Водопад в пустинята

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Може би заради напрежението от вечерта или пък заради неловкото положение да си свидетел на чуждото отчаяние и унижение, ала те имаха нужда един от друг. Стовариха се в леглото като в треска, без да говорят, и потърсиха това, което можеха да си дадат един на друг, за да забравят за гнева и разбитите илюзии.

Заедно бяха изградили нещо здраво — или поне мислеха така. Сега бяха научили, че то бе изградено върху лъжи и измами. И ако се вплитаха един в друг, то бе за да убедят себе си, че поне това, което бяха изградили в личен план, не бе лъжа.

Това бе истинско, солидно, честно. Тя го чувстваше, когато устните му се затваряха гладно върху нейните, когато езиците им се срещаха, когато телата им се сливаха. Ако той имаше нуждата да забрави какво има извън тази стая, извън това легло, само за една нощ, Абра щеше да го разбере. Тя също имаше нужда от това и затова се отдаде докрай.

Коуди искаше да я успокои. Абра изглеждаше толкова потресена, когато Тим се срина и започна да си признава. За нея това бе нещо лично и той знаеше, макар да не бе казала нищо, че тя приемаше част от провала като свой личен. Не би го позволил. Но времето за сериозен разговор щеше да дойде сутринта, когато чувствата нямаше да бъдат толкова болезнени. Сега, през следващите няколко часа, щеше да й даде бягство в страстта.

Нейният аромат. Спомни си как я гледаше да се пръска преди вечерята. Парфюмът след толкова часа бе изветрял и сега се усещаше само като полъх върху кожата и, и от това бе още по-интимен. Коуди го вдъхна и пусна на воля устните си да се спуснат по шията й и по-надолу, където кожата й ставаше невъзможно мека, невъзможно нежна.

Косите й. Бе прекарала през тях една четка, бързо и нетърпеливо. Никога не бе съвсем доволна от начина, по който изглеждаха. Той мислеше, че са великолепни. Сега, докато прокарваше пръсти през тях, се наслаждаваше на буйната им сила. Когато Абра се претърколи и изпъна тяло под неговото, сякаш не можеше да поеме достатъчно от него, косите й се спуснаха над раменете й и го покриха.

Устните й. Бе им сложила червило, бе го сдъвкала и отново ги бе начервила. Сега отново бяха чисти, гладки като кадифе, меки като дъжд. Бе достатъчно само да ги докосне, и те се разтваряха гостоприемно. Ако Коуди поискаше повече, тя му го даваше.

Сега, когато той бе уловен под преплетените й коси и гъвкавото й тяло, Абра протегна устни към неговите, за да му даде удоволствие, да потърси удоволствие. Има едно особено вълнение в това да откриваш мъжа, когото обичаш. Да го докосваш и да го усещаш как потреперва. Да го вкусваш и да го чуваш как въздиша.

Лампата в коридора още светеше, така че тя го виждаше, стройната му фигура, твърдите му мускули. И очите му. Виждаше очите му, докато отново протягаше устни към неговите. Бяха толкова тъмни, толкова изцяло насочени към нейните.

Чувстваше нещо различно, ала не можеше да го разбере. В един момент Коуди бе нетърпелив, почти груб. В следващия момент я прегръщаше и целуваше, сякаш бе нещо скъпоценно и чупливо. Както и да я вземаха ръцете му, колкото и настойчиви да бяха устните му, Абра бе негова. Страстта се преплиташе толкова тясно с чувствата, че тя не можеше да отдели желанието от любовта. Нямаше и нужда.

Когато той я изпълни, Абра намери и двете.

По-късно, много по-късно, тя се събуди, смутена от някакъв звук или от някакъв сън. Прошепна, протегна ръка… И откри, че го няма.

— Коуди?

— Тук съм.

Сега го видя, застанал до прозореца. Червеното пламъче на цигарата му светеше в тъмното.

— Какво има?

— Нищо. Не мога да заспя.

Абра седна в леглото и отметна косите от лицето си. Завивките се смъкнаха до кръста й.

— Можеш да се върнеш в леглото. Няма нужда да спим.

Коуди се засмя и загаси цигарата си.

— Никога не съм предполагал, че ще намеря жена, която да ме издържи.

Тя хвърли по него една възглавница.

— Това комплимент ли трябваше да бъде?

— Просто наблюдение. — Той дойде и приседна на ръба на леглото. — Ти си най-добрата, Червенокоске. — Не говореше за секс. Абра го разбра и се опита да намери какво да каже.

— Радвам се, че мислиш така. — Очите й се приспособиха към тъмнината и тя се намръщи: — Ти си облечен.

— Гласях се да отида да се поразходя с колата. Не знаех дали да те събудя, или не.

— Разбира се, че трябваше да ме събудиш. Къде щеше да ходиш?

Коуди поклати глава — внимателно, сякаш сега преценяваше.

— Трябва да го видя, Абра. След това може би ще успея за няколко часа да го изхвърля от главата си.

Пръстите й се вплетоха в неговите.

— Ще дойда с теб.

— Не е нужно. Късно е… По-скоро рано.

— Искам да дойда. Ще ме изчакаш ли?

— Разбира се.

Той поднесе ръката й към устните си. — Благодаря.

Въздухът бе чист и толкова прозрачен, че спираше дъха. Небето над главите им бе като тъмно, спокойно море, пронизано от звезди. Нямаше движение, само дългата лента на шосето, обградена отначало от къщи и магазини, а после от нищо, освен километри пустиня. Прозорците бяха спуснати, моторът тихо бръмчеше и Абра чуваше самотния вик на койота.

— Никога не съм карала тук по това време на нощта. — Тя се обърна да погледне през прозореца към далечните хълмове, които се виждаха само като тъмни сенки. — Толкова е спокойно. Кара те да си мислиш.

— Какво да си мислиш?

— Че е било толкова спокойно, просто толкова спокойно векове наред. Мисля, че ако го направим както трябва, още векове ще бъде толкова спокойно.

— Хората в нашата професия би трябвало да виждат един неразработен терен и веднага да си представят как може да бъде използван.

Абра се понамръщи и се разрови в чантата си, за да намери панделка или ластик, с който да завърже косата си.

— Ти виждаш ли го?

Коуди за момент не отговори, наслаждавайки се на карането, на тишината, на компанията.

— Има места по междущатския канал, който свързва двата бряга, където храстите са толкова гъсти, че не можеш да видиш на повече от две педи. Не е тихо, защото е пълно с живот, както е пълно с листа. Плавателният канал е приносът на човека, но някои неща ще останат такива, каквито са били винаги.

Тя отново се усмихна и прибра косата си в конска опашка.

— Харесвам те, Джонсън.

— Благодаря, Уилсън. И аз те харесвам. — Той опря ръка на облегалката на седалката, за да си поиграе с краищата на косата й. — Преди време каза нещо в смисъл, че строежът на Барлоу ще е последният ти с Торнуей.

— Да. Отдавна мисля за това. След като Тим пое нещата, реших, че е време не само да мисля, а и да направя нещо. Иска ми се… — Ала нямаше полза да й се иска вече да бе прекратила връзките си с фирмата.

Тъй като я разбираше, Коуди разтри врата й, за да облекчи напрежението.

— Имаш ли друго предложение?

— Не. Всъщност не съм обявила, че напускам, но и не търся други предложения. — Страхуваше се, че той ще я помисли за глупава, затова започна да се мъчи с настройката на радиото. Разнесе се музика, ясна и чиста като въздуха. — Ще работя на свободна практика, може би ще започна свой собствен частен бизнес. Малък. — Спря радиото и му хвърли един поглед. — От известно време спестявам, за да имам за първоначалния труден период.

— Искаш да работиш самостоятелно, или просто искаш промяна?

Абра за момент се замисли, после тръсна глава:

— Предполагам, и двете. Задължена съм на Торнуей. Торнуей старши — уточни тя. — Той ми даде шанс, позволи ми да се докажа. През последната година нещата се промениха. Не знаех… Никога не съм предполагала, че Тим се е забъркал в нещо такова, ала никога не ми е харесвало как движи той нещата. — Очите й се насочиха към изток, където небето точно започваше да просветлява. — Той винаги е гледал повече счетоводните книги, отколкото цялостния проект, повече платежните ведомости, отколкото хората, които заработват заплатите си. Никой не се заема с бизнес, ако няма намерение да прави пари, но когато това е единствената ти цел…

— Когато това е единствената ти цел, накрая се озоваваш в ситуация като тази, в която сме сега.

Още не мога да го повярвам. Мислех, че го познавам, ала това… Коуди, как може човек да рискува всичко, всичко, което е получил, за да достави удоволствие на една жена?

— Бих казал, че той я обича, очевидно повече, отколкото би трябвало.

— Може би и тя го обича. Може би всичките бижута, коли и пътешествия нямат значение.

Коуди прокара пръст по врата й.

— Имат значение, Червенокоске. При жена като нея те винаги имат значение. Мога да се обзаложа, че когато цялата тази буря се разрази, Марси Торнуей ще се спаси с бягство.

— Това е жестоко. Все пак тя му е съпруга.

— Помниш ли вечерта на приема? Тя и тогава му беше съпруга, обаче ме покани да… Да кажем, покани ме да прекарам един следобед с нея.

— О… — Каквото и съчувствие да бе изпитвала към Марси Торнуей, то се стопи. — Ти отказа ли й?

— Не беше трудно да й откажа. Освен това си имах други проблеми. Във всеки случай, не мисля, че можем да стоварим цялата каша върху главата на Марси. Може би самият Тим през цялото време е получавал прекалено много. Изглежда, че е преследвал успеха не по най-подходящия начин.

— Той спомена нещо, че дължи пари не на когото трябва — спомни си Абра.

— Няма да е първият бизнесмен, който има връзка с организираната престъпност. Няма да е и първият, който ще изгуби заради тази причина. Какво е това? — Когато се приближиха към отбивката за строежа, Коуди забеляза още една кола. Поколеба се на кръстопътя, после зави надясно и ускори.

— Не знам. — Тя се намръщи към отдалечаващите се габарити. — Вероятно деца. Често строежите се превръщат в място за любов.

— Може би, ала е малко късно за хлапета да се натискат извън града. — Коуди забави, за да вземе завоя.

— Е, и без това сме дошли да огледаме. Ако са вандали, скоро ще открием.

Той паркира до един камион. Двамата мълчаливо излязоха от двете страни на колата и спряха. Основната сграда, със своите куполи и спирали, бе скрита в предутринната сянка. Като скулптура тя се извисяваше от скалата. Вътрешността още бе недовършена, но Абра сега я видя, както я бе видял Коуди.

В тази много неясна светлина изглеждаше по-въображаема и в същото време по-солидна, отколкото по-рано. Не се сливаше със скалите и пясъка, не им и хармонизираше. По-скоро им противостоеше, като символ на човешката изобретателност.

Отстрани, още несвързан с очертаните с цветни лехи алеи, бе здравният център. Като замък, той се издигаше от алчната гладна почва и арките и извивките му добавяха красота и предизвикателство към непреклонната сила на пейзажа. Ранната утринна светлина позлатяваше източните стени.

Те стояха, хванати за ръце, и гледаха това, което заедно бяха създали.

— Това ще трябва да се събори — промълви Коуди. — Цялото или поне по-голямата част от него.

— Това не означава, че не може да бъде построено отново. Ние можем отново да го построим.

— Може би. — Той обви ръка около раменете й. Слънцето още не бе изгряло и във въздуха се долавяше ясната студенина на пустинната нощ. — Няма да бъде бързо и няма да бъде лесно.

— Няма нужда да бъде. — Тя сега разбираше, както никога преди, колко много от себе си бе вложил Коуди.

Това не бяха просто стени, просто колони и подпори. Това бе неговото въображение, неговият принос и, макар че само човек, който строеше, можеше да го разбере, неговото сърце. Обърна се и обви ръце около него. — Мисля, че е време да ти кажа истината.

Той целуна косите й и ароматът им бе топъл, слънчев, макар че въздухът бе натежал от студена роса.

— За кое?

— За това място. — Абра наклони глава, ала не се усмихна. Коуди видя, че очите й бяха сиви, като светлината на изток. — Ти беше прав, а аз не бях.

Той я целуна, без да бърза.

— Това не е нищо ново, Червенокоске.

— Продължавай по този начин, и няма да ти кажа какво всъщност мисля.

— Няма начин. Ти винаги ми казваш какво мислиш, независимо дали искам да го чуя, или не.

— Този път ще искаш. Може дори да заподскачаш от радост.

— Търпение нямам.

Тя се отдръпна, пъхна ръце в джобовете си и направи бавен кръг.

— Чудесно е.

— Моля? — С едва забележима усмивка Коуди я хвана за рамото. — Трябва да е от безсънието, Уилсън. Ти си се побъркала.

— Не се шегувам. — Абра се отскубна от ръката му и отново се обърна към него. — Не ти го казвам, за да те накарам да се чувстваш по-добре… Нито по-зле, ако така ще си говорим. Казвам ти го, защото беше време да ти го кажа. През последните няколко седмици успях да видя какво си си представял тук, какво си искал да кажеш, как си искал да го кажеш. Красиво е, Коуди, и може да звучи прекалено помпозно, обаче е величествено. Когато бъде завършено, а то един ден ще бъде завършено, това ще бъде произведение на изкуството, каквито са само най красивите постройки.

Той я гледаше, докато слънцето надзърташе иззад билото на планината и започваше постепенно да се развиделява.

— Знам, че би трябвало да заподскачам от радост, но ми се струва, че просто не мога.

— Можеш да се гордееш с това. — Тя опря ръце на раменете му. — Аз се гордея с него. И с теб.

— Абра… — Коуди я погали леко по бузата. — Думи нямам.

— Иска ми се да мисля, че когато дойде време отново да се строи, аз ще участвам в това. — Тя наклони глава и се усмихна. — Не че не би трябвало да се направят някои промени.

Той се разсмя и я привлече към себе си. Бе имал нужда от това.

— Така си и знаех.

— Дребни промени — продължи Абра. — Разумни.

— Естествено.

— Ще ги обсъдим. — Захапа го за ухото. — Професионално.

— Непременно. Обаче аз няма да променя нищо.

— Коуди…

— Не съм ти казвал, че ти си една от най-добрите. — Сега бе неин ред да се изненада. — Доколкото може да бъде добър един инженер.

— Много благодаря. — Тя се отдръпна. — Вече се чувствам по-добре. А ти?

— Да, и аз се чувствам по-добре. — Той прокара пръст по бузата й. — Благодаря.

— Тогава да поогледаме. Нали за това сме дошли.

Ръка за ръка тръгнаха към основната сграда.

— Разследването ще бъде тежко — започна Коуди. Сега му бе по-лесно да говори за това. — Може да обърка плановете ти да започнеш собствен бизнес. Поне за известно време.

— Знам. Предполагам, че се опитвам да не мисля за това. Не още.

— Сега зад теб е Барлоу. И „Пауъл и Джонсън“.

Абра се усмихна и мина през вратата, която той отвори.

— Знам. Така и не те попитах какво каза Нейтън.

— Каза, че пристига с първия възможен самолет. — Коуди спря на прага и се огледа.

Стените бяха издигнати, измазани и шпакловани. Имаше преобърнати празни кофи, върху някои от тях подпрени дъски, за да се направят импровизирани пейки. Асансьорите, които бяха създавали толкова неприятности на Абра, бяха на партерния етаж. Скелетата за извитите стълби бяха на местата си, прозорците обезопасени. Нямаше бръмчене и вой на инструменти, само тишина, отекваща от изровения под до ярко оцветения купол.

Докато стояха там, Абра знаеше как се чувства той, дори какво мисли, защото самата тя изпитваше все по-силно чувство на гняв и безсилие.

— Боли, нали?

— Да. — Ала Коуди бе дошъл да го преодолее. Минута след минута ставаше все по-леко. — Ще мине, но трябва да ти кажа, че не искам да гледам как го разрушават.

— Аз също. — Абра направи няколко крачки и остави чантата си върху едно магаре за рязане на дърва. Наистина болеше. Може би щеше да им помогне, ако погледнеха отвъд непосредственото бъдеще към по-далечното. — Знаеш ли, винаги съм искала да дойда на такова място като клиент. — Обърна се с усмивка, защото знаеше, че и двамата имат нужда от нея. — Ще ти направя едно предложение, Джонсън. Когато е завършено и проклетите ти водопади потекат, ще те черпя една събота и неделя.

— Има един курорт, който проектирах в Тампа. Той вече е отворен.

Тя вдигна вежди:

— Има ли водопади?

— Лагуна, в средата на фоайето.

— Представям си. Тук е много тъмно, почти нищо не се вижда.

— В колата имам фенерче. — Коуди се залюля на пети. — Искам да погледна по-добре, да се уверя, че който и да е идвал тук, не си е пъхал носа не където трябва.

— Добре. — Абра се прозя широко. — Мога да спя утре.

— Веднага се връщам.

Той излезе и тя се обърна навътре. Бе загуба, ужасна загуба, мислеше си, ала не бе за нищо. Без този строеж можеше никога да не го срещне. Казват, че не ти липсва това, което никога не си имал, но когато помислеше за Коуди, бе сигурна, че това не е вярно. В живота й винаги щеше да има една празнина. Можеше и да не знае защо, ала щеше да я чувства.

Строителството ги бе събрало, то щеше отново да ги събере. Може би беше време да престане да седи пред чертожната си дъска и да планира личния си живот. С Коуди бе възможно просто да взема, просто да действа. С Коуди може би щеше да бъде възможно да признае чувствата си.

Страшничко, помисли Абра и с нервен смях закрачи. Трябваше доста да помисли върху това.

Той държеше на нея. Може би държеше достатъчно, за да е доволен, ако му кажеше, че ще се премести във Флорида. Можеха да продължат там така, както я бяха карали тук. Докато… Не можеше да стигне след това „докато“.

Нямаше значение. Когато стигнеше там, щеше да се оправи и с това. Единственото, в което бе сигурна, бе че нямаше да го остави да си отиде.

Сви рамене и погледна нагоре към купола. Светлината се процеждаше, бледа, но красиво оцветена от стъклото. Тя доволно се завъртя. Прекрасно бе как лъчите падаха върху пода, осветяваха ъглите. Почти си представяше ромона на водопада, дълбоките уютни столове, разположени в кръг около бистрото езерце.

Щяха да се върнат един ден, когато фоайето щеше да бъде пълно с хора и светлина. И тогава щяха да си спомнят как бе започнало всичко. Неговата представа и нейната.

Замечтано тръгна към тръбите, които вървяха покрай стените. Чудато, наистина, ала със сигурност не глупаво. Всъщност, би могла… Погледна надолу и мисълта й прекъсна.

Отначало се учуди как зидарите може да са били толкова небрежни, че да разсипят цяла мистрия хоросан. И после да не го изчистят, добави наум и клекна да го огледа. Лъч светлина падна върху него и Абра посегна да го пипне.

В момента, в който го стори, сърцето й се смръзна. Тя скочи на крака и се втурна навън, като викаше Коуди.

Той намери фенерчето в жабката на колата и по навик го провери. Вероятно нямаше смисъл да оглежда. Вероятно нямаше смисъл и да му се иска да остърже тук-там хоросана и да види лично.

Какво значение имаше, ако в този момент строежът е бил нападнат от вандали? Щеше да е достатъчно трудно и бавно да се сменят кабелите, но ако бетонът и стоманата не отговаряха на стандарта, всичко това трябваше да се събори и да се започне отначало.

Гневът отново се надигна в него и Коуди едва не хвърли фенерчето обратно в колата. Бе стигнал чак дотук, напомни си. И Абра с него. Щяха да видят и след това да си отидат. Вдругиден всичко, което някога е било негово, вече нямаше да е в неговите ръце.

Когато тръгна, мислите му се движеха в същата посока като на Абра. Без строежа — каквото и да бе сторил Тим, за да го саботира — никога нямаше да я срещне. Каквото и да се случеше тук, в момента, в който кашата стигнеше до съответните власти, той щеше да й каже точно какво иска. От какво има нужда.

По дяволите, реши Коуди и забърза крачка. Щеше да й го каже сега, още сега, на мястото, където започна всичко. Може би щеше да е подходящо да я помоли да се омъжи за него вътре в полузавършената сграда, която ги бе събрала. При тази мисъл се засмя. Какво би било по-подходящо?

Когато чу първия й вик, вдигна рязко глава. Сърцето му спря, ала когато тя отново извика, той вече тичаше. Когато взривът избухна, бе достатъчно близо, така че вълната горещ въздух го удари като юмрук и го хвърли сред дъжд от стъкло, камъни и разкъсан метал.

Падането го замая — за пет, за десет секунди. После скочи и отново хукна. Не усещаше раната на главата си, където нещо остро и наръбено бе прелетяло достатъчно близо, за да разкъса кожата. Не осъзнаваше, че падането и тези няколко секунди безпаметство бяха спасили живота му.

Всичко, което виждаше, бяха алчните пламъци, изригващи от прозорците, които експлозията бе избила. Докато стигна до мястото, където някога имаше врата, се разнесоха и други експлозии, една след друга, и утрото закънтя като бойно поле.

Коуди крещеше името й, толкова обезумял от страх, че не чуваше собствения си глас, не усещаше сърцето си, което щеше да изхвръкне от паника. Още нещо избухна и едно огромно парче прелетя само на сантиметри от него. Горещата вълна отново го отхвърли и опърли кожата му. Като кашляше и се давеше, той падна на колене и запълзя навътре.

Там имаше не само огън. През дебелата завеса на дима се виждаше къде се бяха напукали стените, къде бяха паднали огромни парчета от покрива. Докато си проправяше път, чуваше ужасяващия звук на разкъсваща се стомана.

Невиждащо разбута камънаците и си раздра ръката диагонално от едната до другата страна на дланта. Кръвта плисна в очите му, вече мокри от парещия дим и от страх.

После видя ръката й, само ръката й, почти затрупана под купчина камъни. Със сила, породена от отчаянието, започва да ги разчиства, докато огънят бушуваше около него, ревеше, бълваше и поглъщаше всичко. Отново и отново викаше името й. Вече не знаеше къде се намира, знаеше само, че трябва да стигне до нея.

Абра бе в кръв. През водовъртежа в съзнанието си дори не можа да оформи молитва да е жива. Когато я вдигна на ръце, тялото й му се стори безтегловно. За момент, само за момент дотолкова изгуби самообладание, че седна и я залюля. Бавно, разяждан от ужас, започна да я тегли навън.

Зад тях бе ад от непоносима горещина и неописуема стихия. Бе въпрос на минути, може би само на секунди, преди това, което още се крепеше, да се стовари и да ги погребе и двамата. Затова Коуди се молеше, отчаяно и несвързано, докато ризата му започна да дими.

Бе на десет крачки от сградата, когато осъзна, че вече бяха навън. Земята около тях бе покрита със стомана, стъкло и още тлеещи дърва. Всяко вдишване изгаряше дробовете му, но той с мъка се изправи на крака, понесъл Абра, и успя да направи още пет крачки, преди да падне заедно с нея.

Смътно, като през дълъг тесен тунел, чу първите сирени.

Имаше толкова много кръв. Косите й бяха сплъстени от кръв, а единият ръкав на ризата й бе просмукан. Продължаваше да я вика, докато изтриваше от лицето й саждите и кръвта.

Когато посегна да напипа пулса на гърлото й, ръката му трепереше. Така и не чу последните разрушителни гърмежи. Ала усети слабото прекъсващо биене на сърцето й.