Високи залози

47.

Прибрах се у дома рано сутринта в неделя, когато потегляха камионите със сутрешните вестници, а най-ревностните бегачи за здраве хукваха да се потят в парка.

Брей! Какво беше това?

Открих Нана на слънчевата веранда, задрямала в един от плетените столове. С изключение на прастарите й розови хавлиени пантофи, тя вече беше облечена като за неделната служба в църквата — със сивата си фланелена пола и белия си пуловер. Това щеше да е първото й посещение в църквата след престоя й в болницата. Цялото семейство щеше да присъства.

Отпуснах ръка на рамото й и тя се събуди, като леко потръпна. Достатъчен й бе само един поглед.

— Тежка нощ ли имаше? — попита.

Тръшнах се върху двойната люлка срещу нея.

— Винаги ли съм толкова предсказуем?

— Само за посветените. Е, добре, разкажи ми какво се случи. Поговори ми.

Ако ставаше дума за друг случай, щях да се опитам да изклинча с оправданието, че съм изморен, но за тази операция Нана заслужаваше да знае какво става. Все пак ограничих подробностите, все едно беше филм за малолетни; нямаше нужда да наблягам на тъмната страна в живота на Каролайн. Пък и не се съмнявах, че Нана вече знаеше. Някак си винаги знаеше.

Когато стигнах до частта с надутия адвокат и неговия „иск за анулиране“, отново се изнервих. Просто бях прахосал цяла нощ и за пореден път бях разочаровал Джени и Али.

— Струва ми се, че Джени се вкисна — казах аз. — Как бяха, след като излязох?

— О, ти си ги знаеш. Ще оцелеят — махна с ръка тя, но сетне додаде: — Ако предположим, че това е всичко, което ти искаш от тях.

Беше като погалване по главата и в същото време като плесница по бузата. Бедната Мама Нана.

— Тогава кой ме изтика снощи през вратата? Твоята сестра близначка? И ми каза, че всичко ще е наред. Мога да се закълна, че беше ти.

— Е, не се опитвай да се оправдаваш с мен, Алекс. — Тя се понадигна леко и изви врата си, за да го разтрие от едната страна. — Само казвам, че децата невинаги се интересуват защо излизаш. Те просто знаят, че те няма. Особено малкият Деймън.

— Искаш да кажеш Али — поправих я.

— Нали и аз това казах? В края на краищата момчето е само на шест.

Наведох се, за да я огледам по-добре.

— Колко си спала тази нощ?

Тя изсумтя по типичния за нея начин.

— Старите хора не се нуждаят от много сън. Това е едно от техните скрити предимства. Затова мога да те разпердушиня във всеки спор. А сега ми помогни да стана и да направя малко кафе. Имаш вид на човек, който се нуждае от това.

Подхванах я с ръка под лакътя и тя се бе изправила наполовина, когато внезапно се спря и леко се отпусна.

— Какво има? — попитах я.

— Нищо, просто, хм…

Отначало изглеждаше объркана. После лицето й изведнъж се сгърчи от болка и тя се свлече безпомощно в ръцете ми. И преди дори да успея да я обгърна здраво, припадна.

О, не, господи, не.

Дребното й тяло увисна в ръцете ми, леко като перце. Отпуснах я нежно на стола и опипах врата й, за да проверя дали има пулс. Нищо не напипах.

— Нана? Чуваш ли ме? Нана?

Сърцето ми заби като лудо. Докторите от „Сейнт Антъни“ ми бяха обяснили какви са признаците — пълна неподвижност, никакво дишане, тя просто лежеше там, ужасяващо неподвижна.

Сърцето на Нана бе спряло да бие.

48.

Поредният кошмар — пристигането на „Бърза помощ“, последвалото като в мъгла пътуване с линейката, въпросите в спешния кабинет. И накрая — ужасяващото чакане в болничните коридори.

Останах при Нана, в „Сейнт Антъни“, за целия ден и за цялата нощ. Тя оцеля след острия пристъп на сърдечна недостатъчност. Инфаркт на миокарда — това бе всичко, което ни казаха засега.

През тръбичка в устата я свързаха към кислороден апарат, за да облекчат дишането й. На пръста й имаше закрепена щипка, за да измерват нивото на кислорода в кръвта й, а на ръката — тръбички за интравенозно вкарване на медикаментите. Още жици излизаха от сензорите по гърдите на Нана, за да подават сигналите към монитора за следене на сърдечната й дейност — пулсиращи линии като символи на електронно бдение. Мразех този екран и в същото време се чувствах облекчен от него.

През целия ден и през цялата вечер идваха приятели и роднини. Леля Тия пристигна заедно с неколцина от братовчедите ми, сетне се появиха Сампсън и Били. Бри доведе децата, но лекарите не ги допуснаха при нея, което беше разумно. И без това достатъчно се нагледаха у дома на потискащи сцени, когато линейката пристигна, за да отведе Нана отново.

Тогава дойде ред и на „задължителните“ разговори. Различни членове на болничния персонал искаха да говорят с мен за това кога точно да изключат животоспасяващата апаратура, ако остане много дълго в кома. Или относно вариантите за наемане на болногледачка. Или пък за това към коя точно религия принадлежи Нана — просто така, обясниха ми, за всеки случай. Как така за всеки случай — ако никога не се събуди ли?

Никой не се опита да ме изгони от отделението след изтичането на часовете за посещения, макар да имаха правото да го сторят. Бях им благодарен за тази проява на внимание. Седях, облегнал лакти на ръба на леглото, понякога за да подпра главата си, но през повечето време, за да се моля за Нана.

После, някъде посред нощ, тя най-после даде признаци на живот. Ръката й помръдна под одеялото, като че ли само с това единствено, тъй леко движение откликна на всичките ни молитви.

И тогава последва още едно незначително помръдване — но този път очите й бавно се отвориха.

Сестрите ме бяха предупредили да остана спокоен и да й говоря тихо, ако това се случи. Само за протокола съм длъжен да отбележа, че този подвиг никак не ми се удаде лесно.

Пресегнах се и я погалих по бузата, колкото да се увери, че съм тук, до нея.

— Нана, не се опитвай да говориш. Нито да спориш. Има тръбичка в устата ти, за да ти помага да дишаш.

Очите й се плъзнаха наоколо, за да огледат всичко, и накрая се впиха в лицето ми.

— Ти припадна вкъщи. Помниш ли го?

Тя кимна, но едва-едва. Стори ми се дори, че се поусмихна, което беше страхотно.

— Сега ще позвъня на сестрата и ще видиш, че скоро ще те отървем от тази машинария — казах й. — Съгласна ли си? — Протегнах ръка към бутона за повикване на персонала, но като погледнах назад, видях, че тя отново бе затворила очи. Трябваше да проверя показанията на монитора, за да се уверя, че само е заспала.

Всичките тези жълти, сини и зелени линии продължаваха да си трепкат на екрана, както при нормален сърдечен ритъм.

— Добре тогава, ще изчакам до утре сутринта — обещах й, но не защото тя можеше да ме чуе, а понеже все трябваше да кажа нещо.

Надявах се само да има утре сутринта.

49.

Към обед на следващия ден Нана беше напълно будна и на самостоятелно дишане. Сърцето й обаче беше много увеличено и бе прекалено слаба, за да я пуснат от интензивното отделение, но имаше сериозни основания да се вярва, че отново ще й разрешат да се прибере у дома. Отпразнувах го, като вкарах скришом децата в стаята на Нана за най-бързото и тихо парти, устройвано някога от семейство Крос.

Имаше и други щастливи новини от фронтовата линия. Един юрист от ФБР, Линда Кол, беше установила, че федералните агенти са имали основания да извършат обиск, и така колегите от Бюрото се върнали в „Блаксмит Фармс“. Когато се свързах с Нед Махони по мобилния ми телефон, той ми съобщи, че ФБР вече разполагало с пълен екип за събиране на свидетелства, действащ в имението във Вирджиния.

Бри ме смени в дежурството в болницата — разбрахме се по-късно леля Тия да смени нея — затова в ранния следобед подкарах колата към Вирджиния, за да огледам още веднъж „Блаксмит Фармс“.

Нед ме посрещна отпред, за да ме вкара с пропуска си. Най-интересен беше малкият апартамент отзад. До там се стигаше по специална вътрешна стълба от подземния гараж.

Вътре мястото изглеждаше като от петзвездната хотелска верига „Хей-Адамс“. Мебелите бяха с кожена тапицерия или с дамаски от фини ленени тъкани, предимно в светли тонове. Таванът над трапезарията беше пищно украсен, имаше камина с полица над нея от изискано полирано орехово дърво.

Ако се абстрахирахме от техниците от екипа за събиране на доказателства със светлокафяви торби и сини блузи, помещението беше идеално чисто.

— Най-озадачаващото място тук несъмнено е спалнята — рече Нед. Последвах го през френските прозорци със спуснати завеси. — Няма килим, нито украшения, нито завивки, нищо — продължи той, макар да бе очевидно. В спалнята имаше само едно голо легло, гардероб и две нощни шкафчета, сякаш съвсем наскоро някой се бе изнесъл.

— Нищо не открихме от изследването на пръстовите отпечатъци и тъканните остатъци. Затова продължихме с луминал.

Това обясняваше наличието на преносими ултравиолетови лампи. Махони изключи осветлението на тавана и затвори вратата.

— Продължавайте, момчета.

След като техниците включиха ултравиолетовите лампи, спалнята заприлича на радиоактивна. Всичко се оцвети в синьо — както подът, така и оскъдната мебелировка. Това явно бе един от случаите, когато можех да се чувствам като участник в епизод от сериала „От местопрестъплението“.

— Някой е почистил тук, при това съвсем професионално — констатира Махони. — Като казвам това, нямам предвид фирмата за почистване „Мери Мейдс“ от Вашингтон.

Освен че можеше да открива следи от кръв, луминалът реагираше и на вещества, с които хората почистват кървавите петна, като най-обикновена белина. Именно на това бяхме свидетели сега. Все едно че цялото помещение е било обилно измито с почистващ препарат на компанията „Клоръкс“.

Това тук със сигурност приличаше на местопрестъпление. На място, където са извършвани убийства.

50.

Никой не предвиди това, което последва. Беше може би половин час по-късно и аз още продължавах с огледа на „Блаксмит Фармс“.

Чухме някакви оживени разговори от всекидневната към апартамента. С Нед излязохме, за да проверим какво става. Неколцина техници се бяха събрали около един свой брадат колега, който се бе покатерил до тавана върху една къса стълба, опряна до вратата. Той държеше в едната си ръка пластмасовия капак на сензора към противопожарната инсталация. Сега всички гледаха оголения апарат.

Техникът се пресегна с един молив и посочи някаква съвсем невинна наглед пластмасова кутийка, свряна сред жичките към сензора.

— Сигурен съм, че това е камера. От най-добрите.

И ето че колелата на разследването се задвижиха.

Нед се разпореди незабавно за второ, още по-подробно претърсване на цялата къща. Всички изключиха мобилните си телефони. Прекъснахме захранването на телевизорите и компютрите, които открихме в къщата. Така нямаше да реагират на детекторите за претърсване на целия спектър на радиочестотите.

Веднъж, след като електронното следене започна, всичко нататък се разви много бързо. Час и половина по-късно повечето от екипите, претърсващи къщата, се събраха във фоайето на главната сграда за допълнителен анализ на ситуацията. Видях познати лица, включително заместник-директора Люк Хамел и Илейн Куан от подразделението за анализ на поведението, където доскоро работех и аз.

Изненадах се, че случаят още не бе обявен от първостепенна важност, след като видях колко многочислени и добре подбрани бяха нашите екипи.

Претърсването сега се ръководеше от Шоана Спиърс. Тя беше специален агент от екипа за събиране на свидетелства, висока и кокалеста блондинка, със силен бостънски акцент и дребна татуировка във вид на бръшлян, едва подаваща се над бялата й оксфордска яка. Стоеше изправена в подножието на голямото стълбище, за да я чуват и виждат всички.

— В общи линии в къщата не остана нещо, което да не е претърсено. Открихме камери във всяко помещение, включително в баните и тоалетните, както и в апартаментите отзад.

— Как ще разберем какво е било заснемано с тези камери? — зададе Хамел въпроса, който вълнуваше всички.

— Трудно е да се каже. Това са безжични устройства, способни да предават сигнала до всяка базова станция на разстояние до триста метра, а може би и повече. Намерихме компютър на третия стаж със софтуер, подходящ за управление на камерите, но не открихме архивни файлове. Това означава, че всяко наблюдение е било само на живо или — което е по-вероятно — някой е копирал файловете, преди да ги изтрие от твърдия диск.

— В такъв случай какво да търсим? — провикна се Махони от дъното на помещението. — Дискове? Или някакъв лаптоп? Или имейли?

— Ще продължите да търсите — кимна му агент Спиърс. — Няма нищо сложно с такива файлове. Но могат да се съхраняват навсякъде.

Възбудата в помещението нарасна. Всички очаквахме по-добри новини. И те не закъсняха.

— Невероятно, но е факт — продължи Спиърс, — според резултатите досега по хардуера на горния етаж са открити отпечатъци само на един човек. Вече ги проверяваме в Ай Ей Еф Ай Ес4.

51.

— Нищо не разбирам, Тони. Защо поне не ми кажеш къде отиваме? Толкова много ли искам?

Никълсън едва този следобед разбра истината — той не притежаваше смелостта на хладнокръвен убиец. Не, в никакъв случай не можеше да го извърши със собствените си ръце. Винаги бе вярвал, че ако се наложи, лесно ще притисне някоя възглавница върху лицето на Шарлот или ще пусне някое смъртоносно хапче в сутрешното й кафе. А сега бе прекалено късно, за да наема друг да свърши мръсната работа, което би било най-лесното разрешение на проблема му.

Наблъска последните вещи в пътническия сак, докато Шарлот не спираше да му опява от другия край на леглото. Чантата „Луи Вюитон“, която беше приготвил за вещите й, още бе празна, а търпението му вече се изчерпваше. Ужасно му се искаше да й зашлеви един шамар. Но какво можеше да постигне с това?

— Скъпа. — Думата едва не заседна на гърлото му. — Просто ми се довери. Трябва да хванем самолета. Ще ти обясня всичко, но по-късно, когато ще сме далеч от тук. А сега, вземи само най-необходимото и да тръгваме. Хайде, да вървим, скъпа. — Преди наистина да се вбеся и да те убия с голи ръце.

— Да не би да е свързано с онези двамата от миналата нощ? Знаех си, че нещо с тях не беше наред. Дължиш някому пари — това ли е?

— По дяволите, Шарлот, чуваш ли въобще какво ти говоря? Тук не е сигурно, глупачке. Нито за мен, нито за теб. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да ни тикнат в някой затвор. Това е най-доброто, разбра ли? Оттам нататък става само по-зле.

Зависи кой пръв ще се добере до нас, беше останалата част от мисълта му, която не изрече.

— Ние? Какво искаш да кажеш с това ние? Аз никому нищо не съм сторила.

Никълсън се втурна да обикаля леглото и трескаво да хвърля купища дрехи от гардероба в чантата й, заедно със закачалките и всичко останало.

Тогава попадна на кутийката за бижута от червена кожа, която някога й бе купил във Флоренция — преди цяла вечност, когато още бе млад и влюбен, но безкрайно глупав.

— Тръгваме. Веднага.

Тя го последва. Нищо не я плашеше повече от перспективата да остане сама и той разчиташе тъкмо на това. Но успяха да стигнат само до преддверието, където Шарлот съвсем рухна. Никълсън чу нещо като стон, като писък. Обърна се и я видя приведена над полираните дъски на пода. По бузите й, заедно със сълзите, се стичаха черни ручейчета от грима й, с който тя винаги прекаляваше, сякаш беше евтина курва.

— Толкова съм изплашена, Тони. Цялата треперя. Не виждаш ли? Интересува ли те нещо друго, освен собствените ти желания? Защо се държиш така?

Никълсън отвори уста да изрече нещо мило и помиряващо, но вместо това извика:

— Ти наистина си невероятно глупава, знаеш ли?

Пусна чантата и я сграбчи грубо за ръката, без да го е грижа дали няма да я изкълчи. Шарлот се дръпна назад, разрита се и запищя, когато той я повлече по пода. Трябваше само да я замъкне до колата, а там, ако тя искаше, можеше да пукне. Изобщо не го бе грижа за тази тъпа и упорита крава, в каквато се бе превърнала жена му.

Но в този миг се разнесе първият удар откъм външната врата.

Нещо огромно току-що се блъсна отвън, достатъчно силно, за да я сцепи през средата. Никълсън надникна през прозореца само за миг, но това беше достатъчно, за да проумее какво бе това — стенобоен таран. И разбра, че май вече е твърде късно да спаси дори и себе си.

Вторият ужасяващо мощен удар отекна почти веднага. Пръсна ключалката и резето като детски играчки. И вратата се откърти…

52.

— Бягай.

Това беше единственият съвет, който Тони Никълсън успя да изкрещи на жена си, преди да пусне ръката й и да се затича с все сили към задната врата. Всички приоритети сега загубиха значението си, освен оцеляването.

Стигна до кухнята, но там едва не се блъсна в нисък, набит латиноамериканец, който нахълта от задната врата. Кой, по дяволите, бе този?

Последва неясно движение, сетне мъчителна болка отстрани на коляното му. Съзнанието на Никълсън смътно регистрира дълъг гаечен ключ в ръката на нападателя, докато се свличаше на пода. Там и остана.

Отначало беше само болката, после коляното му почервеня и се поду много бързо.

Сетне се появиха белезниците. Врязаха се в китките му, преди да разбере, че са там.

Белезници?

Латиноамериканецът го улови за яката и го повлече по пода обратно във всекидневната, където го пусна в средата на килима.

Вторият мъж — наистина ли бяха само двама? — се извисяваше заплашително над жена му. Наблюдаваше Никълсън със слаб интерес, едва ли не с досада, сякаш всеки ден само с това се занимаваше.

Личеше си, че не бяха от ФБР, поне това бе ясно. Не приличаха и на онези двамата тъпи гангстери от миналата седмица. Дрехите им бяха черни, носеха черни скиорски шапки, нахлузени на лицата им. На ръцете си имаха латексови ръкавици.

Не бяха точно ченгета, но нещо близо до тях. Може би бивши полицаи? Или от специалните сили?

Този, който го нападна, имаше счупен нос, а черните му очи го гледаха отгоре презрително, сякаш Никълсън беше непотребна твар.

— Дискът? — беше всичко, което мъжът изрече.

— Диск ли? — процеди удивено през стиснатите си зъби Никълсън. — За какво говориш, по дяволите? Кои сте вие двамата?

— Две — това число ми харесва. — Мъжът погледна часовника си от неръждаема стомана. — Имаш само две минути.

— Две минути или какво? — попита Никълсън, но прочете отговора в очите му.

По-високият извади найлонова торба и я нахлузи на главата на Шарлот. Тя се опита да се съпротивлява, но той ловко омота сребристата самозалепваща се лента около врата й, запечатвайки главата й вътре в торбата.

Никълсън видя как изражението й се промени, щом тя осъзна какво става. Дори изпита малко жалост към нея, може би дори частица от отминалата любов, нещо емоционално и човешко… За пръв път от години усети привързаност към жена си.

— Ти си луд! Не можеш да й сториш това! — изкрещя Никълсън на мъжа, който държеше Шарлот.

— Никълсън, ти си този, който го прави. Не ние, а ти контролираш ситуацията. Всичко зависи от теб. За бога, накарай ни да спрем.

— Но аз дори не разбирам какво искаш. Кажи ми за какво е всичко това!

Той се хвърли към Шарлот, но пронизващата болка в коляното го събори отново на пода, безпомощно заклещен между дивана и масата за кафе.

— Моля ви, само ми кажете какво искате! Не разбирам! — започна да стене Никълсън, да крещи с все сили, като се стараеше да бъде колкото можеше по-убедителен. Това беше изпълнението на живота му и трябваше да се справи на всяка цена.

Но когато най-сетне той се изправи пред дивана, видя, че Шарлот вече не даваше признаци на живот.

Познатите й сини очи бяха широко отворени. Главата й се бе отпуснала върху рамото, като на кукла, очакваща да й дръпнат конците. Беше невъобразима гротеска, с нахлузената отгоре й найлонова торба.

— Копелета! Долни шибаняци, убихте я! Сега вярвате ли ми? Това ли беше цената?

Двамата мъже останаха невъзмутими, както винаги. Само си размениха погледи. И свиха рамене.

— Трябва да вървим — рече по-високият.

Латиноамериканецът кимна и за секунда Никълсън повярва, че се е отървал, че най-сетне двамата нападатели ще напуснат къщата. Но не стана така. Единият преметна Шарлот през рамо, а другият повлече Никълсън.

Докато подскачаше на здравия си крак към вратата — и само бог знаеше накъде след това. — Никълсън бе обзет от странна мисъл. Искаше му се да бе помил с Шарлот.

53.

С Нед Махони пътувахме с моята кола на изток, по магистрала I-66 към Александрия, когато ни позвъниха, за да ни съобщят, че сме закъснели. От щатската полиция на Вирджиния докладваха, че са заварили опразнена къщата на Никълсън. Имало признаци за нахлуване с взлом и оказване на съпротива, намерили два куфара, пълни с дрехи. А двете коли на семейството още били в гаража.

Сега имахме разрешение да арестуваме Тони, но не знаехме какъв автомобил да търсим, така че ни оставаше да разчитаме само на интуицията.

Съгласно плана трябваше да се претърси къщата му. Заместник-директорът на ФБР Хамел изпрати още един екип за събиране на доказателства. А Махони телефонира на някого в „Хувър Билдинг“, за да провери набързо какво е известно за Никълсън.

Освен това Нед беше взел със себе си един лаптоп „Панасоник Тъгбук“, което му позволи да ускори търсенето. Докато още натискаше клавишите, ми изстреля информацията, както правеше винаги, когато бе неспокоен.

— Е, нашият човек никога не е бил арестуван, получил е поданство, регистриран е като работещ във федералните служби по заетостта, служил в армията — дотук нищо изненадващо. Дори псевдоними няма. И не се споменава в нито едно от криминалните досиета на Бюрото, нито като Тони, нито като Антъни Никълсън.

— Не мисля, че той е убиецът — отбелязах аз.

Махони спря за миг търсенето и ме погледна внимателно.

— Защо?

— Нещата не се връзват, има прекалено много неясноти — обясних му. — Очевидно Никълсън е един от тях, но нищо повече, Нед. Като в онзи стар виц за петимата слепи и частите на слона5.

— Което означава, че Никълсън е какво — задникът на слона?

Разсмях се. Махони винаги намираше бързо най-подходящия отговор, но бе ненадминат по остроумие, когато беше под пара.

— Мисля, че някои търсят същото, което търсим и ние, само че те първи са се добрали до него. А това може да означава само едно: че те, в сравнение с нас, имат да сглобяват повече парчета от пъзела.

— Или — Махони вдигна пръст — той сам е инсценирал изчезването си. Не е било трудно — захвърля няколко куфара на пода и изпотрошава мебелите, а сега лети насред Атлантическия океан с неговата малка проклета филмова колекция, докато ние още духаме праха в къщата, за да търсим отпечатъци.

Още малко обсъждахме възможностите, докато не дойде следващото обаждане. Това, което му съобщиха, отново възбуди Махони. Въведе адреса в лаптопа.

След няколко секунди вече следвахме насоките на джипиес навигацията по Блетуей авеню към град Александрия — но не към къщата на Никълсън.

— Отиваме в жилищния комплекс „Авалон“ — обясни ми Махони. — Никълсън е засечен в базата данни за наематели. Предполагам, че не е платил някоя месечна вноска.

— Апартамент под наем? — учудих се. — В същия град, в който живее?

Махони кимна.

— Живее със съпругата си — уточни той, — за която мога да се обзаложа, че е поне с петнадесет години постара от тази, която ще намерим зад вратата на апартамента. Какво ще кажеш? Залагаш ли двайсетачка?

— Нищо не залагам.

54.

Тони Никълсън се наведе от задната седалка, доколкото му позволяваха белезниците. Видя, че прозорците на втория етаж светеха.

— Няма нужда да идваме тук — рече. — Тя нищо не знае. Заклевам се в това.

Онзи, който го бе ударил по коляното, отвори дясната предна врата на колата.

— Кой знае — промърмори той. — Може да говориш насън.

Излезе и се приближи към входната врата. Отключи с един от ключовете от връзката на Никълсън.

А той се замисли дали още имаше шанс да отърве кожата си. И дали ще успее да спаси и Мара. Не можеше да се отърси от сюрреалистичната представа — красивото й лице в найлонова торба.

Шофьорът беше висок и рус — също като него, — със светли очи и квадратно чело. Изглеждаше по-интелигентен от латиноамериканеца. Може би беше и поне малко по-разумен от него.

— Слушай — зашепна му Никълсън. — Зная какво търсите. Мога да ви помогна да го намерите, но само ако ми осигурите възможност да се измъкна невредим.

Мъжът остана неподвижен, втренчен в предното стъкло на колата, все едно Никълсън не говореше на него.

— Искам да сключим сделка, за това намеквам…

Все още никаква реакция от предната седалка.

— За диска. За диска със Зевс. Чуваш ли ме? Ще ти кажа къде е.

— Да — най-после промълви блондинът. — Ще кажеш.

— Тогава… Защо да не направим сделка? Сега? Тук? Защо не, по дяволите?

Пръстите на похитителя започнаха леко да барабанят по волана.

— Защото така или иначе ще те убием. И теб, и приятелката ти.

Никълсън усещаше глухите удари на сърцето си, най-сетне имаше чувството, че вече нищо няма значение. Засмя се, малко отчаяно.

— Господи, друже, нямам намерение да те уча как да си вършиш работата, но тогава защо аз, по дяволите, бих…

Шофьорът се извърна внезапно, пресегна се надолу и силно стисна подутото коляно на Никълсън.

Болката беше мигновена и зашеметяваща. Гърлото му пресъхна, челюстта му увисна. Не можа да си поеме дъх, още по-малко да закрещи. И сред тази странна тишина беше лесно да се чуе приглушеният глас на мъчителя му:

— Защото по някое време, друже, ще изгубиш желание да живееш и ще ти се прище да си мъртъв. Загря ли? И ако дотогава още не си ни казал това, което искаме да знаем — повярвай ми, ще го направиш.

55.

Вратата на колата се отвори и Мара се плъзна вътре. Никълсън видя първо слабите й крака, а сетне и ръката на латиноамериканеца, която стискаше здраво отзад русата й коса. Онзи затъкна в колана си пистолет четиридесет и пети калибър, после затръшна вратата.

Разбираемо бе, че приятелката на Тони беше страшно изплашена. По дяволите, та тя бе само на двадесет и три. Ръцете й бяха стегнати отпред с белезници, но пуловерът й бе дръпнат над тях, за да ги прикрива. Никълсън й бе подарил този пуловер. Кашмирен. От магазина на „Поло“ в Александрия. В щастливите им дни.

— Как си?

— За бога, Тони, какво става тук? Той ми обясни, че бил от полицията. Показа ми значка. Вярно ли е?

— Просто не казвай нищо — посъветва я Никълсън тихо. Струваше му се, че раненото му коляно всеки миг ще се пръсне. Почти му бе невъзможно да се съсредоточи, а появата на Мара само влоши ситуацията. Ужасно я влоши, защото той наистина я обичаше.

Тя беше пълна противоположност на Шарлот. Например, за разлика от съпругата му, знаеше твърде много. Освен това беше от Ню Йорк, от смесен ирландско-италиански произход. За нюйоркчаните не беше типично да си държат езиците зад зъбите.

— Какво искат тия? — продължи да го притиска тя. — Къде ни водят? Кажи ми.

— Това е дяволски добър въпрос — отвърна Никълсън и изрита гърба на предната седалка със здравия си крак. Изкрещя на похитителите си: — Къде, мамка му, ни водите?

Това му спечели само обратен удар по скулата с дулото на пистолета. Почувства болката, но вече не му пукаше. Всъщност болката можеше да се приеме като нещо добро — означаваше, че още е жив…

— Каквото и да става тук, трябва да знаете, аз повече не работя за него — обясняваше забързано Мара на двамата мъже на предните седалки. — Трябва да ми повярвате. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Бях му счетоводителка.

— Затваряй си устата, Мара — сопна й се Никълсън. — Няма смисъл.

— Той изнудва хората. Все важни клечки. За пари. Записва ги и…

Никълсън се наведе заплашително към нея, но това бе всичкото, което можеше да стори.

— Мара, предупреждавам те.

— За какво, Тони? Малко е късно за предупреждения, не мислиш ли? Дори не трябваше да съм тук.

Тъмнокафявите й очи излъчваха само страх и ярост, същото, което изпитваше и той, тъй че му бе трудно да я обвинява докрай.

— Говоря за важни особи — не спираше да дрънка тя. — Богаташи. Политици. Банкери от Уолстрийт. Адвокати. Все големи клечки…

— Да, да — прекъсна я шофьорът. — Кажи ни нещо, което не знаем. Иначе, както рече твоят човек — затваряй си устата, Мара.

56.

Махони съобщи по телефона новите ни координати, докато следвахме данните от джипиес системата, и се отклонихме от Белтуей авеню, за да продължим по Айзенхауер авеню. Стъмваше се, но шосетата още бяха натоварени с автомобили. Стотици хора всеки ден изминаваха десетки километри до работата си. Запитах се дали работното време от девет сутрин до пет следобед не се е превърнало в анахронизъм.

След около два километра по Айзенхауер авеню стигнахме до редица от напълно еднакви четириетажни градски къщи, подредени по дължината на улицата.

Една отбивка от авенюто беше отбелязана с табела, приветстваща посетителите на жилищния комплекс Авалон Камерън Кърт.

Джипиес системата ни поведе навътре през малък лабиринт от ниски постройки. Всичко беше на ниво, по последна мода, като онези новосъздадени „общности“, които притежаваха собствени източници. Но според Махони и лаптопа му наемите стигаха до небесата — три хиляди и петстотин долара на месец.

— Знаеш ли, леля ми живее на подобно място, във Веро бийч във Флорида. Позволяват им да имат максимум по два домашни любимци, но тя има четири малки, почти еднакви, кученца и ги разхожда поотделно, по две наведнъж.

Опитвах се да го слушам, докато не стигнахме до блока на Никълсън.

— Хей, Нед. Видя ли това? — На около петдесет метра пред нас тъмносин седан току-що потегли към шосето. — Това не е ли сградата на Никълсън?

Махони се надигна и затвори лаптопа.

— Тук трябва да е. Нека да проверим.

Другата кола ускори и се насочи право към нас. Успях да забележа, че имаше номера с регистрация от Вашингтон. Отпред пътуваха двама, а отзад още двама, които не се виждаха много добре.

Но когато ни задминаха, се вгледах по-старателно и само за секунда кръстосахме погледи с Тони Никълсън.

57.

Веднага щом включих сирената, тъмносиният седан се отдалечи от сградата и зави зад ъгъла. Нямах представа кои бяха в колата — мафиоти, наемни убийци или някои други — но начинът, по който потеглиха, ми подсказа, че Никълсън и приятелката му сериозно са загазили.

Нед вече докладваше по телефона.

— Говори Махони. Получих заповед да се насоча към целта, към Никълсън. Преследваме син понтиак, модел Джей-6, с регистрационен номер от Вашингтон.

Завихме след следващия ъгъл и ги видях спрели на изхода от жилищния комплекс.

— Едно на нула за добрите! — възкликна Нед и стисна юмрук. По Айзенхауер авеню имаше много оживено движение и това ги блокира. За секунда си помислих, че ще приключим случая чисто.

Но тогава двете предни врати на синия понтиак се отвориха и онези двамата изскочиха едновременно. И едновременно откриха огън!

С глух тътен един куршум пръсна предното ни стъкло преди още Нед или аз да се измъкнем. Отворих рязко моята врата и се търколих по асфалта. Махони също се промъкна навън през вратата на шофьора и залегна до мен.

Случайно бях паднал върху водосточната канавка, така че можех да виждам само шофьора на седана. Стори ми се с военна стойка, висок, рус, късо подстриган. Продължаваше да стреля по нас. Аз не отвърнах на огъня, не посмях.

Проблемът бе в това, че автомобилите по авенюто спряха зад него. Нямаше как да съм сигурен, че няма да улуча някой невинен от колите отзад. Той, изглежда, осъзна това, и се втурна към най-близката сграда.

Щом задмина голямата реклама на Авалон пред сградата, аз изстрелях два бързи откоса. Няколко гилзи ме удариха по рамото. Русокосият падна в началото на втория откос.

Но още не бяхме в безопасност, още можехме да бъдем засегнати от куршумите им. Махони се изправи и откри огън. Сега видях и втория ни противник, паднал насред улицата. Панталонът му беше разкъсан, явно беше улучен в крака, но въпреки това се опита да се надигне.

— Хвърли оръжието! — извика му Махони, когато мъжът започна да се отдалечава.

Заобиколих колата, за да го взема на прицел от друг ъгъл, точно когато оня вдигна своя пистолет, четиридесет и пети калибър, за да стреля по Махони.

И аз, и Нед натиснахме спусъците преди него. Улучихме го, той се присви надве, но въпреки това стреля отново и едва не рани Махони, който приклекна и пак откри огън. Последният му куршум улучи непознатия в рамото.

Той още дишаше, когато стигнахме до него. Очите му бяха разширени, целият трепереше, но все още държеше пръст върху спусъка. Нед настъпи китката му и издърпа от ръката му пистолета, четиридесет и пети калибър.

— Стой така — казах му. — Линейката вече идва насам.

Но той беше зле, много зле. От раната в корема му бликаше кръв, едва ли щеше да издържи дълго. Докато Махони изтича до Никълсън и момичето в колата, аз свалих якето си и го притиснах към раната на бандита.

— За кого работиш? — попитах.

Не бях сигурен дали ме чу. Не изглеждаше изплашен, но очите му бяха странно разширени. Като се опита да преглътне, кървава пяна изби от устните му. Якето ми вече беше цялото просмукано с кръвта му.

— Кажи ми! — изкрещях му бясно накрая. — Кой те изпрати тук?

Дишането на престъпника се затрудни и накъса. Силно стисна ръката ми — миг преди да я отпусне. Умря, без да каже нищо, което можеше да ни помогне да разберем нещо за това, което се случваше.

58.

Скоро мъртвите станаха трима — открихме Шарлот Никълсън с посиняло лице и още неизстинало тяло в багажника на понтиака.

Тони Никълсън и предполагаемата му приятелка Мара Кели не ни казаха нищо, освен че не били извършили нищо лошо и че нямали представа кои са застреляните мъже. Само това успяхме да узнаем от тях, преди колегите от ФБР да ги поведат към ареста.

По това време екипът вече беше значително нараснал — три коли от Бюрото, още автомобили от полицията на град Александрия, линейките от Бърза помощ, както и от хората на местния шериф. Веднага щом можах, позвъних на Бри, за да проверя как е при нея.

Едва тогава осъзнах, че телефонът ми е останал изключен от дълго време — откакто нахлухме в онзи частен клуб в окръг Кълпепър. Когато го включих, имах три съобщения по гласовата си поща — и трите от Бри.

Налегнаха ме лоши предчувствия.

Прослушах първото съобщение.

— Здравей, аз съм. Слушай, докторите са много загрижени за функционирането на бъбреците на Нана. Казаха, че съдържанието на течности в организма й не било нормално. Още нямат прогноза, но трябва да ми се обадиш. Обичам те.

Веднага се обърнах и тръгнах към колата ми, неуверен дали искам да чуя второто съобщение.

— Алекс, Бри се обажда. Питах за теб в Бюрото, но там никой май не знае къде се намираш. Нямам номера на телефона на Нед. Не съм сигурна какво друго да направя. Нана не е добре. Надявам се скоро да си дойдеш.

Затичах се, но третото съобщение ме накара да застина.

— Алекс, къде си? Никак не ми е приятно да запиша това на телефона ти, но… Нана изпадна в кома. Веднага се връщам при нея, така че повече няма да можеш да се свържеш с мен. Ела тук колкото се може по-скоро.

59.

Срещата, започнала в Уан Обсървейтъри Съркъл6, беше донякъде неофициална. Основното в менюто за вечерята бяха варените раци. Присъстваха неколцина души от администрацията към Белия дом, от средното ниво на йерархията, със семействата си. Когато вицепрезидентът свали сакото си, за да остане само по риза с навити ръкави, всички мъже незабавно последваха примера му.

Агент Корморан обаче не свали сакото си. Беше ушито по специална поръчка, за да прикрива пистолета му Зиг Зауер 0.357, прибран в кобура под дясната му мишница. И макар че днешното събитие определено не представляваше опасност за сигурността, не беше в кръвта на професионалиста да приема нещо за даденост, особено напоследък.

Специалните служби охраняваха просторната викторианска резиденция от 1972 г. Вицепрезидентът Нелсън Рокфелер и семейството му не се преместиха тук, но преди Тилман в тази сграда бяха живели всичките предишни вицепрезиденти със семействата си: Уолтър Мондейл, Джордж Буш старши, Дан Куейл, Ал Гор и Дик Чейни. Буквално всяко кътче от това място беше старателно документирано. Корморан познаваше къщата по-добре от апартамента си с две спални на Ем стрийт във Вашингтон.

Така че когато му се наложи да поговори насаме с вицепрезидента, за Корморан бе съвсем естествено да влезе в библиотеката през задната всекидневна, за да избегне среща с някого от гостите.

Тилман си наля уиски с лед и зачака, облегнат на лавицата над камината, докато Корморан заключи вратите в двата края на библиотеката.

— Какво е това, което не търпи отлагане, Дан? — попита Тилман.

— Трябва веднага да ви призная, сър, че ще прекрача някои граници — заяви агентът.

Тилман отпи от уискито си.

— Това е нещо ново. Имам предвид предупреждението.

Двамата мъже бяха приятели, доколкото можеше да съществува приятелство при хора с тяхното положение. Понякога ходеха на риболов, прекарваха заедно ваканциите си, но бяха само господин вицепрезидентът и агент Корморан — охраняван и охранител.

— Сър, мисля, че е време да уведомите президента за Зевс. Особено заради факта че някой от свързаните с Белия дом или кабинета може да е убиец.

Лицето на Тилман тутакси застина и той остави чашата си.

— Президентът го знае. Погрижих се за това. Но ни е нужно име. — Тилман вече бе осведомен за нахлуването на ФБР в онази къща във Вирджиния, но не знаеше последните подробности. Корморан му ги описа набързо, спомена включително и за камерите, открити в клуба за сексуални контакти.

— Засега никой не говори конкретно за Зевс, но ако се открият някакви видеозаписи, няма да има значение какъв псевдоним е използвал.

— Кога го разбра? — попита Тилман. Сега изглеждаше доста развълнуван.

— Днес. Този следобед.

— И как го научи?

Надвисна тишина. Корморан и вицепрезидентът се спогледаха.

— Добре — кимна Тилман. — Няма значение. Моля те, продължавай. Извинявай, че те прекъснах.

— Вероятно върховният прокурор ще може да направи нещо по случая. Ако съществува удобен претекст да се отклони разследването или поне да се забави…

Внезапно Тилман сякаш се разгневи, но при него винаги бе трудно да се определи точно емоционалното му състояние.

— Задръж. Искаш президентът да разчита на помощта на върховния прокурор? Чуваш ли се въобще какво предлагаш? Може да е замесен член на кабинета.

— Не става въпрос какво искам аз, сър. Всичко е свързано единствено с безопасността на президента Ванс и тази администрация. — Откъм вратата за фоайето се чу бурен смях. Корморан не трепна, а само леко сниши тона си. — Не предлагам да се опитваме да прикрием скандала. Само ми е необходимо малко време, за да проверя дали можем да открием кой е Зевс. Ако успея да го направя, тогава Белият дом ще бъде в по-добра позиция да контролира информацията, когато излезе наяве… — А това ще се случи, сър, по един или друг начин, рано или късно.

— Какво каза Рийс за ситуацията? — заинтересува се Тилман. — Попита ли го? Той знае ли за камерите?

— Днес следобед уведомих началника на кабинета, но не сме обсъждали дали да се докладва на президента. Исках първо да говоря с вас, сър.

— Не ни противопоставяй с президента Ванс. Президентът може да разчита на пълната ми лоялност.

— Не се опитвам, сър…

— Добре, Дан. Но ето какво ще направиш. — За Тилман бе типично да преминава внезапно от разпит към вземане на решение и точно това се случи сега. — Говори с Гейб за това, сподели съображенията си с него. Ако той реши да го обсъди с мен, ще започнем оттам. В противен случай нека си наясно, че двамата с теб никога не сме водили този разговор.

Вицепрезидентът тръгна към вратата, когато Корморан за пръв път си позволи да извиси глас.

— Уолтър! — При повечето ситуации това беше недопустимо нарушение на протокола, което би могло да струва на агента понижение с няколко степени. — Мога да открия Зевс. Само ми дай време да го направя.

Тилман се спря, но не се извърна.

— Говори с Гейб — това бе всичко, което изрече.

И продължи към изхода от библиотеката. А агентът нямаше друг избор, освен да го последва.

Разговорът бе приключил, а и в трапезарията раците изстиваха.

60.

Сирената на колата ми не спря да вие през целия път по авеню „Потомак“ и после навътре в града. Спрях я чак когато достигнах паркинга на болницата „Сейнт Антъни“. Откакто чух съобщенията на Бри по гласовата ми поща, мислите ми не преставаха да се лутат трескаво. Как е могло да се случи това? Та нали тази сутрин Нана седеше в леглото; говореше с нас; чувстваше се по-добре.

Щом стигнах с асансьора до шестия етаж, първото познато лице, което зърнах, беше на Джени. Седеше на ръба на един от пластмасовите столове пред интензивното отделение. Виждайки ме, се затича към мен и силно ме прегърна.

— Нана е в кома, татко. Те не знаят дали ще се събуди или не.

— Успокой се. Вече съм тук. — Усетих как вцепененото й тяло се отпусна в ръцете ми и сълзите й рукнаха. Джени беше толкова силна и в същото време толкова крехка. Прилича на Нана, не преставах да си мисля, докато я прегръщах. — Видя ли я? — попитах.

Тя кимна, притисналата глава до гърдите ми.

— Само за около минута. Сестрата ми каза да изчакам тук.

— Хайде — казах и поех ръката й. — Мисля, че ще имам нужда от теб.

Заварихме Бри приседнала до леглото на Нана, на същия стол, на който прекарах миналата нощ. Изправи се и ни прегърна.

— Така се радвам, че си тук — прошепна.

— Какво се случи? — попитах загрижено с тих глас, понеже се опасявах, че Нана може да ни чуе.

— Има нарушения във функциите на бъбреците й, Алекс. Сега я поставиха на диализа, отново започнаха да й дават хидралазин, бета-блокери и…

Едва чувах думите на Бри. Още по-трудно ми бе да схвана за какво ми говори. Краката ми се подкосиха, зави ми се свят.

Но нищо не ме бе подготвило за вида на Нана. Изглеждаше много по-зле.

Отново беше на апаратно дишане, но този път чрез трахеотомия, директно в гърлото. В носа й бяха поставили тръбичка. Беше свързана и към апарат за диализа. Но най-лошото бе лицето й — измъчено и изпито, сякаш страдаше от силна болка. Очаквах, че просто ще изглежда като заспала, но това беше много по-тревожно и страшно.

Промуших се през уредите и приседнах до нея.

— Аз съм, Алекс. Вече съм тук. Аз съм, Алекс, стара жено.

Имах чувството, че се намирам от другата страна на дебело стъкло, разделящо ме от Нана. Можех да й говоря, да я докосвам, да я гледам, но реално нямаше как да общувам с нея. И това беше най-силното усещане за безпомощност, което някога бях изпитвал. Обзе ме ужасяващо и мъчително предчувствие, че знаех какво предстои.

Обикновено се справях добре при кризи — нали с това си изкарвах прехраната, — но сега едва се сдържах да не рухна окончателно. Когато Джени се доближи и застана до мен, не се опитах да скрия сълзите си.

Това не се случваше само на Нана. Случваше се на всички нас.

И докато седяхме така и я гледахме онемели, една сълза се търкулна по бузата й.

— Нана — промълвихме всички в един глас. Но тя не ни отвърна, нито се опита да отвори очи.

Имаше само една самотна сълза.

61.

Прекарах цяла нощ до леглото на старата. Когато не дремех или не се пречках на сестрите, които през няколко часа проверяваха пациента си, говорех на Нана. Отначало се придържах към по-безобидни теми — колко я обичаме, как я подкрепяме и дори за това, което се случваше в стаята.

Но накрая се досетих, че Нана винаги бе предпочитала чистата истина, независимо каква ще се окаже тя. Затова започнах да й разказвам за преживяното през днешния ден. Точно както винаги си бяхме говорили, без да мисля за възможността, че някога ще бъде сложен край на тези наши разговори.

— Днес бях принуден да убия човек — признах й.

Навярно би трябвало да кажа нещо повече за това, след като го бях изрекъл на глас, но просто млъкнах. Предполагам, че това бе моментът, когато Нана трябваше да ми отговори.

И тогава тя все едно го направи… В съзнанието ми изникна един спомен от по-ранните години, когато водихме подобен разговор.

Той има ли семейство, Алекс?

Първо това ме попита Нана. По онова време бях на двадесет и осем. Беше въоръжен грабеж в малък магазин в Саутийст. В най-окаяното предградие на Вашингтон. Когато се случи, не бях дежурен. Просто се прибирах у дома. Името на мъжа беше Еди Клемънс. Никога няма да го забравя. За пръв път някой стреляше по мен и за пръв път аз отговорих на огъня, за да се защитя.

Да, отвърнах на Нана, има жена, макар че не живеел с нея. И две деца.

Спомням си как стоях в преддверието на къщата ни на Пета улица, без да съблека палтото си. Когато влязох, Нана носеше коша с прането, но накрая се озовахме седнали на стъпалата, сгъвахме дрехите и разговаряхме за стрелбата. Отначало си помислих, че е странно как спокойно ми подава дрехите една след друга. Тогава изведнъж осъзнах, че в един момент животът ми отново ще започне да се нормализира.

Ще се оправиш, каза ми тя. Може би няма да е същото, но все пак ще е добре. Ти си полицай.

Права беше, разбира се. Може би заради това сега отчаяно се нуждаех от подобен разговор с нея. Странно, но единственото, което исках, бе да ми каже, че всичко ще се оправи.

Поех ръката й, целунах я и я притиснах до бузата си — предполагам, като опит да се свържа с нея.

— Всичко ще се оправи, Нана — промълвих.

Но не знаех дали беше истина или не, или кого залъгвах.

62.

Събудих се, когато някаква ръка стисна рамото ми и някой прошепна в ухото ми:

— Време е да отиваш на работа, скъпи. Тия е тук.

Леля Тия остави до краката ми голямата си ленена чанта с плетката и куките. През тази нощ пет-шест пъти заспивах и се събуждах. Беше странно да съм в тази стая, без прозорци, без реално усещане на времето, а Нана да бъде толкова болна.

Тази сутрин ми изглеждаше същата. Не бях сигурен дали беше за добро, или за зло. Може би по малко и от двете.

— Ще изчакам сутрешната визитация — казах на леля Тия.

— Не, скъпи, трябва да тръгваш. — Прикани ме, за да стана от стола. — Тук няма достатъчно място, а краката на леля ти Тия едва я държат. Така че отивай на работа. После ще се върнеш и ще разкажеш, както винаги, на Нана за днешния ти ден.

Извади машинално плетивото от чантата си, с големите шарени дървени игли, с които винаги плетеше. Видях в чантата термос и вестника „Ю Ес Тудей“. Лекотата, с която се устрои, ми напомни, че вече бе преживяла това, първо с чичо ми, после с по-малката си сестра Ана. Леля ми сякаш бе станала професионалистка в грижите за болните и умиращите.

— Бях решила да ти донеса нещо от поета Дейвид Уайт, което ще ти хареса — рече Тия. Отначало ми се стори, че говори на мен. — Но после се замислих и си казах, че не бива, по-добре да изчакаме да се посъвземеш, затова ти донесох вестника. Знаеш ли, че ще поръчат да изработят паметник на доктор Мартин Лутър Кинг в Китай? Китай? Представяш ли си, Реджайна?

Тия не беше сантиментална, но по свой начин си беше светица. Знаех също, че в никакъв случай нямаше да позволи на Нана да я види разплакана, независимо дали тя беше в кома или не. Наведох се и целунах леля по челото. После целунах и Нана.

— Довиждане, Тия, довиждане, Нана. Ще се видим по-късно.

Леля ми продължи да обяснява нещо с тих глас, но аз чух как Нана ми отговори. Още един спомен от миналото… Бъди добър, Алекс, каза ми тя, бъди внимателен.

Всъщност точно сега не бях заплашен физически. Формално бях в отпуск след стрелбата от предишния ден. Началникът на детективите Дейвис ми отпусна два дни, за което му бях благодарен, но аз не можех да си позволя дори тази почивка. Трябваше да разпитам Тони Никълсън и Мара Кели. Затова помолих Сампсън да уреди разпитите, като ги запише на своето име. После просто щях да продължа с разследването…

63.

Центърът за задържане на заподозрени в Александрия се помещаваше в голяма сграда с фасада от червени тухли в края на Мил Роуд.

Именно там държаха терориста Закариас Мусауи, преди да бъде изпратен да излежава присъдата си в строго охранявания затвор във Флорънс в щата Колорадо. По съвпадение точно там бе последното известно на полицията местопребиваване на серийния убиец Кайл Крейг. А мен ме чакаше огромна недовършена работа, с която все някога трябваше да се заема. Удивително малък започва да ти се струва светът на големите престъпления, след като прекараш в него толкова дълго време. Само мисълта за Кайл Крейг ме караше да кипна.

Държаха Никълсън и госпожица Кели съответно на първия и на втория етаж. Извеждахме ги за разпити в отделни стаи, след което ги връщахме обратно с асансьора.

Отначало нито един от тях не желаеше да каже нещо повече от това, че са станали жертви на отвличане и насилие. Оставих ги да продължат няколко часа в тоя дух, дори деликатно позволих на Мара Кели да разбере, че гаджето й не се пречупва. Исках да засиля доверието й в Никълсън, преди да го разбия на пух и прах.

При следващата ни среща, на същото място, оставих на масата пред нея фотокопие на страница.

— Какво е това? — попита тя.

— Погледни го.

Мара се наведе, като отметна с пръстите си с бял маникюр един кичур от косата си. Дори и тук, в стаята за разпити, тя запазваше някаква поразителна изтънченост, макар да ми изглеждаше по-скоро придобита, отколкото вродена. Твърдеше, че е счетоводителка, но бе завършила само първата година в колежа.

— Самолетни билети? — заговори тя. — Не разбирам. За какво ми ги показвате?

Сампсън се приведе над масата. Когато пожелаеше — а това се случваше често по време на работа, — той можеше да изглежда доста заплашителен със своите двеста и шест сантиметра.

— От Монреал до Цюрих, полетът е бил снощи. Видя ли имената?

Той потупа с пръст върху билетите.

— Антъни и Шарлот Никълсън. Твоят приятел е смятал да избяга, Мара. Заедно със съпругата си.

Тя избута встрани фотокопието.

— Да бе, и аз имам компютър и цветен принтер.

Извадих мобилния си телефон и й го подадох.

— Тук е набран номерът на Суис Еър. Искаш ли да се обадиш и да попиташ за резервацията?

След като тя не ми отговори, реших да й отпусна още няколко минути, за да осмисли ситуацията. Всъщност тя беше права — бяхме фалшифицирали билетите. Когато се върнахме в стаята, беше готова. Личеше си, че е плакала, макар че се бе опитвала да изтрие сълзите си.

— Какво искате да знаете? — попита Мара, сетне присви очи. — И какво ще получа срещу това?

Сампсън я погледна изпитателно.

— Ще направим всичко, което можем, за да ти помогнем.

— Така стоят нещата, Мара — кимнах. — Който ни помогне пръв, и ние му помагаме.

Извърнах се към касетофона и го включих.

— Кои бяха онези в колата? Да започнем от това.

— Нямам представа — отсече момичето. — Никога преди не съм ги виждала. — Повярвах й.

— Какво искаха те? Какво казаха?

Тук тя замълча. Имах чувството, че вероятно е готова да натопи Никълсън, но не можеше веднага да се реши.

— Знаете ли, аз го бях предупредила, че може да се случи нещо подобно…

— Подобно на какво, Мара? — намеси се Сампсън. — Можеш ли да го уточниш?

— Той изнудваше клиентите на клуба. Уверяваше ме, че това ще бъдат парите за „новия ни живот“. Поне така го наричаше… Нов живот ли? Как пък не? — Завъртя ръка из стаята. — Това ли е новият живот?

— А какво знаеш за хората, които е изнудвал? Спомни си имената им, може би някакви прякори, всичко, което си чула.

Мара Кели още набираше кураж, но когато заговори, тонът й беше горчив и саркастичен.

— Зная, че той винаги добре се подсигуряваше. Отвсякъде. По този начин, ако някой се разприказва, всички щяха да пострадат. И ако нещо се случеше на Тони, аз трябваше да разглася информацията. — Облегна се назад и скръсти слабите си ръце. — Това беше идеята, между другото. Тази заплаха той бе отправил към тъпите задници, които изнудваше, след като им осигуряваше малко чукане.

— И всички ли плащаха? — попита я Сампсън.

Очите й отново обходиха стаята, сякаш още не можеше да повярва, че се намира тук, че се е стигнало до всичко това.

— Е, ако го правеха наистина, сега нямаше да водим този разговор, нали?

64.

На Тони Никълсън не му отне много време, за да пропее за клуба и за схемата за изнудване. Много пъти преди това бях ставал свидетел на подобно отприщване. Случваше се най-вече, когато заподозрените започваха да се надпреварват в самопризнанията си, когато усещаха, че почвата под краката им се изплъзва. За да го убедим да започне с признанията, Мара Кели трябваше преди това да ни разкрие всичко за организацията на клуба: за тайните сметки в азиатски банки, асиметрично кодирани — за да остават парите на Никълсън непокътнати, докато не реши да ги изтегли.

— Защо, мислите, че хванаха и Мара? — не спираше да ни пита той. — Не се подвеждайте по привлекателното й лице. Тази кучка изобщо не е толкова глупава, колкото изглежда.

Предполагам, че тези двамата вече не играеха в един отбор. Очертаваше се интересно развитие на нещата.

Никълсън вече с часове седеше на плетения сгъваем стол, изпънал настрани ранения си крак, стегнат в шина. Ако се съдеше по сгърченото му лице, скоро трябваше да си вземе успокоителното.

— Добре — подех. — Това беше само началото, Тони. А сега да поговорим за истинската причина, поради която сме тук.

Отворих една папка и започнах да подреждам снимките по масата.

— Това са Тимоти О’Нийл, Катрин Тенанкур, Рената Крус, Каролайн Крос.

За миг върху лицето му се изписа искрена изненада, но той бързо се овладя. Не се огъна, макар че го притиснах.

— Какво за тях? — попита.

— Те всичките са работели за теб.

— Възможно е — съгласи се той. — Доста хора работят за мен.

— Това не беше въпрос. — Посочих към снимката на Каролайн. — Тя бе намерена обезобразена до неузнаваемост. И това ли си заснел с камерите си, Никълсън?

— Сериозно ти казвам: не зная за какво говориш. Нямам дори представа за какво намекваш. Не разбирам накъде биеш…

— Как умря тя?

Нещо сякаш се мярна в погледа му, проблесна като искра. Той сведе очи към снимката, а после ги вдигна към мен.

— Каза, че името й било Каролайн Крос? И твоята фамилия е същата, нали? — Когато не отговорих, на устните му разцъфна усмивка. — Извини ме, детектив, но мисля, че превишаваш правата си и може здравата да я загазиш.

Скочих от стола. Ако масата не беше завинтена за пода, щях да прикова Никълсън към отсрещната стена с нея.

Но Сампсън пръв го докопа. Заобиколи и изрита стола под него. Мъжът се пльосна на пода и простена.

— Кракът ми! — разкрещя се той изведнъж. — Кракът ми! Проклетият ми крак! Копелета! И двамата ще ви съдя!

Сампсън го наблюдаваше хладнокръвно, все едно не чуваше виковете му.

— Нали знаеш, че в щата Вирджиния не е отменено смъртното наказание?

— Какво е това тук? Шибаният иракски затвор Абу Гариб ли? Махай се от мен, дяволите да те вземат! — Никълсън започна да се мята и заблъска по пода.

— Но знаеш кой го е направил, нали! — изкрещях му и аз.

— Ако имах нещо да изтъргувам, мислиш ли, че нямаше да го използвам? Помогнете ми, тъпи задници! Помогнете ми. Хей!

Вместо това ние излязохме от стаята за разпити. И взехме столовете с нас.

65.

Четири часа по-късно Никълсън ни увери, че иска да „изчисти името си“, като ни разкаже всичко, което знае. Но всъщност тайната му мисъл беше да сключи с нас възможно най-добрата за него сделка. Предложи да ни осигури достъп до сейфа си във Вашингтон. Обясни, че сейфът съдържа доказателства, които биха могли да ни помогнат. Съмнявах се, но реших да проявя търпение и постепенно да изтръгвам признанията му.

Трябваше светкавично да уредим доста подробности, но на следващата сутрин двамата със Сампсън пристигнахме пред банката „Ексетър“ в Кънектикът с напълно изрядни документи и с ключа за сейфа, взет от бюрото на Никълсън. Носехме и две празни чанти, в случай че действително трябваше да вземем някакви доказателствени материали.

В тази банка не се съхраняваха обикновени депозити и не се раздаваха заеми. Дори влизането в нея не беше като при другите банки — трябваше да натиснем звънеца още от улицата. Фоайето беше много изискано — не се виждаха никакви брошури с лихви, нито бланки за внасяне на пари.

От гишето на рецепцията ни насочиха към редица от остъклени кабинети в мецанина. В един от тях някаква жена затвори телефона си и се извърна да ни изгледа, докато се качвахме по стъпалата.

Сампсън се усмихна и й махна с ръка.

— Чувствам се като в някой шибан филм с Джеймс Бонд — процеди през зъби той и продължи, имитирайки реплика от филма: — Заповядайте, доктор Крос. Очаквахме ви.

Ръководителят на сектора Кристин Къри наистина ни очакваше. Обаче беглата й усмивка и ръкостискане бяха топли колкото Северното сияние.

— Всичко това е малко необичайно за нас — заговори тя. Акцентът й беше превзет, британски, още по-тузарски от този на Никълсън. — Да се надявам ли, че ще се справите без много шум? Нали мога да разчитам на това, детективи?

— Разбира се — уверих я. Мисля, че и двамата искахме едно и също — колкото е възможно по-скоро да се разделим.

След като госпожа Къри остана удовлетворена от документите ни и сравни подписа на Никълсън на половин дузина бумаги, ни поведе към асансьора в задната част на мецанина. Влязохме в кабината и много бързо започнахме да се спускаме надолу.

— Предлагате ли безплатно обслужване на чекове? — попита Сампсън. Аз само гледах право напред, без дума да продумам. Превзетата обстановка понякога вбесяваше Джон. Както и превзетите личности. Но най-много го ядосваха лошите хора, престъпниците и всички, които им помагаха и съдействаха.

Влязохме в тясно преддверие. До единствената врата дежуреше въоръжен пазач, а върху ненужно голямото бюро дремеше един служител с костюм и вратовръзка. Госпожа Къри ни представи, след което ни поведе към помещението със сейфовете.

Сейфът на Никълсън, с номер 1665, беше сред по-големите, разположени най-отзад.

След като и двамата отключихме вратичката на сейфа, госпожа Къри извади едно дълго правоъгълно чекмедже и го отнесе в едно от помещенията за проверки и съседния коридор.

— Ще бъда отвън, когато приключите — каза ни тя по начин, който ми прозвуча като: „Не се мотайте много“.

Не се мотахме. В чекмеджето намерихме три дузини дискове, всеки с пластмасов калъф и дата, грижливо изписана с черен флумастер. Имаше и две папки с кожени подвързии, пълни с изписани бележки, адреси и счетоводна книга.

Напуснахме помещението, след като натъпкахме всичко това в двете чанти.

— Бог да благослови Тони Никълсън — заявих на раздяла на невъзмутимата госпожа Къри.

66.

През остатъка от следобеда със Сампсън се затворихме в кабинета ми с два лаптопа. Занимавахме се само с проследяването и каталогизирането на тайния сексуален живот на богатите и известните. Удивително повтарящи се сцени, особено ако се има предвид колко се бе постарал Тони Никълсън да разнообрази доставките за своя клуб.

От друга страна, в списъка с най-влиятелните играчи само се редуваха мръсник след мръсник. Поне половината лица бяха разпознаваеми, предимно физиономии, които можеш да видиш по време на полагането на президентската клетва. При това на първия ред.

Клиентите обаче не бяха само мъже. Имаше и жени, макар и съвсем малко, включително и бившият посланик на Съединените щати в ООН.

Непрекъснато трябваше да си напомням, че всяка от тези особи — поне формално — беше заподозряна в убийство.

Съставихме дневник, използвайки датите на видеозаписите. За всеки запис вписвахме в дневника имената на клиентите, които можехме да идентифицираме, като съответно маркирахме онези, които не разпознахме. Освен това отбелязвах къде точно в клуба е била заснета всяка „сцена“.

Най-силно ме интересуваше апартаментът на горния етаж в пристройката, която някога е била използвана за каретите в имението. Все повече се затвърждаваше предположението ми, че тъкмо оттам е започнал целият този мръснишки пъзел.

И точно от там налучкахме нещо интересно… Очите ми вече пареха от преумора, когато ми направи впечатление странно повторение във видеозаписите.

— Джон, дай да видя това, което вече си прегледал. Искам да проверя нещо.

До момента всичките ни бележки бяха записани върху листовете пред нас, затова ги подредих един до друг и започнах да ги оглеждам.

— Тук… тук… тук…

Всеки път, като виждах кой бе използвал апартамента, отбелязвах датата с червено кръгче, докато не отметнах всички записи, които бях проверил. После се върнах към тези записи, чиито дати бях оградил с кръгчета.

— Виждаш ли това? Те са използвали този апартамент редовно за известно време, а после, това е станало преди около шест месеца, всичко е било преустановено. Повече никакви купони.

— И така, какво се е случило преди шест месеца? — попита Сампсън. Въпросът бе по-скоро реторичен, тъй като и двамата знаехме отговора.

Тогава бяха започнали убийствата.

В такъв случай — къде бяха останалите дискове на Никълсън?

67.

След края на работния ми ден взех тайландска храна от Седмо авеню и я занесох на Бри в болницата. Не беше изисканата вечеря, каквато заслужаваше, но всичко по-различно от жилавата пържола и желето в стола на болницата можеше да се приеме за пиршество.

Бри, изглежда, бе пренесла тук целия си офис, с лаптопа, принтера и листовете, струпани на шкафа зад нея. На екрана на лаптопа й бе отворен сайтът за медицински консултации Web MD. Когато влязох, тя още разпечатваше нещо от тези указания.

— Румсървис. Кой тук е поръчал пананг с къри и ориз с яйца и рибен сос по тайландски? — провикнах се от прага на стаята.

— Трябва да съм била аз — призна ми Бри.

Измъкна се покрай струпаната медицинска апаратура и ме целуна за добре дошъл.

— Как е нашето момиче? — попитах аз.

— Все още се бори. Наистина е удивителна.

Нана изглеждаше много по-спокойна, но иначе нищо не се бе променило. Доктор Енгълфийлд вече ни бе предупредила да не разчитаме на незначителните признаци за подобрение. Можеш да полудееш заради всяко леко потрепване, тик или спазъм, докато очакваш да се проявят най-важните признаци, без да губиш надежда.

Разопаковах храната, а Бри ме осведоми за събитията от днешния ден. Доктор Енгълфийлд искала за известно време да остави Нана на бета-блокери. Сърцето й все още било зле, но сърдечният й ритъм вече се стабилизирал, което бе най-важното. Освен това продължавали да я подлагат на диализа три пъти дневно.

— Имаме нов лекар, доктор Абингдън. Можеш да поговориш с нея за това — обясни ми Бри. — Записала съм номера на телефона й.

Получих го, като размених срещу него опаковка от тайландска храна и бутилка минерална вода.

— Правиш толкова много — погледнах с благодарност Бри.

— Вие сте истинското ми семейство — промълви тя. — Знаеш го, нали?

Знаех го. Майката на Бри беше починала, когато е била едва петгодишна, а след това баща й никога не се поинтересувал от децата си. Бри израснала при многобройните си братовчедки, но след като напуснала дома си на седемнадесет години, никога повече не се върнала при тях.

— Все пак не можеш безкрайно да отсъстваш от работа — напомних й.

— Скъпи, изслушай ме. Мразя това, което се случи. Не е хубаво, но след като вече е станало, аз съм точно там, където искам да бъда. Това е моето желание…

Тя уви около вилицата си оризови нудъли и ги пъхна в устата си, с усмивка, която отдавна не бях виждал.

— А и без това какво ще направят в службата, ще ме заменят с някого другиго ли? Аз съм прекалено добра, за да го сторят.

Не можех да го оспоря.

Честно казано, не бях сигурен дали бих могъл да направя всичко, което Бри вършеше за нас. Може би не съм толкова великодушен. Но знаех, че ме правеше щастлив, и й бях безкрайно благодарен за това. Никога нямаше да мога да й се отплатя достатъчно, но Бри и не го искаше.

Остатъкът от вечерта прекарахме с Нана, като й четохме на глас откъси от една от любимите й книги — „Другата страна“ на Джеймс Болдуин. После, към десет часа, я целунахме за лека нощ и за пръв път, откакто се случи нещастието, се прибрахме у дома да спим в леглото ни. Заедно с Бри, където ми беше мястото.

68.

Когато на следващия ден Нед Махони ми позвъни и ми каза, че трябва да се срещнем в градината със скулпторите на Хиршхорн, нито за миг не се поколебах. Веднага напуснах офиса и се запътих за мястото на срещата.

Битката продължаваше. С удвоено темпо. Какво сега искаше Нед от мен? Какво бе открил?

Когато се спуснах по рампата откъм алеята за пешеходци, го заварих да ме чака, облегнат на една от ниските бетонни стени. Преди да стигна до него, той се изправи и тръгна насреща ми. Заговори веднага щом го наближих, без дори да ме поздрави. Познавах достатъчно добре Нед, за да зная кога трябва просто да мълча и да слушам.

Очевидно в Бюрото вече бяха получили съдебно разрешение да проверят банковите сметки на Тони Никълсън в чужбина. Бяха се сдобили с дълъг списък с депозити, с номерата на банковите сметки, откъдето са били извършвани преводите, както и с имената на титулярите на тези сметки. Всичко това бе получено благодарение на компютърната програма SWIFT7.

SWIFT е съкращение от Society of Worldwide Interbank Financial Telecommunications — Световно сдружение за междубанкови финансови телекомуникации. Това е глобална база данни, разположена в Белгия, която ежедневно проверяваше до шест трилиона трансакции. Администраторите на гигантската база данни не се занимаваха с рутинните банкови операции — не им бе необходимо да знаят кога аз тегля пари от банкоматите — но всичко останало се записваше. Компютърната програма извършваше всякакви проверки, стига да бяха законно обосновани, след като правителството на Съединените щати започна да я използва за проследяване на терористични клетки след атентатите от 11 септември 2001 г. Дори и да е имало някакви затруднения около придобиването на тези данни, някой от Бюрото бе успял да ги заобиколи.

— Ако това беше мой случай, което не е така, щях да проследя номерата — рече Махони, докато ме затрупваше с информация. — Щях да започна с най-големите вносители, записани в сметката на Никълсън, след което ще продължа нататък по следите. Обаче не зная с колко време разполагаш, Алекс. Тази работа е невероятно напечена. Нещо не е наред тук, и то много.

— Бюрото не е ли вече по следите? Би трябвало, нали?

Това беше първият въпрос, който успях да му задам след петминутното му непрекъснато говорене. Никога не бях виждал Нед толкова превъзбуден, което беше доста красноречиво, тъй като обикновено изглеждаше като зареден догоре с „Ред Бул“.

— Честно казано, не зная — сви рамене той. — Пъхна ръце в джобовете си и започнахме следващата поредна обиколка около градината.

— Със сигурност става нещо, Алекс. Ето ти един пример. Не можах да си обясня защо целият случай беше прехвърлен във филиала на агенцията в Шарлотсвил, който е сателитен. Предполагам, че ще работят съвместно с Ричмънд.

— Прехвърлили са го? Но в това няма никакъв смисъл. Защо ще го правят?

От собствен опит знаех, че Бюрото не прехвърляше случаи в разгара на разследването. Това почти никога не се случваше. Можеше да се стигне до обмен на специални екипи между филиалите, за да се покрие по-обширен район, но не и нещо подобно.

— Вчера го спомена един от заместник-директорите — преместили папките посред нощ. Не зная кой агент ще ръководи това разследване и дали въобще някой ще го поеме. Никой няма да ми докладва по случая. За тях аз съм просто този, който контролира оперативните агенти по места. Дори не би трябвало повече да се занимавам с това. И определено не би трябвало да съм тук.

— Може би се опитват да ти подскажат нещо — подметнах аз, но той не обърна внимание на шегата ми. И без това не беше сполучлива. Просто исках, ако можех, да успокоя малко Нед. Щеше ми се да говори по-бавно, за да мога да следвам мисълта му.

Той се спря до една голяма скулптура на Роден в градината, хвана ме за ръката и я раздруса по странен, официален маниер.

— Трябва да тръгвам — заяви.

— Махони, плашиш ме…

— Виж какво ще успееш да направиш… Аз ще изровя каквото мога, но междувременно не разчитай на Бюрото. За нищо. Разбра ли?

— Не, Нед, не те разбрах. Какво още можеш да ми кажеш за списъка с банковите сметки, за който преди малко ми спомена?

Но той вече се бе отдалечил по каменните стъпала към Джеферсън Драйв.

— Не зная за какво говориш — подхвърли той, докато се отдалечаваше. Ала в същото време потупа с ръка джоба на палтото си.

Изчаках го да изчезне, след което проверих джоба си. Вътре, до връзката ми с ключове, напипах нещо странно. Извадих го — флашка, оцветена в черно и сребристо.

69.

Нед можеше да загуби работата си, предоставяйки ми толкова деликатна информация. Дори нещо повече — можеше да попадне в затвора. Бях му изключително задължен за този списък. Затова последвах съвета му и започнах направо с този мъж, който беше начело — най-големия самостоятелен „дарител“ на Тони Никълсън.

Ако само преди месец някой ми бе казал, че сенатор Маршъл Яроу ще се окаже замесен в подобен скандал, за нищо на света нямаше да му повярвам. Той имаше толкова много да губи, при което нямах предвид само пари — макар че пари имаше в изобилие.

Яроу бе станал милиардер, преди да навърши петдесет, защото през деветдесетте години успя да се възползва от бума с уебсайтовете, а после навреме се измъкна без загуби. Подражавайки на Бил Гейтс, той прехвърли част от богатството си във фондация, управлявана от съпругата му, съсредоточаваща усилията си върху инициативи за опазване на здравето на децата в САЩ, Африка и Далечния изток. После използва цялото си влияние, заедно с още купища пари, в една кампания за Сената, която никой не възприе насериозно — докато не спечели. Сега Яроу беше сенатор втори мандат и във Вашингтон беше публична тайна, че бе сформирал неофициален комитет за проучване на общественото мнение, защото бе хвърлил око на президентските избори.

Така че, наистина имаше какво да загуби. Но нямаше да е първият вашингтонски политик, който можеше да прецака всичко заради високомерието си… След няколко телефонни разговора успях да разбера, че днес на Яроу му предстоеше работен обяд в собствения му офис, а после, в един и половина, програмата му предвиждаше среща с партийните му поддръжници, също в Ръсел Билдинг, старата сграда на Сената на САЩ. Това означаваше, че щеше да се появи в югозападното фоайе малко преди един и половина.

Точно там и точно по това време щях да се срещна с него.

В един и двадесет и пет той излезе от асансьора със свитата си от съветници в скъпарски костюми, всички говорещи в един глас. Самият Яроу се бе залепил за телефона си.

Пристъпих напред, за да ме види, като му показах значката си.

— Извинете ме, сенаторе. Надявам се да ми отделите минута от времето си.

Между нас се изпречи единствената жена в групата, поразително привлекателна блондинка, вероятно малко под тридесет години.

— С какво мога да ви помогна, полицай?

— Детектив — осведомих я, без да свалям очи от Яроу, който поне затисна с ръка своя смартфон „Трио“. — Имам само няколко въпроса към сенатора. Разследвам голям случай на измами с кредитни карти във Вирджиния. Някой може би е използвал една от кредитните карти на сенатора — в частен клуб в Кълпепър?

Забелязах, че той отлично владее емоциите си. Дори не трепна, когато споменах клуба „Блаксмит Фармс“.

— Е, стига да приключим по-бързо — промърмори сенаторът, макар и подчертано неохотно. — Грейс, предай на сенатор Морхаус да не започва без мен. Вие може да вървите. Ще поговоря с детектива. Ей сега ще ви настигна. Няма проблеми, Грейс.

След няколко секунди двамата останахме сами, ако въобще можеше някой да се усамоти на подобно място. Доколкото ми бе известно, високият триетажен купол над главите ни разнасяше звука навсякъде.

— И така, за коя кредитна карта става дума? — попита ме той с превъзходно овладяно изражение на лицето си.

— Бих искал, сенаторе — заговорих тихо, — да ви попитам за трансферите от половин милион долара, които сте направили до някои чуждестранни банкови сметки през последните шест месеца. Имате ли нещо против да поговорим за това някъде другаде?

— Знаете ли какво? — каза ми той с весел тон, все едно го интервюираше Мат Лауер в „Тудей шоу“. — Току-що си спомних, че за тази среща ще ми е необходима една папка, а вече изпратих напред помощниците си. Бихте ли ме придружили?

70.

Първото, което ми направи впечатление в кабинета на Маршъл Яроу, беше изобилието от снимки, които бе окачил по стените. Цялата колекция представляваше визуална клика от „важни“ клечки, с които искаше да бъде забелязван и запомнен. Имаше снимка с президента и една с вицепрезидента. С шампиона по голф Тайгър Удс. С рок легендата Боно. С Арнолд Шварценегер и съпругата му Мария Шрайвер. С разследващия журналист Боб Удуърд, редактор на „Уошингтън Поуст“. С телевизионния продуцент Робърт Барнет. Очевидно се радваше на страхотни връзки и искаше всеки, който прекрачи прага на кабинета му, нагледно да се увери в това.

Яроу се настани на ръба на огромното бюро от черешово дърво с инкрустации, без да си направи труда да ме покани да седна.

Знаех, че отначало трябваше да бъда агресивен, но реших да се въздържа и да проверя какво бих могъл да постигна с малко такт. Ако той беше решил да издигне защитна стена, трудно щях да изкопча нещо без връчване на призовка.

— Сенаторе, нека да започнем с това, че няма да обсъждаме контактите ви с този частен клуб — подех аз. Не беше съвсем вярно, но като за начало беше добре.

— Никога не съм казвал, че имам каквото и да е отношение, с какъвто и да е клуб — отсече той. Доста непукистко отношение от негова страна, особено имайки предвид изявите му в сексуалните сцени, които бях гледал в няколко от видеозаписите на Никълсън.

Но не го притиснах.

— Звучи убедително, но трябва да ви обясня, че моите усилия са фокусирани върху изнудването, а не върху светските контакти.

— Моля, детектив, не се опитвайте да подхвърляте само отделни парчета от пъзела, докато криете останалите — упрекна ме Яроу. Внезапно стана много по-агресивен. — Аз съм прекалено умен и прекалено зает, за да се занимавам с това. Какво точно се надявате да постигнете с посещението си?

— Добър въпрос. Искам вие да ми кажете дали тези банкови трансфери са точно това, което предполагам.

Последва дълго мълчание. Предположих, че ме изчакваше да смекча тона. Накрая промълви:

— Да, добре, нека да говорим открито. Бил съм в „Блаксмит Фармс“, но само за забавление. И нямам предвид себе си. Говорим за гости, пристигнали в града, големи дарители, посетители от Близкия изток, все такива неща… За нещастие това е част от работата ми. Посрещах ги, изпивах с тях по едно или две питиета, после ги оставях да продължават сами. Това беше. Повярвайте ми — той вдигна лявата си ръка и размаха пръста си със златен пръстен, — не мога да си позволя да ядосам Барбара, както и всичките си поддръжници. Не съм клиент на клуба. Няма за какво да ме изнудват. Ясен ли съм?

Започваше да ми писва от хора, които лъжеха безогледно.

— Съжалявам, сенаторе, но имам доказателство за противното. Притежавам цифрови видеозаписи. Сигурен ли сте, че искате да продължим в тази насока?

Яроу запази пълно самообладание, дори не забрави да вземе папката, за която се предполагаше, че е забравил в кабинета.

— Знаете ли, детектив, срещата ми с партийните ни поддръжници е започнала преди пет минути и ако днес не постигна напредък в подкрепата за закона за водоснабдяването, доникъде няма да се стигне. Ако нямате повече въпроси, ще трябва да ме извините.

— Колко дълго ще продължи срещата ви? — попитах. Той измъкна една визитна картичка от джоба си и ми я подаде, притискайки я между двата си пръста.

— Обадете се на Грейс. Ще ви вместим в графика.

Не можех да се отърся от усещането, че защитната стена започна да се издига, все по-високо и по-високо, все по-бързо и по-бързо…

71.

Тази вечер донесох на Нана музика — компактдиск с различни изпълнители, „Най-доброто от Ю стрийт“, все с прочути имена — Каунт Бейси, Сара Вон, Лена Хорн и самия сър Дюк, великия Елингтън, от времето, когато е ходела по клубовете с дядо ми и с приятелите си.

Пуснах музиката тихо от лаптопа на Бри, която беше дошла с мен.

Певците, майстори на джаза, не бяха единствените познати гласове в стаята. Чуваха се и гласчетата на Джени и Али. За пръв тази вечер медицинските сестри разрешиха на Али да види Нана. Той беше тих и почтителен, когато седна на стола до леглото й. Толкова добро малко момче…

— За какво е това, тате? — попита ме предпазливо. Личеше си, че е малко напрегнат и неуверен.

— Това е монитор за сърдечната дейност. Виждаш ли тези линии? Те показват сърдечния ритъм на Нана. Можеш да видиш, че точно сега е стабилен.

— А за какво е онази тръбичка?

— По нея Нана се храни, докато е в кома.

После Али внезапно добави:

— Искам Нана по-скоро да си дойде у дома. Искам го повече от всичко. По цял ден се моля за нея.

— Можеш сам да й го кажеш, Али. А ако искаш, сподели й още нещо…

— Тя чува ли ме?

— Вероятно… Поне така мисля. — Хванах ръката му и я поставих върху ръката на Нана. — Хайде.

— Здравей, Нана! — поздрави я той гръмко, сякаш старата недочуваше. Не се сдържахме и се разсмяхме.

— Говори й както си говориш у дома — посъветва го Бри. — Но със същия ентусиазъм като преди малко. Обзалагам се, че Нана ще те чуе.

72.

Джени беше по-сдържана. Пристъпваше предпазливо из стаята, все едно че не беше сигурна как да направи така, та всичко да остане постарому. През повечето време обикаляше пред вратата, докато не й махнах с ръка да дойде при нас.

— Ела тук, Джени. Искам да покажа на теб и Али нещо интересно.

Али увисна на ръката ми, а Джени надникна над рамото ми. В ограниченото пространство около леглото на Нана беше тясно, но на мен ми харесваше да сме толкова близо един до друг — едно сплотено семейство, което се надявах да е готово за всичко, което предстои.

Извадих от портфейла си една снимка. Беше тази, която намерих в апартамента на Каролайн и оттогава винаги я носех със себе си.

— Ето, това сме Мама Нана, чичо ви Блейк и аз. Можете ли да повярвате, че е снимана още през 1976 година.

— Татко! Толкова си смешен! — възкликна Джени, сочейки към фотографията, където бях с шапка на червени, бели и сини ленти, която носех с гордостта на афроамериканец от седемдесетте.

— Това е твърда сламена шапка. Америка празнуваше две столетия от обявяването на независимостта и около един милион души носеха такива шапки през онзи ден. Само че малцина изглеждаха толкова наперени.

— О, колко жалко — промълви Джени със смесица от срам и съжаление към бедния си, заблуден баща.

— Както и да е — продължих, — около пет минути след като ни снимаха, в шествието мина платформата с качени на нея вашингтонските „Редскинс“. Футболистите хвърляха малки топки и двамата с Блейк едва не се потрошихме, докато се опитвахме да уловим поне една. Тичахме няколко пресечки след платформата, без за секунда да се замислим за горката Мама Нана. И знаеш ли какво се случи след това?

Разказвах го предимно за хлапетата, но също и за Нана — все едно че седяхме около кухненската ни маса, а тя шеташе около печката и подслушва разговора ни. Представях си я как стои там, докато разбърква в тенджерата нещо вкусно, преструвайки се, че не ни обръща внимание, но готова всеки миг да ме изненада с някоя остроумна забележка.

— Отне й часове да ни намери. А когато най-после ни откри, трябва да призная, че никога дотогава не я бях виждал толкова бясна. Не можете да си представите колко ядосана беше…

Али се загледа в Нана, докато се опитваше да си го представи.

— Колко бясна беше? Кажи ми.

— Ами… Помниш ли когато ни напусна и за известно време не живя с нас?

— Да.

— Е, тогава беше още по-бясна. А ти помниш ли още какво стана, когато някой — сръгах Али в ребрата — „караше“ прахосмукачката по стъпалата и надраска дървото?

Али веднага се включи в играта и ме погледна изумено.

— По-бясна от тогава ли?

— Десет пъти по-бясна, млади човече.

— И после какво стана, татко? — подкани ме Джени.

Истината беше, че Нана зашлеви на мен и брат ми по една звучна плесница — преди да ни прегърне с безпомощно изражение. А после ни купи по един огромен захарен памук на клечка на сини, бели и червени ивици. В това отношение беше от старата школа, е поне тогава… Макар че никога не съм й се сърдел за някое и друго пошляпване. Така беше. Трудна любов, но при мен май вършеше работа.

Улових ръката й и я погледнах. Беше тъй крехка и неподвижна в леглото, като някакво подобие на жената, която познавах толкова отдавна и така силно обичах, сигурно дори още от времето преди да имам спомени.

— Направи така, че никога повече да не хукваме нанякъде, без да ти се обадим, нали, Реджайна?

Само преди секунди се шегувах, а сега се чувствах съкрушен. Връхлетяха ме същите емоции, които навярно е изпитвала Нана през онзи ден, преди да ни намери двамата с Блейк живи и здрави.

Бях изплашен и отчаян, може би най-вече изтощен от борбата с най-мрачните предчувствия, които не можех да си избия от главата. Повече от всичко исках семейството ни отново да бъде заедно, както е редно, както винаги е било.

Съмнявах се, че това ще се случи, но още не бях готов да го приема. И може би никога нямаше да бъда.

Остани с нас, Нана.

73.

Следващата утрин започна рано, твърде рано за повечето от детективите, работещи по случая. Имах списък с имената от сейфа на Никълсън, а Сампсън беше проверил последните адреси на двадесет и две компаньонки, които някога са работили за клуба във Вирджиния.

Още от осем сутринта изпратих пет екипа от по двама цивилни полицаи, за да открият компаньонките от списъка.

Предполагаше се, че търсим нощни птици. Така че беше най-вероятно да ги намерим рано сутрин по домовете им. Исках да разговарям с колкото можеше повече от тях, преди да се свържат по телефона, да се наговорят и да превърнат това разследване в още по-голяма каша, отколкото беше досега.

Сампсън поиска услуга от нашата приятелка Мери Ан Понтано, която работеше в отдела за борба с проституцията. Тя ни уреди да използваме кабинета, който нейният отдел делеше с отдела за борба с наркотиците на Трета улица. Мери Ан присъстваше на доста от интервютата. Искаше ми се да има една бяла жена откъм нашата страна на масата, тъй като повечето от проститутките бяха от бялата раса.

Към десет часа събрахме внушителна част от момичетата — петнадесет на брой, от всички двадесет и две имена в списъка.

Разпределих ги в заседателните зали, в помещенията за интервюта със свидетели, във всеки наличен кабинет и дори в коридорите. Не ми се вярваше тази сутрин да съм си спечелил нови приятели от отдела за борба с наркотиците. Толкова по-зле за тях. Честно казано, не се притеснявах много, че може да съм причинил неудобства на някого.

Мястото напълно заприлича на лудница, ако се прибавят и четиримата полицаи, които призовах на помощ, в случай че някое от момичетата се опита да се измъкне незабелязано. Изпратих останалите от екипа да проверят адресите на компаньонките, които още не бяхме открили. Възможността никога да не успеем да намерим някои от тях, беше нещо, за което по-късно щях да се тревожа.

Интервютата започнаха бавно. Никоя от тези красиви жени не ни вярваше и не можех да ги обвинявам за това. Не скрихме подробностите около гибелта на Каролайн, нито вероятността да е имало и други убийства. Исках младите жени да осъзнаят на каква опасност са изложени, като работят за Никълсън или за някого другиго в бизнеса с компаньонки. Използвах всичко, за да ги накарам да говорят.

Няколко от тях бързо признаха, че познават Каролайн от снимката. Когато идвала в клуба, което, изглежда, не се е случвало често, тя използвала псевдонима Никол. Обясниха ми още, че Каролайн била мила и тиха. С други думи, не ми казаха нищо, което да ми помогне да открия убиеца й.

Вместо да обядвам, се разходих из квартала, за да проясня главата си, но това не ми помогна много. Дали не си губех времето тук? Дали не задавахме грешни въпроси? Или просто трябваше да пуснем компаньонките да си вървят и да се опитаме да използваме следобеда за нещо друго?

Това беше класически проблем за мен: никога не знаех кога да спра, защото спирането винаги ми изглеждаше като отказ от разследването. Пък и още не бях готов да се откажа. Освен това не ме напускаше ужасният спомен за мъчителната смърт на Каролайн. Боях се, че и други компаньонки са били умъртвени по същия зловещ начин.

Тъкмо се връщах към Трета улица, без да се чувствам по-добре от преди, когато телефонът ми звънна. Според изписаното на дисплея ме търсеше Мери Ан Понтано.

— Отвън съм — отговорих й. — Опитвам се да прочистя главата си — ако въобще е възможно. Излязох на разходка.

— Само там не очаквах да те намеря — каза тя. — Трябва да се върнеш тук и да разговаряш отново с едно от момичетата, с Лорън.

Ускорих ход.

— Онази с червената коса и палтото от овча кожа ли?

— Точно тя, Алекс. Изглежда, че паметта й се е поразмърдала. Имала да ни разкаже интересни неща за едно от изчезналите момичета, за Катрин Тенанкур.

74.

Както всяка от компаньонките, които открихме днес, Лорън Инсли беше ослепителна — слаба, със съвършена фигура. Бивш модел от Ню Йорк и Маями, дипломирана в университета на щата Флорида, компаньонка на мъже с вкус към веселите и закачливи мажоретки. Очевидно Никълсън е трябвало да задоволява най-различни прищевки, но общото в естетическите предпочитания беше изборът на „луксозни“ момичета.

— Катрин е мъртва, нали? — Това бе първото, което Лорън ме попита, когато седнах срещу нея. — Никой не ми казва нищо. Настоявате да говорим, но самите вие дума не обелвате за това, което се е случило.

— Защото и ние не знаем, Лорън. Затова сега разговаряме с теб.

— Добре, но какво си мислите? Не съм болезнено любопитна, но просто искам да зная. Тя ми беше приятелка, също от Флорида. Мечтаеше да стане адвокат. Беше приета в Стетсън, който е наистина добър университет.

През цялото време, докато говореше, Лорън притискаше до очите си разкъсана хартиена кърпичка. Парчето пица, което бяхме донесли, стоеше недокоснато в чинията. Смятах, че тя наистина искаше да чуе истината. Затова реших да й я кажа.

— От полицейския доклад се вижда, че няма признаци да е опаковала багаж в апартамента си. А като се има предвид колко време е минало, съществува голяма вероятност тя да е мъртва.

— О, господи! — Момичето се извърна, опитвайки се да се пребори със сълзите, като обгърна раменете си с ръце.

С всяка секунда атмосферата ставаше все по-депресираща. Намирахме се в една от по-големите заседателни зали, с графити, прозиращи по наскоро пребоядисаните стени. По пода се забелязваха следи от стъпкани угарки в продължение на години.

— Детектив Понтано ми довери, че си споменала нещо за един конкретен клиент на „Блаксмит Фармс“. Вероятно е бил и клиент на Катрин. Лорън, разкажи ми за него.

— Не зная — въздъхна тя. — Може би… Искам да кажа — зная само това, което Катрин ми е разказвала. Но на това място през цялото време се разнасяха какви ли не слухове.

Постарах се гласът ми да звучи колкото е възможно по-сдържано и спокойно.

— Какво ти сподели тя, Лорън? Няма да те арестуваме, каквото и да признаеш. Можеш да ми вярваш. Това е сериозно разследване на убийство. Пет пари не давам за моралната страна на нещата.

— Тя ми довери, че имала специален график с някакъв голям тузар, когото наричаше Зевс. Тогава за последен път говорих с Катрин.

Записах името.

— Това някакъв псевдоним ли е? Или Катрин е използвала кодови имена за клиентите си?

Тя попи сълзите от очите си.

— Псевдоним е. Почти всички използват измислени имена, като Шекспир, Свинска кожа, Мръсния Хари, каквото им подскаже фантазията… Като че ли не се срещаш после с тях лице в лице. Но това означава, че никъде не се записват истинските им имена. Повярвайте ми, тъй е по-сигурно за всички.

— Разбира се — кимнах. — И така, Лорън, знаеш ли кой е Зевс? Имаш ли някаква представа?

— Не зная, кълна се… Но ще се опитам да кажа поне това, което съм чула. Предполага се, че има някаква връзка с правителството, но в това отношение Катрин беше доста лековерна. Дори не й обърнах внимание, когато ми го сподели.

Изгледах я изпитателно.

— В какъв смисъл лековерна? Можеш ли да ми обясниш по-подробно? Какво искаш да кажеш?

Лорън се облегна, прокара ръце през косата си и я отметна. Мисля, че да говори най-после за Катрин, бе облекчение за нея — но не и за мен.

— Трябва да разберете нещо — поде тя и сниши глас. — Клиентите постоянно лъжат с какво се занимават. Сякаш си вярват, че ако се изкарат по-важни, отколкото са, ще работим по-усърдно за тях, ще им позволим да ни чукат без презервативи или да правим всякакви откачени мръсотии, за които си фантазират. Така че не вярвам и на половината от това, което чувам. Всъщност предполагам, че тези, дето много се хвалят, лъжат. Мъжете с истинска власт си държат устата затворена.

— А Зевс?

— Честно, не зная дори дали съществува. Това е просто име. Името на гръцки бог, нали? Грък? Може би това е следа? Или намек за неговите сексуални предпочитания?

75.

Така и не ми остана време да помисля върху разказа на Лорън, защото на следващата сутрин се оказа, че друг е мислил вместо мен.

Заредих взетия под наем автомобил в бензиностанцията „7-Илевън“ на Ел стрийт, която се намираше близо до нашата къща. Мислех си колко ми липсва моята кола. Беше в сервиза за подмяна на стъклата след стрелбата в Александрия. Нищо не можеше да замени познатото удобство на моя автомобил, липсваше ми дори пръстенът за закрепване на чашата с кафе, към който протягах машинално ръка.

Когато мобилният ми телефон звънна, върху дисплея не се изписа номер, но откакто Нана влезе в болницата, отговарях на всички обаждания. Дори не се замислях за това.

— Доктор Крос? — Гласът беше на жена, донякъде официален, непознат за мен. — Моля, изчакайте, с вас ще говори началникът на кабинета към Белия дом.

Преди да успея да отговоря, ме превключиха в режим на изчакване. Останах смаян — не само заради това обаждане, но и заради ранния час. Какво, по дяволите, ставаше тук? И какво следваше сега? Обаждане от Белия дом? Това сънли бе, или действителност?

Гейбриъл Рийс много скоро пое разговора. Тутакси разпознах гласа, който трудно можеше да се сбърка, вероятно от честите му появи в новините по телевизията и понякога в сутрешното шоу „Срещи с пресата“.

— Здравейте, детектив Крос, как сте днес? — започна той с престорено развеселен тон.

— Мисля, че това зависи от обстоятелствата, господин Рийс. Може ли да попитам откъде имате номера ми?

Не отговори, разбира се.

— Бих искал да се срещна с вас колкото е възможно по-скоро. Най-добре в моя кабинет. Всичко е уредено. Кога най-бързо ще можете да дойдете?

— Извинете ме, господин Рийс, но за какво е всичко това? Мога ли поне това да попитам?

Последва пауза, вероятно внимателно подбрана, но не бях сигурен. Накрая Рийс каза:

— Мисля, че вече знаете.

Е, вече знаех.

— Ще пристигна след петнадесетина минути — осведомих го.

Тогава Рийс още веднъж ме изненада.

— Не. Кажете къде се намирате. Ние ще ви вземем.

76.

След няколко минути пристигна лимузина с шофьор с военна униформа. Той ме последва до близкия паркинг, изчака ме да изляза от колата под наем, след което ме отведе до Белия дом.

Влязохме през северозападната врата, откъм Пенсилвания авеню. На два пъти трябваше да показвам документите си за самоличност, първия път на охраната до вратата, а сетне — на един въоръжен пазач, който ме поздрави при входа за автомобили пред Западното крило. От там дежурният агент от специалните служби ме преведе направо през вътрешния вход, разположен най-близо до Розовата градина.

Достатъчно съм посещавал Белия дом, за да зная, че преминах по най-прекия път, отвеждащ директно до офиса на началника на кабинета.

Разбрах също, че не искаха посещението ми да привлича внимание, може би заради ескорта.

Гейбриъл Рийс имаше репутацията на монах, но това беше подвеждащо. Той притежаваше огромна скрита власт. От много години бе близък с президента Ванс. Повечето познавачи го наричаха „вицепрезидент на администрацията“. Което ми подсказваше, че Рийс е поискал тази среща или по свое усмотрение, или по желание на президента. Не бях сигурен кое от двете повече ми допадаше.

Ескортът ми от специалните служби ме доведе до жена, чийто глас съвпадаше с гласа от телефонното обаждане преди малко. Тя ми предложи кафе, но аз отказах, след което ме отведоха направо в кабинета на Гейбриъл Рийс.

— Детектив Крос, благодаря ви, че дойдохте. — Здрависа се с мен през бюрото си и ми махна с ръка да се настаня на един от високите столове с облегалки. — Съжалявам за племенницата ви. Сигурно е бил ужасен шок. Не мога дори да си го представя.

— Така беше — отвърнах. — Но трябва да ви призная, че се чувствам неудобно от многото информация, която имате по случая.

Изгледа ме с учудване.

— Щеше да е много по-странно, ако не разполагах с нея. Работата на специалните служби се свежда до това да знаят всичко, което става в Белия дом.

Опитах се да прикрия изненадата си. Какво общо имаше разследването ми с Белия дом? Какво ставаше тук?

— В такъв случай би трябвало да очаквам среща с тях — казах аз.

— Всяко нещо с времето си — заяви Рийс.

Страхотно — това бе всичко, което моята нервна система можеше да понесе. Не се забелязваше нищо агресивно в маниерите му, той просто изглеждаше много уверен в себе си. Всъщност имаше вид на по-млад, донякъде сковано елегантен, с риза, закопчана до яката, и консервативна вратовръзка. На пръв поглед човек никога не би предположил, че внася свой отпечатък върху американската политика в целия свят.

— А сега — поде Рийс, — бих искал да чуя докъде е стигнало разследването ви. Опишете ми накратко как виждате всичко по случая, какво сте открили досега.

С всяка изминала минута разговорът ставаше все по-странен.

— Справяме се добре, благодаря.

— Исках да кажа…

— Зная какво имате предвид. С цялото ми уважение, господин Рийс, съм длъжен да ви напомня, че не докладвам на Белия дом.

Поне засега.

— Разбирам, прав сте. Абсолютно сте прав. Приемете извиненията ми за прекрачването на границата.

Вече бях стигнал по-далеч, отколкото възнамерявах, но същото правеше и Рийс. Реших да се придържам към нападателна тактика.

— Някога чували ли сте името Зевс във връзка с този случай? — попитах.

За секунда се замисли върху въпроса ми.

— Не си спомням. А мисля, че бих запомнил подобно име.

Почти бях сигурен, че излъга, което ми напомни за забележката на Лорън Инсли за клиентите й. Защо някой като Рийс изобщо ще ми отговаря на въпроса, освен за да ме излъже?

Телефонът на бюрото му звънна и той тутакси го вдигна. Докато слушаше, ме наблюдаваше. Изправи се веднага след като привърши разговорът.

— Ще ме извините ли за минута? Съжалявам. Зная колко сте зает.

Гейбриъл Рийс излезе от стаята, а един агент от специалните служби пристъпи през прага, но с гръб към мен. Зачудих се какво ще се получи, ако се опитам да си тръгна. Вместо това останах неподвижно, решен да разбера странната ситуация. Защо началникът на кабинета на Белия дом проявяваше интерес към този случай? Как можеше да се обясни това?

Не след дълго отвън се чуха гласове, по-скоро тихо мърморене, което не можах да разбера от мястото си.

Агентът до вратата излезе, за да бъде сменен от друг, който набързо огледа обстановката. Очите му се плъзнаха по мен по същия начин, както и върху мебелите.

После се отдръпна встрани, за да стори път на президента на Съединените американски щати. Тя влезе в кабинета с усмивка.

— Алекс Крос. Толкова много съм слушала за вас. И то все хубави неща.

77.

Настроението на президента беше напълно различно от това на Рийс. Тя ми стисна ръката почти като на свой колега и се настани на големия диван с кожена тапицерия, вместо да седне на стола зад бюрото, макар че с това не ме улесняваше.

— Прочетох книгата ви — заговори президентът. — Беше преди години, но още я помня добре. Съдържаше много интересни разсъждения. И доста плашещи, защото са истина.

— Благодаря ви, госпожо президент.

Възхищавах се на Маргарет Ванс. Тя бе постигнала много в усилията си да накара демократите и републиканците да си сътрудничат. Със съпруга й Теодор Ванс бяха най-влиятелните фигури не само във Вашингтон, но и в целия свят.

Ако обстоятелствата бяха различни, бих се радвал да работя с президента. Но не и в този случай.

— Бих искала да ви помоля за услуга, доктор Крос. — Кимна на агента от личната си охрана да ни остави сами и аз го изчаках да затвори вратата.

— Относно моето разследване ли?

— Точно така. Очаквам да се съгласите, че е важно този случай да не се разследва така, че евентуално да бъдат застрашени невинни хора. Особено националната сигурност или дейността на нашето правителство. Голословните твърдения могат да бъдат не по-малко опасни от обвиненията, ако се представят по неподходящ начин. Но вие, разбира се, го знаете.

— Да — съгласих се. — Имам известен опит в това.

— Така че можете да разберете необходимостта от деликатност в случая. — Говореше сякаш не на мен, а по принцип и, изглежда, смяташе всичко за уредено. — Бих искала да се срещнете с шефа ни по сигурността, Дан Корморан. Въведете го в разследването и му прехвърлете случая.

— Не съм сигурен дали имам правото да направя това — отвърнах. — Поради няколко причини.

— Няма да представлява проблем. Специалните служби разполагат с всички законни пълномощия на вашингтонската полиция.

— Така е, но само в очертанията на града.

Тя продължи да говори все едно нищо не бях казал.

— И, разбира се, с всички местни ресурси, от които би могло да се нуждае всяко разследване. Разполагаме с най-добрите професионалисти в света. — Замълча и ме огледа над очилата си. — Разбира се, присъстващите се изключват.

Боже, наистина е особено чувство да ти прави комплимент лидерът на свободния свят. Много жалко, че можах да му се насладя само за няколко секунди. Притежавам изострен усет за ориентация. Доколкото знаех, това ме отпращаше отвъд границата, откъдето нямаше връщане назад.

— Президент Ванс. — Сърцето ми биеше до пръсване, но умът ми все още беше съвсем бистър. — Бих искал да обмисля тази препоръка и да ви отговоря до двадесет и четири часа, писмено или лично, както вие предпочитате.

Тя не се опита да прикрие чувствата си. Две бръчки се стегнаха като скоби около устата й.

— Не съм тук, за да преговарям, доктор Крос. Срещата е израз на любезност, при това крайно необичайна. Предполагах, че човек като вас не би искал да бъде пренебрегван. Очевидно грешката е моя. — Изправи се и аз я последвах. — Честно казано, изненадана съм. Бяха ми споменали, че сте умен мъж и патриот.

— Патриот, който в момента се намира в много трудно положение, госпожо президент.

Маргарет Ванс повече не ми проговори. Последното, което я чух да казва на излизане, бе на агента от другата страна на вратата:

— Изпратете доктор Крос до изхода. Ние приключихме.