Възкресяване

XIII

Големият прозорец в стаята, в която беше умряла Мери Фей, гледаше на изток, но бурята вече бушуваше с пълна сила и през стъклото се виждаше само тъмносребриста завеса от дъжд. Светлината на нощната лампа не прогонваше сенките, загнездили се в помещението. Неволно се блъснах в писалището, което беше споменал Джейкъбс, обаче не се сетих за револвера в най-горното чекмедже. Вниманието ми беше приковано към мъртвата жена на болничното легло. Виждах я добре, защото мониторите бяха изключени и стойката за системите беше преместена в ъгъла.

Мери беше красива. Смъртта беше заличила следите от болестта, поразила мозъка ѝ, и лицето ѝ — бяло като алабастър, обрамчено от разкошна тъмнокестенява коса — беше като релефно изображение върху камея. Очите ѝ бяха затворени, гъстите мигли докосваха страните ѝ. Беше завита до раменете с чаршаф, ръцете ѝ бяха скръстени отгоре на гърдите ѝ. Строфи от стихотворение, изучавано в час по литература в дванайсети клас, мелодично отекнаха в ума ми: „Косата ти — от хиацинт, лицето ти — божествено… подобно статуя стоиш…“108

Джени Ноултън стоеше до вече ненужния апарат за командно дишане и кършеше ръце.

Пак блесна светкавица и за миг освети железния стълб, забит в гранитната скала преди бог знае колко време, за да отправял предизвикателства към бурите.

Джейкъбс ми подаде кутията:

— Помогни ми, Джейми. Не бива да губим нито миг. Вземи кутията и я отвори. Останалото е моя работа.

— Недей — промълви Джени. — Остави я да почива в мир, за Бога!

Може би Чарли не я чу заради барабаненето на дъжда и воя на вятъра. Аз пък се престорих, че не съм я чул. Тъкмо така се обричаме на проклятие — правим се, че не чуваме гласа, който ни моли да престанем. Докато не е станало прекалено късно.

Отворих кутията. Вътре нямаше нито лостчета, нито пулт, а метална диадема, тясна като каишката на официална момичешка обувка. Джейкъбс я извади внимателно, почти благоговейно, и леко раздалечи краищата ѝ. Видях я да се разтяга, а при следващата светкавица, отново предшествана от тихо изпукване, по диадемата пробяга зелена светлина и за миг мъртвото парче метал заприлича на нещо друго. Може би на змия.

— Госпожице Ноултън, вдигни главата на Мери — нареди Джейкъбс.

Джени поклати глава — толкова силно, че косата ѝ се разпиля.

Той въздъхна:

— Тогава ти го направи, Джейми.

Приближих се до леглото, чувствайки се като човек, който сънува. Мислех си за Патриша Фармингдейл, която си сипала сол в очите, за да се ослепи. За Емил Клайн, който ял пръстта от двора на къщата си. За Хю Йейтс, наблюдаващ как на мястото на вярващите в църковния шатър на пастор Дани се появили грамадни мравки. „Всяко изцеление си има цена“ — казах си.

Поредно изпукване, поредна мълния, последвана от гръм, който разтресе къщичката. Нощната лампа угасна. За миг стаята потъна в мрак, после забуча генератор.

— Побързай! — с треперещ от болка глас извика Чарли. Дланите му бяха изгорени от диадемата, но не я пускаше. Беше последният му проводник, последният му канал към potestas magnum universum и бях сигурен (и тогава, и сега), че нямаше да я пусне дори ако загине от токов удар. — Повдигни главата ѝ, преди мълнията да удари железния стълб!

Подчиних се. Кестенявата ѝ коса сякаш се стече от съвършеното (и съвършено неподвижното) ѝ лице и образува тъмно езерце върху възглавницата. Джейкъбс застана до мен и се наведе, задъхвайки се от вълнение. От устата му лъхаше мирис на старост и на болест. Хрумна ми, че ако беше изчакал няколко месеца, лично щеше да изследва отвъдното. Само че желанието му беше друго. Всяка утвърдена религия се основава на свещена загадка, която поддържа вярата и заради която фанатично вярващите са готови да загинат от мъченическа смърт. Искаше ли Джейкъбс да разбере какво има зад вратата към Царството на смъртта? Да. Но (вярвам го с цялото си сърце) имаше и друго, още по-силно желание — да оскверни загадката. Да я извади на светло, пред очите на всички и да закрещи: „Вижте за какво са били кръстоносните ви походи и убийствата в Божието име! Хубавичко я разгледайте! Е, харесва ли ви?“

— Косата… повдигни косата ѝ. — Той се обърна към жената, трепереща в ъгъла, и гневно ѝ кресна: — Да му се не види, казах ти да я острижеш!

Джени не отговори.

Повдигнах косата на Мери Фей. Беше мека и тежка като коприна и аз разбрах защо Джени не я е отрязала — сърце не ѝ е давало.

Джейкъбс сложи тънкия метален обръч на челото на Мери така, че да прилепне до слепоочията ѝ, изправи се и промърмори:

— Дотук добре.

Внимателно отпуснах на възглавницата главата на мъртвата, вгледах се в тъмните мигли, докосващи страните ѝ, и ми хрумна нещо успокояващо: експериментът ще се провали. Едно е да лекуваш болни хора, съвсем друго — да възкресиш жена, която е починала преди петнайсет минути… не, преди половин час. Беше невъзможно! Дори ако под въздействието на високото напрежение главата ѝ помръднеше или пръстите ѝ потрепереха, това нямаше да означава нищо повече от потръпването на жабешко краче при опитите с галваничен ток. Какво се надяваше да постигне лудият пастор? Дори ако мозъкът на Мери не беше разяден от болестта, вече се разлагаше. Мозъчната смърт е необратима — дори аз знаех този факт.

Отдръпнах се от леглото и попитах:

— А сега какво, Чарли?

— Ще чакаме. Няма да е дълго.

След трийсетина секунди лампата на нощното шкафче отново угасна, но повече не се включи; сега вятърът бучеше толкова силно, че заглушаваше бученето на генератора. След като сложи металната лента на челото на Мери Фей, Джейкъбс сякаш загуби интерес към нея. Приближи се до прозореца, сложи ръце зад гърба си и се загледа навън, както капитан, застанал на мостика, се взира в хоризонта. Плътната завеса на дъжда закриваше железния стълб, но щяхме да го видим, когато го удареше мълния. Ако го удареше. Още не се беше случило. „Може би все пак има Бог — помислих си — и днес не е на страната на Чарлс Джейкъбс.“

— Къде е пултът за управление? — попитах. — Къде е проводникът към стълба?

За пореден път той ме изгледа така, както хората гледат малоумните:

— Невъзможно е да управляваш енергията, предизвикваща мълниите. Напрежението е толкова високо, че ще овъгли дори пулт от титаний. А проводникът… си ти, Джейми. Не се ли досети защо си тук? Нима си въобразяваше, че съм те повикал, за да ми готвиш?

Идваше ми да се плесна по челото — как не се бях сетил досега? През цялото време тайното електричество е било в мен, като и в другите изцелени от пастор Дани. Понякога то спеше като болестта, притаявала се толкова дълго време в мозъка на Мери Фей. Друг път се събуждаше и принуждаваше хората да ядат пръст, да изсипват сол в очите си или да се обесят на панталона си. Вратичката се отключваше с два ключа. Мери Фей беше единият.

Другият бях аз.

— Чарли, прекрати това безумие!

— Да го прекратя ли? Май безумецът си ти!

„Не, ти си — казах си. — Аз вече разсъждавам трезво. Дано само не е твърде късно.“

— Чарли, чуй ме. Отвъд дебне нещо. Астрид го нарече Майката. Надали ще пожелаете да я видите. Аз не искам.

Наведох се да махна от челото на Мери металната лента. Джейкъбс ме сграбчи и ме дръпна назад. Би трябвало с лекота да се изтръгна от измършавелите му ръце, но не можах… поне в първия момент. Лудостта му беше вдъхнала нечовешка сила.

Заборичкахме се в полумрака, изпълнен с призрачни сенки. Внезапно вятърът стихна. Дъждът отслабна. През прозореца отново се виждаха железният прът и дъждовните рекички в бръчките на изпъкналото гранитно чело, наречено Върха в небето.

„Слава Богу — помислих си. — Бурята преминава.“

Престанах да се дърпам тъкмо когато бях на косъм да се изтръгна от хватката на Чарли и така пропуснах възможността да предотвратя ужасното деяние. Оказа се, че бурята само си е поемала дъх, преди да предприеме решителното нападение. Вятърът отново задуха (вече беше ураганен) и секунда преди проблясъка на поредната мълния се почувствах като през онзи далечен ден, когато бях тук с Астрид — косата ми настръхна, въздухът се сгъсти и сякаш се превърна в наелектризирано моторно масло. Този път обаче нямаше пукот, а ТРЯСЪК, все едно някой стреля с малокалибрена пушка. Джени ужасено изпищя.

Назъбена огнена стрела изскочи от облаците, удари железния стълб и го оцвети в синьо. В главата ми зазвуча страховит хор от нечовешки вопли и аз разбрах, че чувам гласовете на изцелените от Чарлс Джейкъбс и на онези, на които беше правил „портрети с мълнии“. Пищяха не само пострадалите от страничните ефекти на лечението, а всички… и бяха хиляди. Ако воплите бяха продължили още десетина секунди, щях да полудея, но те стихнаха в мига, в който електрическият огън около стълба изчезна и металът се обагри във вишневочервено.

Гръм разтресе небето, дъждът се усили, западаха едри парчета град.

— Господи! — изкрещя Джени. — Господи, погледнете!

Металният обръч около главата на Мери Фей пулсираше с ярка зелена светлина. Виждах я не само с очите си. Тя сияеше и в дълбините на мозъка ми, защото бях контактът. Бях проводникът. Тъкмо когато светлината започна да избледнява, още една мълния удари железния стълб. Хилядите гласове отново застенаха. Обръчът вече не беше зелен, а искрящо бял, и светлината беше толкова ярка, че щеше да ме ослепи. Стиснах клепачи и с длани затулих ушите си. В мрака пред мен остана послеобразът на диадемата, вече обагрена в небесносиньо.

Писъците в главата ми стихнаха. Отворих очи и видях, че сиянието около металния обръч постепенно избледнява. Джейкъбс като омагьосан се взираше в трупа на Мери Фей. От изкривената му от инсулта уста се стичаше слюнка.

Градушката удари като за последно и спря. Дъждът вече не се лееше като из ведро. Мълния удари дърветата отвъд Върха в небето, но бурята се отдалечаваше на изток.

Джейни избяга от стаята. Чух как се блъсна в нещо, докато прекосяваше дневната, чух и трясъка на външната врата, която при отварянето се блъсна в стената. Госпожица Ноултън си беше отишла.

Джейкъбс дори не забеляза, че я няма. Наведе се над мъртвата, чиито очи бяха затворени и тъмните мигли докосваха страните ѝ. Сега диадемата беше само парче метал — сиянието беше изчезнало. Не знаех дали челото на Мери е изгорено, защото ако имаше рана, тя беше под обръча. Всъщност надали се беше случило, иначе щях да усетя миризмата на изгоряла плът.

— Събуди се! — заповяда Джейкъбс. Мери не отвори очи и той изкрещя: — Събуди се! — Разтърси я за рамото — отначало леко, после силно. — Събуди се! Събуди се, мамка ти, събуди се! — Докато я разтърсваше, главата ѝ клюмаше ту наляво, ту надясно, като че ли в знак на отрицание. — СЪБУДИ СЕ, ГАДИНО, СЪБУДИ СЕ!

Ако продължаваше така, щеше да събори мъртвата на пода; не биваше, не можех да допусна поредната гавра с мъртвата. Хванах го за рамото и го дръпнах. Политнахме назад, сякаш бяхме непохватни танцьори, и се ударихме в бюрото.

Той се обърна към мен, лицето му беше изкривено от гняв и безсилие:

— Пусни ме! Пусни ме! Спасил ти жалкия животец и настоявам да…

После се случи нещо.

От леглото се чу мърморене. Отслабих хватката си. Мъртвата лежеше в същата поза, само ръцете ѝ се бяха разперили, докато Чарли я разтърсваше.

„Вятърът е“ — помислих си. Ако разполагах с време, сигурно щях да си внуша, че съм чул само шума на вятъра, но преди да се замисля, звукът се повтори: жената на леглото тихичко мърмореше.

— Съживява се — промърмори Чарли. Очите му бяха изскочили от орбитите като на жаба, стисната в юмрука на жестоко дете. — Връща се при нас. Жива е.

— Не е! — възкликнах.

Дори да ме чу, той не ми обърна внимание. Интересуваше го само мъртвата, чието бледо лице сякаш плаваше сред сенките, превзели стаята. Пристъпи към нея като капитан Ахав на палубата на кораба „Пекуд“, влачейки болния си крак. Прокарваше език по устните си и се задъхваше.

— Мери! — извика. — Мери Фей!

Отново мърморене — тихо и приглушено. Очите на мъртвата останаха затворени, но аз изтръпнах от ужас, като видях как се движат под клепачите ѝ сякаш тя сънуваше.

— Чуваш ли ме? — попита Джейкъбс с почти похотливо нетърпение. — Дай знак, ако ме чуваш.

Мърморенето продължи. Чарли сложи длан на лявата гърда на жената и ме погледна. Не можах да повярвам на очите си — той се усмихваше. В полумрака ми се стори, че гледам ухилен череп.

— Сърцето ѝ не бие — каза ми. — Обаче е жива. Жива е!

„Грешиш — помислих си. — Тя чака. Но чакането е към края си.“

Джейкъбс отново се обърна към леглото и се наведе така, че наполовина парализираното му лице почти се допираше до лицето на мъртвата — Ромео с неговата Жулиета.

— Мери! Мери Фей! Върни се при нас и ни разкажи какво видя!

Трудно ми е да мисля за всичко, което се случи после, камо ли да го опиша, обаче съм длъжен да го сторя — най-малкото като предупреждение към всеки, наумил си подобен сатанински експеримент; надявам се, че разказът ми ще го накара да се откаже.

Тя отвори очи.

Мери Фей отвори очи, но те вече не бяха очи на човешко същество. Мълнията беше разбила ключалката на врата, която никой не бива да отваря, и Майката мина през нея.

Отначало очите бяха сини. Светлосини. И празни. Взираха се в тавана през лицето на Джейкъбс, изкривено от нетърпение, взираха се през тавана и през небето, покрито с облаци над него. После се обърнаха към Чарли. Забелязаха го и в тях се появи някакво разбиране… някакво осъзнаване. Тя отново промърмори, макар че нито веднъж не си беше поела въздух. И как да си поеме, като беше мъртва? Живи бяха само нечовешките втренчени очи.

— Къде беше, Мери Фей? — Гласът на Чарли трепереше. Слюнката продължаваше да капе от изкривената му уста и оставяше мокри петна по чаршафа. — Къде беше и какво видя? Какво ни чака след смъртта? Какво има отвъд? Кажи ми!

Главата ѝ запулсира, сякаш мъртвият мозък се беше уголемил и разпъваше черепа. Очите ѝ започнаха да потъмняват — добиха цвета на лавандула, станаха виолетови, след това — индиговосини. Тя се усмихна, после устните ѝ се разтегнаха в грозна гримаса, оголваща зъбите ѝ. Ръката ѝ като паяк пропълзя по завивката и сграбчи китката на Джейкъбс. Той се стресна, като усети студените ѝ пръсти, и опитвайки се да запази равновесие, замахна със свободната си ръка. Хванах я и така ние тримата — двама живи и една мъртва — се съединихме. Главата на Мери пулсираше. Уголемяваше се. Разплуваше се. Тя вече не беше красива; дори вече не беше човешко същество.

Стаята не изчезна, обаче разбрах, че е илюзия. Илюзия бяха къщичката, гранитната скала с железния стълб, курортът. Светът на живите беше илюзия. Онова, което смятах за действителност, беше параван, тънък като износен найлонов чорап.

Истинският свят беше зад него.

Базалтови колони се извисяваха към черно небе, надупчено с виещи звезди. Навярно колоните бяха останки от някогашен грамаден град сред пустиня. Пустиня, която не беше пуста. През нея се точеше широка и наглед безкрайна колона от голи човешки създания, които вървяха с наведени глави и често залитаха. Кошмарната процесия се простираше докъдето поглед стига. Съпровождаха я същества, подобни на мравки, повечето бяха черни, някои — тъмночервени като венозна кръв. Щом някой човек паднеше, мравкоподобните се нахвърляха върху него, хапеха го и го блъскаха, докато нещастникът (или нещастницата) се изправеше. Видях младежи и възрастни жени. Видях момичета и момчета в юношеска възраст с бебета на ръце. Видях деца, които се опитваха взаимно да си помагат. Лицата на всички в процесията изразяваха неописуем ужас.

Вървяха под виещите звезди, падаха, мравкоподобните ги хапеха и ги принуждаваха да се изправят — по ръцете, краката и гърдите им зееха безкръвни рани. Безкръвни, защото всички бяха мъртви. Глупавият мираж на земния живот беше изчезнал и вместо рая, обещан им от проповедниците от всички вероизповедания, след смъртта ги чакаха останките от мъртъв град под небе, представляващо параван. Звездите всъщност не бяха звезди, а дупки, и воят, разнасящ се от тях, идваше от действителната potestas magnum universum. Пространството отвъд небето беше обитавано от същности — живи, всемогъщи, безумни.

Чарли беше казал, че страничните ефекти са останки от неведома същност отвъд пределите на човешкия живот; тази същност беше наблизо в това стерилно място — призматичен свят на налудничава истина, която би отнела разума на всеки, успял да я зърне. Мравкоподобните се подчиняваха на същностите също както маршируващите голи мъртъвци се подчиняваха на мравкоподобните.

Може би това не беше град, а подобие на мравуняк, в който всички мъртви човеци бяха поробвани, преди да бъдат изядени. Дали след това умираха окончателно? Надали. Против волята си си спомних куплета, който Бри беше цитирала в имейла си: „Не е мъртво онова, що лежи във вечността; в небивали еони ще умре дори смъртта.“

Сред маршируващите в кошмарната процесия бяха Патси Джейкъбс и Мори Марката… също и Клеър, която заслужаваше да отиде в рая, а беше попаднала в този стерилен свят под празните звезди, в царството на мъртвите, в което мравкоподобните стражи ту пълзяха, ту вървяха изправени и лицата им имаха ужасяваща прилика с човешките. „Този кошмар е задгробният живот, отреден не само на грешниците, но на всеки от нас“ — помислих си.

Почувствах, че разумът ме напуска. Изпитах облекчение и за малко не позволих на безумието да ме завладее. Хрумна ми мисъл, която тогава ми помогна да съхраня разума си и в която се вкопчвам и сега: „Може би този кошмарен пейзаж е илюзия.“

— Не! — извиках.

Маршируващите мъртъвци ме чуха и се обърнаха към мен. Мравкоподобните също се извърнаха — челюстите им скърцаха, противните им (но интелигентни) очи злобно се взираха в мен. Разнесе се страховит трясък, небето над нас започна да се разтваря. През процепа се промуши грамаден черен крак, обрасъл с бодливи косми и завършващ с нокти, всеки от които беше човешко лице. Нещото, на което принадлежеше кракът, искаше само едно: да заглуши гласа на отрицанието.

Това беше Майката.

— Не! — извиках отново. — Не, не, не, не!

Видението беше породено от връзката ни с възкресената мъртва — разбрах го, въпреки че страхът замъгляваше разума ми. Джейкъбс стискаше дланта ми като с клещи. За щастие ме държеше с болната си лява ръка, иначе нямаше да се освободя навреме. С всички сили задърпах дланта си тъкмо когато чудовищният крак се протегна към мен; още миг и нокътят от лица на пищящи хора щеше да се забие в мен и да ме отнесе в неведомата и ужасна вселена отвъд небето от черна хартия. През прореза в него зърнах безумна светлина и цветове, които не бива да види нито един смъртен. Цветовете бяха живи. Чувствах как пропълзяват върху мен.

След още едно силно дръпване се освободих от хватката на Чарли и политнах назад. Пустинната местност, останките от разрушения град, ноктите на хищна птица — всички те изчезнаха. Отново се намирах в спалнята в къщичката и лежах на пода. Моят Пети персонаж стоеше до леглото. Мери Фей… или чудовищното същество, вселило се в трупа ѝ чрез тайното електричество, държеше ръката му. Главата на Мери представляваше пулсираща медуза, върху която беше изобразено подобие на човешко лице. Очите ѝ бяха потъмнели и безжизнени. Усмивката ѝ, ще кажете, че е невъзможно някой да е усмихнат до уши, но мъртвата, която вече не беше мъртва, наистина се усмихваше така. Долната половина на лицето ѝ представляваше пулсираща черна яма.

Очите на Джейкъбс сякаш щяха да изскочат от орбитите. Лицето му беше станало жълтеникавобяло.

— Патриша? Патси? Къде си? Къде е Мори?

Съществото проговори за пръв и за последен път:

— Отидоха в Нищото, за да служат на Великите. За тях няма смърт, няма светлина, няма отдих.

— Не! — Той се разрида и отново изкрещя: — Не!

Опита се да се освободи. Жената — съществото — не го пускаше.

През зейналата уста на трупа се подаде черен крак, завършващ с извити нокти… Те бяха живи… представляваха човешко лице. Познах го. Беше Мори Марката, който пищеше. Чух зловещо шумолене, когато кракът се промуши между устните на мъртвата (още го чувам в кошмарите си). Ноктите застъргаха по завивката като пръсти без кожа, оставяйки дири, от които се виеха струйки дим. Черните очи на съществото, в което се беше превърнала Мери Фей, изскочиха от орбитите, стекоха се към носа и се превърнаха в едно грамадно око, взиращо се в нас с глуповато любопитство.

Главата на Чарли се отметна, нещо загъргори в гърлото му. Изправи се на пръсти, сякаш така щеше да се освободи от хватката на съществото, опитващо се да проникне при нас от света на мъртвите, намиращ се толкова близо, както научих през онази нощ. После падна на колене, политна напред и челото му се допря до леглото, сякаш той се молеше.

Съществото го пусна и насочи вниманието си към мен. Отметна завивката и се опита да стане; косматият крак на насекомо продължаваше да стърчи от отвратителната му паст. Сега освен Мори видях и Патси. Лицата им се сливаха и се гърчеха.

Изправих се, като опрях гръб на стената и се оттласнах с краката си. Подпухналото, пулсиращо лице на Мери Фей потъмня, сякаш съществото в гърлото ѝ я душеше. Единственото черно око се втренчи в мен и ми се стори, че в него се отразяват колоните на разрушения град и безкрайната процесия от мъртъвци.

Не помня кога съм отворил чекмеджето на бюрото; знам само че изведнъж оръжието се озова в ръката ми. Мисля, че ако беше автоматик със спуснат предпазител, щях да натискам блокирания спусък, докато чудовището не прекосеше стаята и не ме хванеше. Щеше да ме натика в устата си и в онзи друг, кошмарен свят, където ме очакваше ужасно наказание, задето бях дръзнал да произнеса една-единствена дума: „Не!“

Обаче оръжието беше револвер. Стрелях пет пъти, четири куршума попаднаха в съществото, което се опитваше да стане от смъртния одър на Мери Фей. Знам точно колко куршума изстрелях — чувах трясъка от изстрелите, виждах проблясъците в мрака, усещах как оръжието подскача в дланта ми, — но ми се струваше, че това се случва с другиго. Съществото размаха ръце и падна обратно на леглото. Устата на слетите лица зейнаха и закрещяха. Спомням си, че си помислих: „Майката куршуми не я ловят, Джейми! Не можеш да я убиеш.“

Обаче нещото не помръдваше. Косматата гадост, която се беше подала от устата му, лежеше на възглавницата. Лицата на съпругата и сина на Джейкъбс вече избледняваха. Закрих с длани очите си и закрещях. Крещях, докато не ми остана глас. Когато отпуснах ръце, косматият крак с хищните нокти го нямаше. И Майката беше изчезнала.

Чувам ви как скептично промърморвате „Ако изобщо я е имало“ и не ви обвинявам: ако не бях в онази стая, и аз нямаше да повярвам. Но бях там. И мъртвите бяха. Също и Майката.

Сега на леглото беше само Мери Фей — мъртвата, чийто покой беше нарушен от четири куршума, изстреляни в тялото ѝ. Лежеше напряко на кревата, косата ѝ беше разпиляна, устата ѝ — широко отворена. В нощницата ѝ се виждаха две дупки от куршуми, други две — по-ниско, в чаршафа, усукан около бедрата ѝ. Виждаха се и следите, прогорени от хищните нокти.

Джейкъбс бавно започна да се накланя наляво. Понечих да го хвана, но не успях (ръката ми сякаш се движеше като насън). Той падна по хълбок на пода. Очите му бяха отворени, но вече се замъгляваха. Лицето му беше изкривено от неописуем ужас.

„Чарли, приличаш на човек, ударен от силен ток“ — помислих си и се разсмях. О, как се разсмях! Наведох се и се подпрях на коленете си, за да не падна. Смеех се беззвучно — бях загубил гласа си, докато крещях, — но искрено. Защото наистина беше комично. Електрически шок! Шокиращ развой на събитията! Какъв майтап!

И все пак докато се превивах от смях, не откъсвах поглед от Мери Фей — очаквах косматият крак отново да се подаде от устата ѝ и да видя пищящите лица.

Най-накрая залитайки излязох от стаята на мъртвата. На килима настъпих счупени вейки, навярно влетели в дневната, когато Джени беше отворила външната врата. Захрускаха като кости под краката ми, предизвиквайки у мен желание отново да закрещя, но вече нямах сили. Бях като пребит.

Буреносните облаци се придвижваха на изток, мълниите вече проблясваха нарядко. Скоро улиците на Брънскуик и на Фрийпорт щяха да се наводнят, защото едрите парчета град временно щяха да запушат канализацията, но между черните облаци и мястото, на което стоях, сега се извиваше многоцветна дъга. Имаше ли дъга в деня, в който с Астрид бяхме тук?

„И Бог даде на Ной поличбата на дъгата“ — пеехме в четвъртъците на сбирките на Братството на младите методисти, Патси Джейкъбс се поклащаше на столчето пред пианото, конската ѝ опашка се полюшваше. Дъгата се смята за добър знак, защото бележи края на бурята, но докато гледах тази, отново изпитах ужас и отвращение, защото ми напомни за Хю Йейтс. За Хю, който също беше видял съществата, подобни на мравки.

Притъмня ми. Разбрах, че ще загубя съзнание, и се зарадвах. Може би като дойдех на себе си, умът ми щеше да е блокирал кошмара. Което щеше да е още по-радостно. Дори лудостта беше за предпочитане… стига Майката да не присъстваше в нея.

Но истинското избавление щеше да е смъртта. Знаел го е Робърт Ривард; Кати Морс също го е знаела. Изведнъж си спомних револвера. Разбира се, в барабана беше останал куршум и за мен, само че това не беше решение. Не и след като бях чул какво каза Майката на Джейкъбс:

— За тях няма смърт, няма светлина, няма отдих. Отидоха в Нищото — добави.

Краката ми се подкосиха, свлякох се на пода, облегнах се на вратата и загубих съзнание.