Дълго стоя Бърдоква, подпрян до дънера на стария селски дъб, смутен от изненадата и горчивата мъка, които го бяха причакали в запустялото му село. Струваше му се, че това са най-тежките мигове на неговия живот. И колкото пъти повдигаше глава и хвърляше блуждаещ поглед наоколо си, той откриваше само едно — пустота и смътната представа за нещастието, което беше прогонило хората оттука. Една обща беда беше отнела, откраднала и от него най-голямата му радост в живота, тихата радост от посрещането на близките, роднините и другарите му. Пред нето сега лежеше разбит на прах първият и най-красивият блян на дългото му изгнаничество.
Здрачаваше се. По овлажнялата от потта на дългия път снага на Бърдоква полазиха леките тръпки на вечерния хлад. Беше жаден. На няколко стъпки от дъба, между разголените от пръстта дебели корени, протичаше в тишината с лек и игрив шум бистрата вода на селския поток. Уморен, той пристъпи към водата, отпусна се на едното си коляно до нея и загреба с широките си шепи. Всяка глътка от студената вода попадаше като в жар по всички стави на тялото му. Стомахът му от няколко дни не беше опитвал и най-обикновената човешка храна освен младите букови листа и корени, които той откъсваше по пътя си из планината, зареян из нея като самотен елен. Примамван от мисълта за пълното ведро с мляко и бултурената каша, за които се надяваше, че го очакват тази вечер тука, спотаеният няколкодневен глад сега избухваше изведнъж с всичката си сила. С пристъпа на отмаляваща треска той ограбваше и последния остатък на могъщата му телесна сила.
Но Бърдоква стана. Не приличаше на воина да легне и се свие край потока като стар, умиращ пес. Широката Вуколовска колиба беше празна и пуста като цялото село, от всеки вратник и дупка надзърташе безмълвната грозота на запустението, но все пак родните, людете бяха живи, побягнали някъде далеч или близо, и го очакваха. Той трябваше да ги намери, открие и настигне, където и да бяха, ако ще и в дън земята да потънеше.
Той се изправи с целия си ръст над потока, пое дълбоко въздух и притворил очи към първите звезди на вечерното небе, отвори уста и разцепи тишината с продължителен еднозвучен вик:
— И-ихихиих!…
Бърдоква спря, пое отново дъх и се вслуша в ехото на собствения си вик. Нощта потрепна. Това беше същият обичаен и неизменен овчарски зов, с който тукашните люде, възправени по хълмовете и хребетите на планината, далеч и без да се виждат един друг, се обаждаха и разговаряха помежду си. Цели пет години този вик не се беше откъсвал от гърлото на Бърдоква, но сега, през тази вечер, проеча с такава сила, от която и той самият се позачуди. Наострил слух, той притаи дишането си в очакване. Нощта отвръщаше с отчайваща тишина, но не можа да измами Бърдоква.
Някъде далеч, много далеч, едва донесен от тихия вятър, долетя кучешки лай. Бърдоква взе да души нощния въздух. Там, отдето идваше кучешкият отговор на неговия вик, той знаеше, че има хора, имаше и храна… Там, в далечината, се обаждаше самият живот. И той, олюлявайки се от умората, тръгна в тъмнината срещу него. По-скоро, по-скоро…
Бърдоква излезе от селото. Пред него като тъмна стенах възправена високо и докоснала се в нощта до самото небе, се изпречваше необятният силует на планината, стръмна и мълчалива. Бърдоква познаваше козите пътеки, които водеха натам, отдето беше дошъл отговорът. Не беше дълъг и труден този път за неговите силни крака, ала сега, наведен през гъстите храсти и шумаци, той вървеше, изнемощял от глада като ранен звяр, който заедно с кървавата диря оставя след себе си и последните си сили. Но той не спираше. Кучешкият лай идваше срещу него все по-отчетлив и близък. Това го насърчаваше, тласкаше напред. Той се катереше по стръмнините като четвероного, с крака и ръце едновременно, търкаляше се като откъсната скала по нанадолнищата и сипеите и газеше из плътните шумаци със стъпките на мечка, докато най-после стигна.
Кучешка глутница спря Бърдоква в тъмнината и той въздъхна облекчително. Огледа се. Пред него, на около двадесетина крачки, върху малка и тясна падина, мъждееха полуизгасналите главни на овчарски огън. В полузрака на чистата и звездна нощ опитното око на Бърдоква набързо разучваше всичко. Стадото, разпръснато на малки тъмни петна по поляната, се раздвижваше и неспокойно се събираше на плътни купчини край огъня, подплашено от предупредителния и бесен кучешки вой. Той се огледа за втори път. Овчарският му усет, останал отнякога, го подсещаше какво трябваше да прави в тази доба. Налагаше му се една особена предпазливост. Пред него, около огъня на откритата малка полянка, не се виждаше сянката на никакъв човек. Разбуден от лая, овчарят сигурно беше открил вече присъствието на непознат човек в гората, който, прикрит в сянката на дърветата, го дебнеше оттам, без да подвикне и спре разярените кучета, докато разузнае вида и намеренията на нощния гост. Една готова да полети в тъмнината овчарска стрела или вдигната брадва очакваха и дебнеха Бърдоква във всяка негова нова и непредпазлива стъпка.
— Овчарю! — извика той, използувайки първото и мигновено затишие между кучешкия лай. — Къде си?
Никой не му отвръщаше. Но той беше уверен, че е чут, и продължи:
— Тази нощ ще ти бъда гост… Идвам отдалече. Не мисля нито за зло, нито за грабеж на овцете ти… Искам само да си почина при твоя огън… Не бой се!…
— Сам ли си? — запита колебливо някой, невидим в тъмнината.
— Сам…
— Тъдявашен? — заразпитва гласът.
— Да. Бях овчар като тебе…
— От татарите ли бягаш?
Тоза беше един неочакван въпрос. Като мълния блесна в съзнанието на Бърдоква и неговият отговор.
Трябваше още един миг само, за да назове името си пред невидимия домакин на дивия дол, име познато и сигурно още незабравено между овчарския свят на този край, но се възпря. Татарите — тази дума за него беше почти непозната. Той си спомни смътните слухове, които беше дочул в Търново. И сега изведнъж уморената му и притъпена от непоносимия глад представа за бедата, която беше прогонила хората от Вуколовското селище неизвестно где, просветваше като метеор и го насочваше в тежкия мрак на неизвестността. Загадката, в която като лунатик се беше люшкал тук тази вечер, се разкъсваше.
— От татарите! — отвърна напосоки той.
С издрасканите си длани Бърдоква разгъна за последен път гъстите габерови храсти пред себе си. Той направи още няколко стъпки и се отпусна като повален от бурята бук до мъждеещия огън на полянката. В ушите му бучеше шумът на изтощението. Безмълвен и загледан в изпепелялата жар, той дишаше тежко и широките му плещи навремени потрепваха като от треска. Синьожълто пламъче, внезапно избухнало между димящите главни на огъня, лизна с бронзовата си светлина един паднал на земята и победен от глада Херкулес. Той не чуваше вече нито кучешкото ръмжене край себе си, нито предпазливите стъпки на овчаря, който се беше изправил, наметнат със своя ямурлук срещу него до огъня.
— Храна! — каза тежко Бърдоква, като повдигна поглед към него. Това беше дума, изпусната тежко като камък от гладните му челюсти. В нея имаше всичко-и човешка молба, и властно ръмжене на звяр, готов да се нахвърли върху жертвата си. Това беше дума, от която човек не можеше да не потръпне. Овчарят, млад, около двадесетгодишен мъж, с току-що поболи мустаци и дълга, спусната чак до раменете вълнеста коса, отметна ямурлука си. С покорен израз той отвърза кожения си торжим от рамото и го сложи пред легналия Бърдоква.
— Яж! — покани тихо той непознатия си гост. — Щом казваш, че си бил и ти някога овчар, не ще се разсърдиш на моята вечеря. Хляб нямаме отдавна. Татарите изгориха и взеха всичко.
Момъкът извади кожена торбичка с млечна отгзара и парче изсушено козе месо.
— Утре ще те напоя с мляко — допълни той, като хвърли крадешком бърз поглед към широкия и тежък меч на госта.
Челюстите на Бърдоква заработиха с такова усърдие, че само след малко от оскъдната му вечеря беше изчезнала и последната троха. Когато повдигна отново глава, вече полусит и поуспокоен от спазмите на глада, той като че ли за пръв път забеляза присъствието на дългокосия момък срещу себе си и с едва забележимо любопитство се вгледа в него.
— Сполай ти! — каза с тих глас на признателност той, като обърса с ръкав отпуснатите си мустаци. — Без малко щях да пукна от глад, ако не бях те намерил, дявол да го вземе!… Татарите казваш, а?… Ами Вуколовци далеч ли побягнаха оттука и те?
Той говореше бавно и тихо, като че ли се уморяваше от думите си. После, като протегна ръка, оправи замислен полуизгорелите главни на огъня и ги поочука една в друга. Малък рой искри с тихо пращене заиграха в лекия дим, подгонен от събудените пламъчета на огъня. Някъде встрани, из тъмнината, още ръмжаха неспокойно пропъдените от овчарската гега песове.
— И Вуколовци, и Драгановци, и Панковци, па току речи и цялото Подгорие се навряха хе там, в Даниловия дол! — отвърна овчарят, като приседна срещу него. — Думат, че поганците не обичали яко да се навират в планината. Страх ги било… Ама кой знае?…
Бърдоква повдигна оживено вежди:
— Много ли пакости направиха?
— О-о!… — проточи враг овчарят, учуден и изненадан от неосведомеността на своя непознат нощен гост. — Мигар не си чул и видял?
Бърдоква поклати отрицателно рамене:
— Не. Аз идвам отвъд Хемус, от Търново… Там за татарите се само приказва засега, но никой не ги е виждал още… Много ли са?
— Ех — каза оживено овчарят, загледан недоверчиво в студено-спокойната маска на странника. — Те са толкова много, колкото са звездите на небето. Навсякъде се срещат и виждат вече. Няма село из нашенско да не е почернено от тях… Ами ти накъде, пътят ти да не води към Родопа?
— Защо питаш?
— Хм! Ще ти отсекат главата още щом стъпиш в полето. На кол ще я побият, щом те видят с този меч! — убедително подчерта той.
— Я гледай ти! — се усмихна едва забележимо Бърдоква. — Толкова много ли са страшни?
— Като самите дяволи — отвърна, възбуден от спомена за тях, овчарят. — Те имат коне, които тичат по-бързо от вятъра, и носят криви мечове, от които главата пада само с един удар. Жени и деца, стари и млади — всички колят, за да остане тази земя и стадата ни само за тях… Старейшините казват, че бог сам ги изпраща за наказия. Беда!…
— О-хо! — наведе усмихнат поглед към огъня Бърдоква. — Мен пък ми се струва, че мъдростта на старейшините на никого няма да помогне в това лошо време. Ами не приказват ли старците, не гадаят ли кога ще се свърши тази наказия, а?
Момъкът сви рамене:
— Не.
— Значи нищо не знаят и не познават — поклати глава Бърдоква.
Овчарят се замисли. Самоуверените думи, в които събеседникът му слагаше едно толкова недвусмислено пренебрежение към опита и белите коси на годините, го учудваше. Това, което току-що бе чул, за него бе истинска ерес срещу дошлата през вековете и никога неостаряваща почит и боязън пред беловласата власт на задругите, колибите и селищата. Този непознат и неочакван гост му се виждаше съвсем чудноват. С начина на идването си и с думите си той приличаше на истински овчар. Познаваше се. Но полувоинската му външност, широкият меч на бедрото му, пристигането му чак от Търново и смелата шега за старейшините — всичко това придаваше в очите и въображението на овчаря едно неспокойно обаяние, което растеше с бързината на миговете.
— Ами ти кой си? — запита момъкът, тласнат от неудържимо любопитство да узнае нещо за своя гост. Може би това беше някой твърде важен болярски човек, преоблечен боляр или войвода, и неговото идване не беше току-така, щом идваше чак от Търново. Може би това не беше никой друг, а таен царски пратеник, изпратен да види с очите си бедата на озлочестеното Подгорие.
Но Бърдоква като че ли не го чу. Премрежил очи срещу тихата жар, той развиваше като от кълбо нишката на собствената си мисъл за онова, което беше изслушал от овчаря преди малко. Картината на татарското клане и на пожарищата беше засегнала дълбоко неговото съзнание и сърце. Но ако имаше нещо, което в пълния смисъл на думата разсичаше като с меч и до истинска болка неговия дух, това беше мисълта за отчайващата безпомощност на Подгорието да се отърве и спаси от нечуваното и невижданото си нещастие. — Божия наказия ли? Ех, стари и беззъби дяволи, наклякали по колибарските прагове и оброчища, вижда се, че ви е домиляло за изпусталелите кожи!… Нищо. Какво от това, че внучетата ви пращят като печени агнета в пожарищата?… Вашите кожуси там в Даниловия дол нали са още здрави?.
Бърдоква се изкашля дълбоко, плю в огъня с тихо ръмжене и отвори очи.
— Бедата не идва само от татарите — размърда той гъстите си и черни като катран мустаци, сякаш се разговаряше със самия себе си. — Ами боляринът Лацислав не събра ли войска срещу тях?
— Ио-о! — отвърна овчарят. — Той се затвори в кулата заедно с хората си и никой не го е виждал оттогава. Казват, че и той сам избягал в Търново с цял товар сребро, уж да иска помощ от царя, но не се е върнал още.
— Така! — подчерта Бърдоква, доволен от нещо. — Така му и приличаше да постъпи болярина, да избяга… Хе! Напразно сте го очаквали да се върне… Неговото юначество и войводство се беше прочуло някога в Подгорието само с това, че ограби и уби бащата на Бърдоква, стария Вукол. Ти слушал ли си някога за това?
— Бърдоква? — светна нещо в погледа на овчаря. По леко осветеното му от огъня лице се плъзна вълнуваща усмивка на спомен, който като любовна ласка погалваше сега неговото сърце. — Бърдоква, та има ли някой да не е слушал за него? Тук, в Подгорието, от край до край момите още плачат в песента си за него… Вуколовските овчари са ми разказвали, че той е носел две сърца, надвивал само с ръце мечките и свалял със стрелата си орлите чак от самите облаци… Прогони го него болярина за права бога… Никой не знае къде е сега. А как мислиш ти, дали ще се върне някога?
— Не знам — отвърна Бърдоква, изненадан донякъде от крилатата овчарска легенда, която, без да подозира, беше оставил около името си някога, след своето бягство. — Пък и каква ли би била ползата, ако се завърнеше в това време тука? Никаква. Татарите според думите ти не приличат на мечките и орлите. Никой не може да излезе срещу тях… Цар Тих е куц и слаб и не смее да отиде по-далеч от портите на Търново, а болярите се затвориха и скриха в крепостите си като лисици… Топло им е на тях в скутовете на търканите… А простия и беден народ нека го пази бог!… Е, кажи сега, брате, какво може да помогне някому и юначеството на вашия Бърдоква? Нищо. Ти казваш, че поганците са повече от звездите. А звездите са далеч. Една самотна стрела, пусната, ако ще и от ръката на вашия Бърдоква, никога няма да ги достигне.
Момъкът поклати глава, недоволен от нещо.
— Не — каза той упорито, — Бърдоква може всичко… Всички казват това.
— Сам, нищо…
— Ако той се върне и излезе срещу поганците, никога няма да остане сам… Цялото Подгорие ще тръгне след него. И без това не може да се живее така.
— И ти ли ще тръгнеш след него? Момъкът направи набожно кръст.
— И аз… бог вижда!…
Бърдоква се отпусна върху тревата с целия си ръст и подпря глава върху дланта си. Заслушан в разказа на овчаря, той премрежи очи под натиска на едно усилие да съсредоточи в съзнанието си новите непознати и странни мисли, които, разпокъсани като малки облачета, се раждаха и рееха там. Такива облачета носят понякога буря. Впечатлението му от простите думи на момъка, в които той с един замах само откриваше цялата беда и робска безпомощност на Подгорието, го засягаше до болка. Обаче това, което събеседникът му забравяше да разкаже, неговото въображение не допускаше да допълни веднага. Странно. Той мислеше едновременно за толкова много неща, от които неговият мозък се претоварваше като с непосилен товар и едва успяваше да погълне всичко. Утихналата треска на глада отпреди малко сега се заместваше от едно небивало напрежение в неговия първичен и беден свят на мислите, ту хапливи като кучешки зъби, ту пък леки, далечни и странни като съновидение… Той усещаше, че през тази нощ ставаше нещо непознато, особено с нето… Защо се беше върнал, какво го очакваше сега тука? Хм!… От тихото овчарско Подгорие, от спомените и сънищата за неговите волни дни и нощи, изпълнени с тихия звън на стадата, пръснати по безкрайния зелен килим на хълмовете и долините; от веселите сборища през празниците, зашумели от бодра човешка глъч, и от тъжните или героични приказки-песни на скитници гуслари и гайдари, разказващи за добри и лоши времена и люде, — от всичко това беше останало само едно пепелище. И в тази нощ, прострял замисления си поглед върху това запустение, смутен и безмълвен, Бърдоква дълго стиска челюстите си от непоносима мъка, разочарование и гняв. Изведнъж разбра, че по някакъв неусетен път се разделяше от родното си Подгорие. От една страна, оставаше неговото бежанско село в Даниловия дол, скрито в шумаците по съвета на старейшините, а, от другата — самият той. Тази вечер той бе изслушал между другото невероятната приказка за собствената си сила и неподозираното от самия него юначество. Хе! Слабите и безпомощните търсеха и възпяваха онова, което им липсваше: безстрашието и волята на герои.
Бърдоква мислеше. Ами какво ли правеха другите?… Като безкрайна върволица се проточиха в неговата памет един след друг образите на млади и силни като него мъже, връстници и другари, заедно с които беше прекарал някога овчарските си младини… Какво беше станало с тях тук в това тежко време? Хм!… — Ето го Радул, тежък и рошав като мечка… Кожената му прашка плющеше най-силно и мяташе камъните си по-далеч и от стрелите. Трима души не можеха да го повалят в борбата по средищата и поляните… Ех!… Ето го и Мацуката… Висок, сух и лек като птица, той можеше да се катери към непристъпните орлови гнезда по скалите като дива коза и скачаше по техните процепи над бездните по-смело и от елените… Ами Секул, който пребиваше вълците с гегата си и измъкваше плячката из самите им зъби?… Той трепна. Писък на самотна нощна птица прониза тишината на нощта. Върху тъмната и зъбеста линия на планинския гребен беше стъпил светлият сърп на луната, понесла се плавно срещу леките облаци на звездния безкрай; Овчарят, незабелязано от него, беше станал и шумолеше някъде близо из гората, чупейки сухи клони за огъня. И когато след малко той се появи отново и хвърли своя товар върху огнището, Бърдоква пръв запита:
— Слушай, овчарю, как се казваш ти?
— Сокол.
— Славно име! — допълни усмихнат Бърдоква. — Ами познаваш ли добре овчарите и людете по вашия край?
— Познавам ги… За кого ще питаш?
— За Ристак, ковача от Вуколовското селище.
— Зная го.
— Радул?
— И него.
— Станкул?
Овчарят отвори изненадан уста от онова, което слушаше. В ушите му се нижеха като поменик имената и прякорите на познати хора, които само един тукашен човек можеше да познава. Откъде да знаеше този чудноват чужденец!
— Добре! — прекъсна учудването му Бърдоква. — Ще идеш ли при тях в Даниловия дол, или там, където ще ги намериш? Потърси ги и им кажи да дойдат тук… Нека вземат лъковете и брадвите си. Кажи им, че Бърдоква си е дошъл, и ако искат, нека дойдат при мен… Аз ще ти пазя стадото, докато се върнеш… Иди още тази нощ!…
Като хвъркане на птица овчарят Сокол се олюля над пламналия буен огън и се свлече в краката на Бърдоква. Нерешително като дете той протегна длан към широкия меч на госта, поглади студения му метал благоговейно и задъхан от вълнение едва успя да каже:
— Добре дошъл, родни! Ти си! Ще ида… Още … сега!…