Владетелят на океана

КАПИТАН МОРЛАНД

Агонията на смъртно ранения крайцер беше ужасна. Прекрасният параход, най-добрият от флотата на раджата на Саравак, представляваше купчина развалини, поглъщани от огъня и водата.

Тогава на палубата на „Владетелят на океана“ се показаха две девойки. Дарма, бледа като платно, се хвърли към Яниш, хвана го за ръката и го погледна с изпълнени с молба и ужас очи.

— Те потъват, потъват! — извика тя. — Спасете ги, Яниш!

Лодките вече плаваха към сразения параход. Първата, която се приближи до него, беше командуваната от Яниш.

Без да обръща внимание на гъстия дим и на облаците от искри, които обвиваха загиващия параход, Португалеца се изкачи с котешка бързина по спуснатата стълба, стъпи на палубата и заедно с половин дузина малайци затича към капитанския мостик, за да потърси командира.

Не бяха изминали още и половината път, когато палубата под краката им потрепера, оглушителен грохот се разнесе над морето и огнен стълб близна небето. Яниш и приятелите му бяха сметени от ужасния взрив във водата.

Избухнал беше барутният погреб в носовата част на крайцера. Яниш загуби съзнание и сигурно щеше да се удави, ако за негово щастие към крайцера не се беше приближила още една лодка. Хората й успяха да приберат Португалеца.

След него те прибраха и всички, които все още плуваха наоколо, и побързаха да се отдалечат от потъващия параход.

Когато се отдалечиха на няколко десетки метра, моряците от лодката видяха как палубата на крайцера се покри от кипящи вълни. Пъстрият флаг на Саравак, под който се намираше през цялото време на боя смелият параход, се мярна за последен път и изчезна в клокочещата бездна.

Като пое командата на спасителните акции, Сандокан през цялото време гледаше да е до Яниш и се опитваше да го свести. Останалите се грижеха за спасените от екипажа на крайцера. Сред тях се намираше и един млад офицер, който изглеждаше сериозно ранен. Целите дрехи на нещастника бяха покрити с кървави петна, а лицето му беше мъртвобледо. В тялото му все пак тлееше искрица живот и имаше възможност да бъде спасен.

— Най-сетне! — радостно каза Самбилонг, когато Яниш отвори очи. — Как се чувствуваш?

— Дявол да го вземе! Изглежда съм се канил да потъна. И то без да запуша за последен път — отговори със слаб глас непоправимият шегаджия. — А какво стана с крайцера?

— Вече потъна.

— А… капитанът му?

— Спасиха го. Доброто не го гори нито огън, нито във вода потъва — промърмори приятелят му, — а знаеш ли кой е той? Капитан Морланд, ето кой!

— Толкова по-добре. Как е сега!

— В безсъзнание е.

— Ранен ли е?

Яниш с мъка се изправи и едва се добра до носа на лодката, където лежеше капитан Морланд.

— Той е мъртъв!

— Съвсем не. Само е ранен и е оглушен от взривовете. Може раните му да са опасни, но че е жив, се басирам.

Сандокан, който съзерцаваше невъзмутимо агонията и потъването на неприятелския параход, чакаше на палубата пристигането на спасените от екипажа му.

Когато тялото на капитан Морланд и пленниците се появиха на палубата, той се поклони и каза:

— Слава на храбрите!

Дарма, която заедно със Сурама беше само на няколко крачки от Сандокан, затича пребледняла като платно срещу моряците, които носеха сър Морланд и извика:

— Мъртъв ли е?

— Не, дете. жив е! — отговори Яниш тихо. — Жив е, но е ранен и се страхувам, че раните са тежки.

— Боже мой! — изстена девойката и закърши прекрасните си ръце.

— Тихо! — спря я Сандокан. — Отнесете ранения в каютата ми.

Параходният лекар беше извикан веднага, за да окаже помощ.

Прегледът установи, че капитан Морланд наистина се намира в критично състояние. Той имаше само една рана, но голяма и дълбока. Лекарят определи раната повече като болезнена, отколкото заплашваща живота му. Наистина, раненият беше изгубил много кръв, но от пръв поглед се виждаше, че има силен и здрав организъм. В крайна сметка лекарят се изказа смело в полза на скорошното му оздравяване.

— Оставям го изцяло на вашите грижи, докторе — каза Сандокан.

— Не се безпокойте, сър — отговори той. — Ще го лекувам, както бих лекувал собствения си син. Санитари, елате при мен!

И докато около болния се суетяха санитарите и приготвяха всичко необходимо за превързване на раната, Сандокан, Яниш и ТремалНаик се изкачиха на палубата.

Дарма с нетърпение очакваше новини за положението на ранения капитан.

— Сахиб Яниш … — стараеше се с всички сили тя да не издаде вълнението си.

Португалеца виждаше какво усилие й струва това. Той гледа няколко мига пребледнялото й разтревожено лице и стисна малката й трепереща ръка.

— Ще го спасят ли? — пошепна беззвучно девойката.

— Надявам се! — отговори той. — Поне лекарят ни уверява в добрия изход. Но почакай! Виждам, че този млад човек много те интересува.

— Той е толкова храбър и… добър! — отговори объркано Дарма.

— Хм! — усмихна се Яниш. — Само това ли те кара да му съчувствуваш толкова много?

Девойката наведе очи. След секунда тя събра сили и попита Яниш:

— Ако бъде излекуван, в плен ли ще го държите?

— Не зная, дете! Това зависи от Сандокан. Възможно е.

Той остави девойката сама с тревогите и и се приближи до Сандокан, който оживено разговаряше с ТремалНаик,

— Какво впечатление ти прави младият човек, Сандокан? — попита той.

— Притежава лъвска душа — отговори Сандокан, — но знаете ли, приятели, че много се съмнявам дали е чистокръвен англичанин. Тялото му има бронзов оттенък.

— Да. Докато бяхме пленени, веднъж ни каза, че само майка му била англичанка — намеси се ТремалНаик.

— Какво ще правим с него? — попита Яниш.

— Ще ни бъде чудесен заложник. Това може да ни е от полза — отговори Сандокан, — а колкото до останалите пленници, ще им предоставим една лодка и ще ги оставим да стигнат до брега.

Като помълча малко, Сандокан заговори отново:

— Да обсъдим положението. Приятели, прецених плана, който ни предложи Яниш, и намирам, че нищо по-добро не можем да измислим при днешните обстоятелства. Предлагам да приложим този план за действие.

— А в какво се състои? — попита ТремалНаик.

— Много е прост. Преди всичко не трябва да допускаме обединените сили на раджата на Саравак и на лабуанския губернатор да ни изненадат. Битката ни поотделно с всеки един от тях ще бъде сравнително полека за нас. Против общата им сила по всяка вероятност няма да устоим. Остава ни да използуваме всички преимущества, които ни дава „Владетелят на океана“, и да се опитаме да попречим за съединяването на англичаните с раджата. Разбира се, трябва да се запасим с въглища на всяка цена. Ще бъдем силни само докато имаме на разположение въглища. На първо място сега е този въпрос. Затова незабавно трябва да се опитаме да завладеем въглищния склад в устието на Саравак, След това ще унищожим складовете на англичаните на остров Мангалум. Когато по този начин ги лишим от запаси, ще излезем на търговската им линия и ще се опитаме да нанесем смъртоносен удар на търговията им с Китай и Япония. Одобрявате ли тази идея?

— Да! — казаха в един глас Яниш и ТремалНаик.

— Имам още един проект — каза Яниш след кратко мълчание, — да вдигнем срещу раджата даяките от Саравак. Между тях все още има стари приятели, които някога ни помагаха да свалим Джеймс Брук. Когато се окаже между морето, където сме ние, и сушата с даякските отряди, този неизвестен син на Суйод хан едва ли ще се чувствува много удобно.

— Предполагаш, че синът на главатаря на тугите сега се намира при раджата? — попита ТремалНаик.

— Сигурен съм в това.

— Има ли определено място за среща с бригантината? — попита отново индусът.

— Да — отговори Сандокан, — при нос Танонг Дату, Освен въглища ще ни достави оръжие и хранителни припаси. Може би в този момент вече е там и ни очаква.

— Тогава нищо не ни пречи да потеглим за Саравак.

— Точно така, потегляме за Саравак — завърши разговора Сандокан.

След няколко минути „Владетелят на океана“ се понесе със средна скорост към бреговете на Саравак, където Сандокан се готвеше да унищожи въглищните складове на англичаните.

— Как ти се струва параходчето ми, ТремалНаик? — попита Сандокан.

— О! „Параходчето“ ти е великолепен и могъщ крайцер, най-добрия от всички, които някога съм виждал — каза ТремалНаик с ентусиазъм.

След известно време Сандокан отново се обърна към ТремалНаик.

— Знаеш ли, англичанинът като че ли е по-добре.

— Говориш за господин Морланд, нали?

— Да. Лекарят каза, че сам е удивен от силния му организъм. Въпреки раната си и загубата на кръв той се отървава само с лека треска. Едва ли ще те познае. Хахаха! Представям си колко ще се учуди. До вчера бяхте негови пленници, сега той е в същото положение при нас.

— Как смяташ да постъпиш с него, Сандокан? — попита ТремалНаик.

— Не съм решил още. Все си мисля как най-добре мога да използувам пленничеството му. Във всеки случай много ми се иска да го превърна в свой приятел, а защо не и съюзник.

— Сигурно разчиташ да получиш някакви сведения от него за тайнствения си противник, сина на Суйод хан?

— Разбира се, много ми се иска — отговори замислено Сандокан.

Разговорът на приятелите беше прекъснат от появилия се американски лекар на палубата.

— Как е пациентът ни, докторе? — запита Сандокан.

— Отлично! Напълно съм сигурен, че ще оздравее.

Не по-късно от седмица-две ще бъде на крака напълно възстановен.

— Това е добре! Но чувам звънеца за обяд. Яниш е изгладнял и ще ни се сърди, ако го накараме да ни чака — усмихна се Сандокан, докато се спускаше към салона.

Преди залез двамата с Яниш отидоха да навестят пленника и се убедиха, че положението му наистина се е подобрило. Треската беше почти изчезнала, раната, умело зашита от лекаря, вече не кървеше. Когато посетителите влязоха в каютата, сър Морланд разговаряше с доста свеж глас с лекаря за бойните качества на парахода.

Когато видя двамата си противници, той направи усилие да стане, но Сандокан го предупреди:

— Не, мистър Морланд — каза той, — слаб сте още и не трябва да изразходвате силите си напразно. Нали, докторе?

— Да. Иначе раната може да се отвори. Аз му забранявам дори да се движи — отговори лекарят.

Пленникът стисна ръката на Сандокан и каза:

— Вие ме спасихте и трябва да ви бъда признателен. Но… съжалявам, че не потънах с парахода си, за да разделя участта на моряците.

— Морякът има време да умре винаги — отвърна с усмивка Яниш, — войната още не е завършила. За нас тя дори едва започва.

Тъмна сянка премина по лицето на капитан Морланд:

— Мислех си, че мисията ви завършва с освобождаването на младата девойка и баща й.

— За тази цел нямаше да ми е потребен толкова могъщ параход като „Владетелят на океана“ — каза Сандокан, — щяха да ми бъдат достатъчни и моите кораби.

— Значи имате намерение и занапред да останете в тези води?

— Да, докато имам на разположение макар и един човек и докато стреля дори едно оръдие.

— Прекланям се пред решителността ви — отговори замислено пленникът, — но мисля, че скоро ще дойде развръзката. Англия и раджата на Саравак няма да се забавят да изпратят ескадрите си в тези води, за да ви унищожат. Съгласете се, че силите не са равни. Вие бързо изразходвате запасите си от въглища. Всичко ще завърши с това или да се предадете, или да отидете на дъното след един безполезен бой.

— Ще видим — отговори Сандокан, — как се чувствувате сега, мистър Морланд? — промени рязко темата той. —

— Благодаря, относително добре. Докторът обещава след седмица и половина да съм на крака.

— Ще бъда много доволен да ви видя на палубата — каза Сандокан.

— Смятате да ме държите в плен? — усмихна се Морланд.

— Дори и да исках да ви пусна на свобода, пак нямам възможност да го направя — отговори Сандокан, — твърде далеч сме от брега.

— Ще ми обясните ли нещо?

— Питайте. Стига да е във възможностите ми.

— Бих искал да зная какво ви подтикна към война с Англия и заедно с това с раджата на Саравак.

— Уверени сме, че точно зад гърба на раджата се крие един тайнствен наш враг. Това е човекът, който вдигна даяките срещу ТремалНаик, а англичаните в Лабуан срещу нас и само за един месец ни причини неизброими загуби.

— Кой е този ваш враг?

Вместо да отговори веднага, Сандокан впери поглед в пленника. Като помълча малко, каза с тих глас, но бавно и отчетливо:

— Възможно ли е, вие, човекът от флотата на раджата на Саравак, да не знаете кой е този човек?

Лека сянка премина върху красивото лице на капитан Морланд и той помълча няколко мига.

— Не зная — каза най-сетне, — никога не съм виждал човека, за когото говорите. Но съм чувал, че някаква личност, която притежавала колосални богатства, посетила раджата на Саравак и му предоставила корабите и привържениците си, за да може раджата да отмъсти за Джеймс Брук.

— Той е индус, нали?

— Не зная. Казах ви, че никога не съм го виждал.

— А знаете ли, че е син на един от загиналите вождове на ипдуската секта на тугите? И че има намерение да премери силите си с тигрите на Момпрацем по примера на баща си?

— Да. И е сигурен, че ще ги победи.

— Той ще загине, както загина баща му, както загинаха всички членове на тази ужасна секта! — каза Сандокан.

Отново сянка премина по лицето на пленника, а очите му светнаха с тайнствено пламъче. Като помълча, произнесе тихо:

— Бъдещето ще покаже на кого е отсъдено от съдбата да победи в тази битка.

След това той промени темата и заговори за нещо, което го вълнуваше.

— Мис Дарма и баща и са на борда на парахода, нали?

— Никога няма да ни напуснат, защото съдбата им е тясно свързана с нашата отговори Сандокан.

От гърдите на Морланд се изтръгна въздишка.

— Стига толкова — каза Сандокан, — страхувам се, че вече говорихте твърде много. Тази нощ едва ли ще се случи нещо, което да ви разтревожи. Постарайте се да си отпочинете и да съберете сили.

След това Сандокан и Яниш излязоха на палубата. Дарма отново беше наблизо и щом видя Яниш, веднага се приближи и го отведе настрани.

— Всичко върви добре, дете — каза Португалеца. Гледаше усмихнато разтревоженото лице на своята любимка.

— А ще мога ли да го посетя? — прошепна Дарма?

— Днес не. Може би утре, ако…

— Дим на хоризонта! — раздаде се викът на наблюдателя. — Гледай на изток.

Сандокан скочи за миг.

Известно време тримата приятели наблюдаваха дима и стигнаха до извода, че той се отдалечава от тях. Това беше подозрително. Възможността освен търговски, да е някой разузнавателен параход на врага, не беше изключена. Какво чудно, щом е открил присъствието на „Владетелят на океана“ в тези води, сега да бърза да съобщи това на саравакския раджа или на англичаните в Лабуан.

— Ние се движим по килватера му — отбеляза Сандокан, — но нощта настъпва бързо и едва утре ще можем да изясним всичко. Ако е неприятелски съгледвач, толкова по-зле за него.

Наистина, съвсем скоро над океана легна истинска тропическа нощ, изпълнена с тишина, спокойствие и някакъв омайващ дъх. Слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта, но сякаш беше оставило част от светлината си. Тя бледнееше бавно и щом изчезна съвсем, започна другото чудо на тропическите морета. Сякаш подпалена от напоения със светлина въздух, водата започна да свети сама. От незнайните и тайнствени дълбини изплуваха грамадни медузи и цялото пространство наоколо засвети ту в розово, ту в синьо. Малко по малко цялото море се превърна в огнен безкрай.

Яниш и Сандокан не се решаваха да напуснат палубата и да се приберат в каютите си въпреки голямата умора, която ги гнетеше.

— Забелязваш ли нещо ново? — произнесе около полунощ Яниш, когато Сандокан отново насочи бинокъла си към хоризонта.

— Не мога да разбера нищо, но ще се закълна, че в тази посока току-що видях да блести ярко някаква бяла точка. Сигурно е сигнал. Трудно е да се предположи, че ескадрата на раджата ще бездействува при вестта за започващата война. А и корабите на Лабуан…

— Даже и да са параходи на враговете ни — отговори Яниш, — няма ли да успеем да се измъкнем навреме?

— Смущават ме въглищните запаси — произнесе нечуто Сандокан, — горим чудовищни количества.

— А складовете на нашия приятел, раджата?

— Ако успеем да се доберем до устието на Саравак.

— От какво все пак се страхуваш?

Сандокан не отговори. Той отново започна да разглежда хоризонта. Внезапно ръката, с която държеше бинокъла, се отпусна.

— Светлина! — каза той. — Прилича ми на електрически прожектор.

От палубата се дочу гласът на Харвард, който беше напуснал за малко машинното отделение.

— И аз забелязах тази светлина. Без съмнение, това е прожектор.

— Нима параходът, който преследваме, преговаря с други? — попита Яниш.

— Именно от това се страхувам — през зъби отговори Сандокан.

По негова команда в машинното отделение закипя усилена работа. Засилваха парата, като довеждаха скоростта до четиринадесет възела. През същото време на хоризонта тайнствените сигнали ставаха все по-чести.

Харвард обърна вниманието на Сандокан върху едно странно явление: далеч, почти до хоризонта, където морето беше обхванато от хладния мистичен пожар на фосфоресциращата вода и светеше особено ярко, се появи някаква черна точка, която се придвижваше с непонятна бързина.

— Какво ли може да е това? Може би моторна лодка?

След минута отново се обади:

— Наистина е моторна лодка. Вече е доста близо, на не повече от две хиляди метра от нас. Но, дявол да го вземе, няма дълго да я търпим наоколо. Ще я пратим по дяволите. Хей, артилеристи!

Веднага се появи един от американците.