Водопад в пустинята

СЕДМА ГЛАВА

Абра премигна, чудейки се дали това не бе мираж.

— Какво правиш тук?

— Стоя на вратата. Няма ли да ме пуснеш да вляза?

— Да, но… — Тя отстъпи крачка назад, Коуди влезе и пусна пътната си чанта на пода. Миражите не изглеждат толкова добре. Нито миришат толкова добре. Абра смутено погледна към спалнята и към телефона там. — Току-що получих съобщението ти. Не каза, че си се върнал.

Не бях. — Тъй като тя изглежда изобщо не бързаше да затвори вратата, той го направи. — Сега пристигнах.

Абра помисли за плановете, които имаше. Бързо огледа безпорядъка в апартамента си и безпомощно прокара ръка през косата си.

— Трябваше да ми кажеш, че си идваш тази вечер. Аз не бях… Не съм готова.

— Какъв е проблемът, Уилсън? — За да си достави удоволствие, Коуди сложи ръце на раменете й, после бавно ги плъзна надолу-нагоре по ръцете й и постепенно разтвори халата. Тя определено му даваше един съвсем нов поглед към спортното облекло. — Да няма друг мъж под леглото или в гардероба?

— Не ставай глупав. — Абра се отдръпна объркано. Знаеше, че лицето й бе чисто като на бебе. А косата… Не й трябваше огледало, за да знае, че бе безнадеждна. И тази зелено-бяла фланела. Нищо общо с изискания прелъстителен образ, който си бе представяла. — По дяволите, Коуди, трябваше да ми кажеш, че идваш.

Той овладя импулсивното си желание да я грабне и да й затвори устата. Може би се бе увлякъл, че тя толкова ще се зарадва да го види, колкото той се радваше да види нея. И може би не трябваше да приема, че Абра ще седи търпеливо сама и да го чака да се върне.

— Можеше и да ти кажа — каза Коуди бавно. — Ако вместо телефонния секретар бях намерил теб. Къде беше?

— Кога? А, да. — Поклати глава, като все още обмисляше трескаво. — Бях на вечеря.

— Ясно. — Той пъхна ръка в джоба си и тя се блъсна в кутийката с огърлицата. Нямаше право на никакви претенции към нея. Ами, нямаше! — С някой, когото познавам?

— С майка би — отвърна Абра разсеяно. — На какво се смееш?

— На нищо.

Тя дръпна ръкава на халата си и вдигна предизвикателно глава.

— Знам на какво приличам, Джонсън. Ако ме беше предупредил, щях да направя нещо. Тук е пълна разруха.

— Винаги е било разруха — възрази Коуди. Нещата започваха да се проясняват. Абра бе искала да подготви обстановката, а той бе дошъл по-рано, отколкото го бе очаквала.

— Можех малко да поразчистя. — Тя се намръщи и изрита една обувка. — Имам само скапано вино.

— Е, в такъв случай по-добре да си отивам. — Коуди се обърна, после я погледна, сякаш изведнъж нещо му бе дошло наум. — Преди това искам да ти кажа нещо за начина, по който изглеждаш.

Абра скръсти ръце и очите й отново блеснаха.

— Внимавай.

— Предполагам, че има само един начин да се справим с това честно. — Той пристъпи към нея и дружелюбно сложи ръка на рамото й. — Нали искаш да сме честни един с друг?

— Може би — измърмори тя. — Е, донякъде.

— Искам да ти кажа нещо, а ти трябва да си достатъчно твърда, за да го понесеш.

— Мога да го понеса. — Абра се опита да се отърси от ръката му. — Бих искала да…

Каквото и да искаше, то щеше да почака. Коуди я дръпна рязко към себе си и притисна устни към нейните. Тя вкуси топлина, вълни от топлина, които само се усилиха още повече, когато устните й със стон се разтвориха. С едно бързо движение той смъкна халата, после плъзна ръце под тънката блуза да изследва голата й кожа и нежните извивки. Абра ахна и се изви към твърдите му длани. В следващия момент се вкопчи в него, когато Коуди я изстреля до върха.

— Коуди…

— Мълчи — прошепна той и впи устни в шията й.

— Добре. — Пръстите му се забиха в бедрата й и тя успя само да простене. Главата й се въртеше, ала под замаяното удоволствие нетърпението й бе не по-малко от неговото. Смъкна якето му. — Искам те… — Издърпа ризата му през главата и с едно бързо собственическо движение прокара ръце по гърдите му. — Сега.

От безумния й шепот в него избухнаха експлозии. Коуди мислеше, че бе готов за тях, но реалността се оказа много далеч от очакванията. Желанието стана грубо, нетърпеливо, първично. Спалнята бе прекалено далеч. Когато се стовариха на дивана, той бе все още наполовина облечен и двамата се мъчеха да го освободят. Ръцете й бяха диви, забиваха се в него, обхождаха го, докато устните й не се откъсваха от неговите. Коуди усещаше излъчващата се от нея топлина, която го отдалечаваше все повече и повече от здравия разум.

Внезапно изруга и смъкна фланелата й до кръста, за да може да зарови устни в гърдите й. С невъздържаност, каквато не бе познавала досега, Абра се изви към него и посрещна зъбите и езика му.

Лампите горяха около тях. В апартамента отгоре някой пусна силно стереото и басът започна да вибрира в нисък страстен ритъм. Нежният парфюм, който си бе сложила преди един час, се смеси с мускусния аромат на страстта.

Щеше да го побърка. Това бе всичко, което той успя да си помисли, докато следваше пътя на фланелата й надолу, по гладката стегната кожа на тялото й. Навсякъде, където докосваше, навсякъде, където вкусваше, тя реагираше с бурно удоволствие, което го изненадваше. Дръпна го за косата и треперливото й дишане бе почти като стон.

Бяха чакали прекалено дълго — цял живот. Сега бяха заедно. Нямаше вече увъртане, нямаше извинения. Само нетърпение.

Когато дрехите бяха най-после свалени, дългите й грациозни ръце и крака се обвиха около него. Абра вече нито можеше, нито искаше да мисли. Искаше само да чувства. Искаше да му прошепне нещо, каквото и да било, с което да му каже какво става в нея. Ала думите не искаха да се оформят. Никога не бе желала така, никога не бе изпитвала такава нужда. Тялото й се чувстваше като пещ, която само той можеше да разпали още повече. В нея се надигаше огромна болка. Инстинктивно протегна ръка, наполовина от удоволствие, наполовина в самозащита. Коуди, сякаш разбрал, я докара до трепетен връх.

Тя простена задъхано името му и усети как пада, безкрайно, безтегловно. Докато се въртеше надолу, той я улови и отново я издигна.

Виждаше я на светлината на лампата. Кожата й блестеше от пот, замъглените й очи бяха отворени. Косите й бяха разпилени върху килима, на който се бяха изтърколили. Опита се да каже името й, но въздухът в дробовете му пареше като огън и думата пламна като факла, когато за последен път се нахвърли върху устните й.

Гледаше я как отново се издига до върха, усети как пръстите й се забиват безжалостно в гърба му. Докаран до ръба, Коуди проникна в нея. Абра се издигна да го посрещне с порив, който окончателно разби вече разклатеното му самообладание.

Бързо, силно, горещо. Те се носеха заедно към място, на което никой от двамата досега не бе попадал.

Отслабен, потресен, Коуди рухна върху нея. Нямаше нито силата, нито ясното съзнание, за да разчлени това, което се бе случило с него, на отделни действия, реакции, усещания. Сякаш се бе озовал в едно огромно кълбо от емоции, което бе избухнало, оставяйки го изцеден.

Тя под него бе мека като вода, дишаше бавно и леко. Той усети как ръката й се плъзна по гърба му и падна безсилно на килима. Сърцето й под устните му биеше бързо и Коуди затвори очи и се остави да го носят неговият звук и ритъм.

Не говореха. Дори думите да бяха възможни, той не знаеше с каква дума да й каже какво бе направила с него. Какво бе направила за него. Само знаеше, че сега Абра му принадлежеше и че щеше да направи всичко необходимо, за да я задържи.

Това ли прави любовта, чудеше се тя. Изпълва те с енергия, после те оставя толкова безпомощен, че едва имаш сили да дишаш? Всичко, което някога бе чувствала, бледнееше пред това, което бе изпитала с Коуди.

Всичко бе ново и почти непоносимо силно. Абра нямаше нужда да мисли, да планира или да тълкува. Трябваше да действа само според собствените си потребности — потребности, които успешно бе пренебрегвала до първия път, когато го срещна.

Той изглежда разбираше и приемаше това. Точно както изглежда разбираше и приемаше нея. Никой досега не го бе правил. Не така.

Дали това бе любов, запита се тя, или само най-непреодолимо желание? Имаше ли значение? Усети, че пръстите му се вплитат в косите й, и затвори очи. Имаше значение. Прекалено много. Едно докосване — и се изкушаваше да захвърли всичко, в което вярваше, всичко, което бе планирала, само и само да я докосне отново.

Нямаше смисъл да отрича това, което изпитваше към него, и нямаше смелостта да помисли какво ли можеше да изпитва Коуди към нея.

Той я целуна по шията.

— Добре ли си?

— Не знам. — Честен отговор, каза си Абра и жадно пое въздух. — Мисля, че да. — Прокашля се и отвори очи. Бяха на пода, осъзна тя и се зачуди как бяха успели да го направят. — А ти?

— Чудесно. Стига да не трябва да мърдам през следващите една или две седмици. — Намести уютно глава до нея. — Още ли ми се сърдиш?

— Не ти се сърдех. — Следата от езика му по вече превъзбудената й кожа я накара да се размърда под него. — Просто исках нещата да са подготвени.

— Подготвени ли? — Коуди лениво се насочи към ухото й.

— Да. Планирах… — Думите отмряха, когато пръстите му докоснаха леко зърното на гърдата й. Започна да произнася името му, ала езикът му погъделичка нейния и думата свърши с въздишка.

— Изумително — прошепна той, когато от бавните й движения започна отново да се възбужда. — Абсолютно изумително.

Абра бе не по-малко изненадана от него, когато усети, че в нея отново се разгаряше страст..

По някое време през нощта паднаха на леглото, но не заспаха. Сякаш през няколкото седмици, през които се познаваха, се бе натрупала планина от желания и тази нощ се бе сринала върху тях. Нямаше музика, нямаше блясък на свещи, нито съблазън на коприна и дантела. Те се събраха без украшения, без илюзии.

Енергията се подхранваше от енергия, страстта от страст. През най-тъмния час на нощта пропаднаха в изтощен сън, само за да се събудят с първата светлина на зората, гладни за още. Страстта, макар и задоволявана отново и отново, си оставаше, докато, преплели ръце и крака, накрая заспаха.

Тя се събуди с огряно от слънцето лице и с празно до нея легло. Замаяно опипа с ръка завивките.

— Коуди? — Въздъхна, отвори очи и видя, че бе сама. Бързо се надигна и огледа стаята. Не можеше да го е сънувала, помисли си. Никой не може да сънува такова нещо. Потърка лицето си с ръце и се опита да мисли.

Можеше ли да я бе оставил? Можеше ли по някое време сутринта просто да си бе отишъл също толкова лесно, колкото бе дошъл? Ами ако бе така? Абра се облегна назад. Бяха казали никакво обвързване. Той бе свободен да идва и да си отива, когато поиска. Също като нея.

Ако се чувстваше нещастна, ако усещаше болка и празнота, само тя си бе виновна. Проблемът, помисли Абра, бе, че винаги искаше повече, отколкото имаше. Затвори очи и си напомни, че току-що й бе дадена една нощ, която никоя жена никога не би забравила. Ако това не бе достатъчно, проблемът бе в нея.

— Надявах се да се събудиш с усмивка на лице — обади се Коуди от вратата.

Тя бързо отвори очи и нервно придърпа изпомачкания чаршаф към гърдите си.

— Мислех, че си си отишъл.

Той се приближи, седна на леглото и й подаде чаша кафе.

— Къде да съм отишъл?

— Аз… — Почувствала се глупаво, Абра отпи от кафето и си опари езика. — Просто си си отишъл.

Очите му за момент потъмняха, после Коуди сви рамене:

— Още имаш много лошо мнение за мен.

— Не е това. Помислих, че имаш работа.

— Аха. — Той се намести и вдигна крак на леглото. Не помнеше някога да бе прекарвал нощ с жена, която да го бе карала да се чувства толкова лекомислен. И непохватен. Без да бърза, отпи. — Да знаеш, кафето ти е изветряло.

— Никога нямам време да го направя сутринта. — Тя отново пийна. Лек разговор. Това изглеждаше най-добрият начин, и най-безопасният. — Аз… Ъ-ъ-ъ… Бих ти предложила закуска, обаче…

— Знам. В кухнята няма нищо, освен един банан и кутия с царевичен чипс.

— Има и бисквити — смънка Абра.

— Аз ги помислих за камъни. — Коуди пъхна ръка под брадичката й. — Искаш ли да ме погледнеш?

Погледна го, а свободната й ръка неспокойно мачкаше чаршафите.

— Щях да взема някои неща, ако знаех, че се връщаш.

— Не мисля, че в момента става дума за бекон с яйца. Защо не ми кажеш какъв е проблемът, Червенокоске?

— Няма проблем. — Опитваше се да говори непринудено. Бе голям човек, напомни си тя. Като такава трябваше да може да се справи със следващата сутрин. Ала какво можеш да кажеш на пълна дневна светлина на един мъж, след като той те е отвел до най-тъмните дълбини на собствената ти страст? Едва ли можеше да му каже, че никой друг не й бе давал толкова много… Или вземал толкова много.

— Предпочиташ ли да си отида?

— Не. — Каза го прекалено бързо и се изруга наум. Дотук беше с лекия разговор, помисли Абра, и с имитирането на изисканост. — Слушай, не знам какво би трябвало да направя сега, какво да кажа и как да се държа. Нямам голям опит в такива неща.

— Така ли? — Той замислено взе кафето от ръката й и го остави настрани. — А колко си имала? — Това не бе въпрос, който знаеше, че ще зададе. Казваше си, че предишният й живот си бе просто неин предишен живот. Но искаше да разбере дали бе имало някой, който и да било, който бе изпитал същото, каквото изпита той тази нощ.

— Това не е шега.

Сграбчи я за раменете, преди да бе успяла да се измъкне от леглото.

— Аз смея ли се? Имам чувството, че съдиш за това, което става тук, по нещо, което е ставало преди. Това не ми харесва.

— Извинявай — отвърна тя сковано.

— Не е достатъчно добре. — Продължаваше да я държи, така че Абра не можеше да се измъкне. — Този мъж, който си е играл със сърцето ти… Кажи ми за него.

Тя почервеня от гняв и се опита да го избута.

— Мисля, че това не е твоя работа.

— Не мислиш правилно. Нищо ново.

Абра се мъчеше с последни сили да се овладее.

— Аз не съм те питала нищо за жените, с които си имал нещо общо.

— Не си, ала би могла да ме питаш, ако мислиш, че е важно. Аз мисля, че е важно.

— Е, не си прав. Не е важно.

Но бе важно. Виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. И двете го изкушаваха да бъде нежен с нея. Ако отговорът бе да я утеши, щеше да й предложи утеха. Ала понякога животът и любовта са груби.

— Ако това е вярно, защо тогава си разстроена?

— Не съм разстроена.

— Струва ми се, че си казахме да сме честни.

— Може и да сме си казали. И ти каза да не се ровим в минали връзки.

— Справедливо. — Коуди я изгледа спокойно. — Освен ако не се просмукват в тази. Ако ще бъда сравняван с някой, искам да знам защо.

— Искаш да чуеш за него? Добре. — Тя се отскубна, като издърпа със себе си чаршафа, за да се увие с него. — Той беше архитект. — Усмихна му се невесело.

— Това ли ти е базата за сравнение?

— Ти казваш, че сравнявам — възрази Абра. — Би могъл да кажеш, че имам навика да се търкалям в леглата на архитектите. Току-що бях завършила колежа и работех при Торнуей. Беше ми даден шанс като помощник-инженер на един малък строеж. Той току-що се беше преместил от Филаделфия. Много изискан, много умен. — Размърда рамене. — За разлика от мен.

Болеше я и Коуди откри, че не може да го понесе. Стана и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Добре, картината ми е ясна.

— Не. — Тя придърпа чаршафа по-плътно около себе си. — Искаше да чуеш и аз ще ти го кажа. Започнахме да се срещаме и аз бях на седмото небе. Като погледна назад, не мога да кажа, че ми е обещавал каквото и да било, но ме остави да вярвам каквото искам. Винаги съм искала да бъда първа за някого. Нали разбираш, човекът, за когото някой мисли, преди да помисли за когото и да било друг или за каквото и да било друго.

— Да, разбирам. — Би отишъл при нея, ако се надяваше, че би го приела.

Абра почувства това по гласа му и се успокои малко.

— Бях много млада и още вярвах, че такива неща се случват, затова когато той ми каза колко ме желае, бях готова да го приема при всякакви условия. Когато си легнах с него, вече ми се причуваше Менделсон.

— А на него не.

— О, нещо повече. — Тя се засмя и отметна косите от лицето си. — Иска ми се да мисля, че ако проблемът беше само че искам повече, отколкото мога да имам, щях да преглътна и да продължа. Аз не съм жена, която хленчи.

— Не си. — Всичко друго, ала не и такава жена. — Какво стана?

— Приготвях си багажа да замина с него на пътешествие през почивните дни. Щеше да бъде много романтично, много интимно. Ски на север, сняг, бумтящ огън, дълги нощи. Бях сигурна, че ще ми направи предложение. Вече си представях семейно гнезденце. Тогава ми дойде една гостенка. Беше смешно. — Гласът й затихна и Абра се загледа зад него към нещо, което само тя виждаше. — Почти бях излязла. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако бях избързала. Гостенката се оказа съпругата му, съпруга, за която не си беше направил труда да ми каже, че съществува. — Пое дълбоко дъх и седна зад чертожната си дъска. — Най-лошото беше, че жената обичаше това копеле и беше дошла да ме моли да го оставя. Беше готова да му прости, само аз да се смиля над нея и да се отдръпна. — Сцената отново оживя и с нея срамът, тежкият, горчив срам. Абра притисна ръце към очите си. — Аз не съм такава, Коуди, не ходя с женени мъже. Отначало помислих, че ме лъже. Бях сигурна. Но тя не лъжеше. Това стана ужасно ясно. — Отпусна ръце. — Просто стоях там и я слушах как ми разказва за себе си и за тригодишното момченце, което имат, и колко иска да спаси брака си повече от всичко друго. Как са се преместили на запад, за да започнат нов живот, защото е имало и други такива случаи. Други жени. Чувствах се по-ужасно, отколкото някога бих искала отново да се чувствам. Не просто използвана, не просто предадена, а противна, наистина противна и грозна. Жената плачеше и ми се молеше, а аз не можех да кажа нищо. Аз спях с мъжа й.

Коуди се отпусна на леглото срещу нея. Искаше внимателно да подбере думите си.

— Щеше ли… Щеше ли да се хванеш с него, ако знаеше?

— Не. Много пъти съм се питала, след като всичко свърши. Не, нямаше… Не бих могла.

— Защо тогава се обвиняваш за нещо, което не е зависело от теб? Той те е мамел точно толкова, колкото е мамел и жена си.

— Не са просто обвинения. Това го надмогнах, или поне в по-голямата си част, както надмогнах и него. — Не бе лесно, ала Абра се насили да го погледне. — Никога не мога да забравя, че аз се разтворих за това, което се случваше с мен. Не му задавах никакви въпроси. Не задавах никакви въпроси и на себе си. Когато веднъж направиш толкова голяма грешка, трябва да внимаваш да не я повториш. Затова се съсредоточих върху кариерата си и оставих любовта на Джесика.

Тя не бе имала никой друг, осъзна Коуди с някакво тъпо изумление. Не бе имало никой друг в живота й, а той нахлу в него като булдозер. Помисли за отминалата нощ. Бе прекрасно, вълнуващо, поразително, но Коуди не бе нежен, не бе внимателен. Не й бе показал нищо от романтиката, без която бе решила да живее.

— Абра, страхуваш ли се, че правиш същата грешка с мен?

— Ти не си женен.

— Не съм и няма никоя друга. — Замълча, когато тя обърна глава да го погледне. — Ти за мен не си развлечение или удобство.

Абра никога не би могла да обясни как я накараха да се чувства тези думи. Откъде можеше да знае, че такава малка искрица надежда може да гори толкова ярко?

— Не те сравнявам с Джеймс… Или може би те сравнявах, малко. Проблемът е в мен, защото аз не знам как да се справям с такива неща. Майка ми…

— Какво майка ти?

Тя опря лакти на чертожната дъска и опря глава на ръцете си. След малко се изправи.

— Цял живот съм я гледала как прескача от мъж на мъж. За нея това винаги е толкова лесно, толкова естествено. Ала не и за мен.

Той се приближи, хвана я за ръката и нежно я вдигна на крака.

— Не искам от теб да се държиш по начин, който не ти подхожда, или да бъдеш това, което не си. — Докосна устни до челото й. Знаеше, че ако сега я целуне, ще иска да я отведе в леглото. В момента Абра имаше нужда от нещо повече, независимо дали го разбираше, или не. — Нека просто тръгнем оттук, Червенокоске. Ден по ден. Аз държа на теб. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти. — Тя се отдръпна. — Мисля, че ти вярвам.

Коуди я привлече отново в прегръдките си по такъв начин, че очите й се разшириха от изненада. В жеста имаше нещо толкова сладко, толкова непринудено.

— Имаме пред нас цяла събота и неделя. Облечи се. Ще те черпя нещо за закуска.

Абра бе малко удивена колко лесно Коуди можеше да се превърне от ненаситен любовник в добър приятел. И винаги се изненадваше колко лесно бе за нея да направи същия преход с него. Оставяше й пространство, реши тя, докато ядяха заедно в едно прашно ресторантче, което той бе изровил покрай магистралата.

Вече познаваше апетита му, за храна и за други удоволствия, затова само леко вдигна вежди, когато Коуди изгълта колкото двама дървари. Това, от което й се зави свят, бе пазаруването, по негово настояване. Когато се върнаха в нейния апартамент, носеха храна, която би й била достатъчна за цяла година.

— Какво ще правим с всичките тези неща? — Абра стовари две торби в кухнята и се отдръпна да направи път на Коуди, който носеше още две.

— Ще ги ядем. По различно време през деня. — Той започна да вади продуктите. — Това са основни неща, които трябва да има във всяка къща.

— Може би, ако къщата е общежитие. — Тя хвърли един изпълнен със съмнение поглед към растящата купчина. — Ти готвиш ли?

— Не. — Коуди й подхвърли торбичка ябълки. — Затова купуваш неща, които нямат нужда от готвене. Или… — Той измъкна консерва китайска храна и една замразена пица. — Неща, които можеш да стоплиш и да ядеш. Ако имаш отварачка за консерви и микровълнова печка, живееш като цар.

Абра започна да пъха в хладилника кутията с мляко, ябълките и всичко друго, което й попадна под ръка. Той я гледаше и мислеше, че тя има други, по-важни качества. Подаде й кутия пуканки. Абра пъхна и нея в хладилника.

— По-лесно е да си вземеш готова храна за вкъщи — каза му тя.

— За това трябва да излезеш. — Коуди я завъртя в кръг и обсипа с целувки лицето й. Един мъж трябва да обича жена, която слага пуканките в хладилника. — А ти до понеделник сутринта никъде няма да ходиш.

Абра се освободи и извади един хляб.

— Щях да си купя черно копринено боди.

— О, така ли? — засмя се той и подръпна развлечения й пуловер. — Заради мен?

— Късно е вече. — Тя го плесна през ръката, после хвърли хляба в едно чекмедже.

— Хайде да поговорим за това. — Коуди обви ръце около кръста й и я привлече отново към себе си. — Харесва ми как изглеждаш в черна коприна. Сигурно затова у Торнуей се държах като ревнив маниак.

— Ревнив? — Абра се разсмя гръмогласно. Бе сигурна, че се шегува… Докато не се обърна и не видя лицето му. — Ревнуваше? От господин Барлоу?

— Не ми го натяквай.

— Аз мислех, че просто се държиш непоносимо и обидно.

Той трепна, после се наведе да я захапе по шията.

— Забрави, че съм го казал.

— Нямам такова намерение — измърмори тя и се намести да му даде по-голям достъп. — От там, където стоях онази вечер, изглеждаше, че ти добре се забавляваше с Марси Торнуей.

— Имай ми малко доверие. — Коуди плъзна ръце под пуловера й. — Познавам акулите. Колкото и красиви да са им зъбите, накрая те разкъсват. Освен това… — Пръстите му се насочиха към гърдите й. — Не обичам захарен памук.

Бе я притиснал до хладилника и я караше да трепери.

— За разлика от?

— Просто теб, Червенокоске. — Обърна глава и я целуна дълго и разтърсващо. — Просто теб. Кажи ми… — Ръцете му се спуснаха към бедрата й. — Някога правила ли си нещо градивно на тази маса? Да си рязала лук, да си варила сладко, да си правила любов?

— На масата? — Очите й се разтвориха широко, после отново се затвориха, когато езикът му я погъделичка зад ухото. — Не. Не съм правила никое от тези неща.

Отново се движеше прекалено бързо. След миг вече нямаше да може да се спре и да й даде времето и вниманието, които искаше да й даде. С усилие отстъпи назад и само поднесе ръката й към устните си.

— Ще трябва да го запомним. Купил съм ти още нещо.

— Още нещо? — Когато огледа кухнята, дишането й бе почти равномерно. — Какво, двайсеткилограмова пуйка?

— Не. Всъщност, взех го от Сан Диего.

Абра се усмихна и извади картон яйца, с които, надяваше се, той нямаше да я кара да се занимава.

— Донесъл си ми нещо от Сан Диего? Сувенир?

— Не точно. Свършихме ли тук?

— Много се надявам.

— Ела тогава. Ще ти покажа.

Хвана я за ръката и я заведе в спалнята, където върху един стол стоеше отворената му пътна чанта. Бръкна в нея, извади една кутийка и й я подаде.

— Подарък? — Тя погали с пръст капака на кутийката. Чувстваше се глупаво свенлива. — Много мило.

— Може да е пепелник, на който да пише „Сан Диего“.

— Пак щеше да е подарък. — Абра се протегна и докосна устни до неговите. — Благодаря ти.

— За пръв път го правиш — прошепна Коуди.

— Кое?

— За пръв път ме целуваш.

Тя се засмя и щеше да отдръпне ръката си, но той я задържа върху бузата си.

— Имаш къса памет.

— Не. — Коуди разтвори пръстите й и я целуна по дланта. — Това е първият път, когато ме целуваш първа, преди да съм те притиснал в някой ъгъл. И дори не знаеш какво съм ти купил.

— Няма значение. Харесва ми да знам, че си мислил за мен.

— О, мислех за теб. — Той наведе глава и я целуна леко и мило. Устните й се разтвориха от изненада. — Много мислех за теб. — Отново се спря, защото от всичко най-много искаше да я вземе в прегръдките си и да й го покаже. А Абра имаше нужда от пространство и време, и от повече внимание, отколкото си бе направил труда да й покаже. Затова се усмихна и приседна на облегалката на фотьойла. — Щях да ти го дам снощи, ала ти не можеше да си махнеш ръцете от мен.

Тя го погледна развеселено и седна до него.

— По-добре късно, отколкото никога. — После отвори капака и направо занемя.

Бе очаквала някакъв дребен подарък, някакъв смешен сувенир, какъвто може да донесе приятел след кратко пътуване. Скъпоценните камъни блестяха пред нея, светли като вода, гладки като кадифе. Абра, за разлика от много жени, не познаваше диамантите. Това, което видя, бяха прекрасни стъкълца, които улавяха късната следобедна светлина.

— Красиво е. — Погледна го с все още изписано на лицето изумление. — Наистина е красиво. За мен ли си го купил?

— Не, купих го за Чарли. — Коуди поклати глава, взе огърлицата и посегна да я закопчае около шията й. — Мислиш ли, че ще му отива?

— Не знам какво да кажа. — Тя вдигна ръка към камъните. — Никой никога не ми е подарявал нещо толкова прекрасно.

— Май ще трябва да купя на Чарли нещо друго.

Абра със смях скочи да отиде до огледалото.

— О, колко са красиви! Те блестят! — Обърна се и се хвърли в прегръдките му. — Благодаря ти. — Целуна го. — Благодаря ти. — И отново: — Благодаря ти.

— Ако знаех, че трябват само шепа лъскави камъчета, щях да го уредя още преди седмици.

— Смей се колкото искаш. — Тя притисна буза до неговата. — Направо обичам тази огърлица.

А аз обичам теб, помисли той. Не след дълго Абра щеше да го научи.

— Искам да я видя на теб — прошепна Коуди и се изправи заедно с нея. Без да откъсва поглед от очите й, свали ризата през главата й. Видя как се промени лицето й, видя поканата. Щеше да вземе онова, което тя му предлагаше, но този път щеше да го вземе внимателно. — Красива си, Абра. — Сега видя нова промяна, искрената изненада, която предизвикаха думите му. Наруга се наум, задето бе такъв глупак. Никога ли не си бе правил труда да й го каже, да я накара да го повярва? — Харесва ми как изглеждаш на слънчева светлина. Първият път, когато те видях, беше на слънце.

С леко дръпване развърза колана на кръста й и панталоните се плъзнаха надолу по бедрата й. Сега тя остана само с огърлицата, блестяща като вода около шията й. Ала той не я докосваше, не по онзи горещ и гладен начин, както бе очаквала. Обхвана лицето й в ръце, внимателно, сякаш бе от стъкло, и я целуна леко като сън.

Смутена, трогната до болка, Абра посегна към него.

— Ела в леглото.

— Има време. — Целуваше я отново и отново, докато тя се олюля. — Този път. — Свали си ризата, за да й даде да почувства силната твърдост на гърдите му. Но страстта, която преди й бе давала сила, сега я бе направила слаба. Краката й се разтрепериха, после омекнаха като восък. Съзнанието й, толкова ясно допреди миг, се замъгли.

Коуди само я целуваше, целуваше и целуваше.

— Аз не… — Целувката се задълбочи и главата й падна назад. — Не мога…

— Ти няма нужда да правиш нищо. Нека ти покажа. — Грабна я на ръце и потуши замаяния й протест с устни, докато я положи на леглото.

Нежността му я изпълваше, докато тя вече нямаше сили да се движи. Би се вкопчила в него, ала той вплете ръце в нейните и я галеше само с устни — меки, влажни, търпеливи. Съзнанието й започна да се носи и да се издига от удоволствие, стигащо далеч отвъд физическото.

Никой никога не се бе отнасял с нея така, сякаш бе крехка, нежна или красива. Коуди сега правеше любов с нея по начин, който не бе предполагала, че съществува. По начин, който никога нямаше да забрави. Ако нощта бе блясък и огън и най-тъмна страст, това сега бе спокойно, прохладно и прекрасно леко. Абра потрепери, преминавайки през първия връх, после се понесе като перце.

Бе прелестна. Той бе виждал страстта и силата й, бе ги усещал, но не бе виждал, не бе докосвал нейната крехкост и откритостта й към любовта. Каквото и да бе чувствал преди, в огъня на страстта, то бе нищо в сравнение с интимността на даването. Тялото й течеше като поток под ръцете му, стопляше се като цвете под устните му. Когато тя промълви името му, звукът отекна в него и докосна нещо дълбоко скрито. Това бе единственият глас, който искаше някога да чува.

Прошепна й. Абра го чу, отговори, ала не можа да разбере думите. Наслагваха се възприятие върху възприятие, обвиваха я в пелени от удоволствие. Там бяха усещането за ръцете му, силата му, когато галеха кожата й. Там бе вкусът на устните му, когато търсеха нейните, този топъл опияняващ вкус. През клепачите й, прекалено натежали, за да ги отвори, се процеждаше слънчевата светлина, така че зрението й, както и съзнанието й, бяха една червена мъгла. Времето се въртеше, но това нямаше значение. За нея можеше да са минали и години, тя не би ги забелязала.

Усети докосването на косата му, долови аромата на кожата му. Ако на света имаше други неща, те бяха престанали да имат значение. Нямаше значение дали пада нощ или слънцето се издига, стига Коуди да бе с нея и да й показваше каква може да бъде любовта.

Когато проникна в нея, Абра въздъхна от удоволствие. Ала той продължаваше да се движи бавно, бавно, издигаше я нежно на гребена на вълната. Уловена в света, който Коуди й бе разкрил, тя се надигна да го посрещне, влезе в ритъма му и телата им се сляха.

Бяха дадени обещания, макар Абра да не го знаеше. Бе се създала връзка, твърда и здрава.

Той се мъчеше да се владее. Бе мислил, че през нощта го бе побъркала. И бе вярно. Сега, отстъпвайки, го бе отвела дори отвъд това. Мускулите му потрепериха, после се напрегнаха от сладостна, тъмна болка. Пулсът биеше във врата му като удари на чук. Отново я вкуси. Дъхът й прошепна в устните му и нейните устни се разтвориха в покана.

После тя отвори очи, ресниците й се повдигнаха в едно дълго плавно движение. Макар че нямаше да го знае, в този момент бе по-красива, отколкото когато и да било. Макар Абра да не го знаеше, от този момент Коуди бе изцяло и безвъзвратно неин.

Произнесе името му и заедно изкачиха върха.