Имаше нещо странно, необяснимо на пръв поглед, което озадачаваше Бърдоква и гонитбата му на многобройните разпокъсани татарски орди из Тракия. Конници разузнавачи препускаха по всички посоки пред колоната и фланговете й, понякога на няколко деня път далеч от нея, но новините, които донасяха, си оставаха всеки ден едни и същи. Освен случайни и едва забележими за окото в далечините малки татарски ариергардни групи, разузнавачите не срещаха нищо друго. От думите на местните селяни и овчари се разбираше, че леките и бързоходни орди бързо отстъпваха по посока на Тичанския проход, който откриваше пътя им през Хемус към делтата на Дунава. След тях димяха следите на нова и още по-дива ярост, с която се отплащаха за разгрома и безславното прогонване. Да се настигнат беше невъзможно. Въпреки това Бърдоква пусна по дирите им един лек отряд от петстотин души начело с Ристак и Лаконас, а сам той с колоната продължи на изток към морето и Месемврия. От нови и още по-изненадващи сведения той узна, че главното и най-значително татарско ядро, предвождано от Касим бег, оставаше все още вътре в Тракия и се движеше по пътища, които съвсем не подсказваха за ново остъпление и бягство в пълния смисъл на думата. Какво мислеше Касим бег? Не хитруваше ли, щом затваряше сам пред себе си единствените пътища за спасение през Хемус? Може би той беше избрал втория планински път, който водеше край морето за Варна, или пък го очакваха по брега плоскодънните татарски ладии, за да го удавят или отведат по вода към неговия север? Нито едното, нито другото се случваше. Бърдоква отново загуби своя сън. Като попаднал в някакъв омагьосан кръг, Касим бег тъпчеше на едно място. Той беше стигнал до Месемврия и престоял няколко денонощия там. И по чудо, без да посегне на богатите и пълни с храни, кожи и чуждоземни скъпи стоки складове на прочутото пристанище, той беше свил с ордата си малко на юг и с една ловка маневра тръгна на запад по обратната посока на своето отстъпление. Той знаеше вече кой върви по петите му. Предпазлив и хитър, отпочинал край морето, той вероятно разчиташе твърде много на умората и изтощението на преследващия го враг й се опитваше сега ловко да се размине, незабелязан от него, да спечели време и да се отправи към нови, по-надеждни кръгозори. Ала неговата хитрина не беше сега нищо друго, освен тежкия път на отчаянието и неизвестностите. Като уловен хищник, попаднал в клетка, той блъскаше безпомощно усилията си в едно непрекъснато отстъпление без изход. На изток го спря морето, на юг го чакаше византийско пленничество, на север — смъртната ненавист на Ногая, който в своя безумен гняв никога и никому не прощаваше, а назад — враждебната и настръхнала Тракия! Преди два месеца само Мурза, който благополучно беше пристигнал при него заедно с Алтаевата глава, му беше поднесъл и съдбовното доказателство за коварството му. Покрусен, три деня Касим бег не хапна нищо и не излезна от шатъра си. След смъртта на Алтая той знаеше, че всякакъв достъп и разнищване на интригата пред Ногая беше излишно и невъзможно. Той разбра, че остава сам в своята съдба, като прокажен, сред един враждебен свят от свои и чужди врагове. „Алтай, Алтай, нека аллах те съди вече за твоята безкрайна подлост!…“
Но Касим бег знаеше, че всеки има право на спасение. Татарската хитрост му подсказваше и един друг път за това. И ако сега той отстъпваше така неуморно и предпазливо пред Бърдоква, това се дължеше не само на съображения от страх и безсилие да се срещне в една битка с него. Силите им бяха почти равни. Ала той имаше предвид други неща, които го заставяха да постъпва така. Словоохотливият Мурза го беше запознал с неговия враг по същия начин, по който някога в късните нощи беше разказал за татарското войнство пред заслушания и навел глава Бърдоква. Няма врагове, макар и най-отчаяни, които, като наклонени геометрични прави, да не са се срещали и пресичали в точката на един мир. Искрата на една още смътна и последна надежда насърчаваше Касим бег. Да се предаде на Бърдоква беше унизително и криеше в себе си една страшна неизвестност, но да му предложи честно, по воински, своята орда и своето сътрудничество срещу побеснелия Ногай, станал общ враг и за двамата — в тази мисъл Касим откриваше и единствения начин да се разплати за жестоката обида, която като в кръв къпеше сърцето му. Бърдоква беше отрязал главата на най-нечестния му враг Алтай. Мислено той му се беше отблагодарил за това. Провидението го беше опазило чрез ръката на един чужденец. Защо да не му подаде и той своята ръка срещу безумната омраза на Ногая?
За това Касим бег отстъпваше, без да граби, убива и пали. Разстоянията и дните, които го разделяха от колоната на Бърдоква, го караха да мисли колебливо за предаване. Честта на развяващата се конска опашка се топеше неусетно в него през всеки нов и завършен ден.
Без да подозира нищо за онова, което ставаше дълбоко в намеренията и постъпките на Касим бег, Бърдоква усети само едно — неговата хитрост и желание да повърне гонитбата назад, да я превърне в безкрайна, докато силите на пешите му дружини рухнат от изтощение. Само след няколко дни той разбра каква грешка беше направил, като отдели половината от конницата си и я изпрати към проходите на планината. Но нищо… Той бързо обърна колоната си на юг, без никакъв път пред нея, направо през долини, поля и гори, и онова, което се нарича щастлива случка във войната, дойде. След два деня небивало напрягане на Силите и превъзмогване на трудностите от пътя, най-сетне съгледвачите откриха вечерните стълбове на дима от запалените огньове на Касимбеговия стан.
Уморените дружини се спряха, свиха се и притаиха дъх като котка, която дебне жертвите си. Местността беше хълмиста, покрита с ниски гори и добра за прикритие, и Бърдоква веднага откри преимуществата откъм своята страна. Наистина разликата оттука до пропастите на Даниловия дол беше огромна. За леката татарска конница се откриваше широко и удобно поле за нападение, за бой и отстъпление едновременно и в нейните ръце оставаше починът да приеме ли битката, или не. Всеки шум, всяко непредпазливо движение и подозрение за неговото толкова близко присъствие можеше да прогони предивременно ордата далеч, за да не Я стигнат и видят вече никога. И ако някога преди битката с Алтай той имаше време цял месец да обмисля плана за неговия разгром, сега му оставаше само една жалка част от вечерта, за да обмисли и реши всичко. От малката и обрасла с ниски храсти височина на един от хълмовете се виждаше съвсем открито цялото разположение на татарите. По движенията им ясно личеше, че те току-що бяха отседнали тука за нощуване, без да подозират нищо. Керванът на колите им още се нижеше лениво в укрепителни пояси около изникналите като гъби татарски шатри. Огньовете за вечеря бяха пламнали отрано, за да се загасят също така рано с настъпването на нощта. Многобройна, неоседлана още чарда от коне се беше пръснала около стана из буйната и висока до коленете паша на полето. Утре, преди да изгрее слънцето, от това спокойно зрелище нямаше да остане и следа. Щяха да си заминат. Това беше враг не само равен по сила и численост. В еднохилядната и смела негова конница се криеше и голямата въпросителна за изхода на една битка, ако Касим бег се решеше да я приеме. Бърдоква виждаше това добре. Трябваше да се внимава. Тежката умора от многодневния път притъпяваше вниманието и прекършваше волята пред всички рискове и опасности между дебнещите се врагове. Едно внезапно и стремително връхлетяване върху татарския стан тази вечер или през нощта щеше да донесе сигурната им гибел. „Но с кого?“ — си задаваше мъчителния въпрос сам Бърдоква. Само за двата последни дни в своето лудо догонване, за да пресече пътя на Касим бег, той беше изчерпил и последните телесни сили не само на пешите дружини, но и на конете, които на места трябваше да пренасят на гърбовете си по двама ездачи. С обосели и изранени крака, гладни, пешаците лежаха сега като пребити из шумаците зад отвъдните хълмове. Кой можеше да ги вдигне за един нощен бой?
Бърдоква потри чело. Нощта настъпваше бързо. Придружен от Сокола, той се навеждаше през гъстите храсти на хълма, от височината на който беше наблюдавал татарския стан, и сега се връщаше към невидимите си дружини, притиснат от товара на непреодолими решения. Той видя и разузна всичко за разположението на силите на врага, но едно само не успя да забележи. Това бяха живите лисичи очи на татарския съгледвач, скрит в шумата близо до него, който също, от своя страна, беше проследил стъпките му по хълма. Няколко мига след отминаването на Бърдоква и Сокола татаринът изтича с всички сили надолу към шатъра на Касим бег.
— Касим! — каза той, задавяйки думите си, като се втурна в широкия шатър. — Кордокюбас е вече тука!.
Касим бег беше сам. Той се повдигна уморено от леглото, в което току-що се беше отпуснал да почива. Блед и с изгаснал поглед, той имаше вид на човек, който не е спал няколко нощи. Новината сякаш не го изненадваше и не смути студената маска на безразличието, с което през последните дни се беше отнасял към всички и за всичко.
— Кордокюбас ли? — повтори той с видима досада, под която се криеше един бодеж, усетен само от неговото сърце. — Откъде разбра това, приятелю?
Татаринът преглътна слюнката си с усилие. Устата му беше пресъхнала от вълнението и тичането.
— Видях негови хора, ей там, на хълма! Разузнаваха ни!
— Колко души?
— Двама… въоръжени с мечове… Касим бег наведе глава и се позамисли.
— По какво позна, че са негови хора? Татаринът сви в недоумение рамене:
— Кой може да бъде друг? Касим бег се усмихна уморено:
— Мечовете са вече евтино нещо за тукашните хора — замислено каза той. — Откак се е появил този овчар, всички негови побратими из горите си въобразяват, че са войводи като него… А Кордокюбас е още далече, приятелю, не бой се! Сега той сигурно натопва цървулите си в морето, а ти знаеш оттам дотук колко деня път ни дели… Хайде, иди си почини!…
Кордокюбас беше третият татарски прякор на Бърдоква. По какви пътища това пренаименование беше дошло до тях, може би не знаеха и те самите. Важното бе, че това име от ден а ден все повече ставаше синоним на някакво планинско страшилище, пред което те започваха да изпитват суеверен страх. Касим бег искрено не вярваше в тревожното донесение и предположение на своя татарин. С усърдно внимание той беше следил досега пътя на Бърдоква стъпка по стъпка и се отказваше да повярва, че врагът му, над всичко отгоре, беше и крилат, за да се измести за два или три деня и да го настигне тука. Но дори и да беше така, той усещаше, че няма вече сили да бяга. Хората и конете му бяха капнали от умора. Нощта настъпваше топла, тиха и ясна и предлагаше на всички майчинския си скут за отдих и сън. Войнишкият му опит и знания го успокояваха. Нощни боеве не се водеха никъде и от никого. Аллах в безкрайната си милост изпращаше нощта като благодеяние за всички, притваряше очите на враговете, та дори и на зверовете, но само не за едного, Касим бег, който и тази нощ нямаше да заспи. Той поиска от прислугата вода, за да се умие, и храна. Беше гладен.
По другояче посрещаше Бърдоква нощта отвъд зад гористите хълмове. По негово лично нареждане укрилите се из ниската гора дружини получаваха изобилни дажби, като след някаква победа. Сушено месо, сирене, мед и пиво се разнасяше щедро навсякъде, за да не остане никой гладен. Пред конете, направо върху земята, се изсипваха цели купища овес и жито. Само едно искаше срещу тази пищна гощавка Бърдоква — да пазят тишина и да отпочинат по-бързо. Той сам познаваше добре пределите на глада и умората, познаваше и техния лек.
— Утре няма да имаме в колите нито шепа запас — му прошепна нерешително Радул, зачуден от истинското разсипничество на Бърдоква през тази вечер.
— До утре сигурно ще остане половината, така че ще ни стигне и онова, което е останало в колите — леко усмихнат отвърна другият.
— Защо?
— Ще нападнем още тази нощ!… Ако ни набият, не ще ни трябва вече нищо, ако ги победим, ще имаме всичко…
Радул повдигна вежди и хвърли загрижен поглед в бездънния звезден купол на нощта.
— Войводите знаят ли?
— Не… Иди ги повикай! Никой да не заспива и никаква стража да не се поставя… След полунощ всички трябва да сме там долу! — посочи той с ръка към невидимия татарски стан.
Останал за късо време сам, Бърдоква се огледа в сумрака и седна върху полуизгорелия труп на едно повалено от мълния старо дърво. Той допря глава върху дланите си. Имаше за какво да се замисли. Затворил очи, той виждаше сега предварително картината на цялата битка, която ги очакваше. Прост и неук във всичко онова, което гръцките и търновските военачалници наричаха стратегия, той сам, без да подозира, напипваше с пъргавия свой ум нейната вечна догма, че победата е винаги на по-храбрия. Ударът, паднал от небето, както при Давиловия дол, решаваше всичко. При Това съдбата на цял един народ, тръгнал след нето, го покровителствуваше уверено в опасността на борбата срещу татарското иго. През тази нощ то трябваше да рухне завинаги.
Един след друг като сенки дойдоха и войводите на новите дружини, прелели се през време на многодневния поход из Тракия към подгорската дружина. Различни във фигурите и годините, повече от десетина мъже се изправиха мълчаливо около седналия и унесен в мисли вожд. Между тях беше старият Ципор, нисък, широкоплещест и брадат бунтовник по рождение, който със същата стръв, с която години наред беше нападал царските десетари, беше направил сума пакости на татарите досега; с три педи по-висок, стоеше стройният и красив като бог, но по-горещ и по-жесток от самия дявол грък Калистрат, дошъл някъде от крайморието заедно с пиратската си шайка, едвам оцелял от удавените си ладии. Не беше време и за морско разбойничество. От една година вече не се виждаха по неспокойната водна шир красивите като лебеди генуезки, дубровнишки и гръцки кораби. Нямаше кой да донася скъпите си стоки по българския бряг. Династичните борби, болярските междуособици и най-важното, татарското нашествие, ги отблъскваше от тази несигурна земя и ги отправяше по други, чужди брегове. Затова Калистрат беше решил да опита щастието си по твърда земя и стигна до Бърдоква. Тука беше и калугерът от прочутия и богат Талалейски манастир Годун, който петнадесет години не можа да намери мир за своя неспокоен дух в молитвите. И други, и други… Това бяха все достойни мъже, чиито войводски добродетели блестяха само с това, че можеха спокойно Да изрежат хиляди вражи глави и със същото безумно хладнокръвие да се разделят и от своите.
Бърдоква повдигна глава и ги изреди с поглед в сумрака. С бавен, отсечен и нисък глас, но ясен, за да го чуят всички, той разгъна пред тях картината на своето видение отпреди малко и с един замах нарисува всичките подробности на битката, която ги очакваше през тази нощ.
— Има ли някой да каже нещо? — зададе той въпрос, в който прокънтя тихият звън на докосната стомана.
Тишина. Никой.
— Добре!… Помози бог тогава! Тръгвайте!…
А нощта течеше неусетно. Отдавна виторогият месец беше заплувал високо някъде между звездния шир. Тих повей на вятър разшумя и разклати ниските гори по хълмовете. Не, през тази нощ това не беше играта на вятъра. Едно почти мистично движение като в сън разклащаше мирното и щастливо досега нощно царство на славеите. Разпокъсаните и тъмни петна на ниските дъбови гори, като подкарани стада, сякаш запълзяха нанякъде. Чудно! В полумрака на лятната нощ природата се одушевяваше и като жива разместваше бавно своите тъмни бои и форми.
Защо ли е така? — си мислеше татаринът Тахир, мъчейки се с усилие да повдигне натежалите за сън клепки на очите си. Подпрял се върху хълбока на един от петте коня, които му се бяха паднали по задължение да напасе тази нощ по тучните поляни край стана, той заспиваше и се пробуждаше през няколко мига. — Уж стоя на едно място и спя, а ето че конят ме е довлякъл чак до гората… Тпрру-у! — с блуждаещ поглед и мисъл се оглежда той сънливо в здрача. Клепачите тежат, главата клюмва отново и той неволно целува потръпващата и топла кожа на коня до него. Ала Тахир знае, че не бива да се вдава. Утре по пътя той ще поспи върху седлото. — Тежък стана вече животът в ордата!… И какво ли чака Касим бег, и ги влачи още из тази проклета земя? Ето, за другите орди казват, че са заминали отдавна на север, а те, подгонени като бесни псета, кретат из пътищата, които никога няма, да ги върнат към спокойните степи на далечната им родина!… — Тахир отново отпуща глава, понесен за няколко мига натам, към полузабравеното огнище на своя беден и глинен аул, където докато е жива, напразно-ще го очаква мургавата татаркиня с четирите си деца… — Скоро ще съмне, щом толкова много ми се спи! — бълнуваше татаринът.
Конете звучно хрупат тревата, повдигат навремени глави и пръхтят около него. Тахир трепка, отваря широко очи и нищо повече не вижда и не чувствува, освен подвижната гора, която го е заляла отвсякъде като наводнение. О, това не е сън! С едно отчаяно усилие той се опитва да нададе тревожен вик в нощта, но само изхърква, повален от смъртоносния удар на невидима брадва.
Откъм изток кръгозорът побледняваше. В първата ведрина на разпукващия се ден все по-ясно се откройваха хълмовете, полето и татарският стан. Възседнал на коня си, заедно с още около стотина конници, и неподвижен като каменен тракийски релеф, Бърдоква обхождаше с острия си поглед всички насоки и гънки на местността. — По-бързо, по-бързо! — мислено се сърдеше и стискаше челюсти той, приковал вниманието си върху гъвкавия и подвижен обръч на пешите дружини, обкръжаващи татарите. В тази ранна сутрин на върховно напрежение и изпитание той се сърдеше за нещо, за което би завидял всеки пълководец. Накичени с храсти и шума, хиляди негови бойци като плътна гора отведнъж се отделяха от лекия мрак и бързо заключваха кръга около пробуждащия се и тревожно разшумял като катурнат кошер татарски стан. Далеч в полето, останала зад гърба на настъпващите зелени дружини, се разпръскваше волно и накъде види, без ездачи, многобройната конска чарда на татарите, подплашена от необикновеното зрелище.
Бърдоква кимна одобрително глава:
— Така, така!…
В изтръпналата, тишина на утрото се понесе нервно, като вълчи вой, продължителният ек на татарските рогове. Бърдоква разбра техния език. Макар изненадани и обградени, останали без половината от конете си и никакъв изход за спасение, татарите приемаха най-сетне битката, след като предварително и наполовина, без шум и бой в нощта, я бяха вече изгубили. Смъртта има две лица: отчаяният бунт против нея и примирението. Злодеите, които цяла година върлуваха по селищата, паланките и колибите на една беззащитна земя, сега разбраха добре, че й дължаха тази битка на разплата.
— Добре, добре… — сви устни Бърдоква.
Сечта започваше в светло. Из стана занаизлизаха една след друга леки татарски групи и препускаха конете си в красив галоп около него като на прогулка. Сякаш чакаха някого. Единични закъснели ездачи и разпокъсани групи ги догонваха бързо. Тук-там, между тях, ловки джигити, стъпили с краката си направо върху седлата, надаваха призивни викове или разнасяха високо заповедите на Касим бег. Числото на конниците растеше бързо. Хиляда може би според пресмятането на Бърдоква. Изведнъж, като по даден знак, те възвиха конете на юг и във все по-уплътняваща маса стремително се понесоха напред точно срещу пешаците на Ципор. Бърдоква уплашено ахна. Ако това беше от тяхна страна опит за пробив и бягство, те сигурно се бяха изплъзнали вече. Само след няколко мига татарите просто стъпкаха бойците на Ципор. Схватката беше кратка и пътят им открит. Ала вместо да продължат напред, стана нещо, което Бърдоква не бе предвидял. Татарската конница бързо се раздели на две и в противоположни насоки се вряза дълбоко във фланговете на дружините, настъпващи към стана. Позакъснели бяха малко дружините и това сега им струва скъпо. Опънаха се краищата на разкъсания обръч. Татарският натиск беше неудържим. Разгорещени, те поваляха ловко хората с маждраците и ятаганите си, тъпчеха с конете смутения отред и на Годуна, чието калугерско расо се развяваше като черно знаме из боя. На няколко места се мярнаха вече и белезите на лек татарски успех. От разстроените дружини се откъсваха поединично и на малки групи първите бегълци, обърнали гръб на поразяващата конска вълна. Лицето на Бърдоква потъмня. Той извърна глава на север и прикова неспокойно погледа си към ниската падина зад могилите, където беше оставил Радул с дружината му. Защо ли се бавеше още и не виждаше ли какво става? Ала ето че се показа и той. Слава богу! Изведнъж, сякаш израснала от самата земя, четиристотната подгорска конница стъпи на открито и лудо препусна към огнището на боя.
Бърдоква въздъхна облекчително, разтърси глава и полетя със своя жребец също натам. При стана, върху самия пояс на колите, една дружина водеше вече бой с останалите през нощта без коне татари.
Касим бег беше там. Блед и изнурен, той се движеше като сянка между защитниците на островърхите шатри и едногодишната плячка на ордата. В общия шум, сред викове и тревога, той бърбореше някакви насърчителни думи, които не достигаха дори до ушите на придружаващия го като вярно куче Мурза, Въпреки рязката телесна разлика, тия двама хора сега си приличаха един на друг, белязани с печата на отчаянието.
— Мурза! — продума Касим бег, като обходи с безнадежден поглед настръхналото поле и го спря в една точка. — Гледай там! Познаваш ли онзи орел, дето се пуска от хълма?… Не е ли това твоят приятел Кордокюбас?
Треперещ, Мурза се обърна по посоката, която му посочи с ръка Касим бег, и кимна съкрушено глава:
— Той е…
Без да сваля погледа си оттам, като захласнат, Касим бег сложи ръката си върху хилавото рамо на татарина, сякаш да се опре, и едва чуто промълви:
— И днешният ден е негов!.
Високо над кръгозора аленееха пламъците на утринната заря.
— ЗАЩО НЕ?
Й до денднешен хълмовете, при които дружините на Бърдоква разбиха и Касимбеговата орда, стоят непокътнати от времето като неразрушими исполински паметници на един безсмъртен подвиг, Прости орачи и пастири наричат още този тих край „Татарски могили“, без да знаят откъде иде през вековете това неприветливо име.
През цялото лято и есента на хиляда двеста седемдесет седмата година дружините не спряха и не отдъхнаха нито ден. Веднага след тежката битка при метилите, където плениха Касим бег с една малка част от хората му. Те бяха принудени да търсят и догонват други остатъци на татарски шайки, които бяха закъснели в своето отстъпление, все още се срещаха ту-тук, ту-там, по цялата Тракия. Макар и намаляла, тревогата между населението от тяхното внезапно появяване по села, паланки и градове не беше още преминала. В своя разгром и предсмъртен страх тия разбойнишки остатъци извършваха последните си и светкавични набези за плячка и храна с една още по-дива жестокост, която нямаше равна на себе си. Във всеки мирен овчар или орач, в беззащитните жени и деца по селищата те виждаха своя дебнещ враг и ги избиваха немилостиво, за да изчезнат още същия, ден със своите, пъргави коне от мястото на най-новото си, престъпление. Новите пожарища бяха отплатата им за разгрома. Случваше се още да пламват цели села и паланки на Тракия.
Битките не уморяваха толкова, колкото, прочистването на тия последни блуждаещи остатъци на отхвърленото иго. Това наложи на Бърдоква да разпокъса дружината си на по-малки отреди: и да ги разпрати за гонитба по различни посоки из страната. Сам той с една мъчителна и скръбна колона от ранени, сакати и полуживи хора, натоварени като трупове по волските коли, тръгна към Подгорието и отседна със своето странно полуживо войнство в широките и гостоприемни сега кули и дворове на Лациславовата крепост. След няколко дни по негово настояване и молба пристигна от скита и отец Данил. Отшелникът дойде натоварен върху прост волски върдун заедно с всичкия имот — гърнетата с чудотворните си мехлеми и отвари. Посрещнаха го радушно, даже донякъде тържествено, както подобава на един прочут и боговдъхновен врач. Достатъчно беше само неговото появяване из дворовете и покоите на кулата, където го очакваха и се търкаляха стотици хора с гангренясали рани и в мъчителни трески, за да ги повдигне наполовина от земята и да им вдъхне целебната надежда за спасение. И въпреки старческата си немощ, беловласият праведник запретна мазното си вехто расо за истинска богоугодна и благодарна работа. Намериха се и се разсукаха цели рула бяло и чисто платно за превръзки. Изкъпаха се като деца сломените воини и загълтаха от скъпоценни болярски бъкели за вино живителните суроватки на изцелението. Едни продължаваха да умират, а други оздравяваха според волята на бога.
Осиротялата болярска челяд с белоликата вдовица Агрипина отдавна беше заминала по тайни пътища за Византия. Бърдоква се настани в една от празните стражеви стаи пред кулата, но повече от времето му се губеше из възкръсналото отново Вуколовско селище, където отиваше често и оставаше там по цели седмици. Старата омраза към Лацислава, дори след смъртта му, не му позволяваше дори да хвърли по-спокоен поглед върху удобното, запазено от размирицата болярско легло на своя враг, убиеца на Вукола. Там, между меките седалища, скъпите губери със златоткани краища и фигури, които представляваха цели ловджийски сцени на гонитби между кучета и дивеч, между сребърните иконостаси и тежки полилеи той установи на временна квартира негодуващия отец Данила с цялата му лечителна магерница.
— Ако бях цар — се опита да го успокои и да се пошегува веднъж с него Бърдоква, — тебе, отче, щях да те възглавя веднага за патриарх. Заслужаваш!…
Никога не съм виждал по-полезен монах от тебе. Мълчиш си, не лъжеш и истинска божия работа вършиш! Данаил повдигна благодушния си поглед към него и се усмихна горчиво.
— Не желая нито едното, нито другото! — му отвърна недвусмислено той.
— Защо? — запита колебливо и изненадан от нещо Бърдоква, като се вторачи в стареца. — Ами ако бог поиска: и това?
— От нас бог не иска нищо повече, освен смирение и вяра в справедливостта му. Всичко друго е от лукавия, синко!
Смутен от нещо, но без да се издаде и да помръдне нито с един мускул, на лицето, Бърдоква долови скритото предупреждение на стареца и замислен се раздели с него.
А времето отминаваше бързо. От ден на ден, по силата на събитията и новите неща, които идваха от тях, каменната Лациславова крепост се обръщаше неусетно пак в някакво главно средище, към което водеха и излизаха всички нишки на новия и свободен живот, прострял се по слънчевия Хемус почти из цяла Тракия до Родопа. През отворената порта всеки ден пристигаха от близки и далечни краища конници с вести и новини или пък отнасяха волята на Бърдоква по всички кътове на свободната земя, останала едновременно свободна и без цар. От тъмната и грозна нощ на проклетото страдание на робията се беше разпукнало и утрото на една първобитна република — млада, девствена и горда. Тя излъчваше от себе си дъха на фанатично опиянение. Ала тъкмо заради това тя носеше в себе си и белега на собственото си нещастие. Още през лятото на следната година от нейното просъществуване се появиха и признаците на похищението, което алчно я дебнеше от няколко страни.
Селяни от далечни краища доведоха при Бърдоква чак във Вуколовската колиба, десетина навързани търновски десетари, обезумели от страх и неизвестно по какъв начин промъкнали се по селата за данъци. Селяните отложиха уморено калпаците си пред одимената и ниска вратня на колибата, поогледаха се гузно, наоколо, защото още не знаеха дали бяха постъпили с царските хора добре, или зле, и посрещнаха явилия се на прага Бърдоква смутено.
— Е-е, войводо! пристъпи срещу него след поздравите един по-старолик селянин от гостите, който веднага се познаваше, че е минал през походите на изтеклата и бурна година. — Доведохме ти тия юнаци, за да отсъдиш ти сам!…
Селянинът се изкашля, почеса брадата си и изведнъж започна бързо и възбудено, като че се сърдеше на някого:
— Прогонихме поганците, па, току-речи, и болярите, сума кръв проляхме, а ето че сега пак дойдоха да ни притиснат! — посочи той недружелюбно към пленническата група на десетарите. — Плъзнаха отново… Искат жито, волове и кожи, па и димнина отгоре, то донякъде, така си му е и редът, знам, ама откъде да ги намерим и дадем?… Думаме им, че нямаме, че татарите изобраха всичко, а те си знаят тяхната — дай, та дай!… Заплашват ни с цар, със севаст и не знам какво си още… — Е, питаме ги ние, къде ви са севастите и болярите, нали ги прогонихме вече из Тракия, защо лаете по сянката си? — Скоро ще се върнат пак! — отговаряха; ни те и току пресягат с камшиците по нас… Хм! Затова ги изповързахме, войводо, та да не лудуват много… Я да ги закараме при Бърдоква, думам аз на момчетата, докато не са се върнали още техните севасти и боляри! Селянинът, спря своя поток от думи, плю на земята и додаде като заключение:
— Е, отсъди, сега ти, войводо, за това ли се бихме?
Без да бърза да отсъжда, Бърдоква ги покани в широката колиба, за да се нахранят и да отпочинат. Разшетаха се сестрите и снахите да посрещнат гостите. Опекоха овен и наточиха медовина. Изрязаха вретища хляб. Закланяха се мълчаливо момите и невестите срещу всеки гост, целуваха ръка ред по ред и поканиха всекиго по три пъти към трапезата, за да се не посрами в нещо Вуколовската задруга. Отвързаха и десетарите отвън. Не можа да изтърпи майката на Бърдоква такова нещо в своя двор и покрив. Нахраниха и напоиха жените и тях, защото в славянската колиба обичаят не позволяваше да се постъпва другояче. А вечерта, когато Бърдоква изпрати с сбогом и едните, и другите, като истински вуколовец той отсъди само с няколко думи:
— Идете си и кажете на царя да не ви праща скоро пак насам, ако му сте присърце и има малко жал за кожите ви. Нямаме храна сега за вас там, в Търново. Бихме се с татарите и не можахме да изорем и засеем земята есенес. Ще почакате догодина. Нямаме и добитък. Поганците ограбиха и заклаха всичко. Лошо е и за нас и за вас. А сега, ако сте гладни, събирайте си десетъка от вашия край, отвъд Хемус. Кажете на царя да не се сърди. Нашите орачи и пастири още гонят татарите и затова немотията ни е голяма. Когато земята ни даде повече, ще ви пратим и на вас. А сега, хайде, вървете си със здраве!
Той изпрати замислен и своите, и чуждите и дълго гледа след тях, докато се изгубиха пред очите му. През този ден той окончателно разбра, че борбата още не беше свършена. По просветлелите кръгозори на Тракия се промъкваха облачетата на нова буря. Сбърчил чело и загледан мислено към тях, Бърдоква долавяше вече смътно онова, което един негов едновременник, неизвестен летописец, беше отбелязал по същото време на своя старобългарски език. Върху неовехтяваш пергаментов лист той беше отразил не само чудния образ, на Бърдоква, но и на цялата българска съдба, от ония бурни й размирни години. С тихо скърцане пачето перо беше отбелязало: „когато Бърдоква разби и прогони татарите из Тракия, славата на неговото юначество стигна надалеч. Трима царе, татарският Ногай, гръцкият Михаил Палеолог и търновският Константин Тих, обърнаха очи към чудото, което ставаше из тракийската земя, и се уплашиха и завидяха на простия овчар. Хан Ногай му се гневеше зарад ордите, които намериха гибелта си под неговия меч. Палеолог се страхуваше от многолюдната му и храбра войска, която като призрак се надвесваше над самата византийска граница. А Константин Тих, надуман от царицата и болярите, в победите на Бърдоква не видя нищо друго, освен, един бунт против болярите, църквата и себе си. И затова, заедно с Палеолог, с когото беше роднина по жена, те се споразумяха и изпратиха сплетници и войски, та с козни и меч да погубят опасния овчар. Ала бог, който не оставяше и не забравяше още Бърдоква, му помогна да разбие позорно и едните, и другите… Разгневен, могъщият овчар поведе войнството си към Търново, за да се отплати за коварството на непризнателния…“
О, безумни летописецо! Ти не остави своето име на бъдещето, за което така възторжено и честно бдеше. Никой и никога не ще узнае кой беше ти и къде беше скърцало твоето паче перо! Може би в някой красив дом на Трапезица или още по-високо, в книжовната зала на дворцовия хронист, между палатите на Царевец? Или ти не беше може би никой друг, освен един от многото духовни събратя на отца Данила, скрит като него от света в някоя глуха отшелническа килия от многобройните манастири в страната? — Все едно. Неприспан от византийската магия и отвратен от подкупа на високите милости, ти не поруга чистия и героичен образ на Бърдоква, не застана между неговите врагове, за да го наречеш само главатар на шайка и смахнат божек. Затова й твоят духовен лик оцеля, макар и безименен за бъдещето, но чист и светъл като самата истина, която сгъна и остави в пергаментовия свитък!…
През есента на хилядо двеста седемдесет и осмата година, един месец след изпъждането на търновските десетари, Бърдоква свика разпуснатото си опълчение и го поведе отново. Той предвиждаше неизбежното сблъскване, което му предстоеше с един нов няколко-лик враг, който го беше дебнал внимателно през всичкото време на борбата с татарите, за да го нападне и унищожи с един безчестен удар в гърба. Признаците за това бяха налице. От отвъд Марица дотичаха, капнали от изтощение и страх люде, с новината за неочакваното появяване на Палеологовите авангарди, насочили се към Хемус. Току-що се беше отхвърлило едно иго, ето че от юг протягаше хищната си глава опасността от друго, по-страшно и от татарското, Бърдоква тръгна и срещу нея.
Есента беше настъпила отрано с дъждове и мъгли. По кожусите на хилядите люде, тръгнали отново в поход, лъщеше влагата на дните и нощите. Колелата на обозните коли затъваха до главините в разкиснатия чернозем на пътищата. Калните и мокри хора заедно с добитъка напъваха своите мускули и гърбове, за да ги измъкнат из тресавищата и придвижат напред след конницата и пешите отряди. Трябваше да се бърза пак.
— Ристак, — каза тъжно усмихнат веднъж Бърдоква, като сваляше наушниците на кожения войнишки калпак, за да се предпази от дъжда. — Не виждам вече края на нашата работа!…
Те яздеха редом един, до друг, направо през полето и отстрани на пътуващата грамадна колона. Ристак повдигна рязко глава, изгледа любопитно Бърдоква, докато улови пълния смисъл на неочакваната му забележка, разбра я, и махна нехайно бича си във въздуха.
— Ако е рекъл бог, все ще я свършим някога… Карай!… Но на нашия Тих много ми се иска да му счупя и другия крак… Той е виновен за всичко помни МИ Думата!. … Те отиваха срещу гърците, а приказваха и се сърдеха на българския цар Константин Тих. Ала не само Ристак, всички целеха същото И нямаше вече човек от дружините, които да не беше свил в сърцето си страшната умраза към онзи, който в своя призрачен страх от собствения му народ беше подканил за съюзници нови нашественици срещу него. Погнуса от предателството и яростна злоба задушаваше всички. Довчерашни страхливи и безропотни роби, всички тия хиляди и хиляди прости люде, минали сега през горнилото на едно пълно с величие и гордост въстание, бяха отхвърлили всичките си вериги, и със съзнанието на нови и свободни хора и воини се отказваха дори и да помислят за едно ново робство. Никога, никога вече!… Отвсякъде, като предвестници на нова буря, пристигаха новините за това предателство. Заловиха търновски пратеници, бързоходци конници, които с безгрижна откровеност заразправяха вечер край огньовете на Дружините нещо повече дори от онова, което им беше възложено да съобщят между четири очи на самия император Палеолог. Писмата, посланията, които носеха до него от Тих и гъркинята Мария, напълно потвърждаваха думите им. Поогледаха се заловените пратеници, смаяни от силата и множеството на новото народно войнство, и не пожелаха да се върнат обратно в тяхното уплашено Търново. Останаха. От тях Бърдоква научи; че и царят вече е изпратил болярска и наемна войска през Търновския проход към Тракия. Това не го изненадваше, тъй като го беше очаквал. Същите тия предвиждания го бяха заставили да отдели преди тръгването си един значителен отряд начело с Годуна и да го изпрати да бди при южните врати на прохода за всеки случай. И не се беше излъгал като постъпи така. Около двадесетина деня само след залавянето на царските вестоносци, току-що дружините му бяха стъпили на единия бряг на Марица, бързо и среднощ ги настигнаха трима Конници, които от умора и вцепенение едвам слязоха от седлата си. Този път те бяха свои и идваха направо от Годуновия отряд. Беда! Войската на Тих беше вече минала прохода й в срещата си с Годуна не само беше отхвърлила от пътя си, но почти и унищожила дружината му.
Бърдоква се замисли. Трудностите, които идваха от безкрайната отбрана срещу многоликйя враг, надхвърляха вече границите на човешкото напрежение и разкъсваха силите не само на дружините му, но и на самия него. С каква радост би се върнал той отново в Подгорието, за да си отдъхне пак в одимената Вуколовска колиба от изпитанията, в щастливия и завършен край на които той беше толкова много повярвал след прогонването на татарите. Същата жажда за спокойствие на тихия овчарски бащин кът и същото сломяващо разочарование, с което беше стъпил някога в запустялото като гробище родно село, се повтаряше и сега. Той не виждаше края на своето дело, както казваше сам. Ала все със същите неизчерпаеми сили, които не го бяха изоставили някога да падне от изтощението на глада под стария селски дъб, той и през тази нощ, загледан в тъмните води на Марица, повдигна глава и се обърна назад. Плискан от дъжда и обвит от непрогледния мрак на есенната нощ, целият огромен стан на дружините му спеше направо в калта и влагата на земята. Това бяха воини с желязна плът като неговата, която не се боеше от нищо, от никакъв поход и битки, макар че и желязото на най-острия меч се изхабяваше и огъваше понякога.
Бърдоква се отдели от брега и тръгна из стана. Не се виждаше нищо. На места кракът му потъваше в някой мек овчи кожух, свит на топка в пътя му, и той се отстраняваше предпазливо и виновно, за да то прекрачи или заобиколи, без да събуди воина. Сънлив глас зад него питаше в тъмнината:
— Войводо, ти ли си?
— Аз. Спи, спи!
Между колите той позна малката палатка на Лаконаса и повдигна чергилото й. Беше натъпкана със заспали войници. Невъзможно беше да влезе вътре и да търси крайчинския войвода между тях.
— Лаконас! — го повика ниско на няколко пъти отвън.
Крайчинецът се събуди и излезна. Среднощният им разговор беше къс.
— Ще идеш ли сам срещу гърците? — запита Бърдоква, като сложи ръка на рамото му. Лаконас разтърси леко плещи от нощния хлад.
— Ще ида… щом искаш… Ами ти, войводо, накъде?
— Аз ще се върна обратно, за да посрещна Тих. Утре рано трябва да се разделим. Вземи която ти харесва и колкото искаш от дружините със себе си, но гледай да не я свършиш като Годуна. Ти си тъдявашен и познаваш добре проходите. Ще бързаш! Ако са многобройни гърците, събери още родопски селяни срещу тях… Та сам знаеш какво трябва да се прави. Гони и ги нападай нощем, докато капнат и свият врат сами като Касим бег. Ако ги повърнеш назад ще знаеш, че си свършил повече нещо; отколкото нашата обща работа срещу татарите досега, Отрязвай им езиците, за да не могат да вкусят никога от хляба и потта на нашата земя!.
— Знам, знам, войводо!
Двамата мъже се разделиха, хладни и тъмни като-самата нощ. Те се разбираха един друг само по дълбочината на едно общо чувство на омраза й жестокост към враговете. Излишна беше последната страшна поръка на Бърдоква. Лаконас и без това щеше да го направи. Когато заедно с Ристак те бяха изпратени по пътищата на татарското отстъпление към Тичанския проход и се завърнаха след цял месец лутане, гонитби и битки с тях, тяхното пристигане в общата колона представляваше едно зрелище, пред което и самият Бърдоква наведе очи. На всяко седло на петстотния им отряд висяха завързани за дългите си перчеми като трофеи отсечени мургаво-жълти татарски глави с оцъклени още от ужаса очи и разнасящи около себе си в горещините нетърпимата воня на разложена човешка плът. Още веднага Бърдоква заповяда да хвърлят отвратителната си плячка из трапищата. Той им вярваше и без това страшно доказателство. Затова и сега в тия критични дни той знаеше кого изпраща срещу наглия завоевател Палеолог.
На сутринта рано Бърдоква намери още веднъж Лаконас преди разделянето на дружините им, за да му съобщи още някои упътвания, които смяташе, че ще му са необходими. Между тях имаше и едно хрумване, откъс от безсънната му нощ, което той реши да сподели с него и използува. Касаеше се за Касим бег, когото с около двеста души татари без коне той още влачеше; с колоната си.
— Лаконас, вземи и татарите със себе си! — каза той замислено.
Крайчинецът сви недоумяващ от нещо рамене.
— Защо ми са?… Аз още не вярвам в думите на този стар вълк Касим бег… Току-виж, че ме заклал през някоя нощ докато спя, за да офейка след това по дяволите някъде!
Бърдоква се усмихна.
— Не, той няма вече зъби за такава работа. Но все пак не го изпускай от очите си. Трябва да се спи с едното око в такова време… Вземи го! Дай му една конска опашка да развява и той наред до нашето знаме, за да видят гръцките войници, че сме в съюзни отношения и със самия Ногай срещу тях… Върни им и конете Лаконас! Той разбра и по брадясалото му и сурово лице се плъзна сянката на благоговейно учудване.
— Ще го взема…
Крайчинецът се обърна и тръгна из пробуждащия се стан, за да отдели дружините си. Трябваше да изпрати и хора за да потърсят проход за колите и пешаците през мътната и пълноводна река.
Есенната утрин беше свежа, и чиста. Вече от няколко седмици не бе имало такъв хубав ден. От широките гърбове на воловете, неоседланите още коне и кожусите на хората се отделяше тънката пара на влагата, подгонена от неочаквания топлик на слънцето. Весели са редките слънчеви сутрини на октомври. Във въздуха се носеше отморено конско цвилене, гъмжаща човешка глъч и викове. Бледосинкави и гъвкави ленти дим се смесваха с прозрачната мъгла на изпаренията. Миришеше на пресна тор, разкисната, кожа и прегоряла храна. Надалеч около стана се разстилаше жълтосивата шир на равнината, полегнала като огромно дъно между планинските масиви и вериги на Родопа и Средна гора. Вее там, от край до край гален от полегатите лъчи на слънцето, проблясваше гладкият змиеподобен ръб на Марица.
Към обед грамадният лагер се раздели на две. Заскърцаха отново колите Зашумяха готовите за път дружини. Бързо опустяха еднонощните коневързи. Възседнали на конете и готови за път, войводите от двете колони се погледнаха още един път в очите с възбудения поглед на раздялата и другарството, сякаш се прощаваха завинаги. Разпръснати бойни рогове надаваха един след друг продължителни викове. Последователно, като изневиделица, заникнаха и се олюляха високо алените макове на знамената по дружините. Една конска опашка, закачена на татарско копие, за обща почуда, се повдигна колебливо и неуверено между знамената и плувна на юг с колоната на Лаконас. Едноселци и земляци, познати от похода и битките на войната, се притичваха бързо един към друг, за да се прегърнат и простят в раздялата.
— Лацко! — се провиква сред общата врява младолик воин към някого. — Защо не дойдеш с нас?
— Къде отивате вие?
— Към Търново, казват… Ех!
— Не мога!… Лаконас не дава!… — с въздишка идва отговорът.
Бърдоква леко обърна коня си и пръв поведе останалите му дружини по утъпкания път на изминатите дни. Пред него и хилядите хора, които го следваха, се проточваше, един труден и пълен с неизвестности път, краят на които се губеше в далечината към крепостните порти на ненавистното Търново. Какво чакаше бляскавият и пищен Царевец сега от тях? Защо беше този удар на брат срещу брата?… Цяла година; па и повече, това сито котило от разглезени и продажни боляри начело с един страхлив и безпомощен цар си беше затваряло очите пред народните беди, залели с ужаса си повече от половината на Царството. Мълчаха и се спотайваха тогава като че това не ги засягаше зад високите непристъпни стени на престолнината. Страхливци! А ето Че сега се уплашиха от свободата и доброто на своя народ, който цял живот ги беше хранил като ято жребци по хълмовете на Търново. И срещу всичко това този народ не беше никога искал нищо-повече от тях, освен милостта и закрилата в нещастията му. Нищо не му дадоха. Оставиха го като мърша и плячка на татарите и болярските шопари!… А сега му се отблагодаряват и с една война срещу него, но пак не сами, а с войниците на Палеолог… Негодници без срам и грях! Още едно нечувано предателство хвърляше тъмната си сянка върху цялата българска земя. Войските на един вековен враг, по-лош и хищен от татарите, срещу когото бяха протекли потоци от кръвта на цели поколения, за да отхвърлят хомота му, сега отново с едно престъпно лекомислие се подканваха от погърчените върхове на Търново да нахлуят пак по нашата земя, останала без стопанин… Нещастна родина!.
Бърдоква обърса овлажнялото си чело с кирливия ръкав на вехтата войнишка дреха.
— Ще видим, ще видим!
Слънцето припичаше приятно и изсушаваше разкаляната земя. Есента отбрулваше първите листа от дърветата и ги настилаше като мек килим по пътищата. Горите отмятаха зелената лятна покривка от себе си за да я сменят със златнокеремйдените й всички други преливания на есенните багри. По селищата, угарите и полята пъплеха хора и спокойни стада, унесени във всекидневната грижа на труда и мисълта за своите близки във войската на Бърдоква. Понякога, забелязали още отдалеч пълзящата колона на своето войнство, те оставяха всичко, и рала, и стада, и бързаха да пресекат нейния път й я посрещнат със светнали погледи и горделиво самочувствие. По селските мегдани се изнасяха вретища хляб и погачи, току-що извадени от пепелта на подници, ведра с мляко и медовйна. Всичко, каквото можеше да се изнесе из колибите и хижите, се натрупваше пред краката на уморените войскари с безкраен поток от подканвания и благословии.
— Е, момчета, сега пък накъде? — запитваха весело старейте.
— За Търново! — беше един и същ навсякъде отговорът.
— Ха така! Ами ще пипнете ли Тих?
— Ех, то се знае!… За него сме тръгнали. Ще го вържем и ще го изпратим на гърците за спомен.
— О-хо-о! Ами цар кого ще турите, Бърдоква ли?
— Защо не?…
— Е-е, нека му е честито тогава! Него го бива за всичко…
Зает със своите мисли и не разпознаваики в повечето случаи от любопитните погледи на причакващите ги селски тълпи, Бърдоква долавяше от време на време откъсите на тези простодушни разговори, които въпреки това покриваха цялата същина на неговото голямо дело с всичките му катадневни усложнения и все по-нови изгледи. — Защо не? — шумеше в ушите и съзнанието му спокойният и уверен въпрос на всички, на цял народ, отправен с благоговейна надежда към него. Тази земя, изтерзана от толкова беди и позор, но жилава в своя дух, не искаше да умре още и отправяше надеждата си към един вожд, един пратеник на съдбата, какъвто откриваше вече в лицето и подвига на Бърдоква. — Защо не?… Та нима някога и самият Христос не бе се родил в голата ясла на една овчарска колиба, за да зацарува отпосле във вярата и душите на човеците? Хм!
— Ще видим, ще видим!
След няколкодневен бавен ход, като че си отпочиваше, колоната изви край Загорското поле и стигна до планинския проход, който водеше към Търново. Там ги очакваше и остатъкът от разбития отряд на Годуна. Посечен в рамото от меч и посърнал от болки и мъка, калугерът лежеше свит и неподвижен като труп върху шумата на една малка дъбрава, където го намери и Бърдоква. Захлупил очи върху земята, той пъшкаше тежко, като че се стягаше да предаде вече неспокойната си душа на господа. Още двадесетина спасили се люде от отряда му се навъртаха мълчаливо край него като на погребение.
— Годун! — го повика Бърдоква, като се наведе ниско над него. — Жив ли си?
Раненият се обърна тежко, като разбуден от сън и спря мътния си поглед към Бърдоква. Целият гореше от треската на дълбоката рана в рамото. Брадясалото му лице се сгърчи от непоносимата болка на движението, той стисна очи, за да я надмогне, и изпъшка:
— Дойде ли? — помръдна глухо напуканите си почернели устни той.
— Дойдох…
Годун отпусна главата си отново върху шумата. Е, няма… да умра тогава! Ще видиш!… — пробълнува едва чуто той сякаш се заканваше на някого. Може би това беше самата смърт, срещу която в тези мигове той вдигаше последния си отчаян бунт.
През нощта, обграден от войводите в палатката на Бърдоква той издъхна.
— Годун, Годун!… — промълви Бърдоква над него. — Никой не може да ми се наплати за твоята мъка.
Вестта, че дружините на Бърдоква са нахълтали дълбоко из Хемуския проход на път за Търново смути й хвърли в тревога царевия град. Онова, което бе плахи предчувствия или със слаби надежди се беше очаквало от последния войник и гражданин до най-високите върхове на Царевец, се случи. Страхотното войнство се приближаваше все-повече, бунтовно и разгневено от предизвикателството, което беше хвърлено срещу него С ръмженето на див и могъш, звяр, показващ зъбите си още отдалеч. Като стар и мършав пес Търново прибра болярската войска, която бе унищожила малочйсления и по-слаб отред на Бодуна, и подпря отвътре тежките порти на крепостта.
В общото униние й уплаха в Царевец бяха останали само двама души, коиго не оброниха глави пред приближаващата се опасност, а напротив, приготвяха се да я посрещнат със слаба, но воинствуваща надежда. Те бяха куцият цар Константин Тих и кастрофилактът Василий — началник на крепостта. На хромия самодържец се струваше, че му Приляга, макар й отчаяно, да посрещне с честта на една битка бунтовната вълна на Бърдоква. След като от няколко седмици беше претеглял в своите самотни размишления всичките изгледи и опасности, който случаят щеше да им поднесе, той имаше предвид и няколко особени обстоятелства, които го насърчаваха. Общата опасност, която застрашаваше трона и живота му, може би заплашваше еднакво и целия търновски еонм от боляри, велможи и сановници. Това беше една опасна клика, един истински замък, на блестящ легион от царедворци, военачалници, дами и стари сплетници и разколници, предишни и сегашни деспоти и феодали на полунезависйми земи по краищата на страната; скрити и открити претенденти и съзаклятници против короната и всевъзможни, проядени от червея на самолюбието и продажността, стълбове на държавата през целия смутен и кратък живот на втората й самостоятелност. Сега всички, изправени пред призрака на общото нещастие, което ги очакваше, щяха да последват Тих в борбата му срещу бунта, за пръв път може би честни и сплотени около него. Върху тази изключителна и щастлива възможност царят възлагаше всичката си надежда.
Кастрофилактът Василий беше съгласен с него, но не и с всички страни на съдбоносното му решение. Той познаваше своя цар. Хромият Тих беше и хром воин. Неговият живот беше протекъл в религиозни бдения и срещи с всевъзможни шарлатани — прочути калугери, проповедници, съногадатели и лъжефилософи, и мечът на Асеновците беше тежък за ръката му. Тих бе цар, но от години наред вместо него царуваше жена му Мария, внучка на византийския император Палеолог, хитра, коварна и прекрасна като Клеопатра. Той бе завладян от нейния ловък женски ум и пъргав усет към болярските козни и съзаклятия срещу трона, в борбата с които се изчерпваше и по-голямата част от деятелността на царуването по онова време. Безволен и малодушен, Тих неусетно беше прехвърлил целия политически и държавен, товар в нейните мраморнобели като на древна богиня ръце. За себе си той беше запазил само манастирите, външния блясък на фигурант в тронната зала и упоителната магия на Мариините неизчерпаеми любовни ласки.
Кастрофилактът, около седемдесетдодишен, беловлас, нисък, въздебел болярин и прочут стратег, разбираше добре й сегашния момент. Той имаше своите основания да поклати недоверчиво глава, като чу от царя намерението му да излезе с търновската войска и да даде решителна среща на бунтовниците.
— Не е ли по-добре, високославний царю — уклончиво, но спокойно го посъветва той, — да не бързаме толкова с битката срещу този нехранимайко… Стените на Търново са високи и яки и той никога не ще може да влезе заедно с шайката си тука. По-добре е, мисля, да почакаме още. Аз ще пратя хора да проучат силите му, войводите му, които, вярвам, че не ще да са много скъпи. А пък ти, ако благоволиш, може да опитаме и други средства. Все е по-добре да вържем мирно мечката за носа и я доведем. Тогава да се поогледа в Янтра от върха на лобната скала. Един овчар, какъвто и да си се въобразява той, все си остава овчар.
— Не — отвърна Тих, отегчен от нещо. — Аз не мога да преговарям с един довчерашен отрок и свинар, който подпалва болярските крепости, прогонва десетарите и поругава православната църква… Казват още, че неговите свинари са го провъзгласили за цар. Хм! Срещу такъв скверен и миризлив самозванец аз нямам друго средство, освен да го смажа ден по-скоро. И без това пропуснахме много. Маджарският крал е успял да ме осмее вече пред нашия посланик за съперничеството на този побуял роб… Още утре ще изляза, за да свърша с този позор на царството ми!…
Царят говореше сега необичайно възбудено. Подпрял половината от тежестта на своята суха фигура върху сребърни, украсени с елмази патерици, той имаше вид на някаква опечалена креатура на величието, в което зайнатилата се съдба го задържаше още. Неочаквано борческата му стойка, с която той буквално смайваше търновския кастрофилакт, внасяше някакво странно, тъжно и едновременно комично разноличие с цялата му телесна безпомощност.
Василий го изслуша и наведе замислено очи върху пъстроцветната мозайка на пода в царската работна и приемна стая. Гласът на Тих, дълбок й далечен, отекваше меко в чудните фрески по стените и потона и потъваше през открехнатата врата в полусветлия покой на коридорите в палата, гдето не се мяркаха и чуваха стъпките на никой друг. Бяха само двамата. Но кастрофилактът не се лъжеше. Той знаеше, че на техния разговор присъствуваше и трети, невидим като дух, който подсказваше думите на царя и говореше през устата му. Това беше жена му Мария. Излишно беше всяко усилие да отклони царя от намерението му, излишен бе всеки опит за съвет. Всичко, каквото поискваше гъркинята, трябваше да стане.
— Разбирам те, прав си, преизящни царю! — беше отговорил боляринът Василий с изтървана въздишка, от която сам се смути. Но царят не забеляза нищо. Унесен в своя план за смазването на бунта, за който смяташе, че е наполовина вече свършен, той се луташе вече в подробностите на утрешното си тръгване.
— Боляринът Тертер дойде ли? — попита царят.
— Дойде.
— Войската му?
— И тя също… Днес пристигна и Смил.
— Добре!… Нахрани неговите и твоите войници с какво дал бог. Дай им вино, а ако не стигне, вземи и от моето хранилище… Утре не искам да остане нито един мъж да се търкаля и влачи като скитник из града… А-а, щях да забравя… Обади на Тертер, че го очаквам тука. Нека дойде веднага!
Кастрофилактът се поклони и излезе неспокоен. През този есенен предобед той не се чувствуваше добре. Главата му тежеше като от вчерашно пиянство. Той излезна навън от палата, доволен, че може да поеме свободно хладния въздух. Лека мъгла лежеше над Царевец. Късите улици, постлани с широки квадратни плочи, по бордюрите на които се зеленееха още неувяхващите ивици на ниска трева, бяха безлюдни. Няколко войници от дворцовата охрана се мярнаха бързо край него, поздравиха го, но той дори и не ги видя. Еднокатните, но широки каменни дворци, корабоподобните черкви с високи дървени звънарници и възвишаващите се над всичко крепостни кули и бойници се сливаха в общия тон на мъглата като вкаменени призраци над града. Пътят на болярина минаваше покрай самите врати на патриаршеския дом. Той позабави крачките си, като се подвоуми дали да се отбие вътре, или не. Ала като си спомни, че една среща с патриарха едва ли щеше да окаже някакво решаващо влияние върху реда на близките събития, той се въздържа да се отбие. Ставаше нещо непредотвратимо. Колкото и могъщо да беше патриаршеското влияние, все пак Иоаким не беше нищо друго, освен второто от пипалата на византийското духовно и политическо господство над Царевец след Мария. Василий отмина като попарен, благодарейки на бога горещо, че го беше отместил навреме от интригантската врата, гдето можеше да се изпусне с някой укор към царя и да си навлече неприятности. Но неизминал още десетина стъпки, той дочу мек и весел женски глас, който го викаше по име. Боляринът се върна учуден. От вратата на йоакимовия дом току-що излизаше царицата заедно с придворната си прислужница Ефросина. Зад тях от прага се показваше бялата глава на патриарха, който изпращаше високата си гостенка. Мария почтително се навеждаше да му целуне ръка за раздяла и веднага след това се обърна отново да догони с гласа си изненадания кастрофилакт.
— Болярино — каза тя високо и живо, като се усмихваше. — Струва ми се, че мъглата не е толкова гъста, за да не можеш да ме разпознаеш, когато минаваш край мене. Нито пък си остарял толкова, за да ти изневеряват очите… Къде си ходил в това време?
Кастрофилактът се повърна, приближи се и се поклони ниско.
— Не се шегувайте със стареца! — отвърна спокойно и шеговито той. — Бях при нашия светъл господар…
— Ах, така ли!… А какво прави той? Не съм го виждала от вчера!
— По-добре е от всякога, светла царице… Стягаме се за битката.
Неизвестно защо, Мария охна още веднъж и размърда неспокойно ръце под тъмната плащеница, с която само се черкуваше или отиваше на гости у патриарха. С подправена уплаха тя прехапа устни, от което изведнъж и още по-добре проличаваше всичката красота на устните, на снежния блясък на зъбите и страстната бездна на очите на една тридесетгодишна неувяхваща хетера.
— За битката ли? Ами царят ще дойде ли с вас?
— О, да! Той ще ни води.
Мария се прекръсти благонравно и обърна, внезапно опечалена, поглед към безмълвния патриарх, сякаш търсеше някаква помощ от него.
— Господии! — глухо изстена тя. — Та царят едвам се движи още, а вие ще го пуснете да върви срещу бунтовниците! Ох, грехота е това, боляри!… Не бива! — хвърли тя упрек към някого, като че се намираше в залата на великия съвет. Нямаше кой да й отговори. Тя се обърна и като подгонена заситни бързо към палата, последвана от Ефросина.
Двамата сановници я изпратиха с мълчаливо внимание, докато сви в мъглата и се изгуби пред очите им. Останали сами, те срещнаха погледите си за миг и се разбраха. Нямаше какво да си кажат. Една преструвка за хиляден път беше плеснала криле над побелелите им глави и бе отлетяла заедно с Мария.
— Отбий се у дома! — покани любезно Иоаким.
— Не, благодаря, бързам! Трябва да намеря Тертер м да приготвя войската за утре… Благослови ме, владико свети!
Той се наведе, целуна ръка на патриарха, прекръсти се набожно и тръгна. Високите му жълти ботуши тромаво стъпваха по влажните плочи. Някой познат го поздрави от страничен къщен рем, но боляринът не виждаше и не чуваше пак нищо. В ушите му още звънеше лицемерният упрек на Мария, която, както винаги, можеше да се шегува, хапе, усмихва и просълзява. — Лисица! — промърмори кастрофилактът на себе си, от което дългите му и сиви мустаци пошавнаха като на уловен сом. — Не знае уж нищо… А кой го праща?… Като че ли света Петка говори пред тебе, а не самият сатана! Ох!… Желал бих да отворя портите на този разбойник Бърдоква само заради нея… Да я видя като настъпена змия как се увива и целува цървула му! Ех!…
Не само кастрофилактът, но и цялото богато и бедно Търново би въздъхнало от удоволствие и злобна радост пред картината на Марииното сгромолясване, за което страхливо беше помечтал боляринът Василий преди малко. Съществуваше една безгранична, но спотайвана ненавист към тази чужденка, която носеше под своята чародейна външност и власт всичките пороци на дявола. Мария всякога беше чувствувала тази омраза и ненавист към себе си. И без да се бои от нещо, тя отвръщаше на тия чувства със същата пълна мярка, без да пропуска удобните случаи да им докаже това. Търново за нея беше враг. С отмъстителен порив тя всякога се мъчеше да му докаже, че е и неин роб. Когато Бърдоква разказваше злобливо между своите съселяни преди година страхотната приказка за нея, той не казваше нищо повече от онова, което търновската мълва всекидневно доукрасяваше с все по-нови случки из живота на тайнствения и безнравствен Царевец. Но и Мария, от своя страна, като всички търновци и самия кастрофилакт, гледаше на общата опасност, идваща от тракийския бунт, двояко. Страхуваше се от неговата необуздана стихия, помитаща всичко пред себе си, и едновременно я очакваше със скрития пароксизъм на своето необуздано въображение. Всичко, което можеше да оскърби, унижи и смаже враждебното Търново, беше неин естествен съюзник, независимо от това, откъде идеше й кое беше то. Също като в приказката за завистливия съсед, тя бе съгласна да й се извади едното око с условие, че на врага й щяха да извадят и двете. ТЯ знаеше вече по-добре от всички кой беше Бърдоква. Несъмнено, открит враг на короната й, но едновременно и смъртна заплаха за цялата глутница боляри, князе и деспоти, които години наред бяха протягали хищните си ръце към тази корона. В своята непрекъсната ту явна, ту подмолна борба срещу това посегателство, изпъстрено с коварство и петна от човешка кръв, тя се чувствуваше напоследък уморена, изоставена и безсилна да продължи тази борба докрай. Над всичко отгоре ето че се беше появил още един недостижим за нейното отмъщение и власт враг — Бърдоква. Напоследък нейното чувство на самонадеяна жена, която познава цената си, често й беше поставяло и безстидния въпрос — какъв беше той?… Млад, красив и юначен мъж ли? — Сигурно! — си отговаряше тя самата. Един прост овчар, слязъл от планината като Месия и повел цял един народ, не можеше да не носи в себе си и обаянието над всяко женско сърце, та дори ако то тупти и под скъпа царска багреница. Никой в Търново не познаваше вече по-добре тайнствения и легендарен бунтовник от една жена. Рицар или обикновен разбойник, умен или прост, облечен в блестящи доспехи или още в овчарските си дрипи — все едно, в края на краищата той си оставаше и беше само едно — мъж! Ако Тих, болярите и крепостните стени се окажеха слаби пред безумната храброст и волята на този мъж, Мария се досещаше, че има още едно оръжие срещу него — очарованието на една жена… Кой би отказал любовта на една прекрасна царица? Хм!
Из залите и коридорите на палата се разхождаше свободно и лениво една опитомена мечка, която, излегната по скъпите килими, веднага се надигаше, щом усетеше Мариините стъпки или думи, за да я посрещне и лизне по бялата ръка, от чувство на привързаност към нея. Константин Тих не можеше да понася и се мръщеше пред тия мечешки сцени сред самия палат, но не намираше сили да даде израз на отвращението, което му причиняваха те. Той още се страхуваше и отбягваше мечката. Веднъж само той се беше поопитал да я отстрани от пътя си към работната стая. Той посегна към широкия й гръб с патерицата си, но разглезеният звяр показа зъбите си с ръмжене и царят едващо не рухна на пода от вълнение и яд.
— Не е ли по-добре да махнем този звяр оттука? — намекна той след тази случка на царицата. — Идват хора чужденци, боляри и други гости и, гледам, всички се озъртат и пазят от него, като че са попаднали в гората, а не в палат. Страх ме е някой път да не направи някоя пакост на нашия Михаил… Помисли, Мария, върху това.
Царицата кимна отрицателно с красивата си глава и се усмихна:
— Нашият син ще стане български цар и затова трябва да свикне с мечките още отсега.
Тих почувствува иронията, но си отмина, накуцвайки, без да каже нещо, повече очарован, отколкото обиден от ловкостта, с която го жигосваше от време на време любимата му жена.
И сега във въображението на Мария незнайният Бърдоква не беше нищо повече от тази мечка, опасна и страшна, когато е още в гората, но кротка и раболепна тук, в палата, пред най-лекия шум на нейните царствени стъпки… — Нека дойде!.
След посещението й в патриаршеския дом Мария се прибра веднага в своята стая. Чувствуваше се уморена като от дълга разходка. Тя отхвърли леко тъмната си плащеница в ръцете на Ефросина и се отпусна в копринените възглавници на широкото съпружеско легло, полускрито между прозрачни и извезани с цветя и птици завеси. Във въздуха на горницата се носеше благовонният дъх на ливан. По стените, по тавана, и пода пламтяха ярките възбуждащи тонове на боите и позлатата по изкусни украшения, дърворезби, килими и плюшени дивани. Тежък полилей висеше на средата. В един от ъглите на стаята се виждаше грамаден иконостас от сребро и слонова кост, в дъното на който се тъмнееше бледият образ на божията майка. През стъклата на затворените полуготически прозорци се откриваха, едва забележими през леката мъгла, призрачните очертания на някаква кула и височините около Търново.
— Ефросина! — повика тихо Мария. — Доведи ми детето!
— Сега, честита царице!
Полулегнала, Мария откри очи и тъжно се усмихна подир нея. „Честита!“… Как странно и предизвикателно като обида звучеше всякога това изтъркано и вехто българско обръщение! Да живееш между зверове и да се превърнеш самата по необходимост на звяр, на убийца; да не можеш спокойно да заспиш ноще пред страха на вероломството и дебнещите преврати; да лъжеш и се преструваш до погнуса; да слушаш всеки ден мълвата за собственото си падение и грях, и цялата тази грамада от нещастия да накичиш с думата „честита“ — е, това беше вече истинско богохулство!… — Ефросина, Ефросина, колко пъти съм ти казвала поне тука, когато сме сами, да забравиш тази дума… Ти си хиляди пъти по-честита от мен и всички останали в този студен като гробница дом, защото си само слугиня и душата ти е чиста като изворна вода. Ти нямаш друга грижа и мисъл, освен да ми прислужиш, да ме изкъпеш и утешиш; да ми бъдеш вярна дори и в греха и всичко това заради твоята моминска прикя и тихото ти брачно бъдеще с някой протокелиот или млад севаст!… Колко си щастлива, моя мила!…
Царицата въздъхна дълбоко и се повдигна между възглавниците. По нежно бледата кожа на лицето й блесна самотна сълза. Тя я отри с пръст и обърна глава към вратата. Там, на прага, мълчаливо се бе изправил малкият княз Михаил. Облечено в дрехите на паж, синеоко и русо, около тринадесетгодишно, момчето очакваше да бъде повикано от майка си. Мария го изгледа безмълвно и продължително. Гърдите й се повдигнаха от въздишката на дълбоко вълнение. — Всичко е за него! — мина през съзнанието й мисълта за майчинската й саможертва. Тя разтвори прегръдката си и едва тихо изстена:
— Ела, скъпи мой!
Князът приближи. Тя го притисна и зарови жадно устните си в светлите къдри на главата му. Плачеше. Отдавна не беше давала такъв изблик на натрупаната си мъка и сълзи. Нямаше и пред кого друг да стори това, освен пред единственото и свято нещо, което й беше останало в живота — детето й. Освен с Ефросина, само с него тя можеше да размени чувства на искрена човешка обич и страдание.
Малкият княз повдигна плахо сините си и кротки очи.
— Защо плачеш, майко? — запита той по гръцки, което се случваше винаги, когато ставаше нужда да се размени някоя сръдня или съвет. Майчиният език беше по-сладък и по-звучен от недодяланата българска реч и с него по-лесно се издаваха чувствата на мъката и радостта.
— Нищо, нищо, мое дете… — притискаше тя до гърдите си още по-силно детето.
— Обидиха ли те?
— Не, не…
— Да не е болен татко пак?
— О, не, не! — хълцаше тя.
Князът обърса с ръце мокротата от нейните сълзи, които се стичаха по челото, страните и шията му. Смутен от нестихващата скръб на майката, той напрягаше безпомощния си детски ум, за да отгатне причините на нейната дълбока тревога.
— А-а… — извика леко той и се чукна с върха на пръстите си по челото, като да беше направил някакво откритие. — Зная!…
Мария млъкна, спря тихото си ридание изведнъж и притегли русата глава на момчето до своето зачервено и мокро от плач лице.
— Какво знаеш ти? — задъхано попита тя, като го олюля леко.
— Страх те е! — каза нерешително и с детско простодушие князът.
— От какво?
— От Бърдоква…
— Ти откъде знаеш?
Михаил махна победоносно и весело с ръка. В този миг той беше вече сигурен, че е разрешил сполучливо гатанката на майчината му скръб.
— О-хо, войниците ми разказват всичко… Мария сви леко веждите си.
— Но ти пак си губил времето с тях… Е, нищо, нищо, не бой се! Няма да ти се сърдя сега… Та за какво ти разказват войниците?
— За Бърдоква — каза предпазливо князът. — Цели приказки… Вярно ли е, майко, че той бил толкова силен и юначен, та можел да бутне само с рамото си стените на Търново, ако поискал? Има ли и такива хора?
Мария мълчеше сломена. Онова, което нейните шпиони бяха закъснели да й донесат, най-важното за момента, детето неволно й го казваше, без да подозира, че изнасяше първо чистата истина за могъществото на незнайния Бърдоква пред нея. Страшно! Най-верните войници, които бдяха и ги пазеха по входовете на самия палат, предричаха и очакваха като пияни вече славата и утрешната победа на най-големия царски враг.
— Вярно е! — отвърна Мария на княжеския въпрос.
— И бил много страшен?
— Това не знам… Ще видим… Мълчи и не говори вече за това… Иди си…
Тя изпрати княза с милувки до вратата и остана пак сама до късно, потънала в своя тревожен свят от мисли, за които времето сякаш не достигаше вече. През този ден тя не прие при себе си никого, нито царя, който я беше потърсил за нещо, нито дори Ефросина, която я беше молила на няколко пъти през заключената врата отвън с храна и вода.
Една седмица по-късно, когато в студената мъгла на ноемврийския ден посрещна бойната колесница на Константин Тих, цялата опръскана с кръв и вътре безжизненото тяло на своя цар, промушен на няколко места от меча на подгореца Ристак, Мария прехапа до болка бледите си устни, но не заплака. Тя усети върху себе си стотиците погледи на уплашените сановници и разбити безславно боляри, които дебнеха злорадо цялата сцена на нейната скръб. Мария се въздържа, надви и този път. Тя разбираше тия погледи на врагове и за нищо на света не искаше да приеме тяхното отмъстително, лицемерно съчувствие. Те не бяха още разбити боляри и войводи, о, не!… Още утре те всички щяха да наведат глави и да целунат царските сандали на Бърдоква и изсипят всичката кал на своите грехове върху нея, отхвърлена и развенчана царица.
— Подлеци! — стисна бисерните си зъби Мария, като целуваше студеното чело на мъртвия цар и мислеше за своите врагове.
— Свършено е и с тебе! — й подшушваше безгласно и злорадо малката болярска тълпа около нея.
— Не още, не още! — им отвръща, без да ги погледне тя.
На другия ден цар Константин Тих беше погребан без шум само с църковните церемонии на скърбящия патриарх и без намесата на дворцовия протокелиот. По изричната воля на царицата нямаше никакви траурни шествия и гощавки. И когато мина последна за прощално целуване край царския саркофаг, тя направи това с такова величествено хладнокръвие и нов блясък на чудната си красота, че всички останаха като поразени.
— Студена като змия! — прошепна кастрофилактът, наведен към ухото на стоящия до него държавен логодет. Но веднага се сепна като пронизан от стрела. Мария го наблюдаваше и сякаш бе уловила движението и смисъла на неговата обида пред самия гроб на царя.
— Болярино! — кимна тя повелително с глава към него, след като надгробната плоча изхлопа и скри завинаги останките на Тих.
— Какво, милостива царице? — приближи към нея, олюлявайки се, кастрофилактът.
Високо и надменно, за да я чуят всички, и пребледняла от дълбоко, но сдържано вълнение, Мария каза:
— Донеси ми още днес символните ключове на Търново. Тази нощ аз ще ги поднеса сама в палатката на новия цар.
Сводовете на църквата „Свети четиридесет мъченици“ се залюляха като камбани над главите на присъствуващите. Настъпи гробна тишина.
Патриарх Иоаким закри лице с ръцете си.