Владетелят на океана

ТАЙНАТА НА СЪР МОРЛАНД

Артилеристът стоеше в очакване. Среден на ръст, мускулест и сух, с дълга брада и недодялани маниери на морски вълк.

— Слушай, приятелю — обърна се към него Сандокан, — бившият ти командир те препоръча, като отличен артилерист.

— Да, сър! Очите ми все още виждат! — отвърна не без самодоволство той.

— Можеш ли да нагостиш с един хубав снаряд параходчето, което се опитва да ни приближи? Ако го потопиш или го повредиш, имаш сто долара награда.

— Добре, сър. Само ще помоля да се понамали малко скоростта.

— Стоп, машини! — изкомандува Яниш и „Владетелят на океана“ забави ход.

— Виждаш ли го добре? — попита Сандокан.

— Разбира се! — отговори той. — Това е баркас с торпеда на носа. Американско изобретение. Ако се допуснат наблизо, тези баркаси стават много опасни.

„Владетелят на океана“ спря окончателно. Артилеристът вече няколко минути се въртеше около оръдието си. Раздаде се изстрел и огнен меч разряза мъглата.

Няколко секунди се чуваше само свистенето на снаряда, а после в далечината се разнесе взрив. От торпедоносеца, който крадешком се приближаваше към „Владетелят на океана“, се издигна огнен стълб.

— Уцели го! — разнесе се хор от гласове.

Старият артилерист поглади самодоволно брадата си и се приближи до Сандокан.

— Е, капитане — каза усмихнат, — изглежда, спечелих сто долара.

— Двеста, приятелю! — отвърна Сандокан и му подхвърли кесия със злато.

Минута по-късно той промърмори:

— Вижте, така си и знаех. Това е цял флот.

Наистина на хоризонта се показаха много разноцветни светлинки и за опитното око не беше трудно да разбере, че това са сигналните фенери на няколко парахода.

— Какво ли може да бъде това? — попита Яниш. — Дали е лабуанската ескадра, или е флотата на саравакския раджа?

— Тези параходи, по всичко личи, идват от север — отговори Сандокан, — готов съм да се закълна, че това е английската ескадра, която отива да се съедини със саравакската. Навярно някой е успял да предупреди враговете ни, че се намираме в тези води.

— Това напълно осуетява първоначалните ни планове — отбеляза Яниш.

— Истина е. Защото ще се видим принудени да се отправим на север. „Владетелят на океана“ е могъщ параход, но не дотолкова, че да си мери силите с цяла ескадра. Ще трябва да отложим нападението на въглищните складове за по-удобен момент. Сега ще се отправим към нос Танонг Дату, за да вземем въглища от бригантината и после ще решим как да постъпим. Когато ескадрата на раджата тръгне да ни търси към Лабуан, ще се върнем тук, за да си разчистим сметките с него и със сина на Суйод хан.

— Дайте пълен напред, мистър Харвард.

— Дадено! — отговори американецът.

Тонове въглища се изсипаха в пещта и машините на парахода заработиха с трескава бързина.

„Владетелят на океана“ се понесе с пълна скорост. Сандокан, Яниш и ТремалНаик стояха на капитанския мостик и внимателно наблюдаваха подозрителните светлинки на хоризонта. Ясно се виждаше как неприятелските параходи променят строя си. Навярно бяха забелязали, че „Владетелят на океана“ взема друг курс, и сега се подреждаха, за да пресекат пътя му. Но разстоянието помежду им не само че не намаляваше, но постепенно взе да се увеличава, защото параходите от ескадрата не можеха да се мерят по бързина с могъщия крайцер. След час светлите точки вече не се виждаха на хоризонта.

— Сега е време да променим курса си отново — каза Сандокан, — англичаните ще продължат да ни преследват по сегашната ни посока, а ние ще се намираме на съвсем друго място.

„Владетелят на океана“ описа крива линия и отново се понесе в мъглявия безкрай.

Неуморимият Сандокан се появи на палубата заедно с първите слънчеви лъчи. На лицето му лежеше сянка на загриженост, макар да беше сигурен в сполучливо избраната снощи маневра.

Яниш и Дарма вече бяха на палубата.

Сандокан ги поздрави и побърза да отбележи:

— Изглежда, успяхме да се измъкнем. Надявам се да се доберем до нос Танонг Дату без неприятни срещи. А как се е отразила на капитан Морланд малката снощна неразбория?

— Доктор Хелд ни каза, че болният е бил много обезпокоен. Разпитвал е дали не сме потопили някой параход.

— Да отидем да го видим — отвърна Сандокан.

— Мога ли да дойда с вас? — попита страхливо Дарма.

— Разбира се — отговори Сандокан, — на него ще му бъде приятно, ако му окажем това внимание.

Завариха сър Морланд да разговаря с лекаря. Когато видя Дарма, той целият светна.

— Това сте вие, мис Дарма? — каза радостно. — Ако знаете колко много се радвам, че ви виждам отново.

— Как се чувствувате, сър Морланд? — попита девойката, мило изчервена.

— Много добре съм, мис.

— Бих предпочела да не ви виждам ранен, сър Морланд.

— Но ако не бях ранен, едва ли щяхте да ме видите тук — усмихна се англичанинът, — бих предпочел да се удавя, отколкото да се предам.

— Сър Морланд — намеси се Сандокан, — известно ли ви е, че през тази нощ едва не ни настигнаха английски параходи?

— Ескадрата от Лабуан — каза раненият развълнувано.

— Изглежда, че беше тя. Но успяхме да я заблудим и избегнахме опасността.

— Не смятайте, че винаги ще успявате да се измъкнете. В един прекрасен ден, може би точно когато най-малко очаквате, ще се срещнете с човека, който няма да ви пощади.

— Намеквате за сина на Суйод хан? — каза намръщено Сандокан.

Пленникът не отговори.

Посещението при ранения не можеше да продължи дълго. Той все още се чувствуваше отслабнал и гостите скоро напуснаха каютата. Докато се ръкуваше с Дарма, капитан Морланд каза:

— Благодаря ви от сърце. Надявам се, че скоро ще ме посетите отново. И още: надявам се да престанете да ме смятате за свой враг.

След като всички излязоха, той още дълго остана така на леглото със скръстени ръце, устремил блестящ поглед към вратата, зад която беше изчезнала Дарма.

След шест дни „Владетелят на океана“ стигна до нос Танонг Дату.

Бригантината се намираше на уговореното място, прикрита в закътано заливче. Командуваше я един от най-старите пирати на Момпрацем, който вече беше вземал непосредствено участие почти във всички акции на Сандокан и Яниш и по тази причина се ползуваше с пълното им доверие.

Съгласно получената заповед бригантината беше снабдена с достатъчно количество оръжие и провизии. Колкото до въглищата, които поради създадената ситуация бяха най-необходими на „Владетелят на океана“, от тях на борда на бригантината имаше около тридесет-четирйдесет тона. Бяха успели да ги съберат с голяма мъка, защото веднага след обявяването на войната английската администрация беше съсредоточила всичките си запаси от въглища в пристанището Бруни, столицата на султана на Борнео.

Това нищожно количество можеше да им стигне едва за два дни, и то при условие че поддържат умерена скорост.

Като се страхуваше да не бъде проследен, Сандокан побърза да даде последните си разпореждания на капитана на бригантината. Тя трябваше да стигне до Седанг, да се изкачи нагоре по реката до градчето със същото име и като се престори на мирен търговски кораб под английски флаг, да установи контакт с даякските вождове, които преди години бяха помогнали за свалянето на Джеймс Брук, чичото на сегашния раджа на Саравак. Бригантината трябваше да им раздаде оръжие и бойни припаси и да предизвика въстание, след което да се спусне към устието на реката и да очаква там завръщането на „Владетелят на океана“.

След няколко часа крайцерът напусна нос Танонг Дату и тръгна с умерен ход на северозапад, за да стигне до Мангалум и да се възползува от намиращите се там запаси от въглища, от които се зареждаха корабите, отиващи към Китай.

Измина още седмица и „Владетелят на океана“, който през цялото време се държеше близо до брега, отминаваше рифа Вернон. В този ден сър Морланд, който се поправяше бързо, за пръв път се появи на палубата, подкрепян от лекаря.

Младият човек се изкачи по стълбичката на капитанския мостик, където в един люлеещ се плетен стол се беше настанила Дарма. Тя се преструваше, че чете книга, а всъщност внимателно наблюдаваше всяко движение на капитана.

— Мис Дарма! — каза Морланд с тих глас и застана до креслото на девойката, — мога ли да седна близо до вас?

— Моля ви се! — отговори поруменяла дъщерята на ТремалНаик. — Ще се чувствувате тук по-добре, отколкото в каютата, където човек може да се задуши.

Доктор Хелд намери кресло за болния си пациент й след като го настани, запали цигара и потърси Яниш, който се развличаше с летящите край борда риби, които, търсейки спасение от преследващите ги делфини, попадаха в ноктите на друг свой враг — птиците рибари.

Морланд гледа известно време девойката и заговори със странно треперещ глас:

— Какво щастие е за мен да се намирам близо до вас след толкова дни затворничество. И това, че ви видях на борда на този параход, беше толкова неочаквано за мен. След бягството ви от форт Редианг бях изгубил надежда, че ще се срещна отново с вас…

— Не ми ли се сърдите, че тогава ви… измамих? — каза Дарма. — Там, във форта?

— Разбира се, че не! — запротестира младежът. — Вие бяхте в плен, което означава, че имате право да направите всичко възможно, за да се освободите. Обаче, искрено казано, съжалявам, че не сте моя пленница.

— Защо?

— Не зная. Но аз … аз бях толкова щастлив, когато бяхте около мен.

Капитанът въздъхна тежко и продължи с печален глас:

— И все пак… съдбата иска да ви забравя.

Като чу тези неочаквани думи, Дарма пребледня.

— Да, сър Морланд! — прошепна тя. — Щом така иска съдбата, трябва да се примирим с това.

Като помълча малко, тя продължи с притихнал глас:

— Така е съдено и нека бъде по волята на съдбата. Тежко ми е да говоря, но ще бъда искрена. Действително вие трябва да бъдете далеч от мен. Какво ви обещава по-нататъшното сближаване? Не, не ме прекъсвайте! Аз не греша. Говоря онова, което ми подсказва сърцето.

Морланд я слушаше, отпуснал глава.

— Ако сте влюбен в мен, трябва да си давате сметка, че ни разделя пропаст. При кого сте на служба? При раджата на Саравак, най-злия и непримирим враг на баща ми и на моите приятели. Ако ми предложите ръката си, какво трябва да направя? Да се откажа от баща си и от хората, които ме спасиха? И какво би станало нататък? Ако тръгна с вас, къде ще ме заведете? При тези, които са се заклели да бъдат вечно наши врагове? Когато останете свободен от този плен, забравете ме и изпълнете дълга си. Нека ръката ви не трепва, когато стреляте по „Владетелят на океана“… Участта ни е предопределена. Съдбата ни е начертана в книгата на вечността с кървави букви и всички сме готови за гибелта, която ни очаква.

— Искате от мен да ви убия? — извика капитанът страстно. — Всички останали да, но вас, Дарма, никога!

Той произнесе това „всички останали“ с гореща ненавист. Девойката трепна и го погледна учудено. В очите й постепенно се появи ужас.

— Може да се помисли — каза тя нечуто, — че имате причини да мразите от дъното на сърцето си Сандокан, Яниш и моя баща.

Сър Морланд прехапа устни. Изглеждаше така, сякаш се разкайваше, че е изпуснал тайна, и побърза да се поправи.

— Един капитан на потопен параход никога не може да прости на онези, които са го победили. Аз се чувствувам унизен и рано или късно трябва да отмъстя за това.

— Нима… наистина сте способен да погубите всичките ми приятели, дори и баща ми? — попита Дарма ужасена.

— За вас щеше да е най-добре, ако приятелите ви не се бяха погрижили за мен, когато параходът потъваше — отговори морякът, като избягна прекия отговор.

После стана от креслото и дълбоко развълнуван, започна да се разхожда по мостика.

„Владетелят на океана“ продължаваше да се движи в същата посока. Яниш и Сандокан направиха по обед наблюденията си и изчислиха, че параходът се намира на осемстотин мили от Мангалум.

Налагаше се колкото се може по-скоро да се приберат в това надеждно убежище, защото времето вещаеше рязка промяна.

Предположението за близостта на бурята не забави да се оправдае.

Когато вечерта слънцето се скриваше зад хоризонта, то беше обвито сякаш в черен саван, а лекият бриз, който се беше появил по обед, скоро се превърна в силен вятър.