ГОНИ!…

Вестта за неочакваното разгромяване на първата татарска орда от дружината на Бърдоква се разнесе бързо и надалеч. Като лекокрила птица тя полетя, надонвайки вятъра, между къдравите и зелени брегове на планините, над села и колиби, за да изтръгне отвсякъде първата облекчителна въздишка на избавлението. Без поличби и знамения, простодушните хора, с овчи калпаци и кожуси посред лято, занаизлизаха от своите дупки и скривалища и тръгнаха предпазливо, неуверено още към запустелите села. Едно име, малко особено и непознато за повечето от тях, но около което хвърковатата мълва бързо изтъкаваше най-невероятни легенди, се носеше от уста на уста и поразяваше въображението:

— Бърдоква!…

По пътищата препускаха конници. Отдалеч се виждаше, че не са татари. По себе си те още носеха тъмните петна на кръвта от битката при Даниловия дол. Въоръжени с татарски лъкове, ятагани и маждраци, те позатриваха за малко разпенените от гонитбата си коне по села, оброчища, колиби и гори и надуваха тревожно бойни рогове, за да оповестят навсякъде появяването и волята на незнайния Бърдоква. Всички, които имаха стари и нови сметки за разплащане с татарите, всички, в гърдите на които биеше обидено сърце и им беше додеяла робията, Бърдоква ги викаше за подвиг, за нов живот, за освобождение. Пламъците на едно въстание за един народ са същото, каквото е очистителният огън на треската, която поваля и повдига едновременно за ново съществуване болния, надмогнал смъртта.

Пред летящите вестители на бунта се развяваха навсякъде и дългите поли от кожуха на Радул Подгореца.

Впил поглед в далечините на полетата, хълмовете и пътищата, той препускаше алестия си татарски кон, гладен и жаден, навсякъде, където можеше да разбута и изкара под слънцето, като гнездо на оси, човешките свърталища. Широка и безкрайна е земята, а той на един дъх иска да я прелети и да свърши всичко. Животът му през тия дни не беше нищо друго, освен чудесен сън. Допреди няколко дни пасеше стадото си, укриваше се из планината, див, забравен от света и следван само от нямата вярност и другарство на рунтазите си песове. Бедна овчарска орис, в която човек може да забрави и себе си. А ето че сега е друго. Изведнъж целият свят, догдето стигаше погледът и въображението, като че ли е станал негов, свой, и все пак му се вижда тесен и мъничък. Славният Бърдоква беше отворил за него и всички като него тежките порти на тази слънчева, скъпа и безкрайна бащиния.

Ала чудно му е на Радул. Колкото и да бърза, макар че и конят му залита вече от изтощение под него, винаги го очаква едно и също — огорчаващата изненада, че пак е закъснял. Разни люде — окъсани и сакати божеци, изскочили като лалугери из дупките си, и скитници, подушили, че друмищата са отново разчистени от татарската напаст за нови богоугодни или просяшки странствувания — са научили по неведоми пътища и разнесли вече новината за чудото от Подгорието, преди да ги настигне Радул. При прочутия и богат Макрински манастир, потънал целият в зеленината на гори, ливади и пасбища, вестоносците на Подгорието откриха още един такъв самозван пророк-скитник. Той току-що беше събрал около себе си малка пъстра тълпа от богомолци, селяни и селянки, очакващи да им се отворят дълбоките врати на манастира по случай празника през този ден. Полугол, висок и слаб като скелет, целият обрасъл в косми и с никога неподрязвана и сплъстена от пот и нечистотия коса на главата, скитникът-богоугодник дори и не погледна към пристигналите непознати конници, които слязоха от конете и се вмъкнаха в тълпата около него. С възпалени от някаква болест очи, в които остро бляскаше самоувереният и трескав поглед на фанатик или лъжец, той говореше с милостта на някакъв боговдъхновен човек-праведник. Снели калпаци, селяните слушаха и преглъщаха думите му, без да забележат в своя унес нито странната група на непознатите гости конници, нито пък да чуят скърцането на портата, която манастирските ратаи отваряха за тях. Те бяха донесли за черноризите калугери богати подаръци. Печени птици, погачи с мед, агнета, сребърни пари и кошове с пшеница, всичко това трябваше да се изсипе на плочите пред чудотворната икона, покровителка на този край, като по чудо оцеляла досега от безбожния огън на татарите.

— Не внасяйте курбаните си вътре! — хриптеше с пренебрежителна мъка голият звероподобен скитник, като сочеше гневно с костеливата си и мръсна ръка към отворените врати. — Стига сте хранили и слушали тия чернокапи дармоеди!… Не стига, дето ограбиха: земята и пасбищата ви, уж че имали право и някакъв хрисовул за това от самия цар, а сега сте тръгнали да им натъпчете гърлата и с последния си залък! Нека ви посочат хрисовула, къде е?… Пък и да не мислите, че са останали гладни нещо, та сте тръгнали да ги калесвате като кумове… Боже опази! Лойта им тече по брадите и ще ги задуши вече в това дяволско свърталище. Лъжат на всяка стъпка и вас, и бога. И самата икона, дето я крият вътре, не е истинската, Макринската, а самият дяволски образ на филипополския владика, грък, когото познавам като петтях си пръста.

— Ами и ти не лъжеш ли? — се откъсва самотен и полурешителен глас от богомолската тълпа.

— Не! — с презрителен израз на досада отвърна той. — Срещу истината, която ви казвам, аз не искам нищо от вас. На мен ми стига желъдът и дивите плодове, които бог ми поднася из пътищата. За утрешния ден няма защо и да мисля. Бъдещето на всички нас е в ръцете на небесния, а ако не вярвате в думите ми, ще ви кажа нещо, в което скоро ще повярвате.

— Говори!… Ти еретик ли си?

— Не, аз съм раб божи.

— О-хо, извърташ нещо, праведнико!…

Невъзмутим и недостижим беше за такъв упрек скитникът. Той дори и не дочу закачката на шегобиеца, селянин. Загледан някъде през главите на хората, високо към синия кръгозор на планината, неусетно, той като че ли се унесе в някакво видение. Възпалените клепки на очите му се спуснаха бавно като за сън и ръцете му потрепваха от гърчовете на внезапен пристъп на припадък. За няколко мига той, пребледнял като истински мъртвец, неустойчиво се залюля напред и назад, като че ли ей сега ще рухне, но не падна. Притаила дъх, богомолската тълпа се кръстеше и не сваляше очи от едно зрелище, което не й се случваше всякога да види. Някаква стара жена прохълца. Праведник ли, или самият дявол стоеше пред тях, това вече не ги вълнуваше толкова, колкото общото и внезапно съчувствие към тази човешка руина на мъченик, който за няколко мига заминаваше и се връщаше пред очите им от онзи свят. Скитникът, дошъл отново на себе си, откри мътен поглед.

— Вие ще повярвате! — глухо продължи той сред общото мълчание пророческите си думи. — Аз виждам, ще дойде нов цар на нашата земя!…

— Цар ли?… Та нали си имаме?…

— Не, друг ще дойде…

— Татарин?

— Не!… Народен… И ще прогони татарите и болярщината! — отговори, позатруднен от нещо, странникът, като хвърли за пръв път бърз, ловък и любопитен поглед към заслушания пред него Радул и другите спешени конници край тълпата. Между миризливите и кирливи кожуси зашумя неразбраната глъч на някакво недоумение. Новият фокус на скитника беше попаднал на място. Та откога селяните чакаха вече тази новина! — Ех ти, дяволе, разказвай де!…

— Някой деспот ли?

— Нее…

— Ами кой тогава?

— Спасител!… Сам свети Димитър му е предал в ръцете своя меч, за да ни спаси и брани… А че ще бъде от царско коляно, то се знае…

Радул притвори уста, преглътна слюнката си и се намръщи, като настъпен от конско копито. Неволното напрежение, с което той беше изслушал досега скитника, изведнъж се бе сменило с едно разочарование и такъв прилив на гняв, че той едвам се удържа да не посегне с яздашкия си бич по главата на лъжливия пророк. — Ще ти дам аз на тебе едно коляно, та не ще можеш и кокалите си да събереш отпосле, просяко неден!… Не познавам аз Вуколовската колиба колко е царска, та си седнал да лъжеш, дяволе! — мислено изруга той скитника и се обърна назад към своите хора.

— Деяне, надувай рога!… Този върколак, както я подкара, може цял ден да лъже хората, без да се умори… Кажи им ти за Бърдоква и как бихте татарите.

И веднага след това той поведе бавно коня си и влезна през отворените врати в манастирския двор.

Истински подгорец беше Радул.

Там, в Даниловия дол, той беше оставил млада невеста, най-хубавата от целия край, с близнаци бозайници на бялата й гръд. Колко обич, колко безсънни овчарски нощи беше изживял той някога, докато спечели сърцето й и я измоли от бащината й колиба. С каква могъща ревност ги повлече той из шумаците на гората, за да ги скрие от хищния поглед на татарите. А ето че сега — странно — той дори се и не сеща за тях. Дните тичаха неусетно един след друг и не оставаше време да се мисли за това. Дене и ноще, в сънища и действителност, пред него винаги се изпречваше само един образ и едно име — Бърдоква! От седем дена вече не го беше виждал. Какво ли правеше?… Дали не беше вдигнал вече и повел отмерената си дружина от Алтаевия стан за някоя втора и още по-славна битка или поход, и то без него, Радула?

Засегнат от неприветливи мисли, той реши, че е време да се връщат назад. Поотпочинали бяха конете на вестоносците през този ден в оборите на Макринската обител. Похапнаха до насита манастирски овес. Какво от това, че игуменът и черноризите братя се бяха понамръщили от неканените гости, които бяха нахълтали тука като у дома си, без дори и да се прекръстят пред чудотворната икона!… Нищо, Радул се престори, че дори не ги е видял. Нека прощават!… Но затова пък сега конниците се носеха така леко по обратния път към Подгорието. Денят отдавна преваляше и нощта ги настигаше по пътя. Тъмни буреносни облаци ги гонеха по петите и ръсеха първите капки на дъжда.

А Бърдоква ги чакаше.

Легнал ла мек татарски губер, през същата нощ той се мъчеше да затвори очи, но не можеше. Срещу него в другия ъгъл на Алтаевия шатър спеше ковачът Ристак. Извърнал се по гръб и разперил ръце нашироко, той хъркаше така дълбоко, че малкото пламъче на лоения светилник, закачен над него, потрепваше колебливо, като люшнато от вятър.

Върху платното на шатъра отвън с тих приспивен ззук шепотяха едрите и редки капки на нощния дъжд. Лятната нощ беше прохладна. В такова време и най-неспокойната човешка съвест не може да противостои да не заспи под сънливия ромон на капките. Ала Бърдоква и в тази късна доба не чуваше нищо друго, освен непрекъснатия галоп на собствените си мисли.

До краката му, катурнат на земята, лежеше като пронизан от стрела сребърният паун на Алтай. По конусовидната платнена стена на шатъра, върху изкусно прикрепени лавици и закачалки, висяха скъпи походни принадлежности, сахани, легени, сърмошити кожени елеци и тежки бурки. Един истински малък оръжеен склад от ловджийски и бойни лъкове, стрелници, медни щитове, пиринчени боздугани, кривовърхи ножове и ятагани дебнеха като острите зъби на хищник над самата глава на Бърдоква. На няколко пъти той притваряше очи, за да не ги гледа. — Тежко. Ако не валеше дъжд, щеше да излезе и си легне навън. Още утре той ще накара да се изнесе и раздаде тази татарска смет оттука!

Няколко нощи вече не беше спал. Трябваше да си почине, а ето че не можеше. Завиждаше на Ристак. Блазе му. Три пръста липсваха на лявата му ръка. Къде ги беше оставил в боя, и той сам не можеше да си спомни. По цял ден се мръщеше сега от болка. Но стъмнеше ли се, заспиваше като невинен младенец… — Добре ни позкастриха и нас татарите — си мислеше Бърдоква и потриваше чело. — Ако не е делвата с чудотворния мехлем на отца Данила, сигурно още половината ще червясат!…

Мнозина бяха ранени. Като сенки се клатеха из лагера. А нямаше време за губене. Трябваше да се върви, да се търси и гони врага.

Отвън край шатъра се понесоха тихите стъпки на будни хора. Нощната стража се разговаряше шепнешком и някой се изкашля. Невидима ръка повдигна предпазливо платното на входа и в полусветлината на лоения светилник се показа мокрият кожух и вълнестият калпак на Сокола, застанал там с въпросителен поглед. Младият овчар беше поставен на висока чест през тази нощ. Той възглавяваше нощната охрана на целия стан. В неговите ръце — същите, с които той удуши през време на битката възседналия пред него татарски ездач и го отвлече мъртъв заедно с коня му из усоите на Даниловия дол — беше сложена сигурността на подгорската дружина. Посмял се беше Бърдоква на неговото премеждие още на другия ден. Но никога той, Сокол, няма да заспи вече така лекомислено, както тогава, когато го беше събудило татарското въже.

— Соколе, ти ли си? — запита Бърдоква, като се повдигна наполовина върху губера.

— Аз… Защо не спиш, Бърдоква?

— Не мога… Ами главата на Алтая намерихте ли я?

— Намерихме… Лисиците малко са я пооръфали ама нищо, познава се!

— А твоят гърбав приятел, татаринът, позна ли я?

— Да. Алтай е бил белязан по главата от конско копито отдавна, още като дете… Мурза всичко знае. Той намери и муската му заедно с някаква тънка дяволска кожа, за която казва, че ако я изпратиш на някой си Касим бег, който върлувал с голяма орда из Загорието, щял да ги бъде много благодарен и никога нямало да излиза срещу тебе да се бие.

— Хм!… Той може да не излезе, но ние ще го потърсиме. Не ни трябват такива приятели. По-добре е да си вървят оттука.

Бърдоква се замисли за нещо и после добави:

— Утре рано ще пуснем Мурза да си върви. Приготви му кон и двама души да го изпратят донякъде.

Сокол пусна платното на входа и отмина в тъмнината. За трети път вече Бърдоква беше разпитвал сипаничавия татарин, единствения останал жив от второто клане в татарския стан. Спасила го беше славянската признателност на Сокола, проявена съвсем неочаквано в най-дивите и жестоки мигове на боя. За няколкото глътки мляко, с което Мурза го беше нахранил, а може би и затова, че този татарин пръв беше посегнал да откачи страшната примка на въжето от посинелия му врат, Сокол му се отплати, като го спаси от брадвата на един подгорец, който току-що беше го натиснал между колите, за да го насече.

— Остави татарина на мене! — извика Сокол, като позна преводчика на Алтая, и спря с ръка вдигнатата брадва на подгореца.

— Защо, да не смяташ да се побратимяваш с този дявол?

— Мълчи!… Ще го заведа при Бърдоква. Може да му потрябва за нещо.

Със сълзи на няма кучешка признателност, треперещ от страх, татаринът, който успя да разбере късия им и съдбоносен разговор, гъвкаво като змия се повлече по земята, за да целува калните цървули на овчаря. Сокол го повдигна от земята и поведе след себе си.

Не се беше излъгал Сокол, като постъпи така. Ето че сега по цели нощи Бърдоква не спеше и не можеше без татарина. Разпитваше го без умора за всичко и само бог, и те двамата знаеха за какво. Подари му нова бурка, насипа му в джобовете шепи сребърни пари от бакърения съкровищен ковчег на Алтая, гощаваше го като кръщелник и не даваше муха да кацне върху него. А Мурза приказва, приказва и не спира. В това, че можеше да бъде разбиран в своята мъчителна полуславянска реч, макар и наполовина, той виждаше и спасението си, и изключителното щастие да поживее още и да повлачи под слънцето, макар и под чужд небосклон, уродливата си, но хитра сянка. Вниманието, с което го награждаваха и изслушваха, го успокояваше. Бърдоква го слушаше с необикновено любопитство, а в главата му, като уловена птица, пляскаше криле една идея, нито нова, нито стара, но позната за воинските обичаи на онова време… — Ще осоли със сол, за да се не вмирисва повече главата на Алтая, и ще я изпрати по човек из другите татарски станове. Мурза ще направи това. Нека хората на Ногая, па и сам той видят и чуят какво ги чака. Нека в потъмнелия и полуизглозган образ на отсечената глава, като в застоялата вода на тъмен и дълбок кладенец, всички видят собствената си участ!

Бърдоква стана от губера, не можеше повече да лежи. Навел глава, за да не закачи с високия си ръст Алтаевия походен музей от оръжия, той, люшкан от неспокойния натиск на мислите си, пристъпи няколко крачки из тесния шатър. Ристак продължаваше отчаяно да хърка, като че някой беше стъпил на гушата му. Изправен над него, Бърдоква го ритна леко с крака си по хълбока:

— Ристак!…

— М-м…

Ковачът се обърна тежко. Като металически таралеж целият беше настръхнал от ново татарско въоръжение. Среброобковани дръжки на оръжия и украшения тъпо щракат по него. Той се обръща на другата страна, предпазливо повдигнал окастрената си и увита в мръсно платно ръка, за да не я удари. Уморен е. По цели дни посрещаше той селяни от Подгорието и други краища, прииждащи на малки и големи тумби, за да търсят стадата си, добитъка и всичко онова, което бяха успели да ограбят от тях татарите. Всичко, каквото беше останало и оцеляло в ръцете на поганците, се връщаше. Ристак яздеше с коня си по полето или край стана, изслушваше жалбите и връщаше взетото срещу потоци от благословии. Понякога лъжеха. Ако повърнеше по погрешка на някой свитичък и лукав селянин не само неговото, но и половината от някое чуждо стадо, стопанинът на което закъсняваше още да дойде, то той си подкарваше и чуждото, и своето към егрека така спокойно и без да се обърне назад, като че му беше харизано… Лошо. Когато им го вземат татарите, охкат, като им връщаш ограбеното — ще те благославят и излъжат. Ала Ристак ругаеше юнашки и не поплюваше на здравата си ръка. По заповед на Бърдоква един такъв хитрец, който не се беше и мярнал в боя при Даниловия дол, той догони с коня си чак в Драгановското селище и със собствената му гега съдра кожуха на гърба му, за срам и показ! Да не лъже и краде от своите!… Все пак не беше за него тази работа, да се разправя с хората като царски десетар и върховен съдия на Подгорието. Но всички вече знаеха, възложеше ли нещо на някого Бърдоква, връщане назад нямаше. Върви и свърши работата, докато не е сбърчил вежди. Иначе току-виж, че хвърлил някого и от своите между татарския леш край стана!

Бърдоква се наведе и разтърси отново с ръка за рамото ковача: — Ставай!

— Какво?

— Хайде, време е да тръгваш! Скоро ще се съмне. Свали от тебе си целия татарски салтанат, че ако те видят Лацислав и хората му такъв, никога няма да отворят портите на кулата нито за теб, нито за нас… Не взимай и коня си!

Ковачът потри очи, прозина се и стана.

— Добре, добре.

Той знаеше къде трябва да върви посред нощ. През вчерашния ден и двамата дълго бяха обмисляли това. И ако Бърдоква успя да смачка в капана при Данаиловия дол цялата орда на Алтая, то пък на Ристак предстоеше нещо не по-малко важно от това. Той трябваше да улови Лацислава жив в собствената му дупка. Ех!… Трябваше да се замине още тази нощ. Нищо, че ръката го боли и се сипе дъжд като от ведро. Ще отиде и ще се завърти край тежките порти на каменното Лациславово гнездо, докато го забележат и познаят отгоре хората от стражевите бойници. Познаваха го от по-рано. Дълго време беше живял и робувал между тях. Дали щяха да го пуснат да влезе утре при тях, не се знаеше, но все едно, той щеше да намери стари познайници, на които ще обади и ще предаде дори и отдолу, изпод стените, новината за въстаналото Подгорие и битката с татарите. Нека знаят и те. И щеше да подскаже Ристак на болярските ратаи и стражи такива неща, ог които, ако стигнеха до Лацислава, ушите му ще пищят, докато е жив.

Изправен срещу него, Бърдоква го гледаше, сякаш дебнеше мислите и движенията му. Той се усмихна шеговито, другарски. Отдавна не се беше засмивал така.

— Ако не се върна след два-три деня — каза замислено Ристак, — ще знаеш, че боляринът ме е надушил и благополучно ме е разчекнал с жребците си на две. Аз познавам обичаите му.

— И аз ги познавам — отвърна Бърдоква. — Когато те върже на конете, кажи му, че идвам и аз!

Загрузка...