Вълшебникът от Оз

Изумруденият град на Оз

Въпреки че очите им бяха защитени със зелените очила, Дороти и нейната дружина бяха заслепени от блясъка на чудесния град. От двете страни на улицата се редяха прекрасни къщи, всичките изградени от зелен мрамор и обсипани с блестящи изумруди. Приятелите се движеха по паваж от същия зелен мрамор, като блокчетата бяха свързани с редици от изумруди, наредени един до друг, и трепкаха на слънчевата светлина. Стъклата на прозорците бяха зелени. Дори небето над града имаше зелен оттенък и слънчевите лъчи бяха зелени.

По улиците се разхождаха множество мъже, жени и деца — всички бяха облечени със зелени дрехи и дори кожата им беше зеленикава. Те гледаха учудено Дороти и странната й дружина, а децата побягваха и се криеха зад майките си, щом зърнеха Лъва. Но никой не ги заговаряше. По улицата имаше много магазини и Дороти видя, че всичко в тях е зелено — зелени захарчета и зелени пуканки, а също зелени обувки, зелени шапки и всички видове зелени дрехи. На един ъгъл някакъв човек продаваше зелена лимонада и Дороти видя, че децата плащат със зелени монети.

Не се виждаха коне или каквито да било други животни. Всичко се пренасяше с малки зелени каручки, тикани от хора. Всички изглеждаха радостни, доволни и благоденстващи.

Пазачът на портите ги водеше по улиците, докато стигнаха до една голяма сграда точно в центъра на града. Това бе дворецът на Оз, Великия вълшебник. Пред портата стоеше на пост войник в зелена униформа, с дълга зелена брада и зелени мустаци.

— Дошли са чужденци — каза му пазачът на портите — и искат да се срещнат с Великия Оз.

— Влезте — покани ги войникът, — ще отида да му съобщя за вас.

Те минаха през дворцовата порта и бяха въведени в голяма стая със зелен килим и красиви зелени мебели, украсени с изумруди. Преди да влязат, войникът ги накара да си избършат краката в една зелена изтривалка. След като ги покани да седнат, той каза любезно:

— Моля ви, настанете се удобно, а аз ще отида до вратата на тронната зала, за да съобщя на Оз, че сте тук.

Доста време почакаха, докато войникът се върне. Най-после той се появи и Дороти го запита:

— Видяхте ли Оз?

— О, не! — отвърна войникът. — Никога не съм го виждал. Но разговарях с него. Той седеше зад един параван и аз му предадох желанието ви. Съгласи се да ви приеме, щом като настоявате. Но ще ви приема на аудиенция един по един — всеки ден по един. А сега, тъй като ще трябва да останете в двореца няколко дни, ще ви заведа по стаите, където ще можете спокойно да си починете след дългото пътуване.

— Благодаря ви — рече момичето. — Оз е много любезен.

Тогава войникът свирна с една зелена свирка и веднага в стаята влезе едно момиче, облечено в хубава зелена копринена рокля. Хубавите й коси бяха зелени, очите й — също. Тя се поклони ниско на Дороти.

— Елате с мен. Ще ви заведа до стаята ви.

Дороти се сбогува с приятелите си освен с Тото, който взе със себе си, и последва зеленото момиче през седем коридора. Изкачиха три стъпала, докато стигнаха до една стая в предната част на двореца. Това бе най-сладката стаичка на света — с меко удобно легло, зелени копринени чаршафи и зелена кадифена покривка. В средата бълбукаше мъничък шадраван — зелена ароматна струя се издигаше високо и падаше в прекрасен гравиран мраморен басейн. Край прозорците цъфтяха красиви зелени цветя, а върху една полица на стената бяха наредени зелени книги. Дороти ги разгърна и се запревива от смях, докато гледаше чудноватите зелени картинки. Те бяха много смешни. В гардероба висяха множество зелени рокли от коприна, атлаз и кадифе и всичките й бяха точно по мярка.

— Чувствайте се съвсем като у дома си — каза зеленото момиче — и ако желаете нещо, позвънете. Оз ще ви повика утре заран.

Момичето остави Дороти сама в стаята и се върна при другите, за да ги разведе по стаите им. Всички бяха настанени в най-хубавата част на двореца. Разбира се, Плашилото не можа да оцени изисканата удобна стая, защото, щом остана сам в стаята, отиде до вратата и прекара цялата нощ на едно място. И да беше легнало, не би могло да си почине по-добре, тъй като не можеше да затвори очи. И то остана така цялата нощ с поглед, вперен в един паяк, който си тъчеше паяжина в един ъгъл на стаята, без дори да обърне внимание, че това е една от най-удивителните стаи на света. Тенекиеният дървар се отпусна на леглото по стар навик, защото си спомни, че някога бе направен от плът и кръв, но тъй като не можеше да спи, през цялата нощ раздвижваше ставите си нагоре-надолу, за да бъде сигурен, че са в добро състояние. Лъвът би предпочел да спи на легло от сухи листа в гората и не бе доволен, че е затворен в стая. Но бе достатъчно разумен, за да не се ядосва за подобни неща, а скочи в леглото, сви се като котка и мигом се приспа с мъркане.

На следния ден след закуска зеленото момиче дойде да вземе Дороти. То й даде да облече една от най-хубавите рокли от зелен сатениран брокат. Дороти си сложи зелена копринена престилка и върза на врата на Тото зелена панделка. Така тръгнаха за тронната зала на Великия Оз.

Първо минаха през голяма зала, в която ги посрещнаха придворни мъже и жени в скъпи дрехи. Тези хора нямаха никакво друго задължение, освен да разговарят помежду си, но те идваха всяка сутрин пред тронната зала, въпреки че никога не ги допускаха да видят Оз. Когато Дороти влезе, те я изгледаха с любопитство и една от жените прошепна:

— Наистина ли ще погледнете в лицето страшния Оз?

— Разбира се — отговори момичето, — стига да ме приеме.

— О, ще ви приеме — обясни войникът, който бе предал молбата им на Вълшебника, — въпреки че не обича да дава аудиенции. Действително отначало той се ядоса и каза да ви отпратя, отдето сте дошли. После ме попита как изглеждате, и когато споменах за сребърните ви обувки, той много се заинтересува. Накрая му споменах за белега на челото ви. Тогава той реши, че ще ви приеме.

В този миг се разнесе камбанен звън и зеленото момиче каза на Дороти:

— Това е знакът. Сама трябва да влезете в тронната зала.

То отвори малка врата и Дороти тръгна смело. Тя се озова в чудна стая — голяма и кръгла, с високи сводове, а стените, таванът и подът й бяха покрити с големи изумруди, наредени плътно един до друг. В средата на тавана блестеше огромна лампа. Тя светеше като слънце и хвърляше чудни отблясъци върху изумрудите. Но най-силно впечатление й направи големият трон от зелен мрамор сред залата. Той имаше формата на кресло и както всичко останало, блестеше от изумруди. В креслото лежеше огромна глава без тяло, което да я крепи, без ръце и без крака. Главата нямаше коса, но имаше очи, нос и уста и бе по-голяма от главата на най-големия великан.

Докато Дороти гледаше в почуда и страх, очите бавно се обърнаха и я погледнаха остро и настойчиво. Тогава устата се раздвижи и Дороти чу един глас:

— Аз съм Оз, Великият и страшен. Коя си ти и защо си дошла?

Гласът не беше толкова страховит, какъвто Дороти очакваше от такава голяма глава. Тя събра смелост и отвърна:

— Аз съм Дороти, малката и кротка. Дойдох да ви помоля да ми помогнете.

Очите я гледаха замислено цяла минута. После тя чу гласа:

— Откъде си взела сребърните обувки?

— От Злата магьосница от Изток, когато къщата ми падна върху нея и я уби.

— Откъде имаш този белег на челото? — продължаваше гласът.

— Добрата магьосница от Север ме целуна, когато се сбогуваше с мен, и ме прати при вас.

Очите отново я погледнаха изпитателно и видяха, че говори истината. Тогава Оз попита:

— Какво искаш от мен?

— Да ме върнете в Канзас, където живеят леля Ем и чичо Хенри — отговори разпалено момичето. — Не ми харесва вашата страна, въпреки че е толкова красива. Сигурна съм, че леля Ем се безпокои, дето толкова дълго отсъствам.

Очите премигнаха три пъти, след това се обърнаха нагоре към тавана, после погледнаха надолу към пода, а след това се завъртяха така особено, като че ли искаха да видят всяко ъгълче от стаята. Най-сетне се обърнаха към Дороти:

— Защо искаш това от мен?

— Защото сте силен, а аз съм слаба, защото сте Велик вълшебник, а аз съм беззащитно малко момиче.

— Но ти беше достатъчно силна да убиеш Злата магьосница от Изток.

— То стана случайно — обясни кротко Дороти — и без мое участие.

— Добре — каза главата, — ето моя отговор. Нямаш право да очакваш да те върна в Канзас, ако не ми дадеш нещо в замяна. В моята страна всеки плаща, за да получи. Ако искаш да проявя магическата си сила, трябва първо ти да направиш нещо за мен. Помогни ми и аз ще ти помогна.

— Какво трябва да направя? — учуди се момичето.

— Да убиеш Злата магьосница от Запад.

— Но аз не мога — извика Дороти изумена.

— Ти си убила Злата магьосница от Изток и носиш сребърните обувки, които притежават огромна магическа сила. В цялата страна сега остана само една зла магьосница. Когато дойдеш и ми кажеш, че тя е мъртва, ще те върна в Канзас. Но не по-рано.

Малкото момиче заплака. То беше много разочаровано. Очите пак замигаха и заоглеждаха неспокойно, сякаш Великият Оз бе убеден, че тя може да му помогне, стига да пожелаеше.

— Аз никога не съм убивала по своя воля — хълцаше момичето — и даже да исках, как бих могла да убия Злата магьосница? Ако не можете да я унищожите вие, Великият и страшен, как мога да го сторя аз?

— Не зная — каза главата, — но това е моят отговор: докато Злата магьосница не умре, ти няма да видиш чичо си и леля си. Запомни това: магьосницата е зла, извънредно зла и трябва да бъде убита. Отивай сега и да не се мяркаш пред очите ми, докато не изпълниш поръчението.

Дороти излезе от тронната зала много разстроена. Тя отиде в стаята, където Лъвът, Плашилото и Тенекиеният дървар я чакаха, да чуят какво й бе казал Оз.

— За мен няма никаква надежда — каза Дороти тъжно. — Оз няма да ме върне у дома, докато не убия Злата магьосница от Запад. А аз няма да мога да сторя това никога.

Приятелите й също се натъжиха, но не можеха нищо да направят, за да й помогнат. Тя отиде в стаята си, легна на леглото и плака, плака, докато заспа.

На другата сутрин войникът със зелените мустаци дойде при Плашилото и каза:

— Елате с мен. Оз ще ви приеме.

Плашилото тръгна след него и бе въведено в голямата тронна зала. На изумрудения трон седеше очарователна дама. Облечена бе в зелена ефирна рокля и върху зелените й къдрици бе поставена корона със скъпоценни камъни. От раменете й излизаха крила в разкошни цветове и бяха толкова леки, че трепкаха при най-слабия полъх.

Плашилото се поклони елегантно, доколкото му позволяваше сламеният пълнеж, пред това красиво създание. Жената нежно му се усмихна и каза:

— Аз съм Оз, Великият и страшен. Кой си ти и за какво си дошъл при мен?

Плашилото, което очакваше да види голямата глава, за която му бе разказала Дороти, остана поразено. Но отговори храбро:

— Аз съм само едно плашило, натъпкано със слама. Затова нямам мозък и дойдох да ви помоля да сложите мозък в главата ми вместо слама, та да стана мъж като всички други мъже във вашата страна.

— Защо да сторя това за вас? — попита жената.

— Защото сте мъдър и могъщ и никой друг не би могъл да ми помогне.

— Аз никога не правя услуга, без да получа нещо насреща — каза Оз, — но ето какво ще обещая: ако убиеш Злата магьосница от Запад, ще ти дам толкова много и такъв прекрасен мозък, че ще станеш най-мъдрият човек в Страната на Оз.

— Разбрах, че сте поискали от Дороти тя да убие вещицата — учуди се Плашилото.

— Да, така е. Все ми е едно кой ще я убие, но докато не бъде унищожена, няма да изпълня желанието ви. Сега върви и повече не се вестявай, докато не заслужиш мозъка, който толкова много желаеш.

Натъжено, Плашилото се върна при приятелите си и сподели с тях какво му бе казал Оз. Дороти се изненада, че Великият вълшебник е не глава, както тя бе видяла, а прекрасна млада жена.

— Все пак тя се нуждае от сърце не по-малко, отколкото Тенекиеният дървар.

На следната утрин войникът със зелените мустаци дойде при Тенекиения дървар и му каза:

— Оз ме изпрати да ви повикам. Вървете с мен.

Тенекиеният дървар го последва до голямата тронна зала. Той не знаеше дали Оз ще му се яви като очарователна дама или като глава, но се надяваше, че ще е като жена. Защото — мислеше си той, — ако е главата, сигурно няма да ми даде сърце, защото главата няма свое собствено сърце и не може да съчувства. Но ако е красивата дама, много ще я моля да ми даде сърце, защото, нали се казва, че всички жени имат добро сърце.

Но когато влезе в голямата тронна зала, Дърварят не видя нито глава, нито прекрасна дама. Този път Оз се бе появил като чудовищно животно. То беше голямо почти колкото слон и зеленият трон едва удържаше тежестта му. Главата му приличаше на глава на носорог, само че с пет очи. Дългите му ръце и тънките дълги крака също бяха по пет. Гъста вълнеста козина покриваше цялото му тяло. По-страховито чудовище човек не можеше да си представи. Добре, че Тенекиеният дървар нямаше сърце, защото в този момент то щеше да забие бързо и силно от ужас. Но тъй като беше направен от тенекия, Дърварят не се изплаши, а само много се разочарова.

— Аз съм Оз, Великият и страшен — говореше звярът с глас, подобен на рев, — кой си ти и какво искаш от мен?

— Аз съм дървар. Направен съм от тенекия. Затова нямам сърце и не мога да обичам. Моля ви, дайте ми сърце, за да бъда като другите хора.

— И защо да сторя това? — изръмжа звярът.

— Защото го желая и само вие можете да изпълните желанието ми.

Оз пак изръмжа и добави с груб глас:

— Ако наистина желаеш да имаш сърце, трябва да го заслужиш.

— Как? — попита Дърварят.

— Като помогнеш на Дороти да убие Злата магьосница от Запад. Когато вещицата бъде унищожена, ела при мен и ще ти дам най-голямото, най-добро и най-обичащо сърце в цялата Страна на Оз.

Така Тенекиеният дървар също се върна наскърбен при приятелите си и им разказа за страхотния звяр. Те всички много се чудеха на различните преобразувания на вълшебника, а Лъвът каза:

— Ако пред мен се яви като звяр, ще изрева с всички сили и така ще го уплаша, че той ще изпълни всичко, което пожелая. Ако ли пък се яви като прекрасна дама, ще си дам вид, че се готвя да скоча върху нея, и ще я принудя да изпълни искането ми. Ако пък се яви като голямата глава, о, тогава той ще бъде в моя власт. Ще я търкалям по цялата стая, докато не ми обещае, че ще изпълни каквото поискам. Така че се развеселете, драги приятели. Всичко ще се оправи.

На следващата утрин войникът със зелените мустаци заведе Лъва до голямата тронна зала, където го чакаше Оз.

Лъвът веднага влезе в залата и като се огледа, за голямо свое учудване видя, че пред трона има голяма огнена топка, толкова свирепа и пламтяща, че той едва можеше да задържи погледа си върху нея. Първата му мисъл беше, че се е подпалила случайно. Но когато се опита да се приближи, горещината беше толкова голяма, че му опърли мустаците, и той, треперещ, пълзешком се върна назад, по-близо до вратата.

Тогава един нисък и спокоен глас, идещ от огнената топка, изрече:

— Аз съм Оз, Великият и страшен. Кой си ти и какво искаш от мен?

— Аз съм Страхливият лъв, който се плаши от всичко. Дойдох да ви помоля да ми дадете смелост, за да стана действително цар на животните, както ме наричат хората.

— Защо да ти дам смелост? — попита Оз.

— Защото от всички вълшебници вие сте най-великият и само вие имате власт да изпълните желанието ми — отговори Лъвът.

Огнената топка пламтя известно време застрашително и после гласът каза:

— Донеси ми доказателство, че Злата магьосница е мъртва, и моментално ще ти дам смелост. Но докато тази вещица е жива, ще си останеш страхливец.

Лъвът се ядоса на тези думи, но не можеше нищо да отговори и докато мълчаливо гледаше огнената топка, в стаята стана толкова горещо, че той подви опашка и изскочи навън. Зарадва се, като видя, че приятелите му го чакат, и им разказа за ужасната среща с Вълшебника.

— Какво ще правим сега? — натъжи се Дороти.

— Само едно нещо — каза Лъвът. — Да отидем в Страната на мигащите, да намерим Злата магьосница и да я унищожим.

— Добре, ами ако не успеем? — възрази Дороти.

— Тогава никога няма да имам смелост — каза Лъвът.

— А аз няма да имам мозък — рече Плашилото.

— А аз никога не ще имам сърце — добави Дърварят.

— А аз никога не ще видя леля Ем и чичо Хенри — заплака Дороти.

— Внимавай — извика зеленото момиче, — сълзите капят върху зелената копринена рокля и ще оставят петна.

Дороти веднага си избърса очите.

— Все пак мисля, че трябва да опитаме. Макар да не искам никого да убивам, дори за да се върна при леля Ем.

— Аз ще дойда с теб, въпреки че съм твърде страхлив, за да убия магьосницата — каза Лъвът.

— И аз ще дойда — заяви Плашилото, — но голяма полза от мен няма да има. Аз съм толкова глупав.

— Нямам сърце да навредя дори на една магьосница — отбеляза Тенекиеният дървар, — но щом всички отивате, разбира се, че и аз ще дойда с вас.

Те решиха да тръгнат на другия ден сутринта. Дърварят наточи брадвата си на един зелен воденичен камък и грижливо смаза всичките си стави. Плашилото се натъпка с прясна слама, а Дороти му нарисува очите наново, за да вижда по-добре. Зеленото момиче беше много мило с тях. То напълни кошничката на Дороти с вкусни неща за ядене и върза малко звънче на врата на Тото със зелена панделка.

Легнаха си рано и спаха до разсъмване. Събудиха ги кукуригането на един зелен петел, който живееше в задния двор на двореца, и кудкудякането на една кокошка, която бе снесла зелено яйце.