Владетелят на океана

АМЕРИКАНСКИЯТ КОРАБ

Гибелта на тигрите от Момпрацем беше неизбежна. Лодката на ТремалНаик беше превзета на абордаж, Яниш с ужас видя как индусът, Дарма и малкото останали бегълци бяха хванати и прехвърлени на катера, който веднага се отправи в южна посока, без да се грижи за по-нататъшния ход на сражението.

В пирогата на Яниш бяха останали седем човека. В приближаващата джонка имаше поне четири пъти повече бойци. Освен това след нея идваха отвсякъде и даякските лодки, препълнени с войници.

Оставаше им или да се предадат, или да отидат на дъното.

Джонката успя да свали платното на пирогата и екипажът и прекрати стрелбата, за да се приготви за ръкопашен бой.

Като видя това, Яниш се реши на отчаян ход. Без да дочака нападението, той реши да атакува пръв.

Хората му дадоха последен залп и се хванаха за парангите. Но изведнъж, някъде съвсем отблизо се разнесе топовен изстрел и в същия миг към кърмата на джонката се появи гъст дим. Прерязаната й от граната та мачта рухна на палубата и покри с грамадното си платно целия екипаж,

Яниш беше учуден от тази неочаквана помощ в най-критичния момент и се обърна да види кой му я бе оказал. Откъм северния край на остров Гайа приближаваше великолепен параход, на палубата на който се виждаше група облечени в бяло хора.

— Спасени сме, приятели! — извика той радостно. В това време втори снаряд разби руля на джонката и разсече на две една от лодките, които бяха на борда и. Португалеца за миг се намери на кърмата и постави ръцете си като рупор пред устата:

— Насам, на помощ, деца на стара Европа!

Последва втори, трети, четвърти изстрел на оръдията. И всеки от тях достигаше целта си. Джонката получи вече три пробойни и наведената й страна загребваше вода. Ясно беше, че тя непременно ще отиде на дъното. Един след друг моряците й започнаха да се хвърлят във водата и да плуват встрани, за да не попаднат във водовъртежа, който щеше да се образува от потъването,

— Приятели! Хванете веслата! — извика Яниш. — Каквото и да става, Поклонника трябва да бъде в ръцете ни.

И докато параходът спускаше две лодки с въоръжени хора, пиратите с няколко удара на веслата долетяха до готовата да потъне джонка. На борда и бяха останали само мъртвите и неколцина ранени. Останалият и екипаж правеше невероятни усилия да доплува до брега.

Яниш, Каммамури и Самбилонг като котки се изкачиха на палубата, цяла облята в кръв, и се втурнаха към кърмата, където се надяваха да намерят Поклонника.

Не сгрешиха — тайнственият им враг лежеше на постелка от платно и притискаше с ръка дълбоката рана на гърдите си.

Не беше мъртъв, защото, когато видя Яниш и приятелите му, с неочакван порив се изправи на колене и извади от пояса си дълъг индуски пистолет. Насочи го към Португалеца, но Каммамури с риск да бъде застрелян, успя да измъкне смъртоносното оръжие от ръцете му.

— Мислех, че отдавна си отишъл в страната на сенките — каза махратът, вперил горещите си очи в Поклонника, — но тъй като си още жив, ще ти помогнем да отидеш там, откъдето си дошъл — в ада.

Яниш и приятелите му скочиха с тялото на пленения хаджия в пирогата тъкмо навреме, защото джонката вече не успяваше да се крепи на повърхността. Едната от двете спуснати от парахода лодки хвърли към тях буксирно въже,

Яниш бързо завърза, по-точно, направо опакова пленника си,

— Изглеждат като европейци — не прекъсна той работата си, — но от каква ли националност са? Може би са англичани?

— Поне офицерът от лодката отдаде заповедта си на английски — отговори Каммамури.

— Дявол да го вземе, ще бъде много интересно, ако се окаже, че дължим спасението си на не по-малко опасен противник от даяките.

После Португалеца добави с тежка въздишка:

— А ТремалНаик? А Дарма? Какво ли става с тях?

— Парният катер отплава на юг — каза Самбилонг.

— Наистина ли? Не заминаха ли към устието на Кабатуан? Ако е така, кой е пленил приятелите ни? И къде са ги откарали?

В това време пирогата стигна до парахода.

На горната палуба стоеше около петдесетгодишен човек с островърха брада, облечен в морска униформа от тъмносиньо сукно със златисти копчета. Явно беше капитанът на парахода.

Яниш бързо се изкачи на стълбата и се обърна към очакващия го командир:

— Сърдечно ви благодаря, сеньор, за любезната помощ. Още няколко минути и главата ми щеше да бъде в колекцията на някой от онези ужасни ловци на черепи,

— Много се радвам, мистър, че успях да ви спася стисна ръката му капитанът, — мисля, че всеки бял човек би постъпил така на мое място.

— Простете ми. За мен е чест да говоря с капитана на този чудесен параход.

— Да, сър. Името ми е Хари Брайън. От Америка съм, щата Калифорния.

— Параходът ви, както виждам, е съоръжен по-до-бре от който и да е първокласен крайцер.

— Не изглежда лошо, нали? — засмя се капитанът. — Все пак е истина, че в тези води няма да се намери нищо по-добро. Къде бихте искали да слезете, сър?

— Колкото се може по-близо до Момпрацем — отговори Португалеца, — ако това не ви затруднява, разбира се,

— Ще ви закарам право във вашето любимо леговище на тигрите — засмя се капитанът, — Момпрацем е на пътя ни и с удоволствие ще го посетя. Но заповядайте, сър, в каютата ми.

По време на обилната закуска в капитанската каюта Яниш подробно разказа всичките си приключения от последните дни и съобщи за опасността, която заплашва Сандокан.

— Мистър, искам да ви направя едно предложение — подаде му капитанът кутия с ароматни цигари, — предполагате ли накъде съм се запътил? В Саравака, за да се опитам да продам този параход, на който така се възхитихте.

Яниш скочи на крака от изненада.

— Искате да продадете този параход? Нима той не принадлежи на американския военен флот?

— Съвсем не, сър! Построен е в Орегона за султана на Шемиридан, който се готвеше да отмъсти на холандците за убития от тях негов баща. За съжаление, когато откарах парахода на мястото му, купувачът вече отдавна не беше между живите. Някакъв негов роднина, подкупен от холандците, беше изпратил султана на онзи свят. А неговият наследник беше толкова уплашен от гнева на холандците, че не искаше и да чуе за заплащане. Телеграфирах за този конфликт на фирмата и дирекцията ми поръча да се постарая да продам парахода на раджата на Саравак или на някой друг местен владетел. Бихте ли го купили? С него ще се превърнете в пълен господар на тези води.

— Да го купя? А цената?

— Цената си е цена — отвърна американецът; — фирмата, която го построи, иска за него петдесет хиляди фунта стерлинги.

— Ще заплатя и шестдесет хиляди — отговори Яниш, — парите ще получа от банката в Понтианак, но имам едно условие: да ми оставите всички машинисти. Ще им заплащам двойно.

— При такива условия съм сигурен, че никой от екипажа няма да откаже да ви служи. Предложението ви е прието. Дайте си ръката!

— А къде мислите, сеньор, да ми предадете парахода?

— Където ви е угодно. Искам само да ни откарате до Лабуан, за да се отправим към Шанхай, а оттам за дома.

Яниш извади от джоба си чековата книжка, с която никога не се разделяше при странствуването си, и написа няколко чека.

— Ето ви, капитане, чекове за шестдесет хиляди фунта стерлинги, които ще бъдат изплатени на предявителя в банката на Понтианак, където аз и Сандокан имаме депозирани три милиона флорини. Сеньор Брайън, от този момент параходът е мой, нали?

— Разбира се!

— Добре, тогава поемам командуването му.

— Аз пък — напълно доволен заяви капитанът — отсега се превръщам в съвсем обикновен пътник, който се ползува от гостоприемството ви.

Те приятелски си стиснаха ръцете. Сделката беше сключена и Яниш пристъпи към огледа на парахода. За негово удоволствие се изясни, че параходът притежава прекрасна артилерия от четиринадесет най-модерни скорострелни дългобойни оръдия, без да се броят по-малките.

— Отлично! — заяви Яниш, — Сега трябва да разпитам пленника си.

Параходът летеше на югоизток с такава бързина, която за онова време можеше да се смята за фантастична: почти тридесет километра в час.

Яниш не сдържаше възторга си.

— Истински дявол — потриваше доволно ръце, — лети като мълния. С такъв параход Сандокан може да обяви война не само на лабуанския раджа и навъртащите се около него английски авантюристи, но и на самата Англия,

След малко Яниш и Брайън се спуснаха в каютата, където лежеше пленникът, охраняван от Самбилонг и един матрос от екипажа на парахода.

Той беше около петдесетгодишен човек, слаб като скелет, мургав, с тънки черти, подобно на индусите от висшата каста. Черните му очи горяха със зловещ огън.

— Господине! — каза Самбилонг, щом влязоха. — Разгледах тялото на пленника. На гърдите си той има татуировка, която изобразява змия с женска глава.

— Така! Без съмнение той е от сектата на душителите — каза американецът.

— Така е! — съгласи се Яниш. — Не е арабин, нито мюсюлманин, а туг и индиец.

Пленникът беше притворил очи, но като дочу гласа на Португалеца, впери в него пълен с непримирима омраза поглед.

— Аз съм! — изсъска той. — Аз съм приятел на Суйод хан. Заклех се да отмъстя на ТремалНаик, на теб, на Тигъра на Малайзия, на всички, които ви помогнаха в борбата срещу хората от моята вяра. В ръцете ви съм. Загубих битката, когато тържествувах като победител. Можеш да ме убиеш, но това не означава нищо. За мен ще отмъстят!

— Хахаха! — разсмя се Яниш. — Колко е смешно това, което бълнуваш! А защо не ми кажеш кой ще е онзи, който ще отмъсти за теб? Може би ще се изплаша?

— Ще разбереш от него самия.

— А ти няма ли да ми го кажеш? Е, тогава поне ми кажи накъде отплава парният катер.

— Сам си го търси.

— Хм! Колко си откровен! Няма ли да кажеш още нещо, драги?

— Убийте ме! Измъчвайте ме! Ще видите дали ще можете да изтръгнете нещо от мен. По-скоро ще глътна езика си, отколкото да чуете дори една дума.

— Ах, какъв инат! — каза Яниш и се изправи. Обърна се към капитан Брайън и добави:

— Сеньор, вие, струва ми се, искатеда кажете начина, по който постъпват в такива случаи червенокожите в Северна Америка?

Вместо отговор Брайън нареди на часовоя да приготви на палубата чифт дъски и бъчва с вода.

— Какво възнамерявате да правите? — учуди се Яниш на тези приготовления.

— Ще видите сам, сър! — отвърна американецът. — У нас това се нарича просто пиене на водица.

— Измъчване с вода?

— Нещо подобно.

Самбилонг и Каммамури вдигнаха Поклонника и го изнесоха на палубата. Капитанът и Яниш ги последваха.