Високи залози

28.

Тони Никълсън бе много изнервен, дори вбесен. Закъсняваше, благодарение на някакъв тир, преобърнал се насред магистралата, водеща към града. Когато най-после се добра до „Блаксмит Фармс“, вече бе малко след девет и половина вечерта, а важните му гости според програмата трябваше да пристигнат след не повече от половин час. Включително и един много специален гост.

Остана в колата си и позвъни по мобилния.

— Да? — отговори му женски глас. Културен. С британски акцент. Секретарката му Мери Клер.

— Аз съм, М. К.

— Добър вечер, господин Никълсън. Малко закъснявате.

Нима, Шерлок?, помисли си Никълсън, но не го изрече гласно.

Вратата се отвори и отново прихлопна, след като вкара през нея своето порше, модел „Кайман S“.

Дългата автомобилна алея преминаваше през ливади, разпрострени почти на километър и половина, после потъна сред гората, предимно от дъб и американски орех, преди да се покаже главната сграда в имението. Никълсън паркира колата си до стария навес за карети и влезе през високите до тавана врати, водещи към вътрешния двор.

— Тук съм. Тук съм. Съжалявам.

Домакинята му за вечерта, пищна красавица на име Естер от остров Тринидад, подреждаше за гостите менютата с кожени подвързии върху масата Чипъндейл във фоайето.

— Има ли нещо за мен? — попита я той. — Някакви непредвидени проблеми за тази вечер?

— Никакви, господин Никълсън. Всичко е перфектно. — Естер притежаваше чудесни, спокойни маниери, точно каквито Никълсън обичаше. Тутакси му олекна. — Шампанското „Болинджър“ се изстудява в леда, кутиите са заредени с хондураските пури „Флор де Фарах“, момичетата до едно са красиви и правилно инструктирани, а вие — тя извади часовник от джоба си — имате поне двадесет минути преди пристигането на първите ни гости според програмата. Предупредени са предварително. Ще дойдат точно навреме. Звучаха много ентусиазирано…

— Тогава всичко е наред. Отлично свършена работа. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш.

Никълсън прекоси забързано първия етаж, преди да се насочи към горния. Фоайето и салоните в него удивително напомняха за клубовете на английските джентълмени — с махагоновите си ламперии, месинговите детайли по баровете и изобилието от невероятно скъпите антики. Приличаше на място, за което баща му можеше само да мечтае, като се има предвид проклетото кастово разделение в Англия. Никълсън бе роден в Брайтън, в работническо семейство, но отдавна бе загърбил цялата тази мрачна гадост. Сега бе крал. Или поне принц от кралското семейство.

Изкачи стъпалата до втория етаж, където няколко от момичетата вече бяха облечени за вечерта и чакаха първата вълна от гости, най-зажаднелите мераклии.

Зашеметяващи красавици, елегантни и секси, те седяха по ниските канапета в мецанина и си бърбореха. Наоколо по пода бяха разпръснати възглавници, много удобни. Имаше и много слоеве от драперии от меки тъкани, които можеха да се спускат за по-голямо уединение, в зависимост от желанията на участниците в партито.

— Добър вечер, дами — поздрави ги той, като ги огледа с погледа си на познавач. — Да, да, много добре. Чудесно. Великолепни сте. Съвършени сте, всички, във всяко едно отношение.

— Благодаря ти, Тони — отвърна една малко по-силно от останалите. Беше Катрин, разбира се, чиито сиво-сини очи винаги се приковаваха върху неговите нордически черти малко по-дълго от очите на останалите компаньонки. Нямаше нищо против да се пусне на шефа си, но той отлично разбираше какво се криеше зад това. Като например да замени жената на живота му.

Никълсън се наведе, за да й прошепне на ухото, като прокара пръст по подгъва на миниполата й от бяла дантела.

— Все пак си мисля, Кат, че трябваше да избереш по-различна рокля. Не можем да си позволим курвите да изглеждат като курви, нали?

Видя как красивото момиче се напрегна, за да задържи бляскавата усмивка на лицето си — сякаш й бе казал нещо очарователно и сладко. Без дума да отрони, тя се изправи и напусна помещението.

— Ще се отбия до дамската тоалетна — прошепна.

След като се увери, че всичко останало е в превъзходен работен порядък, Никълсън продължи към заключения си кабинет на третия етаж. Това бе единственото помещение, в което той не допускаше нито някой от гостите си, нито от персонала.

Щом влезе вътре, си наля една чаша от шампанското „Болинджър“, по седемстотин долара бутилката — подарък, който направи на себе си от запасите за клиентите. Днес бе трескав ден. Едва сега най-после можеше да се отпусне.

Е, не напълно, но поне имаше „Болинджър“.

Върху бюрото пред него се издигаха два монитора с плоски екрани. Включи уредбата и набра една дълга парола.

Върху единия от двата екрана се изписаха редици от миниатюрни изображения, подредени като плочки на домино.

На пръв поглед приличаха на дребни картинки, изпълнени с живот, като всяка от тях изобразяваше различни помещения в къщата — фоайето, мецанина, апартаментите за гости, залите за масажи, подземието, кабините за воайорите. Всичко бяха тридесет и шест.

Никълсън се спря само за миг, за да се полюбува на двете изображения на Катрин в една от съблекалните. Само по прашки, с разголени гърди, тя си довършваше грима. Колкото и да беше красива, Катрин си оставаше грешка — прекалено амбициозна, прекалено лукава, — но точно сега това не беше най-важното, което го вълнуваше.

Кликна върху изображението за следене на алеята за автомобили пред сградата и го издърпа с мишката така, че да се увеличи в максимален размер върху втория монитор. В долния ъгъл на екрана започна да се отброява времето.

Кликна още веднъж, този път върху червения триъгълен бутон отстрани — бутона за запис.

Първите коли току-що се показаха. Партито започваше.

— Нека чукането да започне — преносно и иначе. Каквото желаят малките им надървени пишки.

29.

Към единадесет и половина много скъпо обзаведеният и изключително труднодостъпен клуб „Блаксмит Фармс“ беше под пълна пара. Всички апартаменти за гости бяха заети, както и залите за масажи, подземието, дори и мецанинът се бяха превърнали в арена на разгорещен секс и всевъзможни лудории — момиче с момче, момче с момче, момиче с момче и момиче, всичко, което клиентът пожелае.

Тази вечер цялата къща беше запазена за ергенско парти: пет красиви момчета като компаньони, тридесет и четири ослепителни момичета и двадесет и един страшно закопнели за свежа плът гости. Всеки от тях беше платил предварително клубната си такса по сто и петдесет хиляди долара, вече прехвърлени в закодираната банкова сметка на клуба.

Домакинът на ергенското парти — който щеше да бъде кумът на предстоящата сватба — беше добре познат на Никълсън: Темпъл Суитър, партньор в една от най-престижните и влиятелни юридически кантори във Вашингтон. Сред клиентите му фигурираха Съветът за проучване на фамилното родословие, както и кралски фамилии от Саудитска Арабия, а също и членове на предишната администрация на Белия дом.

Никълсън, както винаги, си беше свършил изрядно домашната работа.

Бенджамин Пейнтър, ергенът, заради когото бе това парти, се сродяваше с една от най-видните фамилии от вашингтонските династии. От следващата седмица щеше да има право да нарича „татко“ първия сенатор на Вирджиния, а „мамо“ една от любимите жертви на столичните пластични хирурзи. Всички бяха убедени, че скоро ще се кандидатира за Сената, заради което господин Пейнтър беше много ценен — според погледа на Никълсън към света.

Точно сега бъдещият съпруг и сенатор се беше разположил в един от клубните фотьойли в апартамент А. Две от най-младите, най-красивите и най-малко опасните момичета, Саша и Лиз, бавно се разсъбличаха една друга върху леглото, докато една от новите, Ана, го обработваше старателно през памучните му боксерки, един от атрибутите на всяко юпи. Трите имаха вид на петнадесетгодишни, но всичките бяха на възраст, която ги предпазваше от преследване според закона за секс с малолетни. Деветнадесетгодишни, казано по-точно. Наскоро сдобили се с възможност за избягване на закона.

Никълсън докосна тъчпада за преместване на курсора, за да настрои изображението. Камерите бяха безжични, с автоматичен обзор на помещенията и регулиране на размера на образа, макар да бяха с размери колкото гумичките на краищата на моливи. Конкретно тази беше вградена в детектора за дим към противопожарната инсталация.

Един микрофон, не по-голям от главичка на кибритена клечка, бе свързан през тавана към полилея, висящ точно над леглото с кралски размери, където Саша сега се изправи, усмихвайки се безгрижно и подканващо.

Тя се разкрачи и възседна Лиз. И двете бяха останали само със скъпите си бижута, защото плътно прилепващите им черни коктейлни рокли отдавна се въргаляха запратени на пода.

Саша се протегна към нощното шкафче, отвори чекмеджето и измъкна един пластмасов фалос с телесен цвят. Вдигна го и го размаха силно, за да може Бенджамин Пейнтър добре да го огледа. Очите му се разшириха от възхищение.

— Искаш ли да го направя с Лиз? — попита го тя и му се усмихна с престорена скромност. — Харесва ми да го правя на Лиз. Наистина ми харесва да го правя на Лиз.

— Прекрасно е — изрече Бен с тон, с който би похвалил някой дребен чиновник във фирмата на баща си. — Подготви я за мен, Саша. А ти… — той отпусна ръка върху главата на Ана, когато тя коленичи пред него. — Ти просто се наслаждавай на твоята роля, Ана. Без да бързаш, с постоянство, ще спечелиш надбягването, прав ли съм?

— О, Бенджамин, не бих могла по друг начин. Толкова ми е приятно.

Господин Пейнтър се грижеше много усърдно да осигури превъзходен видеоматериал, върху който Тони Никълсън да може да поработи. Ала неговият добър приятел от тяхното следване в юридическия факултет на Нюйоркския университет — господин Темпъл Суитър, все едно че му подписа празен, непопълнен чек.

Суитър бе обработван от двете прелестни азиатки Мая и Джъстин в спа зоната. Мая лежеше по гръб в облицованата с фаянс вана, като задничето й, заедно с малките й красиво оформени крака се гърчеха във въздуха, докато Суитър бясно я чукаше. Имаше вид като да се наслаждава, което си беше съмнително, защото Мая и Джъстин от доста време си живееха заедно и си бяха двойка — наскоро оженени в техния роден щат Масачузетс.

От Джъстин сега всъщност се искаше само да се облекчи. Застана над Суитър, с леко огънати колене, уловила с ръце монтираната към тавана тръба, и остави природата да свърши своето върху раменете и гърба на клиента.

Суитър, колкото повече блъскаше, толкова повече се задъхваше, а гласът му се извисяваше с наближаването на кулминацията му.

— Точно така… Точно така… Само така, само така се чука, малката!

Отвратен, Никълсън присви очи и заглуши звука. Не му бе необходимо на всичкото отгоре да слуша точно сега тези идиотски дрънканици. По-късно през тази седмица щеше да подготви един добре изпипан видеоклип, с времетраене около тридесет секунди, за да бъде доставен в дома на господин Суитър. Придружен с внимателно подбрано съпровождащо обяснение, от онези, които винаги вършеха чудесна работа.

Защото колкото и да искаха тези мъже да си плащат, за да ги нашляпат в съботната нощ или дори само за да чукат някоя жена, която никога няма да ги пита за какво си мислят след това, Тони Никълсън знаеше, че те винаги — винаги — са готови да платят още повече за привилегията да запазят онези малки, мръсни тайни единствено за себе си.

Всички — освен Зевс.

30.

— Какво имаме досега?

— Един тъмносин мерцедес „Макларън“, с регистрационен номер DLY 224, собственост на Темпъл Суитър.

— Адвокатът?

— Предполагам. Кой друг? От онези типове, които изкарват повече пари от господ.

Карл Виланович отпусна видеокамерата и силно разтърка очите си. Бяха му се насъбрали три поредни нощи да дежури в горите край „Блаксмит Фармс“, та беше силно преуморен и здравата премръзнал.

Разгъна триножника от багажа си и монтира видеокамерата отгоре, за да си отдъхне за малко. На екрана на оставения до него лаптоп се появи изображение, което той увеличи, за да намали мащаба и да обхване цялата фасада на къщата.

Мястото изглеждаше страхотно, с колони, високи колкото три етажа. От това разстояние облицовката му заприлича на варовик. Вероятно някога е била плантаторска къща. Отзад имаше стар хамбар, сега преустроен, както и още няколко постройки наоколо, всичките тази вечер тънещи в мрак.

— Ето че се задава още един.

Партньорът му, Томи Скуба, направи няколко моментални снимки с високоскоростен цифров фотоапарат, когато един виненочервен ягуар купе изскочи от гората. В последния момент Виланович успя да засече регистрационния му номер, преди автомобилът да свърне по овалната извивка пред фасадата на къщата.

— Улови ли го?

— Улових го — отговори гласът от слушалката. Командният център се намираше на сто и двадесет километра, във Вашингтон, откъдето следяха всичко в реално време.

Не се появи никакъв портиер. Новопристигналият сам паркира колата и натисна звънеца. Почти веднага му отвори една висока, разкошна на вид чернокожа жена в бляскава рокля. Усмихна му се и го пропусна вътре.

— Скуба, не отклонявай обектива от прозорците.

— Зная, зная. Правя най-доброто, на което съм способен, така че и Стивън Спилбърг да се гордее с мен. Този с ягуара трябва да е редовен посетител.

Виланович разтърка ръце и сведе лице, но продължи да следи обекта.

— Има ли шанс да се приберем по-рано тази вечер? Вече се сдобихме с повече, отколкото ни е нужно, нали?

— Няма начин — долетя командата начаса. — Искаме ви там до заминаването им.

Следващият залп от щракането на камерата на Скуба отново привлече вниманието на Виланович към къщата. Шофьорът на ягуара току-що премина зад прозорците по стълбището, с някакво момиче под ръка. Високо и чернокожо, но не беше жената, която му отвори вратата.

— Мили боже. — Скуба спусна камерата и спря звука в слушалките. — Видя ли й циците? Не мога да отрека, че малко им завиждам. Ето, надървих се…

— Недей. Случаят вече е в ръцете на ФБР — промърмори Виланович, докато още наблюдаваше празния прозорец. — Когато това място се срине, всичките тези ще пропаднат заедно с него.

31.

Трябваше още веднъж да се срещна с доктор Енгълфийлд, преди да позволят на Нана да се прибере у дома. В тесния си кабинет на първия етаж на болницата „Сейнт Антъни“ тя изглеждаше много по-спокойна, по-сговорчива и човечна.

— Отстранихме течността от гръдния кош на баба ви и нормализирахме кръвното й налягане, но това е само началото. Двамата с нея трябва да бъдете бдителни. Реджайна не иска да си го признае, но е над деветдесет години. Това е сериозен проблем.

— Разбирам — кимнах. — Както и баба ми го осъзнава — независимо дали го вярвате или не.

Нана вече беше преминала на изцяло нов комплект от медикаменти — АСЕ-инхибитори срещу прогресираща сърдечна недостатъчност, диуретични стимулатори и сложна хидрализин-нитратна комбинация с доказана, макар и необяснима, ефективност тъкмо при пациентите от афроамерикански произход. Както и нова диета, без никаква сол и ежедневно следене на теглото, за да се контролира задържането на прекалено много течности в организма.

— Това е много силен комплекс и е доста трудно да се свикне веднага с него — обясни ми доктор Енгълфийлд с една от редките си полуусмивки. — При пациенти в нейното състояние неспазването на предписанията е основната причина за възникване на нови смущения в сърдечната дейност. Подкрепата на семейството е решаваща. В случая е критична.

— Повярвайте ми, ще направим каквото се изисква — уверих я. Дори Джени бе проучила старателно в интернет всичко написано за сърдечната недостатъчност.

— Освен това ви препоръчам да ангажирате някой да се грижи за баба ви, когато вие и жена ви отсъствате от къщата. — Енгълфийлд само веднъж се беше разминала с Бри в коридора. Аз не се опитах да я поправя. — Разбира се, може би баба ви няма да го приеме лесно. Подозирам, че точно така ще стане.

За пръв път от много време насам се усмихнах.

— Виждам, че сте се опознали една друга. Наистина, вече започнахме да го обмисляме.

Лекарката също се усмихна — макар и само за една десета от секундата.

— Реджайна е имала късмет, че е имала на кого да разчита, когато е припаднала. Би било разумно да се погрижите тя да има същия късмет, ако това се повтори.

Не бе трудно да се разбере защо Нана я бе кръстила Доктор Слънчице. Но ако се опитваше да ме изплаши, наистина успя.

32.

С лекарката се изкачихме на горния етаж, за да видим заедно Нана. В края на краищата показателите й не навяваха опасения. Нима това не беше добре?

— Госпожо Крос — заговори доктор Енгълфийлд, — възстановявате се забележително добре, като се имат предвид всички обстоятелства. Препоръчвам ви да останете още една нощ, след което може да ви изпишем.

— Харесва ми думата препоръчвам — каза Нана. — Благодаря ви за препоръката, докторе. Оценявам я. А сега, ако ме извините, моят внук ще ме отведе у дома. Имам работа за вършене днес, да пека кейкове, да ви напиша благодарствено писмо…

Примирих се, като видях как доктор Енгълфийлд сви леко рамене.

След четиридесет и пет минути Нана и аз пътувахме към къщи.

В колата тя ми напомни за стария тъмнокафяв лабрадор, който имахме в Северна Каролина, когато бях дете. Беше малко преди родителите ми да умрат. Прозорецът на колата беше спуснат и въздухът я облъхваше силно, докато навън светът профучаваше покрай нас. Очаквах донякъде тя да започне да рецитира думите на доктор Кинг: Най-сетне свободни! Най-сетне свободни!

Или може би някой подбран цитат от репликите на Морган Фрийман във филма „Ритни камбаната с финес“.

Тя се извърна към мен и потупа тапицерията на седалката.

— Как ги правят толкова удобни тези седалки? На тази мога да спя много по-добре, отколкото в онова болнично легло. Сигурна съм в това.

— Значи няма да възразиш, ако превърна твоята стая в работен кабинет — заявих с непроницаема физиономия.

Тя се разсмя и се зае да спуска седалката си.

— Само гледай как ще го направя. — Но когато се спусна прекалено много назад, смехът й отстъпи пред пристъпа на задушаваща кашлица. Дробовете й още бяха зле и тя се присви, докато кашляше хрипливо, от което стомахът ми се стегна.

Спрях край шосето и промуших ръка зад гърба й, докато изправя седалката. Нана ми махна с ръка да я оставя на мира. Още кашляше, но вече беше по-добре. Моето сърце обаче бясно препускаше. Можех да се обзаложа, че възстановяването й ще е вълнуваща емоция.

Епизодът с кашлицата ми се стори удобен претекст, затова като потеглихме отново, аз й казах:

— Слушай, с Бри си обмисляхме дали да не вземем още някого в къщата…

Старата жена изсумтя недоволно.

— Нямам нужда някаква прекалено загрижена непозната да виси около мен и да поддържа възглавниците бухнали. Ще е неудобно. И скъпо. Сега повече се нуждаем от нов покрив, Алекс, а не от болногледачка.

— Чух те — кимнах. Очаквах го този отговор. — Но няма да съм спокоен, ако те оставя сама вкъщи. Имаме достатъчно пари.

— О, разбирам. — Тя скръсти ръце в скута си. — Явно това искаш. Сега вече те разбрах чудесно.

— Хайде да не спорим. Нали се прибираш у дома — продължих с примирен тон, но успях да видя как тя завъртя очи. Правеше се на обидена, само и само за да отклони темата, и при това се забавляваше.

Което още не означаваше, че ще отстъпи по въпроса за „болногледачката“.

— Е, поне пациентът е в добро настроение.

— Да, така е — отговори ми Нана. Излязохме на Пета улица и тя се понадигна малко по-високо в седалката си. — И да знаеш, че никой, дори и великият Алекс Крос, няма да успее да провали хубав ден като този.

А след няколко секунди добави:

— И никакви болногледачки!

33.

Над външната врата висеше плакат, написан набързо, но с половин дузина цветове: Добре дошла у дома, Нана!

Хлапетата наизскочиха веднага щом ни видяха. Затичах се и грабнах Али на ръце, преди да се хвърли към Нана насред алеята за автомобили.

— Внимателно! — извиках на Джени, която вече успя да се спре.

— Толкова ни липсваше! — изпищя тя. — О, Нана, добре дошла у дома! Добре дошла, добре дошла!

— Прегърни ме истински, Джанеле. Няма да се счупя — отвърна й старата, светнала от радост.

Али настоя той да носи куфара й и затопурка с него по стъпалата зад нас, докато Нана вървеше напред, подкрепяна от едната страна от мен, а от другата — от Джени.

Като влязохме в кухнята, заварихме Бри да говори по телефона. Щом видя Нана, тя се усмихна широко и вдигна пръст в знак, че е постигнала важна победа.

— Да, сър. Ще се постарая. Много ви благодаря — каза Бри по телефона.

— Кой беше? — попитах я, но тя вече се бе втурнала към Нана да я прегърне.

— Внимателно! — извика й Али и стресна старата.

— Да не съм кошница с яйца — разсърди се тя. — Аз съм корава дама.

Настанихме се около масата в кухнята, след като Нана категорично заяви, че ще си легне тогава, когато го направят „нормалните хора“.

След като се поуспокоихме, Бри се изкашля, сякаш щеше да ни съобщи нещо. Първо ни огледа един по един, после заговори:

— Мислех си, че идеята да наемем някоя жена, не е много добра. Така ли е?

Нана ме измери с поглед, който красноречиво ми подсказваше: Видя ли? Не е толкова трудно да ме разбере човек.

— Така че… ще огранича заетостта си със служебните задължения и за известно време ще остана у дома при теб, Нана. Това е, ако искаш.

Нана засия.

— Толкова е мило, Бри. И го каза така тактично. Ето, това е грижа за здравето, с която съм напълно съгласна.

Аз, обаче, бях донякъде смаян.

— Ще ограничиш заетостта си? — попитах.

— Точно така. Ще бъда на разположение, когато се нуждаеш от мен единствено по случая с Каролайн, но останалите случаи ще предоставя на колегите си. О, Нана, забравих да ти покажа това. — Стана и взе от шкафа куп листове. — Разпечатах тези рецепти от интернет. Виж дали някоя от тях ще ти свърши работа. Както се случи. Искаш ли чай?

Докато Нана четеше рецептите, аз последвах Бри до печката. Достатъчно ми бе само веднъж да я погледна в очите, за да се досетя, че ще бъде грешка от моя страна, ако я попитам дали действително го искаше. Бри винаги правеше само това, което желаеше, имам предвид в добрия смисъл.

— Благодаря ти — тихо изрекох. — Ти си най-добрата жена на света. — Тя ми се усмихна, за да ми подскаже, че няма нужда от благодарности и че наистина е най-добрата от всички жени.

— И аз те обичам — прошепна ми Бри.

— Патладжани? — Нана вдигна един от листовете, които четеше. — Не можеш да направиш добре патладжаните без сол. Направо е невъзможно.

— Е, ще се постараем да измислим нещо — рече Бри и отиде да седне при нея. — Има още толкова много рецепти. Какво ще кажеш за пай с раци?

— Един пай с раци може да свърши работа — съгласи се Нана.

Стоях зад тях и само ги наблюдавах как си говореха. В този миг се чувствах истински щастлив и цялостен. Забелязах как Бри се наведе към Нана, докато двете се смееха. Интересен ми беше начинът, по който старата се доверяваше на Бри, все едно че бяха приятелки от много отдавна. Дано бог им позволи още дълго да бъдат заедно, рекох си аз.

— А какво ще кажете за ангелски кейк с шоколадова глазура? — предложи Нана и се усмихна дяволито. — Това фигурира ли, Бри, в твоя списък с добрите храни? Би трябвало.

34.

Когато на следващия ден ми позвъни Нед Махони, приятелят ми от ФБР, никога не бих предположил, че обаждането му ще е свързано с убийството на Каролайн. По телефона ми каза само да се срещнем в ресторанта на Тайсън Корнър Сентър на Маклийн авеню. Ако някой друг би настоявал да се срещнем там, щеше да ми се стори странно. Но тъй като беше Нед, на когото вярвах безгранично, разбрах, че е изникнало нещо важно.

Нед бе свършил страхотна работа като шеф на базата на ФБР в Куонтико за обучаване на екипите за спасяване на заложници. Сега имаше още по-важна длъжност — надзор над всички агенти на ФБР по цялото Източно крайбрежие. Бяхме работили заедно, когато аз бях агент в Бюрото, както и по-наскоро, при един странен конфликт между корумпирани ченгета от силите за бързо реагиране и наркопласьори от Вашингтон.

Седнах на единия от белите пластмасови столове срещу Нед край оранжевата пластмасова маса, където той сърбаше кафето си.

— Тези дни съм много зает. Какво, по дяволите, искаш? — попитах го и се усмихнах.

— Хайде да се поразтъпчем — предложи ми той и ние станахме. — Аз също съм много натоварен. Между другото трябва да ти предам много поздрави от Мони Донъли.

— И ти поздрави Мони от мен. И така, Нед, какво става? Защо е цялата тази тайнственост в стил Джон льо Каре? — попитах го, когато излязохме от заведението и закрачихме с бърза стъпка.

— Зная някои интересни неща за Каролайн — съобщи ми той без никакви заобикалки. — Честно казано, Алекс, нямаше да говоря с теб за това, ако не беше твоя племенница. Цялата тази работа с всеки изминал ден става все по-подозрителна и по-опасна.

Спрях се пред някакъв магазин, на чиято витрина бяха струпани книги на Дейвид Седарис.

— Каква е цялата тази работа, Нед? Започни от началото. — Махони беше един от най-умните полицаи, които някога съм виждал, но се случваше информацията да циркулира прекалено бързо в мозъка му.

Той отново закрачи напред, без да престава да оглежда мола. Започваше да ми действа на нервите.

— Изпратили сме екип за наблюдение на едно място във Вирджиния. Частен клуб. С много сериозни подозрения за опасна дейност. Говоря, Алекс, за хора, които могат да правят каквото си искат с такива като нас — при това не само по един начин.

— Продължавай — подканих го. — Целият съм слух.

Махони сведе очи.

— Нали знаеш, че твоята племенница беше, хм…

— Да. Запознат съм с всичките подробности от докладите на съдебните медици. Видях я в патоанатомията.

Той захвърли чашката с остатъка от кафето си в едно кошче за смет.

— Възможно е, дори е вероятно, Каролайн да е била убита от някого в този клуб.

— Почакай. — Отново спряхме. Изчаках да отмине една русокоса майка с три малки деца с рошави руси коси и цяла камара от детски гащеризончета, натъпкани в торби. — Защо се намесва Бюрото?

— Технически подробности ли искаш, Алекс? Защото тялото е било транспортирано през граница между два съседни щата.

Замислих се за онзи гангстер, който беше намерен, но после му изгубиха дирите: Джони Тучи.

— Да не ми говориш за онзи загубеняк от Филаделфия?

— Той не ни интересува. Между другото съществува вероятност вече да е мъртъв. Алекс, този клуб често се посещава от много по-важни личности от Вашингтон. През последните два дни атмосферата в Бюрото стана много тежка. Изключително тежка.

— Предполагам, искаш да кажеш, че и Бърнс е замесен. — Рон Бърнс беше директор на Бюрото, много достоен мъж. Махони обаче поклати глава: нямаше да отвърне директно на въпроса ми, но можех сам да се досетя за отговора. — Нед, каквото и да става, искам само да помогна.

— Така си и мислех. Но първо ме изслушай, Алекс. Трябва да очакваш да те следят, докато разследваш този случай. Може да стане толкова гнусно, колкото не можеш да си представиш.

— Е, тогава толкова по-добре. Просто ще означава, че някой се вълнува от случая. Ще поема този риск.

— Вече си го поел. — Нед ме потупа по рамото и ме удостои с тъжна усмивка. — Само дето досега не си го знаел.

35.

Срещата с Нед беше полезна, но ми причини главоболие, затова си пуснах за малко Брамс в колата, докато се връщах до Джудишъри Скуеър. Шофирайки из улиците на Вашингтон, получих съобщение по гласовата поща от секретарката на Рамон Дейвис. Директорът искал да ме види колкото е възможно по-скоро. Последния път Дейвис ми се обади, за да ми каже, че Каролайн е убита.

Когато стигнах до Дейли Билдинг, пренебрегнах асансьора и се изкачих по стълбището до третия етаж. Вратата на кабинета на Дейвис беше отворена и аз почуках на рамката.

Той се бе заровил сред документите, с които беше отрупано бюрото му. На стената зад него висеше голямата му колекция от почетни грамоти и похвали, включително и за детектив на 2002 година на вашингтонската полиция. Аз получих тази награда за 2004-а, но не разполагах с толкова голям кабинет, за да я окача в рамка на стената. Всъщност моята грамота беше завряна в някакво чекмедже из къщата или поне така се надявах.

Дейвис ми кимна, щом ме зърна. Не можеше да се каже, че бяхме приятели, но добре се бяхме сработили и взаимно се уважавахме.

— Влез и затвори вратата.

При сядането разпознах моя почерк върху едно от фотокопията, които четеше.

— Това да не е папката за случая с Каролайн? — попитах.

Дейвис не бързаше да ми отвърне. Облегна се на стола си и ме изгледа съсредоточено за няколко секунди. После заговори:

— Тази сутрин ми се обадиха от отдела за вътрешни разследвания.

Значи това било. Точно сега най-малко исках да си имам работа с тях. Отскоро отделът за вътрешни разследвания се наричаше Служба за професионална отговорност. Преди това беше просто вътрешни разследвания. Нищо не можеше да се предприеме във вашингтонската полиция без одобрението на този отдел.

— Какво искат? — заинтересувах се аз.

— Мисля, че сам се досещаш. Заплашвал ли си онзи телевизионен водещ в Канал 9? Райън Уилъби? Поне той така твърди, както и асистентката му.

Отново поех дъх, преди да отговоря.

— Пълни глупости. Просто атмосферата малко се разгорещи, това е всичко.

— Добре. Но вчера имах още едно обаждане, от конгресмена Минцър. Можеш ли да отгатнеш за какво ме потърси?

Не можех да повярвам — макар че беше типично за властимащите във Вашингтон.

— И двамата фигурираха в списъка с телефонните номера, който намериха в апартамента на Каролайн.

— Не е необходимо да ми обясняваш нещо толкова елементарно. Все още се справям. — Той вдигна папката, за да илюстрира мисълта си. — Искам само да се уверя, че действаш с хладен разсъдък по случая.

— Точно това правя. Но тук не става дума за поредното разследване за убийство и нямам предвид само това, че племенницата ми е била накълцана на парчета.

— Дяволски си прав, Алекс. В това е цялата работа. Тези оплаквания биха могли да се превърнат в проблем. За теб и за цялото разследване.

Говорех с Дейвис, но в същото време се опитвах да осмисля подробно случващото се. Оплакванията от граждани — които са разследвани — могат да приключат с едно от четирите възможни заключения: да бъдат оставени без последствия, да бъдат преценени като неоснователни, да бъдат класифицирани като недоказуеми поради липса на доказателства или разследващият детектив да бъде отстранен заради нарушения на правилата. Уверен бях, че ще ме сполети най-лошото, че ще попадна в последната категория.

Дейвис обаче не бе приключил с мен.

— Дал съм ти повече свобода на действие, отколкото на всеки друг от детективите в този отдел — припомни ми той.

— Благодаря ти. Но се справям добре, нали? Въпреки че не изглежда така отстрани.

С това си спечелих съвсем беглата му усмивка. Гледа ме изучаващо още няколко секунди, сетне се облегна назад. А щом започна отново да се рови из книжата, разбрах, че най-лошото е отминало. Или поне засега.

— Искам те за това разследване, Алекс. Но, повярвай ми, когато ти казвам, че на минутата — и имам предвид буквално на минутата, — в която някой се опита да ми отнеме контрола върху работата ми, ти ще изхвърчиш.

Изправи се, което за мен бе знак да се измъкна, докато още имах тази възможност.

— Дръж ме в течение. Не искам да те викам отново. Ти ще ми се обаждаш.

— Разбира се — уверих го, преди да си тръгна. Ако се бях помотал още малко, трябваше да му кажа за срещата ми с Нед Махони, а това бе нещо, което точно сега не можех да си позволя. Не и ако Дейвис вече обмисляше как да ми дръпне юздите.

Щях да му го съобщя по-късно. Веднага щом намеря за себе си отговорите на някои въпроси.

36.

Тони Никълсън си спомняше един разказ, много популярен по времето, когато беше ученик. Май се казваше „Най-опасната игра“ и беше написан от Ричард Конъл. Е, сега самият той играеше подобна игра, само че в реалния живот, и тя бе много по-опасна, отколкото онази измислена история.

Никълсън се втренчи в мониторите върху бюрото си — гледаше и чакаше, като си налагаше да не бърза с уискито. Зевс щеше да пристигне всеки момент или поне така се предвиждаше според програмата за вечерта. Никълсън трябваше да вземе решение.

От месеци насам разиграваше все същата игра с този луд. През цялото това време Никълсън държеше апартамента в някогашната пристройка за карети запазен само за Зевс. Определяше компаньонки винаги когато Зевс му поискваше, а след това се измъчваше, чудейки се дали би било равносилно на самоубийство, ако запише едно от частните му малки партита.

Никълсън го бе наблюдавал тайно при няколко сеанса, но още нямаше представа на какво е способен Зевс, нито кой е той. Мъжът определено се включваше в играта много грубо. Всъщност някои от компаньонките, с които той бе имал сеанси, след това напълно изчезваха; поне никога не се връщаха на работа, след като се бяха виждали със Зевс.

Точно в дванадесет и половина през нощта черен мерцедес с тъмни стъкла се появи пред вратата на оградата. Никой не позвъни, защото Никълсън дистанционно подаде сигнал за отваряне, след което отново се настани на стола си, за да изчака колата да стигне до края на алеята.

Пръстите му импулсивно заиграха по тъчпада на клавиатурата. Запиши го, не го записвай, запиши го, не го записвай…

Мерцедесът скоро премина покрай фасадата на главната къща, но не спря, а продължи нататък към някогашната пристройка за карети — където бе крайната цел на пътуването. Както винаги, регистрационните номера на колата бяха покрити с предпазни калъфи.

Преди Зевс там се намираше частен ВИП апартамент за всеки предварително записал се клиент, който можеше да си го позволи. Таксите започваха от двадесет хиляди за една нощ, при това само за ползването на помещението и бюфета. Апартаментът бе снабден с най-изисканите спиртни напитки и вина, с напълно заредена кухня, способна да угоди на вкусовете на всеки чревоугодник. Имаше парна баня, цялата в мрамор, както и швейцарски душ, способен да масажира тялото през шестнадесет фини дюзи. Бяха монтирани отделни телефонни линии, управлявани от софтуер за осуетяване на проследяването на търсените номера и апаратура за изопачаването на гласа в широк честотен обхват, за да не се разпознават говорещите.

Никълсън превключи на кадрите от салона, където две момичета очакваха госта — както им бе заповядано. Те знаеха единствено, че предстои парти само за един клиент и че за вечерта им бе обещано заплащане с петдесет процента отгоре, което означаваше, че всяка от тях щеше да вземе минимум по четири хиляди долара само за няколко часа работа.

Когато вратата на стълбата към мястото за паркиране на долния етаж се отвори, двете момичета се изправиха и се заеха да пооправят тоалетите си.

Тялото на Никълсън се напрегна, докато наблюдаваше как Зевс влиза в стаята. Изглеждаше като всеки друг клиент, с безупречния си син костюм, с кожено куфарче в ръка, преметнал през ръка светлокафяво палто.

С изключение на едно — Зевс носеше маска. Винаги. Черна. Като на палач.

— Здравейте, дами. Много сте красиви. Много сте мили. Готови ли сте за мен?

Това бе всичко, с което всеки път започваше.

Както и тонът, който използваше — прекалено дълбок, за да бъде истинският му глас.

Още една маскировка.

Кой се криеше под маската на това извратено, властно, богато копеле?

37.

През тесните процепи на маската си Зевс огледа изучаващо двете момичета и си помисли, че са великолепни, достойни дори само да ги гледаш. Едната беше висока, с дълга черна коса и алабастрова кожа. Другата беше по-ниска мургава красавица, вероятно от латиноамерикански произход.

Очевидно бяха инструктирани да не му задават въпрос за маската. Беше им забранено да го разпитват кой е той или каквото и да е за личността му. Това беше великолепно — настроението му не можеше да е по-добро.

— Мисля, че ще си прекараме добре тази нощ — заговори Зевс. Това бе всичко, което им бе нужно да знаят засега, пък и самият той още нямаше представа как ще протече нощта, освен че беше изцяло под негов контрол. В края на краищата нали беше всемогъщ като Бог.

Те възприеха думите му като подкана да се поотпуснат и разприказват. Представиха се като Катрин и Реката.

— Мога ли да ви поема палтото? — попита Катрин и някак си съумя да го изрече съблазнително. — Да ви предложа нещо за пиене? Какво бихте желали? Имаме всичко.

— Не, благодаря. Засега се чувствам много добре. — Държеше се учтиво, но определено сдържано, дори странно. Например никога не докосваше нещо извън спалнята. Хората му го знаеха и щяха да действат съобразно с това.

— Нека да започваме — продължи той. — Между другото, вие сте най-красивите момичета, които някога съм виждал. Не зная коя от вас е по-хубава.

Всичко в спалнята беше подготвено както се полагаше. Прозорците бяха със спуснати завеси. Имаше бутилка с водка „Сива гъска“, неотворена кутия с латексови ръкавици върху нощното шкафче и нищо друго — никакви украшения или джунджурии, никакви килими, никакви завивки, освен една солидна гумирана подложка, покриваща матрака.

— Това е интересно — отбеляза Катрин, като седна на леглото и прокара ръка по него. — Декорът е като избран от онази фирма — „Ръбърмейд“, за гумирани продукти.

Зевс не благоволи да коментира забележката й.

Първо нареди на двете момичета да се съблекат, после свали дрехите си, с изключение на маската. Сгъна ги в шкафа, така че да може да напусне клуба спретнат и чист, както пристигна.

Накрая отвори чантата си.

— Сега, момичета, ще ви завържа — каза той. — Няма нищо страшно. Казали са ви за това, нали не греша? Чудесно. Някоя от вас правила ли го е досега с белезници?

По-срамежливата, Рената, поклати отрицателно глава. Ала Катрин го изгледа предизвикателно и кимна:

— Веднъж или два пъти. Но знаеш ли какво? Още не мога да се науча да бъда добро момиче.

— Не прави това, Катрин — смъмри я той. Тя го погледна, сякаш не разбираше какво й се говори. — Не се преструвай заради мен и не играй роля. Моля те. Просто бъди себе си. Мога да доловя разликата.

Преди някоя от двете да изтърси още някаква глупост, той им подхвърли върху леглото чифт белезници.

— Моля, сложете си ги. Искам да споделя с вас това, което ми харесва. По една белезница за всяка.

Докато момичетата си поставяха белезниците, той си надяна ръкавиците и извади останалото от чантата си: още два чифта белезници, ново руло дебело въже, две червени гумени запушалки за уста с черни кожени ремъци.

— Само легнете по гръб — нареди им и се зае първо с Рената. Сега видя нещо интересно в очите й, като надигаща се тревога, като зачатък на страх.

— Подай ми свободната си ръка — нареди й той. После закопча китката й с белезниците към страничната колона на леглото. — Благодаря ти, Рената. Ти си много сладка. Обичам покорните жени. Те са моята слабост.

Когато заобиколи леглото откъм другата страна, Катрин леко повдигна вежди и разшири очи, но те бяха повече безизразни, отколкото изплашени.

— Моля те, не ни наранявай. Ще направим всичко, което пожелаеш, обещавам ти — промълви Катрин.

Вече започваше да го дразни. Приличаше на някоя малка предизвикателна съпруга, която се чука само по задължение. Закопча последната белезница към другата колона на леглото и напъха една кърпа в устата й, за да не се обажда повече и да развали хубавата вечер.

— Виждам, че продължаваш да играеш роля, при това не много добре — каза й той. — Вече започна да ме ядосваш. Съжалявам. Не се харесвам, когато се държа така. Нито на теб ще ти хареса.

Стегна кожения каиш отзад на гърба й. Приложи цялата си сила, а той бе силен мъж. Момичето се опита да каже нещо, но успя само да изпъшка нещо неясно. Причиняваше й болка. Добре. Беше си го заслужила.

Като отстъпи назад, се увери, че изражението на лицето на Катрин беше напълно променено. Сега тя се страхуваше от него. А това не бе нещо, което може да се имитира.

— Вече е много по-добре — констатира той със задоволство. — А сега да видим дали ще мога да измисля още нещо, за да подобря представлението ти. О, какво ще кажеш за това тук?

Бръкна в черната си чанта и извади електрошокова палка. И клещи.

— Катрин, това е прекрасно. Подобрението е забележително. Всичко е изписано в очите ти.

38.

Никълсън имаше чувството, че през цялата нощ бе пил кафе след кафе, а не скъпо уиски. Едва виждаше светофарите по магистралата Лий, извеждаща от Вашингтон към Ню Йорк. Точно сега не копнееше за нищо друго, освен да легне и да потъне в сън, с помощта на приспивателното, за да се отърве поне за няколко часа от собствените си мъчителни мисли.

Но както и да е, важното е, че всичко свърши. Изтри записаното в твърдия диск и взе със себе си компактдиска. Беше записал сеанса на Зевс с двете момичета. Беше станал свидетел на ужасяващо представление. Въпросът сега бе какво да прави с диска.

Изкушаваше се да шофира през цялата нощ, за да го скрие в банковия си сейф и да се надява никога повече да не му се налага да го вади от там. От друга страна, замисли се той, ако възникне някаква необходимост, ще е по-разумно да му е подръка. Просто така, за всеки случай.

Никълсън никога не се бе залъгвал с надеждата, че тази негова схема ще продължи да работи до безкрайност. Да се поддържа дискретен клуб и мръснишко изнудване, изискваше деликатно балансиране. А след като и Зевс се намеси в играта, положението ставаше неудържимо, още повече че този луд не даваше признаци за намаляване на темпото.

Ако Никълсън искаше да спаси кожата си, трябваше да изчезне, и то колкото може по-скоро.

Докато шофираше, в главата му се изреждаха един след друг спонтанно хрумнали планове.

В банковата си сметка на Сейшелските острови вече имаше над два милиона долара. Очакваше още сто и петдесет хиляди от Темпъл Суитър. Следващата седмица се задаваше парти на Ал Хамад, обещаващо да му донесе поне още толкова пари. Е, не можеше да се каже, че ще му стигне за цял живот, но със сигурност бе напълно достатъчно, за да изчезне от страната и да се устрои комфортно поне за известно време. Определено щеше да е добре за две години, а сигурно и за повече.

Можеше да отлети за Цюрих и да се спотаи там за няколко седмици, докато не се сдобие с втори паспорт. Много държави предлагаха програми за придобиване на гражданство срещу щедро заплащане. После можеше отново да отлети нанякъде, вероятно на изток. Беше се наслушал на това как процъфтявала в Банкок търговията с жива плът. Може би бе дошло времето да провери дали действително е така.

Междувременно обаче оставаше един проблем: Шарлот.

Господи, къде му е бил умът, като се ожени за нея? За да превърне тази буца глина в нещо, което си струва? Когато се запознаха, тя беше некадърна учителка в Лондон; сега беше некадърна малка американска домакиня. Беше нещо като жестока шега — обаче за негова сметка.

Едно поне беше сигурно. Госпожа Никълсън определено не ставаше за пътуването на изток или където и да отидеше. Единственият въпрос, следователно, беше дали трябва да намери някого, за да приключи с нея? В крайна сметка се свеждаше само до още един труп, нали. Струваше си да похарчи двадесет или тридесет хиляди долара, колкото там ще излезе. Беше готов на всичко, само и само да й затвори плювалника завинаги, след което ще се махне от тук.

Минаваше четири, когато най-после Никълсън се прибра у дома. Още обмисляше трескаво какво да предприеме, докато се спускаше с автомобила си по късата извита алея пред входа. Почти стигна до края на алеята, но едва не се блъсна в един черен джип с четири врати, паркиран точно пред гаража му.

— Какво е това, по дяволите?

Първата му тревожна мисъл бе за диска в жабката и за Зевс. Исусе, как е възможно някой вече да е научил за този запис? Може ли да е вярно?

Без да дочака да открият какво бе скрил в жабката, Никълсън моментално превключи на задна скорост, но дори и това се оказа недостатъчно и закъсняло.

Някакъв дебелак вече се бе появил до страничния прозорец на колата, откъм шофьорската седалка, насочил пистолет към Никълсън, клатейки глава, все едно че му повтаряше: „Не“.

39.

Какво беше това? Сцена от сериала „Семейство Сопрано“? Защото на Никълсън със сигурност точно така му изглеждаше.

Бяха двама. В светлината на фаровете изникна втори мъж, с типичен гангстерски вид, насочил още един револвер в лицето му.

Дебелакът отвори вратата вместо Никълсън и отстъпи крачка назад. Открехна леко уста, а затъкнатата му евтина тениска за голф очерта внушително шкембе, увиснало над колана му. Изглеждаше невъобразимо някой толкова немарлив да работи за самия Зевс — което повдигаше един очевидно назрял въпрос.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита Никълсън. — И какво искате от мен?

— Ние работим за господин Мартино. — Акцентът му издаваше, че е от Ню Йорк или Бостън, или някъде от Източното крайбрежие.

Никълсън бавно излезе от колата, като се стараеше онези да виждат и двете му ръце.

— Добре тогава, но кой, по дяволите, е господин Мартино? — учуди се той.

— Повече никакви тъпи въпроси. — По-пълният бандит махна с ръка пред Никълсън към къщата. — Да влезем вътре. Ще те следваме по петите, приятелче.

Никълсън не се съмняваше, че ако целяха просто да го очистят, вече щеше да е мъртъв. Следователно това можеше да означава само едно: те искаха нещо друго. Но какво?

Едва бяха преминали през външната врата, когато тънкото, много дразнещо гласче на Шарлот Никълсън се разнесе от горния етаж.

— Миличък? Кои са тези с теб? Не е ли късно за гости?

— Няма нищо. Не е твоя грижа. Върни се в леглото си, Шарлот.

Дори и сега му се искаше да я стисне за гръкляна, само защото цъфна там, където не трябваше.

Босите й ходила се осветиха от лампите в хола, като слезе няколко стъпала надолу.

— Ама какво става? — провикна се тя още веднъж.

— Чуваш ли ме? Върви. Веднага. — Все пак Шарлот, изглежда, проумя защо й заговори с такъв тон и отплува обратно в мрака. — И остани там — извика той след нея. — По-късно ще дойда да те видя. Върви да спиш.

Поведе двамата си неканени гости в голямата стая отзад, за повече уединение. Освен това и барчето беше там, така че Никълсън се насочи право към него.

— Не зная за вас, приятели, но аз бих пийнал нещо… — започна той, ала в следващия миг го повали силен удар отзад по тила. Рухна на колене.

— Какво, мамка му, си мислиш, че е това? Светска визита ли? — кресна дебелакът.

Никълсън беше достатъчно ядосан, за да се сбие с него, но не беше в положение да го направи. Дори никак. Затова се овладя и седна върху дивана. Слава богу, зрението му бавно започна да се фокусира.

— И така, какво, дяволите да ви вземат, искате от мен в четири сутринта?

Дебелакът се надвеси над него.

— Търсим един от нашите. Преди около седмица и половина дошъл тук, на юг, но от тогава нищо не сме чули за него.

Исусе, така му се искаше да просне на пода тлъстото копеле, но това явно нямаше как да се случи или поне не точно сега. Но някой ден, някъде…

— Необходима ми е повече информация от тази. Кой е той? Дайте ми някакво указание.

— Името му е Джони Тучи — каза дебелакът.

— Кой? Никога не съм чувал за него. Тучи ли? Идвал ли е в клуба ми? Кой е той?

— Не ни баламосвай, човече. — Дребният бандит се приближи, ръсейки пепел, разнасяйки отвратителната си смрад. — Знаем всичко за малкото ти местенце в провинцията, ясно ли е?

Никълсън се изправи на дивана. Това можеше да се окаже по-тясно свързано със Зевс, отколкото предполагаше. Или може би със страничния му бизнес?

— Точно така — продължи бандитът. — Ти да не си въобразяваш, че господин Мартино е изпратил хората си тук на ваканция?

— Слушайте, все още нямам представа за какво ми говорите — увери ги той. И това донякъде беше чиста истина.

Дебелакът отпусна задника си върху масата за кафе от обгорено дърво и за пръв път сведе надолу дулото на револвера си. Никълсън си каза, че би могъл да се възползва от невниманието му, ако другият не беше толкова наблизо.

— Тогава ще ти го обясня, само заради теб — заговори дебелакът с почти примирен тон. — Едно от нашите момчета е изчезнало. Но който се спазари с нашия шеф, не може лесно да се отърве. Засега всичко, до което сме се добрали, си ти. Което значи, че нашият проблем става и твой проблем. Загря ли?

Никълсън се опасяваше, че наистина започна да загрява.

— И какво очакваш от мен да направя… За нашия проблем?

Онзи само сви рамене, после почеса наболата си брада с барабана на револвера си.

— Най-малкото, което се иска от нас, е да доставим някого обратно на господин Мартино. Затова ти ще поразпиташ наоколо, ще откриеш каквото можеш или ти ще бъдеш този, когото ще доставим обратно.

— Или пък малката дама от стълбището — добави другият.

— Можете да я вземете — оживи се Никълсън. — Така ще сме квит.

Дебелакът най-сетне се ухили, после се изправи. Бизнесът за тази нощ беше приключен.

— Мисля да си взема пиячка за из път — каза той на Никълсън. — Ти само стой мирен.

И се заклатушка към барчето, където неговият помощник вече се зареди с толкова бутилки, колкото можеше да побере в двете си ръце.

След като двамата тъпаци си заминаха, Никълсън си наля питието и си сложи малко лед на главата. Отчете, че те бяха отмъкнали всичките му бутилки Джони Уокър, но бяха му оставили шотландското уиски Далмор, реколта 1962, поставено точно там, най-отпред в барчето. Една бутилка струваше четиристотин долара и това му се стори като зловещо предзнаменование за нещо друго.

След като тези загубеняци се бяха добрали до него, значи всичко се развиваше по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

И кой, по дяволите, е този Джони Тучи?

40.

За Суарес и Овъртън всяка работа по поръчка на Зевс беше като бъркане в тайна пощенска кутия — никакви срещи очи в очи, според взаимното им споразумение с този, дето им плащаше, който и да бе той. Влизаха след него в някогашната пристройка за карети в „Блаксмит Фармс“, почистваха грижливо всичко и отнасяха това, което трябваше да се отнесе, включително и телата.

Точно преди зазоряване понтиакът им Джей-6 още се друсаше по познатия черен път сред затънтените гори на Вирджиния. Отзад колата им беше малко клекнала заради тежестта в багажника.

— Нека те попитам нещо — каза Суарес на партньора си. — Очевидно този, нашият, е отвратително богат. Защо тогава рискува? Какво — да не е откачил съвсем?

— В някое отношение, сигурно…

— В някое отношение ли? Защо не кажеш, че той по триста шестдесет и пет пъти в годината е по-луд от плъх на амфетамини? Как успява да се измъква от цялата каша — как?

— Ами например, да започнем с едно нещо — ти знаеш ли кой е той, Суарес?

— Прав си, не знам. Но все някой трябва да знае. И някой ще го спре накрая.

— Какво мога да ти кажа — освен добре дошъл в откачения свят на богатите и известните. Май се показа вече дробилката за дърва?

41.

Реми Уилямс хич не им вярваше на тези двамата. Нямаше им доверие, още откакто сключиха договора. Когато спряха пред бараката и дори не слязоха от колата, той се досети, че нещо става. Нещо по-голямо от обичайното прочистване на боклука.

— Как сте, момчета? — Дотътри се до тях като някакъв бял боклук, за какъвто го мислеха. — Какво ми носите този път?

— Две женски. — Шофьорът вдигна очи, макар че избегна неговите. Какво значеше това? Да не би този латиноамериканец да има съвест? — Едната от тях има куршум в гърдите. Сам ще се увериш.

— О, така ли? И защо сте я застреляли?

— Не зная, може би защото още търсим последната, която избяга.

Реми можеше да се закълне, че този тип го поднасяше, но не беше сигурен защо или заради какво бяха тези убийства. Той беше само незначително винтче в цялата машина, нямаше достъп до всички подробности. Нищо чудно никой да не знаеше всичко докрай. Както с убийството на Джон Кенеди. Както с убийството на Боби Кенеди. Или, по дяволите, като при аферата с О’Джей Симпсън.

— А на мен ми се струва, че ти си застрелял и нея — опита се той да се помайтапи с шофьора на понтиака. — Може би изобщо не е избягала. Може би просто гние някъде в онези гори, превръщайки се в тор. Само туристите могат да я открият.

— Да, може би. — Бившият агент пое дълбоко дъх. Май започваше да прекалява с показното си раздразнение. — Слушай, ако може само да почистиш багажника, за да потеглим по живо по здраво.

Реми се почеса по чатала — пак го направи нарочно, — а после се затътри към багажника на колата. Шофьорът го отвори пред него. Исусе! Само виж това.

Двете тела бяха увити два пъти в черен полиетилен и залепени със скоч лента. Тези момчета бяха професионалисти в работата си — длъжен бе да им го признае. Но кой, дяволите да го вземат, беше убил тези момичета? Какво ставаше тук? Кой беше убиецът?

Извлече двата „пакета“ от багажника и ги тръшна върху брезентовата постелка, която преди това бе прострял на тревата. Инструментите му бяха оставени върху дебелия дънер от американски орех, а до дробилката за дърва бе донесъл още един галон с бензин.

— Коя, каза, че била застреляна? — провикна се той към онези двамата, онемели като привидения.

— По-високата. В лявата гръд. Каква загуба. Момичето наистина си го биваше.

Той се наведе над нея и преряза полиетилена по средата, като натисна с ножа само дотолкова, че върхът на острието остави тънка червена следа. Когато дръпна опаковката, откри малък отвор точно под добре оформената лява гърда. Тялото още бе топло, около тридесетина градуса. Най-вероятно бяха мъртви само от няколко часа.

— Добре, ще се оправя. Искате ли да извадя куршума, или ви е все едно?

— Извади го. Отърви се от него.

— Дадено. Ще бъде направено. Нещо друго?

— Да. Просто затвори багажника.

След няколко секунди двете копелета, многознайковците, си тръгнаха.

Макар че не им вярваше, не му пукаше за арогантността им, защото тя му бе изгодна. Вероятно на онези двамата никога не им бе минавало през ума колко заменими бяха те.

Или колко са уязвими.

Всъщност вече бяха свършили добра работа в негова полза, като заличиха своите самоличности. Сега бяха само два призрака и Реми знаеше, както и всеки друг, че когато му дойде времето, нищо няма да е така лесно, както да накара тези призраци да изчезнат завинаги.

Можеше да се справи и с това — по дяволите, и преди го бе вършил. Дори би трябвало да му се признае, че бе направил голяма кариера.

Разопакова и второто момиче — още една красавица. Стори му се, че може да е била удушена. И хапана? Разтри изстиващите вече гърди на момичето, поигра си с тях още малко, после отнесе двата трупа на хълма, където го чакаше дробилката за дърва.

Наистина каква невероятна загуба, какво прахосване на материала. Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? Някой по-луд дори от самия него?

42.

В събота следобед имах още една тайна среща с Нед Махони — този път в препълнения гараж за паркиране на Ем стрийт във вашингтонското предградие Джорджтаун.

Докато паркирах, в ума ми не спираха да се въртят онези сцени с Дълбокото гърло от едноименния филм или от книгата „Цялото президентско войнство“. Определено се разиграваше нещо в стил шпионски екшън. Но защо? Какво ставаше, по дяволите?

Когато излязох от колата, Нед вече ме чакаше. Подаде ми кафява папка с печат от Бюрото върху нея. Вътре открих някакви записки и колекция от снимки, копирани по две на страница.

— Какво е това?

— Рената Крус и Катрин Тенанкур — обясни ми Нед. — И двете са изчезнали, вероятно са мъртви.

На всяка снимка се виждаше едно от двете момичета, заснети на няколко места из града, придружавани в повечето случаи от бели мъже, най-често доста по-възрастни.

— Този тук не е ли Дейвид Уилки? — попитах и посочих към един мъж, който много ми заприлича на настоящия председател на сенатския комитет за военната служба.

— Така е, този тук действително е Дейвид Уилки — кимна Нед. — И двете млади жени са имали за свои редовни клиенти все влиятелни мъже. Именно заради това взехме да ги следим. Всъщност отначало започнахме само с Катрин Тенанкур, която е работила и за онзи клуб във Вирджиния.

Не казах нито дума, само гледах Махони.

— Много добре зная за какво си мислиш сега — продължи той. — Явно докато се занимаваме със случая, май ще попаднем на списъка с най-влиятелните личности в тази страна.

С всяка изминала минута нещата ставаха все по-запечени. Нямаше начин да проследим убиеца — или тази мрежа, ако бяхме попаднали на нещо подобно, — без да извадим на показ всякакъв вид мръсно бельо. Ще бъде съсипан животът на мнозина невинни наглед членове на видни фамилии — и това щеше да е само началото.

Да не споменаваме, че президентските избори и изборите за губернатори на отделни щати са били губени по много по-незначителни поводи. Никой обаче нямаше да се предаде без съпротива; вече имах горчив опит от сблъсъка с отдела за вътрешни разследвания. Всеки, който си мислеше, че полицаите си мечтаят за подобни сензационни случаи, за да направят шеметна кариера, никога не се е захващал с такива.

— Господи, Нед, все едно да очакваме да се развихри ураган точно тук, в сърцето на Вашингтон.

— По-скоро тичаме след него — търсим си белята — додаде той. — Истинска буря от пета степен. Как да не обичаш Вашингтон?

— Всъщност го обичам. Само че не точно в този момент.

— И така, слушай, Алекс. — Махони отново заговори сериозно. — Бюрото се е заело с това. Бомбата ще избухне. Ако пожелаеш да се оттеглиш, ще те разбера. И ако действително го искаш, сега е най-подходящият момент. Просто трябва да ми върнеш папката.

Бях малко изненадан от предложението му. Мислех, че Нед ме познава по-добре. Което, разбира се, означаваше, че зад предложението му се криеше сериозно предупреждение.

— Това означава ли, че ще нахлуете в онзи клуб във Вирджиния? — попитах го.

— В момента очаквам разрешението от съдията.

— И сетне?

Нед се усмихна. Ако не грешах, сега той изглеждаше донякъде облекчен.

— А ти вероятно ще трябва да оставиш телефона си включен тази вечер, когато се прибереш вкъщи. За да ти позвъня.

43.

Добрата новина беше, че прекарах една приятна вечер със семейството си. Дори отделих малко време да се позанимавам с децата, точно преди целият ад да се отприщи. Вероятно нямаше да прилича на нищо от това, което бях преживял досега. Всичко щеше да зависи от това кой тази нощ ще посети онзи частен клуб.

Джени учеше Али да играе „Не се сърди, човече“, една от най-скучните игри в цялата Вселена, но аз обичах да играя на всичко с тях. Докато ми дойде редът, се мотаех наоколо, крадях пионки от дъската и разказвах стари вицове на Али, като онзи:

— Защо шестицата се страхува от седмицата?

— Защото седмицата изяжда деветката3! — закиска се Джени. Приятно й бе винаги да е центърът на вниманието, а пък Али беше отличен слушател. Момчето просто обичаше да се смее. От трите ми деца той беше най-малко сериозен.

Нана седеше отстрани и понякога ги поглеждаше над книгата си „Хиляди чудесни слънца“ — един от романите, над които си поплакваше през тези дни. Двете с Бри вече бяха установили нещо като предпазливо партньорство, като Бри постепенно се нагаждаше към ритъма в къщата, а Нана се научи, че може да си позволи да не се тревожи за някои неща, които винаги бе контролирала — като например как да се зарежда миялната машина.

Всичко беше наред — докато телефонът не звънна.

Обикновено очаквах децата да протестират шумно, когато това се случваше. „Не отговаряй, тате“ беше всеобщият призив, който огласяше къщата при подобни ситуации. Но този път Джени и Али само отклониха погледи в очакване на неизбежното, от което се почувствах още по-зле.

Проверих кой ме търсеше. Беше Махони. Както ми бе обещал.

— Съжалявам, но на това обаждане трябва да отговоря — казах на Али и Джени.

Мълчанието им ми се стори оглушително и красноречиво, когато излязох с телефона в коридора.

— Нед?

— Тръгваме, Алекс. На магистрала 72 към Арлингтън има ресторант на Холидей Ин. Ще те чакам там, на паркинга, ако тръгнеш още сега. Веднага.

44.

Бяха го нарекли операция „Прекъсване на сношението“, което доказваше, че дори и във ФБР има хора с чувство за хумор.

Целият екип на Нед се бе събрал край малка ферма в окръг Кълпепър, която се намираше приблизително на час и половина път западно от Вашингтон, недалеч от националния парк Шенандоа. Представлявахме странна, разнородна компания: Махони и неговият помощник по случая — Рене Виктор; шестима агенти от екипа за спасяване на заложници, трима експерти по преговори в кризисни ситуации от звеното за тактическа помощ и десетина бойци от специалния отряд за опасни операции към ФБР.

Очаквах да видя целия екип за спасяване на заложници, но не се разтревожих, като не заварих подобно струпване на сили. И без това специалният отряд за опасни операции на ФБР беше едно от най-добрите тактически звена в целия свят. Задаваше се невероятно шоу.

Присъстваха и представители на полицията на щата Вирджиния, които бяха дошли с две полицейски камионетки. И аз. Не бях сигурен какви връзки Нед беше задействал, за да осигури и моето присъствие, но го оценявах. Знаех, че според него щях да бъда от полза за акцията. Всички се събрахме край един пикап, за да получим набързо последните указания на командващия операцията.

— Вътре може да се натъкнем на по-яки биячи, но ние ще се придържаме към стандартните работни методи — обясни Нед на групата. — Искам първи да нахлуят момчетата от специалния отряд за опасни операции, следвани от агентите на ФБР. Искам също през цялото време да бъдат блокирани всичките изходи от сградата. Трябва да сте готови за всякакви сценарии, включително сексуални ситуации и дори яростна съпротива. Не очаквам да се стигне до последното, но все пак е възможно, всичко може да се случи. Целта ни е да действаме бързо и сигурно и да прочистим това място, както само ние можем.

От разузнаването узнахме, че главната сграда има входове откъм северната, южната и източната си страна. Махони съответно ни раздели на три групи според броя на тези входове. Заедно с него аз попаднах в челната група, която трябваше да атакува фасадата. Имаше още няколко пристройки наоколо, за които се предполагаше, че са пусти в момента или поне така ще останат за през нощта. Но аз не преставах да се питам какъв вид забавления могат да се провеждат в тях.

Преди да потеглим, Нед ми връчи едно яке с надпис ФБР на гърба и нова бронирана жилетка, от Арамид, която измъкна от багажника на автомобила. Тя беше доста по-лека от всички други, които някога бях използвал, което беше много добре, тъй като ни очакваше преход от около три километра.

Отне ни четиридесет и пет минути, за да се промъкнем през гъстата гора и храсталаците. Приблизително след първите два километра преминахме изцяло на уреди за нощно виждане, като тези, които ги имаха, насочваха останалите.

В този миг прекратихме всички разговори, с изключение на разменяните понякога рапорти по радиотелефоните между Махони и командира на специалния отряд за опасни операции.

Главната сграда скоро се извиси на възвишението пред нас, с всичките си три етажа. Залегнахме, когато стигнахме на около седемдесет и пет метра от фасадата. Нед изпрати напред момчетата от специалния отряд за опасни операции, за да заобиколят отзад сградата, а аз взех един от биноклите за нощно виждане, за да огледам по-грижливо обстановката, докато чакахме сигнала за атака.

Наистина имаше вид на разкошно имение от варовик, пред което дъхът ти секва. А алеята за коли наподобяваше изложение на лимузини — мерцедеси, ролс-ройс след ролс-ройс, бентлита, забелязахме дори едно тъмночервено ламборгини и яркочервено ферари.

Целият първи етаж беше опасан с високи прозорци. Вътре бе осветено, но не се виждаше жива душа. Вероятно цялото действие се разиграваше на горните етажи, чиито прозорци обаче бяха тъмни или поне със спуснати завеси.

Тук ли е била убита Каролайн? Тази мисъл не ме напускаше нито за миг. И тук ли тялото й е било така ужасно осквернено? На какво се бяхме натъкнали — на някаква касапница или на терен за садистични забавления на някакъв богаташ? Обзе ме странното усещане, че нямам никаква представа какво да очаквам.

Най-после започнаха да докладват на Махони. Не чувах нищо през слушалките, но по всичко си пролича, че основното действие в драмата ей сега ще започне. Той продиктува по радиотелефона предупреждението си до другите групи, обкръжили отвсякъде имението, да заемат изходни позиции за атака. Сетне се обърна към мен, за да ми напомни за способността си да се шегува мрачно:

— Готов ли си за „Прекъсване на сношението“?

— Винаги готов — рапортувах бодро.

— Тогава влизаме да им подпалим задниците. — Отново нагласи микрофона към слушалките си и изрече последната си заповед: — До всички подразделения, пълна готовност. Никого не наранявайте, не позволявайте и вас да ви наранят.

След няколко секунди мъжете от специалния отряд за опасни операции изскочиха от края на гората и се втурнаха към целта. Всички ние ги последвахме на бегом. Спринтирахме до задъхване към впечатляващата къща с лоша репутация.

45.

От скъпата външна врата от орехово дърво се разхвърчаха трески и тя поддаде. Специалният отряд нахълта вътре без проблеми. Държах глока си в ръка, но се надявах да не се наложи да го използвам. Последния път, когато с Нед проведохме подобна атака, и двамата бяхме простреляни.

Дано това сега да не се повтори. Нали този път си имахме работа с престъпления, извършвани от онези, високопоставените, наречени „белите якички“? Веднага щом специалните части му докладваха, че всичко е „чисто“, Нед поведе двама от своите към вратата, след което всички останали нахлуха вътре.

Първото ми впечатление беше, че мирише на пари, на много пари.

Фоайето бе високо колкото три етажа, с шахматно подреден мраморен под. Над главите ни висяха грамадни полилеи, святкащи като екстравагантни диаманти. Цялата мебелировка бе от скъпи антики. Имаше нещо странно в светлината в това помещение, все едно че съдържаше златно сияние.

Второто, което ми направи впечатление, бяха ослепително красивите жени — много на брой, — някои с вечерни рокли, други в различни стадии на разсъбличане. Имаше и съвсем голи, но не изглеждаха много засрамени от това, стояха с ръце на хълбоците си, сякаш бяхме нахлули в апартамента им, където мирно и кротко си живееха.

Компаньонки, при това от най-скъпите. От типични американки до екзотични красавици от Далечния изток.

Трескаво прекосих фоайето и завих надясно, като задминах един агент, който влачеше към изхода два мургави субекта, говорещи арабски, и една висока негърка. И тримата бяха голи, и тримата яростно ругаеха агента, сякаш беше само някакъв презрян прислужник.

Продължих по коридора, с празни салони от двете страни, докато стигнах до пушалнята с остъклени стени в дъното на къщата. Вонеше на пури и секс, но в момента вътре нямаше никого.

Когато се върнах назад, чух викове някъде близо до входа на къщата. Някой възразяваше срещу нашето присъствие — при това твърде шумно.

— Свали си ръцете от мен! Не ме докосвай, мръсен чекиджия! — Висок блондин с английски акцент се опитваше да избяга надолу по голямото парадно стълбище, докато двама агенти от ФБР го държаха от двете страни.

— Това е незаконен обиск, дяволите да ви вземат! — Англичанинът се опитваше да се държи дръзко, това отдалеч си личеше. Накрая агентите бяха принудени да го проснат по лице на мраморната площадка, за да го закопчеят с белезниците.

Забързах нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, и стигнах навреме, за да чуя как Махони попита:

— Ти ли си шефът тук? Ти си Никълсън, нали?

— Майната ти! Вече позвъних на адвоката си. Всеки от вас ще си плати за това нахлуване. — Беше висок над метър и осемдесет. Още не бе изпуснал цялата си пара. — Само с присъствието си тук нарушавате закона. Това е частна собственост. Пуснете ме, по дяволите! Това е грубо нарушаване на правата ми. Това е частно парти в частна собственост.

— Дръжте го отделно от останалите — разпореди се Махони пред агентите си. — Не искам господин Никълсън да разговаря с някого другиго от задържаните.

Набързо организирахме две зони за задържаните на първия етаж и започнахме да претърсваме основно къщата. Отделяхме клиентите от персонала, като се опитвахме да запишем имената им, поне доколкото ни бе възможно.

— Да, името ми е Никълсън — много скоро ще стане така, че повече никога няма да го забравите! — чух крясъка му от една от стаите. — Никълсън, като кинозвездата Джак Никълсън.

46.

Това може би беше най-странното нападение, на което бях свидетел, откакто работех за полицията. Всъщност много забавно, ако притежавате чувство за хумор като моето.

Сгащихме един веселяк в имитация на килия, със стени от бетонни блокове, където той още бе окован към стената, както си беше само по прашки, вероятно изоставен така от господарката си. Всъщност повечето от хората, които видях тук, бяха в една или друга степен на разсъбличане — напълно голи, само със сатенено бельо, в оскъдни прозирни рокли… Даже имаше и една двойка, вир-вода мокри, загърнати в хавлии, че и с тюрбани, докато мъжът продължаваше да си пуши пурата.

Мъжете бяха американци и араби от Саудитското кралство. Доколкото разбрах, единият беше милиардер на име Ал Хамад. Тази нощ празнуваше рождения си ден. Честита ти петдесетгодишнина. Никога няма да я забравиш.

Задържахме управителя на заведението, англичанина — ако действително бе такъв, — в един малък кабинет на долния етаж. Когато се върнах при него, беше потънал в упорито мълчание. Попитах за синината на бузата му и Махони ми обясни, че заплюл полицая, който го арестувал. Това никога не е добра идея.

Останах до вратата, наблюдавайки го как се цупи, седнал върху античен диван, заобиколен от високи лавици с книги, които едва ли някой беше чел. Очевидно беше мръсен кучи син и вероятно сводник. Но дали беше и убиец? И защо се държеше така арогантно заради нахлуването?

Адвокатът му довтаса след по-малко от час, издокаран с тиранти и папийонка посред нощ. Ако го бях видял на улицата, никога не бих заподозрял, че е свързан с нещо подобно. Приличаше на героя от комичните комикси Дилбърт, само че без калъфчето с писалки.

За нещастие документите му бяха съвършено изрядни.

— Какво е това? — попита Махони, когато адвокатът му връчи няколко листа.

— Съдебен иск за анулиране. От този миг прокурорското ви разрешение за обиск е невалидно и това нахлуване ще се смята за незаконно. Клиентът ми щедро ви предоставя пет минути, за да се ометете от тук. А след това ще потърсим справедливост от съда, като заведем дело за оскърбление на клиента ми и за престъпно нарушаване на недосегаемостта на частната собственост.

Махони плъзна поглед между малките като на насекомо очи на адвоката и иска за анулиране. Изглежда, това, което прочете в документа, оказа върху него очаквания от адвоката ефект. Пусна листовете на пода и се отдалечи, докато летяха във въздуха. После го чух да крещи заповеди и да вика на всички да се оттеглят. Всички до един…

Наведох се, вдигнах разпилените листове с иска за анулиране и ги зачетох.

— Кой съдия, по дяволите, намерихте в един през нощта? — попитах адвоката.

Той се пресегна, грабна документите от ръката ми и посочи името:

— Почитаемия Лорънс Гибсън.

Разбира се, казах си. След като имаха за клиенти сенатори, конгресмени, милиардери — защо да си нямат и един почитаем съдия в колекцията?