Владетелят на океана

ГИБЕЛТА НА БРИГАНТИНАТА

„Владетелят на океана“ нито за минута не забави хода си. Сандокан и Яниш смятаха да се доберат до устието на Седанг, като изпреварят преследвачите си поне с двадесет и четири часа. Това им беше необходимо, за да вземат мерки за защита на бригантината, и ако им се предостави възможност, да влязат в пряк контакт с вождовете на даяките.

— Ако не ни попречи дяволът, ще си свършим работата, преди съюзниците да пристигнат за бала! — каза Сандокан на Португалеца.

Яниш се беше запътил към изхода на каютите, където в същия момент се показаха Дарма и Сурама.

— Е, деца! — обърна се той към девойките. — Изплашихте ли се при сблъскването? Вече няма от какво да се страхувате.

После се наведе към пребледнялата Дарма, погледна я изпитателно в очите и й се усмихна.

— Благодаря ти, Яниш! — прошепна Дарма и стисна горещо ръката му.

— За какво?

— Зная всичко! Вие … пощадихте … капитан Морланд.

— Това е нищо, дете. Нали щеше да ти бъде тежко, ако този отчаян храбрец беше загинал?

— О, да! — трепна с цялото си тяло тя. — Аз го обичам! Това е нещо съдбовно!

— Нищо, нищо, казвам ти! Почакай. Тази война ще свърши и тогава всичко ще се подреди. Зная, че и той те обича. Вие ще бъдете щастливи.

През целия ден крайцерът се носеше, без да се забави никъде дори за минутка. Благодарение на бясната си скорост малко преди залезслънце параходът достигна водите, които миеха брега на Седанг.

Изминаха още два часа и „Владетелят на океана“ се добра до самото устие на реката. Оттам го деляха някакви си петнадесетина мили. Бригантината никъде не се виждаше. Тогава крайцерът пое на запад, за да претърси местността, където беше възможно да се е скрила Възможно беше да е рискувала с един поход нагоре по реката. По общо мнение капитанът и, опитен съратник на Сандокан, не би постъпил толкова неблагоразумно.

Измина още известно време. Изведнъж някъде отдалече, но доста ясно се дочуха топовни гърмежи.

Часовите огледаха целия хоризонт, но не забелязаха никакъв параход. Но тези гърмежи говореха, че някъде в този момент се решава участта на бригантината и нейния екипаж.

На „Владетелят на океана“ всички бяха обхванати от безпокойство. Времето летеше, а издирването на бригантината не даваше резултат. Към полунощ наблюдателите известиха, че по курса на крайцера се вижда дим от параход, който сякаш беше изплувал от водата на около две мили от тях, и сега правеше всичко възможно да се отдалечи от крайцера.

— Огън! — разпореди се Сандокан. — Сто рупии на този, който пръв улучи парахода.

— Аз мога да го улуча — каза старият американец с усмивка. — Сто рупии са добра цена! С тези пари ще си купя цяла планина с тютюн.

Раздаде се изстрел, но беше трудно да се отсъди дали гранатата, изпратена от стария артилерист, беше стигнала целта, защото в този момент преследваният параход с ловка маневра се скри зад малък остров.

„Владетелят на океана“ се впусна след него, но той сякаш се беше скрил на морското дъно. Крайцерът трябваше да намали скоростта си, за да не се натъкне на някоя скала, още повече че лунната светлина не даваше възможност добре да се ориентират в тези коварни води.

— Кораб до брега! — извика след петнадесет минути наблюдаващият моряк.

— Трябва да е нашата бригантина — каза Яниш, — но, изглежда, е заседнала сред скалите.

Лъчите на електрическите прожектори бяха насочени към тайнствения неподвижен кораб, но нито на палубата, нито където и да е другаде се показваше човек.

— Пуснете три сигнални ракети! — разпореди се Сандокан. — Ако на кораба има поне един жив човек, той ще отговори.

Но и на този сигнал не отвърна никой.

Крайцерът приближи на такова разстояние, че можеше да спусне парния си катер. Самият Сандокан пое командата му в компанията на Яниш, ТремалНаик и още двадесет малайци. Успяха бързо да се доберат до безпомощния кораб.

— Нашата бригантина! — със задавен глас произнесе Яниш. — В какъв вид я виждаме! Да, ТремалНаик, опасенията ти се оправдават. Корабът е… изгубен.

— Но къде са хората ми? — изскърца със зъби Сандокан.

Сякаш в отговор, от върха на скалата се разнесе радостен вик:

— Капитане!

Сандокан и Яниш погледнаха в посоката, откъдето долетя този вик. Малайците хванаха пушките си. но само една минута ПО-късно до Тигъра на Малайзия стоеше човек и едва успяваше да отговаря на множеството въпроси.

Разказът му беше кратък. Параход под английски флаг започнал да преследва бригантината и тя била принудена да връхлети върху скалите. Екипажът успял да се измъкне с лодките към Седанг, Останал само един човек, и то доброволно — не стигнали местата.

— А мунициите? А оръжието? — питаше Сандокан.

— Част от тях успяхме да хвърлим в морето, но по-голямата част отнеха англичаните — каза малаецът.

— Водихте ли преговори с даяките?

— Да, но не успяхме да стигнем до някакво решение. Те са смазани и не се решават да започнат открита борба със Саравак.

— Проклятие! — каза Сандокан. — Никак не очаквах това. Надеждите ми се рушат една след друга. Но какво от това? Докато кръвта тече в жилите ми, докато сърцето ми бие в гърдите — аз ще се съпротивлявам!

Отрядът започна да се спуска в лодката, когато внезапно се разнесе изстрел, който накара всички да трепнат и да спрат за момент.

— Сигнал от крайцера! — каза ТремалНаик.

— Вижте, вижте! Това са враговете ни! — посочи Яниш към хоризонта. Всички се обърнаха към морето и видяха десетки разноцветни светлини. Нямаше никакво съмнение, беше ескадрата на англичаните или на раджата. Половин дузина военни параходи се носеха към тях, като се канеха да отрежат пътя на крайцера към морето и да го унищожат.

Когато катерът стигна до „Владетелят на океана“ стълбичката вече беше спусната и до нея нетърпеливо ги очакваше Харвард.

— Най-сетне! — извика той. — Вече се страхувах, че няма да успеете да се върнете навреме.

— Артилеристите по местата си! — вместо отговор заповяда Сандокан и изтича към капитанския мостик.

Яниш го последва.

Докато гледаше по посоката, от която приближаваха неприятелските параходи, той бавно, сякаш свещенодействуваше, извади табакерата си, взе цигара, запали я и с удоволствие пое ароматния дим.

— Надявам се, че и това не е последната ми цигара. Ще попушим още…