка върху гишето. — Да, ето тук. Освободени са в единадесет нула нула. Някакъв си Милър внесъл — господи! — цял куп пари за тях. По четвърт милион долара за всеки.

Това привлече вниманието на другите двама пазачи и те пристъпиха напред, за да надникнат през рамото му. Единият от тях тихо подсвирна.

— Не е зле — промърмори другият.

— Не е, нали? — присъедини се младокът.

Те не бяха разрешили освобождаването и не беше тяхна вината, но в момента само те бяха пред мен.

— Какво става тук! — разкрещях се аз. — Има голяма опасност Никълсън да избяга извън страната. Някой тук направи ли си труда да го провери? Когато го арестуваха, имаше самолетни билети!

Младият пазач ме зяпаше слисано. Другите двама се хванаха за палките си.

— Чух те, човече, но трябва да отстъпиш назад, незабавно.

Усетих как Сампсън ме задърпа за рамото.

— Няма смисъл, Алекс. Да вървим. Никълсън и момичето са напуснали центъра.

— Но това е катастрофа, Джон.

— Зная, но е свършило. Да тръгваме.

Оставих се да ме измъкне навън, но бях готов да платя скъпо, за да мога да цапардосам някого. Например Тони Никълсън. Или пък онзи самодоволен адвокат Милър.

На излизане успях да чуя какво пазачите си говореха за бившите затворници.

— Шибаните богаташи, човече. Владеят всички и всичко.

— Да, нали? А и както се казва, богатите само стават още по-богати, а бедните…

— Работят тук.

Последното, което чух, беше смехът на пазачите.

86.

Какъв невероятен, омагьосан кръг! Независимо дали Никълсън се беше измъкнал благодарение на собствените си пари или не, все пак му бе нужен федерален съдия, който да подпише формуляр 41 или още някой по-нависоко в съдебната система, за да уреди сделката.

Покриването на случая с всеки изминал ден ставаше все по-обширно, по-дълбоко и по-мръснишко… Мисля, че бях не толкова шокиран, колкото изпълнен със страхопочитание. И най-лошото бе, че не му се виждаше краят.

С Джон още веднъж посетихме къщата на Никълсън и апартамента на Мара Кели, но заварихме точно това, което очаквахме.

На вратите бяха закрепени жълтите полицейски отцепващи ленти, без никакви признаци някой да е стъпвал тук най-малко от последните два дни насам. Но дори и да бяха идвали, сега сигурно бяха някъде много далеч. Съмнявах се дали някога пак ще се видим с Никълсън или Кели.

Преди да се върнем на магистралата, помолих Сампсън да отбие до бензиностанцията на Ексън, намираща се наблизо до апартамента на Кели. Купих си малък мобилен телефон „Нокия“, с предплатени минути за разговори, само за тридесет и девет долара. Използвах го, за да набера номера, който бях получил преди един ден.

Уайли Реклър ми отговори още след първото позвъняване.

— На телефона е Джена. Говорете с мен.

— Джена, обажда се детектив Алекс Крос. Срещнахме се онзи ден на Френдшип Хайтс — припомних й аз. — Готова ли си да се гмурнеш в тази история?

Дочух лека мелодраматична въздишка от другия край на линията.

— Скъпи, аз бях готова още последния път, когато си побъбрихме. Какво имаш за мен сега?

— Чувала ли си някога името Тони Никълсън?

— Не мисля. Не, определено не. Трябва ли да съм го чувала?

— Той е един от онези с малко черно тефтерче, което би желала да ти падне в ръчичките, не че някой от нас някога ще го докопа. До единадесет часа тази сутрин е бил в един федерален затвор. Сега е освободен под гаранция и ако трябва да гадая, мога да се обзаложа, че е на път да напусне страната. Заедно с малкото си черно тефтерче.

— И какво общо има това с мен?

— Може да има много, Джена. Ако се съгласиш да ми помогнеш. Искам от теб да пуснеш мухата на Сам Пинкертън от „Уошингтън Поуст“ — обясних й аз. — Можеш ли да го направиш?

— Предполагам, че бих могла. — Тя замълча за кратко, след което понижи тон. — Сам отразява събитията от Белия дом. Знаеш това, нали?

— Точно така.

— О, боже, вече се подмокрих — прощавай за вулгарния израз. Добре, но какво ще има за мен господин Пинкертън, когато му се обадя? Ако му се обадя.

Не скрих истината от Джена.

— В момента може би нищо. Но двамата можете да бъдете страхотен екип за случая. Ще можеш да отразиш всичките гледни точки.

— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб, детектив Крос.

— Има още нещо — добавих. — Сам ме мрази в червата. Вероятно ще стигнеш по-далеч в отношенията си с него, ако не споменаваш името ми.

Като затворих, Сампсън ме изгледа многозначително от шофьорската седалка.

— Мислех, че Сам Пинкертън ти е приятел.

— Такъв е. — Прибрах новия си телефон в джоба до стария. — Просто се старая да си остане такъв.

87.

Този следобед трябваше да посетя още едно място, затова помолих Сампсън да ме закара до там.

Хилтън Фелтън, един от обичаните синове на Вашингтон и един от най-любимите ми музиканти и приятел, почина наскоро, прекалено млад, само на шестдесет. Безброй нощи съм слушал как свири в салона на Кинкейд на Фоги Блосъм, където бе пианист от 1993 г. Именно там бе насрочен концерт в негова памет.

Приблизително сто и петдесет души се бяха събрали, за да почетат Хилтън и, разбира се, да чуят чудесната му музика, изпълнявана от приятелите му. Всичко беше много красиво, успокояващо и прекрасно посвоему. Музиката би била по-добра само ако Хилтън я бе изсвирил.

Когато Ендрю Уайт стана и изпълни една от оригиналните композиции на Хилтън, ме обзе невероятно щастие, че съм познавал човека, сътворил тази музика, но също и дълбока тъга, защото знаех, че никога повече няма да чуя някой да свири така, както само Хилтън умееше.

Ужасно ми липсваше. И през цялото време там не преставах да си мисля и за Мама Нана. Защото именно тя ме заведе да чуя Хилтън за пръв път.

88.

След емоционалното посещение в салона на Кинкейд взех такси до Пета улица. Веднага се качих на горния етаж, за да работя. И сякаш събитията вече не бяха достатъчно интересни, ами се оказа, че тази нощ имаме двама неканени гости. Беше към единадесет, когато Бри се качи при мен в кабинета на тавана, за да ми съобщи новините.

— Алекс, последния час си имаме компания отвън. Двама мъже във форд „Експлорър“, паркиран на отсрещната страна на улицата. Никакво движение, просто седят там и гледат към къщата. Може би те наблюдават тук, горе.

От всички, които познавах, Бри имаше най-силно развити инстинкти, затова нито за миг не се усъмних, че си имаме нов проблем. Грабнах кобура с моя глок и нахлузих отгоре якето.

После, по пътя надолу, се спрях в стаята на Деймън за старата му бухалка с емблемата на отбора „Луисвил Слъгър“. Беше здраво изработена, от ясеново дърво, а не от алуминий.

— Моля те, не излизай — казах на Бри, като стигнах до предната врата. — Ако има проблем, обади се на дежурния диспечер.

— Ако има проблем, ще позвъня на диспечера и ще дойда навън при теб — отвърна тя.

Излязох през предната врата и се затичах надолу. Фордът беше паркиран точно срещу къщата ни. Шофьорът тутакси изскочи през вратата, когато замахнах с бухалката и строших левия стоп на колата.

— Хей, мамка му, какво правиш? — изкрещя ми той. — Да не си откачил, човече?

Въпреки слабото улично осветление успях да видя, че беше едър, но не без тлъстини, с бръсната глава и нос, който е бил чупен няколко пъти. Отначало си помислих, че тези двамата са от някаква държавна служба, но сега, като го видях по-отблизо, се уверих, че повече ми приличат на копои за проследяване, наети от телефонния указател на фирмите „Жълтите страници“.

— Защо наблюдавате къщата ми? — изкрещях му. — Кои сте вие?

Партньорът му излезе от другата страна на колата, но и двамата спазваха дистанция спрямо мен.

— Алекс? — чух вика на Бри, излязла зад мен. — Добре ли си?

— Аз съм добре — извиках й. — Номерът е вашингтонски, DCY 182.

— Запомних го — потвърди тя.

Онзи с обръснатата глава разпери длани пред мен.

— Сериозно ти казвам, човече, успокой малко топката. Знаем, че си ченге.

— Ще ви оставя на мира само ако ми кажете какво правите пред дома ми.

— Не сме дошли да причиняваме неприятности, разбра ли? Дори не съм въоръжен. — Разтвори ризата си, за да ми покаже. — Един ни нае, за да те следим. Това е всичко.

— Мен ли? — Надигнах бухалката малко по-високо. — Или мен и цялото ми семейство?

— Само теб. Само теб. — Но още не бях убеден дали ми казва истината, или само това, което исках да чуя.

— За кого работите? — попитах.

— Не знаем. Сериозно ти говоря. Платиха ни в брой. Всичкото, което зная, е как изглеждаш и къде си бил днес.

Това никак не ме успокои. Заобиколих колата и строших другия стоп.

— И къде съм бил?

— Работиш върху един случай с убийство за вашингтонската полиция. Нещо свързано с някакъв затвор в Александрия. И мамка му, стига си трошил колата!

Нещо изведнъж ми светна за това разследване. Наистина се стреснах, не мога да го отрека. Хората, които преследвах, започнаха да преследват мен.

— Разбери бе, човек, трябва да си по-внимателен — посъветва ме вторият наемник.

Пристъпих една крачка към него.

— И защо?

— Защото не ние сме тези, за които трябва да се тревожиш. Не зная кои са те, нито какво е това, което искат да ти попречат да направиш, обаче имат влияние. Само това ще ти кажа. Повярвай ми.

— Благодаря за предупреждението. — Посочих им улицата. — Тук вече свършихте. Ако ви пипна пак в този квартал, ще ви арестувам, а тази кола ще я вдигнат с паяк, ясно ли е?

— Ще ни арестуваш ли? — Сега той се ядоса, докато първият, когото заговорих, запази самообладание. — И за какво ще ни арестуваш?

— Аз съм ченге, забрави ли? Все ще измисля нещо.

— Ами колата ми, човече? Това ми изглежда като щети за пет стотачки!

— Запиши го по сметката на клиентите ви — казах му. — Повярвай ми, могат да си го позволят.

89.

На следващата сутрин отново ме повикаха в кабинета на Рамон Дейвис. Дори бе изпратил един от помощниците си да ме чака пред вратата на кабинета ми. Заварих го там, като пристигнах на работа.

— Какво иска? — попитах полицая. Нищо хубаво не се въртеше в главата ми, само най-лоши предположения. Като например още трупове.

— Не зная, сър. Само иска да се срещне с вас. Това е всичко, което ми бе казано.

Чувал съм, че Уди Алън оставял актьорите сами, когато се справяли добре, и се намесвал само когато възниквал проблем. Дейвис се придържаше към същия стил. Мразех тези разходки до кабинета му.

Когато влязох там, той ме чакаше заедно с някакъв мъж. Познах лицето му от Белия дом, но не знаех името, докато Дейвис не ни представи.

— Алекс Крос, това е специален агент Дан Корморан, от спецслужбите. Би искал да поговори с теб.

Корморан придружаваше президента в офиса на началника на кабинета онзи ден, когато посетих Гейбриъл Рийс. Предположих, че е тук по нейна заповед.

— Май сме се срещали — казах и му стиснах ръката. — Предполагам, че нямате нищо общо с двамата наемници, които снощи висяха пред дома ми?

— Не зная за какво говорите — отвърна ми той.

— Представям си.

— Алекс — прекъсна ме Рамон с повишен тон, като ми махна с ръка. — Кротувай и да се заемем по същество.

Двамата с Корморан седнахме пред бюрото на Рамон.

— Няма да изяснявам как се стигна дотук — продължи Дейвис и намекът му беше съвършено ясен. Щяхме да го обсъдим по-късно, насаме. — Но ще ти кажа какво ще стане оттук нататък. Алекс, ще запознаеш агент Корморан с материалите, свързани със случая, от които се нуждае. Като свършите с това, ще се върнеш при мен, за да получиш ново назначение. Имаме четворно убийство в Кливлънд парк, точно като тези, които разследваш. Голям случай, сериозно престъпление.

Чух думите, но мислите ми блуждаеха другаде. Ако трябваше да гадая, бих казал, че Рамон се срамува, задето спецслужбите се намесват в работата му, при това вероятно по заповед от най-високото място. Никога досега не бе разговарял с мен така, но реших да си държа езика зад зъбите, докато ми се удаде шанс да разбера какво иска Корморан.

Срещата приключи много скоро след това и двамата с Корморан се запътихме към кабинета ми.

— Откога сте в охраната на президента? — попитах го. — Там е само за избрани.

— От осем години съм в службите — отвърна той, без да отговори точно на въпроса ми. — Преди това бях в полицията във Филаделфия и, повярвай ми, зная колко много ти се иска сега да не съм тук.

Вместо да заговоря за това, аз направо го попитах:

— И защо вие, момчета, се захванахте с Тони Никълсън? Къде е той сега? Ако мога да задавам подобни въпроси.

Той се усмихна.

— Колко знаете вече за това?

— Зная, че в петък сутринта до единадесет часа е бил в Александрия, а сега никъде не може да бъде открит. Или поне вашингтонската полиция не успява да го намери.

— Тогава излиза, че разполагаме с една и съща информация — констатира Корморан. — Това отчасти е причината, за да дойда тук. Това е голяма мистерия, детектив Крос. И много опасна.

Държеше се малко по-свободно от всички, които познавах от спецслужбите, макар че всичко това е относително. И все пак въпросът остана висящ — какво искаше Корморан? Законно да продължи разследването или да го погребе?

Щом влязохме в кабинета ми, му подадох последния компактдиск, получен от втория сейф на Никълсън.

— Повечето от физическите доказателства са в Бюрото, но това е нещо ново.

Той го повъртя в ръцете си.

— Какво е това?

— Познато ли ви е името Зевс? Предполагам, че сте чули за него. — Погледна ме, но не ми отговори. — Корморан, искате ли помощта ми или не? Действително искам да ви помогна.

— Да, чувал съм името Зевс — призна той.

— Вероятно това е той. На този компактдиск.

— Вероятно?

— Това е убийство. Престъпникът е бял мъж с отличителен пръстен на дясната си ръка. Няма да правя някакви предположения, а и вие не би трябвало да ги правите.

Точно такива коментари би трябвало да се постарая по-усърдно да пазя за себе си. Видях как Корморан се скова.

— Какво друго имате? — попита ме. — Трябва да чуя всичко, детектив.

— Необходимо ми е малко време, за да събера бележките си. Но утре мога да ви предоставя каквото искате — обещах му аз.

— Ами копията на този диск? — Вдигна диска, който току-що му дадох. — Колко от тях се разнасят наоколо?

— Това е единственото, което ми е известно — уверих го. — Взето е от сейфа на Никълсън. Използваше го като залог за сделка. Разбира се, ако го открием…

— Добре, тогава. — Отново стисна ръката ми. — Скоро пак ще си поговорим.

След като си тръгна, превъртях целия разговор в главата си и записах всичко, което можах да си спомня. Колко лъжи ми бе наговорил Корморан? И съответно колко още лъжи като тази с копията на диска на Никълсън щеше да се наложи самият аз да изрека, преди всичко това да приключи?

90.

Ето колко откачени станаха нещата. Престанах да използвам мобилния си телефон и си купувах телефони с предплатени минути, като сменях номерата си приблизително през всеки четиридесет и осем часа.

След срещата ми с Корморан се снабдих с нов и го използвах, за да се обадя на Сам Пинкертън в „Уошингтън Поуст“.

Със Сам се запознахме в гимнастическия салон, който и двамата посещавахме. Той се увличаше по японските бойни изкуства, докато аз само се боксирах, но все пак тренирахме заедно. Станахме спаринг-партньори, а понякога изпивахме и по едно заедно. Затова нямаше нищо странно да му звънна и да го попитам има ли нещо против, след работа да се видим на чашка.

През остатъка от следобеда преследвах сянката на Тони Никълсън и отново не стигнах доникъде.

После, малко след пет, поех по Луизиана авеню, през Кълъмбъс Съркъл, за да се срещна със Сам.

Седнахме за по една бира и поведохме непринуден приятелски разговор. Поговорихме си за децата, разменихме мисли за провала на бюджета за училищата във Вашингтон. Дори и времето изкоментирахме. Беше приятно да седя спокойно и поне за малко да водя почти нормален разговор. Напоследък дните ми бяха прекалено запълнени, за да имам време за обичайните житейски радости.

На втората бира нещата се разгорещиха и разговорът стана малко по-целенасочен.

— И така, какво се мъти при вас тези дни? — попитах го аз.

Той се облегна назад и наклони глава към мен.

— Тази среща само начало ли е?

— Да. Зает съм с един случай и се опитвам да разбера накъде духа вятърът там.

— Имаш предвид там ли? — Той махна с ръка в посоката към Белия дом, който бе основното му занимание и се намираше само на няколко преки от бара. — За законите ли ще говорим, или за нещо друго? Струва ми се, че вече зная отговора.

— Нещо друго — подметнах неясно аз.

— Предполагам, че нямаш предвид нещо, свързано с шестдесетия рожден ден на президента?

— Стига, Сам.

— Защото, ако искаш, мога да те уредя с покана. Кльопачката ще е страхотна. Харесваш ли Нора Джоунс? Тя ще пее на тържеството. Както и Мери Блайдж. — Знаеше, че ми прави услуга, и нямаше да пропусне да ме подразни малко. — Добре, ето какво — заговори той с по-сериозен тон. — Запознат ли си с блога „Джена знае“? Онзи ден ми позвъни самата Джена. Ти сам можеш да прецениш източника на нещо подобно, но е достатъчно да ти кажа, че се е докопала до нещо много откачено и мръсно… Точно сега няма как да се впусна в подробности. Можеш пък през следващите два дни да поискаш да ме почерпиш с още едно питие. — Пресуши чашата си. — Освен ако сам не пожелаеш да ми признаеш върху какво, по дяволите, работиш сега.

— Без коментар. Или поне все още не — казах му, но в същото време си помислих: Мисията изпълнена. Каквото и да се случи още, нещата бяха задвижени, със или без мен. — Обаче има още нещо — додадох. — Малко е необичайно.

— Любимите ми теми — отвърна той и завъртя пръст във въздуха, за да поръча на келнерката още по едно.

— Да си остане между нас. Ако нещо се случи с мен през следващите няколко дни или седмици, искам да се заинтересуваш от това.

Сам застина и се втренчи в мен.

— Мили боже, Алекс…

— Зная, че е странно да го кажа. Май не е малко, а много странно.

— Няма ли… Цялата полиция не те ли пази?

— Зависи как го разбираш — подметнах многозначително, когато следващата поръчка бе доставена на масата. — Да кажем, че ми трябва допълнителна подкрепа.

91.

Преди две седмици, не, по дяволите, още през миналата седмица Тони Никълсън, като ожаднееше, си отваряше бутилки шампанско за по петстотин долара едната. А ето сега докъде се беше докарал — стоеше присвит под дъжда на някаква мръсна автобусна спирка на магистрала I-95, като окаян несретник от Третия свят, побягнал от родината си.

Мара чакаше вътре, като гледаше навън през остъкления прозорец на крайпътния ресторант. Щом той се озърна назад, тя докосна китката си и сви рамене, сякаш му напомняше, че е забравил, че трябваше да бъдат някъде другаде.

Знаеше го той, знаеше го.

Алтернативата на това въобще не можеше да се каже, че бе някаква алтернатива — да гние в затворническата килия в центъра за заподозрени в Александрия. Сега поне му бяха обещали нови паспорти, билети за самолета и достатъчно пари в брой, за да се измъкне най-после от тази проклета страна.

Но лицето за контакти закъсняваше и Никълсън с всяка изтекла минута все повече се поддаваше на страха. На всичкото отгоре състоянието на раненото му коляно се влошаваше все повече заради дъжда и студа и пулсираше болезнено от дългото висене на спирката.

Най-после, след около още пет минути, настъпи раздвижване в полезрението му.

Някакъв камион освети с фарове паркинга до ресторанта. Никълсън погледна към камиона и шофьорът го забеляза.

Отново помръдна — този път по-бързо.

Сърцето на Никълсън се качи в гърлото му. Тук нещо не беше наред. Предполагаше се, че ще ги вземат с кола, а не с камион, уговорено бе точно тук да бъде мястото на срещата, където хората можеха да ги виждат. Където нищо странно не можеше да се случи.

Твърде късно. Като се озърна отново назад към ресторанта, Мара я нямаше там. Едно малко момче стоеше на нейното място, свило ръце на фуния около лицето си, загледано в него, сякаш той разиграваше римейк на филма „Селото на прокълнатите“.

Пулсът му рязко се ускори. Никълсън махна на шофьора, че скоро ще се върне, и закрачи към вратата с надеждата, че ще може да върви нормално въпреки болното си коляно.

Вътре ресторантът беше опустял, както и щандът за вестници. Мара никъде не се виждаше.

Бързата проверка на безлюдната дамска тоалетна му потвърди това, за което вече се досещаше. Тези неща започнаха да се превръщат в нещо като спортно занимание. Продължи към задната врата, като за кратко спираше да се огледа, а после пак продължаваше.

Площадката отзад беше притихнала, изглежда, нямаше никого. Беше паркирал взетата под наем кола на около петдесетина метра от тук, което точно сега му се стори прекалено голямо разстояние, за да го извърви. Като се озърна назад, видя някой да излиза през същата врата, която той току-що бе използвал — може би шофьорът на камиона, но може би не бе той; трудно бе да се каже сред тази мъгла и дъжд.

Пристъпвайки мъчително, той се опита да побегне, но скоро чу нечии по-забързани стъпки зад себе си, отколкото неговото шляпане по мокрия паваж.

С крайчеца на окото си отново видя камиона, отчасти закриващ паркинга. Отстрани се виждаше голям надпис „Месо от Пийт“. Дори в този напрегнат миг мозъкът му долови иронията.

Майко божия, аз съм мъртъв. Както и Мара. Може би вече е мъртва.

Добра се само на една ръка разстояние от вратата на колата под наем, но някаква мазолеста длан му затули устата и го лиши от всяка възможност да изкрещи. Ръцете на непознатия бяха едри и Никълсън се усети сгърчен надве, както когато го взимаха на ръце като малко дете.

За част от секундата той очакваше вратът му да бъде прекършен. Но вместо това нещо го халоса под брадичката. Стомахът му пламна от болка и объркване.

Зрението му се замъгли. Паркингът, небето и колата… всичко това се сля ведно, докато пред очите на Тони Никълсън се спусна завеса и всичко изчезна далече, някъде много далече.

92.

Никълсън се събуди върху тънеща в мрак студена земя, но поне беше жив. След секунда осъзна, че бе напълно гол, със завързани китки и глезени.

Огледа се, но ужасна болка прониза тила му. Все пак оставаше в играта, само това сега беше от значение…

Пред него имаше някаква постройка, тъмна отвътре. Всичко останало наоколо тънеше в сенките на дърветата. Май че там имаше още дърва за огрев. А до постройката се мержелееше някаква машинария. Какво беше това? Духалка за сняг? Или косачка за морава?

— Той се събуди — изрече един глас, недалеч от него.

Никълсън чу стъпки и шум от плискаща се вода. Щом стъпките се приближиха, лъч от фенерче затанцува по земята пред него. Той видя чифт ботуши от черна щавена кожа.

— Добре дошъл отново, Тони. По едно време си мислехме, че сме те изгубили. Но ето че се съвзе!

Подскочи като при удар от електрически ток, когато го обля студената вода. Цялото му тяло се сви от студа. Дишането му се накъса от лудо забързаното давене, което не можа да сдържи.

— Вдигнете го — заповяда някой друг.

Те го грабнаха под мишниците и го повлякоха, докато босите му крака не се блъснаха в един дървен стол. Фенерчето осветяваше само на отделни проблясъци — видя се някакво лице, един дънер, проблесна нещо сребристо в нечия ръка. Пистолет? Телефон?

— Къде е Мара? — запита провлачено веднага щом си я спомни.

— Не се тревожи за нея. Точно сега тя е най-малката ти грижа, повярвай ми.

— Ние имахме споразумение! — развика се. Беше жалък и го съзнаваше. — Дадохте ми обещания. Направих точно това, което ми беше казано!

Нещо остро го прободе по темето.

— Кой още знае за Зевс? — запита единият от мъжете. Тонът му беше спокоен, разговорен.

— Никой! Кълна се! Никой не знае. Аз изпълних моята част от сделката. Както и Мара!

Пареща като огън резка се спусна надолу зад ухото му до тила му. Духаше съвсем лек бриз или по-скоро слабо въздушно течение, но от него болката му се възпламени още повече, като при заливане с киселина.

— Нито Адам Петоски? Нито Естер Уолкот?

— Не! Искам да кажа… те може нещо да са си мислели. Накрая Адам не беше така внимателен, както в началото. Но се кълна в бога, че…

Още два прореза кръстосаха гърдите му, спускайки се надолу чак до корема. И двата пъти Никълсън диво изкрещя.

Опита се да стегне коремните си мускули в отчаян опит да избегне острието, дори когато то още се спускаше бавно надолу, отделяйки един слой кожа от друг, докато накрая не се спря над пишката му.

— Кой още, Никълсън? Сега е най-удобното време да си побъбрим.

— Никой! Исусе Христе, Господи, не прави това!

Вече плачеше, стенеше необуздано. Всичко бе така невероятно ужасно. Целия си живот като възрастен бе посветил на това да търгува една или друга лъжа, а ето че сега страхотно го закъса, въпреки че говореше само истината.

— Не зная какво е това, което искаш — изхълца той. — Нищо повече не зная…

Зад него, от мрака, прозвуча трети глас. Беше различен от първите двама, с нещо като онзи беден южняк от филма „Царете на хаоса“, който Никълсън беше гледал още когато пристигна в Америка.

— Хей, приятели, да го пораздрусаме, а? Измислих нещо, за да привлека вниманието му.

И тогава Никълсън им изплю последното, което тъй старателно криеше досега, неговата доживотна застраховка — или поне така той се надяваше.

— Дадох един диск на ченгетата. На него е Зевс. Дискът е в детектива Алекс Крос!

93.

Става това, което трябва да стане. Това винаги е бил един от любимите изрази на Нана — отчасти изразяващ упорство, отчасти оптимизъм — и точно той не ми даваше мира през тези дни. Не исках да се отказвам от случая, а още по-малко — да изоставя надеждите си за нея.

Цялото интензивно отделение в „Сейнт Антъни“, на петия етаж, западното крило, вече ми беше напълно познато. Познавах всичките сестри, както и някои от членовете на семействата на другите пациенти. Тази нощ в коридора тъкмо си говорех с една нова позната, чийто баща бе пострадал от мозъчен удар, когато откъм стаята на Нана зазвъня алармата.

Тези алармени сигнали невинаги предизвикваха паника на петия етаж в западното крило. Звъняха през цялото време, както от сензорите, закрепени към пръстите на пациентите, така и при някакво нарушение в работата на един или друг блок от електронната апаратура. Основното правило гласеше: колкото по-силен и по-противен бе аларменият сигнал, толкова повече трябва да се почувстваш загрижен.

Този път сигналът започна по-тихо, но докато дотичам до стаята на Нана, беше се извисил до силен вой. Една от сестрите, Зейди Мичъл, вече беше вътре.

— Какво е това? — попитах Зейди. — Има ли нещо?

Тя нагласи сензора за подаването на кислород на Нана и се загледа в колебанията на сигналите на монитора, затова не ми отговори веднага.

След мен нахлу другата сестра, Джейн Спан.

— Влошаване на дихателната дейност? — попита тя.

— Не — отрече Зейди. — Там всичко е добре. Потърси по пейджъра Доналд Хеш. — Натисна бутона за максимално подаване на кислород и Нана веднага започна да диша по-леко.

Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Зейди, какво става?

— Не й достига нивото на кислорода, Алекс. Не е причина за тревога.

Не бях сигурен. Дори и при апаратно дишане всичките тези прекалено много течности в организма на Нана непрекъснато пречеха на сърцето й да осигурява достатъчно кислород чрез циркулацията на кръвта. От всичко това, за мен поне, следваше, че тя пред очите ми се давеше в тези течности.

Доктор Хеш пристигна след минути, заедно със сестра Джейн и един от специалистите по дихателна терапия. Всички се струпаха в теснотията сред апаратурата, за да помогнат на Нана. Аз можех само да стоя отзад, да ги слушам и да се опитам да издържа.

— Тази сутрин изследваха нивото на инсулина й. След като ти позвънихме, забелязах кръв в храчките й.

— Днес отделяла ли е газове?

— Не. Тя е силно запечена, за последен път изпусна газове преди два дни.

— Добре, повиши кислорода до десет единици и се опитай да отчиташ показанията на всеки час. Да видим какво ще ни помогне диализата на сутринта. Междувременно ще разчета още веднъж нейните рентгенови снимки.

Доктор Хеш забързано излезе от стаята, без дума повече да продума, а Джейн ме улови за лакътя и ме изведе в коридора.

— През нощта беше неспокойна, Алекс, но има изгледи да се посъвземе.

Не престанах да наблюдавам Нана, макар и през вратата, докато Зейди и специалистът по дихателна терапия още се занимаваха с нея. Усещах се безпомощен, неспособен да й дам това, от което се нуждаеше, дори и нещо толкова основно като кислорода.

— Алекс, чуваш ли ме? — Чак сега осъзнах, че Джейн продължаваше да ми говори. — До утре сутринта няма да научим повече за състоянието й. Някой от семейството ти може да позвъни и да провери какво става към седем…

— Не — отсякох. — Ще остана тук тази нощ.

Тя отпусна ръка на рамото ми.

— Това действително не е необходимо — увери ме тя.

— Разбрах.

Но не го правех заради някаква необходимост. Всичко беше заради това какво можех и не можех да постигна тук. През последните десетина минути не мислех за нищо друго, освен за това, че можех да изгубя Нана. Не преставах да си задавам въпроса: Какво щеше да стане, ако сега не бях тук? Ами ако тя умира и никой не е до нея?

Никога няма да си простя, помислих си. Трябваше да издържа още една нощна смяна, поне това можех да направя.

Каквото и да стане — аз ще съм тук заради Нана.

94.

Сенатор Маршъл Яроу тъкмо нагласяваше торбата със стикове за голф на задната седалка на своя „Форд Навигейтър“, когато ни видя със Сампсън да прекосяваме паркинга към вашингтонския голф клуб. Изглеждаше, все едно че току-що бях му провалил тази превъзходна съботна сутрин. Можеш ли да си го представиш. Как не ни беше срам.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита ни той, като стигнахме до автомобила му.

— Имахме три уговорени срещи, но и трите ги анулирахте — припомних му. — Можете да ме обявите за луд, сенаторе, но бих казал, че се опитвате да ме избягвате. Или поне се опитахте.

— А този кой е? — Изгледа Джон от високо — не, по-скоро от ниско, като се има предвид ръстът на Сампсън.

— Това е моят партньор, детектив Сампсън. Можете просто да се преструвате, че не е тук. Напълно е подходящ за тази роля, нали? И двамата ще се преструваме. Може би дори и кадитата наоколо.

Яроу изсумтя недоволно и махна на някого, който го чакаше под навеса за автомобили пред клуба.

— Майк, ще се видим вътре. Ще ми поръчаш ли едно еспресо?

Едва сега се досетих, че другият мъж беше Майкъл Харт, сенатор от Северна Каролина, демократ, за разлика от Яроу, който беше републиканец.

— Не предпочитате ли да говорим в колата ми? — предложих му. — Или може би във вашата?

— Имам ли вид на човек, който иска да бъде в една кола с теб, детектив Крос?

Останах изненадан, че бе запомнил името ми.

Отстъпи назад между някакъв още по-голям автомобил и своя съвсем нов сив Хамър H3T, паркиран наблизо. Казах си, че няма защо да се тревожи за цените на бензина, щом може да си позволи да плаща таксата за голф клуба, възлизаща вероятно на сто хиляди долара.

— Няма да ви задържа много, сенаторе — обещах му, — но мисля, че ще пожелаете да знаете, че сме изпаднали в затруднение. Единствената следваща стъпка, за която се досещам, е да публикуваме записите от клуба на Тони Никълсън.

Погледът на Яроу се прикова върху Сампсън. Стори ми се, че се чудеше дали само аз или и двамата го бяхме виждали как се е подвизавал в клуба. Пръстите му стиснаха силно облечената с кожа дръжка на стика му за голф, подаваща се от чантата му.

— Значи докато не се доберете до някакво друго смислено направление, вие можете да…

— Защо да не го направя? — попитах го хладно.

— Говоря само по интуиция. Нещо, което е свързано с всичките тези уговорени, но неосъществени срещи. — Пое дълбоко дъх и прокара ръка през наболата си брада. — Добре, очевидно ще трябва да обсъдя това с адвоката си.

— Това вероятно е добра идея — съгласих се. — Но както сам знаете, за нас събота е работен ден. Още днес трябва да решим какво да предприемем — едното или другото.

Малко оставаше да започна да се притеснявам за Яроу — толкова смутен изглеждаше в този миг. Не му бяха останали варианти с добри изходи и той най-добре си го знаеше. Когато имам късмет, това принуждава хората да започват да говорят истината.

— Само колкото за уточнение — добави той, — какво можете да ми предложите като имунитет?

— Засега нищо. Това ще се реши от областния прокурор.

— Правилно, защото от вас никога нищо не зависи, нали така?

— Ето какво мога да ви предложа — заявих му. — Ще ни кажете каквото знаете и тогава, когато специалните служби започнат да ви следят, а те непременно ще го направят, няма да е заради нарушение на законите и конспирация, с цел да прикривате група убийци.

Можех само да гадая колко много ме мразеше Яроу точно в този миг. Без да откъсва очи от мен, той изненадващо заговори на Джон:

— Кажете ми нещо, детектив Сампсън. Бихте ли предали на партньора си, че е отмъстителен тип?

Сампсън отпусна едрата си ръка върху покрива на колата на Яроу.

— Отмъстителен ли? Не, Алекс не е такъв. По-скоро бих казал, че е реалист. Тази дума е подходящ повод да се замислите за нещо.

Отначало си помислих, че сенатор Яроу се кани да си тръгне или дори да се нахвърли срещу мен с един от стиковете. Но вместо това бръкна в джоба си и вратите на неговия Линкълн Хамър се отвориха с леко изщракване.

— Нека просто да седнем в колата.

95.

Кожената тапицерия в автомобила на Яроу миришеше на кафе и цигари. Очаквах да ми замирише на пури.

— Позволете ми първо да отметна няколко въпроса, само колкото за разчистване на терена — започнах аз. — Вие сте платен клиент на този клуб, да или не?

— Следващият въпрос.

— Знаели сте, че има загинали сред компаньонките, наети от този клуб.

— Не. Това не е вярно — енергично отрече той. — Само започнах да подозирам, че нещо не е наред, и то дълго преди цялата тази суматоха да настъпи.

— А какво сте планирали да правите с тази информация? Говоря единствено за вашите подозрения.

Яроу внезапно се извърна и насочи пръста си към лицето ми.

— Не ме разпитвайте, Крос. Аз, по дяволите, съм сенатор на Съединените щати, а не някаква отрепка от бордеите в югоизточните квартали на Вашингтон.

— Точно това е и моята гледна точка, господин Яроу. Вие сте сенатор и се предполага, че сте изключително съвестен. И така, имате ли нещо за нас или не?

Замълча, достатъчно продължително, за да измъкне един пакет червено „Марлборо“ от жабката. Направи ми впечатление как, заради тежкото му дишане, потрепна пламъчето на запалката му с емблемата на сената на Съединените щати.

След две последователни силни всмуквания Яроу отново започна да говори, гледайки само към предния прозорец на колата.

— Има един мъж, когото трябва да проверите. Името му е Реми Уилямс. Ако трябва да гадая, бих казал, че е затънал дълбоко в тази история.

— Кой е той?

— Това действително е добър въпрос. Мисля, че е работил за специалните служби.

Последните две думи веднага изостриха вниманието ми.

— Специалните служби ли? В кой отдел? — попитах го.

— В охраната.

— На Белия дом?

Яроу пушеше нервно, забързано. С едната си ръка така стискаше волана, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Да — изрече той след шумното си издишване. — В Белия дом.

Сампсън, седящ отпред до него, се извърна към мен над облегалката за глава. Не се съмнявах, че в момента и той като мен си задаваше същите въпроси. Дали това не бе връзката с Белия дом, за която вече подочухме нещо крайно любопитно? Или просто бе съвпадение, от онези, които през цялото време затлачват поредното разследване?

Сенатор Яроу продължи, без повече да се наложи да го подканям:

— Последното, което чух, бе, че Реми живее в някаква окаяна барака, някъде там, в окръг Луиз, като един от онези маниаци по оцеляване, сървайвърите, задоволяващи се само с бутилирана минерална вода и една пушка… Живот в стила „Назад към дивата природа“.

— Каква е вашата връзка с него? — намеси се Сампсън.

— Той бе този, който пръв ми съобщи за клуба.

— Това всъщност не е отговор на въпроса ми — уточних прилежно. — Вижте, сенаторе, нищо от този разговор не записвам. Все още не.

Яроу отвори прозореца и изтръска пепелта от цигарата си на паважа, след което с яростен жест смачка угарката в пепелника под арматурното табло. Имах чувството, че отново се опитваше да го усуква, само и само да се изплъзне от конкретните признания.

— Той е брат на бившата ми съпруга, сега вече ясно ли е? От година не съм виждал копелето, пък и няма значение. Цялата работа се свежда само до това да прескочите до там, защото може да изкопаете нещо, което да ви отвори повече работа, за да си уплътнявате работната събота, вместо да тормозите обществените служители.

96.

Повече от два часа ни отне лутането покрай западната граница на окръг Луиз, намираща се на около час път с кола, в южна посока от клуба на Никълсън. Двете точки мислено образуваха триъгълник с онзи участък от магистралата I-95, където бе спрян Джони Тучи от Филаделфия, пренасящ в багажника останките на племенницата ми. Може би в крайна сметка тук действително ще се доберем до нещо важно.

Смътните указания на Яроу ни подведоха да направим цял куп грешни завои, преди най-после да попаднем на това, което ни трябваше — черен коларски път, отбиващ се от шосе 33. След няколко километра бавно напредване сред горите стигнахме до задънения край на пътя, преграден с големи камъни. Личеше си, че са били преместени тук от човешка ръка. Не ни отне много време да ги разчистим.

Зад тях останаха само две кални следи от гуми, лъкатушещи сред храсталака. Трябваше да изтърпим още половинчасово пълзене напред, преди да зърнем още нещо, сътворено от човешка ръка. Най-близкият съсед на Реми Уилямс се оказа намиращият се на изток национален парк „Езерото Ана“.

Подобието на път, по което се провирахме изпод клоните, свърши откъм задната страна на някаква примитивна барака, отблизо обкръжена от ели. От мястото, където най-после ударихме спирачките, бараката изглеждаше недовършена, с покрив от поцинкована ламарина, но само подвита по краищата и затисната към стените с приковани парчета от шперплат.

— Много мила картинка — промърмори Сампсън. Или изръмжа, казано по-точно. — Нещо като онова на Унабомбър, само че по Източното крайбрежие, нали?

Беше по-голяма от онази прочута колиба — която веднъж посетих — на Тед Качински, нашумелия атентатор, подвизавал се под прякора Унабомбър, но общото усещане бе приблизително същото: адски усамотена бърлога на някакъв луд.

Като заобиколихме отпред, видяхме само две малки, съвсем тъмни прозорчета под верандата с навес над нея. Пред бараката се ширеше мръсен двор, достатъчен за паркиране на няколко коли, но без следи за наличие на някакво превозно средство.

И така продължи, докато не обиколих бараката отвсякъде и не видях отстрани дробилката за дърва.

— Сампсън?

— Видях я.

Беше доста износена, промишлен модел, с две гумени колела и ръждясала кука за окачване като ремарке, опряна върху един блок от пресована сгур. Повечето от боята отдавна се беше олющила, останали бяха само няколко петна от зеленото и жълтото по корпуса. До нея върху тревата бе нагъната синя постелка, затисната с бидон за бензин, от два галона.

Завъртях волана, за да се върнем до мястото, от където бяхме дошли, след което извадих моя глок.

— Има ли някой вътре? — подвикнах вяло към бараката.

Никакъв отговор. Чух само воя на вятъра, плясъка на крилете на няколкото подплашени птици и тихото бръмчене от двигателя на колата ми.

Сампсън и аз се качихме по стъпалата на верандата от двата срещуположни края и първо проверихме прозорчетата, а след това и вратата.

Като надникнах през предпазливо открехнатата врата, ми бяха необходими няколко секунди, за да се адаптира зрението ми. Едва тогава забелязах някакъв мъж, седящ в стола срещу стената в дъното. Беше прекалено тъмно, за да се различат каквито и да е подробности. Не можех да кажа дали бе жив, или мъртъв. Не и със сигурност. Все още не.

— Мамка му — изруга Сампсън.

Съвсем на място. Точно каквото си казах мислено и аз, само дето не го изрекох.

97.

Предната врата на бараката нямаше ключалка, а само желязно резе. Веднага щом разтворих широко вратата, ни лъхна невъобразима воня.

Беше нещо като съчетание от мирис на пот и гнило, толкова силно отличаваща се и също толкова непоносима. Като при остатъци от плодове и месо, дълго време гниещи в един и същи варел.

Вътре почти нищо нямаше, освен един метален нар, печка за дърва и дълга здрава маса.

Зает бе единственият стол тук. Очевидно Реми Уилямс бе умрял в него.

Имаше вид на някой от лентяите, излягащи се по шезлонги в комиксите, но с озъбена, грозно провиснала челюст, под която липсваше останалата част от лицето му. В лявата си ръка още стискаше двуцевка, пушка тип помпа, от прочутата марка „Ремингтън“, заредена само в едната цев, но насочена надолу, към пода от чамови дъски.

Другата му ръка висеше безпомощно отстрани. Под лакътя й май беше написано нещо. Надпис? Какво беше това?

— Какво е това, по дяволите? — Сампсън запуши носа си и устата си с ръка и се наведе, за да го огледа по-добре. — О, не, не се е гръмнал сам.

Като включих фенерчето си, видях, че ръката му е била издълбана, а не надписана.

Под краката на Уилямс се беше изтърколил ловджийски нож, петнадесетсантиметров, изпоцапан в същото ръждиво кафяво, както и кожата му. Лесно можеха да се разчетат буквите от надписа:

ПРОСТИ МИ.

98.

Много събития последваха, при това действително доста скоро — само за няколко часа, след като открихме Реми Уилямс. Появиха се на сцената нови версии на старите ни познайници от актьорския състав — групи от полицията на щата Вирджиния и от ФБР от Шарлотсвил. Никого не познавах, което може би беше за добро. Или пък за зло. Доста скоро щях да го разбера.

Екипът за събиране на доказателства, изпратен от Бюрото, включваше сериозно изглеждащи колеги от всякакви специалности — от серологията, от анализа на следите, оръжейниците, както и експертите по снемане на пръстови отпечатъци. Разпънаха си една шатра пред бараката и в нея подредиха дълги листове от кафява амбалажна хартия върху импровизираните маси, всъщност само от шперплат и дървени подпори.

Теренът около дробилката за дърва бе разграфен на квадрати двадесет на двадесет сантиметра и едва тогава се заеха с методично претърсване на всеки квадрат, един по един, като отделяха грижливо от мръсотията и дървените стърготини това, което евентуално би могло да послужи като улики.

Самата дробилка бе разглобена в една лаборатория в Ричмънд, но настървените да надушат кръвта агенти вече бяха попаднали на значително количество кървави следи. При първия оглед сред ножовете на дробилката бяха разпознати остатъци от натрошени кости.

Всичко бе надлежно фотографирано, документирано и пъхнато в пликовете от жълт картон, за да бъде прибрано в архива.

Още по-ускорено вървеше проследяването в гората. Един лейтенант от щатската полиция повика на помощ две поделения военни разузнавачи и те само за няколко часа успяха да надушат прясно закопани ями на около осемстотин метра източно от бараката.

След предпазливото разкопаване на ямите, при дълбочина от около метър и половина, разузнавачите се натъкнаха на два пластмасови чувала с натъпкани в тях „останки“. Всички присъстващи изглеждаха безкрайно посърнали. Никой не се оказа подготвен за подобни сцени на безумно кръвожадно изтребление.

Новооткритите останки изглеждаха точно като тези на Каролайн. Всички бяха единодушни, че не са престояли в земята повече от три дни. Тогава си спомних за Тони Никълсън и Мара Кели, които официално още се водеха безследно изчезнали.

— Днешното разкритие ще се добави към досиетата им — казах на Сампсън. — Оказа се достатъчно да ги измъкнат от затвора, за да уредят Никълсън и Кели да изчезнат завинаги. А ние се питахме дали не са напуснали страната.

— Дяволски метод за прикриване на следите — заяви Сампсън. — Но съм длъжен да призная, че е ефективен.

Едва към един следобед приседнахме на края на верандата, за да погледаме етикетите, които един от агентите бе поставил върху наскоро изкопаните свидетелства, преди да ги приберат в чувалите за трупове. Джон дълго не можа да отклони погледа си от тях, но на мен вече ми се повдигаше от всичко това. Потискаше ме мисълта, че племенницата ми се е превърнала в част от най-ужасния случай, който някога бях разследвал.

Но същите тези обстоятелства ме подтикнаха да се поразмърдам. За четвърти път от последните дни набрах телефона на Дан Корморан.

Този път старши агентът от специалните служби наистина отговори.

— Къде са хората ви, по дяволите? — попитах го. — Няма ли да се заемете с тази следа?

— Явно не си гледал наскоро телевизия — заяви ми той. — Изглежда, всички могат да уловят предаването на кабелната мрежа И Ес Пи Ен, освен вие там, в онези затънтени гори.

— Изслушай ме, Корморан. Реми Уилямс не е Зевс, а още по-малко това може да се каже за Тони Никълсън или Джони Тучи. Уилямс може да е бил хладнокръвен убиец с камък вместо сърце или просто касапин, но не е този, когото търсим.

— Съгласен съм с теб — каза Корморан. — И знаеш ли защо? Защото скоро ще го закопчеем този Зевс. Съвсем скоро. Ако искаш да продължиш с участието си в онова маловажно събитие, остани там, където си сега. Но ако предпочетеш да си тук, когато веднъж завинаги приключим с тази афера, то ти предлагам да си размърдаш задника и да се дотътриш обратно в града. И то много бързо, детектив Крос. Случаят е на привършване. Затова трябва да си тук.

99.

Тъжно е да си го призная, но ме задвижваше единствено сместа от адреналин и кофеин по времето, когато се добрахме до кабинета на вицепрезидента в сградата „Айзенхауер“. Влязохме откъм западното крило. Вече наближаваше четири през нощта, но в Обединения център за контрол на операциите цареше трескаво оживление като посред бял ден.

Настроението в заседателната зала беше, меко казано, напрегнато. Следяха предаването на Си Ен Ен поне от една дузина плоски екрани, окачени по стената, като в горната част показваха бараката на Реми Уилямс, а отдолу висеше подзаглавието Агент на специалните служби намерен мъртъв.

Най-отпред в залата видях един агент, на около петдесет години, само по риза с къси ръкави, да крещи по телефона, достатъчно силно, за да го чуят всички наоколо.

— Пет пари не давам с кого трябва да говориш. Той не е от спецслужбите. А сега си промени проклетия график!

Вече видях неколцина познати лица, включително и Ема Корниш, отговаряща за връзката между вашингтонската полиция и специалното звено за тежки престъпления, както и Бари Фармър, единия от двамата агенти на специалните служби, временно прикрепени към отдел „Убийства“ на полицията във Вашингтон. Все едно че двата отдела внезапно се бяха слели, и то точно посред нощ.

Може би заради шоуто?

Още не бях уверен, че е точно така.

Всички се насъбрахме около дългата овална маса за първото заседание. Мъжът, който преди малко крещеше по телефона, се оказа Сайлоу Ридж, заместник-директор на специалните служби. Той ръководеше това заседание, изправен до Дан Корморан.

— Разпращам съобщението — започна Ридж, като раздели купа с листове на две половини за раздаване на присъстващите от двете страни на масата. — Името на субекта е Константин Бауи, известен още като Кони Бауи, известен още като Зевс. Повечето от вас вече знаят това, но трябва да припомня, че Бауи е служил като агент на специалните служби от 1988 до 2002 година.

На никого окото му не мигна. Единствено на мен. Може би и на Сампсън. Това бе съвсем ново разпределение в играта, точно сега разкрито пред нас. Вдигнах ръка.

— Алекс Крос, от вашингтонската полиция. Току-що пристигам и сега научавам всичко това, но известни ли са някакви връзки, ако въобще са съществували, между Бауи и Реми Уилямс? Освен това, че и за двамата се счита, че са бивши агенти на специалните служби.

— Детектив Крос, радвам се, че сте тук — кимна ми Ридж и с това принуди няколко глави да се обърнат към мен. — Фокусът на операцията е бившият агент Бауи. Всичко останало засега ще остане на заден план.

— Питам само защото…

— Както винаги, ние и сега оценяваме приноса на вашингтонската полиция. Това очевидно е донякъде чувствителна тема, но няма точно тук да я разнищваме. А сега да продължаваме.

Реших да не се занимавам със съмненията си относно правотата на Ридж, или поне засега. Това беше мост, който още не бях готов да прекося. Или да изгоря. На екраните се появиха копия от документите за самоличност на Бауи, издадени през 2002 година. За мен поне изглеждаше като милион други агенти — от бялата раса, с квадратна челюст и кафява коса, вчесана назад. Всичко беше типично, освен тъмните сенки под очите.

— Бауи е участник в убийствата най-малко на три жени — продължи Ридж, — като за всичките жертви знаем, че са били наемани от така наречения клуб за джентълмени в окръг Кълпепър. Тези жени са Каролайн Крос, Катрин Тенанкур и Рената Крус… — Видях как се изредиха снимките от разследването, които се бяха запечатали в паметта ми. — А тук е Сали Ан Пери.

Започна някакъв видеоклип и аз веднага го познах — същия, който бях дал онзи ден на Корморан. Както Ридж току-що спомена, специалните служби оценяват приноса на вашингтонската полиция.

— Докато изгледате това, нищо приятно няма да видите — предупреди ни Ридж, — но трябва да знаете с какво ще се заемем. Сега в спалнята ще влезе мъжът, чието име е Константин Бауи. И той ще извърши убийство.

100.

Всички запазиха професионално хладнокръвие, докато гледаха видеозаписа, и агент Ридж не преставаше да говори.

— А сега няколко сведения за миналото му. През 1988 година Бауи се премества от полицията във Филаделфия към специалните служби. За последвалите тринадесет години няма какво много да се каже, но скоро след атентатите от 11 септември 2001 г. професионалните му умения започват да се влошават.

През февруари 2002-ра той е освободен от служба заради непозволено боравене с оръжие, но тази сутрин няма да се впускам в подробности за това. Бауи напуска службата, без да получи обезщетение.

Оттук нататък Корморан говореше вместо Ридж, като започна с показването на някаква най-обикновена сграда с офиси.

— През 2005 година той основава своя охранителна фирма, „Галвестън Секюрити“, тук, във Вашингтон…

— Галвестън ли? — попита някой.

— Това е родният му град — обясни Корморан. — Сега притежава и филиали във Филаделфия и Далас, с личен приход приблизително от седем милиона. Проверката на контактите му във Филаделфия нищо не доказа, но си струва да се отбележи, че е поемал поне една поръчка от мафиотската фамилия Мартино в същия град.

Очите на Корморан за миг се стрелнаха към мен, преди да продължи да говори.

— Можем да ви разкрием още нещо. От сведенията за телефонните му разговори се вижда, че е имало две обаждания от телефона на Бауи до намерения днес телефон в бараката на Реми Уилямс. Първият от тези разговори е бил преди два месеца, а вторият — преди четири дни.

— Къде е Бауи сега? — запита един от агентите.

— Над дома му е установено наблюдение, считано от двадесет и три нула нула снощи. Изпратили сме половин дузина агенти да следят къщата му.

— Кога най-скоро ще се заемем с това? — заинтересува се някой друг.

В залата се усещаше нетърпение. Никой не искаше дълго да се занимава с подобна операция, прецених аз, затова имаха желание колкото бе възможно по-скоро да приключат с това.

Агент Ридж погледна часовника си.

— Потегляме веднага щом сте готови — обеща той и всички започнаха да се надигат от столовете.

101.

Улицата тънеше в злокобна тишина, когато спряхме пред редицата от тухлени къщи с плоски покриви по Уинфийлд Лейн в северозападното предградие на Вашингтон. Двама играчи на тенис се виждаха на кортовете на Джорджтаун оттатък шосето. Кортовете още бяха влажни от росата. Ако Нана си беше у дома, помислих си, вече щеше да е станала и готова за неделната църковна служба.

Зад къщата чакаха в готовност четирима полицаи от силите за бързо реагиране. В двете най-близки пресечки бяха паркирани по един автомобил от вашингтонската полиция. Край тях стояха в готовност групите за аварийни ситуации. Останалите се появихме на улицата през няколко врати от къщата на Бауи, където точно сега някакъв бял ван се канеше да спре.

След като Ридж даде команда за начало на операцията, екипът за проникване от петима въоръжени до зъби мъже с бронежилетки изскочи от вана и се втурна по стъпалата пред фасадата на къщата на Бауи. Операцията бе проведена без излишен шум — просто разбиха вратата и изчезнаха вътре.

Последваха десетина дълги минути на чакане, докато претършуват цялата къща, прочиствайки стая след стая. Ридж остана със сведена глава и ръка, притисната към слушалката, докато командирът на екипа за проникване му докладваше шепнешком за напредването на хората си. По едно време само вдигна два пръста, за да ни подскаже, че командосите са се качили до втория етаж, а след още няколко минути вдигна три пръста.

Тогава той изведнъж се изправи. Чух вик от нахлулите в къщата.

— Пипнаха го! — каза Ридж, но веднага добави: — Почакайте.

Последва кратка суматоха, докато Ридж раздаваше команди.

— Да? Чувам те. Не оставайте долу. — Накрая изрече: — Добре, дай ми една секунда. — Обърна се към нас.

— Ситуацията вътре е безизходна — обясни ни той. — Бауи е въоръжен и войнствено настроен. Отказва да преговаря със спецслужбите.

Нямаше нужда да се замислям.

— Позволете ми да поговоря с него — предложих аз.

Ридж вдигна пръст и отново заговори през микрофона в маншета си.

— Питърс, дайте на Бауи телефон…

— Не — възразих аз. — Ще говоря с него лице в лице. Какво вижда сега той около себе си? Петима въоръжени до зъби полицаи. Ние не сме безполезна украса, Ридж. Ти ни доведе тук поради определена причина и сега знаем каква е тя.

Последва още суетене, този път по-продължително, придружено от излизане и влизане в къщата на някого от екипа за пробив, както и с кратки разговори между Ридж, командосите и Константин Бауи. Накрая бе постигнато споразумение. Бауи ще им позволи да претърсят останалата част от къщата, за да се уверят, че в нея не се укрива още някой, след което аз ще вляза при него. Изведнъж някой ми подаде бронежилетка и Ридж ми даде зелена улица.

— Дръж през цялото време момчетата от екипа за пробив между теб и Бауи. Ако можеш, убеди го да се предаде. Ако не, просто си тръгваш. Не протакай излишно. — Погледна отново часовника си. — Имаш петнадесет минути. Това е. След това лично ще те измъкна.

102.

Профайлърът в мен работеше усилено, когато влязох в градската къща на Бауи. Мястото беше просторно и добре подредено, с изобилие от антики и произведения на изкуството от ранните епохи на заселването на Америка. Освен това цареше идеален ред — никъде не видях разхвърляни вестници, списания или други вещи. Личеше си, че обитателят на къщата е много подреден човек. Наистина ли тук живееше Зевс? Дали бе убивал и тук?

Главната спалня беше на третия етаж, където свършваха стъпалата.

Двамата полицаи от екипа за пробив ми кимнаха, като се качих при тях, но нищо не казаха. Видях, че още двама от останалите трима пазеха вътре в спалнята, като с автоматите си МР5 държаха Бауи под прицел от различни ъгли. Извиках:

— Бауи, името ми е Алекс Крос. Аз съм от вашингтонската полиция и сега ще вляза при теб, става ли?

Последва мълчание, преди да чуя напрегнатия му глас:

— Влез. Покажи си значката.

Седеше на пода, облечен само с боксерки, обилно изпотен. Личеше си, че е спал в огромното легло, а вратичката на нощното шкафче зееше отворена.

Самият той се бе сврял в ъгъла под прозореца, между леглото и единия от двата гардероба. Беше скръстил ръце пред себе си, насочил дулото на пистолет Зиг Зауер 0.357 към най-близкия полицай.

Другото, което моментално ми направи впечатление, беше пръстенът на дясната му ръка — златен, с червен скъпоценен камък, като онзи, който бях видял на видеозаписа. Господи, той сякаш ни помага всичко да бъде толкова лесно. Защо? Той ли беше Зевс?

Стараех се да държа ръцете си отпред, като му показах полицейската си значка и едва след това прекрачих прага на спалнята. Всички останали бяха замрели като статуи.

— Хубава къща — заговорих го. — Откога живееш тук?

— Какво? — Погледът на Бауи се стрелна за секунда към мен, но веднага отново го насочи към мишената си.

— Просто се питам откога живееш тук. Това е всичко. Колкото за разчупването на леда.

— Проверяваш дали съм с всичкия си? — присмя ми се той.

— Точно така.

— Тук съм от две години. Президент на Съединените щати е Маргарет Ванс. Седем по осем е петдесет и шест. Е, добре ли съм?

— Предполагам, че осъзнаваш в каква каша си се забъркал — казах му аз.

— Точно тук грешиш — възрази той. — Нямаш никаква шибана представа какво става тук.

— Тогава ще ти кажа. Или поне ще се опитам. Официално си обвинен за убийството на Сали Ан Пери.

В очите му припламна гневна искра, но не отклони погледа си.

— Мамка му! Те са ме взели на мушка, още откакто ме изхвърлиха.

— Кои са те?

— Спецслужбите. Шибаните федерални. Кой знае, може и проклетият президент Ванс.

Спрях се, за да поема дъх, с надеждата той да последва примера ми.

— Объркваш ме, Бауи — казах му. — В една секунда изглеждаш с ясен ум, а в следващата…

— Да, добре, само защото съм параноик, не означава, че не искат да ме докопат, нали?

Странно, но това не можех да го оспорвам, затова продължих.

— Защо не ми кажеш какво искаш да чуеш, за да свалиш оръжието си?

Посочи ми с кимване към най-близкия полицай.

— Нека те първи свалят оръжията си.

— Хайде, Константин. Много добре знаеш, че това няма да стане. Затова се опитай да се разбереш с мен. Ако наистина си невинен, тогава аз съм на твоя страна. Откъде ти е този пръстен?

— Престани с въпросите. Просто престани.

— Добре.

Ръцете му бяха мускулести, но след като поне последните двадесет минути ги бе държал протегнати, вече започваха да треперят. Всъщност той се помръдна, за да се нагласи по-добре, да подпре ръката, в която държеше оръжието, върху коляното си.

— Бауи, аз…

Отекна трясък от пропукване на стъкло. Това бе всичко. Едно от малките стъкла на прозореца зад него се пръсна на парчета и Бауи рухна по лице върху килима, с малка черна дупка на тила си.

Не можех да повярвам на очите си. Не исках да го повярвам. Екипът за спешно реагиране незабавно пристъпи към действие. Някой ме издърпа назад, в коридора, докато останалите се скупчиха около Бауи.

— Имаше изстрел — заподозреният е улучен! Веднага ни трябва медицинска помощ!

След няколко секунди си проправих път навътре в спалнята. Целият треперех от ярост. Защо трябваше да стрелят по него? Защо точно сега? Бях го накарал да говори. Бауи лежеше проснат на пода, с разперени ръце. През счупения прозорец видях друг полицай на отсрещния покрив, със снайпер в ръка.

— Зарежете медиците — рече командирът на командосите. — Ще се срещнем на долния етаж.

Двама от екипа ме поведоха през вратата и надолу по стъпалата без повече обяснения. Явно повече не им бях необходим.

Когато излязохме на покритата предна веранда, екипът за спешна помощ чакаше отвън. Протоколът изискваше да бъдат повикани, но в този момент с това се изчерпваше всичко. Вече бях видял достатъчно, за да зная, че Константин Бауи нямаше накъде да е по-мъртъв.

Както и това, че съм бил стръв в цялата мръсна игра. Още отначало бяха решили да го убият.

Които и да бяха те.

103.

Всичко изглеждаше твърде лесно, твърде подредено, но това не означаваше, че Константин Бауи не беше убиецът, нали? Следващите няколко дни бях зает само с внушителната по обем работа с документите. Не мисля, че повечето хора имат представа колко много мастило се изисква, за да натикаш в шкафа с архивите един случай на убийство, особено от такъв мащаб.

Не и когато ФБР и специалните служби твърдят в един глас, че справедливостта е възтържествувала.

Заредиха се безкрайни срещи, а след тях и пресконференциите. Вече обещаха цялостно разследване от сенатска комисия, тъй като сред конгресмените и медиите циркулираха какви ли не слухове. Цялата страна оживено коментираше: за списъка с клиентите на Тони Никълсън, за намесата на спецслужбите и дори дали Бауи е имал съучастник, който може би още е на свобода.

След като свърших с документирането на случая, реших да си позволя почивка до края на седмицата. Излязох от кабинета късно вечерта в сряда и отидох направо в болницата. От няколко дни Нана изглеждаше по-спокойна, като ангел, което едновременно беше добре и все пак трудно да се приеме. Останах буден през по-голяма част от нощта и само я гледах.

Сутринта в четвъртък леля Тия ме смени и аз се прибрах у дома толкова рано, че заварих Бри още в леглото. Тъкмо започваше да се размърдва, когато се сгуших до нея.

— Прави каквото искаш — тихо ми прошепна тя, — само не ме събуждай.

Но после се засмя и се обърна към мен, за да ме целуне за добро утро. Краката й се преплетоха с моите под завивките.

— Добре тогава, просто прави с мен каквото пожелаеш — промърмори тя.

— Това е прекрасно. Ще запомниш ли тези думи? — попитах я.

Тя кимна, опряла чело до моето, а аз си казах, че не искам да бъда никъде другаде. Само тук. Завинаги.

Тогава вратата на спалнята се пооткрехна. Разбира се, нямаше да ни се размине.

— Тате, върна ли се? — Главата на Али се показа през процепа и след малко той скочи в леглото, преди още да успеем да му кажем да излезе.

— Малки човеко, колко пъти съм ти повтарял първо да почукаш? — попитах го.

— Около милион пъти — отвърна той и се засмя, преди да пропълзи между мен и Бри.

За да не остане по-назад, Джени също цъфна скоро и двете деца започнаха да бъбрят оживено с нас, сякаш не беше шест и половина сутринта. При все това беше толкова приятно отново да сме всички заедно.

В седем вече бях приготвил порциите бекон с пържени яйца и сандвичите с домати, докато Бри направи кафето и наля портокаловия сок. Джени и Али прелистиха сутрешните вестници, за да проверят споменава ли се някъде моето име, а аз успях дори да прескоча до всекидневната, за да пусна един диск на Гершуин. Никакво усамотение за мен и Бри в спалнята, но не можеше да се каже, че се чувствахме нещастни.

Тъкмо изсипвах моя принос към закуската от тигана в чиниите, когато от горния етаж записука телефон, при това достатъчно силно, за да се чуе въпреки музиката.

Всички преустановиха заниманията си и ме погледнаха, а аз си стоях с мазната лъжица в ръка.

— Какво? — промърморих, с широко отворени очи и напълно невинен вид. — Не чувам нищо.

От всички страни на масата се разнесоха радостни възгласи, а от Бри заслужих дори леко потупване отзад.

Който и да беше, явно притежаваше достатъчно здрав разум, за да не звъни повече.

104.

Няколко часа по-късно с Бри се прибрахме, след като изпратихме децата на училище и се отбихме в аптеката и супермаркета.

— Горе — казах й още преди да затворя вратата — ни чака една недовършена работа, теб и мен.

Тя ме целуна и пое от ръцете ми кесията с храната.

— Ей сега идвам. Не започвай без мен.

Бях на средата на стълбището, когато ме извика от кухнята:

— Алекс! — Гласът й прозвуча напрегнато. Какво пък сега? — Имаме си компания.

Когато слязох долу, тя стоеше в коридора, водещ към слънчевата веранда, и гледаше навън.

— Можеш ли да отгатнеш кой ни е дошъл на гости?

Пристъпих до нея и видях Нед Махони да седи в задния ни двор и да барабани с пръсти по масата за пикник.

— Дяволите да го вземат — промърморих сърдито.

Той не помръдна, когато се появих на верандата и слязох на двора, за да разбера какво се е случило.

— Ти ли ми звъня преди малко? — попитах го. Нед кимна и още преди да заговори, вече знаех, че случаят не е приключил. — Искаш ли да влезем вътре?

— Нека поговорим тук — предложи той.

Грабнах отвътре едно яке и две чаши кафе, след което се върнах на масата за пикник.

Докато седях, Нед почти изгълта кафето си. Изглеждаше изтощен. Сякаш цялата му обичайна напористост се бе изпарила — или поне временно изчерпала.

— Добре ли си? — попитах го загрижено.

— Само малко съм уморен — призна ми Нед. — Не можах да оставя нещата така, Алекс. Използвах цялото си лично време, цялата си отпуска. Кейти ще ме убие.

— Както и Бри мен — кимнах разбиращо. — А тя има оръжие.

— Все пак си струваше. Момче, не става ли винаги така? Натъкнах се на някого, с когото искам да се срещнеш. Казва се Обри Лий Джонсън. Живее на юг, в Алабама, но заради бизнеса си често пътува до Вирджиния.

Нед допи кафето си, а аз плъзнах чашата си към него. Част от обичайното му настървение вече започваше да се завръща.

— Този тип ми каза, че имал история, която според него била важна. И можеш ли да отгатнеш, Алекс? Наистина е важна.

105.

Нямаше начин Махони да уреди служебно пътуване до Алабама. Дори случаят да беше негов — а не беше — Бюрото зорко следеше как се харчат парите на данъкоплатците и за подобни разпити на място обикновено ангажираше агенти от местните филиали. Нед вече си бе разменил няколко имейли с филиала на Бюрото в Мобийл, но накрая решихме да отлетим за Алабама на собствени разноски.

Пристигнахме на летището в Мобийл късно сутринта на следващия ден и веднага взехме кола под наем.

Обри Джонсън живееше на остров Дофен, на около един час път с кола в южна посока. Оказа се малко, заспало селце, или поне по това време на годината, така че без затруднения намерихме магазина му — „Рибарски такъми на Големия татко“ на авеню „Кадилак“.

— Заради това ли се влачихме дотук? — попитах Нед. — Заради рибарските такъми на Големия татко?

— Може да ти се стори странно, но това е краят на пътя. Тук ще се разплете цялата конспирация. Ако извадим късмет, разбира се.

— Тогава да видим колко сме късметлии.

Джонсън беше висок, общителен мъж, около петдесет и пет годишен. Веднага ни покани вътре, все едно бяхме двама стари негови приятели, и завъртя двойната ключалка след нас.

Нед вече го бе разпитал по телефона, но Джонсън повтори разказаното заради мен — как пътувал преди около месец, късно през нощта, по шосе 33 във Вирджиния, когато едно красиво момиче, само по разкъсано боди, изскочило от гората и се изправило пред пикапа му.

— Честно казано, отначало си помислих, че тази нощ ми е излязъл късметът — призна той, — докато не видях в какъв ужасен вид бе тя. Ако куршумът в гърба й беше с по-голям калибър, вече щеше да е мъртва.

При все това момичето настоявало Джонсън да продължи да шофира или поне докато не пресекат границата със съседния щат. Накрая я завел в спешното отделение на някаква болница оттатък Уинстън-Салем.

— Ани не искаше да се покаже пред полицаите — продължи той. — Каза ми само, че ако не я отведа с пикапа си, щяла да продължи пеша. И аз я откарах. Вероятно не е трябвало, но стореното сторено. И оттогава с жена ми се грижим за нея.

— Казва се Ани? — попитах.

— Ще стигна и до това — отвърна Джонсън.

— А защо е решила да говори? — попитах и двамата си събеседници. Знаех само, че контактът между господин Джонсън и Махони е започнал преди в медиите да се появят имената Константин Бауи и Зевс.

— Това е малко сложно — поде домакинът ни. — Тя още не ни е разказала всичко. Дори истинското й име не знаем и просто я наричаме Ани. Обадих се в Бюрото с някои предпазливи намеци, но не можех да им кажа кой знае колко. Така че хората не ме взеха насериозно. Или поне докато агент Махони не ме потърси. Той научил за мен от обаждането ми до филиала на ФБР в Мобийл.

— А къде е тя сега, Обри? — попита Нед.

— Не е далеч. — Джонсън грабна връзката си с ключове от тезгяха. — Ще я оставя сама да говори, но искам още нещо да ви кажа. За онзи тип, когото по новините наричат Зевс. Тя казва, че не е той. Както тя не е Ани, така и той не е Зевс.

106.

Джонсън ни отведе обратно през селото с пикапа си, като стигна почти до моста към сушата.

После паркира на остров Дофен. По-малко от половината от местата на кея бяха заети от лодки, а малкият офис и павилионът за бърза закуска край брега изглеждаха затворени за сезона, със спуснати дървени кепенци на прозорците.

Последвахме го покрай единия от трите дока до спортна рибарска лодка, наречена Мей. Набита жена, вероятно госпожа Джонсън, ни чакаше на палубата. Изгледа ни по-скептично, отколкото съпругът й ни посрещна.

— Тези ли са? — попита го тя.

— Знаеш, че са те, Мей. Да вървим.

Тя не помръдна.

— Момичето е преживяло истински ад, разбирате ли? Трябва да сте внимателни с нея.

Нямах намерение да споря, дори бях благодарен за загрижеността й. Уверихме госпожа Джонсън, че ще се държим добре с момичето, след което я последвахме надолу до малката каюта под палубата.

„Ани“ седеше върху пейка в ъгъла до масата за хранене. Изглеждаше изпита и изнервена. Въпреки това беше безспорна красавица, с нежни черти като на китайска порцеланова кукла, каквито момичета, изглежда, Тони Никълсън е подбирал за „Блаксмит Фармс“. Карго панталоните й, както и широкият розов пуловер или й бяха подарени, или купени от разпродажба. На дясната ръка имаше сива ленена превръзка. Беше се свила, но когато помръдна, видях, че още я боли гърбът там, където е била простреляна.

Махони ни представи, след което я попита дали желае да си каже името.

— Казвам се Хана — заговори тя, отначало много колебливо. — Хана Уилис. Можете ли да ми помогнете? Да се превърна в някоя друга? Да вляза в някоя програма за защита на свидетели или както там се нарича сега.

Нед й обясни, че от кабинета на върховния прокурор трябва да решат дали ще е необходимо да свидетелства, но ако се окаже важно, тя ще бъде отличен кандидат за програмата за защита на свидетелите. Междувременно я увери, че няма да записваме нищо от това, което ще ни сподели.

— Да започнем с това, което ви се е случило — предложих й аз. — Говоря за нощта, в която Обри ви е качил на пикапа си.

Тя кимна бавно, за да опресни паметта си или за да събере кураж да заговори. Мей Джонсън седна до нея и през цялото време я държа за ръката.

— Трябваше да бъде нещо като частно парти в „Блаксмит“ — поде Хана. — Ние не знаехме нищо, освен псевдонима му. Зевс. Човек може да си помисли, че има високо мнение за себе си, щом си е избрал името на някакъв бог за псевдоним…

— Партито в апартамента над някогашната пристройка за карети ли се състоя? — попитах аз.

— Точно така. — Изглеждаше изненадана, че вече го зная. — Никога преди не бях стъпвала там. Наясно бях само, че заплащането ще е по-добро.

— Като казвате „ние“ — попита Нед, — колко момичета бяхте със Зевс?

— Само аз и още една — Никол — каза тя. — Въпреки че се съмнявам дали това бе истинското й име.

Не за пръв път чувах да се назовава името в подобен разговор. Усетих как сърцето ми се разтуптя, когато бръкнах в джоба си и извадих снимката на Каролайн, която носех в себе си още от началото на тази ужасна история.

— Това ли е тя, Хана? — попитах.

Тя кимна и сълзите й рукнаха.

— Да, сър. Това е момичето, което умря. Това е Никол.

107.

Слушах я внимателно, като прецеждах гнева си от информацията, която Хана ми даваше за убийството на Каролайн и ужасното й преживяване в „Блаксмит Фармс“.

Момичето описа как Зевс ги приковал с белезници към леглото, а после използвал юмруците и зъбите си, като се съсредоточил повече върху Каролайн, по причини, които Хана не можеше да си обясни. След като разказа как той изнасилил и двете, тя добави:

— Никол беше почти в безсъзнание, а всичките чаршафи върху леглото бяха прогизнали от кръв.

Скоро след това мъжът си тръгнал и Хана започнала да се надява, че най-лошото е отминало, докато не се появили двама мъже, за да ги отведат. Единият бил висок и рус, а другият — латиноамериканец, нисък и набит. Тогава разбрала какво предстои — заради това, което се случило със Зевс, заради това, че тя и Каролайн знаели за него.

— Действаха бързо, все едно че и преди го бяха правили. Почистиха цялата бъркотия, оставена от него — рече Хана. — Все едно че още са ми пред очите. Не мога да забравя отегчените им изражения.

Двете момичета били свалени долу и хвърлени в багажника на колата. Хана ни каза, че през цялото време там, в мрака, държала ръката на Каролайн и се опитвала да й говори колкото можела по-дълго. Накрая обаче Каролайн престанала да отговоря. Когато стигнали до крайната цел на пътуването и отворили капака на багажника, Каролайн вече била мъртва.

Намирали се сред някакви гори, пред нещо като хижа или барака. Имало и трети мъж, който, изглежда, командвал другите двама. Единствената светлина идвала от фенера му и той го поднесъл към лицето на Хана, разглеждайки я все едно била парче месо. После оставил фенера на земята, за да огледа по-отблизо Каролайн и да се увери, че е мъртва.

Точно тогава Хана решила, че няма какво повече да губи, тъй като те със сигурност щели да убият и нея. Ритнала фенера и побягнала в гората.

Тримата мъже хукнали след нея. Последвали изстрели. Един куршум я улучил в гърба. Някак си успяла да продължи. Вече почти не била на себе си, дори нямаше ясни спомени чак до момента, когато изскочила на шосето и видяла задаващите се фарове на пикапа на Обри Джонсън.

Всичко в тази история се допълваше точно с това, което вече знаех — следите от ухапвания по останките на Каролайн, бараката в гората, описанието на двамата мъже в колата. Остана висящ само един въпрос.

Въпросът.

— Кой е той, Хана? Кой е Зевс? И как го позна…

— Разбрахме кой е, защото той ни показа лицето си. Вдигна ужасната си маска и каза, че нямало значение дали с Каролайн ще го видим.

— Хана — продължих. — Кой е той? Кой е Зевс?

И тогава, въпреки всичко, което вече знаех по този случай, отговорът й ме смая.

108.

Голямото фоайе на центъра „Кенеди“ бе осветено като коледната витрина на „Мейсис“ за предстоящия бляскав спектакъл, какъвто бе ежегодният прием по случай раздаването на почетни награди. Тази вечер щяха да бъдат наградени петима от най-добрите в развлекателната индустрия. Тук се бе събрал половината елит на Лос Анджелис, рамо до рамо с половината елит на Вашингтон. Според разбиранията на светското общество в столицата нямаше друга нощ като тази. В никоя друга нощ не блестяха толкова много звезди.

За Теди тази нощ определено бе достойна за отпразнуване. Ако попитате кого да е от тези лъскави богаташи кои са водещите заглавия през тази седмица, девет от всеки десет щяха да разкажат една и съща история. Зевс беше мъртъв. Някакъв много лош човек извършил ужасни неща и платил най-високата цена за провинението си. Направо класика.

Но като всяка хубава приказка, и тази беше лъжа, основана на привидната истина. Всъщност Зевс беше точно тук, сред тях, наслаждавайки се на коктейла от омари и шампанското, също като всички останали. Е, не точно като всички останали. Теди живееше в свят, в който дори и най-могъщият елит му целуваше редовно задника и хората плащаха луди пари само да са в една зала с него. И това ако не беше привилегия, достойна за завиждане, не знаеше какво друго би могло да бъде.

Все пак съществуваха „поривите“. Да чука красиви момичета. Да ги гледа как се гърчат от болка. Да убива. Дали ще успее, или няма да може да удържи тези свои „пориви“… Това тепърва предстоеше да се разбере, но времето и възможността да ги остави зад гърба си никога не можеха да бъдат по-добри. Сега беше на чисто. Беше му даден втори шанс.

Затова Теди изтласка всички онези горещи мисли в едно задно ъгълче на съзнанието си, където им беше мястото засега, и влезе в ролята на неотразим домакин, както само той умееше. Той вече беше истинският Теди, Теди чаровникът, Теди в стихията си.

Побъбри си за кратко на бара с Мерил Стрийп и Джон Маклафлин. Отправи един комплимент към говорителя на Камарата на представителите за последното му гневно интервю в „Срещи с пресата“. Поздрави Пати Люпон, една от избраниците за почетните награди тази нощ, заради бляскавите й постижения — каквито и да бяха те. И продължи да обикаля група след група. Никога не се задържаше задълго на едно място, не се умори да поздравява, не показа нещо от истинската си същност. В това се криеше цялата красота и очарование на часа за коктейлите.

Накрая стигна до Маги в залата на нациите, увлечена в разговор с новия губернатор на Джорджия, от демократите, и със съпругата му с лице на хрътка, чието име Теди така и не успя да запомни.

— Като говорим за вълка… — Маги го улови под ръка. — Здравей, скъпи. Тъкмо си приказвахме за теб. Дъглас, Шарлот и аз.

— Здравейте, Дъглас и Шарлот. Само хубави неща, надявам се — подметна той с усмивка и другите се разсмяха, сякаш това се очакваше от тях, което си беше самата истина.

— Жена ти току-що ни разказа какъв отличен ездач си — осведоми го губернаторът.

— А, да — отговори Теди. — Една от моите малко известни тайни. Имам толкова малко напоследък. Не искам да се разчуват.

— Трябва да ни дойдете на гости във фермата. През лятото там е невероятно, има прекрасни места.

— Звучи чудесно — фермата — заяви той, изричайки лъжа, която никого нямаше да нарани. — А двамата с президента ще се радваме да дойдете на вечеря в Белия дом през някой от следващите дни. — Погледна към Маги с ведра усмивка. — Нали така, скъпа?

109.

Когато онази нощ се връщахме от летището, с Нед Махони станахме част от спешен конферентен разговор, чието начало бе сложено още докато бяхме в самолета. За Теодор (Теди) Ванс се знаеше, че е със съпругата си, президента на Съединените щати, в центъра „Кенеди“ за раздаването на ежегодните почетни награди. Бяхме го спипали. Въпросът сега бе как да процедираме.

Повечето от съпротивата идваше от спецслужбите, които по ирония на съдбата имаха последната дума за това решение. Това може би само на мен не ми звучеше нито убедително, нито справедливо. Говореше предимно Анджела Риърдан, техният заместник-директор по разследванията.

— Със сигурност ние няма да се занимаваме с всички тези глупости, като издаване на заповед за задържане и прочее, ясно ли е? Не говорим за кого да е, а за първия джентълмен на Съединените щати. Ако Бюрото възнамерява да наруши зоната ни на сигурност, той ще е изчезнал много преди някой да успее да проникне в сградата. Нужно ли е да повтарям?

— Няма да спорим за това, Анджела — заговори Люк Хамел, помощник-директор на Бюрото, който отговаряше за случая, преди да го преместят в Шарлотсвил. Освен това самият директор на ФБР, Рон Бърнс, слушаше разговора от кабинета си заедно с неколцина от юридическите си съветници. — Засега никой не говори за арестуване — продължи Хамел. — Искаме само да поговорим с него. В настоящия момент той е много важен за разследването.

— В такъв случай няма причина да не се изчака до утре. — Познах лекия акцент на Радж Доши, личен адвокат на Ванс, който се включи в обсъждането, докато пътуваше от Мериленд.

— Всъщност има много сериозна причина — възразих аз. — Вече умряха хора под това прикритие. Ако не предприемем нищо тази нощ, ще означава да рискуваме живота на още хора. Рискът се увеличава дори и от самия факт, че провеждаме този разговор.

— Извинете ме — детектив Крос, напи? — попита Риърдан. — Няма да взимаме тактически решения, основани само на шестото ви чувство или на параноята ви.

— С цялото ми уважение, но нямате представа дали съм параноик или не — срязах я. Все още не исках да го разкривам, но в момента с Нед Махони държахме по-силни карти от всички останали участници в разговора.

Мисля, че накрая Риърдан осъзна, че няма друг изход, и се съгласи да изведат Ванс, за да му зададат няколко въпроса.

Доши настоя разпитът да се проведе извън залата, на което от ФБР не се противопоставиха. Бързо се съгласиха разпитът да се състои в сградата „Айзенхауер“.

— Отново е Крос — заговорих в микрофона. — Правилно ли предполагам, че Дан Корморан вече е заел поста си като шеф на охраната в центъра „Кенеди“?

— Защо искаш да знаеш? — Този път беше Сайлоу Ридж. Дори не подозирах, че и той е включен към линията.

— Корморан беше моето лице за контакт по случая Зевс — осведомих го. — Ще се изненадам, ако той не разполага с полезна за нас информация.

Истината бе по-различна — исках да задам няколко въпроса на Корморан, както и да се срещна очи в очи с него, преди да съм казал нещо, за което после можех да съжалявам.

Те не ми отговориха, но това сега нямаше голямо значение. Скоро щях да разбера. Пред нас вече се извисяваше сградата на центъра „Кенеди“.

110.

Вероятно никога не е имало подобна мащабна акция по задържане на заподозрян в аналите на историята на полицията и категорично не в моята полицейска дейност.

Събрахме се на терасата откъм реката пред центъра „Кенеди“, точно отвън пред голямото фоайе, където партито беше в разгара си. През високите двадесет метра прозорци успях да забележа голям брой филмови звезди, но нямаше и следа от Теди Ванс. Никакъв признак от Зевс?

Люк Хамел беше взел от Бюрото още един старши агент със себе си — Джеймс Уолш, когото не разпознавах и мисля, че досега не се бяхме срещали. Моят бивш шеф Рон Бърнс се държеше дистанцирано с него, но се постара да включи в операцията Махони и мен. Ако можех, някой ден щях да му върна тази услуга.

От специалните служби разполагахме с Риърдан и Ридж, освен оперативния екип, вече изпратен на място. Това означаваше, че агенти в смокинги пазеха по двойки всички врати, а долу на улицата беше струпан многочислен отряд от вашингтонската полиция. Имаше и хеликоптер, и екип за спешна помощ — стандартната процедура, когато президентът присъстваше на някое събитие.

Като изключим Белия дом, тази нощ нямаше по-охранявана сграда във Вашингтон. Усещах как напрежението сковаваше цялото ми тяло.

След като заехме изходни позиции, Риърдан наблегна на временното условие „за нахлуването“ — никой да не влиза, нито да излиза, докато първият джентълмен не бъде изведен от залата. Следващата стъпка беше отклоняване на уличното движение от сградата. Мнозина шофьори щяха да бъдат сериозно затруднени, но точно сега това беше най-малкият ни проблем.

По всяка вероятност първият джентълмен беше убиец.

Изтече по-малко от минута, когато Дан Корморан излезе навън в смокинг. Докладва директно на Риърдан, като пренебрегна всички останали.

— Мадам, готови сме за влизане.

— Добре. Искам да го изведете кротко и тихо, разбра ли, Дан? Монтана10 ще излезе оттук и ние ще продължим до сградата „Айзенхауер“.

— Да, мадам.

Докато се обръщаше да си тръгне, погледите ни се кръстосаха. Не знаех колко вече бе съобщено на Корморан, но присъствието ми беше достатъчно красноречиво. Сигурно знаеше какво става. Все пак не можех да отгатна нищо по лицето му, а и той се връщаше вътре, раздавайки заповеди по микрофона, скрит в маншета му.

— Говори Корморан. Искам охраната на Монтана да е готова да потегли, начело с мен. Обръщам се към цялата команда: ще ни е нужен целият транспорт от Норт плаза. Незабавно.

Инстинктивно се наведох напред и заговорих тихо на агент Ридж.

— Трябва да влезеш с него — казах му.

Той дори не ме погледна.

— Благодаря за напомнянето, детектив.

— Говоря сериозно — настоях, но той изпъна ръка, за да ме накара да се отдръпна.

— Крос, някой ден може и да станеш кралят на света, но сега просто кротувай.

Точно това ми бе много трудно да направя. Този сценарий никак не ми харесваше — не и ако Теодор Ванс действително беше убиецът…

111.

Нещо не беше наред. Теди усети напрежението, излъчващо се от Корморан, дори преди агентът да заговори на ухото му.

— Извинете ме, сър. Бихте ли дошли с мен, моля? Става дума за нещо важно.

Маги също го видя, но отлично знаеше как да реагира. Усмихна се със сияйната усмивка на отлична домакиня.

— Нали няма да го задържиш много, Дан?

— Да, мадам.

— Губернаторе, не забравяйте мисълта си — каза Теди на госта им. — Веднага ще се върна.

После, без да знае защо, се наведе и целуна жена си по бузата.

— Обичам те, скъпа — прошепна, а тя примигна.

Сладката Маги. Светът навярно никога нямаше да узнае колко добра може да бъде тази жена. Не че наистина я обичаше, нито знаеше какво означава това чувство. Но се получаваше. Двамата бяха добра двойка. Колкото и много неща за него да останат завинаги в тайна за нея, това нямаше да изтрие истината помежду им. Сбор от отделни части и всичко останало. Сложно, като при всички връзки.

Той забърза редом с Корморан, докато преминаваха през фоайето.

— Какво става, Дан?

— Сър, искам да запазите спокойствие — рече Корморан. — От ФБР искат да ви зададат няколко въпроса. Чакат отвън, за да ни отведат до сградата „Айзенхауер“.

Теди се закова намясто.

— Поспри за секунда. Да не се опитваш… — Наклони глава на една страна и се усмихна на една преминаваща двойка, която го зяпаше глупаво. После се обърна с гръб към залата. — Да не се опитваш да ми докараш някой шибан инфаркт?

— Сър, зная какво правя. Наистина. Трябва да ми вярвате.

— Да ти вярвам? Ти направо ме тикаш в ръцете им!

Корморан пъхна в джоба ръката с микрофона. Гласът му се сниши до трескав шепот.

— Не съм ли ти доказал всичко досега? За бога, Теди, стегни се. Просто искат да ти зададат няколко въпроса.

— Защо не ти вярвам, Дан? Това е лошо. Това е много лошо, нали?

— Чуй ме. — Погледът на агента се стрелна до най-близкия изход и тутакси се върна обратно върху Теди. — Единственият възможен изход от тук е право през тези врати. Или ще продължим да вървим, или те ще влязат вътре. Няма накъде да се бяга, Теди. Ако влязат тук, ще бъде много смущаващо за президента.

Сега и той ги видя — група черни костюми отвън на терасата към реката, включително и онзи детектив от вашингтонската полиция, дето душеше по следите му. Алекс Крос. Който отдавна трябваше да е мъртъв и погребан.

— Сър, трябва да вървим.

— Не ме подканяй, по дяволите! Да не се самозабравяш? Аз съм Теди Ванс.

Теди изпъна вратовръзката си и взе висока чаша с шампанско от подноса на преминаващия наблизо келнер. С усилие на волята си наложи да не я пресуши цялата наведнъж. Само малка глътка засега и още една непринудена усмивка към залата, макар че кръвта бучеше в ушите му.

— Добре — рече той. — Да го направим. Със сигурност мога да им отговоря на няколко въпроса.

112.

Дан Корморан действаше гладко и ефективно. Не можех да го отрека. Влезе в голямото фоайе и след около четиридесет и пет секунди излезе с Теодор Ванс. Изглежда, всичко вървеше по план.

После Ванс се спря точно преди да стигнат до вратата. Обърна се, за да каже нещо на агента от специалните служби. Корморан пъхна в джоба си ръката с микрофона. Това не беше добре, никак не беше добре.

Застанала до мен, Анджела Риърдан сложи длан върху микрофона в ухото си, опитвайки се да чуе какво си говорят.

— Дан, какво правиш?

Не й отговори.

— Корморан, продължавай да се движиш. Дан! Доведи тук Монтана — заповяда Риърдан.

Махна с ръка на агент Ридж, че може да влезе, но после го дръпна обратно, като видя, че Ванс се обърна и закрачи към нас. Сега ни гледаше…

Той ли беше Зевс? Според Хана Уилис беше той. И аз й вярвах.

Корморан го следваше на една крачка отзад, с още трима от охранителния екип — един отпред и по един от всяка страна на първия джентълмен. Агентът до вратата я отвори и задържа разтворена, докато мине Ванс.

Следващото се случи за част от секундата. Един от онези мигове, които идват и си отиват, но се запечатват завинаги в съзнанието и никога не се забравят.

Корморан почти не се виждаше, скрит зад Ванс, затова зърнах само как краят на сакото му отзад се повдигна.

Само след секунда измъкнах от кобура моя глок, но вече бе прекалено късно.

В ръката на Корморан се надигна пистолетът му Зиг Зауер 0.357 и той стреля в тила на Теодор Ванс. Ванс политна напред и падна тежко върху бетона отвън.

Последва невъобразим хаос. Недоумение. Ужас. Недоверие. Почти моментално Корморан бе прострелян с няколко едновременни изстрела от агентите около него. Само за броени секунди и той лежеше долу, а наоколо избухна невероятна лудница.

Стотици хора пищяха и се опитваха да се доберат до изходите. Точно тогава обаче завесите на фоайето се задействаха и отрязаха сцената на стрелбата.

В този момент видях плътна група от агенти от спецслужбите да тичат заедно с една фигура, за която предположих, че беше президентът на Съединените щати, към най-близкото обезопасено помещение, което бяха подготвили. Зачудих се дали знае, че съпругът й е прострелян.

Риърдан крещеше по радиотелефона си, като се опитваше да надвика шума.

— Имаше изстрели! Монтана е прострелян; повтарям, Монтана е прострелян! На терасата към реката се нуждаем от подсилен животоспасяващ екип. Северната страна. Веднага!

Охраната на Теди Ванс оформи два кръга около тялото му — единия откъм него, а другия, обърнат с лице навън, с насочени оръжия. Двамата с Махони бяхме част от полицаите, завардили по-широк периметър.

От всички страни напираха репортери, побеснели да направят репортажите си, да разберат всичко. Полицаите бяха навсякъде, на улицата запищяха сирени и от всички страни, едновременно, се надаваха оглушителни викове.

Беше твърде рано за официални версии, но мисля, че знаех на какво бяхме станали свидетели току-що. Корморан беше агент ветеран, патриот, поне според разбиранията си. Беше изчакал Теди Ванс да напусне сградата, след което изстреля фаталния куршум. Беше самоубийство — толкова, колкото и убийство, — последният акт в едно кърваво прикриване и, според агент Корморан, последният му принос да сведе щетите до минимум, нещо като прощален жест на вярност към своя президент.

113.

Потресен и изтощен, се прибрах у дома около четири и половина сутринта. Това, вероятно, бяха последните от вампирските ми часове, поне за известно време. Ако Бри още не бе станала, щях да я събудя, за да й разкажа какво се случи…

Но Бри я нямаше. Нямаше я никъде в къщата.

Осъзнах го веднага, щом видях чантата с плетивото на леля Тия на пода в кухнята. Леля Тия бе дошла, за да остане с децата, докато светицата Бри ме замества в нощното дежурство в болницата. Разбира се, че е отишла там. Тя не по-малко от мен искаше Нана да не остава сама.

Почти бях готов да се върна в колата, но се досетих, че ще е по-разумно да изчакам Бри да се върне на сутринта, за да може леля Тия да се прибере у дома. И без това се опитвахме да свършим толкова много неща наведнъж.

Затова се качих на горния етаж и се тръшнах върху завивките на леглото. Останах буден, докато преживявах наново всичко, което се бе случило, но не само тази нощ, а и през последните две седмици. Мащабите на събитията щяха да отекват с месеци, ако не и с години. Бях сигурен в това. Все още не знаехме колко още жертви е имало като Каролайн и може би никога нямаше да разберем. Както не бяхме наясно докъде се простираше прикритието за Зевс или кой го осъществяваше. Теодор Ванс беше преуспяващ и много богат бизнесмен. Имаше средства, за да прави всичко, което е желаел или си е фантазирал. Очевидно точно това е вършел.

По-късно през деня трябваше да се обадя на снаха си Мишел. А също и да реша каква част от случилото се с дъщеря й да й разкрия. Някои подробности не биваше да остават в спомените на майката. Понякога се питах дали е нужно да остават и в моите.

Не бе изминал и половин час от завръщането ми у дома, когато телефонът в коридора иззвъня.

Скочих и вдигнах слушалката преди третото позвъняване. Имайки предвид събитията от последните двадесет и четири часа, много хора можеха да ме търсят.

— Алекс Крос — прошепнах в отговор.

И тогава, просто така, животът отново се промени.

— Алекс, обажда се Зейди Мичъл от болницата. Колко скоро можеш да дойдеш тук?

114.

Хукнах.

Изтичах навън до колата на алеята за автомобили.

Сирената ми виеше през целия път до „Сейнт Антъни“. Взех на бегом стъпалата на четирите етажа до стаята на Нана.

Когато влязох, заварих Бри с лице, обляно в сълзи. А до нея, в леглото, с присвити като цепки очи — но отворени, — беше Мама Нана.

Реджайна Хоуп Крос11, най-коравата личност, която някога бях познавал, още не бе приключила с нас.

Гласът й прозвуча хрипкаво, като пукот на статично електричество, но напълно ме сащиса.

— Защо се забави толкова? — попита ме тя. — Върнах се.

— Да, върна се. — Засиях лъчезарно, когато коленичих, за да я целуна колкото можех по-нежно. Все още беше с две интравенозни тръбички и артеровенозна система за следене на сърдечната дейност, но кислородната маска и системите за хранителните разтвори ги нямаше. Беше все едно да се изправиш пред някого, когото не си виждал от много седмици.

— Какво съм пропуснала? — попита тя.

— Нищо особено. Надали въобще нещо си пропуснала. Земята спря да се върти без теб.

— Много смешно — промърмори Нана, макар че донякъде бях сериозен. Всичко останало можеше да почака.

Зейди и един от кардиолозите, доктор Стейг, също бяха в стаята и наблюдаваха с апаратурата, следяща състоянието на Нана.

— Реджайна се нуждае от това, което наричаме вентрикуларен уред за подпомагане на дейността на лявата сърдечна камера — обясни лекарят. — Това е най-добрият метод след трансплантацията, а и така ще може по-рано да се върне у дома. — Отпусна ръка върху рамото на Нана и леко повиши тон. — Имаш ли някакво конкретно желание, Реджайна?

Тя кимна с глава, все още леко замаяна.

— Да не съм мъртва — промълви тя и аз се засмях заедно с всички останали.

Очите й отново се затвориха.

— В продължение на няколко дни ще се събужда и ще заспива — обясни ни доктор Стейг, — но няма защо да се безпокоите.

Той остана още няколко минути, за да обясни на Бри и на мен какви грижи трябва да полагаме за Нана, след което ни остави сами в стаята.

Докато седяхме с Бри до леглото, тя ми каза, че гледала късните новини. Всички водещи канали излъчвали на живо от центъра „Кенеди“, от Белия дом и от дома на семейство Ванс във Филаделфия. Донякъде неловък траур започнал да се разпространява из цялата страна.

— И така, истина ли е? — попита ме Бри. — Наистина ли всичко свърши?

— Да — кимнах, но мислех повече за Нана, отколкото за Теодор Ванс. — Доколкото всичко някога свършва. Зевс е мъртъв. Поне това знаем със сигурност.