Вълшебникът от Оз

Пазачът на портите

Доста време мина, докато Страхливият лъв се събуди, тъй като много дълго бе лежал сред маковете и бе вдишвал смъртоносния им аромат. Когато отвори очи и се изтърколи от платформата в тревата, много се зарадва, че още е жив.

— Тичах колкото можех по-бързо — той седна и се прозина, — но цветята се оказаха много по-силни от мен. Как ме измъкнахте?

Те му разказаха за полските мишки, колко благородни са били и как са го спасили от смърт. Страхливият лъв се засмя:

— Винаги съм се смятал за много голям и страшен, но такива дребосъци, като цветята, щяха насмалко да ме убият, а мънички същества, като мишките, ме спасиха. Колко странно е всичко това! Но, приятели, какво ще правим сега?

— Ще продължим, докато намерим пътя с жълтите павета — каза Дороти, — и ще се отправим към Изумрудения град.

Лъвът вече се бе възстановил напълно, чувстваше се съвсем добре и те тръгнаха на път, радостни, че вървят по меката свежа трева. Не след дълго стигнаха до пътя с жълтите павета и поеха към Изумрудения град, където живееше Великият Оз.

Пътят сега беше равен и гладък, а местността — прелестна. Пътниците бяха щастливи, че гората бе останала далеч зад тях заедно с многобройните опасности, с които трябваше да се справят под мрачните й сенки. Пак се показаха огради от двете страни на пътя. Бяха боядисани в зелено както малката къща, която приятелите отминаха, в която очевидно живееше фермер. Следобеда минаха покрай много подобни къщички и понякога обитателите им излизаха пред портите и гледаха към тях, като че ли искаха да ги запитат нещо. Но никой не ги доближи, нито ги заговори, защото се страхуваха от големия Лъв. Хората до един бяха облечени в красиви изумруденозелени дрехи и носеха същите островърхи шапки като на дъвчащите.

— Навярно това е Страната на Оз — обади се Дороти — и сигурно сме близо до Изумрудения град.

— Да — добави Плашилото, — тук всичко е зелено, докато в Страната на дъвчащите синьото беше любимият им цвят. Но хората тук не изглеждат така приветливи, както дъвчащите, и се боя, че няма да намерим място, където да пренощуваме.

— Много ми се иска да хапна нещо друго освен плодове — каза момичето — и съм сигурна, че Тото умира от глад. Да се спрем пред следващата къща и да поговорим с хората.

Така че, когато стигнаха до една по-голяма къща, Дороти смело се спря пред вратата и почука. Една жена открехна вратата само толкова, колкото да може да погледне, и попита:

— Какво искаш, детенце, и защо този голям Лъв е с теб?

— Бихме желали да пренощуваме у вас, ако ни разрешите. А Лъвът е мой приятел и другар и за нищо на света не ще ви напакости.

— Питомен ли е? — жената се престраши и отвори малко по-широко вратата.

— О, да! И при това е голям страхливец, тъй че той повече се бои от вас, отколкото вие от него.

— Добре — каза жената, след като премисли, и наново огледа Лъва, — щом е така, може да влезете. Ще ви приготвя вечеря и легла да преспите.

Всички влязоха в къщата. Там освен жената имаше още две деца и един мъж. Мъжът си бе навехнал крака и лежеше на кушетката в ъгъла на стаята. Мъжът и децата гледаха изненадани странната дружина и докато жената слагаше масата, мъжът попита:

— Закъде сте тръгнали?

— За Изумрудения град — обясни Дороти, — отиваме при Великия Оз.

— О, така ли? — учуди се той. — А сигурни ли сте, че Оз ще ви приеме?

— Защо не? — попита момичето.

— Ами говори се, че той не допуска никого при себе си. Бил съм много пъти в Изумрудения град — прекрасен, чуден град. Но никога не са ме допускали при Великия Оз, нито съм чул някой човек да го е виждал.

— Никога ли не излиза? — попита Плашилото.

— Никога. Ден след ден седи в тронната зала на своя дворец и дори прислужниците му не са се срещали лице в лице с него.

— А как изглежда? — полюбопитства момичето.

— Мъчно може да се каже — замисли се мъжът. — Виждате ли, Оз е Великият вълшебник и може да се преобразява, както си пожелае. Някои казват, че приличал на птица, други казват, че приличал на слон. А някои казват, че изглеждал като котка. На други се явявал като прекрасна фея или дух, или каквото му дойдело на ум. Но какъв е истинският Оз, когато е в собствения си вид, това никой не може да ви каже.

— Много странно — учуди се Дороти, — но ние трябва по някакъв начин да го видим. Иначе пътуването ни ще е било на вятъра.

— Защо искате да се срещнете с този страшен Оз? — попита мъжът.

— Искам да ми даде малко мозък — каза нетърпеливо Плашилото.

— О, за Оз това би било много лесно — заяви мъжът. — Той има повече мозък, отколкото му трябва.

— А аз ще поискам да ми даде сърце — каза Тенекиеният дървар.

— И това няма да му е трудно — продължи мъжът, — защото Оз има цяла сбирка сърца от всички размери и форми.

— А аз искам да ми даде смелост — добави Страхливият лъв.

— Оз има голяма делва със смелост в тронната зала. Покрил я е със златна чиния, за да не прелее. С радост ще ти отсипе.

— А аз искам да се върна в Канзас — прошепна Дороти.

— Къде е това Канзас? — учуди се мъжът.

— Не зная — отговори Дороти натъжена, — но там е моето у дома и сигурно се намира някъде.

— Твърде е възможно. Ама Оз може всичко да направи, тъй че навярно ще намери къде е Канзас. Но най-важното е да можете да се срещнете с него, а това ще бъде много трудно. Великият вълшебник не обича да се вижда с никого. Той си има свои хрумвания. А ти какво ще поискаш? — обърна се мъжът към Тото.

Но Тото само замаха с опашка, защото, колкото и да е странно, кучето не можеше да говори.

Жената им викна, че вечерята е готова, и те се събраха около масата. Дороти яде чудесна каша от овесени ядки, порция бъркани яйца и няколко резена хубав бял хляб и остана много доволна. Лъвът яде овесени ядки, но не му харесаха. Каза, че овесът е храна за коне, а не за лъвове. Плашилото и Дърварят не ядоха нищо. Тото хапна от всичко по малко и остана доволен, че получи истинска вечеря.

След това жената настани Дороти в леглото, а Тото се сгуши при нея. Лъвът легна пред вратата на стаята да пази да не би някой да обезпокои Дороти. Плашилото и Тенекиеният дървар стояха тихичко в един ъгъл през цялата нощ, въпреки че не можеха да спят.

На сутринта, щом слънцето се показа, тръгнаха на път. Скоро видяха как небето заблестя в прекрасна зелена светлина.

— Това сигурно е Изумруденият град — зарадва се Дороти.

Те продължиха да вървят, а зелената светлина ставаше все по-ярка и по-ярка. Личеше, че краят на пътуването им наближава. Едва следобед стигнаха до една голяма стена, която ограждаше града. Беше висока, дебела и боядисана в яркозелено.

Пред тях, там, където свършваха жълтите павета, се издигаше висока порта, цялата обкована с изумруди, които така блестяха на слънцето, че дори нарисуваните очи на Плашилото бяха заслепени от блясъка.

До портата имаше звънец. Дороти натисна копчето и чу едно сребристо звънтене от вътре. Тогава високата порта бавно се разтвори и те влязоха в голяма сводеста стая. По стените блестяха безброй много изумруди.

Пред тях стоеше малък човек, на ръст като дъвчащите. Облечен бе в зелено от главата до петите и дори кожата му беше зеленикава. До него имаше голям зелен сандък. Щом видя Дороти и нейната дружина, той запита:

— За какво сте дошли в Изумрудения град?

— Дойдохме, за да видим Великия Оз — отговори Дороти.

Човекът толкова се слиса от този отговор, че седна да размисли.

— От много, много години никой не ми е искал разрешение да се види с Оз — човекът поклати недоумяващо глава. — Той е могъщ и страшен и ако идвате с някакво празно и глупаво искане да смущавате мъдрите му размишления, Великият вълшебник може да се ядоса и да ви унищожи мигновено.

— Но нашето искане не е нито празно, нито глупаво — ядоса се Плашилото, — а много важно и ни казаха, че Оз е добър вълшебник.

— Това е вярно — съгласи се зеленият човек — и той управлява Изумрудения град мъдро и правилно. Но към тези, които не са искрени или искат да го видят само от любопитство, той е страшен и малцина са се осмелявали да поискат да се изправят лице в лице с него. Аз съм пазачът на портите и щом искате да се срещнете с Великия Оз, съм длъжен да ви заведа в двореца му. Но най-напред трябва да си сложите очила.

— Защо? — учуди се Дороти.

— Защото, ако не сте с очила, блясъкът и великолепието на Изумрудения град ще ви заслепят. Дори тези, които живеят в града, са длъжни да носят очила денем и нощем. Всички очила се заключват — така е заповядал Оз още когато градът се строеше. Само аз имам ключ, с който могат да се отключват.

Той отвори големия сандък и Дороти видя, че е пълен с очила от всякакъв вид и големина. Всичките бяха със зелени стъкла. Пазачът на портите избра едни, които тъкмо подхождаха за Дороти, и й ги сложи. Към очилата бяха прикрепени две златни ленти, които обхващаха главата и се заключваха с мъничък ключ, закачен на верижка, която пазачът на портите носеше на врата си. Дороти не можеше да свали сама очилата, ако искаше, но, разбира се, тя и не мислеше да прави това, за да не я заслепи блясъкът на Изумрудения град. Затова не каза нищо.

Тогава зеленият човек сложи подходящи очила на Плашилото, на Тенекиения дървар, на Лъва и дори на малкия Тото и ги заключи всичките.

Пазачът на портите също си сложи очила и им каза, че е готов да ги заведе в двореца. Взе един голям златен ключ от закачалката на стената и отвори друга врата. Всички го последваха през портала по улиците на Изумрудения град.