Водопад в пустинята

ОСМА ГЛАВА

Оказа се, че не бе толкова трудно човек да бъде влюбен, мислеше Абра, докато вкарваше колата си в паркинга на Торнуей. Не трябваше да се държи по различен начин, да живее по различен начин, да бъде различна. От нея се искаше не толкова да промени живота си, колкото да го разтвори. Може би не си бе представяла, че може да направи дори това, ала Коуди й доказа, че не бе права. Заради това, дори само заради това винаги щеше да му бъде благодарна.

Ако можеше да го обича, без да променя същността си, не означаваше ли това, че когато дойдеше времето той да си замине, тя щеше да може да продължи както преди? Искаше да го повярва. Трябваше да го повярва.

Пресече с лека походка паркинга, като подрънкваше с ключовете в ръка. Слънцето не грееше наистина по-ярко тази сутрин. Абра знаеше това. Но в сърцето й то светеше по-златно, по-красиво, отколкото когато и да било преди.

Всичко бе въпрос на перспектива, каза си, докато вървеше през фоайето към асансьорите. Тя разбираше от перспективи, планиране и създаване на здрава конструкция.

Една любовна връзка можеше да бъде проектирана като всяко друго нещо. Те държаха един на друг, уважаваха се, беше им приятно заедно. Това бе солидна основа. И двамата обичаха строителството. Дори ако го обичаха от различен ъгъл, това бе вид основа. Оттук нататък бе въпрос на добавяне на стомана и подпори. След съботата и неделята, които бяха споделили, Абра бе уверена, че има напредък. Без да им пречи напрежението от работата, двамата бяха открили удоволствия в леглото и извън него.

Тя го харесваше. Може да бе елементарно, ала за нея бе откровение. Не ставаше дума само за желание, привличане, влюбване. Харесваше го като човек, харесваше го как мисли, как слуша. Не бе търсила от него приятелство, както не бе търсила и страст. За два дни бе открила, че можеше да има и двете.

Натисна копчето на асансьора и се усмихна, спомнила си как се бяха проснали на дивана и гледаха по телевизията фестивала на Кари Грант. Или как приготвяха заедно пица и курабийки с джинджифил. Или как се търкаляха в изпомачканото й легло в неделя следобед, зарязали чиниите от закуската, а по радиото свиреше джаз.

Коуди я бе направил щастлива. Това само по себе си бе повече, отколкото някога бе очаквала от един мъж. Когато дойдеше времето да си отиде от всичко това, щеше да може да погледне назад и да си спомни нещо прекрасно, което се бе случило в живота й.

Когато вратите на асансьора се отвориха, тя пристъпи напред и усети, че две ръце се обвиват около кръста й.

— Нагоре ли се качваш?

Вратите се затвориха и Коуди я завъртя към себе си и улови устните й със своите. Абра се държеше по начина, по който се бе надявал, че ще се държи. Отвръщаше на целувката по начина, по който бе имал нуждата да отвърне. Едва ли бе минал повече от час, откак я остави, за да отиде до хотела си да се преоблече за съвещанието, но му се струваше, че бяха минали дни.

Бе му влязла под кожата, мислеше той, докато притискаше гърба й към стената на кабината. По всякакъв начин, по всички начини му бе влязла под кожата. Едва започваше да прави планове как да се справи с резултатите.

— Хубав вкус имаш, Червенокоске. — Задържа се за момент над устните й и леко ги захапа, после се отдръпна да я погледне. — И лицето ти ми харесва.

— Благодаря. — Тя вдигна ръце да запази някакво осезаемо разстояние между тях. — Бързо дойде.

— Трябваше само да се преоблека. Можех да го направя и у вас, ако ми беше позволила да си донеса някои неща.

Абра не бе готова за това. Ако Коуди живееше там, ако наистина живееше там през следващите няколко седмици, апартаментът щеше да е прекалено празен, когато си заминеше. Тя се усмихна и вдигна очи да види докъде бе стигнал асансьорът. Още бяха на партера. Поклати глава и натисна копчето, за което и двамата бяха забравили.

— Не искам да се лишаваш от румсървиса и от този хубав малък басейн.

— Да. — Той знаеше, че Абра увърта. Независимо колко близки бяха станали, тя още не искаше да направи последната крачка. Изчака за момент да овладее недоволството си, после натисна бутона и спря асансьора между етажите.

— Какво правиш?

— Искам да те помоля нещо, преди да започнем работа. Лично е. — Плъзна пръст от шията до кръста й. — Доколкото си спомням, едно от правилата беше да не смесваме работата с удоволствието.

— Точно така.

— Вечеряй с мен.

Абра с дълга въздишка посегна да подкара отново асансьора. Коуди хвана ръката й, преди да бе успяла да стигне до бутона.

— Коуди, нямаше нужда да ме затваряш в асансьор, за да ме поканиш на вечеря.

— Значи ще дойдеш?

— Освен ако не съм заседнала между четвъртия и петия етаж.

— В моя хотел — добави той и поднесе ръката й към устните си. Както винаги, реакцията й му достави удоволствие. — И остани с мен тази нощ.

Фактът, че я бе помолил, вместо да го приеме за подразбиращо се, я накара да се усмихне.

— С удоволствие. В колко часа?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тя се засмя и натисна копчето за етажа на Тим. Ала пулсът й още известно време щеше да бумти.

— Тогава по-добре да се залавяме за работа.

Тим ги чакаше с поднос с кафе и бисквити, които Абра пренебрегна. Отне й само минутка да усети напрежението му, макар че той бе приветлив и сърдечен както винаги. Тя бе принудена да потисне нетърпението си, докато отново се изброяваха и обсъждаха подробностите на плановете. Ако до десет не стигнеше на строежа, щеше да изпусне поредната проверка.

Когато Тим извади една схема с диаграма на последователните дейности и оценяваните дати за завършването им, Абра се предаде и се облегна назад. Щеше да е късмет да стигне на работа до обед.

— Както виждате — говореше Тим, — взривните работи и основите са завършени по график. Това, с което започваме да закъсняваме, е покривът.

— Няма особен проблем. — Коуди запали цигара, докато гледаше схемата. — Вместваме се в разрешената отсрочка от двадесет процента. Всъщност, струва ми се, че закъснението е не повече от пет процента.

— Имаме още едно закъснение с водопроводната инсталация на здравния център.

— Не повече от един-два дни — вметна Абра. — Ще успеем да го наваксаме с бунгалата. С тази скорост курортът ще бъде построен и ще работи според нашия график.

Тим гледаше цифрите.

— Още не са минали и три месеца, откак строим, а вече сме натрупали почти десет процента закъснение. — Вдигна ръка, преди Абра да се бе обадила. — Към това се добавя и бюджетът. Ако не възприемем някакъв метод за икономии, ще го надхвърлим.

— Бюджетът не е по моята специалност. — Коуди си доля кафе, после напълни и чашата на Тим. Бе го видял да изпива три чаши през последния половин час. Рак става и от по-малко, помисли той. — Не е по специалността и на Абра. Но от моите сметки и като погледна списъка на нещата, които трябва да се правят, мога да ти кажа, че ще бъдеш колкото е възможно близко до бюджета.

— Коуди е прав. Нямаме особени спънки с този строеж. Работата върви по-гладко, отколкото по който и да било друг, по който съм работила досега. Ако сме надхвърлили някъде, например за покрива на басейна и за двойните прозорци в основната сграда, разликата е минимална. Мисля, че ти… — Замълча, защото телефонът иззвъня.

— Извинете ме. — Тим вдигна слушалката. — Джули, казах ти да не ме свързваш, докато… О… Да, разбира се. — Тим дръпна възела на вратовръзката си и посегна към кафето. — Да, Марси. Не още. Имам съвещание. — Пое дълбоко въздух, докато слушаше. — Не, нямаше време. Знам. — Глътна голяма глътка кафе. — Ще го направя. Днес следобед. Да, да, обещавам. Ти… — Замълча и разтри врата си. — Добре, това е добре. Ще ги погледна, като се върна вкъщи. Към шест. Не, няма да забравя. Дочуване. — Остави слушалката. Когато се обърна отново към тях, Абра помисли, че усмивката му бе малко насилена. — Извинете за прекъсването. Следващия месец планираме едно малко пътуване и Марси много се вълнува. — Хвърли един разсеян поглед на диаграмата. — Какво казваше?

— Щях да кажа, че според мен ще си много доволен как върви работата. — Абра спря за момент. Не бе сигурен, че Тим я слуша.

— Сигурен съм, че си права. — Тим пое дълбоко въздух и се усмихна лъчезарно на двамата. — Искам да съм сигурен, че нещата са под контрол. — Заобиколи бюрото. — Знам, че ви отклонявам от работата ви, затова няма да ви задържам повече.

— Имаш ли някаква представа за какво беше всичко това? — попита Коуди, когато Тим затвори вратата зад тях.

— Не съм сигурна. — Абра замислено тръгна към асансьорите. — Сигурно има правото да е нервен. Това е първата голяма работа, с която се е заел сам. Всичко друго, което е правил, вече беше започнато, когато баща му почина.

— Торнуей има добра репутация — отбеляза той, когато влязоха в асансьора и поеха надолу. — Какво е мнението ти за Торнуей младши?

— Не искам да го кажа. — Тя се загледа в стената на кабината, притеснена от съвещанието. — Бях много близка с баща му. Наистина го обичах. Той познаваше строителния бизнес отвътре, от всеки ъгъл и беше… Чувствах го близък, ако разбираш какво имам предвид.

— Разбирам.

— Тим не е като баща си, ала сравнението е тежко.

Пресякоха фоайето и тръгнаха заедно към паркинга.

— Колко мислиш, че е заложил на тази работа?

— Много. Може би прекалено много. — Абра присви очи срещу слънцето, обмисляйки проблема. — Ала не вярвам да е толкова безразсъден, че да рискува с нещо от този мащаб. Неустойките са страшни, това знам. — Намръщи се и бръкна за ключовете си. — Достатъчни, за да вземат страха на когото и да било. Но пък ако работата бъде свършена предсрочно, има награда.

— Значи той прекалено много разчита на наградата. — Коуди сви рамене и се облегна на колата на Абра. — Струва ми се, че тази негова жена му излиза доста скъпо.

Тя изсумтя презрително:

— Така ли се говори за нечия жена?

— Просто наблюдение. За малката огърличка, която носеше онази вечер, старият Тим трябва да се е изръсил с пет или шест хиляди.

— Хиляди? — Абра спря на вратата на колата си. — Сериозно?

— Ти си ужасно сладка — засмя се той.

Тя едва не се нахвърли върху него, ала любопитството надделя.

— Не, наистина ли?

— Жени като нея не носят евтини имитации.

— Предполагам — измърмори Абра. Но пет хиляди… — Това просто не можеше да си го представи. С толкова пари можеше да се купи почти цяла кола. Или някакви мебели. Или… Можеше да измисли поне десетина начина пет хиляди долара да се изхарчат по-разумно, отколкото за нещо, което една жена да носи около врата си.

— За какво мислиш?

— Че той трябва да е луд. — Тя нехайно размърда рамене: — Но пък човек има право да си харчи парите както му харесва.

— Може би го смята за вложение. — Като видя озадачения й поглед Коуди си спомни за вечерта у Торнуей и за откровената и недвусмислена покана на Марси. — Може да се каже, че някои жени имат нужда от доста големи стимули, за да останат с един мъж.

Понеже това я накара да си помисли нещо неприятно и може би нечестно за Джеси, Абра реши да прекрати темата.

— Е, това си е негов проблем. Във всеки случай, нямаме време да стоим тук и да клюкарстваме за Тим и жена му.

— Просто предположения. — Ала той също спря. — Слушай, трябва да спра по пътя към службата. Можеш ли да караш след мен?

Тя погледна часовника си.

— Да, но защо…

— Искам нещо да взема. Ще те помоля да ми помогнеш. — Целуна я и седна зад кормилото.

Десет минути по-късно Абра спря зад него пред сервиза за автомобилни гуми.

— Какво ще вземеш оттук?

— Нов костюм. А ти какво си помисли? — Измъкна я от колата и я вкара през вратата.

— Сервизът бе море от гуми — камерни, безкамерни, радиални. Миришеше на гума и на грес. Зад изподрания щанд, затрупан с дебели каталози, стоеше плешив мъж с очила за четене.

— Добро утро — надвика той съскането на помпи и крикове. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Виждате ли това? — Коуди се обърна и посочи през прозореца към колата на Абра. — Гуми, всичките плюс резервна.

— Но аз… — Преди тя да бе успяла да довърши, продавачът вече прелистваше каталозите. Бе оценил колата й с един поглед.

— Имаме някои модели на много добра цена.

— Искам най-доброто — заяви Коуди и очите на продавача светнаха зад прашните стъкла.

— Коуди, това е…

— Е, добре. — Продавачът, който явно вече виждаше как комисионната му се извисява до небето, започна да пише фактура. — Имам на склад нещо, което ще подхожда идеално.

Коуди хвърли един поглед към фактурата, прочете марката и кимна:

— Ще може ли да е готово до пет?

Продавачът погледна часовника си и графика за деня.

— Тъкмо.

— Добре. — Коуди взе ключовете от ръката на Абра и му ги подхвърли. — Ще дойдем.

Преди да бе успяла да завърши едно цяло изречение, Абра се озова навън.

— Какво правиш?

— Купувам ти подарък за рождения ден.

— Моят рожден ден е през октомври.

— Значи отсега съм се подготвил.

Тя успя — едва — да забие пети в земята.

— Слушай, Коуди, ти нямаш абсолютно никакво право да вземаш такива решения вместо мен. Не можеш просто… Просто да замъкнеш някого в сервиз за гуми, за Бога, и да поръчаш гуми.

— По-добре тук, отколкото в супермаркета. — Той опря ръце на колата от двете страни на главата й. — И не съм замъкнал някого. Замъкнал съм някой, който е важен за мен, някой, когото не искам да гледам как кара на четири колела, които са загубили последните остатъци от гума преди шест месеца. Имаш ли нещо против това?

Абра само се намръщи.

— Не. Ала аз щях да ги оправя. Имах намерение да ги оправя.

— Кога?

Тя пристъпи от крак на крак.

— По някое време.

— Сега вече е направено. Честит рожден ден.

Абра се предаде. Наведе се напред и го целуна.

— Благодаря.

Тази вечер Абра се прибра вкъщи на бегом. Отново бе изпуснала инспектора, но основите на първата група бунгала бяха минали без никакви забележки. Чувстваше се виновна заради начина, по който описа Тим пред Коуди. За компенсация реши лично да се интересува от всички страни на строежа. Допълнителната работа бе удължила работния й ден до шест. После бе загубила почти час, докато си вземе колата.

— Никога не са готови, когато са казали, че ще са готови — мърмореше си тя, докато тичаше нагоре по стълбите на блока. Когато стигна на своя етаж, видя, че пред вратата я чакаше още едно забавяне.

— Здравей, мамо. Не знаех, че ще идваш.

— О, Абра! — засмя се Джеси и пъхна обратно в чантата си листа, който държеше. — Тъкмо щях да ти оставя бележка. Тичаш малко късно, а?

— Имам чувството, че цял ден съм тичала. — Абра отключи вратата и я отвори широко.

— В неподходящ момент ли идвам?

— Не… Да. След няколко минути излизам.

— Тогава няма да те бавя. — Джеси машинално въздъхна при вида на хола на Абра. — На работата ли те задържаха?

— Първо. — Абра се втурна направо в спалнята. Нямаше намерение да вечеря с Коуди с работни ботуши и прашни джинси. — После трябваше да си взема колата.

Джеси се влачеше след нея.

— Пак ли се счупи?

— Не, слагаха ми гуми. Ко… Един приятел ми купи нови гуми.

— Някой ти е купил гуми? За подарък?

— Аха. — Тя измъкна един светъл жълтозеленикав костюм. — Какво мислиш за това?

— За среща? Чудесно. Винаги си имала усет за цветовете. Да имаш някакви ярки обици?

— Може би. — Абра отвори едно чекмедже и започна да рови.

— Защо някой ще ти купува гуми?

— Защото моите бяха изтъркани — обясни Абра разсеяно, докато прехвърляше памучно бельо и чорапи. — И той се притесняваше да не катастрофирам.

Джеси наостри уши, спря да сгъва дрехите на Абра и се усмихна:

— Ами че това е най-романтичното нещо, което някога съм чувала.

Абра изсумтя и вдигна една сребърна обица с медно украшение.

— Гумите ли са романтични?

— Тревожил се е за теб и не е искал да пострадаш. Какво по-романтично от това?

Абра пусна обицата обратно в чекмеджето и сви устни.

— Не съм мислила за това по този начин.

— Защото не гледаш достатъчно на нещата откъм романтичната им страна. — Джеси вдигна ръка, предугадила отговора. — Знам, знам. Аз прекалено често ги гледам откъм тази страна. Такава съм, миличка. Ти повече приличаш на баща си, практична, разумна, пряма. Може би ако той не беше умрял толкова млад… — Джеси сви крехките си рамене и намести възглавниците на леглото. — Сега вече всичко е минало и аз не мога да не съм жена, която обича да има мъж в живота си.

— Обичаше ли го? — В момента, в който попита, Абра съжали. — Извинявай. Не исках да ти задам такъв въпрос.

— Защо да не ми го зададеш? — Джеси със замечтана въздишка сгъна една захвърлена блуза. — Обожавах го. Бяхме млади, бедни и абсолютно влюбени. Мисля, че никога не съм била по-щастлива и знам, че това е една част от живота ми, която никога няма да забравя и винаги ще бъда благодарна за нея. — После мечтателното изражение изчезна и тя остави блузата настрани. — Баща ти ме разглези, Абра. Той се грижеше за мен, ценеше ме по начин, по която всяка жена има нужда да бъде ценена. Предполагам, че съм го търсила във всеки мъж, с когото съм била. Когато той умря, ти беше бебе, ала когато те погледна, виждам него.

Абра бавно се обърна.

— Никога не съм предполагала, че си го обичала толкова.

— Защото толкова лесно започвах други връзки ли? — Джеси сръчно започна да оправя леглото. — Аз не обичам да бъда сама. Да съм част от двойка е за мен също толкова необходимо, колкото твоята независимост е необходима за теб. Флиртуването за мен е като дишането. Аз още съм хубава. — Тя се усмихна, понамести косата си и се наведе да хвърли един бърз поглед към огледалото. — Обичам да съм хубава. Обичам да знам, че мъжете ме мислят за хубава. Ако баща ти беше жив, нещата можеха да са по-различни. Това, че мога да бъда щастлива с някой друг, не значи, че не съм го обичала.

— Сигурно ти е прозвучало, сякаш те критикувам. Извинявай.

— Не. — Джеси оправи покривката на леглото. — Знам, че ти не ме разбираш. Истината е, че и аз не винаги те разбирам. Това не значи, че не те обичам.

— Аз също те обичам. Искам да бъдеш щастлива.

— О, работя за това — засмя се Джеси и заобиколи леглото да прибере маратонките на Абра в гардероба. — Винаги работя за това. Това е една от причините да мина. Исках да ти кажа, че заминавам за два дни.

— Така ли? Къде?

— Вегас. Уили ще ми покаже как се играе блекджек.

— Отиваш с господин Барлоу?

— Не ме гледай така. Уили е един от най-милите мъже, които някога съм срещала. Всъщност той е забавен, внимателен и истински джентълмен. Уредил е отделни апартаменти.

— Ами… — Абра с всички сили се опитваше да приеме новината. — Приятно прекарване.

— Благодаря. Знаеш ли, миличка, ако прибереш всички тези неща в гардероба си, ще можеш да ги намираш, когато… Леле! — Очите й безпогрешно попаднаха върху огърлицата. — Откъде я взе?

— Подарък ми е. — Абра се усмихна, когато майка й започна да се върти пред огледалото, хванала огърлицата пред себе си. — Хубава е, нали?

— Тя е много повече от хубава.

— Наистина ми харесва.

— Не мисля, че трябва да я оставяш така да се търкаля.

— Тук някъде беше кутията й. — Абра започна да рови. — Мисля да я сложа тази вечер.

— Ако беше моя, изобщо нямаше да я свалям. Каза, че е подарък. — Джеси се обърна от огледалото. — От кого?

— От един приятел.

— Хайде, Абра.

Увъртането само го правеше да изглежда като нещо, което не беше, напомни си Абра.

— Коуди ми го донесе от Сан Диего — отвърна тя безгрижно.

— Ами… — Джеси пусна огърлицата от едната си ръка в другата като поток от звезди. — Знаеш ли, миличка, такъв подарък един мъж дава на жена си. Или на любимата си.

Абра усети, че се изчервява, и се зае да разресва косите си.

— Просто подарък от приятел и колега.

— Колегите не подаряват на колежките си диамантени огърлици.

— Глупости, те не са истински.

Джеси мълча цели три удара на сърцето.

— Единствената ми дъщеря, и с такъв огромен пропуск в образованието.

Абра развеселено се огледа.

— Диамантите са бели, а тези не са. Все едно, глупаво е да се мисли, че той би ми подарил диаманти. Това е едно красиво герданче с лъскави цветни камъчета.

— Абра, ти си много добър инженер, но аз понякога се тревожа за теб. — Джеси взе чантата си и извади оттам пудриерата. — Стъкло — обяви тя и показа огледалото на капака. — Диаманти. — Драсна с камъка по огледалото и го подаде на Абра.

— Надраскано е — произнесе Абра бавно.

— Разбира се, че ще е надраскано. Диамантите драскат стъклото. А тези тук са около пет карата. Знаеш ли, не всички диаманти са бели.

— О, Боже мой!

— Не би трябвало да изглеждаш ужасена. — Абра бе замръзнала от ужас и майка й закопча огърлицата около врата й. — Би трябвало да изглеждаш доволна. Знам, че аз съм доволна. Леле, страхотно ти стоят.

— Те са истински — прошепна Абра. — А аз мислех, че са само красиви.

— Тогава ми се струва, че е по-добре да се приготвиш, за да можеш да отидеш да му благодариш както трябва. — Джеси я целуна по бузата. — Повярвай ми, миличка, да приемеш нещо истинско е също толкова лесно като да приемеш имитация. Това поне го знам.

Започваше да се нервира, докато я чакаше. Не бе човек, който следи всяка минута, ала през последните десет минути отново и отново поглеждаше към часовника си. Минаваше осем. Както си представяше, Абра трябва да бе успяла да си стигне вкъщи, да хвърли някои неща в една чанта и да е пред вратата му в осем без петнадесет.

Къде тогава се губеше?

Полудяваш, каза си той, отпусна се в един фотьойл и си запали цигара. Може би това бе нормалното поведение на един влюбен мъж. Би искал да мисли така. По-добре, отколкото да се чуди дали не бе първият и последният, който излиза от нерви.

Правеше всичко точно по начина, по който тя искаше. На работа се държеше съвсем делово. Фактът, че на два пъти едва не се разкрещяха един на друг, би трябвало да го успокои. Поне не бе изгубил артистичното си виждане. Все още в момента, в който Абра нахлупеше каската си, я мислеше за противен досаден инженер.

Но сега бе извънработно време и Коуди мислеше само за нея.

Бе толкова красива, когато спеше. Мека, уязвима, спокойна. Гледа я в неделя сутринта, докато не се сдържа и я докосна. Дори бе очарован — Господ да му е на помощ — от хаоса в нейния апартамент. Харесваше му начина, по който тя вървеше, начина, по който седеше, начина, по който се изправяше лице в лице с него, когато започваше да вика.

С две думи, реши той, бе затънал. Затова когато се почука, стигна до вратата за три секунди.

Успокои се в секундата, в която я видя.

— Струваше си.

— Кое?

— Чакането. — Хвана я за ръката и я вмъкна вътре. Преди да наведе глава за целувка, забеляза израза в очите й. — Нещо не е ли наред?

— Не съм сигурна. — Абра мина внимателно край него. Близо до вратата на терасата имаше подредена маса със свещи, които чакаха да бъдат запалени, и вино, изстудено и готово да бъде отворено. — Много е хубаво.

— Можем да поръчаме когато поискаш. — Взе чантата й и я остави настрани. — Какъв е проблемът, Червенокоске?

— Не знам дали има… Добре де, има, ала вероятно е само за мен. Ако имах някаква представа… Обаче аз не знам кой знае какво за тези неща и тогава не разбрах какво е това. Сега, когато разбирам, не знам какво да правя.

— Аха. — Коуди седна на дивана и й направи знак да дойде при него. — Защо не ми го кажеш пак, като добавиш и подробностите?

Тя седна до него и здраво стисна ръце в скута си. Всяко начало е трудно и това не правеше изключение.

— Добре. За това. — Разплете ръце, колкото да докосне диамантите около шията си.

— Огърлицата? Мислех, че я харесваш.

— Харесвах я. Харесвам я. — Отново щеше да започне да говори несвързано. Абра пое дълбоко въздух. — Прекрасна е, обаче аз мислех, че е стъкло или… Не знам, някои от тези изкуствени камъни. Майка ми мина преди малко. Тя заминава за Лае Вегас с господин Барлоу.

Той разтърка слепоочията си, мъчейки се да следи нишката.

— И това ли е проблемът?

— Не, поне не този проблем. Майка ми каза, че това са диаманти, нищо че не са бели.

— И бижутерът така ми каза. Е, и какво?

— Какво ли? — Абра обърна глава и го погледна. — Коуди, ти не можеш да ми подаряваш диаманти.

— Добре, чакай малко. — Той се облегна назад, обмисляйки. Спомни си реакцията й на подаръка, нейното удоволствие, вълнението й. Това го накара да се усмихне, още повече сега, когато разбираше, че тогава го бе мислила само за стъклена дрънкулка. — Интересна жена си ти, Уилсън. Беше щастлива като птичка, когато мислеше, че е нещо евтино от супера.

— Не мислех точно това, просто помислих, че е… — Тя замълча и въздъхна измъчено. — Никога не съм имала диаманти.

— Харесва ми, че аз съм ти подарил първите. Гладна ли си?

— Коуди, ти не ме слушаш.

— Откак си дошла, не съм правил нищо друго, само те слушам. Бих предпочел да те захапя за врата, но се въздържам.

— Опитвам се да ти кажа, че не знам дали е правилно да задържа това.

— Добре, ще си го взема обратно. — Посегна да разкопчае огърлицата.

— Ала аз си го искам — смотолеви Абра и се намръщи.

— Моля? — Трудно му бе да скрие усмивката в гласа си, но той успя. — Каза ли нещо?

— Казах, че си го искам. — Отвратена от себе си, тя скочи и закрачи. — Знам, че трябва да ти го върна. Мислех да ти го върна. Обаче искам да си го задържа. — Спря, колкото да му се намръщи. — Много гадно постъпи, да ме поставиш в такова положение.

— Права си, Червенокоске. Само един мухльо може да отиде да купи нещо такова и да очаква жената да се зарадва.

— Нямах това предвид и ти го знаеш. — Абра отново спря, този път за да му хвърли един убийствен поглед. — Караш ме да звуча глупаво.

— Няма нищо. Няма проблеми.

Тя едва успя да сподави смеха си.

— Недей да бъдеш толкова самодоволен. Огърлицата още е у мен.

— Права си. Пак печелиш.

Усетила поражението си, Абра се обърна и обви ръце около врата му.

— Много е красива.

— Извинявай. — Той опря ръце на кръста й. — Следващия път ще опитам да намеря нещо евтино и неугледно.

Тя наведе назад глава да се вгледа в лицето му. Бе развеселен, наистина. Трудно бе да не признае, че го заслужаваше.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря и за гумите.

Приятно му бе как топлите й устни се потъркаха в неговите.

— Вероятно би трябвало.

— Майка ми каза, че те са много романтичен подарък.

— Майка ти ми харесва. — Коуди плъзна длани нагоре и надолу по тялото й, докато обрисуваше устните й с език.

— Коуди…

— М-м-м? — Вдигна ръце да обхване лицето й. В него започваше да се надига желание.

— Не ми купувай повече подаръци, а? Правят ме нервна.

— Няма проблеми. Ще ти купя нещо за вечеря.

Пръстите й рошеха косата му, докато Абра го гледаше изпод спуснатите си мигли.

— Наистина ли си гладен?

Този път, когато го целуна, силата едва не го повали на колене.

— Зависи — едва успя да отвърне той.

— Хайде да ядем по-късно. — Тя се притисна по-силно към него.