Въпрос на траектория

7

— Ама… — Ной залегна бързо, за да пропусне прелитащата саксия над главата му.

— Няма „ама“, простак с простака ти. Приемаш. — жена му изкрещя отново по него и хвърли последното си цвете, което се разби с трясък вляво от главата на съпруга.

— Айде, стига бе, не трябва да се оставяме на тия земни октоподи.

— Ще се оставиш и ще спасиш децата и мен. — след което застрашително се насочи към чиниите.

— Ами всичките ми приятели.

— Мръсни пияници, като теб. Виж какво ако се откажеш отивам при майка си заедно с децата и няма да ти проговоря докато съм жива, което явно няма да е за много дълго. Хубаво си помисли, а сега ми се махай от главата.

— А бе ходи където щеш, не ми пука. — Ной махна ядосано с ръка и си тръгна.

Минаха пет минути

— Добре, ма, добре. Ще го направя. Сега доволна ли си.

— Знаеш колко те обичам, миличък. Що ги правиш тия неща само да ме ядосваш. — прегърна го и го цунка и по двете бузки.

— Да, бе, да и аз те обичам. Айде сега отиваме с Аарон да ловим риба.

— Риба, каква риба, бе, ти ненормален ли си. Пак ще ходите да се наливате. Искам те вкъщи до седем, че водния канал към нивата пак е прелял и трябва да го оправиш

— ОК. Чао.

Аарон (най-добрият приятел на Ной) обаче го нямаше вкъщи. Това остави Ной на мислите му. Вече се беше примирил. Не че му беше лесно, но в крайна сметка кое беше по важно, семейството му или всички останали. Преди два часа щеше да се замисли, но не и сега. Тъй като нямаше какво да прави, а и не обичаше да пие сам реши да се прибере. Щеше да спечели още точки пред жена си и току виж довечера станало чудо. Завръщането му наистина имаше наистина благодатен ефект върху брака му. Но въпреки това не можа да заспи цяла нощ. На другата сутрин когато стана съмнението му беше още по-голямо, но вярата в семейството му го напътстваше и затова веднага оседла коня си и тръгна за да съобщи новината на големите си синове. След като и те приеха радушно новината, че ще бъдат единствените оцелели на земята, в душата на Ной се възцариха спокойствие и мир.

Така на следващата сутрин той се приготви за следващата си среща с Гръз и Яхве. Отиде на уговореното място и зачака. Точно след една минута след неговото пристигане дойде и совалката.

Двамата чахтуриански вожда се стовариха с гръм и трясък от антигравитационния асансьор и бързо се приближиха към Ной. Когато наближиха той забеляза, че Гръз пак се държи за главата. Като видя как го гледа землянина, Системния наблюдател измънка:

— Какво, бе, не си ли виждал махмурлия-човек?

— Ооо виждал съм. Ама тебе трезвен не съм те виждал, а на всичкото отгоре изглеждаш сякаш някой те е дъвкал около два часа, след което е усетил спиртовия вкус и те е изплюл.

— Ей, че ти си бил много остроумен, бе. Айде казвай сега какво реши?

— Готово. Ще го направя.

— Супер. Ей, Нойчо, никога не съм се съмнявал в теб… — изпищя Гръз като погледна Яхве, който през цялото това време седеше угрижен и не продумваше, докато Ной не каза:

— Добре де, аз кога да се приготвя?

Яхве се приближи към него, прегърна го и започна да му обяснява:

— Трябва да започнеш веднага. Подводницата ще те чака на ей онзи връх там — Яхве посочи най-високият от близките хълмове — ще натовариш всички там. Ние веднага започваме да товарим животните. Когато всичко започне гледай да си вътре, защото бордовият компютър ще се включи сам и ще затвори подводницата.

— ОК. А кога ще свърши всичко.

— 50–60 години някъде там не се притеснявай ни ще бъдем с теб през цялото време…

— Чрез холофоните, разбира се — добави Гръз, който духаше замислено едно глухарче през това време.

— Е да те ще са необходими.

— Добре. Е значи, довиждане до 50–60 години.

— Чао, готин! Обичаме те. — изкряка Гръз и тръгна към совалката.

— Може ли да се обърка нещо. — попита Ной, когато останаха насаме с Яхве.

— Не, невъзможно. Успех.

— Благодаря.