Водопад в пустинята

ВТОРА ГЛАВА

Ако имаше едно нещо, което не й трябваше, мислеше Абра няколко дни по-късно, то бе да я откъснат от работата й и да я повикат на заседание. По основната сграда работеха механици, по здравния клуб заварчици, а между Родригес и Суагърт тлееше вражда. Не че всичките тези неща не можеха да се оправят без нея, просто с нея щяха да се оправят по-добре. А тя си клатеше краката в кабинета на Тим и го чакаше да се появи.

Нямаше нужда да й казват колко е напрегнат графикът. По дяволите, знаеше какво трябва да направи, за да се изпълни договора в срок. Знаеше всичко за сроковете.

Всеки неин буден момент бе посветен на тази работа. Прекарваше всеки ден, потейки се на строежа с работниците и инспекторите, разправяше се с всякакви дреболии като например доставката на нитове. Вечер или падаше в леглото по залез слънце, или работеше до три на чертожната дъска, подхранвана от кафе и амбиции. Този строеж бе неин, повече неин, отколкото някога щеше да бъде на Тим Торнуей, бе се превърнал в нещо лично, по начин, който никога не можеше да си обясни. Той бе дълг към човека, който бе имал достатъчно вяра в нея, за да я подтикне да опита да получи нещо по-добро от второкачественото. По някакъв начин това бе последната работа, която изпълняваше за Томас Торнуей и искаше да я свърши безупречно.

Не й помагаше да има архитект, настояващ за материали, които неизбежно биха увеличили цената и биха предизвикали забавяне. Въпреки него, въпреки мраморните му умивалници и огромни вани, тя щеше да се справи. Стига да не я дърпаха непрекъснато в кабинета за безкрайни съвещания.

Непрекъснато крачеше отново и отново до прозореца и обратно. Това бе пилеене на време, а малко неща я дразнеха повече от пилеенето на каквото и да било. Ако нямаше нещо конкретно, за което искаше да говори с Тим, щеше да намери начин да се измъкне от това съвещание. Проблемът с Тим, помисли Абра с безрадостна усмивка, бе че той не бе достатъчно умен, за да разбира кога го лъжат. В случая тя самата искаше да го излъже, затова и бе дошла. Ала погледна часовника си и реши, че няма още дълго да си губи времето.

Това бе кабинетът на Торнуей. Винаги бе харесвала студените властни цветове и липсата на ненужни украшения. Откак Тим бе поел нещата, бе направил някои промени. Изменения, помисли си и се намръщи към един фикус. Не че не обичаше растенията и дебелите бухнали възглавници просто я дразнеше да ги вижда тук.

После картините. Торнуей бе предпочитал индиански рисунки И пейзажи. Тим ги бе сменил с абстракции, които й играеха по нервите. Новият килим изглеждаше дебел десет сантиметра и бе розов на цвят. По-възрастният Торнуей бе използвал тънък бежов килим, който да не се набива с прах и калта да не си личи. Но пък Тим не ходеше често по строежите, нито канеше бригадирите на по едно питие след работа.

Престани, заповяда си Абра. Тим ръководеше нещата друг начин и това бе негово право. Това си бе негов бизнес, по всякакъв начин. Фактът, че толкова бе обичала бащата и му се бе възхищавала, не означаваше, че трябва да критикува всичко, което прави синът.

Ала тя го критикуваше, помисли Абра, докато гледаше подредената полирана повърхност на бюрото му. На него му липсваха и амбицията, и човечността, които бяха толкова присъщи на баща му. Торнуей искаше да строи най-вече защото обичаше да строи. При Тим основното бе печалбата.

Ако Томас Торнуей бе още жив, тя нямаше да се гласи да напуска. Имаше известна свобода в съзнанието, че този строеж й бе последният в тази компания. Нямаше да съжалява, когато напуснеше, както би съжалявала някога. Напротив, чувстваше вълнение, очакване. Каквото и да станеше, щеше да го бе направила сама.

Ужасяващо, помисли Абра и затвори очи. Идеята бе колкото примамлива, толкова и ужасяваща. Като всяко неизвестно нещо. Като Коуди Джонсън.

Улови се и се върна до прозореца. Това бе глупаво. Той не бе нито примамлив, нито ужасяващ. Нито бе непознат. Беше просто мъж — малко досаден, както си пъхаше носа навсякъде из строежа. Беше от онези мъже, които знаеха, че са приятни на вид и го използваха. От онези, които винаги имаха цел, гледна точка и път за отстъпление.

Бе срещала мъже като него. Обръщайки се назад, тя се смяташе за щастлива, че само веднъж се бе влюбвала в красиво лице и любезни обноски. Някои жени никога не се научаваха и отново и отново попадаха в същия капан. Майка й бе една от тях, помисли Абра и поклати глава. На Джеси Уилсън й стигаше да погледне веднъж към мъж като Коуди, за да хлътне по него. Слава Богу, по това не се бе метнала на майка си.

Колкото до нея, Абра не се интересуваше от Коуди Джонсън лично и едва го понасяше професионално.

Когато той влезе секунда по-късно, тя се зачуди защо мислите и чувствата й изглежда не бяха съгласни с нея.

— Абра, извинявай, че те накарах да чакаш — усмихна й се сърдечно Тим, елегантен с костюма си с жилетка и вратовръзка. — Обедът се проточи малко повече.

Тя само вдигна вежди. Заради това съвещание по средата на деня изобщо не бе успяла да обядва.

— Повече ме интересува защо ме повика от строителната площадка.

— Помислих, че имаме нужда да си поговорим. — Той се разположи удобно зад бюрото си и направи жест към нея и Коуди да седнат.

— Виждал си докладите.

— Разбира се. — Тим потупа с пръст по една папка. Имаше хубава, пленителна усмивка, която отиваше на кръглото му лице. Абра често бе мислила, че от него би излязъл добър политик. Ако имаше човек, който да знае как да отговори на някой въпрос, без да се обвързва, това бе Тим Торнуей. — Делови, както винаги. Тази вечер имам среща с Барлоу старши. Искам да му дам нещо повече от факти и цифри.

— Можеш да му предадеш моите възражения срещу сегашното оформление на основната сграда. — Тя кръстоса крака и хвърли един бърз поглед към Коуди. Тим започна да върти в ръката си една от химикалките с монограми.

— Мисля, че сме се разбрали за всичко това.

Абра само сви рамене:

— Ти попита. Можеш да му кажеш, че до края на седмицата ще е завършена електрическата инсталация на основната конструкция. Сложна работа, като се има предвид размера и формата на сградата. И ще струва на фирмата цяло състояние, за да се охлажда.

— Той има цяло състояние — отбеляза Коуди. — И мисля, че повече ги интересува стилът, отколкото икономиите от ток.

— Наистина. — Тим се прокашля. Както вървяха нещата, строежът на Барлоу щеше да му донесе хубава печалба. Не искаше това да се променя. — Разбира се, аз прегледах документите и мога да уверя нашия клиент, че получава най добрите материали и интелектуални усилия.

— Бих предложила да му кажеш да дойде и да види сам.

— Ами, аз не мисля…

— Съгласен съм с госпожица Уилсън — прекъсна го Коуди по-добре сега да възрази срещу нещо, което не харесва, отколкото да възрази по-късно, когато всичко е в бетон.

Тим се намръщи:

— Плановете бяха утвърдени.

— Нещата изглеждат различно на хартия — обясни Коуди и погледна към Абра. — Хората понякога се изненадват от завършения продукт.

— Естествено, ще предложа. — Тим потупа с химикалката по пресата за поливане, по която нямаше нито едно петънце. — Абра, в доклада ти има предложение да се увеличи обедната почивка до един час.

— Да, исках да говоря с теб за това. След няколко седмици на строежа разбрах, че ако времето не позахладнее, хората ще имат нужда от по-дълга почивка на обед.

Тим остави химикалката и скръсти ръце.

— Трябва да разбираш какво означава продължение с половин час от гледна точка на срокове и пари.

— А ти трябва да разбираш, че хората не могат да работят на това слънце без разумен отдих. Пиенето на солни таблетки не е достатъчно. Може да е още март и може вътре да е прохладно, когато пиеш второто си мартини, но навън е убийствено.

— На тези хора им се плаща да се потят — напомни й Тим. — И мисля, че за тях ще е по-добре до лятото да има покриви над сградите.

— Те не могат да строят, ако падат от изтощение или от слънчев удар.

— Не помня да съм получавал доклади за такива инциденти.

— Не още. — Би било чудо, ако успееше да си сдържи нервите. Винаги е бил помпозен, помисли тя. Когато той бе младши изпълнител, Абра винаги успяваше да го заобиколи и да стигне до върха. Сега той бе върхът. Тя стисна зъби и опита отново: — Тим, те имат нужда от по-дълга почивка. Работата навън под това слънце те изцежда. Чувстваш се слаб, отпускаш се и започваш да правиш грешки. Опасни грешки.

— Плащам на бригадира да следи никой да не прави грешки.

Абра скочи, готова да избухне. В този момент я прекъсна спокойният глас на Коуди:

— Знаеш ли, Тим, в жегата хората и без това проточват почивките си. Ако им дадеш половин час допълнително, ще им стане приятно, дори ще се почувстват задължени. Повечето от тях няма да искат повече. Като резултат ще имаш същото количество работа и по-голяма популярност.

Тим завъртя химикалката в ръцете си.

— Звучи разумно. Ще го запомня.

— Запомни го. — Коуди се усмихна непринудено и стана. — Ще помоля госпожица Уилсън да ме закара обратно до строежа. После можем да обсъдим тази идея как да работим по-близко. Благодаря за обеда, Тим.

— За мен беше удоволствие.

Преди Абра да бе успяла да си отвори устата, Коуди я хвана за лакътя и я изведе. Тя се отскубна едва пред асансьора.

— Няма нужда да ми показват пътя — процеди през зъби тя.

— Е, госпожице Уилсън, изглежда отново не сме на едно мнение, — Той влезе с нея в асансьора и натисна бутона за паркинга. — Според мен определено имате нужда от напътствия как да се разправяте с плиткоумници.

— Не ми трябвате вие да… — Тя млъкна и го погледна. Видя смеха в очите му и неохотно се усмихна. — Доколкото разбирам, говорите за Тим.

— Казал ли съм такова нещо?

— Така го разбирам… Освен ако не говорехте за себе си.

— Изборът е ваш.

— Труден избор. — Асансьорът потрепери и спря на паркинга. Абра протегна ръка, за да го спре да не се затвори, и се вгледа в него. Очите му бяха интелигентни, изражението уверено. Тя почти въздъхна и излезе от асансьора.

— Решихте ли? — попита Коуди и тръгна до нея.

— Да кажем само, че съм решила как да се държа с вас.

Стъпките им отекваха, докато вървяха между редиците от коли.

— И как?

— Чували ли сте за триметрови върлини?

Ъгълчетата на устните му трепнаха. Абра отново бе с плитка, която го изкушаваше да я разпусне, кичур по кичур.

— Това е направо недружелюбно.

— Да. — Тя спря пред една камионетка. Бялата й боя бе издраскана и прашна, стъклата бяха потъмнени да пазят от безмилостното слънце. Абра замислено извади ключовете си. — Сигурен ли сте, че искате да отидете на строежа? Мога да ви оставя в хотела ви.

— Аз наистина малко се интересувам от този проект.

Тя неспокойно сви рамене:

— Правете каквото искате.

— Обикновено постъпвам така.

Когато влезе вътре, той наведе назад седалката си и почти успя да протегне крака. Абра завъртя ключа, моторът се закашля, закиха и накрая запали. Радиото и климатикът оживяха. Музиката гръмна, ала тя не си направи труда да я спре. По таблото имаше разпръснати декоративни магнитчета, които държаха надраскани бележки — банан, щраус, карта на Аризона, усмихната котка и женска ръка с розови нокти. Доколкото Коуди можа да разбере, Абра трябваше да купи мляко и хляб и да провери за едни петдесет тона бетон. И да се обади на Монго? Той присви очи и се опита отново да прочете. На майка си. Трябваше да се обади на майка си.

— Хубава кола — отбеляза той, когато камионетката потрепери и спря на един светофар.

— Има нужда от регулировка. — Тя изключи от скорост — Не съм стигнала до това.

Коуди гледаше ръката й, докато Абра превключваше на първа и ускоряваше. Дълга и слаба ръка, подхождаше на ялото й. Ноктите й бяха къси и, за разлика от ръката на таблото, без лак. Никакви бижута. Можеше да си представи как тази ръка сервира чай в нежни чаши, както можеше да си я представи и как сменя свещите на колата.

— И, как бихте се справили вие с Тим?

— Моля? — Той се бе отнесъл в кротката фантазия как тези тесни и умели ръце галят гърба му.

— Тим — повтори тя, даде газ и пое на юг от Финикс. — Как бихте се справили с него?

В момента повече го интересуваше как би се справил с нея.

— Доколкото разбирам, вие двамата не винаги имате еднакви виждания за нещата.

— Наблюдателен сте, Джонсън.

— Саркастична сте, Червенокоске. — Не поиска разрешение да пуши, просто смъкна прозореца с два сантиметра и започна да рови из джобовете си за кибрит. — Лично аз нямам нищо против, но когато си имате работа с Торнуей, ще откриете, че олиото върши по-добра работа от оцета.

Това бе вярно, абсолютно вярно. Дразнеше я, че се бе поставила в положение да трябва да й го напомнят.

— Той не разбира от сарказъм. — Абра включи запалката в колата.

— Девет от всеки десет пъти сигурно не го разбира. — Той допря върха на цигарата си до запалката. — Ала на десетия път може да имате неприятности. Още преди да ми го кажете, знам, че нямате нищо против малко неприятности.

Тя неволно се усмихна и не възрази, когато той изключи радиото.

— Нали знаете тези коне, парадните коне, които носят капаци, за да следват пътя и да не се разсейват от тълпата?

— Да, и вече съм разбрал, че Торнуей носи капаци, за да следва пътя към печалбата и да не се разсейва. Ако искате по-добри работни условия за хората, по-висококачествени материали, каквото и да било, ще трябва да се научите да бъдете по-хитра.

Абра отново размърда бързо и неспокойно рамене.

— Не мога.

— Разбира се, че можете. Вие сте по-умна от Торнуей, Червенокоске, така че трябва да можете да го надхитрите.

— Направо ме влудява. Когато си помисля за… — Тя отново сви рамене, но този път в движението й имаше печал. — Просто ме влудява. А когато полудея, всичко, което ми е на ума, ми е на устата.

— Това вече сам го бе разбрал.

— Просто трябва да използвате най-малкия общ знаменател. При Торнуей това е печалбата. Ако искате хората да имат един час обедна почивка в най-голямата жега, няма да му казвате, че това е за тяхно добро. Ще му кажете, че така ще получите по-висока производителност и следователно по-високи печалби.

Абра за минутка се намръщи, после въздъхна дълбоко:

— Предполагам, че трябва да ви благодаря, задето го склонихте за това.

— Добре. Какво ще кажете да вечеряме заедно?

Тя му хвърли един бърз поглед.

— Не.

— Защо не?

— Защото имате хубаво лице. — Коуди се засмя и Абра го възнагради с най-кратката възможна усмивка. — Не вярвам на мъже с хубави лица.

— И вие имате хубаво лице, ала аз не ви обвинявам заради него.

Усмивката й за миг стана по-широка, но тя продължи да гледа право напред към пътя.

— Това е разликата между вас и мен, Джонсън.

— Ако отидем на вечеря, ще намерим и други.

Бе изкушаващо. А не би трябвало да бъде.

— Защо ни трябва да намираме други?

— Да минава времето. Защо да не… — Млъкна, когато колата кривна. Абра изруга, с мъка излезе от пътя и спря.

— Спуках гума — обясни с отвращение. — Противна гума, а без това вече закъснявам. — Изскочи от колата и се запъти назад към багажника, като псуваше с възхитително познание на материала. Докато той отиде при нея, тя вече бе измъкнала резервната гума.

— И тази не изглежда в много по-добро състояние — отбеляза Коуди, докато оглеждаше грайфера.

— Всичките трябва да ги сменя, но тази ще трябва да поработи още малко. — Извади крика и го пъхна под бронята.

На върха на езика му бе да предложи той да смени гумата, ала си спомни колко му бе приятно да я наблюдава и работи. Затова пъхна палци в джобовете си и се отдалечи, за да не й пречи.

— Там, откъдето идвам, инженерите печелят добре. Не сте ли се замисляли за нова кола?

— И тази върши работа. — Тя отвъртя гайките, сръчно свали спуканата гума и постави на нейно място резервната. Вятърът от една преминаваща кола развя косата й.

— Галош съобщи Коуди, като огледа спуканата гума.

— Вероятно.

— Ами, вероятно. Грайферите на кецовете ми са по-големи. Нямате ли малко ум в главата? Как може да карате с изтъркани гуми? — Докато я питаше, обиколи колата да види грайферите на останалите. — И другите не са много по-добре.

— Казах, че ми трябват нови. — Абра отметна косата си. — Не ми е останало време да ги сменя.

— Намерете време.

Сега стоеше точно зад нея. Както бе клекнала, тя му хвърли един поглед през рамо.

— Дръпнете се.

— Когато работя с някой, който е толкова небрежен към себе си, започвам да се питам дали не е небрежен и към работата си.

— Аз не правя грешки в работата си. — Абра отново се зае със затягането на гайките. Той бе прав. И понеже това я смущаваше, не искаше да го признае на глас. — Проверете атестациите ми.

Изправи се и по-скоро се подразни, отколкото се изненада, когато Коуди я обърна към себе си. Нямаше нищо против той да е близо. Имаше против да го чувства близо. Би трябвало да се отдръпне. Предупреждението започна да мига като червена лампичка в съзнанието й, когато гърлото й пресъхна. Стояха един срещу друг и тя виждаше миниатюрните капчици пот по лицето и врата му, както виждаше, независимо дали искаше, или не, желанието в очите му.

— Не искам да споря с жена, която държи в ръка железен ключ за гуми. — Взе го от нея и го опря на бронята. Ръцете й се свиха в юмруци, но това бе от нерви, чисти нерви, и нямаше нищо общо с гнева.

— Днес следобед чакам инспектор.

— В два и половина. — Коуди хвана ръката й и я обърна да погледне часовника. — Имате малко време.

— Това не е мое време — възрази Абра. — Аз се движа по часовника на Торнуей.

— Съвестна сте. — Той погледна към изтърканата гума. — За повечето неща.

Бе притеснително и смущаващо да чувства как сърцето й се блъска в гърдите. Сякаш бягаше, помисли тя. Не искаше да си признае, че бягаше от първия момент, в който го погледна.

— Ако имате нещо за казване, кажете го. Аз си имам работа.

— В момента нищо не се сещам. — Ала Коуди продължаваше да държи ръката й. Палецът му леко докосна вътрешната страна на китката й, където пулсът й биеше силно и бързо. — А вие сещате ли се?

— Не. — Абра се опита да мине покрай него и се озова притисната към гърдите му. Никога не бе можела да играе добре шах, помисли тя тревожно. Никога не бе успявала да види отвъд това, което се случваше в момента, и да предвиди бъдещите последствия. Отне й по-големи усилия, отколкото би трябвало, да запази гласа си спокоен — Какъв ти е проблемът, Коуди?

— Не знам. — Той бе не по-малко заинтригуван от нея. — Има само един начин да разберем. — Свободната му ръка наведе главата й и я задържа. — Имаш ли нещо против? — Още докато говореше, устните му се наведоха към нейните.

Абра не бе сигурна какво я накара да се отдръпне в последния момент — или какво й даде възможност да се отдръпне. Тя опря ръка на гърдите му и здраво натисна, макар да усещаше топлия му дъх върху устните си.

— Да. — С изненада установи, че това бе лъжа. Не би имала нищо против. Всъщност, искаше да почувства устните му върху своите.

Деляха ги само сантиметри. Коуди неочаквано усети как в корема му се съсредоточи топлина. Бе нещо по-силно от любопитство, осъзна той и реши, че това никак не е приятно. Когато отстъпи назад, го стори най-вече заради самия себе си.

— Не трябваше да питам — заяви безгрижно. — Следващия път няма да питам.

Абра всеки момент щеше да започне да трепери. Потресена осъзна, че тялото й бе на път да я предаде и да започне да се тресе и тръпне. И отново не от гняв. Успя да се сдържи само с върховно усилие на волята. Наведе към спуканата гума.

— Върви си намери някой друг, с когото да си играеш, Коуди.

— Не мисля. — Той взе гумата от нея и я прибра в багажника. После, преди тя да бе успяла да се заеме лично с това, спусна крика и прибра и него.

Абра заобиколи и отиде до вратата си, като дишаше бавно и успокоително. Един камион с ремарке мина с грохот и въздушната вълна я удари. Тя се напрегна срещу нея, както и срещу него. Дланите й бяха влажни. Внимателно ги изтри в джинсите си, преди да седне в кабината и да завърти ключа.

— Не ми приличаш на мъж, който продължава да чука на вратата, ако никой не отваря.

— Права си. — Абра потегли и Коуди се облегна назад. — След малко просто я отварям сам. — Усмихна й се приятелски и пусна радиото.

Инспекторът бе дошъл по-рано. Абра изруга наум, но не можеше да направи нищо друго, защото електрическата инсталация издържа проверката. Мина през сградата, която вече придобиваше форма, и се качи на втория и третия етаж да види изолацията и първите доставени вътрешни панели. Всичко вървеше като по часовник и би трябвало да е доволна.

Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе как се чувстваше на отбивката на пътя с устните на Коуди на сантиметър от нейните.

Бе инженер, а не романтичка, напомни си, докато стоеше на високата платформа и разгъваше един чертеж. Охладителната система. През следващите няколко дни това щеше да отнеме доста от времето и енергията й. Нямаше нито времето, нито настроението да седи и да се чуди какво би било да целуне Коуди Джонсън.

Горещо. Горещо и вълнуващо. Никоя жена не би могла да погледне тази уста и да не види какви поражения би могла да нанесе тя на нервната й система. Нейната вече бе раздрънкана, и то без никакъв контакт. Той сигурно го знаеше. Мъже като него винаги знаеха какъв ефект имат върху жените. Едва ли можеха да бъдат обвинявани за това, ала можеха — и трябваше — да бъдат избягвани.

Отново изруга и нави чертежа на руло. Нямаше да мисли за него и какво би станало, ако вместо не бе казала да. Или ако не бе казала нищо, а се бе оставила да я води инстинктът, а не разумът.

Трябваше да се мисли за асансьорите. Не след дълго трябваше да бъдат вкарани. Бе работила много с друг инженер върху дизайна. Това, което сега бе на хартия, скоро щеше се превърне в реалност, да се издига и спуска по стените с блестящите си стъкла.

Някои мъже могат да правят това — да карат сърцето ти да се издига и спуска, да карат пулса ти да гърми, макар че не може да го чуе друг освен теб. Колкото и да се опитваш, колкото и да се преструваш, че това не се случвало, вътре в себе си ще се стрелкаш нагоре-надолу толкова силно, че рано или късно ще се пребиеш. Колкото и да си опитен с калкулатора, никога няма да успееш да изчислиш чудатостите на системата.

Да го вземат дяволите. Да го вземат дяволите, задето направи тази крачка отвъд чертата и я накара да се чувства уязвима. Абра не можеше да забрави как ръката й лежеше върху неговата, как очите му я гледаха, когато лицето му беше съвсем близко. Затова сега щеше да се чуди. Вината за това бе негова. Щеше да е добре да го запомни.

Погледна надолу и го видя на първия етаж. Говореше с Чарли Грей и сочеше към задната стена, където склонът на планината се сливаше със сградата… Или сградата се сливаше с планината. Големи стъкла щяха да оформят покрива, извити стъкла щяха да очертаят линията от скалата към купола. Тя вече бе решила, че това щеше да е непрактично, но й бе казано, че нейната работа не е да го одобрява, а да го направи.

Чарли поклати глава на нещо, което Грей му каза, и леко повиши глас, достатъчно, за да се чуе раздразнението в тона му, ала недостатъчно, за да се разберат думите. Стана й приятно.

Нека се дразни, реши Абра. Нека се върне на изток и да се дразни там, където няма да й се пречка.

Тръгна надолу по временните стълби. Трябваше да провери докъде бе стигнал здравният клуб и изкопните работи за първата серия бунгала. Докато успяваха да презастъпват работите, всичко щеше да е наред. Тим би трябвало да е там и да следи графика. Тя размърда рамене. Бе по-добре, че го нямаше, че бе оставил отговорността на нея. Той дразнеше хората, като се появяваше на строежа със скъпите си костюми.

В момента, в който поглеждаше часовника си, чу над главата си вик. Имаше достатъчно време да види как металната плоча пада върху нея, преди две ръце да я сграбчат за кръста и да я издърпат настрани.

Плочата се стовари на сантиметри от краката й, сред гръм и облак прах. С каска или не, ако се бе озовала под нея, сега щеше да е на път към болницата.

— Добре ли си? Хей! — Ръцете бяха още около кръста й, но сега Абра бе обърната и притисната към едно силно мъжко тяло. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере кой я държи.

— Да. — Ала гласът й не бе стабилен. Ръцете й също. — Добре съм. Пусни ме…

— Кой, по дяволите, е виновен за това? — извика Коуди, все още притиснал тялото й към себе си. Сега разбираше какво значи да му стане лошо от страх. Бе действал инстинктивно, но в момента, в който плочата падна, без да я нарани, започна да му се повдига. Представяше си я как лежи, обляна в кръв.

Двама мъже, пребледнели като платно, вече тичаха надолу по стълбите.

— Изплъзна ни се. Боже, госпожице Уилсън, добре ли сте? На пода имаше един акумулатор, аз се спънах в него и плочата просто полетя.

— Не ме удари. — Тя се опита да се отдръпне от Коуди, не й стигна силата.

— Качете се горе и се погрижете тези подове и платформи да са чисти. При първата следваща проява на небрежност ще има уволнения.

— Да, сър.

Чукането, което бе замряло, започна отново, отначало колебливо, после по-енергично.

— Виж какво, много съм добре. — Трябваше да бъде, дори ако дланите й бяха потни. — И мога да се оправям с работниците.

— Просто млъкни. — Коуди едва сдържа желанието си да я грабне на ръце. Вместо това я задърпа. — Бяла си като платно. — Бутна я върху един сандък. — Седни.

Понеже коленете й бяха омекнали, Абра не възрази. Няколко дълбоки вдишвания, каза си, и щеше да се оправи.

— Вземи. — Той пъхна в ръката й чаша вода.

— Благодаря. — Започна да пие, като се мъчеше да поема малки глътки. — Няма нужда да си правиш труда.

— Не. Можех просто да те оставя да станеш на локва. — Не се получаваше както го бе мислил, но бе ядосан, направо му беше лошо от яд, както преди това от страх. Бе се разминало за малко, съвсем за малко. Ако не я бе погледнал… — Можех да си стоя и да гледам как това желязо ще те смачка. Обаче щеше да е жалко да опръскаме с кръв пресния цимент.

— Нямах това предвид. — Тя допи водата и смачка картонената чашка. Коуди я бе спасил от сериозно нараняване. Трябваше да му благодари. И щеше да го стори по-рано, ако не бе започнал да й се кара. — Във всеки случай щях да се дръпна и сама.

— Много хубаво. Следващия път просто ще си гледам работата.

— Точно така. — Абра хвърли чашата, изправи се и й се зави свят. Още се чуваха ударите на чуковете, ала доста хора наблюдаваха с крайчеца на очите си. — Няма смисъл да правиш сцени.

— Представа нямаш каква сцена мога да направя, Уилсън. — Изкушаваше се да й покаже какво може да направи, да освободи малко от бесовете, които кипяха заедно със страха. Но лицето й бе мъртвешки бледо и, независимо дали самата тя го усещаше, или не, ръцете й трепереха. — На твое място щях да накарам бригадира да набие в главите на работниците някои правила за безопасност.

— Ще им осигуря инструктаж. А сега, ако ме извиниш, трябва отново да се заема за работа.

Когато пръстите му се обвиха около рамото й, Абра усети в тях гняв. Беше благодарна за това, защото то я направи по-силна. Много бавно обърна глава, така че да може отново да го погледне. Ярост, каза си с някакво раздразнително любопитство. Този човек бе напълно побеснял, повече, отколкото би трябвало от няколко сърдити думи. Негов проблем, каза си тя.

— Няма да продължавам да ти повтарям да се отдръпнеш, Джонсън.

Той изчака за момент, докато бе сигурен, че ще може да говори спокойно. Още чуваше противния звук от метал, стоварващ се върху бетон.

— Това е нещо, за което можем да се съгласим, Червенокоске. Няма да продължаваш да ми повтаряш да се отдръпна.

Пусна я. След моментно колебание Абра тръгна.

Нямаше да продължава да му го повтаря, мислеше Коуди, докато я гледаше как изчезва навън. А дори и да продължаваше, това нямаше да й помогне.