Водопад в пустинята

ПЪРВА ГЛАВА

Определено си струваше човек да я погледне отново.

Имаше повече причини — по-основни причини — освен факта, че тя бе една от малкото жени на строителната площадка. Бе в човешката природа женските форми да привличат мъжкия поглед, особено когато се срещаха на места, запазени основно за мъже. Вярно, доста жени си слагаха каски и се занимаваха със строителство, ала ако можеха да заковат пирон или да сложат тухла, за Коуди нямаше значение как си закопчават блузите. Но в тази конкретна жена имаше нещо, което привличаше погледа му обратно към нея.

Стил. Макар да бе с работни дрехи и да стоеше върху купчина отпадъци, тя го имаше. Самоувереност, помисли той и се заклати на пети. Според него самоувереността сама по себе си означаваше стил. Жената му харесваше, колкото… Или почти колкото черна дантела върху бяла кожа.

Ала нямаше време да седи и да мисли. Бе закъснял с почти една седмица с пътуването от Флорида до Аризона, за да поеме този строеж, и имаше доста за наваксване. Утрото бе натоварено, а много неща го разсейваха — шумът на хора и машини, заповедите, които се викаха и изпълняваха, крановете, издигащи тежки метални греди, които щяха да оформят скелета на постройката там, където сега имаше само камъни и кал, ярките цветове на тези камъни и кал под бялото слънце, дори собствената му нарастваща жажда. Но Коуди той нямаше нищо против нещата, които го разсейваха.

Беше бе прекарал достатъчно време по строежи, за да може да вижда отвъд натрошените камънаци, през това, което изглеждаше по-скоро като разрушение. Вместо това той виждаше потта, напрежението, мисълта и възможностите.

Ала сега се усещаше, че гледа жената. Тук също имаше възможности.

Бе висока, забеляза Коуди, над метър и седемдесет с работните си ботуши, и по-скоро стройна, отколкото слаба. Раменете й изглеждаха силни, а яркожълтата тениска бе потъмняла на гърба от пот. Като архитект той харесваше чистите, икономични линии. Като мъж харесваше как изтърканите джинси стягаха плътно бедрата й. Изпод каската, ярка като тениската й, се подаваше къс бретон с цвят на полиран махагон — едно от любимите му дървета за работа, заради красотата и богатството му.

Намести тъмните очила на носа си и очите му зад тях я огледаха от каската до върховете на ботушите. Определено си заслужаваше човек да я погледне втори път, помисли си отново, възхитен от начина, по който тя, без излишни движения, се наведе да огледа една пратка товари. Над задния й джоб имаше очертана по-бледа линия. Сигурно там носеше портфейла си. Практична жена, реши Коуди. На строителната площадка дамската чанта само би й пречила.

Нямаше бледата нежна кожа на червенокосите, а топлия златист тен, който вероятно идваше от жулещото аризонско слънце. Откъдето и да идваше, той го одобряваше, както одобряваше и дългите, донякъде остри ъгли на лицето й. Упоритата й на вид брадичка се смекчаваше от нежните скули, а и двете се уравновесяваха от меките неначервени устни.

Не виждаше очите й заради разстоянието и заради сянката, която хвърляше каската й, но гласът й, когато извика някаква заповед, бе доста ясен. Такъв глас би бил по-подходящ за тихи мъгливи нощи, отколкото за потни следобеди.

Коуди пъхна пръсти в джобовете на джинсите си и се ухили. Да, наистина, имаше безкрайни възможности.

Абра, която не усещаше, че той я оглежда, продължаваше да се мръщи. Избърса с ръка мокрото си чело. Слънцето днес беше безпощадно. Още бе осем сутринта, а вече прежуряше. Потта се стичаше по гърба й, изпаряваше се и отново се стичаше — цикъл, с който вече бе свикнала да живее.

Не можеш да се движиш много бързо в тази жега, помисли тя. Не можеш да пренесеш много метал или да натрошиш много камъни, когато температурата е над тридесет. Въпреки пълните с вода варели и раздаваните солни таблетки, всеки ден беше битка да се изпревари времето. Засега успяваха, но… Не може да има никакво „но“, напомни си Абра. Строителството на този курорт бе най-голямото нещо в кариерата й досега и тя нямаше да се провали. Това бе нейният трамплин.

Макар че й идеше да убие Тим Торнуей, задето бе обвързал „Торнуей Кънстракшънс“ и нея с такива срокове. Указателните клаузи в договора бяха убийствени, а Тим, както си му бе обичаят, бе стоварил отговорността да бъдат избегнати изцяло върху нейните рамене.

Абра се изправи, сякаш наистина усещаше тежестта. Чудо трябваше да стане, за да се вмести строежа във времето и в бюджета. Тъй като не вярваше в чудеса, тя бе приела, че я чакат дълги и тежки дни. Курортът щеше да бъде построен, и то навреме, дори ако трябваше сама да вземе чука и триона. Ала това беше за последно, обеща си Абра, докато гледаше как величествено се издига един стоманен пилон. След този строеж щеше да скъса всички връзки с Торнуей и да пробива сама.

Бе им задължена за това, че й дадоха старт, че имаха достатъчно вяра в нея, за да й позволят да се издигне от асистент до инженер-конструктор. Това тя нямаше да забрани, нито сега, нито когато и да било. Но задълженията й бяха към Томас Торнуей. Сега, когато него го нямаше, Абра с всички сили се стараеше Тим да не провали бизнеса. Ала проклета да бе, ако го дундуркаше до края на кариерата си.

За миг си помечта за едно от студените безалкохолни, натрупани в хладилника, после си проправи път през строежа да надзирава поставянето на пилоните.

Чарли Грей, прекалено усърдният и нетърпелив помощник, с когото Коуди се бе озовал вързан, само дето не го задърпа за ризата:

— Да кажа ли на госпожица Уилсън, че сте тук?

Коуди се опита да си спомни, че и той някога е бил двадесет и двегодишен и досаден.

— В момента е заета. — Той извади цигарите си и пребърка два джоба, преди да намери кибрит, рекламна кутийка от някакъв малък хотел в Натчес, влажна от собствената му пот.

— Господин Торнуей искаше да се запознаете.

Устните на Коуди трепнаха. Точно си мислеше, че няма да му е никак неприятно да се запознае с Абра Уилсън.

— Ще стигнем и дотам. — Драсна една клечка и машинално сви пръсти около пламъка, макар че нямаше и полъх.

— Пропуснахте вчерашното съвещание, така че…

— Да. — Нямаше да си изгуби съня заради това, че бе пропуснал съвещанието. Проектът за курорта бе на Коуди, но когато му се бяха стоварили семейни проблеми, партньорът му бе поел по-голямата част от подготвителните работи. Той погледна отново към Абра и реши, че това бе много жалко. Няколко метра по-нататък имаше паркиран фургон. Коуди се запъти натам, следван по петите от Чарли. Той извади една бира от хладилника, отвори я в движение и влезе вътре, където портативни вентилатори се бореха с жегата. Температурата спадна с няколко безценни градуса. — Искам пак да видя плановете за основната сграда.

— Да, сър, у мен са. — Чарли като добър войник подаде тубуса с чертежите и почти застана мирно. — На съвещанието… — Той се прокашля. — Госпожица Уилсън посочи някои промени, които искаше да се направят. От инженерна гледна точка.

— Така ли? — Коуди невъзмутимо се разположи върху тънките тесни възглавници на разтегателния диван. Слънцето милостиво бе избелило ярката оранжево-зелена тапицерия до почти безобидно сивкаво. Той се огледа за пепелник, спря се на една празна чаша и разгъна чертежите.

Харесваше му как изглежда. Сградата щеше да е с купол от цветно стъкло. Етажите с офиси щяха да обкръжават централния атриум, създавайки усещането за отворено, неограничено пространство. Помещение, което диша, помисли си. Какъв бе смисълът да отидеш на запад, ако нямаш място да си поемеш въздух? Всички офиси щяха да са с прозорци от дебело тъмно стъкло, което да спира яркото слънце, като в същото време позволява неограничен изглед към курорта и планините.

На партерния етаж фоайето щеше да се извива в полукръг и да бъде лесно достъпно от входа, от бара на две нива и от остъкленото кафене.

Клиентите можеха да се качват със стъклените асансьори или по извитите стълбища, за да обядват в един от трите ресторанта или в салона малко по-нагоре.

Коуди отпи голяма глътка бира и огледа плана. Виждаше го като проява на фантазия, дори на чувство за хумор, ала най-вече като съчетание на съвременното с древното. Не, не можеше да види нищо в проекта си, което имаше нужда или той би позволил да бъде променено.

На Абра Уилсън, помисли Коуди, щеше да й се наложи да го понесе.

Когато чу вратата на фургона да се отваря, вдигна поглед. Отблизо тя изглеждаше още по-хубава. Малко потна, малко прашна и, както изглеждаше, доста ядосана.

За последното бе прав. Абра си имаше достатъчно работа и без да трябва да разгонва заблудени работници, които бяха решили да си почиват не по график.

— Какво правиш тук? — скара му се тя, когато той отново надигна кутийката към устните си. — Всички трябва да са навън. — Измъкна бирата от ръцете му, преди да бе успял да преглътне. — Торнуей не ти плаща да си седиш на задника, а и тук никой не ние в работно време. — Остави бирата на масата, преди да се бе изкушила сама да разхлади пресъхналото си гърло.

— Госпожице Уилсън…

— Моля? — Абра се обърна към Чарли, загубила търпение. — О, господин Грей, нали? Почакайте малко. — Всичко по реда си, помисли тя и изтри мократа си буза с лепкавия ръкав на ризата. — Слушай, приятел — заяви на Коуди, — ако не искаш да си изгубиш работата, ставай и отивай при бригадира си. — Той й се ухили нагло. Абра усети как на върха на езика й напират непрофесионални думи и ги сдържа с колкото самообладание й бе останало. Както сдържа и желанието си да забие един юмрук в самодоволната му усмивка. Хубаво копеле, трябваше да признае. Мъже с такъв грубоват вид винаги си мислят, че с усмивка могат да се измъкнат от всякаква неприятност… И обикновено наистина успяват. Само че пред нея такива не минаваха, напомни си тя. И все пак нямаше полза да заплашва член на профсъюза. — Тук не е разрешено да се влиза — процеди през зъби Абра и грабна чертежите. Може би, ако сутринта бе минала по-гладко, нямаше да й се иска да отхапе нечия глава, чиято и да е. Ала той се бе озовал на неподходящото място в неподходящия момент. — И определено не ти е работа да си пъхаш носа в това. — Чудеше се какъв ли цвят са очите му зад тъмните очила. Мъжът продължаваше да се хили и ако не друго, това само по себе си бе достатъчно да й се иска да му ги насини.

— Госпожице Уилсън… — опита отново Чарли с нотка на отчаяние в гласа.

— Какво, по дяволите? — Отърси се от ръката му, макар да си напомняше, че трябва да се държи любезно. По дяволите любезността, каза си. Беше й горещо, бе уморена, ядосана и си търсеше на кого да си го изкара. — Още ми не сте измъкнали от ваната този ваш прословут архитект? Торнуей иска строежът да се движи по график.

— Да, виждате ли…

— Само за минутка — прекъсна го тя и отново се обърна към Коуди: — Слушай, казах ти да се разкараш. Нали разбираш английски?

— Да, госпожо.

— Размърдай се тогава.

И той се размърда, но не както бе очаквала. Лениво, като котка преди скок от перваза на прозореца, разгъна тялото си. Стори й се, че по-голямата част от него бяха крака. Промъкна се между масата и дивана и взе бирата си. Не приличаше на човек, който се страхува, че ще си изгуби работата. Облегна се на хладилника, отпи с удоволствие една голяма глътка и отново й се усмихна.

— Бива си те, а, червенокоске?

Абра се овладя за една бройка, преди устата й да увисне отворена. Строителството може да беше основно мъжка работа, ала никой, с когото тя работеше, не можеше да има нахалството да се отнася към нея снизходително. Поне не в лицето й. Той щеше да изхвърчи, каза си Абра. Срокове или не, профсъюзи или не, тя лично щеше да му издаде заповедта за уволнение.

— Намери си канчето за обед, качи се на пикапа си и се разкарай. — Отново измъкна бирата от ръката му и този път я изля върху главата му. За щастие на Коуди вътре бе останала само една глътка. — Иди се оплачи на профсъюзния си отговорник.

— Госпожице Уилсън… — Чарли бе пребледнял като платно, а гласът му трепереше. — Вие не разбирате…

— Излез, Чарли — обади се тихо Коуди и прокара пръсти през мократа си коса.

— Но… Но…

— Вън.

— Да, сър. — Чарли изчезна, повече от доволен да напусне потъващия кораб. Заради това и защото бе нарекъл дългурестия хубавелко „сър“, Абра заподозря, че бе объркала пътя и бе завила в глуха улица. Машинално присви очи и изпъна рамене.

— Струва ми се, че не ни запознаха. — Коуди свали тъмните си очила и тя видя, че очите му бяха кафяви, с мек, златистокафяв цвят. В тях нямаше нито гняв, нито смущение. По-скоро я оглеждаха със спокойно безразличие. — Аз съм Коуди Джонсън, вашият архитект.

Би могла да запелтечи. Би могла да се извини. Би могла да се засмее и да му предложи още една бира. Всичките три възможности й минаха през ума, ала поради спокойния му немигащ поглед бяха отхвърлени. Вместо това каза:

— Много мило от ваша страна, че наминахте.

Костелив орех, реши той, въпреки бадемовите очи и знойните устни. Е, бе чупил костеливи орехи и преди.

— Ако знаех какво топло посрещане ще получа, щях да дойда по-рано.

— Жалко, наложи се да освободим духовата музика. — Тъй като искаше да спаси гордостта си, Абра се опита да мине покрай него и бързо откри, че ако искаше да стигне до вратата, до дивана или до където и да било другаде, трябваше да мине през него. Не си зададе въпроса защо тази перспектива й хареса. Той бе препятствие, а препятствията служеха за това, да бъдат преодолявани. Наклони глава, съвсем леко, и това бе достатъчно, за да се озоват очите й на едно ниво с неговите. — Въпроси? — попита тя.

— О, няколко. — Като например кого трябва да убия, за да те имам. Наистина ли брадичката ти понася удар толкова добре, колкото си мислиш. И откога една каска е секси. — Винаги ли изливате бирата върху мъжете?

— Зависи от мъжете. — Абра отново понечи да тръгне и се озова залостена между него и хладилника. Наложи му се само да се обърне, за да го постигне. Без да бърза, се вгледа в очите й. Не видя в тях притеснение, нито страх, само пращящ гняв, от който му се искаше отново да се ухили. Така и направи.

— Тесничко е тук, госпожице Уилсън…

Тя може да беше инженер, може да беше професионалистка, която с труд бе стигнала до сегашното си положение, но въпреки всичко бе жена, която много живо усещаше тялото му, притиснато към нейното. Каквато и да можеше да е реакцията й, смехът в очите му я изтри.

— Тези зъби ваши ли са? — попита спокойно.

Коуди вдигна вежди:

— Последния път, когато проверявах, бяха мои.

— Ако искате да си останат ваши, отдръпнете се.

Би му харесало в този момент да я целуне — колкото като възхищение пред самообладанието й, толкова и като желание да опита вкуса й. Ала макар често да бе импулсивен, знаеше и кога да смени тактиката и да поеме по заобиколния път.

— Да, мадам.

Отмести се и Абра мина покрай него. Би предпочела да излезе през вратата и да продължи да върви, но седна на дивана и отново разгъна чертежите.

— Доколкото разбирам, Грей ви е уведомил за заседанието, което пропуснахте?

— Да. — Той се пъхна зад масата и седна. Както й бе казал, тук бе тесничко и бедрата им отново се докоснаха. — Искали сте някои промени.

Не би трябвало да се оправдава. Нямаше полза да се отбранява. Ала нищо не можеше да направи.

— От самото начало имам проблеми с основната идея, господин Джонсън. Не съм го крила.

— Видях кореспонденцията. — В тази теснотия бе трудно да протегне крака, но Коуди успя. — Вие искате стандартна пустинна архитектура.

Очите й за миг се присвиха и той долови пламъчето в тях.

— Не помня да съм използвала думата „стандартна“, ала си има причини за архитектурния стил в този район.

— Има и причини да се опита нещо различно, не мислите ли? — подхвърли той небрежно и запали нова цигара. — „Бароу и Бароу“ искаха идеалния курорт — продължи, преди Абра да бе успяла да отговори. — Напълно самостоятелен и достатъчно изключителен, за да измъква тлъсти суми от клиентелата. Те искаха различен вид, различно настроение в сравнение с това, което може да се намери в курортите, разпръснати около Финикс. Точно това им давам аз.

— С някои изменения…

— Никакви изменения, госпожице Уилсън.

Тя едва не изскърца със зъби. Коуди Джонсън не само че бе дебелоглав — типичен архитект, но я вбесяваше и с начина, по който така саркастично провлачваше това „госпожице“.

— По някаква причина — започна Абра спокойно, — ние имаме лошия късмет да сме избрани да работим върху това заедно.

— Трябва да е съдба — измърмори той.

Тя пусна това покрай ушите си.

— Веднага ще ви кажа, господин Джонсън, че от инженерна гледна точка вашата разработка издиша.

Коуди дръпна от цигарата си и изпусна дима на тънка струйка. В очите й имаше златисти отблясъци, забеляза той. Очи, които не можеха да решат дали да са сиви, или зелени. Променливи очи. Усмихна се в тях.

— Това е ваш проблем. Ако не сте достатъчно добра, Торнуей може да назначи някой друг.

Абра заби пръсти в дланите си. Имаше известна привлекателност в идеята да натъпче чертежите в гърлото му, ала си напомни, че бе ангажирана с този строеж.

— Достатъчно добра съм, господин Джонсън.

— В такъв случай не би трябвало да имаме проблеми.

Той кръстоса крака. Шумът от строежа бе равномерен.

Чудотворен звук, както винаги бе мислил. Не му пречеше, докато се вглеждаше в жената срещу себе си. Помагаше му да си спомни, че има време за работа и време за удоволствия… — Защо не ми обясните докъде са стигнали нещата?

Това не бе нейна работа. Едва не му го извика в лицето. Но бе вързана с договор, при това такъв, който не оставяше много възможности за грешки. За Бога, щеше да плати дълга си на Торнуей, дори това да означаваше да работи ръка за ръка с някакъв свръхсамоуверен, хвърчащ в облаците архитект от Източното крайбрежие. Тя избута назад каската си, ала не се успокои.

— Както вероятно сте видели, взривяването се движи по график. За щастие успяхме да го сведем до минимум и да запазим целостта на пейзажа.

— Това беше идеята.

— Така ли? — Абра погледна към чертежа, после обратно към него. — Във всеки случай, до края на седмицата ще сме завършили скелета на основната сграда. Ако не се правят никакви промени…

— Няма да се правят.

— Ако не се правят никакви промени — повтори тя през зъби, — ще спазим първия срок в договора. Работата по отделните бунгала няма да започне, преди да сме покрили основната сграда и здравния център. Игрището за голф и тенис кортовете не са по моята част, така че ще трябва да ги обсъдите с Кендъл. Това се отнася и за зелените и нощи.

— Добре. Знаете ли дали са поръчани плочките за фоайето?

— Аз съм инженер, а не снабдител. С доставките се занимава Мари Лопес.

— Ще го запомня. Въпрос.

Вместо да му кимне да продължи, Абра стана и отвори хладилника. Беше натъпкан с бутилки сода, сокове и минерална вода. Без да бърза, избра вода. Бе жадна, каза си тя. Действията й нямаха нищо общо с желанието да осигури известно разстояние между тях. Това бе просто допълнителна печалба. Макар да знаеше, че бе некрасиво, отвори бутилката и отпи, без да му предлага.

— Какъв въпрос?

— Дали е защото съм архитект, защото съм мъж или защото съм от Източното крайбрежие?

Абра отпи още една дълга глътка. Един ден под палещото слънце бе достатъчен да те накара да откриеш какъв рай може да се крие в бутилка вода.

— Ще трябва да ми го обясните.

— Защо ви се иска да се изплюете в очите ми — защото съм мъж, защото съм архитект или защото съм от Източното крайбрежие?

Не би трябвало да се подразни от самия въпрос, ни най-малко. Ала докато я питаше, Коуди се хилеше. След по-малко от половин час, откак се познаваха, вече поне пет пъти го бе проклела заради тази усмивка. Въпреки това се облегна назад, кръстоса крака и се вгледа в него.

— Пет пари не давам дали сте мъж, или жена.

Той продължаваше да се усмихва, ала в очите му се появи нещо бързо и опасно.

— Обичате да размахвате червени кърпи пред бикове, а, Уилсън?

— Да. — Бе неин ред да се усмихне. Макар от това устните й да се смекчиха, блясъкът в очите й не помръкна. — Но да довърша отговора си. Архитектите са често надути, темпераментни художници, които изливат самочувствието си върху хартия и очакват инженерите и строителите да го запазят за потомството. Мога да го преживея. Мога дори да го уважавам, когато архитектът внимателно огледа околното пространство и създаде нещо в съзвучие с него, а не нещо заради самия себе си. Колкото до това, че сте от Източното крайбрежие, това може да се окаже най-големият проблем. Вие не разбирате пустинята, планините, наследството на тази земя. Не ми харесва идеята да си седите под някое портокалово дърво на три хиляди километра оттук и да решавате как трябва да живеят хората тук.

Тъй като се интересуваше повече от нея, отколкото да защити себе си, Коуди не спомена, че вече бе направил три пътувания до строителната площадка. По-голямата част от проектантската работа бе свършил почти на същото място, на което седеше сега, а не у дома си. Той бе далновиден, ала бе човек, който твори благодарение на своята далновидност, а не говори за нея.

— Ако не искате да строите, защо го правите?

— Не съм казала, че не искам да строя. Обаче никога не съм мислила, че трябва да разрушавам, за да строя.

— Всеки път, когато забиете лопата в земята, отнемате малко пръст. Това е животът.

— Всеки път, когато отнемате малко пръст, трябва да мислите колко е трудно да я върнете. Това е моралът.

— Хем инженер, хем философ. — Присмиваше й се и го знаеше. Докато я гледаше, по страните й изби гневна червенина. — Преди да сте ми излели водата върху главата, нека кажем, че съм съгласен с вас… До известна степен. Затова тук няма да слагаме неон и пластмаса. Независимо дали сте съгласна с моя проект, или не, това е моят проект. Вашата работа е да го изпълните.

— Знам каква ми е работата.

— Добре тогава. — Сякаш прекратявайки въпроса за несъгласията, Коуди започна да навива чертежите. — Какво ще кажете за една вечеря?

— Моля?

— Вечеря — повтори той. Когато чертежите бяха вече навити, пъхна ги в тубуса и се изправи. — Бих искал да вечерям с вас.

Тя не бе сигурна, че това бе най-нелепото изказване, което бе чувала, ала определено бе в челната десетка.

— Не, благодаря.

— Нали не сте омъжена? — Това би имало значение.

— Не.

— Имате ли приятел? — Това не би имало.

Търпението не бе измежду силните й качества. Абра не се и опита да го призовава.

— Не е ваша работа.

— Бързо кипвате, Червенокоске. — Коуди взе каската си, но не я сложи. — Това ми харесва.

— Нахален сте, Джонсън. Това не ми харесва. — Тя отиде до вратата и спря само за миг с ръка върху дръжката. — Ако имате някакви въпроси, свързани със строителството, аз съм тук.

Нямаше нужда да се движи много, за да сложи ръка на рамото й. Под дланта си я усети как се напрегна като котка преди скок.

— Аз също — напомни й той. — Ще вечеряме някой друг път. Мисля, че ми дължите една бира.

Абра хвърли един самодоволен поглед към върха на главата му и излезе на слънце.

Коуди Джонсън определено не бе това, което бе очаквала. Бе хубав, ала с това можеше да се справи. Когато една жена пуснеше корени в мъжка територия, нямаше как от време на време да не среща хубави мъже. Но той приличаше повече на човек от нейния екип, отколкото на архитект от една от водещите фирми в страната. Тъмнорусата му коса, изсветляла по краищата от слънцето, бе прекалено дълга като за чиновник на фиксирано работно време, а високото му тяло под загорялата кожа бе само мускули. Широките му мазолести длани бяха твърди като на работник. Тя размърда рамене и се опита да се отърси от спомена за докосването им. Бе почувствала силата, грубостта и притегателността на тези ръце. После този провлачен глас…

Намести каската си и се приближи към стоманения скелет на сградата. Някои жени биха възприели този глас като привлекателен. Абра нямаше време да се поддава на очарованието на южняшкия му акцент или на самодоволната л му усмивка. Ако ставаше дума за това, нямаше много време да се чувства жена.

Коуди Джонсън я караше да се чувства жена.

Примижа срещу слънцето и загледа как пилоните се издигат на местата си. Не й харесваше способността на Коуди Джонсън да я кара да се чувства жена. „Жена“ много често означаваше „беззащитна“ и „зависима“. Тя нямаше намерение да бъде нито едното, нито другото. Бе работила прекалено дълго и прекалено упорито, за да постигне своята самостоятелност и независимост. Един-два трепета, реши Абра, просто трепети, нямаше да я променят.

Искаше й се кутийката бира да бе пълна.

С мрачна усмивка наблюдаваше как се издига поредния пилон. Имаше нещо красиво в това да гледаш как израства един строеж. Парче по парче, ниво по ниво. Винаги и я бе очаровало да гледа как нещо силно и полезно се оформя… Както винаги я бе смущавало да гледа към земята се обезобразява от напредъка. Никога не бе успявала да се оправи с тази смесица от чувства и точно поради това бе избрала област, която й позволяваше да прави нещо, за да може този напредък да е почтен.

Ала сега… Поклати глава, когато звукът на машините раздра въздуха. Този проект й приличаше на фантазиране на един външен човек — куполообразната форма, извивките и спиралите. Бе прекарала безброй нощи пред чертожната си дъска с линийка и калкулатор, за да измисли по-задоволителна система, която да поддържа конструкцията. Архитектите не си губеха времето с такива прозаични неща, помисли си. Тях ги интересуваше единствено естетиката. Единствено самолюбието им. Тя щеше да построи проклетото нещо, каза си и изрита някакъв боклук от пътя си. Щеше да го построи и да го построи добре. Но не бе длъжна да го харесва.

Наведе се над теодолита. Слънцето печеше в гърба й. Трябваше да се справят с планината и с неравното легло от скали и пясък, ала измерванията и разположението бяха добри. Усети прилив на гордост, докато проверяваше ъглите и градусите. Неудачна или не, постройката щеше да бъде изпълнена съвършено.

Това бе важно — да е съвършена. През по-голямата част от живота си трябваше да се задоволява с второкачественото. Образованието, обучението и уменията й я бяха издигнали над това. Нямаше намерение никога повече да се задоволи с нещо второкачествено, нито за себе си, нито за работата си.

Долови аромата му и усети как гърбът й настръхва. Сапун и пот, помисли тя и едва се сдържа да не се размърда неспокойно. Всички на строителната площадка миришеха на сапун и пот, откъде тогава бе сигурна, че зад нея бе Коуди? Знаеше само, че бе сигурна, и решително остана надвесена над окуляра.

— Проблеми? — попита Абра, доволна от презрението, което успя да вложи в едничката дума.

— Не знам, преди да погледна. Имате ли нещо против?

Тя се отдръпна, без да бърза.

— Заповядайте.

Пъхна палци в задните си джобове и зачака. Той нямаше да открие никакви несъответствия… Дори ако знаеше достатъчно, за да може да ги познае. Чу вик, погледна и видя, че двама мъже се карат. От жегата, тя знаеше, хората лесно кипваха. Остави Коуди и закрачи през изровената земя.

— Малко е рано за почивка — заяви спокойно, когато единият работник сграбчи другия за реверите.

— Този кучи син едва не ми отнесе пръстите с пилона.

— Ако този идиот не знае кога да се разкара от пътя, заслужава да изгуби няколко пръста.

Никой от двамата не бе много по-висок от нея, но и двамата бяха плещести, потни и ядосани. Без да се замисля, Абра застана между вдигнатите им юмруци.

— Успокойте се.

— Не съм длъжен да понасям този…

— Може и да не си длъжен да понасяш него — съобщи му невъзмутимо, — ала ще трябва да понесеш мен. А сега се укротете или идете да се поразходите. — Огледа двете сърдити лица. — Ако искате да се биете до безсъзнание в извънработно време, ваша си работа. Но ако някой от вас ми губи времето, оставате без работа. Ти. — Посочи към мъжа, който й се струваше по-нервен. — Как се казваш?

Тъмнокосият мъж се поколеба за миг, после отсече:

— Родригес.

— Добре, Родригес, почини си и иди да си сипеш малко мода на главата. — Обърна се, сякаш не се и съмняваше, че веднага ще изпълни нарежданията й. — А ти?

Другият мъж бе червендалест, кръглолик и се подсмихваше.

— Суагърт.

— Хубаво, Суагърт, връщай се на работа. И на твое място бих се отнасяла с малко по-голямо уважение към ръцете на партньора си. Освен ако не искаш да броиш собствените си пръсти.

Родригес изсумтя, ала направи каквото му бе казано и се запъти към варелите с вода. Доволна, Абра направи знак на бригадира и му поръча няколко дни да държи двамата по-далеч един от друг.

Почти бе забравила за Коуди, когато се обърна и го видя. Той още стоеше до теодолита, ала не гледаше през него. Бе застанал разкрачен, опрял ръце на кръста си, и я наблюдаваше. Когато тя не тръгна към него, той тръгна към нея.

— Винаги ли се пъхате между шамарите?

— Когато се налага.

Коуди смъкна тъмните си очила да я огледа, после отново ги вдигна.

— Не си ли го отнасяте понякога?

Не можеше да каже защо й стана смешно, но успя да се сдържи.

— Още не ми се е случвало.

— Добре. Може би за пръв път ще е от мен.

— Можете да опитате, ала по-добре се съсредоточете върху този проект. Ще бъде по-полезно.

Той се усмихна.

— Аз мога да се съсредоточавам върху повече от едно нещо. А вие?

Вместо да отговори, Абра извади една носна кърпа и изтри врата си.

— Знаете ли, Джонсън, вашият колега изглеждаше разумен човек.

— Нейтън наистина е разумен. — Преди да бе успяла да го спре, Коуди взе от нея кърпата и попи потта от слепоочията й. — Той ви смяташе за перфекционист.

— А какъв сте вие? — Тя едва се сдържа да не грабне кърпата от него. В докосването му имаше нещо успокояващо, малко прекалено успокояващо.

— Ще трябва сама да прецените. — Коуди погледна отново към строежа. Основата бе здрава, ъглите чисти, но това бе само началото. — Известно време ще трябва да работим заедно.

Абра също погледна към строежа.

— Мога да го понеса, ако и вие можете. — Сега вече наистина си взе кърпата и я пъхна небрежно в задния си джоб.

— Абра… — Той произнесе името й, сякаш опитваше вкуса му. — Чакам го с нетърпение. — Тя неволно отскочи, когато я докосна по бузата, и Коуди, доволен от реакцията й, се ухили: — Ще се видим.

Нахалник, помисли тя отново и се запъти през камънака, като се мъчеше да не забелязва паренето на кожата си.