Водител

ЖИВЯЛ НЯКОГА ЕДИН ОВЧАР…

Няма друг по-лек от онзи, който връща странника отново към родния му край.

Тъмна и топла беше пролетната нощ, в която Бърдоква остави предпазливо и мълком своя щит, копието и тежката си ризница до дебелите крепостни стени на Търново и като самотен вълк, без да се обади някому, се вмъкна в тъмните дебри на планината, на път към юг. Пролетната нощ прелъсти воина. Много нощи, буден и неподвижен като каменен стълб на своя пост, той беше очаквал този миг. За стотен път може би със стиснати челюсти, мислено, той беше прегризвал жилавите връзки, които го свързваха с този чужд и студен град, но никога не беше намерил в себе си толкова сили за бягство, както през тази нощ. Бягство — тази лекокрила и примамлива като болярска мома дума не се беше харесвала никога на Бърдоква и като червей дълго беше гризала неговото съзнание и жажда да се върне пак там, отдето беше дошъл. Не, той не бягаше, не напущаше дълга си като нехранимайко, битки нямаше сега и той само си отиваше, като връщаше честно царското оръжие и прощаваше великодушно там, на високия и покварен Царевец, сребърните перпери за половината си служба, които хромият цар Тих забравяше или не можеше вече да му плати.

Домъчняло беше на Бърдоква за родния му край. Пет години бяха вече изтекли от онзи несретен ден на неговата младост, в който той така лекомислено беше опънал и пуснал леката си овчарска стрела срещу болярските слуги и кучкари там, далече някъде по слънчевите южни поли на Хемуса. Нека си тече времето, както му харесва, бързо като вятъра или бавно като растежа на вековния дъб, все едно, споменът за този ден никога няма да се забрави и като жило на оса ще се впива в сърцето на Бърдоква, докато е жив.

Тих и волен течеше животът му някога под схлупената бащина стряха, между едрите овчарски песове и стадата, пръснати лете като сиви облачета по тучните пасбища на зеленото Подгорие. Никога не можа да забрави той тихите и топли вечери над колибите и егреците, разшумели от безгрижната песен на младостта, размесена с шепота на вятъра и гъстите гори. Колко пъти е трепвал, пробуден от далечния другарски призив, прокънтял в звездната нощ, с който се разговарят замръкналите по хълмовете овчари, и отново пак е заспивал с живия спомен за приказките на старейте и бабите, наклякали в светлите вечери по дъбовите колибарски прагове или пред мъждеещите огнища.

Някога той също беше овчар и водеше стадо. Ала връхлетяха един ден върху него болярски хора на коне и с песове, задигнаха, като орли два от най-добрите му овни и ги помъкнаха към широкия и голям каменен болярски дом. Младият Бърдоква видя грабежа и ахна. Направи кръст овчарят, помоли се и потича доста подир пладнешките хайдуци, но никой го не чу. Подсмяха се хората на боязливата му жалба. И тогава стана това, което никой не помнеше да се беше случвало по този край. Посиня от мъка овчарят, опъна задъхано лък и настигна със стрелата си един от болярските люде. Кръв шурна от шията на конника. Той се олюля и се срина като отсечено дърво на земята в краката на коня… Бесни човешки викове подгониха овчаря, ала той успя с бяг да се вмъкне в гъстите усоища на планината. Три недели го търсиха ден и нощ под дърво и камък болярските шайки с глутница от песове и хрътки навсякъде по гората. Две кучета преби с гегата си Бърдоква. Той ги изчака като вълк из хралупите на старите буки и с един удар затвори завинаги предателските им муцуни. Не намериха овчаря, но уловиха в колибите баща му, стария и мирен Вукол, и за помен, и за показ го пребиха вместо сина. Зъл и отмъстителен беше боляринът Лацислав; Остри бяха зъбите му и на никого прошка не даваше. Но и той цяла година не посмя да излезе на лов из планината пред страха от невидимите стрели на побягналия овчар.

Дълго след това, покатерил се чак до върховете на високи буки, поглеждаше Бърдоква към болярската кула, сива, студена и враждебна, стъпила като огромна птица върху скалистия скат на планината. Като сива и ленива змия се извиваха дебелите и високи зидове с бойниците върху тях. Дим, лек като мъгла, се извиваше на прозрачни стълбове високо над скалите и пропастите. Здраво и чудесно беше каменното гнездо на Лацислава. Много мъки, сълзи и селски пот се бяха вграждали половин век в неговите зидове и като мрачна легенда още се носеше по колиби и села от Хемус до Родопа преданието за нейния градеж, сила и могъща власт над земите и людете, надлъж и шир около нея. Но през ония тежки и гладни дни на неволя и вълче скитничество из усоите на планината, загледан към кулата, овчарят Бърдоква не виждаше нищо друго, освен гроба на своя пребит като куче баща, стария Вукол, който и в предсмъртния си миг не беше успял да разбере защо го убиват болярските злодеи. — Ех — въздъхваше Бърдоква, — защо ли не можеше да се преобърне, както в приказките, на небесна светкавица или върколак и тогава с каква дива отмъстителна утеха той би се понесъл към ненавистната кула, за да порази с огъня си целия Лациславов дом или пък да ги издуши с невидимите си ръце за една нощ… Ех, да можеше!

Но приказките са също като сънищата дяволски измислици и едва ли се сбъдват някога. Знаеше това Бърдоква от себе си. Неотдавна, година преди случката с болярските ловци и песяци, легнал между стадото и завит на топка със своя миризлив овчи кожух, той беше сънувал, че е станал цар. Чуден сън!… Видя се той яхнал на прекрасен жребец, силен като хала, заметнат с алена като кръв плащеница, с чуден сребърен меч на кръста От всички колиби по планината и равнината са се стекли люде, да го гледат, да му се почудят, порадват и да му се поклонят ниско, ниско, чак до земята!… А Бърдоква плува на своя жребец като слънце между тях и усмихнат, с пълни шепи хвърля в краката им дъжд от сребърни перпери… Когато се пробуди, полувкочанясал от студа под кожуха и посипан от първия сняг на зимата, който беше превалял през нощта, овчарят дълго лежа неподвижен върху побелялата земя. Той не искаше да се раздели с щастливото си видение. След няколко дни не можа да се стърпи и разказа своя сън у дома си пред димливото огнище на широката и каменна колиба на Вуколовците. Всички там, мъже, жени и деца, се прекръстиха боязливо, като че ли самият сатана се беше промъкнал между тях. Старият Вукол, обронил глава, дълго мисли върху съня на своя пети и най-малък син. И не можа да се стърпи. Рано още на другата сутрин той поведе сина си по горския склон навътре в планината и чак към пладне се спряха под пещерната дупка, жилище и скит на пречудния отшелник в този край — отец Данил. Валеше ситен сняг. Планината навличаше бялата си риза. Входът, дупката, която водеше към вътрешността на скита, не се виждаше отдолу, откъм подножието на скалите. Ниски габерови храсти и хвойни го закриваха от нежелания човешки поглед и само надеждата на хромия или болния и дълбоката вяра на страдащия можеха да налучкат двадесетината каменни стъпала, издълбани от времето и дъжда към жилището на светия човек и богоугодник. Лекият, синкав дим, който се разстилаше леко над побелелите гърбове на храстите, успокоително подсказваше, че отец Данил и сега е вътре в скита.

Вукол поведе сина си нагоре, като се катереше неустойчиво по стъпалата с крака и ръце едновременно. В дъното на плитката и сводеста пещера, висока един човешки ръст, пращеше тих огън. Гъст дим лениво ближеше грапавите стени на дупката, окичена със снопове сухи треви и билки. По издълбаните в потъмнелия камък шупливини, дупки и лавици неприветливо и студено се редяха почернели от огъня малки и големи пръстени гърнета. Едно легло, постлано с няколко овчи кожи, завършваше всичкото богатство на това студено и първобитно човешко жилище. Посрещна ги сух, висок и слаб старец, наметнал скъсано шаячено расо върху кожените си и мръсни дрехи на селяк. Доловил шума и предупредителната кашлица на неочакваните в това лошо време гости, отец Данил стана от огнището и, като внезапно раздвижил се призрак, приближи, вглеждайки се в полумрака към дошлите. Както по стените на скита, така и върху гърдите му не се виждаше нито един от двата символа на православието, кръста и иконата.

— Какво ви носи насам в този студ, добри хора, беда ли? — запита глухо и дружелюбно еретикът. — Минете да се огреете…

Вукол се прекръсти, целуна мършавата ръка на отшелника и прибута Бърдоква пред себе си да стори същото. После, на срички и с мъка, развълнуван, като се чудеше откъде да започне и свърши, той разказа с няколко прости думи за чудния сън на сина си и отново се прекръсти.

Навел глава, с пожълтяла от дима на пещерата дълга, отдавна побеляла коса, отец Данил, замислен в нещо, позабави отговора си и загледан в тихия пламък на огнището, едва забележимо се усмихна.

— Радвам се, че ви посрещам здрави и бодри — провлечено и с тих глас отвърна той, след като изслуша Вукол. — С божия милост аз лекувам недъзите и душите на хората, доколкото мога… От сънища не разбирам… Но нека момчето ти се пази. Такива сънища носят понякога беди. Мене ми се струва, че царската плащеница не е нищо друго, освен дяволското крило, което го е докоснало, когато той е спал. Момъкът ти е мислил и наяве за неща, които са смутили не само сърцето, но и съня му… Всичко ще бъде за добро.

Отшелникът не прие парата, която Вукол му подаде благоговейно, и ги изпрати с молитва. Вукол си обеща мислено, че ще му донесе още на другия ден една делва жито… Но когато, едно лято по-късно, издъхваше под тоягите на болярските люде, последното нещо, което си спомни за миг, беше обещаната делва, която дотогава все забравяше да отнесе в скита на отца Данила, и привърши мъченическия си земен път със страшно огорчение за това.

Отиването в скита на отца Данила беше за Бърдоква едва ли не най-голямото събитие в неговата овчарска младост. Чудният и смешен сън за неговото кратко среднощно царуване остана плътно свързан със спомена за скита. По-късно, след смъртта на Вукол, когато той се скиташе из планината, подгонен от болярски гняв гладен и изтощен, може би същият този спомен беше станал причина един ден отново да се реши да надникне в дупката на еретика по-скоро с надеждата, че ще получи от него къшей хляб или шепа варено жито, отколкото да му бъде посочен изходът за едно спасение от тежкото му съществувание на вечно преследван беглец. И не сгреши. Отец Данил си спомни за него, посрещна го и щедро му поднесе и едното, и другото. Той го нахрани с топла пита и вкусен горски мед, а след това, като протегна сухата си ръка високо някъде над планината към север, посочи му и пътя.

— Върви натам — бащински сложи другата си ръка върху рамото му той. — Там е Търново, царският град… Много хора живеят там, все ще се намери място и за тебе. Поживей там тихо едно лято, две и три, а дотогава, добър е бог, ще премине болярският гняв като буря и ти пак ще се върнеш… Върви и не убивай вече никога!… Само на бога е отредено да съди злодеите и хората, а не на нас… Върви с бога!…

Бърдоква послуша съвета на отшелника и запъпли с тегата си направо през върховете, да търси чудния царски град. Беше пак студено време. Снегът засипваше с дебели преспи друмищата и пътеките, вълчи глутници оставяха дирите си по тях, но той се не спираше пред нищо, докато най-после една вечер стигна. Той се стъписа, изненадан от онова, което изведнъж като в сън се беше открило пред погледа му. Пред него във вечерния мрак беше блеснало Търново. Осветен от високите пламъци на грамадни и неподвижни факли, поставени по платото на Царевец и Трапезица, целият град се заливаше от тяхната заря като от някакъв пожар. Във въздуха се носеше дъхът на разтопена и горяща смола, лой и тамян. А в подножието на лумнали безброй малки и подвижни светлини, носени от невидими човешки тълпи и богомолни шествия, се извиваха тъмните води на река, отразила в себе си пламъците на едно от чудесата на този град. Беше Коледа. Тежък камбанен звън и хлопот на стотици клепала се преливаха в нощта на вълни и безспир. Царевият град заслужаваше името си. Той беше повече от онова, което бедното въображение на Бърдоква можеше досега да си представи. Сякаш него, овчаря, а не Христовото рождество посрещаше тази вечер градът. Всичкият блясък, който можеше да се даде на един велик християнски празник, цар Константин Тих беше пожелал да се даде през тази нощ.

Ала изтощен от дългия път и полупремръзнал от студа през тази чудна нощ, Бърдоква едващо не умря. Вълшебната столица беше вече затворила тежките си железообковани врати за неканените и закъснели гости и пришелци. Високи и дебели стени я пазеха отвред. Момъкът се сви в студения завет и в тъмната сянка на стената. Свит на топка, той заспа, треперейки като прогонено и пребито куче. Когато се пробуди отново, той се видя в някакъв широк и топъл подслон, обграден от любопитни и весели войници. Те миришеха на вино. Будното око на крепостната стража го беше открило и спасило през тази тържествена коледна нощ. Посмяха се войниците и добродушно, и обидно на уловения дивеч, който смутено се оглеждаше между тях. Без да подозира, Бърдоква беше попаднал съвсем на мястото си. На търновския кастрофилакт отдавна вече не достигаха войниците в крепостта и без да питат снажния и млад пришелец отгде и защо е дошъл чак тука, приеха го като желан гоец и бъдещ другар помежду си. Надянаха му ризница, дадоха му меч, щит и копие, увиха премръзналите му крака с бало и волски цървули, нахраниха го до насита и така затече новият му воински живот. Войнишкото му преображение го направи истински хубавец и левент. Но никой не знае защо името на Бърдоква не се хареса на войниците. Те прекръстиха новия си млад другар на Ивайло. Новото име сякаш по-добре прилягаше на хубавеца и така си остана…

Затекоха дни, месеци и години. Възмъжа бързо младият овчар. Скоро пусна увиснали и черни като смола мустаци и развърна още по-нашироко плещи. Новият живот го погълна всецяло. Търново блестеше като елмаз под високите стражеви площадки на кулите и бойниците, захласващ като приказка и страхотен като дяволската пропаст под лобната скала. Какво ли не видя и откри в него Бърдоква! Черкви, една от друга по-хубави, с високи камбанарии и златни кръстове, с изписани по стените светии, досущ като живи, замайваха главата му. Тук те бяха много повече, отколкото колибите на неговото селище. Палати, болярски домове, иззидани само от каменни блокове и хоросан, криеха грижливо зад себе си, в хладните и светли покои вътре, един живот, недостижим в своята красота и византийско охолство за вкуса на людете като Бърдоква, които имаха само един дял в това великолепие — да го пазят денонощно отвън. Какво беше Лациславовото каменно гнездо — си спомняше често той — пред могъщата осанка на Царевец и Балдуиновата кула, протегнала смръщеното си чело към облаците? — Нищо. Всеки ден градът шумеше като огромна пчелна тръвна. С изгрева и залеза на слънцето тежките му врати се отваряха и затваряха със скърцане, за да пропуснат вътре някой прочут царски гост, далечни деспоти, посланици със свитите им и кой ли още не… Тежки конски кервани на чуждоземни търговци пристигаха отдалеч през планини и морета, за да донесат със себе си топове алени кадифета, тънки платове, сърма, пъстроцветни стъкла, сребърни съдове с чудни резби по тях, благовонни масла, златоковани накити и пергаментова книга. Излитаха оттука въоръжени и бързи конници, за да разнесат някоя царска вест и повеля по близките и далечни краища на българската земя или пък просто бързаха да докарат оттам някой самолюбив вероломен боляр войвода, за да му се отсече само ръката, или пък да се хвърли по заповед на царския севастократор от скалата за храна на орлите. Излизаха и се връщаха височайши пратеници за Византия, промъкваха се дворцови сплетници и заговорници, или пък най-обикновени бирници и десетари, тръгнали да събират даждиите и берщините по колиби, селища и градове.

Красиво и шумно беше Търново, но студено и чуждо като мащеха за сърцето на Бърдоква. Ето пет години беше престоял той в него, никой от родните люде не знаеше къде се скита, а през това време като жива рана все повече и повече го беше разяждала жаждата да се завърне. И пролетната нощ, в която захвърли тежкото си оръжие, дойде. Със себе си той беше оставил само меча, без който вече не можеше… Дъхът на планината го успокои и ободри. Земята се разпукваше за нов живот, разнежена от първите топли нощи, и благоухаеше с влагата на горския лъх и разлистените стволове и треви.

Пет дни вървя Бърдоква, докато прехвърли Хемус и стигна до родното си селище. Сега, след петгодишна раздяла, обратният път беше по-къс. С едри и тежки крачки стъпи той между ниските, потъмнели от дим, кал и лишеи дървени колиби с овехтели сламени покриви. Опрял длан върху дръжката на увисналия на кръста му меч и отложил кожения си войнишки калпак от главата, той премрежи очи срещу пламналия слънчев заник, прекръсти се на прага на селото и благоговейно влезе вътре. Пръв го посрещна лекият повей на вечерния вятър. Весел и задъхан, той долетя някъде от хребета на планината, раздипли галено черните и влажни кичури коса по челото на госта и го целуна за добре дошъл. Като удари на църковно клепало биеше сърцето на воина и се люшкаше от топла, отдавна неизпитвана радост… Ето, ей сега ще наскачат едри като вълци сънливите селски песове, ще за ръмжат, ще се бялнат острите им зъби в краката му, за да го спрат и повърнат като чужденец. Сигурно са го забравили вече. Като тревожна тръпка ще полази по сламения гръб на колибите кучешкият вой. Ще захлопат една след друга ниските вратни и като през лисичи дупки ще занадничат плахи и рунтави човешки глави, душещи с поглед въздуха, докато познаят чужденеца и излязат да го посрещнат.

Пристъпя Бърдоква по неизпръхналата още от пролетния дъжд селска стъгда, а насреща му — чудно! — нито хора, нито кучета… Беше тихо и пусто като на гробище. И той разбра. Подгонено от мор или друга беда, избягало беше нанякъде скъпото му село. Той се подпря уморено до грамадната хралупа на самотния селски дъб и изтри с длан потта от влажния си и широк лоб. Като тъмен облак по лицето му се спусна сянката на горчива мъка.

Отец Данаил трудно се намираше в закритият от хвойнов и габеров гъсталак скит на отца Данила в планината, но ако човек се изправеше на входа му, застанал прав върху малката каменна площадка, не по-широка от няколко стъпки, щеше да види и обгърне с погледа си кръгозора на грамадна част от равната Тракия, заляна в светлина и плодородие между къдравите брегове на Хемус и Родопа. От това място старецът посрещаше всяка сутрин идването на деня, слънчев, мъглив или буреносен — все едно, и благославяше с шепота на едва разбираема молитва славата на творението. Тук той посрещаше болните и недъгавите, пристигнали от различни краища, за да се докосне до тях, да промие раните им и да раздаде билките и живата вода на изцелението. Вярващите оздравяваха и дълго след това разнасяха славата му на божи праведник и изкусен лечител. И през простите души, жалби и думи на тия люде, които търсеха спасение от нещастието си или само близост с бога, надзъртайки ту плахо, ту с неотстъпна вяра в неговия скит, отец Данил гледаше като през отворен прозорец широкия свят, наситен с човешко страдание, неволя и грях. Този свят, от който той отдавна се беше откъснал и дето дълги години не беше слизал, упорито го преследваше като сянка, вървеше по стъпките му навсякъде и не го оставяше сам дори и тука, в пустинната пазва на планината. И той го познаваше вече добре, като неразделна част от себе си. Допреди десетина години беше живял заедно с тия люде, лягаше и ставаше като овчар между тяхното стадо и делеше с тях всичко, което носеше в себе си. Надянал калугерско расо още от младини, с непознато родословие, но със здрави и неуморими крака и дълбока вяра в своята духовна потребност за хората, той бе изходил по всички посоки своята родна земя от прости орачи и суеверни пастири, за да отнесе навсякъде божията истина. Понякога той беше прехвърлял родните граници, за да стигне чак до манастирите на Атон и Божия гроб. Скитал бе из Цариград и Атина и навсякъде, където се беше прочуло името на някой книжовен монах, аскет или златоуст богослов, търсеше богословските общежития и всичко онова, което можеше да насити гладния му дух. Най-после, изтощен от глада, студа и умората на дългите друмища, остарял и подгонен от Търново заради някаква опасна ерес, той беше открил по пътя си хладната дупка на предишното мечо жилище и с благодарност към бога заседна в него. През късната есен мечката се появи в подножието на скалата, вдигна муцуна срещу миризливия дим, който кадеше край пещерата, видя със страх високата черна фигура на монаха, изправена като привидение на площадката срещу изгрева, изръмжа от изненада и още същия ден се пресели през един дол отсреща, в съседство с новия обитател на пустинния дол.

Много неща можеше да разкаже старецът за живота на хората и за себе си. Какво ли не беше видял!. Селска неволя и болярска жестокост, манастирски разврат и леност, сановнишко дармоедство, пламнали купове от дърва и слама под краката на хиляди мъченици за по-чиста и светла вяра в правдата и бога — всичко това се сплиташе като трънен венец върху челото на един кротък и неук народ, неговия народ, разпънат от едно безкрайно страдание. И ако през топлите ясни нощи понякога се заглеждаше с унесен поглед и мисъл към чудния свят на звездите, очарован за хиляден път от величественото съзвучие и промисъла на битието, то и в такива върховни мигове на мистична наслада и радост за душата си той не изпускаше връзката с действителния свят на човешката участ от времето на първото библейско грехопадение до дните на Константина Тих. Някога той избяга от този свят, не толкова подгонен от него, колкото уплашен от съзнанието за своето безсилие, да му помогне. Но въпреки това тази човешка участ не можеше да се отдели от него. Нейният образ, жив като проказа, не преставаше нито за миг да обгаря съзнанието му, следваше го навсякъде като сянка, не го пущаше сам наникъде и засъжителствува заедно с него й там горе, в тихото му каменно убежище. Проточили се бяха болни и вярващи подир него. Данил ги приемаше, защото и той не можеше без тях. Полека, с течение на годините, отшелническата му слава се разпростря надалеч, не само из Подгорието, но и зад неговите синори, по планината и Тракия. Един столетник овчар от признателност или пък от неудържим подтик на някакво съновидение беше издялал с желязото на брадвата си тежък каменен кръст от мраморен отломък и го домъкна на гръб до подножието на скита. Той го заби до брега на потока, който шуртеше в дълбочината на дола, и скоро това място доби значението на някакво оброчище за околността. Богомилът Данил не се поласка много от подвига на столетника, направен в негова чест и за негова слава, но се примири с утехата за неговата неизбежност. Този кръст все пак ставаше символния мост, който хората отново прехвърляха упорито между себе си и него. И ето че веднъж след това, в един топъл ден на следната пролет, запъплаха откъм полите на планината нагоре към пещерата като разпръснато стадо стотици люде, мъже, жени, деца и старци, натоварени с курбани и бедни дарове за скита. С бледовосъчно чело, прорязано от дълбоките бръчки на годините, молитвите и поста отец Данил ги посрещна с чудна проповед за любов и правда между ближни, отказа се от даровете, погали децата и утеши старците. Заедно със слънчевия залез той разпрати всички надолу към колибите, като пияни от чистата вяра на думите му.

Когато скоро след това болярин Лацислав научи за магьосничеството и проповедите на отца Данила, той се закле пред себе си, че ще изгори жива в дупката богомилската лисица, която се беше завъртяла из неговите земи. Но и старецът, от своя страна, очакваше това. Дълбоката опитност и усетът му подсказаха за опасността, която можеше да долети някой ден откъм болярската крепост. Отдавна той я беше предчувствувал и, напоследък я очакваше с покорна и скръбна усмивка като нещо непоправимо, необходимо, неизбежно. Да избяга, да се скрие или да потърси из други краища, или в нови дупки убежище и спасение, той не намираше вече сили в себе си. Немощта на ставите му, оброчището и тази хладна дупка, която двадесет години му беше давала гостоприемно подслон й завет от бедите й греховете на земния живот, не го пускаха вече и като с желязна верига го пришиваха към себе си. Ала не би. Случи се нещо друго. Пламтящата борина на Лациславовите хора не успя да стигне до скита на отца Данила и през тази пролет.

В Подгорието, по Хемус и из Тракия стана нещо неочаквано. Планината притаи дъх и се сви, а равнината под нея изведнъж посърна, потъмня, като че ли я бяха лизнали огнените езици на невидим пожар. Като вековен лес, люшнат от първите пристъпи на бурята, пролетя бързо и надалеч по колиби, села и градове мълвата за идването на татарите.

— Татари, татари… татари!…

След мълвата бързо препускаше и бедата. По къдравите скутове на Подгорието, по друмищата и полетата запълзя като ламя многобройна орда от мургавожълти чужденци, яхнали на издръжливи и пъргави коне. Отгде идваха, никой не знаеше, пък и нямаше време да се мисли за това. Въоръжени с криви като полумесец ятагани, лъкове и маждраци, с отпуснати дълги перчеми на главите си, които стигаха чак до плещите им, те носеха вместо знаме конска опашка, привързана за върха на дълго копие. Пред тях земята изтръпваше като поразена от гръм и чума, а след тях оставаше дирята на пепелища и смърт. Задимяха селата и градовете. Пушеците им на високи стълбове се извиваха страхотно към облаците. Всяка нощ засветваше ту тук, ту там огнена заря на все по-нови и нови пожарища.

— Лошотии!… Малко ли ни бяха бедите, та ни пращаш и тази?…

Като подгонени от небивал мор се проточиха керваните на бягащите села към горите. С набързо събрана и оскъдна покъщнина, малко жито и стадата подир тях, жени, деца и мъже с неизразимата уплаха на подгонени от смъртта люде задръстиха друмищата и пътеките в безумното си бягство към тъмните пазви на планината, за да се изпокрият там като дивеч… Ето, още малко, още половин ден път и ще стигнат, ще успеят да се укрият! Децата хълцат от уплаха и глад върху раменете на майките си или привързани върху колите и добитъка, но не смеят да изпискат и проплачат, защото усещат и те, че става нещо страшно. Нека потърпят още малко! Там, в буковите шумаци, ги чака храна и сън, и спасение от връхлетелите ги като зверове поганци… Ох, ох, не ще да стигнат! Там, някъде в далечината зад тях, като малка черна точка се търкаля по кръгозора самата беда. Мъжете слагат от време на време длани над очите си и смъртнобледи вторачват погледа си натам, и после отново и по-усилено поемат напред… А малката подвижна точка на кръгозора расте все повече и повече, разтяга се на ивици като змия и няма вече съмнение, скоро ще настигне кервана на бегълците.

— Татари! — прозвучава като предсмъртен вик някой глас.

С нечовешка сила, още по-страхотен, ужасът погваше бежанците напред. Старците изоставаха. Майки оставяха с вой пеленачетата си из крайпътните храсти на милостта на бога, отмалели от товара на другите деца. Добитъкът се разпръсваше, изоставен по полето, колите спираха и задръстваха пътя. Те вървяха твърде бавно, за да ги дочакват стопаните им. Опустяло всичко!… А зад тях, все по-ясно и близко, расте и лети подвижното петно на татарската орда и дига леки облаци прах зад себе си…

Отец Данил чуваше и виждаше всичко. Засъбираха се през нощите предпазливо като лисици и старейшините от побягналите села. Поглеждаха се един друг като стъписани и разбираха, че няма какво да си кажат. Мъдростта на годините им не беше достатъчна в тия дни на тревога и ужас, за да кажат нещо повече на селяните освен единединствен съвет — да бягат!… Но най-после измислиха и нещо друго, което им се стори твърде важно. Решиха да изпратят няколко избрани помежду си старей до кулата на Лацислава, да почукат на портата му и да се оплачат лично на боляра за нещастието си; да му разкажат как ето вече две седмици людете се крият като зверове из горите и се хранят само с корени и гнил желъд. Децата мрат като от мор. Нека боляринът не чака повече, а да пусне конници към Търново и обади за всичко на царя. Какво правят Тих и войводите? Не виждат ли, че селяните чакат за помощ и закрила? Или пък се изплашиха и те от поганците, боже опази!…

Решиха, прекръстиха се старейшините и изпратиха хората си до Лацислава. Шест души старци, глави на прочути задруги и селища, заминаха с тоягите си и не се върнаха вече. Боляринът не отвори тежките порти на кулата си за тях. Почукаха старейте с тоягите си, както бе им поръчано, позавъртяха се край високите и непристъпни зидове на хемуската крепост, но никой не им се обади отвътре. Лацислав беше заповядал на стражата да не отваря на никого. Сам той вътре беше недостижим за никакви беди. Поганците не можеха да нахълтат и не се бяха опитали още. Пълни бяха с вода щерните на кулата, в оборите се търкаляше угоен добитък, а от хамбарите преливаше едро загорско жито. Високи и твърди бяха стените. Не татари, а птичка не можеше да надникне в орловото болярско гнездо.

Оброниха глави старците. Студено като камък се показа и сега, в това трудно време, болярското сърце. Разбраха те, че и сам бог ги изоставяше, и тръгнаха назад. Но не се върнаха. Закъснели бежанци, които бяха минали на другия ден по пътя на пратениците, разнесоха из горите вестта, че са ги видели насечени да лежат край пътя, близо до болярската кула, сигурно подушени и настигнати от поганската шайка.

— Отче Даниле — каза веднъж, една седмица след случката със старейте, задъхан от кашлица, Панковският старейшина, като се промъкна, капнал от умора, в пещерата на отшелника. — Хората, които пратихме за милост и помощ при боляра, не се върнаха… Думат, че татарите са затрили и тях. Бог да ги прости!… — Старейшината свали калпак и почеса брада. — Е, то се е видяло, че няма друго спасение, освен да се търси някаква сгода, та да се скрием от поганците… Та ще ни пуснеш ли, отче, да направим колибите си тук, долу при кръста… Пратиха ме селяните да те попитам.

Данил въздъхна.

— Земята е само божия — замислено отвърна той. — Аз нямам нищо мое върху нея… За да се запазят от хищниците, тварите се крият, къде намерят. Елате и вие тука! Мястото е сгодно. Добре сте намислили.

Той изпрати стареца, като го придържаше с една ръка, хванал го отзад за пеша на овчия му кожух, за да не се подхлъзне по стръмните каменни стъпала надолу. След Панковския старейшина дойдоха през няколко дни и други. Един след друг, подпирайки се на тоягите си, закатериха се нагоре към скита побелелите едновековни люде. Нерешителни и плахи като деца, те отлагаха калпаците си, кръстеха се и искаха като милост все едно и също нещо — да се заселят при кръста. И Данил ги приемаше. В думите, които се отронваха с мъка изпод увисналите и побелели мустаци, и в погледа им на отчаяни и беззащитни люде отец Данил долавяше веднага смисъла и причината на тяхната молба да се заселят тука и по-близо до него. Планината беше нагърчена от безброй дебри и усои, които можеха да притулят като под майчино крило всички тия хора и дори цяла Тракия… Но тук те идваха не само за това. За тях мечото жилище на отшелника, с течение на годините и благодарение на чудноватия и богоугоден живот на обитателя му, беше добило значението на една истинска светиня. Тука, в нейното подножие, ужасените хора дълбоко вярваха, че ще намерят спасение, не толкова поради безопасността на това място, закрито още отдалеч с вековни гори и скали от окото на кръвожадния нашественик, но преди всичко и затова, че се надяваха, че все още не губеха надежда в чудотворното посредничество на скита между тях и бога, който ги беше изоставил… Отец Данил разбираше това добре и завладян от страшно смущение, дошло някъде из дълбините на едно общо и смътно очакване за някакво спасително чудо — зачака и той.

За няколко дни вековният покой около скита, разклащан досега само от бурите, резкия писък на нощни птици или воя на гладен звяр през зимите, отлитна неусетно нанякъде. Под току-що раззеленилата се и къдрава покривка на гората зашумя невидим за окото хиляден човешки мравуняк от бежанци, пристигащи всеки нов ден отдолу, откъм опразнените села. Запращяха по склоновете на дълбокия дол младите буки, поваляни от удара на брадвите. Задълбаха се дупки из земята за нови човешки леговища. Плачът на деца се смесваше с мученето на добитъка и неуморния кучешки лай през целите денонощия. Вечер, по тъмно, се разпаляха стотици малки огньове, скътани до дебелите корени на дърветата, и блещукаха между прозрачната завеса на листата и клонете като бледи звезди чак до сутринта. Замириса на дим и тор и дивечът, вдигнал муцуви, се оттегляше, подгонен от бегълците, все по-нагоре и навътре в планината. Дните ставаха все по-светли и дълги, а нощите топли и лунни. Между хвощовете и зелената папрат започнаха да раждат жените и да се ягнят овцете.

Пътеката за скита беше стръмна и уморителна вече за краката на отца Данаила, но новото село, което изникна изведнъж под него с дишането си, с детските викове и кучешкия лай, сякаш разбуди и него като планината от някакъв дългогодишен сън. Животът на хората, от които той напразно се беше мъчил двадесет години наред да се откъсне, сега със своето цялостно присъствие и всекидневен кипеж го поглъщаше отново в себе си. Отвикнал от тяхната глъч, отначало той като че ли се боеше да слезе при тях, но скоро свикна с това; нещо повече, тяхното ново съществуване, изпълнено със същите нужди и мъки като неговото, го примами надолу и той започна всеки ден да слиза там. Обикаляйки навсякъде по разпръснатите колиби, той разговаряше със старейшините и присядаше до болните, увити в кожи, в тъмните дъна на леговищата. Благославяше и наливаше в простите души надежда.

— Отче, няма ли да се свърши най-после това тегло? — го запитваше някой в пътя му.

— Ще се свърши… — отговаряше уверено и спокойно като самата истина той.

— Кога?

— Скоро.

— Ами татарите?

Отец Данил отминаваше нататък, без да отвърне, като че ли недочуваше жегливия въпрос. Винаги срещу това питане той имаше и един готов отговор, чиято убедителност беше по-бляскава и от слънцето и по-твърда от скалите. Ала този отговор, по свои вътрешни съображения и по силата на една първична християнска догма за смирението, за неизбежността и непротивенето на злото, в която беше заключен и целият морален закон на неговото съществуване, беше цяла пропаст и отец Данил още отбягваше да си послужи с него, като че ли водеше борба със самия дявол. Някога, когато изпращаше младия овчар Бърдоква към Търново със завета да не убива никого и с този завет му подаряваше и муската на най-висшата проява на човешкия дух, той не забрави да нахрани убиеца със сладък мед и да благослови дълбоко в душата си ръката, която беше пуснала стрелата срещу злодеите. И през дългите часове сега, когато седеше между плахите и добродушни селяни на новото село, заслушан въз вълнуващите им разкази за ужаса, който като пожар зачерняше цялата страна, за изгорелите деца и озлочестените моми и невести, старческото му тяло потреперваше, като че ли езиците на огъня се допираха до самия него. Тежко! Той повдигаше овлажнелия си и отслабнал поглед и се вглеждаше недоверчиво в брадясалите лица на заобиколилите го млади и стари селяци. Повечето от тях бяха синове и братя на воини, които познаваха славата на много битки, срещаха се още и осакателите и живи паметници на тази слава, а сега тези люде хленчеха като баби пред него, смутени и уплашени, изоставили жените и децата си в огъня и отпуснали брадвата в яките си ръце, като поразени от гръм… Какво чакаха още?

Едно нечовешко страдание беше сграбчило за гушада един цял народ, неговия, и го задушаваше до смърт. Страдание, което предварително обезоръжаваше духа, притъпяваше с ужаса си всяка мисъл и искра за отпор и преливаше всяка човешка представа за себе си. Някога Мойсей, по повелята на бога, беше превел своя народ по дъното на едно раздвоено море към спасението. Давид беше повалил Голиата. Но сега неговото племе нямаше нито единия, нито другия. Бог чакаше още нещо.

Отец Данил зачака бога.