Владетелят на океана

ИЗПИТАНИЕ С ОГЪН

В този момент от гората се показаха безбройни орди от даяки. Движеха се на групи и се отправяха без всякакъв ред към укреплението. Ревяха като зверове, мятаха из въздуха тежките си кампиланги от блестяща стомана и безразборно стреляха по всички посоки.

Изглеждаха като обезумели от лошия си шанс, защото не бяха успели да настигнат и унищожат последните защитници на „Мариана“, които бяха сполучили да се промъкнат във факторията.

— Дявол да го вземе! — Яниш наблюдаваше внимателно даяките. — Тези негодници са повече, отколкото трябва. Макар военното им изкуство да не е кой знае колко високо, все пак ще ни създадат доста работа.

— Не са по-малко от четиристотин — отбеляза ТремалНаик.

— При това имат истинска обсадна артилерия. — Португалеца забеляза, че от гората се измъкваха няколко мирими. — Да го разкъсат дяволите този проклет Поклонник! Той, изглежда, разбира от военна стратегия, защото поставя артилерията на преден план!

— Яниш! — В гласа на ТремалНаик се усещаше някакво особено напрежение. — Уверен ли си, че ще бъдем в състояние да издържим?

— Ако става дума за артилерията, ние сме малко по-слаби от тях. Това, разбира се, няма да ни попречи да попречистим редовете им, ако намислят да превземат крепостта с пристъп. Дано само ни стигнат хранителните продукти, иначе не съм сигурен дали ще можем да издържим.

— Вече ти казах, че продукти имаме достатъчно. Всичките ни навеси са препълнени.

— Остава да се чака завръщането на Каммамури. Щом узнае, че се намираме в опасност, Сандокан няма да се поколебае да ни изпрати помощ. Като имаме предвид, че за да се достигне бреговата ивица, е необходимо повече от седмица, можем да се надяваме, че Каммамури вече е в Момпрацем.

— А ако по някаква причина Сандокан не ни изпрати подкрепления?

— Тогава ще си отидем от това място сами — отговори Яниш с обичайното си спокойствие, — след две недели обсаждащите ни сили едва ли ще бъдат така многобройни, както са сега. Все пак няма да пълним пушките си с картофи, а с нещо по-истинско,

Докато Яниш и ТремалНаик продължаваха обхода на стените, даяките успяха да се разположат около факторията, като се държаха по-далеч от обсега на пушките и усърдно строяха малки укрепления с помощта на пръст и камъни. Зад тях разполагаха оръдията си.

Макар стените на укреплението да бяха здрави като стомана и тези оръдия да не можеха да им причинят почти никаква вреда, Яниш, които беше излязъл на кулата, за да огледа долината, не можа да удържи гримасата си.

— Проклетият Поклонник сигурно е бил някога войник — каза той, — даяките не биха се досетили за такава стратегическа тънкост като укрепленията за оръдия.

— Виждаш ли го? — попита ТремалНаик. — Ето го върху един висок пън, току-що довлечен за укрепването на насипа.

Яниш веднага погледна в тази посока. После извади от джоба си морски бинокъл и го отправи към открояващата се в далечината фигура.

Човекът беше висок и слаб, облечен в бял, обшит със злато и украсен с висока зелена чалма костюм.

От пръв поглед можеха да му се дадат петдесет-шестдесет години.

— Прилича ми повече на арабин или на бирманец — каза Яниш след продължително взиране, — във всеки случай не е нито даяк, нито малаец.

— Не ти ли се е случвало някога да се срещнеш с него? — попита ТремалНаик.

— Ровя се в паметта си и колкото повече го правя, толкова повече се убеждавам, че не съм си имал работа с този човек. Ах! Забелязвам боен танц, Това е лош признак.

— Защо?

— Това означава, че даяките се готвят за решителна битка. Те винаги се настройват с подобни танци и едва после се хващат за оръжието.

— Самбилонг, побързай да предупредиш хората ни. Нека бъдат готови. Разпореди се на всеки ъгъл на укреплението да се постави по една картечница. Струва ми се, че подобна предвидливост няма да ни е в излишък.

Сто и петдесет даякски воини с остри саби се отделиха от останалите, построиха се в четири колони и се втурнаха към крепостта.

На петдесет крачки от стените спряха, нададоха пронизителен боен вик, разделиха се на четири големи кръга и започнаха неподражаем танц.

В центъра на образуваните кръгове бяха поставили предварително донесени кампиланги, сред които за по-голям ефект имаше и няколко прясно отрязани човешки глави.

Като видя главите, Яниш направи невъздържан жест на негодувание.

— Нещастните! — извика той. — Това са главите на моите хора, чиито трупове навярно са уловили в реката след взривяването на „Мариана“. Ще ми заплатят за тази жестокост.

— Да открием ли стрелба още отсега? — предложи ТремалНаик. — Струва ми се, че се намират точно на един пушечен изстрел.

— Не — отвърна Португалеца, — първият изстрел трябва да бъде от тяхна страна.

Даяките продължаваха да се въртят като луди или пияни, издавайки диви крясъци, размахваха ръце и се гърчеха като червеи. Този танц продължи около половин час. После, уморени, измъчени, се върнаха при останалите.

Настана дълбока тишина, която продължи няколко минути. Изведнъж ужасен рев разцепи въздуха.

— Какво е това? За атака ли се готвят? — попита ТремалНаик.

Яниш беше насочил бинокъла си към даяките.

— Не — отговори той, — виждам един човек, който излиза от землянката си с малък зелен флаг в ръце. Сигурно е парламентьор, когото Поклонника изпраща при нас.

— Ще ни предложи да се предадем?

— Във всеки случай няма да е примирие.

И наистина един даяк, по всяка вероятност заслужил войн, както можеше да се съди по перата, които украсяваха главата му, и по необикновеното количество медни гривни по ръцете му, се отправи към укреплението, придружен от още няколко даяки, понесли голямо дървено дайре.

— Ето го и парламентьора! — със смях извика Португалеца. — Вместо с тръба, иде с дайре, както се полага на даяк. Да слезем, ТремалНаик, и да чуем какво ще ни съобщи този посланик.

Когато слязоха от кулата, научиха, че пратеникът е вече в укреплението и иска да преговаря с белия човек. Имаше предвид Яниш.

— Лъжете се — възрази му Португалеца, — аз не съм стопанинът на това здание.

— Това не означава нищо — отговори пратеникът, — Поклонника от Мека, който е потомък на великия пророк, желае да води преговори с белия човек, брат на Тигъра на Малайзия, на Сандокан.

— Дявол да го вземе — извика през смях Яниш, — двама братя с различен цвят на кожата и от различни раси… Този Поклонник навярно е пълен идиот. Е, добре! Казвай какво ти е поръчал да ми съобщиш потомъкът на пророка.

— Изпрати ме да ти предам, че този път ти подарява живота при условие че му предадеш ТремалНаик и дъщеря му,

— За какво са му потрябвали?

— За да ги убие — обясни спокойно пратеникът.

— В какво са се провинили?

— Така е угодно на аллаха.

— В такъв случай предай на твоя поклонник, че моят аллах не иска това, а аз съм изцяло на неговите заповеди. Сам съм дошъл тук, за да защитавам приятелите си.

Онзи, който придружаваше пратеника, удари три пъти по дайрето и двамата даяки се отправиха тържествено към сънародниците си, които ги очакваха с голямо нетърпение.

След малко пратеникът отново се върна до укреплението и даде знак, че иска отново да говори.

— Бели човеко! — обърна се той към Яниш, като се качи при него на терасата. — Поклонника ме изпрати да ти кажа, че той ще извърши пред очите ти чудо, за да покаже на теб и хората ти своето могъщество и неуязвимост.

— По какъв начин ще стане това? — засмя се Яниш. — Може би ще ми даде възможност да изпитам неуязвимостта му с помощта на карабината си? Това би било отлично.

— Не — малко объркано отвърна пратеникът, — Поклонника мисли в твое присъствие да влезе в огън и да ти покаже, че може да излезе невредим оттам благодарение на покровителството на небесните сили. От теб той иска само да му предоставиш място в близост до укреплението. Така всички ще могат да наблюдават огненото му изпитание. Тогава ще можеш да решиш дали да предадеш индуса и дъщеря му. Той е полубог и срещу него е немислимо да се бориш нито ти, нито хората ти. Даже самият Тигър на Малайзия, Сандокан, който се смята за непобедим, няма шанс срещу него!

— Добре. Намирам, че Поклонника е много любезен, като ни дава възможност да погледаме толкова интересно зрелище. Все пак ще имаме малко развлечение,

— Вярваш ли, бели човеко, че Поклонника ще може да издържи такова изпитание?

— Като видя, ще се уверя.

— И тогава ще изпълниш ли желанието му?

— Защо бързаш толкова? Нека първо видим чудесата му,

— Тогава хората ти ще те напуснат. Те ще сложат оръжие.

— Добре, добре. И на мен ще ми е интересно да видя как Ще започнат да хвърлят в краката ми оръжието си — с иронична усмивка отвърна Яниш.

Не беше изминал и четвърт час след този разговор и Яниш забеляза два малки отряда от даяки, всеки един от които наброяваше по петнадесет души. Хората бяха без оръжие и влачеха торби с камъни — гладки и закръглени, като че ли събирани от коритото на пресъхнал поток, Даяките се спряха на петдесетина крачки от терасата и започнаха да приготвят площадка, широка шест метра и дълга дванадесет.

— Оформят огнището — поясни Яниш на ТремалНаик, който с интерес наблюдаваше действията им.

После даяките донесоха огромно количество клони от смолисти дървета. Те ги разстлаха около камъните и между тях, запалиха ги и пред терасата пламна огън, който горя около два часа. През цялото това време гарнизонът на обсадената крепост търпеливо наблюдаваше събитията. Около огъня се беше струпала цяла тълпа от даяки, но хората от крепостта виждаха, че са невъоръжени, и не им пречеха,

— Развлечението ми харесва — промълви Яниш, — още повече че всички тези приготовления и чудеса няма да направят ни най-малко впечатление на моите тигри.

— Нито на моите малайци — живо отговори индусът.

Силен вой от страната на даяките извести, че Поклонника е готов да пристъпи към изпитанието с огън, за да докаже на белия човек, че е неуязвим и има божествен произход.

Красивата Дарма беше застанала на терасата до баща си. Наоколо стояха хората на Яниш с готови оръжия и не отклоняваха нито за миг злобно проблясващите си очи от тълпящите се под самите стени врагове.

Поклонника се доближи до догарящия огън. Лицето му беше прикрито със зелен воал, на главата си беше нахлупил грамадна чалма. Беше облечен в широки дрехи, но краката му бяха боси,

— Този човек или е голям фокусник, или е истинско чудо — каза Яниш, вперил очи в тайнствения Поклонник.

— Нали не си забравил какво видяхме в Индия? — обърна се към него ТремалНаик, — Помниш ли опитите на факирите? Помниш ли празника ДармаРаджа, където за пръв път видя прекрасната Сурама, племенницата на раджата Гуалпар?

— Ах, дявол да го вземе! Бях забравил — отговори Яниш.

Той внимателно отдръпна от парапета наведената напред Дарма.

— По-внимателно, дете — каза и той, — нито за грош нямам доверие в тези разбойници.

— Но нали са без оръжие? — запротестира девойката, чието любопитство се разгаряше,

— Така изглеждат, Но те умеят много добре да го прикриват. А само един изстрел е достатъчен. Не, по-добре е да сме внимателни.

Поклонника дойде до огъня и се спря до каменната площадка, от която излизаше нетърпима горещина.

Камъните просто святкаха от скрития в тях пламък. Като постоя няколко секунди безмълвно, той вдигна ръце към небето и се обърна към онази страна, където се намира родината на пророка, сякаш го призоваваше на помощ. Сетне решително и спокойно пристъпи върху горещите камъни, като извика три пъти:

— Аллах! Аллах! Аллах!

Без да ускорява крачките си нито за миг, премина с боси крака нажежените до бяло камъни. Нито едно движение, стон или изкривяване на лицето не издаде, че усеща болка от чудовищните рани, които би трябвало да се появят по нозете му след тази разходка.

Даяките бяха замаяни от видяното, което в техните представи граничеше със свръхестественото, и гледаха избраника си с боязливи и в същото време пълни с обожание очи. За тях нямаше никакво съмнение, че този творящ чудеса човек е пряк потомък на Мохамед.

Но Поклонника не се задоволи с вече постигнатия успех. Той се обърна и отново измина същото разстояние с тихи и спокойни крачки, сякаш вървеше не по нагорещени камъни, а по обикновен път.

— Хей — извика Яниш, — този там непременно е в съюз с Велзевул! Как се изхитрява да понесе тази дяволска горещина? Краката му наистина са боси, в това няма измама.

Като слезе от нажежените камъни, хаджията се обърна и за няколко мига впери поглед в Яниш. После бавно се отдалечи към палатката си. А даяките, обхванати от някакъв екстаз, се мятаха под стените на укреплението и крещяха към небето:

— Аллах! Аллах! Аллах!

Накрая се спуснаха след отдалечаващия се Поклонник,

След десетина минути пред укреплението отново се появи, познатият вече пратеник.

— За какъв дявол отново си тук — недружелюбно го посрещна Яниш.

— Дойдох да те питам, гяур, съгласен ли си с условията, след като се убеди в божествената сила, която обладава потомъкът на Мохамед. Слагаш ли оръжие?

— Вярно! Наистина обещах да отговоря — каза Яниш, — затова върви при този син, внук или правнук на Мохамед и му предай, че сме много благодарни за даденото представление. Намираме комедията му за прекрасна.

Португалеца свали от единия си пръст великолепен златен пръстен и го хвърли на смаяния пратеник.

— А това е хонорарът на комедианта за сполучливия фокус. Върви си!