Вълшебникът от Оз

Изящната Порцеланова страна

Докато Тенекиеният дървар правеше стълба от дървета, събрани в гората, Дороти легна да си почине и заспа, тъй като беше много уморена от дългото вървене.

Лъвът се сви на кълбо и също заспа. А Тото легна до него.

Плашилото наблюдаваше работата на Дърваря и разсъждаваше:

— Не мога да разбера за какво е тази стена тук, нито пък от какво е направена.

— Остави мозъка си да почива и не се тревожи за стената — скастри го Дърварят. — Като се изкачим горе, ще видим какво има от другата страна.

След известно време стълбата беше готова. Изглеждаше доста несръчно направена, но Тенекиеният дървар бе сигурен, че е здрава и че ще свърши работа. Плашилото събуди Дороти, Лъва и Тото и им каза, че стълбата е готова. Първо се качи по стълбата Плашилото, но толкова неумело, че Дороти трябваше да внимава и да го крепи, за да не падне. Когато стигна върха и погледна отвъд, Плашилото извика:

— Олеле!

— Продължавай — каза Дороти.

Плашилото се качи още малко и седна на самата стена. Тогава Дороти, която вървеше след него, също надзърна и извика също като Плашилото:

— Олеле!

След нея се качи Тото и като стигна до върха, почна да лае, но Дороти го накара да млъкне.

Сега беше ред на Лъва, а Тенекиеният дървар бе последен. Но и двамата извикаха „Олеле“, като погледнаха отвъд стената. Когато всички вече седяха на стената и оглеждаха околността, пред тях се откри чудна гледка.

Цялата местност отвъд стената бе бяла, лъскава и гладка като огромна чиния. Наоколо бяха пръснати множество къщи от порцелан, боядисани в най-ярки цветове. Къщите бяха съвсем малки, най-голямата едва стигаше на Дороти до кръста. Тези къщи имаха малки обори с порцеланови огради и много крави и овце, и коне и прасета, и пилета — всички направени от порцелан и наредени на групи.

Но най-чудни от всичко бяха хората, които живееха в тази чудновата страна. Млекарки и овчарки с яркоцветни рокли със златни шарки; принцеси с най-блестящи рокли, сребърни, златни и пурпурни; овчари с къси панталони на жълти и сини райета и с обувки, които имаха златни катарами; принцове с корони, обсипани със скъпоценни камъни, с наметала от хермелин и сатенена подплата; и смешни клоуни с накъдрени роби, островърхи шапчици и с червени кръгове по бузите. И още по-странно бе това, че тези човечета бяха порцеланови — дори и дрехите им бяха от порцелан — и толкова малки, че най-високото едва стигаше до коляното на Дороти.

Отначало никой не погледна към пътниците освен едно малко пурпурно порцеланово куче с изключително голяма глава. То се приближи до стената и почна да ги лае с тъничкото си гласче. Но бързо избяга.

— Как ще слезем? — попита Дороти.

Стълбата беше толкова тежка, че не можеха да я издърпат. Плашилото скочи от стената и другите един след друг скочиха върху него, за да не си набият краката на твърдата земя. Разбира се, внимаваха да не стъпят на главата му и да се набодат на карфиците. След като слязоха благополучно, изправиха Плашилото. Тялото му се беше сплескало и те го поотупаха, за да заеме предишната си форма.

— Трябва да минем през това чудновато място, за да отидем на другата страна — каза Дороти, — ще бъде непростимо да поемем в друга посока освен на юг.

Така те тръгнаха през Страната на порцелановите хора. Първата им среща бе с една порцеланова млекарка, която доеше порцеланова крава. Щом се приближиха, кравата внезапно ритна и събори столчето, кофата и дори самата млекарка. Всички се търколиха на порцелановата земя с голям трясък.

Дороти се ужаси, като видя, че кравата си е счупила крака, че кофата е раздробена на много малки парчета, а нещастната доячка има пукнатина на левия лакът.

— На! — извика доячката сърдито. — Вижте какво направихте. Кравата ми си счупи крака и сега трябва да я заведа при майстора, за да й го залепи. Дошли сте тук, за да я изплашите.

— Много съжалявам — каза Дороти, — моля ви, простете ни.

Хубавата доячка бе твърде ядосана, за да й отговори. Тя грабна крака и намръщена отведе кравата, а бедното животно куцаше на три крака. Като се отдалечаваше, доячката хвърли през рамо недоволен поглед към несръчните чужденци и притисна до тялото си пукнатия лакът.

Дороти много се натъжи от тази неприятна случка.

— Трябва да бъдем много внимателни тук — каза добрият Дървар, — да не наскърбим тези мили човечета. Те не биха могли да понесат обида.

Малко по-нататък Дороти срещна прекрасно облечена принцеса, която, щом видя чужденците, се сепна и веднага избяга.

Дороти искаше да се срещне с принцесата и се затича след нея. Но порцелановото момиче извика:

— Не ме гонете! Не ме гонете!

Тъничкият й гласец бе толкова уплашен, че Дороти се спря и я попита:

— Но защо?

— Защото — отговори принцесата, която също се спря, но на прилично разстояние от момичето, — ако тичам, може да падна и да се счупя.

— Нали може да ви залепят?

— О, да. Но след лепенето вече не си така хубава. Разбирате ли?

— Предполагам, че имате право — каза Дороти.

— Ето например господин Джокер, един от нашите клоуни — продължаваше порцелановата дама, — той винаги гледа да стои на главата си. Толкова пъти се е чупил, че е лепен на сто места и никак не е красив. Сама можете да видите. Ей го, дето минава.

Действително към тях се приближаваше малък весел клоун и Дороти видя, че въпреки хубавите дрехи — на червени, жълти и зелени шарки — той беше целият в пукнатини във всички посоки. Ясно си личеше, че е бил лепен на много места.

Клоунът сложи ръцете си в джобовете и след като наду бузите си и им кимна, започна дръзко да рецитира:

— Млъкнете, господине! — извика принцесата. — Не виждате ли, че това са чужденци и че с тях трябва да се отнасяте с уважение?

— Добре. Надявам се, че това е уважение — заяви клоунът и се изправи на главата си.

— Не обръщайте внимание на господин Джокер — обърна се принцесата към Дороти, — той има доста пукнатини по главата и затова е глуповат.

— О, ни най-малко — каза Дороти, — но вие сте толкова прекрасна, че съм сигурна, че бих ви обикнала много. Не бихте ли ми позволили да ви отнеса в Канзас при леля Ем и да ви сложа у дома на поличката? Ще ви нося в кошничката.

— Но аз бих била много нещастна — възрази порцелановата принцеса. — Нали виждате, че тук, в нашата страна, ние сме щастливи, че можем да говорим и да се движим, както пожелаем. Но щом някой ни вземе от тук, ние веднага се втвърдяваме и ставаме неподвижни и красиви. Разбира се, друго и не се иска от нас, когато сме сложени на полица в кабинет или на масичка в гостна стая. Но животът ни е много по-приятен тук, в собствената ни страна.

— За нищо на света не бих искала да бъдете нещастна — възкликна Дороти, — затова ви казвам сбогом.

— Сбогом — отвърна принцесата.

Дружината внимателно премина през Порцелановата страна. Малките животни и целият народ бягаха презглава, щом видеха да се задават нашите пътници. Бояха се да не бъдат счупени. След час-два пътниците стигнаха до друга порцеланова стена. Тя не беше толкова висока, колкото първата, и стъпвайки на гърба на Лъва, те успяха да стигнат до ръба. След това Лъвът се сви и скочи направо горе на стената. При този скок той закачи с опашката си една порцеланова черква и тя се строши.

— Много лошо стана — заяви Дороти, — но все пак добре, че не нанесохме повече щети на тези малки човечета. Само дето счупихме крака на една крава и съборихме черквата. Всичко тук е толкова крехко и чупливо.

— Наистина — добави Плашилото, — благодарен съм, че съм направен от слама и не мога лесно да се повреждам. Има по-лоши неща на този свят, отколкото да бъдеш чучело.