Възкресяване

X

През следващите две години често се чувах с Бри, но отново я видях едва на 19 юни 2011 година, когато тя стана Бриана Донлин-Хюз в една църква на Лонг Айланд. Главна тема на телефонните ни разговори беше Чарлс Джейкъбс и неговите зловещи изцеления — попаднахме на още пет-шест случая, при които вероятно се отнасяше за странични ефекти, — но с течение на времето все повече обсъждахме работата ѝ или Джон Хюз, с когото Бри се запознала на едно парти и при когото скоро се пренесла да живее. Той се оказа влиятелен корпоративен адвокат, афроамериканец, който току-що беше навършил трийсет. Не се съмнявах, че майката на Бри е много доволна… доколкото може да е доволна самотна майка с единствено дете.

Междувременно уебсайтът на пастор Дани беше закрит и потокът от дискусии в интернет по негов адрес беше изтънял до струйка. Витаеха предположения, че или е умрял, или е постъпил в частна клиника, вероятно под фалшиво име, за да се лекува от Алцхаймер. Към края на 2010 разполагах само с две сигурни сведения — и двете любопитни, но не особено полезни. Ал Стампър беше издал компактдиск с госпъл песни, озаглавен „Благодаря ти, Исусе“ (сред гостуващите артисти бе включен идолът на Хю Йейтс — Марвин Стейпълс), а „Ключалките“ отново се даваше под наем на „сериозни лица или организации“.

Чарлс Даниел Джейкъбс беше изчезнал от радара.

За сватбата Хю Йейтс нае един гълфстрийм и качи на борда всички служители от „Вълчата глава“. На бракосъчетанието Муки Макдоналд отсрами шейсетте, като се появи по вталена шарена риза с широки ръкави, панталони кюнци, велурени бийтълсови ботуши и хипарска кърпа за глава. Майката на булката събра погледите с оригинална рокля на Ан Лоу98, купена специално за случая, а при размяната на клетвите напои корсажа си със сълзи. Женихът приличаше на герой от роман на Нора Робъртс: висок и мургав красавец. С него приятелски си поговорихме, преди тържеството да започне неизбежния преход от пиянски приказки към пиянско кълчене по дансинга. Явно Бри беше премълчала, че аз съм таратайката с ръждясали прагове, на която се е учила, макар да бях сигурен, че някой ден ще му се изповяда — най-вероятно в леглото след особено хубав секс. Това чудесно ме устройваше, понеже нямаше да съм там да си мерим пишките — в преносния смисъл, де.

Групата от Недърленд се върна в Колорадо с полет на „Америкън Еърлайнс“, защото наетият от Хю Гълфстрийм щеше да откара младоженците на меден месец в Хавай. Когато той обяви подаръка си по време на наздравиците, Бри записка като деветгодишно момиченце, подскочи и му се хвърли на шията. Сигурен съм, че в онзи момент напълно беше забравила за Чарлс Джейкъбс — така и трябваше. Но той винаги присъстваше в моите мисли.

Към полунощ видях, че Муки си шепне с фронтмена на групата — нелоша рок и блусбанда със силен вокалист и голям запас от стари хитове. Фронтменът кимна и ме попита не искам ли да се включа с китарата за една-две песни. Действително исках, но здравомислието победи и аз отказах. За рокендрола старостта не съществува, но професионалните навици се позагубват с годините и вероятността да станеш за смях пред публиката се увеличава.

Смятах, че още има хляб в мен, но не бях свирил на живо повече от година. Даже в студийни записи участвах едва три-четири пъти, и то защото замествах по спешност. Във всеки случай не се представих на ниво. Докато прослушвахме един запис, барабанистът направи кисела физиономия. Забеляза погледа ми и каза, че басът изфалшивил на едно място. Не беше така и ние добре го знаехме. Ако е абсурдно петдесетгодишен мъж да има любовница, която може да му бъде дъщеря, точно толкова абсурдно е да свири на китарата „Мръсни води“ на „Стендълс“ и да отмерва с крак ритъма. Все пак с копнеж и носталгия гледах как тези момчета се развихрят.

Някой ме хвана под ръка и когато се обърнах, видях Джорджия Донлин.

— Колко силно ти липсва свиренето, Джейми?

— Толкова, че от уважение към него да си седя тук — отговорих аз. — Бива си ги момчетата.

— А теб не те ли бива?

Неволно си спомних деня, в който влязох в спалнята на Кон и чух как акустичната му „Гибсън“ ми шепне примамливо. Шепне ми, че мога да изсвиря „Чери, Чери“.

— Джейми? — Тя щракна с пръсти пред лицето ми. — Върни се, Джейми.

— Достатъчно ме бива да дрънкам за удоволствие — казах, — но времето, когато излизах пред публиката с китара в ръка, е отминало.

Както се изясни, грешах.

През 2012 навърших петдесет и шест. Хю и дългогодишната му приятелка ме заведоха на ресторант. На връщане към къщи си спомних една стара история — може би сте я чували — как да свариш жаба. Слагаш я в тенджера със студена вода и включваш котлона. Ако нагряваш постепенно, глупавата жаба не се сеща да изскочи. Не знам доколко е истина, но каква по-добра метафора за остаряването?

Като пубер гледах на хората над петдесет със съжаление и безпокойство. Те вървяха много бавно, говореха много бавно, гледаха телевизия, вместо да отидат на кино или на концерт, представата им за добро изкарване беше да поканят съседите на задушено с картофи и да си легнат след новините в единайсет. Само че когато ми дойде редът, подобно на мнозинството петдесет-шейсет, седемдесетгодишни хора в относително добро здраве, не се уплаших кой знае колко от възрастта си. Защото мозъкът не старее, въпреки че закостенява в представите си за света, а устата все я тегли да се наприказва колко по-хубаво е било всичко в доброто старо време. (Поне второто ми беше спестено, защото през „доброто старо време“ бях отчаян наркоман.) Струва ми се, че след петдесет повечето хора започват да разбират колко кухи са представите им за живота. Времето лети, болежките се умножават, движението се забавя, но има и плюсове. Със спокойствието се заражда благодарност и в моя случай — решимост да бъда най-голям праведник за дните, които ми остават. По-конкретно, веднъж седмично започнах да разсипвам супа в приют за бездомници в Боулдър и да помагам в кампаниите на трима-четирима политици, които изповядваха радикалната идея, че не бива цяло Колорадо да се залее с бетон.

От време на време се срещах с жени. Все още играех тенис два пъти седмично и изминавах с колелото си поне десет километра дневно — за плосък корем и прилив на ендорфини. Вярно, докато се бръснех, забелязвах нови линии около устата и очите, но като цяло смятах, че съм си все същия. Това, разбира се, е безобидната илюзия на старческите години. Трябваше да отида в Харлоу през 2013, за да ми се отворят очите: бях поредната жаба в тенджерата. Добрата новина беше, че засега котлонът е включен на умерена степен. А лошата — че температурата тепърва се покачва. Трите истински възрасти на мъжа са младост, зрялост и кога, по дяволите, остарях?

На 19 юни 2013, две години след като Бри се омъжи за Джордж Хюз и година след раждането на първото им дете, се прибрах вкъщи след един не особено сполучлив ден в звукозаписното студио и намерих в пощенската си кутия плик, украсен с шарени балончета. Адресът на подателя беше познат: Мейн, Харлоу, Методист Роуд, В плика имаше собственоръчно направена покана със снимка на семейството на брат ми Тери и следният надпис: „ДВАМА СА ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН. ЕЛА НА ПРАЗНИК!“

Не я разгърнах веднага — разгледах побелялата коса на Тери, коремчето на Анабел и тримата младежи, в които се бяха превърнали децата им. Момиченцето с торбести гащи като на Смърфиета, което веднъж, кикотейки се, беше преминало през поляната, докато пръскачката работеше, сега беше хубава млада жена с бебе на ръце — малката Кара Лин. Единият ми племенник, мършавият, приличаше на Кон. Якият имаше удивителна прилика с баща ми… и с мен. Горкият!

Разгърнах поканата.

Отдолу брат ми беше драснал писъмце. Въпреки че само след няколко месеца навършваше шейсет, Тери беше запазил почерка си от началното училище, заради който учителката веднъж захвана с кламер към годишното му свидетелство следната бележка: „Терънс ТРЯБВА да поработи над краснописа си!“

Пуснах поканата в кошчето зад кухненската врата. Бях си кръстил кошчето „Някой друг път“, защото беше пълно с писма, на които се канех да отговоря някой друг път… което, преведено на нормален език, означава „никога“. Казах си, че изобщо не ми се ходи в Харлоу, и вероятно беше точно така, но усещах силата на семейството. В една песен Спрингстийн неслучайно прославя кръвта, която вода не става.

Веднъж седмично идваше да ми помага жена на име Дарлийн — обираше с прахосмукачка, бършеше праха и ми сменяше спалното бельо (изпитвах угризения, че съм възложил на чужд човек тази работа, понеже от малък са ме учили да я върша сам). Дарлийн беше намръщена старица и аз се стараех да не се засичам с нея. Един ден се прибрах вкъщи, след като тя беше чистила, и открих, че е извадила поканата от кошчето и я сложила на кухненската маса. До този момент не беше правила подобно нещо и аз го възприех като знак. Онази вечер седнах на компютъра, въздъхнах и пуснах на Тери имейл от две думи: „Очаквайте ме.“

Почивните дни след Деня на труда преминаха отлично. Забавлявах се много и не ми се вярваше, че едва не отказах да отида… или че щях да оставя писмото без отговор, което окончателно щеше да прекъсне и бездруго изтънелите ми семейни връзки.

В Нова Англия беше горещо и приземяването на самолета на летището в Портланд в петък следобед мина с необичайно друсане. Пътуването на север до окръг Касъл продължи дълго, ала не заради трафика. Взирах се в познатите места — фермите, каменните зидове, магазин „Брауни“, сега затворен и тъмен — и се удивявах. Сякаш детството ми все още беше тук, затулено под прозрачно парче пластмаса, което с времето се беше надраскало и покрило с прах.

В шест и половина пристигнах в родния си дом — къщата беше пристроена и сега беше станала почти два пъти по-голяма. На алеята беше паркирана червена мазда, очевидно наета от летището (както моето мицубиши „Еклипс“), а на тревата беше спрял камион с логото на „Течни горива «Мортън»“. Камионът беше украсен с купища цветя и хартиени гирлянди, все едно щеше да участва на парад. На предните му колела беше подпрян голям плакат: „РЕЗУЛТАТЪТ Е ТЕРИ И АНАБЕЛ — 35, КАРА ЛИН — 1! ПЕЧЕЛЯТ И ДВАТА ОТБОРА! ПРАЗНИКЪТ Е ТУК! ЗАПОВЯДАЙТЕ!“ Паркирах, застанах до вратата и щях да почукам, но си помислих: „По дяволите, израснах тук!“ и влязох.

За момент сякаш се пренесох назад във времето, когато можех да назова годините си с една цифра. Близките ми бяха насядали около масата в трапезарията също като през шейсетте — надвикваха се, смееха се, караха се, подаваха си свинските пържоли, картофеното пюре и голям поднос, покрит с влажна кърпа: след като опечеше царевиците, мама ги покриваше, за да се задушат.

Отначало не познах представителния беловлас мъж в края на масата, а тъмнокосият симпатяга до него ми беше напълно непознат. Щом ме зърна, моят „почетен професор“ се изправи със светнало лице и аз осъзнах, че това е брат ми Кон.

— ДЖЕЙМИ! — извика той и светкавично се спусна към мен, като едва не събори Анабел от стола. Стисна ме в мечешка прегръдка и ме обсипа с целувки. Засмях се и го затупах по гърба. Тогава Тери също се хвърли да ни прегръща и ние тромаво заскачахме по пода, сякаш танцувахме мицва. Видях, че Кон плаче, в моите очи също напираха сълзи.

— Престанете, момчета! — скара ни се Тери, въпреки че той самият тропаше усърдно с крака. — Ще продъним пода!

Продължихме да подскачаме още известно време. Явно имахме нужда. Така трябваше. Така беше добре.

Кон представи симпатягата, който беше с двайсетина години по-млад от него, като свой „добър приятел от Катедрата по ботаника на Хавайския университет“. Подадох му ръка, чудейки се дали са наели отделни стаи в хотела. Едва ли — живеем в друго време. Не помня кога разбрах, че Кон е хомосексуалист — вероятно е завършвал висшето си образование, а аз още съм свирел „Страна на хиляда танца“ с група „Къмбърландс“ в Мейнския университет. Родителите ни със сигурност са се досетили по-рано. Доколкото не му придаваха голямо значение, не му придавахме и ние. Струва ми се, че за децата негласният пример е много по-важен от всякакви поучения.

Чух татко да намеква за сексуалните предпочитания на втория си син само веднъж, в края на осемдесетте. Явно ми е направило силно впечатление, защото малко си спомням от онзи период (непрекъснато ми се губеше време) и гостувах вкъщи крайно рядко. Исках татко да знае, че още съм жив, но всеки път се страхувах, че по гласа ми ще отгатне близката ми смърт, с чиято неизбежност се бях примирил.

— Моля се за Кони всяка вечер — каза той по време на онзи разговор. — Проклетият СПИН. Май нарочно го оставят да пламне.

Кон не се беше разболял от СПИН и сега изглеждаше невероятно здрав, но му личеше, че не е в първа младост, особено до приятеля му от Катедрата по ботаника. Изведнъж пред погледа ми премина картина: Кон и Рони Пакет седят рамо до рамо на дивана в дневната и пеят „Къщата на изгряващото слънце“ с напъни за хармония… обречени да останат напъни.

Изглежда, Кон отгатна мислите ми, защото се усмихна, избърса очи и рече:

— Отдавна мина времето, когато се карахме чий ред е да свали прането на мама от простора, а?

— Отдавна — съгласих се и отново се сетих за глупавата жаба, която не усеща, че водата в тенджерата-езерце се сгорещява.

Доун, дъщерята на Тери и Анабел, дойде при нас с Кара Лин на ръце. Очите на мъничето бяха в онзи цвят, който мама наричаше „мортъновско синьо“.

— Здравей, чичо Джейми. Ето я твоята внучка-племенница. Утре навършва годинка и ѝ никне ново зъбче.

— Голяма сладурана е. Може ли да я подържа?

Доун срамежливо се усмихна на непознатия, когото беше видяла за последно като девойка със скоби на зъбите.

— Опитай, но тя обикновено се скъсва от рев, ако не познава човека.

Взех момиченцето, готов при първия писък да го върна на майка му. Само че то не заплака. Кара Лин ме погледна, протегна ръчичка и ме ощипа по носа. После се засмя. Роднините ми завикаха одобрително и заръкопляскаха. Момиченцето изумено завъртя глава и после пак впери очи в мен — готов бях да се закълна, че това са мамините очи.

И отново се засмя.

В истинското тържество на следващия ден участваше същият състав, но с повече второстепенни герои и масовка. Някои познах веднага. Други ми се струваха бегло познати и аз съобразих, че те са деца на хората, които навремето са работили при баща ми, а сега работят при Тери, чиято империя се беше разраснала. Освен търговията с горива той притежаваше верига от магазини „Напазарувай бързо при Мортън“, която обхващаше цяла Нова Англия. Грозният почерк не му беше попречил да преуспее.

Персоналът на фирмата за кетъринг от Касъл Рок се трудеше на четири скари — раздаваше хамбургери и хотдози — и предлагаше умопомрачителен избор от салати и десерти. Бирата се лееше от метални кегове, а виното — от дървени бъчонки. Докато бях в задния двор и дъвчех калорийна бомба, заредена с бекон, един от продавачите на Тери — пийнал, весел и разговорлив — ми каза, че освен другото брат ми притежавал аквапарк във Фрайбург и състезателна писта в Литълтън, Ню Хемпшир. „Пистата не му носи никакъв приход — информира ме човекът, — но нали го знаеш Тери — луд е по скоростите и колите.“

Спомних си как Тери и татко се трудеха в гаража над различни превъплъщения на „Ракетата на колела“ — и двамата с изцапани с масло тениски и провиснали комбинезони — и неочаквано осъзнах, че моят тих и кротък брат съвсем не е беден. Може би дори беше богат.

Всеки път, когато Доун минаваше наблизо с Кара Лин, малката протягаше ръце към мен. Получи се така, че през по-голямата част от следобеда я гушках, докато накрая тя заспа на рамото ми. Тогава баща ѝ ме освободи от бремето.

— Потресен съм — каза той, докато я слагаше на едно одеяло под сянката на най-голямото дърво в двора. — Никога не се е привързвала така.

— Поласкан съм — признах и целунах спящото дете по зачервената бузка.

Имаше много спомени за едно време — разговорите на тази тема са изумително интересни за очевидците и невероятно скучни за всички останали. Аз не пиех алкохол, затова, когато настана време тържеството да се премести на шест километра по-нататък, в Юрика Грейндж, ме определиха за шофьор на огромен пикап „Кинг Каб“, който принадлежеше на петролната фирма. От трийсет години не бях шофирал автомобил с механична предавка, а моите пийнали пътници — сигурно десетина с тези в каросерията — се заливаха от смях всеки път, когато дърпах лоста и в резултат пикапът се накланяше. Цяло чудо бе, че никой не падна.

От фирмата за кетъринг ни бяха изпреварили и покрай дансинга, който добре си спомнях, бяха наредени маси с храна. Загледах се в ламперията от полирано дърво, докато Кон не стисна рамото ми.

— Нахлуват спомени, а, братле?

Сетих се как за пръв път излязох на сцената, уплашен до смърт и вонящ на пот, която се лееше от мишниците ми. Как мама и татко танцуваха под нашето изпълнение на „Кой ще спре дъжда?“.

— Даже не можеш да си представиш.

— Мисля, че мога. — Той ме прегърна. И отново повтори, вече шепнейки, в ухото ми: — Мисля, че мога.

На обяда в къщата имаше може би седемдесет души. В седем часа в Юрика Грейндж № 7 се бяха събрали два пъти повече. Магическите климатици на Чарли Джейкъбс тук щяха да си бъдат точно на мястото: вентилаторите на тавана едва помръдваха. Взех си купичка с десерт, който все още минаваше за специалитет на Харлоу — лаймово желе с парченца консервирани плодове — и излязох на улицата. Завих на ъгъла, загребвайки с пластмасова лъжичка от желето, и се озовах до аварийното стълбище, под което за пръв път бях целунал Астрид Содърбърг. Спомних си как качулката с кожена подплата обрамчваше идеалния овал на лицето ѝ. Спомних си ягодовия вкус на червилото ѝ.

„Не беше ли добре?“ — попитах я, а тя ми отговори: „Целуни ме пак и ще ти кажа.“

— Хей, заек — изрече някой точно зад мен и аз подскочих. — Искаш ли да посвирим тази вечер?

Отначало не го познах. Дългокосият дангалак, който ме беше завербувал да свиря на ритъм китара в „Стоманени рози“, беше пуснал корем, който преливаше над стегнатия му колан, беше оплешивял на темето и побелял над ушите. Така го зяпнах, че желето за малко да се разлее от хартиената формичка.

— Норм? Норм Ървинг?

Той широко се ухили и в устата му проблеснаха златни зъби. Хвърлих желето и го прегърнах. Той се засмя и също ме прегърна. Казахме си, че изглеждаме фантастично. Казахме си, че много отдавна не сме се виждали. И, разбира се, припомнихме си едно време. Хети Гриър забременяла от Норм и той се оженил за нея. Бракът им продължил само няколко години, но когато страстите около развода поутихнали, те заровили томахавката и останали приятели. Дъщеря им Дениз скоро щяла да навърши четирийсет и притежавала фризьорски салон в Уестбрук.

— При това се е издължила напълно на банката. Имам две момчета от втората си жена, но между нас казано, Дийни ми е любимка. Хети има син от втория си съпруг. — Той се приведе към мен и с мрачна усмивка нагласи една рима: — Ту влиза, ту излиза от затвора — бас държа, че искат да го гръмнат много хора.

— Какво става с Кени и Пол?

Нашият басист Кени Локлин също се беше оженил за приятелката си от времето на „Стоманени рози“ и двамата все още бяха заедно.

— Собственик е на застрахователна компания в Луистън. Върви му. Тук е тази вечер. Още ли не си го видял?

— Не. — Не беше изключено просто да не съм го познал, както и той мен.

— А Пол Бушар… — Норм поклати глава. — Беше на скално катерене в национален парк „Акадия“ и падна. Живя два дена и умря. През деветдесета година. Може би така е по-добре. Докторите казаха, че е щял да остане парализиран от шията надолу. Терминът е тетраплегия.

За миг си представих какво щеше да е, ако нашият барабанист беше оцелял. Щеше да е на легло с апарат за командно дишане и да гледа пастор Дани по телевизията. Прогоних тази мисъл.

— Ами Астрид? Знаеш ли къде е?

— Някъде в Мейн. Кастийн? Рокланд? — Той поклати глава. — Не помня. Знам, че прекъсна следването, за да се омъжи, и родителите ѝ се отчаяха. Отчаяха се окончателно, когато тя се разведе. Мисля, че държи малко ресторантче — от тези капанчета за омари и морски дарове, но не съм сигурен. Вие доста дълго ходихте, а?

— Да — потвърдих. — Доста.

Норм кимна:

— Първа любов. Нищо не може да се сравнява с нея. Не бих искал да видя Астрид сега, защото навремето беше маце и половина. Маце трепач! Нали?

— Да. — Сетих се за полуразрушената хижа край Върха в небето. И железния стълб. Как се оцветяваше в огненочервено, щом го удареше мълния. — Така си беше.

Умълчахме се, после той ме тупна по рамото.

— Е, какво ще кажеш? Ще свириш ли с нас? По-добре да се съгласиш, защото каква група ще е това без теб?

— Ти ли си в групата? В „Звездите на Касъл Рок“? И Кени ли?

— Естествено. Вече не свирим — не и както едно време, — но не можехме да откажем на това предложение.

— Брат ми Тери ли е инициаторът?

— Може и да си е помислил, че ще излезеш за една-две песни. Обаче просто искаше група от старите времена, а ние с Кени май сме единствените, които още сме живи, още стоим в глухата провинция и още свирим. Нашият ритъм китарист е строителен работник от Лизбън Фолс — миналата сряда паднал от един покрив и си счупил краката.

— Олеле!

— За него — олеле, но за мен — ура — възрази Норм Ървинг. — Щяхме да се представим като трио, което, знаеш, е пълна тъпня. Три от четирите „Стоманени рози“ — не е никак зле, имайки предвид, че за последно свирихме заедно преди трийсет и пет години на танците на Полицейската асоциация. Хайде, съгласи се. Турне по случай обединението и тъй нататък.

— Норм, аз даже не си нося китара.

— Имам три в пикапа — отвърна ми той. — Избери си която искаш. Запомни едно: започваме с „Дръж се, Слупи“.

Излязохме на сцената под възторжените аплодисменти на разгорещената от алкохола публика. Кени Локлин, мършав като преди, но сега с няколко грозни черни бенки на лицето, нагласи ремъка на бас китарата си и ме потупа по рамото. Не нервничех за разлика от първия път, когато стоях на тази сцена с китара в ръка, но имах усещането, че всичко е изключително ярък сън.

Както винаги Норм нагласи микрофона си и се обърна към публиката, очакваща нетърпеливо да чуе стари рокендрол парчета:

— Хора, на барабаните пише „Звездите на Касъл Рок“, но тази вечер на ритъм китарата ще свири специален гост и следващите няколко часа отново ще сме „Стоманени рози“. Давай, Джейми!

Сетих се за целувките с Астрид под аварийното стълбище. За ръждивия микробус на Норм, за баща му Цицерон на изтърбушения диван в старата каравана — Цицерон, който си свиваше джойнт в цигарена хартийка и ме съветваше да се подстрижа, ако искам да взема шофьорския изпит от първи опит. За свиренето по училищни забави и как не спирахме, когато започваха традиционните сбивания между момчетата от „Едуард Литъл“ и „Лизбън Хай“ или „Луистън Хай“ и „Сейнт Дом“, а усилвахме звука. Сетих се какъв беше животът, преди да осъзная, че съм жаба в тенджера.

— Едно… две… и-и-и… групата заби! — извиках аз.

И забихме.

Ми мажор.

Цялата дрисня започва с ми мажор.

Някога сигурно щяхме да свирим до един през нощта — комендантският час, но седемдесетте бяха останали в миналото и в единайсет от нас се лееше пот и едва се държахме на крака. Нямаше нищо страшно: по нареждане на Тери бирата и виното бяха прибрани в десет и без „огнена вода“ тълпата бързо оредя. Повечето гости, които останаха, седнаха по масите: не им беше до танци, но бяха готови да послушат.

— Много си се ошлайфал, заек — отбеляза Норм, докато прибирахме инструментите си.

— Ти също. — Което беше нагла лъжа от рода на „изглеждаш фантастично“. На четиринайсет за нищо на света нямаше да повярвам, че един ден ще бъда по-добър китарист от Норм Ървинг, но този ден бе дошъл. Той се усмихна, давайки ми да разбера, че знае какво е премълчано. Към нас се присъедини Кени и тримата живи членове на „Стоманени рози“ се вкопчиха в прегръдка, която в гимназията бихме нарекли „педалска“.

Дойде Тери с най-големия си син — Тери младши. Брат ми изглеждаше уморен, но ужасно щастлив.

— Слушай, Кон и приятелят му взеха няколко гости, които са доста пийнали и не могат сами да се приберат в Касъл Рок. Ще закараш ли и ти едни хора до Харлоу с пикапа, ако ти дам Тери младши за навигатор?

Отговорих, че няма проблем, и след като си взех довиждане с Норм и Кени (с вялото и влажно ръкостискане, присъщо на музикантите), събрах своите пияници и потеглих. Отначало моят племенник ми показваше пътя, от което нямах нужда дори в тъмното, но после млъкна. След като разтоварих последните две-три двойки на Стакпоул Роуд, се обърнах и видях, че спи дълбоко, долепил лице в стъклото на задната врата. Събудих го, когато се върнахме на Методист Роуд. Тери младши ме целуна по бузата (което ме разчувства повече, отколкото той би могъл да предположи) и се прибра в къщата, за да си легне и да си отспи чак до обяд, както е свойствено на младостта. Зачудих се дали не живее в старата ми стая, но реших, че най-вероятно е настанен в пристройката. Времето всичко променя и може би така трябва.

Оставих ключовете от пикапа на закачалката в коридора и тръгнах към моето мицубиши, но забелязах, че в хамбара свети. Приближих се, надникнах и видях Тери. Той се беше преоблякъл и сега носеше работен комбинезон. Най-новата му играчка — шевролет SS от края на шейсетте или началото на седемдесетте — проблясваше под лампите като син диамант. Тери го лъскаше с восък.

Вдигна поглед, когато влязох.

— Още не ми се спи. Голямо вълнение, голямо нещо. Полирам този бонбон и после си лягам.

Прокарах длан по покрива на шевролета.

— Прекрасен е.

— Такъв е сега, но да го беше видял на търга в Портсмут! Повечето купувачи го отписаха като купчина старо желязо, обаче аз реших, че мога да го възстановя.

— Да го възкресиш — подхвърлих. Всъщност не говорех на Тери.

Той замислено ме погледна и вдигна рамене.

— Вероятно и така може да се каже, а когато сменя трансмисията, ще стане почти като нов. Не си прилича особено с нашите стари „Ракети на колела“, нали?

Разсмях се.

— Помниш ли как Ракета номер едно се преобърна на ралито?

Той завъртя очи.

— На първата обиколка. Кретенът Дуейн Робишо! Навярно си е купил шофьорската книжка от супермаркета.

— Още ли е жив?

— Не, има десет години, откакто умря. Минимум десет. Мозъчен тумор. Когато му поставиха диагнозата, горкият вече беше пътник.

„Да речем, че съм неврохирург — беше казал Джейкъбс онзи ден в «Ключалките». — Да речем, че вероятността да умреш на операционната маса е двайсет и пет процента. Няма ли въпреки това да се съгласиш на операция?“

— Тъжна работа.

Тери кимна.

— Помниш ли как се забавлявахме като деца? „Кое е тъжно? Животът. А какво е «Животът»? Списание. То колко струва? Петнайсет цента. Аз имам само десет. Това е тъжно. Кое е тъжно?“ И така до безкрай.

— Как да не помня! Тогава си мислехме, че е закачка. — Поколебах се. — Често ли си спомняш за Клеър, Тери?

Той хвърли в една кофа парцала, с който полираше, и отиде да се измие. Някога от умивалника течеше само студена вода, а сега имаше батерия с кранчета за студена и за топла. Тери развъртя двете и започна да се сапунисва. До лактите, както ни учеше татко.

— Всеки Божи ден. Спомням си и за Анди, но по-рядко. Смъртта му беше част от естествения ход на нещата, но все си мисля, че щеше да поживее повечко, ако не се трудеше толкова с ножа и вилицата. Клеър обаче… смъртта ѝ беше ужасно несправедлива. Разбираш ли?

— Да.

Той разсеяно се подпря на шевролета.

— Спомняш ли си колко беше красива? — Тери бавно поклати глава. — Нашата красива сестра. Онзи никаквец — онзи звяр — ѝ отне всички години, в които би могла да разцъфне, и сам си би шута като пълен страхливец. — Той прокара длан по лицето си. — Не бива да говорим за Клеър. Всичко ми се обръща.

На мен също. Клеър, която беше достатъчно голяма, за да ми е втора майка. Клеър, нашата красива сестра, която през живота си не беше наранила никого.

Прекосихме двора, заслушани в песента на щурците сред избуялата трева. В края на август и началото на септември те винаги пеят най-силно, сякаш знаят, че лятото свършва.

Тери спря до стълбището и видях, че в очите му блестят сълзи. Денят беше великолепен, но дълъг и изпълнен с напрежение. Не биваше накрая да бъркам в стара рана.

— Остани да пренощуваш, братле. Диванът се разтяга.

— Не — отвърнах. — Сутринта съм на закуска в хотела с Кони и партньора му.

— Партньор — повтори Тери и забели очи. — Няма що, добре се е подредил.

— Терънс, какви са тези вехти разбирания? Още утре могат да се оженят в десетина щата, ако пожелаят. Включително в този.

— О, кой за когото иска да се жени, безразлично ми е, само че този мъж не е партньор, независимо какво си мисли Кони. Отдалеч надушвам използвачите. За Бога, та той е два пъти по-млад от Кон!

Сетих се за Бриана, която беше повече от два пъти по-млада от мен.

Прегърнах Тери и го целунах по бузата.

— До утре. Ще обядваме заедно, после поемам към летището.

— Разбрахме се. И, Джейми… Тази вечер беше велик с китарата!

Благодарих му и се отправих към колата си. Вече отварях вратата, когато той ме повика. Обърнах се.

— Помниш ли последната проповед на преподобния Джейкъбс? Която после кръстихме „Страшната“?

— Да — рекох аз. — Много добре.

— Тогава всички бяхме толкова шокирани, че си я обяснихме с болката му от загубата на жена му и детето му. Но знаеш ли какво? Като си помисля за Клеър, ми иде да намеря този човек и да му стисна ръка. — Ръцете на Тери — яки като татковите — бяха скръстени на гърдите. — Защото сега мисля, че е постъпил смело, изричайки онези неща. И че всяка дума е била абсолютна истина.

Тери може и да беше забогатял, но си беше останал спестовен и в неделя на обяд доядохме каквото беше останало от вчерашното угощение. Почти цялото време Кара Лин седеше на коленете ми и аз я хранех. Дойде време да си вървя и я подадох на Доун, но малката се протегна към мен.

— Не, миличка — казах, целувайки невероятно гладкото челце. — Трябва да тръгвам.

Кара Лин знаеше само десетина думички — сред тях сега се включваше и моето име — но съм чел, че малките деца разбират много повече, и тя явно разбра какво ѝ казвам. Личицето се набръчка, ръчичките отново се протегнаха и сълзи напълниха сините очички — сини като мамините, сини като на покойната ми сестра.

— Тръгвай бързо — посъветва ме Кон, — иначе ще трябва да я осиновиш.

И аз тръгнах. С колата стигнах до Портланд, оттам взех самолета за Денвър и накрая се върнах в Недърленд. Но продължавах да си мисля за протегнатите пухкави ръчички и за насълзените очи — Мортъновски сини. Тя беше точно на годинка, но не искаше да ме пусне. Според мен така разбираш, че си се прибрал у дома — и не е важно колко далеч си скитал или къде другаде си живял.

Домът е там, където ти се радват и искат да останеш.

През март 2014 — след като повечето готини скиорки си бяха тръгнали от Вейл, Аспен, Стиймбоут Спрингс и нашия курорт „Козя планина“ — метеоролозите предупредиха, че се задава страшна снежна буря. Прословутата студена вълна от Северния полюс не беше подминала и Грийли, затрупвайки го под сто и двайсет сантиметрова снежна покривка.

Почти целия ден бях във „Вълчата глава“ — помагах на Хю и Муки да подготвят къщата и студиото за бурята, като ги заковат с дъски. Останах, докато вятърът не се засили и от оловносивото небе не се посипаха първите снежни парцали. После Джорджия излезе по топло яке, наушници и бейзболна шапка с емблемата на „Вълчата глава“. Настроението ѝ никак не беше добро.

— Пускай ги да се прибират — нареди тя на Хю. — Освен ако не искаш да заседнат на пътя до юни.

— Като групата на Донър99 — подхвърлих. — Обаче не бих изял точно Муки. Много е дърт.

— Прибирайте се, дим да ви няма — каза Хю. — Само проверете още веднъж вратите на студиото, като излизате.

Това и сторихме, а за всеки случай проверихме и конюшнята. Даже се позабавих малко да раздам парченца ябълка, въпреки че моят любимец Бартълби беше умрял преди три години. Докато закарам Муки до квартирата му, снегът валеше обилно, а вятърът достигаше скорост от петдесет километра в час. Центърът на Недърленд пустееше, мощните пориви разклащаха светофарите и навяваха снежни преспи пред вратите на магазините, днес затворени по-рано.

— По-скоро се прибирай! — изкрещя Муки, за да надвика воя на вятъра. Беше завързал каубойската кърпа над носа си и така приличаше на стар разбойник.

Послушах съвета му. По пътя вятърът настървено се опитваше да преобърне колата ми като някой хулиган. Връхлиташе ме с още по-голяма мощ, докато вървях по алеята, притиснал яка към лицето си — избръснато и беззащитно пред развилнялата се колорадска зима. За да затворя вратата на фоайето, трябваше да натисна с две ръце.

Отключих пощенската си кутия и намерих едно-единствено писмо. Взех го и моментално разбрах от кого е. Почеркът на Джейкъбс се беше разкривил, но го познах. Изненада ме само обратният адрес: Мейн, град Мотън, до поискване. Не родното ми градче, но близо до него. Прекалено близо, за да се чувствам спокоен.

Почуках плика в дланта си и едва не се поддадох на желанието да го накъсам, да отворя вратата и да разпилея парченцата. Все още си представям, че го изхвърлям — всеки ден, понякога всеки час — и се питам как ли би се наредило всичко тогава. Вместо това обърнах плика. На обратната страна със същия разкривен почерк беше написано едно изречение: „В твой интерес е да го прочетеш.“

Съмнявах се, но все пак отворих плика. Извадих лист хартия, увит около друг, по-малък плик. Върху втория плик пишеше: „Прочети писмото ми, преди да отвориш това.“ Подчиних се.

Господ да ми е на помощ, подчиних се.

„Пратеник“. Думата не ми хареса.

Вятърът фучеше, снегът се сипеше и шумолеше като пясък по стъклата на вратата. Скоро щяха да затворят пътя за Боулдър, ако вече не го бяха затворили. Държах малкия плик и си мислех нещо се случи. Не исках да научавам какво, но чувствах, че няма връщане назад. Седнах на стълбището пред апартамента си, за да отворя плика, и в този момент един особено силен порив разтърси сградата. Почеркът беше неуверен като на Джейкъбс, редовете бяха неравни и изкривени, но аз веднага познах от кого е. И как не! Бях получавал любовни писма, някои от тях много страстни, написани от същата ръка. Прималя ми и се уплаших, че ще припадна. Наведох глава, притиснах до очите си свободната си ръка и разтърках слепоочията си. Когато ми поразмина, почти съжалих.

Прочетох писмото.

Обърнах листа, чувствайки как главата започва да ме цепи. За пръв път от много години ми се прииска да се надрусам. Под въздействието на наркотика можех да погледна подписа долу, без да се страхувам, че ще запищя.

Боже милостиви! Астрид!

След толкова години — отново Астрид. Затворих очи и я видях под аварийното стълбище, видях красивото лице, обрамчено от качулката с кожена подплата.

Отворих очи и прочетох бележката, която Джейкъбс беше добавил под адреса ѝ.

„Ако остава толкова малко време — запитах се, — защо не ми се обади по телефона или не изпрати своето дяволско предложение по куриер?“

Обаче знаех отговора. Той искаше времето да е малко, защото не се тревожеше за Астрид. За него тя бе пешка. Аз, напротив, бях една от фигурите на задната редица. Нямах представа защо, но така беше.

Листът затрепери в ръката ми, докато дочитах последните редове.

Две минути седях на стълбището, дишах дълбоко и се опитвах да овладея сърцебиенето си. Спомних си как Астрид притискаше бедра в моите, как членът ми пулсираше, твърд като желязо, как тя ме галеше по врата, докато издишваше цигарен дим в устата ми.

Накрая станах и се качих до апартамента си, стискайки двете писма. Стълбището не беше нито дълго, нито стръмно, а карането на велосипед ми помагаше да поддържам форма, но въпреки това на два пъти спирах, за да си поема дъх, а ръката ми с ключа трепереше толкова силно, че се наложи да я придържам с другата, докато уцеля ключалката.

Заради бурята в апартамента беше тъмно и отвсякъде извираха сенки, но аз не включих осветлението. Налагаше се да действам бързо. Извадих телефона си от калъфчето на колана, отпуснах се тежко на дивана и набрах мобилния на Джейкъбс. Той отговори на първото позвъняване.

— Здрасти, Джейми.

— Ах, ти, нещастник! — не издържах аз. — Подла твар!

— И на мен ми е драго да те чуя. Какво реши?

Много ли беше научил за нас? Бях ли му разказвал нещо? А Астрид? Ако не, каква част беше изровил? Нито знаех, нито имаше някакво значение. По тона му разбрах, че знае отговора.

Казах, че ще пристигна час по-скоро.

— Ако ти се идва, разбира се. Ще се радвам да ми гостуваш, въпреки че не си ми нужен преди юли. Ако предпочиташ да не я виждаш… имам предвид в сегашното ѝ състояние…

— Щом времето се оправи, се качвам на първия самолет. Ако можеш да направиш нещо преди идването ми… да я излекуваш… да я изцелиш… направи го. Но в никакъв случай не я пускай, преди да я видя. За нищо на света!

— Не ми се доверяваш, нали? — попита той, дълбоко наскърбен, но не му обърнах внимание. Джейкъбс беше манипулатор от висока класа.

— Защо да не ти се доверявам, Чарли? Виждал съм те в действие.

Той въздъхна. Вятърът фучеше под стрехите, нов порив разтърси сградата.

— Къде по-точно си отседнал в Мотън? — попитах, но и моят въпрос беше излишен. Животът е колело и винаги се връща в началната си точка.