Водопад в пустинята

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Благодаря, че дойде с мен.

Коуди хвърли на Абра един бърз поглед и спря колата пред хотела, в който бяха отседнали Уилям Уолтън Барлоу и новата му съпруга.

— Глупости.

— Не, сериозно. — Тя нервно намести огърлицата си, докато пиколото отваряше вратата на колата. — Това е мой проблем. Семеен проблем. — Излезе на тротоара, пое дълбоко въздух и изчака Коуди да дойде при нея. — Но щеше да ми е много неприятно да дойда сама на тази вечеря.

Продължаваше да го изненадва, когато откриеше в нея тези следи от несигурност. Същата жена, която се страхуваше да сподели една спокойна вечеря с майка си, веднъж се бе изпречила безстрашно между двама сърдити строителни работници с юмруци като чукове. Той поклати глава, прибра в джоба разписката от паркинга и я хвана за ръка да я въведе във фоайето.

— Не си сама. И все пак няма смисъл да отиваме с мисълта, че това ще е мъчение като да те пекат на бавен огън.

— Защо тогава вече усещам жегата? — измърмори Абра, докато прекосяваха фоайето.

— Няма да те разпитват в Държавния департамент, Уилсън. Ще вечеряш с майка си и с новия й съпруг.

Тя не се сдържа и се изсмя.

— А в това имам огромен опит. — Спря пред входа на ресторанта. — Извинявай. Никакви злобни забележки, никакъв сарказъм, никакво цупене.

Коуди улови в длани лицето й, развеселен от начина, по който бе изпънала рамене и вирнала брадичка.

— Добре. Ала аз имах намерение да се цупя поне по време на предястията.

Тя отново се засмя и този път от сърце.

— Добре ми е с теб.

Пръстите му се стегнаха и той неочаквано се наведе да я целуне силно.

— Червенокоске, с мен ти е най-добре.

— Добър вечер. — Оберкелнерът се разливаше в усмивки. Очевидно имаше слабост към романтиката. — Маса за двама?

— Не. — Коуди спусна ръка надолу и хвана ръката на Абра. — Ще вечеряме със семейство Барлоу.

— Разбира се, разбира се. — Това изглежда го въодушеви още повече. — Те току-що се настаниха. Бихте ли ме последвали?

Бе рано за вечеря, така че ресторантът бе почти празен. Розовите покривки и яркосините салфетки чакаха клиентите, които щяха да започнат да се стичат през следващите два часа. В центъра се издигаше миниатюрен фонтан, засенчен от палми. Свещите по масите не бяха запалени, защото слънцето още се процеждаше през прозорците.

Както бе казал оберкелнерът, младоженците вече се бяха настанили. Държаха се за ръце. Барлоу ги забеляза и скочи от стола си. Абра не беше сигурна, но й се стори, че усмивката му бе малко смутена.

— Съвсем навреме. — Той стисна ръката на Коуди и от сърце я раздруса. — Радвам се, че успяхте. — Поколеба се за момент и се обърна към Абра. Бе облечен в очевидно скъп италиански костюм, ала приличаше на нечий любим чичо. — Позволено ли ми е да целуна новата си доведена дъщеря?

— Разбира се. — Като се постара да не трепне от израза, тя подложи буза, но се озова грабната в силна мечешка прегръдка. Отвърна, отначало инстинктивно, а после с повече чувство, отколкото бе очаквала.

— Винаги съм искал дъщеря — изломоти той и театрално й подаде стола. — Не съм очаквал, че на моята възраст ще се сдобия.

Абра не бе сигурна какво трябва да направи по-нататък. Наведе се и целуна майка си по бузата.

— Изглеждаш чудесно. Добре ли беше пътуването?

— Да. — Джеси мачкаше салфетката в скута си. — На път съм да се влюбя в Далас колкото Уили. Надявам се… Надяваме се, че ще намериш време да ни гостуваш там.

— Там за теб винаги ще има една стая. — Барлоу подръпна вратовръзката си и развали стегнатия възел. — Чувствай се у дома си винаги, когато поискаш.

Абра закопчаваше и разкопчаваше чантичката си.

— Много мило от ваша страна.

— Не е мило. — Барлоу се отказа от вратовръзката и приглади каквото бе останало от косата му. — Просто сме едно семейство.

— Ще желаете ли нещо за пиене, преди да поръчате? — Сервитьорът кръжеше около тях, очевидно доволен, че на неговата маса бе седнал един от най-богатите мъже в страната.

— Шампанско. Дом Периньон, реколта седемдесет и първа. — Барлоу хвана ръката на Джеси. — Ние празнуваме.

— Отлично, сър.

Моментално се възцари неловка тишина. Коуди за миг си спомни вечерите в своето семейство, където всеки се опитваше да надприказва другите. Когато ръката на Абра намери неговата под масата, той реши малко да им помогне.

— Надявам се, че ще успеете да дойдете да видите как върви строежът, преди да се върнете в Далас.

— Ами да, разбира се. — Барлоу с благодарност се вкопчи в спасителната сламка. — Имам такива планове.

Коуди се облегна назад и поведе разговора към безопасни води.

Ами че и те са нервни, осъзна Абра, докато тримата се мъчеха да поддържат нужния тон, да намират нужните думи. Всички стъпваха на пръсти. Само Коуди бе спокоен — преметнал ръка през облегалката на стола си, той бе поел водачеството, от което останалите с готовност се бяха отказали. Джеси продължаваше да мачка салфетката, макар че от време на време успяваше да се усмихне измъчено. Барлоу непрекъснато пъхаше пръст под яката си, прокашляше се и току посягаше да докосне Джеси по ръката или по рамото.

Дават си кураж, помисли Абра. Заради нея. Това я накара да се почувства малка, егоистична и злобна. Каквото и да се случеше между майка й и Барлоу, сега те държаха един на друг. Това, че тя не одобряваше и не приемаше, не помагаше на никого и нараняваше всички. Включително самата нея.

Когато сервираха виното, сякаш се разнесе групова въздишка на облекчение. Представлението започна с показване на етикета. Тапата бе извадена почти без звук, после предложиха на Барлоу да дегустира. След като той одобри, наляха вино във всички чаши.

— Е, сега… — Барлоу се усмихна нервно.

— Искам да предложа тост — започна Коуди.

— Не, моля те — спря го Абра и сложи ръка на рамото му. По време на напрегнатата тишина Джеси вплете пръсти в Барлоу. — Нека аз. — Не можеше да се сети за нищо умно. Винаги се бе справяла по-добре с цифрите, отколкото с думите. — За вашето щастие — каза накрая и съжали, че не можа да измисли нищо по-добро. Чукна се с майка си, после с Барлоу. — Надявам се, че ще обичаш майка ми толкова, колкото я обичам аз. Радвам се, че сте се намерили.

— Благодаря ти. — Джеси отпи, като се мъчеше да се овладее, после се предаде. — Трябва да отида да си напудря носа. Извинете ме за минутка. — Бързо излезе.

Барлоу се усмихна широко и започна да примигва.

— Това беше добре. Наистина добре. — Той хвана ръката на Абра и силно я стисна. — Ще се грижа добре за нея. Мъж на моята възраст рядко има шанса да започне отначало. Ще го направя както трябва.

Абра стана и го прегърна.

— Постарай се. Идвам след минутка.

Барлоу я проследи с поглед.

— Мисля, че ако се чувствах още малко по-горд, щях да се пръсна. — Вдигна чаша и отпи една дълга глътка. — Страхотна двойка са, а?

— Може да се каже. — Коуди също се чувстваше невероятно горд.

— Ъ-ъ-ъ… Сега, като имаме една минута насаме… Джеси ми каза, че вие с Абра сте… близки.

Коуди вдигна вежди:

— На татенце ли ще се правиш, Уилям Уолтън?

Барлоу смутено се размърда на стола си.

— Както казах, никога досега не съм имал дъщеря. Дъщерята кара мъжа да се старае да я защитава. Знам, че Джеси иска това момиче да е щастливо. Тя мисли, че чувствата на Абра може да са сериозни. Ако твоите не са…

— Аз я обичам. — Ето. Каза го на глас и се почувства прекрасно. Той за момент се наслади на вкуса му и откри, че бе плътен и вълнуващ като виното. Не бе очаквал, че ще му е толкова добре, не бе очаквал думите да излязат толкова лесно от устата му. Сякаш за да опита, повтори: — Обичам я. Искам да се оженя за нея. — Втората част за него бе изненада. Не че не бе мислил за бъдещето, за нея като част от това бъдеще. Не че не бе мислил, че иска да преживеят живота си заедно. Ала бракът, с неговата солидност и абсолютност, му дойде като изненада. Откри, че изненадата бе приятна.

— Ами… — Двойно по-доволен, Барлоу отново вдигна чашата си. — Предложил ли си й?

— Не, аз… Когато моментът е подходящ.

Барлоу избухна в смях и го тупна по гърба.

— Няма нищо по-глупаво от млад влюбен мъж. Освен стар влюбен мъж. Да ти кажа нещо, момче. Ако се опитваш да планираш тези неща, подходящия момент, подходящото място, подходящото настроение, никога няма да се случат. Може би си прекалено млад, за да мислиш колко е скъпоценно времето, но повярвай ми, няма нищо по-лошо, отколкото да се обърнеш назад и да видиш колко много си пропуснал. Това момиче… Моята дъщеря — изпъчи гърди той, — е едно съкровище. Грабвай го, преди да ти се е изплъзнало. Пийни още едно. — Напълни му чашата. — Предложенията за женитба са по-лесни, ако си отпуснат. Аз и двата пъти трябваше почти да се напия.

Коуди кимна разсеяно, вдигна чаша и започна да се чуди.

Абра намери Джеси в дамската тоалетна. Тя седеше на бял тапициран стол и подсмърчаше в носната си кърпичка. Абра се огледа безпомощно и седна до нея.

— Нещо лошо ли казах?

Джеси поклати глава и изтри очите си.

— Не. Каза всичко толкова хубаво и ме направи щастлива. — Изхлипа, обърна се към Абра и обви ръце около нея. — Толкова се притеснявах за тази вечер, толкова се страхувах, че ще седиш и ще ме мразиш.

— Никога не съм те мразила. Не бих могла. — Абра усети, че и нейните очи се пълнят със сълзи. — Извинявай. Извинявай, че преди се държах толкова лошо.

— Не си. Никога не си се държала лошо. Ти винаги си била единственото нещо в живота ми, на което съм можела да разчитам. Винаги съм искала прекалено много от теб. Така е — настоя тя, когато Абра поклати глава. — Знам, че съм те изоставяла, отново и отново, и съжалявам за това. Ала не мога да се върна назад и да го променя. — Отдръпна се. Гладките й бузи бяха мокри от сълзи. — Честно казано, не знам дали бих го променила, ако можех. Правила съм грешки, миличка, и ти трябваше да плащаш за тях. — Избърса лицето на Абра с мократа си кърпичка. — Никога не съм мислила първо за теб и ти имаш право да ме мразиш заради това.

Понякога я бе мразила и понякога бе стигала до отчаяние. Тази вечер не бе моментът да мисли за това. Усмихна се.

— Помниш ли, когато бях на десет или единадесет години, едно момче от нашата улица, Боб Харди, ме бутна от колелото. Върнах се вкъщи с разкървавени колене и скъсана риза.

— Този малък хулиган. — Джеси стисна красивите си устни. — Искаше ми се да му тегля един хубав бой.

От мисълта как Джеси бие някого, дори един мърляв побойник, Абра се усмихна още по-широко.

— Ти ме почисти, целуна ме по всички драскотини и ми обеща нова риза. После отиде направо при госпожа Харди.

— Вярно е. Когато… А ти откъде знаеш? Нали си беше в стаята?

— Проследих те — засмя се Абра, спомнила си с удоволствие. — Скрих се в храстите пред къщата и подслушвах.

Джеси се изчерви и с подчертано старание прибра кърпичката си в чантата.

— И си чула какво й казах? Всичко?

— И бях във възторг. — Абра със смях хвана ръката на майка си. — Не предполагах, че дори си чувала такива думи, какво остава да ги използваш толкова на място…

— Тя беше една дебела стара вещица — изсумтя Джеси. — Нямах намерение да оставя да й се размине, че противното й гадно хлапе бута моето момиченце.

— Докато свърши с нея, тя вече беше готова да яде от ръката ти. Вечерта доведе противното гадно хлапе за ухото и го накара да ми се извини. Почувствах се много важна.

— Сега те обичам също толкова. Всъщност, дори повече. — Джеси нежно отметна косата на Абра от челото й. — Никога не съм знаела как точно да се държа с едно дете. Много по-лесно ми е да говоря с жена.

Понеже започваше да разбира, Абра я целуна по бузата.

— Гримът ти се е размазал.

— О, не. — Джеси хвърли един поглед към огледалото и потрепери. — Какъв ужас. Уили само ще ме погледне и ще хукне да се крие.

— Съмнявам се, но по-добре го оправи, преди да е свършило шампанското. — Абра се облегна удобно да я изчака.

— Не беше толкова лошо. — Коуди си смъкна вратовръзката в момента, в който влязоха в апартамента на Абра.

— Вярно е. — Тя изрита обувките си. Чувстваше се добре, наистина добре. Може би този брак на майка й щеше да е като другите. Може би не. Ала тази вечер преминаха през един мост. — Всъщност, беше хубаво. Шампанско, хайвер, още шампанско. Може да свикна. — Той отиде до прозореца и Абра се намръщи към гърба му: — Изглеждаш ми нещо разстроен. Коуди?

— Моля? — Обърна се и я погледна. Бе облечена с бяла лятна рокля, пристегната в кръста с яркозелен шал. Вземаше му ума, когато бе облечена с нещо толкова красиво и женствено… Кого лъжеше? Вземаше му ума и когато бе с мръсен работен гащеризон.

Тя се опита да се усмихне, малко объркана от начина, по който я гледаше:

— Знам, че тази вечер бях много погълната от себе си, но все пак забелязах как по едно време се умълча. Какво има?

— Нищо. Аз… Просто се бях замислил за нещо.

— За строежа ли? Някакъв проблем ли има?

— Не за строежа. — Той пъхна ръце в джобовете си и се приближи към нея. — И не знам дали има проблем.

Абра усети как дланите й изстиват. Очите му бяха много тъмни, много настойчиви, много сериозни. Сега щеше да сложи край, помисли си и сърцето й изтръпна. Щеше да сложи край и да си замине на изток. Тя облиза устни и се приготви. Бе си обещала, че ще бъде силна, когато този момент дойде, че няма да развали онова, което бяха имали, като се вкопчи в него, след като бе свършило. Искаше да умре.

— Искаш ли да поговорим за това?

Коуди се огледа. Бе, както винаги, хаос. Нямаше свещи, нямаше романтична музика. Но пък и той не бе мъж, който би направил предложение, коленичейки с ръка на сърцето.

— Да. Мисля, че би трябвало да…

Телефонът го прекъсна. Коуди изруга, а Абра подскочи стреснато. Като насън отиде да го вдигне.

— Ало? Аз… О, да. Да, тук е. — С безизразно лице му подаде слушалката. — Майка ти.

Той я пое с внезапно обзел го страх.

— Мамо? Не, няма проблем. Всичко наред ли е?

Абра се извърна. Чуваше откъслечни фрази от разговора, ала те минаваха покрай ушите й. Ако Коуди щеше да скъса, тя трябваше да бъде силна и да го приеме. Както него само преди няколко минути, Абра отиде до прозореца и се загледа навън.

Не, това не бе правилно. Цялата идея бе неправилна, още от самото начало. Тя го обичаше. Защо, по дяволите, трябваше да приеме, че това ще свърши? И защо машинално приемаше, че той ще си тръгне? Бе ужасно, помисли Абра и затвори очи. Ужасно да бъде толкова несигурна за единственото нещо, за единствения човек, който наистина имаше значение.

— Абра?

— Да? — Тя бързо се обърна.

— Всичко е наред. Бях дал на нашите този номер, освен номера в хотела.

— Добре. — Усмивката й бе малко напрегната.

— Баща ми имаше някои проблеми… Със сърцето, преди два месеца. Не се знаеше дали ще прескочи трапа.

Моментално я обзе съчувствие и Абра забрави всичките си нерви.

— О, съжалявам. Сега добре ли е?

— Така изглежда. — Коуди извади цигара, като се мъчеше да балансира между облекчението за баща си и нервността заради Абра. — Днес е отишъл на допълнителни изследвания и всичките са добри. Майка ми просто искаше да ми го съобщи.

— Толкова се радвам. Трябва да е било ужасно… — Тя замълча, защото я озари друга мисъл. — Преди два месеца? Когато провеждахме предварителните съвещания ли?

— Да.

Абра пое дълбоко въздух и затвори очи. Видя себе си, как стоеше във фургона през онзи първи ден и го мразеше, задето бе толкова разглезен и го мързеше да напусне портокаловата си градина.

— Трябваше да излееш онази бира върху моята глава.

Усмивката наистина помогна. Той се приближи и дръпна косата й.

— Помислих си го.

— Трябваше да ми кажеш — промълви тя.

— Не те засягаше… Тогава. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Времената се менят. Абра… — Този път телефонният звън го накара да изръмжи. — Защо не изтръгнеш това проклето нещо от стената?

Тя се засмя и отиде да вдигне слушалката.

— Ало? Да, Абра Уилсън е. Госпожо Мендес? Да, как е съпругът ви? Това е добре. Не, не беше никакъв проблем. Ние с господин Джонсън го направихме с удоволствие. — Коуди дойде да я захапе за врата и Абра премести слушалката в другата си ръка. — Тази вечер? Всъщност, аз… Не. Не, разбира се, че не, след като е важно. Можем да сме там след около двадесет минути. Добре. Дочуване. — Озадачено затвори телефона. — Беше Кармен Мендес.

— Дотук разбрах. Къде можем да сме след двадесет минути?

— В болницата. — Тя се огледа за чантичката, която бе захвърлила, когато дойдоха. — Говореше много странно, много нервно, макар да каза, че Мендес е излязъл от реанимация и се оправя. Каза, че той иска веднага да говори с нас.

Тъй като Абра си обуваше обувките, той разбра, че вече бе решила.

— При едно условие.

— Какво е то?

— Когато се върнем, няма да вдигаме телефона.

Намериха Мендес в една двойна стая, разделена със завеса. Жена му седеше до него и го държеше за ръката.

— Благодаря, че дойдохте.

Коуди забеляза, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Завесата между леглата бе спусната. Телевизорът при другия пациент бе включен и се чуваха виещите звуци от преследване с коли.

— Радвам се, че сте по-добре. — Абра сложи ръка на рамото на Кармен и леко го стисна, докато се вглеждаше в мъжа в леглото. Бе млад, прекалено млад за изписаните около очите му болка и тревога. — Има ли нещо, което да ви трябва? Нещо, което можем да направим за вас, каквото и да е? — Тя замълча, забелязала с изненада и смущение сълзите в очите му.

— Не, грасиас. Кармен ми каза колко сте били добри, как сте стояли с нея и сте се оправяли с всичките документи и въпроси.

Кармен се наклони над него и заговори на испански, но твърде тихо и Абра не различаваше думите.

— Си. — Той облиза устни и макар че бе в гипсово корито, което не му позволяваше никакво движение, на Абра й се стори, че бе изпънат като готов за стрелба лък. — Мислех, че ще умра, а не мога да умра с грях на душата си.

— Казах всичко на Кармен. Ние говорихме. — Отмести поглед към жена си и видя одобрителното й кимване. — Решихме да ви кажем. — Той преглътна и за момент затвори очи. — Не изглеждаше толкова лошо, а и както бебето е на път, тези пари ни трябваха. Когато господин Тъни поиска това от мен, аз в сърцето си знаех, че не е правилно, ала исках хубави неща за Кармен и за бебето. И за мен.

Абра неспокойно пристъпи по-близо до леглото. Двамата с Коуди се спогледаха над изпънатото тяло на Мендес.

— Какво поиска Тъни? — попита Коуди спокойно.

— Само да гледам на другата страна, да се правя, че не забелязвам. Повечето от кабелите, които използваме на строежа, не са според стандарта.

Абра усети как сърцето й се свива и кръвта й изстива.

— Тъни ви е предложил да ви плаща, за да монтирате кабели, които не отговарят на стандарта?

— Си. Не всичките, не навсякъде. Не на всички работници може да се вярва. Когато пристигаше доставка, той назначаваше няколко от нас да работим с кабели номер дванайсет. Плащаха ни на ръка всяка седмица. Аз знам, че мога да отида в затвора… Ние знаем. Но решихме да направим каквото е правилно.

— Дейвид, това е много сериозно обвинение. — Ала Абра си спомни макарите с кабели, които самата тя бе проверила. — Тези кабели се проверяваха.

— Си. Беше уредено инспекторът да е един и същ. И на него му плащаха. Когато той идва, вие и господин Джонсън трябва да сте заети някъде другаде, за да не забележите нещо.

— Как е могъл Тъни да уреди… — Абра затвори очи. — Дейвид, Тъни заповеди ли изпълняваше?

Мендес отново стисна ръката на жена си. От това се бе страхувал най-много.

— Си, той имаше заповеди. От господин Торнуей. — Кармен зашепна нещо и поднесе чаша към пресъхналите му устни. — Не са само кабелите. Чувам разни неща. Част от бетона, част от стоманата, част от нитовете. Една част — обясни той. — Не всичките, нали разбирате? Ако ме питате, мисля, че господин Торнуей е голям строител. Той е силен, важен, значи може би това е начинът. Но когато казвам на Кармен, тя се срамува от мен и казва, че това не е нашият начин.

— Ние ще върнем парите — обади се за пръв път Кармен. Очите й бяха като в деня на инцидента, много млади и много уплашени. Но гласът й бе твърд.

— Не искам да се безпокоите за това сега. — Абра разтри слепоочията си. — И за нищо друго. Вие постъпихте правилно. Ние с господин Джонсън ще имаме грижата за това. Може да се наложи отново да говорим с вас, а вие ще трябва да отидете в полицията.

Кармен постави треперещата си ръка върху закръгления си корем.

— Ще направим каквото казвате. Пор фавор, сеньорита Уилсън, моят Дейвид не е лош човек.

— Знам. Не се безпокойте.

Абра излезе от стаята с чувството, че бе паднала отвисоко и гадно.

— Какво ще правим?

— Ще се видим с Тим. — Коуди сложи ръце на раменете й. — Аз ще се обадя на Нейтън. Той трябва да знае за това.

Тя кимна и се отдалечи, докато Коуди се насочи към една редица телефони.

По пътя към къщата на Торнуей не разговаряха. Абра можеше да мисли само за фирмата, която старият Торнуей бе изградил, тухла по тухла, за репутацията, която си бе спечелил, за гордостта, която бе изпитвал и й бе дал шанс да я почувства и тя. За един миг синът, на когото бе предал всичко това, го бе разсипал.

— Трябваше да се сетя — промълви тя накрая.

— Как? — Коуди водеше своята собствена вътрешна битка и се справяше със собствените си разбити мечти.

— Денят, в който Мендес пострада. Аз бях при Тъни. Току-що беше пристигнала доставка и аз случайно бях там и я проверих. Кабелите бяха номер дванадесет. — Абра обърна глава към него и го погледна. — Той ме залъга с някаква история как някой бил объркал номерата на фактурите. Точно говорехме, когато се случи инцидентът и аз повече не се върнах към това. По дяволите, Коуди, дори не се сетих повече за него!

— Не си имала никаква причина да го подозираш. Нито него, нито Торнуей. — Той спря пред къщата на Тим. — Защо не ме оставиш аз да се оправя с това? Можеш за ме чакаш тук.

— Не. — Тя отвори вратата на колата. — Аз трябва да съм там.

Малко по-късно двамата чакаха в просторното фоайе. Тим слезе по стълбите, елегантен във вечерния си костюм.

— Абра, Коуди, здравейте. Каква изненада. Боя се, че ме хващате на вратата. Ние с Марси тъкмо излизаме. Тя още се облича.

— Ще трябва да закъснееш — отсече Коуди. — Това не може да чака.

— Звучи сериозно. — Тим погледна часовника си и посочи към библиотеката. — Винаги мога да намеря няколко минути. Марси и без това винаги закъснява. — Той се приближи към малкия махагонов бар. — Какво мога да ви предложа?

— Обяснение. — Абра пристъпи към него. Имаше нужда да вижда очите му. — Например защо използваш нестандартно оборудване на строежа на Барлоу.

Ръката му трепна и уискито се разплиска. После Тим се овладя и наля. Това бе всичко, което й бе необходимо, за да е сигурна в истината.

— За какво говориш, за Бога?

— Говоря за материали, които не отговарят на стандарта. Говоря за плащане, за подкупи. — Сграбчи го за ръката, когато той се опита да вдигне чашата си, и заби пръсти. — Говоря за съсипване на репутация, която баща ти е изграждал цял живот.

Тим се обърна с уискито в ръка. Макар че в стаята бе хладно, над горната му устна блестяха капчици пот.

— Представа нямам за какво е всичко това, ала не приемам да бъда обвиняван в незаконни действия. — Гаврътна уискито си, после си наля ново. — Знам, че баща ми имаше слабост към теб, Абра, и че ти чувстваш известен личен интерес към моята компания. Но това не те извинява.

— Внимавай. — Гласът на Коуди бе много тих и много спокоен. — Много внимавай какво й говориш, иначе мога да се поддам на инстинктите си и да ти строша ръцете.

Сега потта се стичаше по гърба му, гъста и лепкава.

— Не съм длъжен да стоя в собствената си къща и да понасям да бъда заплашван.

Коуди просто направи една крачка и застана пред вратата, преди Тим да бе успял да излети навън.

— Ти ще стоиш тук и ще понасяш много повече, отколкото само да бъдеш заплашван. Играта свърши. Ние знаем за материалите, за инспекторите, които си подкупвал, за работниците, на които им е било плащано да монтират и да си държат устите затворени. Странно, Тим, оказва се, че някои от тях имат съвест.

— Това е пълна глупост. Ако някой не е внимавал какви доставки пристигат, аз имам намерение да разнищя тази история. Ще предизвикам разследване.

— Прекрасно. — Абра сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. — Обади се на главния строителен инспектор.

— Точно това имам намерение да направя.

— Направи го сега. — Той се опита да се изскубне и тя го стисна по-силно. — Сигурно имаш домашния му телефон. Можем тази вечер да проведем едно малко съвещание направо тук.

Тим отново посегна към чашата си.

— Нямам никакво намерение да безпокоя главния строителен инспектор у дома му в събота вечер.

— Мисля, че на него ще му бъде много интересно. — Абра видя страха в очите му и нанесе още един удар. — Като става дума за това, защо не се обадиш и на Тъни? Главният строителен инспектор ще иска да говори и с него. Кой знае защо, мисля си, че Тъни не е човек, който ще иска сам да опере пешкира.

Тим мълчаливо грохна в един фотьойл. Пи отново, този път на малки глътки, докато чашата се изпразни.

— Можем да измислим нещо. — Наведе се напред, опрял ръце на коленете си. — Това е бизнес, нали разбирате. Направих някои икономии. Нищо, което би трябвало да има значение.

— Защо? — Бе имала нуждата да го чуе как го казва. Сега, след като го бе казал, гневът й угасна. — Защо би рискувал всичко заради няколко долара отгоре?

— Няколко? — изсмя се той, грабна бутилката и си наля още уиски. Бе пил прекалено много и прекалено бързо, ала ужасно му трябваше още. — Хиляди. Оказаха се хиляди. Затваряш си очите тук, отрязваш малко оттам, и преди да се усетиш, вече са хиляди. Трябваха ми. — Докато пиеше, от алкохола ръката му престана да трепери. — Ти не знаеш какво е да си синът, да се очаква от теб да правиш нещата по същия начин, както са били правени винаги досега. После Марси. — Тим погледна нагоре, сякаш можеше да я види в стаята над главата си. — Тя е красива, ненаситна и иска. Колкото повече давам, толкова повече иска. Не мога да си позволя да я изгубя. — Отпусна лице в дланите си. — Обявих много ниска цена, за да спечеля този строеж, прекалено ниска цена. Мислех, че ще успея отнякъде да избия. Трябваше да успея. Имам дългове, дългове към не когото трябва. Откак аз поех работата, нещата тръгнаха на зле. Изгубих петдесет хиляди по строежа на Литърман. — Абра не каза нищо и той вдигна поглед. — Това не беше първият път. През последните девет месеца бизнесът е непрекъснато на червено. Трябваше да избия. Това изглеждаше най-добрият начин. Тук клъцнеш малко, там спестиш нещо. Ако успеех да го завърша предсрочно и с икономии, щях да изплувам.

— Ами ако стане късо съединение? — прекъсна го Коуди. — Или колоните не издържат? Тогава какво?

— Нямаше да стане така. Трябваше да поема риска. Трябваше. Марси очаква да живее по определен начин. Трябва ли да й кажа, че не можем да заминем за Европа, защото имам проблеми с бизнеса?

Абра го погледна и изпита само съжаление.

— Да. Ще трябва да й кажеш много повече неща.

— Работата няма да започне отново в понеделник, Тим. — Коуди го изчака отново да вдигне глава. — Тя изобщо няма да започне, преди да се направи пълно разследване. Ти си надробил тази каша, сега ще трябва да я изсърбаш. Ако ти не се обадиш на главния строителен инспектор, ще се обадим ние.

Тим започваше да се напива. Това по някакъв начин помагаше.

— Казали ли сте на някого?

— Не още — отговори Абра. — Прав си, че се чувствах близка с баща ти и усещам някаква отговорност към фирмата. Исках да ти дадем шанса ти да се оправиш с това.

Да се оправи, помисли Тим отчаяно. Как, за Бога, можеше да се оправи? Една официална проверка, и край на всичко.

— Искам първо да говоря с Марси. Да я подготвя. Дайте ми двадесет и четири часа.

Коуди понечи да възрази, но Абра докосна рамото му. Колелото вече се бе завъртяло, мислеше тя. Един ден повече или по-малко нямаше да го спре. Можеше да му даде един ден, защото бе обичала баща му.

— Ще насрочиш ли съвещание в твоя кабинет? За всички нас?

— Какъв избор имам? — Думите му бяха завалени от алкохола и от самосъжалението. — Ще загубя всичко, нали?

— Може би ще си върнеш самоуважението. — Коуди хвана Абра за ръката. — Ако не те чуя утре до девет вечерта, аз ще се обадя.

Когато излязоха навън, Абра притисна пръсти към очите си.

— Господи, ужасно е.

— И по-добро няма да стане.

— Няма. — Тя се изправи и погледна към къщата. Лампата в библиотеката още светеше. — Това щеше да е последната ми работа с тях. Никога не съм очаквала да свърши така.

— Да вървим.

Тим чу как колата им потегли и слуша, докато шумът от мотора отмря в нощта. Жена му, неговата красива егоистична жена, се гласеше на горния етаж. В пристъп на ярост той захвърли чашата към отсрещната стена. Мразеше я. Обожаваше я. Всичко, което бе сторил, бе за да я направи щастлива. За да я задържи. И ако тя го изоставеше…

Не, не можеше да понесе да си го помисли. Не можеше да понесе да си представи скандала и обвиненията. Щяха да го разпънат на кръст, щеше да изгуби бизнеса си, дома си, положението си. Жена си.

Може би все още имаше някакъв шанс. Винаги имаше още някакъв шанс. Препъвайки се, Тим отиде до телефона и набра един номер.