Водопад в пустинята

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Делови отношения. Отсега, докато се поставеше и последната плочка, Абра възнамеряваше да поддържа отношенията си с Коуди чисто делови. Като между инженер и архитект. Щяха да обсъждат трегери и извити ребра, електроинсталация и водопровод, бетон и изолации. Тя се намръщи към голия скелет на здравния клуб. Ако имаше късмет, помисли си, нямаше да обсъждат изобщо нищо.

Това, което се бе случило на онази огряна от лунна светлина тераса, бе нещо като временна лудост. Наследствена лудост, реши Абра и пъхна ръце в джобовете си. Очевидно приличаше на майка си повече, отколкото някога бе искала да си признае. Един хубав мъж, малко звезден прах — и хоп! Бе готова да се държи като глупачка.

Взе папката, която й подаде бригадирът, прегледа документите, после ги подписа. Бе стигнала чак дотук, без да позволява на никакви вродени слабости да й объркват живота. Имаше намерение да стигне много по-далеч. Може да бе наследила този недостатък от майка си, ала за разлика от сладката и вечно оптимистична Джесика, нямаше никакво намерение да се впусне във вихъра на чувствата, да се спъне и да се пльосне по лице. Моментът на слабост бе преминал и сега се бе заела отново за работа, както обикновено.

Прекара предиобеда в тичане напред-назад между здравния клуб и основната сграда, като от време на време отскачаше да види как вървят изкопните работи за бунгалата. Графиците за всяка отделна част на проекта се презастъпваха според плана, така че тя трябваше непрекъснато да надзирава, да отговаря на въпроси, да изглажда проблеми.

Проведе дълъг телефонен разговор с механичния инженер, когото Торнуей бе назначил. Той напредваше по-бавно, отколкото й се искаше, но работата му бе първокласна. Абра си записа да мине покрай канцелариите и добре да огледа цоклите на колоните и за асансьорите, и за механизирания покрив над басейна.

Това бе една страна на нейната работа, която обичаше колкото проектирането и пресмятането, една страна, към която се отнасяше също толкова сериозно. Не бе инженер, за когото работата е свършена, след като проектите са одобрени и изчисленията проверени. Бе искала в проекта на Барлоу роля, която не започва и не свършва на чертожната дъска. Бе я получила и макар още да трепваше вътрешно, когато от строежа се извозваше и една лопата пръст, имаше удовлетворението, че участва в преобразяването на мястото.

Никой, с когото се срещаше, не би видял обърканите й мисли под уверената външност. Ако през цялото време се оглеждаше за Коуди, каза си тя, то бе само за да не се окаже неподготвена. Към обед реши, че той изобщо няма да се появи. Престори се, че изпитва не разочарование, а облекчение.

Прекара обедната почивка във фургона с бутилка изстуден портокалов сок, пликче чипс и чертежи. След разговора с механичния инженер реши, че още има някои проблеми с динамиката на плъзгащия се стъклен покрив, който Коуди искаше за басейна. Въведе ново уравнение в калкулатора си. Ако не беше този водопад, който той настояваше да тече по стената и да се влива в ъгъла на басейна… Абра поклати глава и опита отново. Този човек бе маниак на тема водопади. Отпи голяма глътка сок. Всъщност, бе просто маниак. Помагаше й да мисли за него по този начин, като за луд архитект с мания за величие, вместо като за мъж, който може да те целува така, че да си загубиш ума.

Щеше да му направи и неговия проклет подвижен стъклен покрив, и неговите водопади, и неговите спирали и куполи. И после щеше да използва този глупаво натруфен проект, за да започне самостоятелната си кариера, докато той щеше да се върне в своята влага при портокаловите горички на изток.

Почти удовлетворена, тя нахвърля някои подробности, после започна да пресмята нова редица от цифри. Не бе нейна работа да одобрява, напомни си. Нейната работа бе да го изпълни така, че да се получи. Много я биваше да прави нещата да се получават.

Когато вратата се отвори, дори не си направи труда да вдигне поглед.

— Затвори бързо, а? Топлината ще влезе.

— Да, госпожо.

Абра подскочи от лениво провлачения тон и машинално изправи рамене, когато през вратата влезе Коуди.

— Не мислех, че днес ще те видя тук.

Той само се усмихна и се отдръпна, за да направи място на Тим Торнуей и на вретенообразната фигура на Уилям Уолтън Барлоу Старши. Тя се изправи непохватно, заради редицата от шкафчета над главата й.

— Абра. — Макар да би предпочел да я завари до колене в бетона или горе на скелето, Тим се бе научил да използва почти всяка ситуация в своя полза. — Както виждате, Уилям Уолтън — поде той, — нашият екип живее, спи и яде в хотела на „Барлоу и Барлоу“. Нали помните госпожица Уилсън, нашият главен инженер?

Ниският мъж с бяла коса и проницателни очи й подаде месестата си ръка.

— Наистина, наистина. Един Барлоу никога не забравя красиво лице.

За нейна чест Абра не трепна дори когато Коуди се подсмихна над главата на Барлоу.

— Радвам се да ви видя отново, господин Барлоу.

— Уилям Уолтън реши, че е време да види как вървят нещата — обясни Тим. — Разбира се, не искаме да прекъсваме работата или да забавяме темпото…

— Нищо не разбирам от построяването на такива места — прекъсна го Барлоу. — Знам как да ги управлявам. Ала ми харесва това, което виждам. — Кимна три пъти. — Като тези извивки и сводове. Шик. „Барлоу и Барлоу“ означава шик.

Абра се измъкна иззад масата, без да обръща внимание на хиленето на Коуди.

— Избрали сте горещ ден да ни посетите, господин Барлоу. Мога ли да ви предложа нещо студено? Сок, чай?

— Ще взема една бира. Нищо не отмива прахта като една студена бира.

Коуди отвори малкия хладилник и измъкна няколко бутилки.

— Тъкмо щяхме да покажем докъде сме стигнали със здравния клуб.

— Така ли? — Тя поклати глава, когато той й предложи бира, и й стана смешно, когато Тим предпазливо пое подадената му бутилка. — Добър момент. Точно работех върху последните подробности около покрива на басейна. Мисля, че двамата с Лафърти тази сутрин по телефона уточнихме как да отстраним някои проблеми.

Барлоу погледна чертежите и листите, изпъстрени с цифри и изчисления.

— Оставям това на вас. Единствените цифри, с които мога да се оправям, са в счетоводната книга. Но изглежда, че вие си разбирате от работата. — Посочи с бутилката си и отпи три здрави глътки. — Торнуей винаги е казвал, че имате глава на раменете си. Ала и раменете ви са хубави. — Той й намигна.

Вместо да я ядоса, намигането я накара да се засмее. Почти можеше да й е дядо и, мултимилионер или не, имаше някакъв груб чар.

— Благодаря ви. Той винаги е говорил за вас с голямо уважение.

— Липсва ми — каза Барлоу и се върна към работата. — Да продължаваме с обиколката, Тим. Няма смисъл да губим време.

— Разбира се. — Тим остави недокоснатата си бира. — Тази вечер правя малко тържество в чест на господин Барлоу. В седем. Абра, ти ще придружаваш господин Джонсън.

Тъй като това не бе въпрос, Абра отвори уста с намерението да се извини, но Коуди я изпревари:

— Аз ще взема госпожица Уилсън. Защо не започнете от здравния клуб? Веднага идвам.

— Защо не разхлабиш проклетата си вратовръзка, Тим? — попита Барлоу, когато излязоха от фургона. — В тази жега човек може да се удуши.

Коуди затвори вратата зад тях, после се облегна на нея.

— Наистина хубави рамене. Доколкото съм ги виждал.

От инженерна гледна точка Абра не можеше да каже защо фургонът сега изглеждаше по-претъпкан, отколкото преди малко. Тя се обърна към масата и започна да събира листите си.

— Няма нужда да ме взимаш тази вечер.

— Няма нужда. — Той я гледаше и не бе сигурен дали бе изненадан, или раздразнен от нейното отдръпване. Снощи не бе спал добре и знаеше, че вината за това лежеше точно върху тези хубави рамене, които сега бяха готови за атака. — Ала ще те взема.

Това са делови отношения, каза си Абра, и трябва да се приемат като такива.

— Добре. Ще ти трябва адресът ми.

Коуди отново се усмихна, този път бавно.

— О, мисля, че ще мога да те намеря, Червенокоске. По същия начин, както ти ме намери.

Тъй като той бе повдигнал въпроса, каза си тя, най-добре бе да приключи с него.

— Добре е, че имаме една минута насаме. Можем да изясним нещата.

— Какви неща? — Коуди се отблъсна от вратата и Абра силно се притисна към масата. — У нас във фермата имахме муле. И то беше такова плашливо.

— Аз не съм плашлива. Просто мисля, че си останал с погрешно впечатление.

— Имам вярно впечатление — възрази той и протегна ръка да хване края на плитката й. — За това как усещам тялото ти, когато е притиснато към моето. Много вярно и много приятно впечатление.

— Това беше грешка. — Би се обърнала, за да го заобиколи, но Коуди стисна по-силно косата й и я дръпна назад.

— Кое?

— Снощи. — Щеше да запази спокойствие, каза си Абра. Като цяло тя бе един спокоен и разумен човек. — Изобщо не трябваше да се случи.

— Това ли? — Очите му бяха потъмнели. Абра го забеляза, забеляза също, че в тях нямаше гняв. Тя въздъхна с облекчение. Очевидно той също бе решил да е разумен.

— Предполагам, че просто бяхме увлечени от момента. Най-доброто е да го забравим и да продължим нататък.

— Добре. — Абра видя усмивката му, ала не забеляза колко бе студена. Не го биваше много на шах, но бе цар на покера. — Ще забравим за снощи.

Тя му се усмихна, доволна, че проблемът се бе разрешил толкова лесно.

— Ами тогава защо да не…

Думите й бяха прекъснати, когато Коуди я привлече към себе си и покри устните й със своите. Тялото й се напрегна — от изненада, каза си Абра. От гняв. Това бе, което искаше да вярва.

Днес нямаше нищо от нежното, чувствено опитване под лунната светлина. Целувката бе дръзка и ярка като слънцето, което нахлуваше през прозореца. И също толкова гневна, помисли тя, когато той я извъртя към себе си и взе каквото искаше. Абра се опита да се отскубне, ала се оказа здраво уловена в прегръдка, която колкото обещаваше, толкова и заплашваше. Тези не толкова впечатляващи мускули всъщност бяха като от стомана.

Коуди пет пари не даваше. Тя можеше да си седи там и да говори колкото си иска за грешки със своя вразумителен глас. Той бе правил грешки и преди и ги бе преживявал. Абра можеше да е най-голямата, определено щеше да е най-скъпата, но Коуди нямаше никакво намерение сега да отстъпи. Помнеше как я бе усещал в ръцете си предната вечер, тръпнещата, опъната като струна страст, внезапния порой от емоции. Още тогава бе разбрал, че никога нищо такова не бе чувствал, никога нищо такова нямаше да чувства. Щеше да прати и двамата по дяволите, преди това да бъде забравено.

— Престани — успя да каже тя, преди отново да се бе нахвърлил върху устните й. Давеше се и знаеше, че не може да се спаси. Давеше се, помисли Абра и простена в устните му. Давеше се в усещания, в копнежи, в желания. Защо се бе вкопчила в него, когато знаеше, че това бе лудост? Защо отвръщаше на тази силна, гладна целувка, когато знаеше, че тя щеше да й донесе само беди?

Ала ръцете й бяха обвити около него, устните й се бяха разтворили, сърцето й гърмеше в ритъм с неговото. Това бе повече от изкушение, повече от отстъпление. Това, което усещаше в момента, бе не нуждата да дава, а нуждата да взема.

Когато се откъснаха един от друг, тя пое въздух и опря ръце на масата да запази равновесие. Сега виждаше, че не е била права. В очите му, които я приковаваха, имаше гняв, гняв и решителност, и грубо желание. И въпреки това, когато той заговори, гласът му бе мек:

— Изглежда, че имаме нещо друго, за което да си спомняме, Червенокоске. — Обърна се към вратата. — Ще се видим в седем.

Поне пет пъти тази вечер Абра измисляше някакво правдоподобно извинение и започваше да върти телефона на Коуди в хотела му. Това, което я спираше всеки път, бе съзнанието, че ако се обадеше, това щеше да бъде признание не само че има нещо между тях, а и че тя бе страхливка. Дори ако бе принудена да приеме факта, че се страхува, не можеше да му позволи да го види.

Бе задължена да отиде, напомни си Абра, докато отново се ровеше из гардероба си. Наистина не бе нищо повече от една делова среща, макар че щяха да са с вечерно облекло и да похапват канапета на елегантната тераса на Тим. Това бе политика и на Барлоу трябваше да се покаже, че неговият архитект и инженер можеха да издържат една светска вечеря заедно.

Тя трябваше да може да я издържи. Ако не се смяташе сексуалното привличане, Коуди Джонсън й бе колега в този проект. Ако не можеше да издържи него — и това, което той изглежда бе решил да я кара да чувства — значи не можеше да се справи с работата. Никакъв архитект от Източното крайбрежие с неговия провлачен говор нямаше да я накара да признае, че не може да се справи с нещо, което се бе изпречило на пътя й.

Във всеки случай, помисли си с известно задоволство, докато се мъчеше да избере между две рокли, щом се озовяха там, щеше да има толкова много хора, че в тази тълпа щяха да се загубят. Съмняваше се да се наложи двамата с Коуди да разменят повече от две думи.

Когато на вратата се почука, Абра погледна към часовника си и изруга. Толкова дълго си бе говорила, че бе време да тръгва, а тя дори не бе облечена. Затегна колана на робата си, излезе от тясната спалня в миниатюрния хол и отвори.

Коуди лениво огледа късия й памучен халат и се ухили:

— Хубава рокля.

— Закъснявам — смотолеви Абра. — Тръгвай без мен.

— Ще те почакам. — Без да чака покана, той влезе и се огледа в апартамента й.

Може да бе жена, която се занимаваше с точни цифри и факти, но живееше в хаос. Върху избелелия диван бяха нахвърляни ярки възглавници, а на стола, който изобщо не му подхождаше, бяха натрупани купища списания. Като за човек, който си изкарваше хляба, превръщайки фактите и цифрите във форми, тя не знаеше елементарни неща за обзавеждането… Или не я интересуваха, помисли Коуди. Бе виждал работите й и им се бе възхищавал. Ако се заемеше с това, Абра би превърнала и един килер в подредено и функционално жилище.

Стаята бе по-малка от спалнята в хотелския му апартамент, ала никой не би я нарекъл безлична. Десетки картини се бореха за пространство върху дългата маса пред единствения прозорец. Имаше уютен слой прах върху всичко, освен върху колекцията от кристали, която висеше на прозореца и улавяше последната вечерна светлина.

Това повече от всичко друго му показа, че тя прекарваше малко време тук, ала се грижеше за това, което имаше значение за нея.

— Няма да се бавя — обади се Абра. — Ако искаш едно питие или нещо друго, кухнята е ей там.

Изчезна, като щракна вратата зад гърба си. Господи, той изглеждаше чудесно. Не беше честно да изглежда толкова секси, толкова самоуверен, толкова напълно съвършен. Прокара пръсти през косите си, които още не се бе опитала да подреди в някаква прическа. Достатъчно лошо бе, че изглеждаше толкова добре с работни дрехи, но изглеждаше още по-добре с кремавото си сако, което подчертаваше изсветлялата му от слънцето коса и загорялата кожа, а това не беше честно. Дори с официално облекло не губеше непринудения чар на летовника и мъжествената привлекателност на каубоя. Как щеше тя да се бори с привличането всеки път, когато Коуди се появеше още по-привлекателен?

По дяволите, каза си Абра и отново се изправи пред гардероба си. Щеше да се справи и с него, и с привличането, което изпитваше. Което означаваше, че, в края на краищата, нямаше да облече този семпъл и строг син костюм. Ако щеше да си играе с огъня, реши тя, трябваше да се облече по подходящия начин.

Коуди откри в кухнята й същия откровен безпорядък. Не можеше да се каже, че бе мръсно. За да се измърси нещо, обикновено трябваше да се използва, а очевидно Абра не прекарваше много време над печката. Личеше си от факта, че върху единия от двата котлона имаше пакет бисквити и кутия с пакетчета чай.

Той намери в хладилника бутилка вино. Там имаше още бурканче фъстъчено масло и едно самотно яйце. След известно търсене изрови от бюфета две различни чаши за вино и криминале от известен автор.

Опита глътка от виното и поклати глава. Надяваше се да има шанса да я научи на нещо за реколтите. Отнесе двете чаши в хола и се заслуша в звуците откъм спалнята. Явно тя търсеше нещо и отваряше всички възможни чекмеджета. Отпи предпазливо и започна да разглежда снимките й.

Имаше някои нейни, една официална, показваща, че Абра се бе чувствала много неудобно с оранжев муселин. На друга тя стоеше до красива блондинка. Тъй като блондинката имаше същите бадемови очи като Абра, Коуди се зачуди дали това можеше да е по-голямата й сестра. Имаше още една снимка на блондинката, с нещо като сватбена рокля, и още една на Абра, с каска. Имаше и снимки на мъже. Единственият, когото той разпозна, бе Торнуей старши. Отново отпи, чудейки се дали някой от останалите не бе баща й, после се обърна. Шумовете в спалнята бяха утихнали.

— Сипах по малко вино — извика Коуди. — Искаш ли да ти го донеса?

— Не… Да, по дяволите.

— Ще се задоволя с „да“. — Приближи се и бутна вратата на спалнята.

Има нещо във високите стройни жени с черни рокли, реши той. Нещо, от което устата на мъжа пресъхва. Отпред роклята й имаше дълбоко деколте със сребрист кант. Същият мотив се повтаряше по ръба на полата, която стигаше до над коленете й. Блясъкът бе предназначен да привлече погледа, който после да се плъзне по стройните й бедра, обути с тънки чорапи. Ала това, което създаваше грижи на Абра, бе гърбът. Тя се мъчеше да закопчае ципа, който стигаше до кръста й.

— Нещо е заяло.

Пулсът му, помисли Коуди и го изчака отново да набере скорост. Ако го бе привличала с каска и потна тениска, то бе нищо в сравнение с това, което правеше с него сега.

— Дай да видя. — Той прекрачи тежките работни обувки и чифта черни лачени сандали, само няколко тънки каишки.

— Така ги правят тези неща, че човек да трябва да се бори и да ги облече, и да ги съблече.

— Аха… — Коуди й подаде и двете чаши, като се опита да не мисли колко по-интересно би било да й помага да съблече това парче черна коприна. — Кукичките са се преплели.

Абра въздъхна нетърпеливо.

— Знам. Можеш ли да ги оправиш?

Той вдигна поглед и очите им се срещнаха в огледалото над шкафа. За пръв път, откак я бе видял, тя бе с червило. Устните й изглеждаха красиви, сочни и подканящи.

— Сигурно. Какво си сложила?

Абра отпи, защото гърлото й изведнъж бе пресъхнало.

— Мислех, че е очевидно. Черна рокля със заял цип.

— Имах предвид парфюма. — Коуди се наведе малко по-близо към шията й.

— Не знам. — Би трябвало да се отдръпне, но пръстите му държаха роклята й. — Майка ми го е купувала.

— Ще трябва да се запозная с майка ти.

Тя отново отпи.

— Свърши ли там отзад?

— Не съвсем. — Той плъзна пръсти нагоре по гърба й и изпита удоволствието да види реакцията й, отразена в огледалото. — Много живо реагираш, Абра.

— Много закъсняваме — скастри го тя и се обърна.

— Значи две минути повече или по-малко не би трябвало да имат значение. — Леко спусна ръце към кръста й. В самозащита Абра притисна двете чаши към гърдите му. Коуди търпеливо ги взе и ги остави на шкафа до нея. — Нямаш добър вкус за вина.

— Знам разликата между червено и бяло вино. — Тя вдигна ръце към раменете му, когато той отново я прегърна през кръста, съвсем леко. Ала не се отдръпна.

— Това е все едно да кажеш, че аз съм мъж, а ти си жена. Разликата е по-голяма. — Наведе се да захапе устните й. Беше прав. Бяха подканящи. — Много по-голяма.

— При мен нещата са или така, или иначе. Коуди… — Абра усети как подът се накланя под краката й и се изви назад. — Не съм готова за това.

Лесно би се справил с „да“ или „не“. Но в гласа й се долавяше отчаяние, което го накара да се отдръпне.

— За кое?

— За това, което се случва. — Има моменти, в които човек трябва да бъде напълно честен. — За теб и за това, което се случва.

Очите му обходиха лицето й и се върнаха отново към нейните. Тя му бе дала предимство. И двамата го знаеха. Вместо да приложи натиск, той й даде пространство. — Колко време ти трябва?

— На този въпрос не мога да отговоря. — Ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба й, и пръстите й се стегнаха върху раменете му. — Продължаваш да ме притискаш в ъгъла.

— Вярно е — измърмори Коуди, отдръпна се и я изчака да си обуе обувките. — Абра… — Когато тя го погледна отново, хвана ръката й. — Това не е краят. Имам чувството, че краят е много далеч.

Абра бе абсолютно сигурна, че беше прав. Точно това я безпокоеше.

— Имам си правило — започна предпазливо. — Преди да започна, обичам да знам какъв ще бъде краят. Не мога да видя хубав чист край с теб, Коуди, затова изобщо не съм сигурна, че искам да те приема… Така да се каже.

Той поднесе ръката й към устните си, с което я смути.

— Червенокоске, ти вече си ме приела.

Когато пристигнаха в имението на Торнуей, купонът вече бе в разгара си. Бюфетът бе зареден с пикантни мексикански специалитети, лееха се коктейли и вино. Зад просторната розово-бяла къща в селски стил, която Тим бе построил за жена си, се бе ширнала добре поддържана ливада, изпъстрена с шумолящи палми. На върха на лекия хълм проблясваше езерце. До него имаше красива беседка, засенчена от асми, едва започнали да цъфтят.

Ароматът от градината отстрани бе сладостен като лунна светлина.

На остъклената тераса и по ливадата имаше тълпа от хора. Тук се бе събрал каймакът на обществото на Финикс. Абра вече бе решила да си намери едно хубаво тихо ъгълче. Винаги се радваше да строи нещо за висшата класа, ала представа си нямаше как да общува с тези хора.

— Шабли — обясни Коуди и й подаде една чаша. — Калифорнийско вино. Хубав чист цвят, остър аромат, плътно тяло.

Тя вдигна рамене и отпи.

— Бяло вино.

— И твоята рокля е черна, но не те прави да изглеждаш като монахиня.

— Виното е просто бяло — настоя Абра, макар небцето й да й казваше нещо друго.

— Миличка… — Той плъзна пръст по шията й. — Много още имаш да учиш.

— Ето къде си била. — Марси Торнуей, съпругата на Тим от две години, доплува до тях. Бе облечена с богато избродиран бял копринен кафтан, а скъпоценните камъни по огърлицата около врата й блестяха на лунната светлина. Тя потупа Абра по ръката и вдигна сапфирено сините си очи към Коуди. Гласът й се лееше като испанско кадифе. — Мисля, че мога да разбера защо закъсня.

— Марси Торнуей, Коуди Джонсън.

— Архитектът. — Марси собственически хвана Коуди под ръка. — Тим ми е говорил за вас… Само дето не спомена, че сте толкова красив. — Тя се засмя, музикален звук, който подхождаше на сребристо русите й коси и на крехката й фигура. — Но пък на съпрузите трябва да се прощава, задето не казват на жените си за красиви мъже.

— И на мъжете за красивите си съпруги.

Абра направи физиономия зад гърба на Марси и започна да нагъва една енчилада със сирене.

— Вие сте от Флорида, нали? — въздъхна Марси и поведе Коуди настрани. — Аз съм израснала в Джорджия, в едно малко градче близо до Атланта. Понякога толкова ми липсва, че, мога да се закълна, направо се топя от мъка.

— Нежен цвят от магнолия — измърмори Абра, обърна се и почти се блъсна в Барлоу. — О, извинявайте, господин Барлоу.

— За вас съм Уилям Уолтън. Трябва да напълните повечко чинията си, момиче. Ето, опитайте тези тортили. И не забравяйте да си вземете авокадо.

Абра погледна стреснато към храната, която той бе натрупал в чинията й.

— Благодаря.

— Защо не седнете с мен да правите компания на един старец под лунна светлина?

Абра не бе сигурна какво бе очаквала от тази вечер, ала определено не бе да прекара приятен и забавен час с един от най-богатите хора в страната. Той не се опита да флиртува с нея, както се бе опасявала, а я ухажваше като стар семеен приятел през удобната дистанция от тридесет и пет години.

Седяха на една пейка до езерцето и говореха за общата си любов към киното. Това бе единственият порок, който Абра си разрешаваше, единствената истинска почивка, която тя не смяташе за загуба на време.

Ако вниманието й от време на време се отклоняваше, то бе не защото намираше Барлоу досаден, а защото много често забелязваше Коуди в компанията на Марси Торнуей.

— Аз съм егоист — реши Барлоу, когато допи чашата си. — Би трябвало да ви оставя да се забавлявате с младите.

Абра му се усмихна сърдечно, почувствала се виновна, че за момент се бе разсеяла.

— О, не, приятно ми е да си говоря с вас. Честно казано, Уилям Уолтън, не съм много по купоните.

— Красиво момиче като вас има нужда от един млад мъж, който да се суети около него.

— Не обичам да се суетят около мен. — Тя видя как Коуди запали цигарата на Марси. Барлоу, ако не друго, бе проницателен. Проследи погледа й.

— Хубава жена — отбеляза той. — Като кристал. Скъпа и приятна за гледане. Младият Тим трябва да е доволен.

— Той много я обича.

— Цяла вечер прави компания на вашия архитект.

— На вашия архитект — поправи го Абра. И понеже не й хареса как прозвуча, му се усмихна: — Те и двамата са от изток… От югоизток. Сигурна съм, че имат много общо.

— Хм… — Барлоу се изправи, откровено развеселен. — Искам да се поразтъпча. Какво ще кажете да се разходим из градината?

— Добре. — Тя се постара да остане с гръб към Коуди, хвана Барлоу под ръка и се отдалечи с него.

Каква игра играеше Абра, чудеше се Коуди, като я гледаше как изчезва с Барлоу. Този човек бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща, че и повече. А тя цяла вечер си разменяше любезности с него, докато той се опитваше да се откопчи от лепката на име Марси Торнуей.

Коуди разбираше кога една жена е тръгнала на лов, а кукленски красивата Марси определено изпращаше сигнали — които той ни най-малко не искаше да приема. Дори ако вече не бе спрял погледа си върху Абра, не би изпитал и най-малкото привличане към жена като Марси. Омъжена или не, тя би му донесла само неприятности. Оставяше я на Тим.

Не би допуснал, че Абра бе от типа жени, които биха флиртували с един старец, биха му се усмихвали и биха го ласкали с единствената мисъл какво могат да получат от това. Не можеше да има съмнение, че Барлоу бе хлътнал по нея, и че тя току-що се бе усамотила между розите с един от водещите в класацията на петстотинте най-успели мъже в Америка.

Коуди запали цигара и присви очи. Не можеше да има съмнение и че Абра го желаеше. Може той да бе започнал целувката, може дори да я бе притиснал в ъгъла, ала нейната реакция бе съвсем истинска. Никоя жена не целува така, ако не желае мъжа.

И въпреки това тя се отдръпваше. Всеки път. Вероятно защото бе предпазлива, може би дори малко уплашена от това, колко силна бе станала връзката между тях. А може би просто бе глупак и Абра го бе отблъснала, защото искаше да улови в мрежата си по-едра риба.

Още щом си го помисли, отхвърли с възмущение тази мисъл. Не беше честно, каза си Коуди. Позволяваше си да мисли по този начин, защото бе объркан, защото желаеше Абра повече, отколкото някога бе желал която и да било жена. И преди всичко защото не знаеше какво, по дяволите, да прави.

— Извинете ме. — Прекъсна Марси насред дума, усмихна й се бързо и се запъти към градината.

Чу смеха на Абра, нисък шепнещ звук, който му напомняше за маранята над езерото близо до дома му. После я видя, застанала в лъча на един от цветните фенери, които персоналът на Торнуей бе окачил навсякъде из градината. Тя се усмихваше и въртеше в пръстите си червено цвете. Същото цвете, забеляза Коуди, каквото бе разкъсала на неговата тераса едва предната вечер.

— Няма много месо — говореше й усмихнато Барлоу, — но това, което има, е правото на избор.

Абра отново се засмя и закачи цветето на ревера му.

— Извинете ме.

Като чуха гласа му, и Барлоу, и Абра се обърнаха — виновно, както помисли Коуди.

— Е, Джонсън, забавлявате ли се? — Барлоу го тупна по рамото. — Повече ще се забавлявате, ако се разходите под лунна светлина с красиво момиче като нашата Абра. В днешно време младите не отделят достатъчно време за романтика. Аз отивам да видя дали ще намеря някоя бира.

Отдалечи се изненадващо бързо като за такъв пълен мъж и Абра се озова сама с Коуди в празнично осветената градина.

— Сигурно би трябвало да отида да общувам… — започна тя, ала Коуди препречи пътя й.

— Цяла вечер не изпитваше нуждата да общуваш.

Основната й мисъл бе да излезе от градината и да се махне от него, затова само му се усмихна неопределено.

— Приятно ми беше с Уилям Уолтън. Той е страхотен компаньон.

— Забелязах. Не всяка жена може да прескача толкова лесно от мъж на мъж. Моите поздравления. — Усмивката й угасна и на нейно място се появи израз на пълно недоумение. Коуди намери кибрита си и закри с длани пламъчето, докато си палеше цигарата. — Той може да е шейсетгодишен, но при двеста или триста милиона годините сигурно нямат значение.

Абра се вторачи в него и го гледа почти цяла минута.

— Може би трябва да излезеш и пак да влезеш. Тогава може и да разбера за какво говориш.

Коуди захвърли клечката. Както беше с токчета, очите й бяха на едно ниво с неговите.

— Мисля, че съм достатъчно ясен. Барлоу е много богат човек, вдовец от около, десет години, и очевидно харесва красиви млади жени.

Тя почти се засмя, ала после видя презрението в очите му. Той говореше сериозно, осъзна Абра. Това бе невероятно обидно.

— Може да се каже, че е човек, който определено знае как да се държи с жените. А сега, ако ме извиниш…

Коуди я сграбчи за ръката, преди да бе успяла да изфучи край него.

— Не намирам никакво извинение за теб, Червенокоске, но това не ми пречи да те искам. — Дръпна я така, че отново се озоваха лице в лице. — Не мога да кажа, че това ми харесва, обаче е вярно. Искам те и каквото и да става в пресметливото ти мозъче, смятам да те имам.

— Върви по дяволите, Джонсън. — Тя изскубна ръката си, ала не бе свършила. — Не ме интересува какво искаш, нито какво мислиш за мен. Но понеже харесвам господин Барлоу прекалено много, за да те оставя да си мислиш, че е някакъв изкуфял глупак, ще ти кажа нещо. Ние тази вечер си приказвахме, както правят хората на обществени места. Оказа се, че си допаднахме. Аз не го свалях, нито той мен.

— Ами онази тъпотия, която чух, когато дойдох?

— Какво? — Абра се поколеба за момент, после наистина се разсмя. Ала очите й бяха студени. — Това беше цитат от филм, глупак такъв. Един стар филм с Трейси и Хепбърн. Оказа се, че и двамата с господин Барли го харесваме. И ще ти кажа още нещо. — Блъсна го вбесено и Коуди политна назад. — И наистина да ме сваляше, това не ти влиза в работата. Ако искам да флиртувам с него, това си е моя работа. Ако искам да въртя любов с него или с който и да било друг, ти нямаш думата. — Отново го блъсна, просто за удоволствие. — Може би предпочитам неговото внимание пред начина, по който ти ме сграбчваш и захвърляш.

— Чакай малко…

— Ти чакай. — Очите й светеха в зелено под светлината на фенерите. — Нямам намерение да търпя такива обиди от теб или от който и да било друг. Така че се разкарай, Джонсън, ако искаш лицето ти да си остане на мястото.

Изфуча и го остави като попарен. Коуди издиша през зъби, хвърли цигарата си на пътеката и я стъпка.

— Заслужи си го, Джонсън — измърмори и разтри врата си. Знаеше, че сам си бе изкопал дупката, в която бе пропаднал. И знаеше, че има само един начин да се измъкне от нея.