Владетелят на океана

ПРИЗНАНИЯТА НА „ЛОЦМАНА“

„Мариана“ бе вече преминала мястото, обхванато от пожара, и се движеше бързо по течението между покритите с буйна зеленина брегове на Кабатуан’.

Защо пожарът не бе отишъл по-нататък, се обясняваше много просто: някакъв ручей, който се вливаше в реката, бе прекъснал огнения поток,

В околността царуваше пълно спокойствие в тихия утринен час. Ако се съдеше по многочислените орляци горски птици, безгрижно прехвръкващи от храст на храст, можеше да се заключи, че даяците не бяха проникнали все още тук. По пясъка на брега се виждаха изтегнати на припек крокодили, някои от които бяха достигнали доста почтена възраст, дълги от пет до седем метра,

— Ето, тия мили зверчета ще развържат езика на нашия „лоцман“! — каза тихо Яниш. — Прекрасен случай! Самбилонг, спуснете котва! Ще спрем тук!

— За дълго ли? — попита Самбилонг.

— Не, няколко минути ще ни стигнат — продължи Яниш. — Не мисли, че имам намерение да ловя крокодили. Но все пак приготви по-здраво въже.

В този миг на палубата се появи, тласкан от Танху — „лоцманът“ Той трепереше цял, но в същото време не показваше с нищо желание да каже истината.

— Самбилонг! — рече Яниш така, сякаш не обръщаше внимание на пленника.

Котвата бе пусната и „Мариана“ се по люшна леко на едно място.

— Хвърли няколко къса сланина на крокодилите, за да раздразним апетита им — усмихна се Яниш.

Корабът бе доста близо до пясъка с изтегналите се крокодили. Бяха шест и преспокойно се грееха на утринното слънце, не показвайки и най-малко безпокойство при вида на кораба.

Самбилонг хвърли към пясъка няколко къса сланина. Крокодилите в началото лениво помръднаха, после се спуснаха стремително към сланината и започнаха отчаяна борба помежду си за неочакваната плячка. Чуваше се шум, а от палубата на „Мариана“ се виждаха само раззинати кръвожадно уста и премятащи се, нанасяйки си тежки удари, опашки.

Когато закуската притихна, която наистина бе само едно доста силно раздразнение, крокодилите отново останаха на пясъка, но колкото се може по-близо до кораба, блъскайки се един друг и разтваряйки усти, въоръжени с чудовищни зъби, в очакване на нова плячка.

— Гладни ли сте, гълъбчета? — засмя се Яниш. — Почакайте, ей сега ще ви нахраним с нещо много по-вкусно от сланина.

Обърна се към „лоцмана“!

— Господарю! — пребледня даякът.

— След като не пожела да говориш по-рано, сега мълчи! — каза Яниш.

Самбилонг моментално обви даякския съгледвач с въжето и с един неочакван удар го свали от палубата.

— Хайде, Падада! — викна той. — Ти наистина ще бъдеш по-вкусен от сланина, след като си такъв тъпак, че не желаеш да проговориш!

Падада нададе отчаян вопъл, който подплаши многочислените речни птици: реши, че ще бъде удавен и изяден от чудовищата. Увисна във въздуха, а въжето, с което беше обвързан, изглежда, бе готово да се скъса всеки миг. То пращеше по най-недвусмислен начин. Крокодилите, като видяха увисналото над водата тяло, се спуснаха вкупом към борда.

— Помощ! Помощ! — нададе викове Падада и започна да трепери конвулсивно, с отчаяни опити да разкъса вървите.

— Ако Падада не умре от страх — каза тихо Танху-за, — това ще бъде същинско чудо!

— Лошо мнение имаш ти за даяките — отвърна хладнокръвно Яниш, — ще повика малко и… ще млъкне

— Помогнете! Спасете!… Пощадете! — виеше предателят, извивайки се подобно настъпен червей.

Един по-пъргав крокодил загуби търпение, изскочи от водата и докосна с муцуната си даяка и макар че не му причини голяма вреда, удесетвори ужаса му.

По даден от Яниш знак Самбилонг дръпна въжето и издигна на няколко сантиметра даяка. Португалеца, като се облакъти на борда, продължавайки да пуши цигарата си, се наведе над люлеещия се „лоцман“:

— Е, приятелю? Как си?

— Загивам! — простена нещастникът, отдръпвайки, краката си, за да не бъдат уловени от крокодилите. — Пощадете ме! Помилвайте ме! Нямате ли сърце? Загивам … Не мога повече!

— Ще кажеш ли каквото те питах? Ще признаеш ли всичко!

— Само не ме хвърляйте… Ще кажа всичко! Всичко!

— Закълни се с клетвата „ваирангкидул“, та богинята покровителка на събирателите на салангини нека: да да чуе!

— Кълна се, повелителю! Само ме издигнете! По скоро ме издигнете! — молеше подивелият от страх, даяк.

Но Яниш не даваше заповед и Самбилонг оставяше нещастника да виси все така над реката, която вече кипеше от крокодили, бързащи от всички страни за плячката.

— Ще издам всичко, нали ви казах, само ме пощадете, само ми обещайте, че като ви кажа, няма да ме хвърлите на проклетите гавиали — простена с последни сили Падада.

Яниш се усмихна:

— Мислиш, че се каним да ти одерем кожата! Не знам за какво би послужила кожата на такова животно като теб. Наистина, ще те подържа в плен, докато си изясня доколко са верни показанията ти. Сетне ще те пусна да вървиш, дето ти видят очите. Издърпай въжето, Самбилонг!

Даякът бе отнесен в каютата на Яниш, след него влязоха Танхуза и Португалеца. Лоцманът призна веднага, че бил изпратен от даяките, за да може с фалшива маневра да погуби „Мариана“ с целия й екипаж, но в същото време категорично отричаше познанството си с Поклонника от Мека.

На въпроса на Яниш кой е този тайнствен поклонник, даякът побърза да отговори, че не знае нищо и думите му, изглежда, бяха искрени.

— И ние самите не знаем — бавно каза той, — пристигна преди няколко седмици, като донесе много сандъци с оръжие и сипеше между даяките злато и сребро, без да го брои. Имаше несметно множество английски гвинеи и холандски флорини. Беше сам, но навсякъде го посрещаха с почит, дори вождовете на разните племена се прекланяха пред него, тъй като носеше зелена чалма като ходжа. Съвещаваше се цели часове с вождовете, но какво са си говорили, само те си знаят. Скоро по желанието и под влиянието на разни старейшини даяките въстанаха и започнаха да искат главата на ТремалНаик — на същия този, който неотдавна се ползуваше с общо уважение като техен покровител и защитник. Даяките бяха добре въоръжени: беше им раздадено донесеното от Поклонника оръжие и други бойни припаси. Получиха и богати парични дарове…

— Вярно ли е — попита Португалеца, — че не много отдавна в устието на Кабатуан се е появил английски кораб, че тайнственият хаджия е дошъл именно с този кораб и е слязъл на брега с английски офицер?

— Вярно е, господине. И ще прибавя още: английски моряци стоваряха на брега багажа на Поклонника — сандъците с оръжията и припасите.

— От какво племе е той? Какъв му е произходът?

— Как мога да знам, господине…

— Също като мехур в блато, неизвестно откъде се е явил тоя чалмоносец. Неизвестно защо той се оказва най-силният ни враг. Неизвестно защо той получава пълна поддръжка и съдействие от англичаните … — Яниш разсъждаваше на глас. Замълча за миг и погледна яростно даяка, сетне добави: — Кажи сега откъде знаехте, че „Мариана“ ще се появи насам?

— Не знам точно. Но, изглежда, между близките на

ТремалНаик слуги има човек, който съобщава всичко на нашите вождове.

— А ти лично какво нареждане получи?

Даякът се поколеба и лицето му посивя съвсем,

— Е? Откривай картите си! Обещах да запазя живота ти, но искам пълна откровеност. Иначе…

— Пощадете, господине. Ще кажа всичко. Поръчано ми беше да закарам вашия кораб сред пясъка.

— Така значи … Не напразно те подозирах.

— Сетне… останалото трябваше да свършат даяките, като нападнат кораба … Аз трябваше да се възползувам от суматохата при тяхното нападение и да подпаля всичко.

— Любезен прием и дружеска услуга! — засмя се Яниш. — Но за откровеността ти благодаря! И така, значи даяките мечтаеха да ни унищожат.

— Да, господине. Струва ми се, че на хаджията му се иска да отмъсти на Тигъра от Момпрацем за нещо.

— Какво? На Тигъра от Момпрацем? На великия пират Сандокан? — учуди се Яниш. — Що за бъркотия! Какво отношение може да има тоя проклет хаджия към нас? Струва ми се, ние никога не сме враждували с мюсюлманите.

— Не знам, господине. Знам само, че хаджията се е заклел да ви погуби, да ви изтреби до последния човек. Той накара да се закълнат в това и вождовете на нашите племена. Те му обещаха, че от тигрите на Момпрацем няма да оцелее никой. И никой няма да бъде пощаден.

— Добре, ние и не сме искали, струва ми се, пощада. От своя страна ще се постараем да им отплатим със същата монета. Та ние не сме пилета, за да позволим да ни превие шията всеки, който поиска. Нали, Танхуза?

— Разбира се, сахиб! — отвърна Метиса.

— Почакай… кажи, Падада, обсадили ли са твоите любезни сънародници факторията на ТремалНаик?

— Не мисля, господине. Хаджията изпрати всичките си сили срещу теб.

— Значи може да се предположи, че пътят от пристанището до укреплението е свободен?

— Най-малкото, там няма силни отряди,

— Колко ти беше обещал хаджията или който и да е там, за да погубиш кораба ми в онзи пясък?

— Петдесет флорини и две карабини.

— Много евтино. Аз ще ти дам двеста флорини, за да преведеш отряда ми до укреплението.

— Бих направил това и даром, сахиб. Не мога да забравя, че ти пощади живота ми.

— Ще получиш онова, което ти обещах,

— Дотам вероятно има два часа път — намеси се Танхуза.

— По-малко е — кимна с глава даякът, който най-сетне почувствува, че е спасен.

Яниш разряза въжетата, които го стягаха до този момент, и му заповяда да го следва. Двамата излязоха на палубата, „Мариана“ отдавна беше вдигнала котва и се движеше плавно срещу течението на Кабатуан.

Към обяд пред тях се показа плоска и ниска платформа, която се вдаваше доста навътре в реката под стръмния бряг. Беше пристанището на укреплението Пангутаран, захванато здраво за глинестото дъно с корави колове, Под командата на Яниш „Мариана“ се отправи нататък. В същото време всички пушки бяха приготвени за бой в случай, че даяките са се прикрили наоколо.

От пръв поглед местността изглеждаше пуста, но се забелязваха явни следи от неотдавнашното присъствие на даяките. Близо до пристанището се виждаха пепелища от изгорени колиби и навеси,

— Няма никой! — замислено промълви Яниш, докато съзерцаваше печалната картина на разрушението.

— Навярно не са очаквали, че ще ни се удаде да се промъкнем през засадата и да стигнем толкова далеч — отговори Танхуза, застанал до Португалеца. — Били са уверени, че ще успеят да ни спрат и унищожат. Излъгаха се…

— Какво е разстоянието до самото укрепление?

— Два часа, господине,

— А ако започнем да стреляме с пушки, изстрелите Ще се чуят ли до селището на ТремалНаик?

— Вероятно. Веднага ли ще се отправим натам?

— Не. През нощта ще бъде по-безопасно.

— Колко души ще вземем със себе си?

— Не повече от двадесет. Не ми се иска да оставя „Мариана“ без защита. Ако изгубим кораба си, рискуваме да загинем всички, без да спасим нито ТремалНаик, нито Дарма.