Водител

БИТКА С НЕБЕТО

Юначен и умен беше татаринът Алтай и макар още твърде млад, едва тридесетгодишен, аллах щедро бе изсипал милостта си върху разбойническия му живот. Имаше той чуден букет от жени и робини, една от друга по-хубави, като благоуханни градински зюмбюли. Едни от тях, татаркини, увяхваха по аулите на далечната кримска земя, а други, печални и уплашени друговерки и наложници, като уловени сърни минаваха през походната му шатра из чужди и далечни земи и през спокойните нощи на почивката услаждаха със зачернената си младост коравото сърце на разбойника.

Алтай беше една измежду най-надеждните издънки на могъщата орда на татарския хан Ногай, нахълтала в ония времена по всички посоки и земи на Балканския полуостров за грабеж и завоевания. Родственик по майка на самия хан, смел и хитър, той блестеше като звезда в походите и битките. Между воинските първенци на ордата той беше любимец на всички и събуждаше в тях едва ли не надеждата за един истински наследник на някогашния прочут по цялата земя Чингис хан. По-висок с една педя от останалите татари, той яздеше на черен като смола арабски жребец със сърмошито седло и сребърни юзди Под отметнатата му на едното рамо татарска бурка блестеше въоръжението му от скъпи персийски ками и дамаски ятаган, и кожената муска срещу болести и беди, окачена на шията му от старата татаркиня майка. Триста души водеше след себе си Алтай, все перчемлии храбърци, с малки, полегати, но пъргави очи, готови да се хвърлят в огъня зарад него. По североизточните краища на българската земя и Тракия, по долини и равнини, навсякъде препускаха и злочествуваха такива шайки, наглед разпокъсани и разединени, примамвани от плячката ту тук, ту там, но навсякъде все едни и същи — силни, защото нямаше кой да ги спре. Дълги кервани от тежки волски коли се проточваха по друмищата след тях, претоварени с плячка. Многобройни стада от овце и говеда бавно кретаха след керваните в едно безкрайно скитничество, без да знае никой где най-после ще спрат, отседнат и си отдъхнат.

Ала няма пълна и незасенчена от някоя грижа радост по земята. Силен, здрав и любимец на съдбата беше Алтай, но бръчката на такава грижа беше се вдълбала вече и на неговото мургаво ниско чело. Касим бег, негов побратим, вожд на татарска шайка, по-голяма от неговата, му съперничеше и му препречваше пътищата по широката Тракия. С няколко години по-стар от Алтая, той имаше и опита на по-сръчен нашественик, и керванът на плячката му далеч надхвърляше този на Ногаевия любимец. Много нощи не бе спал Алтай, измъчван от мисълта за това. На два пъти се среща с Касим бег по този повод и след общоприетия поток от любезности между двамата предпазливо му беше намекнал да не нахълтва с хората си из долината на Подгорието, чиято отчайваща беднота го разсипваше и не оправдаваше надеждите му.

Касим бег, като че ли беше очаквал това, усмихна се лукаво и любезно го поправи:

— О, този край съвсем не е толкова лош, както казваш ти, Алтай… Напротив, цяла Тракия сега се е изпонабутала из клисурите и шумаците там. А нас не ни трябва пуста земя, за да я орем и сеем като тукашните хора. Ние сме гости тука. Ще вземем онова, което може да се вземе, и ще си ядем. Кому как се усмихне съдбата! Не се сърди… Аз ще ти подаря един болярски ат, бял като сняг, който струва сигурно повече от десет тукашни села. Не се отказвай от подаръка ми, вземи го за добро приятелство!

Алтай също принудено се усмихна, от което бръчката на челото му стана по-дълбока, прие подаръка и се разделиха като добри приятели. Но още на другия ден той изпроводи с доверени хора белия ат чак в Добруджа на самия хан Ногай, който по това време беше отседнал там. Конят не бе изпратен вече като подарък, а като страшно доказателство на едни безподобни козни, които като отровна стрела трябваше да повалят Касим бега. Чрез устата на доверен пратеник, с прискърбие и тъга на сърцето си Алтай съобщаваше на Ногая за някаква мнима и близка изневяра на Касим бег към могъщия хан в полза на Токай, братовчед на хана, с когото от години наред ги разделяше подмолна династическа вражда. Според доноса Касим бег беше подарил скъпия жребец на Алтай не за друго, а като подкуп и примамка към едно общо коварство срещу великия баща на татарите.

По същия пратеник хан Ногай отговори на Алтай с такова писмо:

„Благодаря ти, сине, за откровеността, която ми поднасяш, и грижите, които полагаш за мен. Аз ти вярвам, защото и по други пътища аллах е просветил ума и погледа ми, за да узная за вероломството на Касима, това неблагодарно куче, което досега се хранеше от трохите на трапезата ми. И за да не повдига той повече гнева на сърцето ми, предоставям на юначната ти ръка да накаже изменника и вземе под закрилата си ордата му, всичкото му богатство тук и там, навсякъде.“

Алтай беше неграмотен, но имаше в ордата си гърбав и грозен татарин, който по неведоми пътища като магьосник беше успял да се научи да срича тайната на писмените знаци. Той прочете писмото на Алтай, който го разбра и се усмихна. Клеветата беше улучила целта си. Той държеше в ръцете си смъртната присъда на най-ненавиждания си враг. Никоя сполука не го беше правила по-щастлив от тази. Благословен от аллаха беше неговият път, имаше защо да се радва на щастието и ранната мъдрост на своя внук и самият хан Ногай, но… по-хитър и ловък излезна от всички младият подгорец овчарят Сокол.

Чудна и свежа беше юнската сутрин. Слънцето щедро разливаше ярки потоци светлина и като че ли само то изгаряше от любовно опиянение към изумрудната гръд на земята. Рано се беше събудил през този ден и Алтай. Шатрата му, бяла и островърха, се издигаше високо над другите в татарския стан, обграден като с ниски стени отвсякъде с разпрегнати натоварени коли, коневръзи и с димящите още огньове на нощната стража. Алтай се понаведе, за да излезе през спуснатите платна на входа, хвърли отспал и доволен поглед към пробуждащия се стан и се протегна. Ставите му леко запукаха и очите му зажумяха весело срещу блясъка на слънцето. Невидима, сякаш се беше крили досега, сънливата бегска прислуга изскочи из съседните шатри и се завъртя безшумно, угодливо край него, Поднесоха му сребърен ибрик, приличен на великолепен паун, за да се измие. Алтай плисна няколко шепи вода със сумтение върху лицето и обръснатата си глава, потегли дългия кичур коса на перчема си и се обърса; Без шум и думи, бързо протичаше сутрешният обичай на измиването и молитвата. Прислугата постла малък и пъстър губер върху земята пред шатрата. Алтай приседна върху него, обърнат срещу слънцето, сложи длани зад ушите и с неясен шепот на няколко пъти ниско наведе челото си към земята… Когато стана отново на крака, свеж, бодър и усмихнат, и се огледа наоколо, целият стан повтаряше след него същата церемония. Той поздрави високо близкостоящата до него, прислуга с идването на новия ден и изведнъж спря съсредоточен сериозен поглед върху нещо, което беше забележил там, някъде между колите. Вързан с яко въже, направо за шията като куче, там стоеше, свит до калните спици на едно колело, тъдявашен човек, не татарин, който също не сваляше своите плахи очи от него.

— Кой е този? — запита Алтай.

— Овчар… Снощи го хванахме…

— Защо ви е?

— Той знае пътеките, които водят към новите селища из планината.

— А-ха! — повдигна вежди, припомняйки си нещо Алтай. — Доведете го тука!.

Доведоха Сокола, дългокосия овчар, с посиняло до задушаване лице от затегнатото и впито в шията му въже. Ръцете му също бяха вързани на гърба. Едно-нощното му пленичество го беше съсипало съвсем. Той едва стоеше на краката си. Пред Алтай се изправяше един човек, който с последно и върховно усилие се задържаше да не рухне на земята полумъртъв от задушаване и изтощение.

— Отвържете го! — заповяда Алтай, като направи лека гримаса на отвращение пред онова, което виждаше.

Отвързаха пленника и с помощта на стария, полугърбав и с проядено от шарка лице татарин, който умееше да срича не само писмата на Ногай, но в своето дълго скитничество с ордите беше научил и няколко славянски думи с татарско произношение, Алтай заразпитва овчаря.

— Кажи му, Мурза — каза той на уродливия татарин, — че ако ме излъже, ще го набия на кол и жив ще го опека!

Татаринът Мурза избърбори нещо съвсем неразбрано, показа тъмните си зъби срещу овчаря като куче, което ръмжи и се готви да ухапе. От фъфлещия и бърз поток на думите му Сокол разбра само едно, че е заплашван, и кимна глава, за да го не разсърди.

— Откъде си? — питаше Алтай.

— От новото село…

— Къде е то?

Пленникът посочи с поглед и ръка по посока на Даниловия дол.

— Много ли сте?

— Много…

— Стадата ви там ли са?

— Там…

— И житото там ли занесохте?

— Там.

— Ами защо избягахте?

— Страх ни е.

— Кучета! — изруга ниско Алтай като на себе си. — Ами коне имате ли?

— Много — излъга Сокол.

— Далеч ли е селото?

— Близко.

— Ще ни заведеш ли?

— Ще ви заведа.

Алтай искаше още нещо да го разпита, но се въздържа. Напоследък го безпокоеше смътното предчувствие за една неочаквана съпротива от страна на тия мирни и подплашени хора. Той знаеше, че всяко нещо има край, та дори и страхът. Но да говори за това открито пред своите хора, които дебнеха всяка негова дума и решение, той смяташе за слабост и мислеше, че случайните опасения не подхождаха на неговото име и прочута храброст. Затова сега се въздържа да зададе такъв въпрос на простодушния и изплашен пленник пред ушите на своите хора. Всички от неговата малка орда знаеха вече, че рано или късно трябва да препуснат конете си за нова плячка и огън към укритото Подгорие. Днес или утре, все едно, това щеше да стане. В това се състоеше и цялата им работа, смисълът на тяхното съществуване и тяхното идване в тази чужда земя. А имаше и друго нещо — едва ли не истинската опасност за ордата; Касим бег, който не спеше и се увираше навсякъде, можеше да ги изпревари и тука. Алтай, често бърчеше чело пред тази мисъл. — Ех, Касим, Касим, много бързаш ти, но няма да стигнеш далече!

Времето беше хубаво, а охранените с пшеница коне се бяха схванали по коневръзите на стана. От две седмици те не бяха мърдали наникъде, пръхтяха и дълбаеха сухата земя с копитата си. Суеверен като племето си, Алтай вярваше, че новолунията му носят винаги успех, й реши да тръгне още днес.

Сипаничавият татарин приятелски поднесе на Сокола дървена паница с кобилешко мляко и просена каша, за да се съвземе и да дойде на себе си от нощното изпитание край колите. Овчарят се нахрани, навел глава, и се замисли. — Добре, че най-после му отвързаха гърлото, щеше да пукне без малко, ей богу!

Татарите го бяха хванали съвсем неочаквано и за самия него. Цяла неделя, тъй както беше поръчал Бърдоква, той се тътра със стадото си из поляните под Даниловия дол в очакване да види татарите, да го подгонят и се укрие от тях. Нищо подобно не стана. Отчая се Сокол, помисли си, че никога няма да ги види вече и че нищо не излиза от работата му. На шестия ден притвори очи, за да си подремне от мъка, но когато ги отвори, първото нещо, което усети, бе татарското въже, стегнато около врата му, и тримата перчемлии ездачи, които се смееха над него. Поскача, попремята се овчарят като уловен заек, но разбра, че е безполезно всичко, и утихна, укроти се. Единият татарин върза другия край на въжето за седлото на коня си и тримата удариха тръст напред към татарския стан, а Сокол тичаше с всички сили след тях, за да не падне и се удуши: — Ох, Бърдоква, Бърдоква, нали ти казах, че така ще излезе, ето на!…

Едва след разпита на Алтай овчарят дойде на себе си и се поуспокои. Разбра, че още не е дошъл краят му. Татарите искаха от него да ги води и им покаже пътеките за новото селище и той щеше да стори това. — Ех, майчице, та откога ги чакаха вече там! — Хм!… — размисли се Сокол и тръпки на обнадеждваща възбуда полазиха като мравки по гърба му. — Ще ги води, то се знае, та нали и за това го уловиха!.

Рано зашумя през този ден татарският стан. Зацвилиха конете, раздвижи се неспокойно и бързо между шатрите и колите поганският мравуняк като пред нов поход. Намръщен и възседнал неспокойния си кон, Алтай следеше отвисоко приготовленията на конниците, разменяйки къси и сърдити думи с хората около него… Невесел тръгваше този ден той. Защо ли? Той пришпори с крака танцуващия под себе си жребец, дръпна разсърдено юздечката му и конят, треперещ и изправен на задните си крака, обиколи бегската шатра и сеплъзна леко към полето. Само триста души ездачи препуснаха без ред и в галоп след него. Между тях, възседнал зад гърба на мургав татарин, двама върху един кон, се носеше и Сокол. В този миг той беше най-щастливият човек на света поради това, че не беше вързан и отиваше свободно натам, където бдеше и го очакваше Бърдоква. Все по-далеч зад тях оставаше татарският стан. Във въздуха се носеше обедната топлина на деня; високо над зеленото поле в простора се гмуркаха със звънлива песен чучулиги и беше тихо, задушно като пред буря. От север по небето неусетно бяха изплували над Хемус тъмни дъждовни облачета, събираха се в едно и бързо, като неизмерима небесна вълна, лазеха срещу слънцето.

Алтай погледна натам и сви вежди. Лошо време. По челото му се стичаше пот. Той я обърса с ръка и продължи да препуска напред. По гърдите и хълбоците на конете избиваше бялата пяна на непрекъснатия галоп. Защо ли бързаше толкова Алтай, като че ли го гонеше някой? Никой не знаеше и не питаше. Близо зад него, високо и пискливо, някой поде татарска бойна песен, но той повдигна другата си ръка високо над главата, без да се обърне. Не му се слушаше. Песента замлъкна и се стопи в тъпия тропот на копитата.

Пред устието на Даниловия дол Алтай позапря коня си след полудневен път и мина настрана от ордата. Сокол посочи с ръка нагоре към дълбокия и страхотен процеп на скалите, през който минаваше тесният път към новото село. Заедно с мургавия татарин, с когото яздеха на един кон, те минаха напред пред конницата и най-последен тръгна и Алтай. Пътят почваше стръмен, неравен, засипан от каменните плочки на сипеите, и криволичеше като змия край един малък поток. На места той се стесняваше дотолкова между високите и неравни стени на скалите, че небето се губеше над главите на странната върволица от конници. Неспокоен, Алтай хвърляше предпазливи погледи настрани, като че ли се плашеше от нещо. Тази горска бездна не допадаше на вкуса му. Може би той вече съжаляваше хиляди пъти, че се беше вмъкнал в нея, но за връщане не можеше дори и да помисли. Писък на непозната горска птица, високо протяжен и тревожен, процепи тишината и отекна в скалите. Пронизано от тръпка, блъсна Алтаевото сърце. — Птица! — успокои се той. — Дяволска страна… И птиците тук не са като кримските!… Той се попипа за муската. Увита в кожен калъф, тя висеше на мястото си, върху сърцето му. Все там, грижливо сгънато до нея, стоеше и пергаментовото писмо на Ногая.

Изведнъж той се олюля върху коня и се сви от непоносимата болка на неочакван удар. Лявото му рамо заедно с ръката като че ли се раздроби и откъсна от тялото му. Подплашен, конят се дръпна настрана и едва не събори ездача си. Ударът като че ли беше дошъл от небето. Алтай изохка, полуизгубвайки за миг съзнание, и повдигна очи нагоре. От страхотната височина на скалите невидими ръце изсипваха върху него и хората му отпред истинска и смъртоносна градушка от тежки камъни. Из тясната дълбина на клисурата се понесоха човешки викове на изненада и невъобразим смут. Впримчени натясно, подплашените татарски коне се хвърлиха бясно един върху друг, обръщаха се назад, задръстваха пътя и отмятаха ездачите на земята между копитата си. За пръв път татарите влизаха в бой с един невидим като дявола враг, който ги затрупваше със смъртоносни камъни и стрели, без да успеят да извадят дори ятаганите си срещу него. Това не беше битка, а страшен предсмъртен сън, от който те нямаше да се събудят никога.

Блъснат от първата отстъпваща вълна на хората си, без да има време да извика или да ги насърчи в нещо. Алтай също обърна коня си и го пусна назад. Обезоръжен от болката, със светкавична мисъл той разбра, че нямаше друг изход от тази небивала и страшна битка с небето, освен бягството. Видя как под гривата на коня му се заби дълбоко стрела и остана да стърчи там. Див нечовешки вой се понесе край него и той за пръв път срещна с погледа си онези, които в този черен час унищожаваха ордата му. Бърдоква, Ристак, Кузман и стотина още подгорци ги причакваха вече открито по техния път на бягство.

Конят на Алтай падна и той ловко стъпи на земята. Озърна се. Не беше сам. Около петдесетина също спешени татари с извадени ятагани плътно вървяха след него. Други, останали невредими, бързо ги настигаха отзад. Път за бягство отстрани нямаше. Трябваше да се пробива с бой живата човешка стена, която се изпречваше пред тях. Каменната градушка отгоре не спираше.

Настъпи кратка и бясна сеч. Брадви и ятагани запотъваха в меката и безчувствена от напрежение и ярост човешка плът. Алтай, младата гордост и надежда на татарските орди, още веднъж и за последен път блясна като падаща звезда със своята храброст. Блед, с налети от кръв очи, той се вряза като железен клин между врага, нанасяйки страшни удари с ятагана си. Изведнъж врагът пред него като че ли се огъна, отстъпи и му отвори път. Не отстъпи само един човек. Това беше Бърдоква, който го дочака. Могъщ и страшен, изтеглил широкия си войнишки меч, той го очакваше като на единоборство. За миг Алтай се спря и отпусна ръка, като стъписан пред нещо. Величественото спокойствие, с което го очакваше другият, го порази.

— Хайде, поганецо! — изръмжа Бърдоква.

Алтай го разбра и като дебнеща котка се запромъква все по-близо към него. Един миг още и перчемлията татарска глава се търколи по надолнището към бистрата вода на потока.

Бърдоква прекрачи потрепващия още труп на татарина, наведе гневно глава и като разярен бик се втурна напред.

Така завърши Алтай.

Ще минат много и много години, но споменът за първата битка на Бърдоква и дружината му срещу татарите няма да се забрави. Гуслари и песнопойци ще разказват на поколенията по стъгди, мегдани и кръстопътища как половин денонощие е текъл Даниловският поток мътен и кървав, за да измие страдалческия образ на една поругана земя. Ще разказват как Алтай и ордата му до един оставиха разбойнишките си души по скалите на Хемус и станаха най-после нощна плячка на вълците и орлите. Но ще забрави унесеният и просълзен разказвач нарочно, за да не наскърби притаените сърца на ония, които го слушат, да спомене за падналите подгорци. Ще пропусне да разкаже той за Никодима, чиято глава хвръкна близо до Алтаевата; за Секула, който с една ръка се би дотогава, докато му отсякоха и другата и той падна безрък на земята; за Кузман, който макар и изпуснал брадвата в борбата, продължи със зъби, ръце и крака и насечен на десетина места, не издъхна, докато не видя края на татарската гибел.

Прибраха подгорците изстиналите трупове на скъпите си мъртъвци и ги сложиха в петдесет пресни гроба край каменния кръст, под скита на отца Данила. Никога едно погребение сред зеления и величествен олтар на планината не беше виждало, също толкова величествен йерарх като отец Данил, който предаваше жертвите в ръцете на бога. Полуголи деца, жени и старци хълцаха едновременно от скръб и възторг пред смъртта и подвига на своите синове, мъже и бащи.

Само Бърдоква и дружината му ги нямаше сега тука и нямаше да се върнат скоро… Яхнали оцелелите татарски коне, те препускаха из равнината, далеч към Алтаевия стан.