Възкресяване

IV

Като погледнем назад в миналото, осъзнаваме, че животът ни се подчинява на някаква закономерност, и всяко събитие започва да ни изглежда логично, като че ли нещо — или Някой — е предначертал постъпките ни (включително погрешните). Сещам се например за цапнатия в устата дядка, който неволно предопредели работата, с която се препитавах двайсет и пет години. Съдба ли е или случайност? Не знам. Откъде да знам? Не съм бил там онази вечер, когато Хектор Бръснаря тръгнал да търси старата си китара „Силвъртоун“. Преди години щях да кажа, че избираме пътя си в живота на случаен принцип: нещо се случва, после друго, а оттам пък следва трето. Сега обаче знам.

Сили… някакви сили са причина за всичко.

През 1963, малко преди „Бийтълс“ да превземат сцената, Америка беше завладяна от кратко, но силно увлечение по фолкмузиката. Телевизията моментално реагира с предаването „Хутинани“26, в което се подвизаваха бели изпълнители на музиката на чернокожите като „Чад Мичъл Трио“ и „Ню Кристи Минстрелс“. (Бели изпълнители, смятани за комуняги, като Пийт Сийгър и Джоан Баез не бяха канени в шоуто.) Всяка събота вечер брат ми Кон и първият му приятел Рони Пакет, по-големият брат на Били Пакет, гледаха предаването „Хут“, както го наричаха за кратко, в къщата на Пакет.

По това време там живееше и дядото на Рон и Били. Викаха му Хектор Бръснаря, защото беше упражнявал този занаят в продължение на почти петдесет години, макар да ми беше трудно да си го представя в тази роля. Също като барманите и бръснарите са бъбриви, а Хектор рядко отронваше дума. Седеше мълчаливо в дневната, наливаше бърбън в кафето си и пушеше пурети „Типарило“. Беше увонял с тях цялата къща. Понякога все пак промърморваше по нещо, но задължително гарнирано с ругатни.

Харесваше предаването „Хут“ и го гледаше редовно с Кон и Рони. Една вечер, след като някакво бяло музикантче пеело как мацката му го напуснала и му разбила сърцето, Хектор Бръснаря изсумтял и изръсил:

— Мамка му, туй не е блус, момчета.

— Защо да не е, дядо? — попитал Рони.

— Блусът е музика на коравите пичове. А този лигльо пее тъй, сякаш се е напикал в леглото и го е шубе мамчето му да не разбере.

Момчетата се разсмели, едновременно развеселени и удивени, че Хектор се е вживял в ролята на музикален критик.

— Задръжте така — казал старецът и бавно се заизкачвал по стълбището, подпирайки се на парапета с кокалестата си длан. Останал в стаята си толкова дълго, че хлапаците почти го забравили, но по едно време се появил, стиснал грифа на вехта китара „Силвъртоун“. Била издраскана и овързана с оръфан канап. Ключовете за настройка били изкривени. Хектор седнал, изсумтял, попръднал, подпрял китарата на дръгливите си колене и изръмжал:

— Спрете туй скапано шоу.

Рони изключил телевизора. И бездруго предаването „Хут“ било към края си.

— Не знаех, че можеш да свириш на китара, дядо — казал.

— Не съм я пипвал от години — измърморил Бръснаря. — Прибрах я, когато ревматизмът взе да ме мъчи. Не знам ще мога ли да я настроя тая шибана бабичка.

— Мери си приказките, татко — провикнала се от кухнята госпожа Пакет.

Хектор Бръснаря не ѝ обърнал внимание. Забелязвал я само когато искал да му подаде картофеното пюре. Дълго време настройвал китарата, като сипел попържни под носа си, накрая изсвирил един акорд.

— Фалшивееше малко — каза ми Кон по-късно, — но все пак звучеше готино.

— Охо! — възкликнал Рони. — Кой акорд е това, дядо?

— Ми мажор. Цялата дрисня започва с ми мажор. Чакайте, това е нищо, да видим дали ще си спомня цялото шибано парче, курвето му с курве.

— Мери си приказките, татко! — отново го скастрила госпожа Пакет.

Той се престорил, че не я чува, и задрънкал на вехтата китара — вместо перце използвал загрубелия си, пожълтял от никотина нокът. Започнал несигурно и бавно, като сипел нецензурни думи, но постепенно хванал ритъма и момчетата смаяно се спогледали. Пръстите му се плъзгали нагоре-надолу по грифа — отначало тромаво, после все по-плавно, докато в мозъка му се възродили стари невронни връзки: от си бемол към ла мажор и сол мажор и обратно към ми мажор. Свирил съм тази прогресия от акорди поне сто хиляди пъти, макар че през 1963 не различавах акорди от рибарски корди.

С висок, писклив глас, съвсем различен от гласа му, когато говорел (ако проговорел), дядото на Рони запял:

— „Какво ти става, малка моя, дай татко да те види… че нарушаваш му покоя…“

Госпожа Пакет излязла от кухнята; бършела ръцете си с кърпа за съдове и се блещела, сякаш е видяла екзотична птица — примерно ему или щраус — да крачи по шосе № 9. Били и малката Ронда Пакет, която по онова време е била на не повече от пет години, заслизали от горния етаж, спрели по средата на стълбището и облегнати на перилата, вперили в дядо си ококорените си очи.

— Страхотен ритъм! — каза ми Кон по-късно. — В „Хут“ не можеш да чуеш такова нещо.

Хектор Бръснаря потропвал с крак в такт с музиката и доволно се хилел. Кон, който никога не бил виждал стареца да се усмихва, каза, че било страшничко да го гледаш, сякаш се бил превърнал в пеещ вампир.

„Мама не ми дава цяла нощ да хойкам… бои се да не биии… някоя жена… — Той провлачил глас: — … да ме нараниии!“27

— Браво, дядо! — провикнал се Рони, заръкопляскал и започнал да се смее.

Хектор подхванал следващия куплет и тъкмо пеел как вале каро казало на дама пика да си гледа работата и да си върви по пътя, когато изведнъж — дзън! — се скъсала една струна.

— Ах, ти, мръсна путко! — провикнал се Хектор Бръснаря и импровизираният му концерт приключил. Госпожа Пакет грабнала китарата (скъсаната струна за малко не ѝ извадила окото) и му наредила да седне на верандата, щом иска да псува като хамалин.

Хектор не се подчинил, обаче отново потънал в обичайното си мълчание. Повече никой не го чу да свири и да пее. Умря следващото лято. Чарлс Джейкъбс, който през 1964 — годината на „Бийтълс“ — още беше във форма, отслужи опелото.

На другия ден, след като чул съкратената версия на „Мама не ми дава“ на Артър Биг Бой Кръдъп28, Рони Пакет намерил китарата на дядо си в контейнер за смет в задния двор, където била хвърлена от вбесената му майка.

Занесъл я в училище, а госпожа Калун, учителката по английски, която преподаваше и музика в прогимназията, му показала как да смени струната и как да настрои инструмента, като си изтананика първите три ноти от „Денят свърши“29. Освен това му дала и един брой на „Запей!“ — списание за фолклорна музика, в което публикуваха текстовете и акордите на песни като „Барбара Алън“30.

През следващите няколко години (с кратко прекъсване по времето, когато Щеката на съдбата отне гласа на брат ми) Кон и Рон разучаваха песен след песен, като си предаваха един на друг китарата и упражняваха същите основни акорди, които Ледбели31 несъмнено е свирил в затвора. Като китаристи хич ги нямаше, обаче Кон имаше приятен глас, макар и прекалено сладникав за любимите му блусове, и двамата дори имаха няколко участия пред публика като дуо „Кон и Рон“. (Бяха хвърлили жребий, за да определят чие име да е първо.)

Накрая Кон се сдоби със собствена китара — акустична, марка „Гибсън“, в черешов цвят, с лаково покритие, сто пъти по-хубава от стария „Силвъртоун“ на Хектор Бръснаря. Акомпанираха си с нея, когато пееха парчета като „Седмият син“32 и „Шугърленд“ на Вечерите на таланта в Юрика Грейндж. Родителите — и нашите, и на Рон — ги подкрепяха в музикалните им начинания, но принципът „Боклук на входа — боклук на изхода“33 важи както за компютрите, така и за китарите.

Не обръщах внимание на опитите на Кон и Рон да се превърнат в местни попзвезди, затова не забелязах кога брат ми започна да губи интерес към китарата „Гибсън“. След като преподобният Джейкъбс напусна Харлоу с новата си стара кола, в живота ми зейна огромна празнота. Бях загубил не само вярата си в бога, но и единствения си възрастен приятел, и дълго време ме измъчваха тъга и неясен страх. Мама се стараеше да ме ободри, Клеър също и дори баща ми. Опитвах се да си върна радостта и в крайна сметка успях. Но докато годините 1965, 1966 и 1967 се точеха една след друга, бях потънал в своя свят и дори не забелязах кога от горния етаж спряха да се чуват зле изпълнени парчета като „Не мисли за това, не е беда“34.

Междувременно Кон имаше ново увлечение — спорта (в който беше много по-добър отколкото в свиренето на китара), а що се отнася до мен… в града се беше появило ново момиче — Астрид Содърбърг. Астрид имаше копринена руса коса, очи сини като синчец и под блузата ѝ се очертаваха прасковки, които някой ден щяха да се превърнат в истински гърди. Мисля, че през първите ни години в училище изобщо не ме забелязваше, освен когато искаше да препише домашното ми. Аз обаче непрестанно мислех за нея. Струваше ми се, че ако ми позволи да докосна косата ѝ, ще получа сърдечен удар. Веднъж взех от рафта със справочниците речника на Уебстър, върнах се на чина си и старателно написах с големи букви АСТРИД върху дефиницията на думата „целувка“. Полазиха ме тръпки, сърцето ми биеше до пръсване. „Хлътнал до уши“ е подходящ израз за подобно увлечение, защото наистина се чувствах безпомощен като хлътнал в трап.

И през ум не ми минаваше да пробвам гибсъна на Кон. Ако ми се дослушаше музика, включвах радиото. Обаче талантът е дяволска работа и когато настъпи моментът, се проявява — без фанфари, но убедително. Също като наркотиците идва при теб като приятел много преди да осъзнаеш, че всъщност е тиранин. С мен това се случи през годината, в която навърших тринайсет.

Нещо се случва, после друго, а оттам пък следва трето.

Музикалният ми талант беше доста скромен, но много по-голям, отколкото таланта на Кон… или на когото и да било в семейството ни. Открих го в един мрачен, скучен съботен ден през есента на 1969. Всички бяха отишли на футболен мач в Гейтс Фолс — даже Клеър, която беше студентка, но си беше дошла за уикенда. Кон беше гимназист в предпоследния курс и играеше тейлбек в училищния отбор „Гейтс Фолс Гейтърс“35.

Аз останах вкъщи, защото ме болеше стомахът, макар и не толкова силно, както казах на нашите. Не бях запален по футбола, а и ми се струваше, че ще вали.

Погледах телевизия, но на два от каналите вървеше футбол, а на третия дори по-лошо — голф. В стаята на Клеър сега се разполагаше Кон, обаче в шкафа бяха останали нейните книги; реших да взема романче от Агата Кристи. Сестра ми твърдеше, че се четели лесно и било забавно да разплиташ престъплението като детектив заедно с мис Марпъл или с Еркюл Поаро. Влязох в стаята и видях в ъгъла китарата на Кон, около която бяха разхвърлени списания „Запей“. Погледнах я — самотна и забравена — и си помислих: „Дали не мога да изсвиря «Чери, Чери»36?“

Помня този момент ясно както първата си целувка, защото осенилата ме мисъл беше като екзотична чужденка и нямаше нищо общо с онова, което ми се въртеше в главата, когато влязох в стаята на Кон. Мога да се закълна в това пред цяла камара библии. Дори не беше мисъл. Стори ми се, че чух глас.

Взех китарата и седнах на леглото на Кон. Отначало не докоснах струните, а се замислих за парчето „Чери, Чери“. Бях сигурен, че ще звучи добре на кухарката на Кон, защото е построено на акустичен риф (макар че тогава още не знаех този термин). Чувах хармонията в главата си и с удивление осъзнах, че дори виждам акордите. Знаех всичко за тях, освен местата им на грифа.

Грабнах първото списание, което ми попадна под ръка, и потърсих блус — който и да е. Попаднах на един със заглавие „Ще те напълня с пари, маце“37, видях къде да си сложа пръстите, за да хвана ми мажор („Цялата дрисня започва с ми мажор“ — бил казал Хектор Бръснаря на Кон и Рони), и го изсвирих. Акордът беше малко глух, но правилен. „Гибсън“ беше отлична китара и не беше разстроена, макар и да не беше пипана от дълго време. Притиснах по-силно струните с три пръста на лявата си ръка и дори не усетих болка — толкова се зарадвах, че акордът е верен. Направо божествен. Също като онзи, който чувах в главата си.

Кон разучава „Къщата на изгряващото слънце“38 цели шест месеца, обаче все не успяваше да вземе прехода от ре мажор към фа мажор, без да се замисли къде да си сложи пръстите. Аз научих за десет минути три-акордния риф на „Чери, Чери“ — ми мажор, ла мажор, ре мажор и отново ла мажор.

След това разбрах, че със същите три акорда мога да изсвиря „Глория“ на „Шадоус оф Найт“39 и „Луи, Луи“ на „Кингсмен“40.

Свирих, докато пръстите ми завиха от болка, а лявата ми ръка се схвана. Наложи се да спра, обаче нямах търпение да започна отново. Не ме интересуваха нито „Ню Кристи Минстрелс“41, нито фолклорните бози на Иън и Силвия42, но можех по цял ден да свиря „Чери, Чери“ — това парче ми докосваше душата.

Казах си, че ако се науча да свиря хубаво, може би Астрид Содърбърг ще види в мен нещо повече от балама, чиито домашни преписва. Но дори и това беше от второстепенно значение, защото свиренето на китара беше важно само по себе си — беше емоционална реалност, която запълни празнината в мен и ми помогна отново да се почувствам жив.

След три седмици (пак в събота) Кон се върна от Гейтс Фолс по-рано, вместо да остане на традиционното барбекю, което фенклубът организираше след футболния мач. Седях на стълбите пред къщи и дрънках „Дивачката“ на „Трогс“43. Уплаших се, че Кон ще се вбеси, ще изтръгне китарата от ръцете ми и ще ме обвини в кощунство, задето свиря някаква триакордна дивотия на инструмент, създаден за прочувствени протестни песни като „Отговорът с вятъра се носи“44. Но този ден Кон беше отбелязал три тъчдауна и беше поставил училищен рекорд по дължина на пробезите, помагайки на отбора да се класира за плейофите. Той само промърмори:

— Това е най-тъпото парче, което пускат по радиото.

— Не — отвърнах аз. — Наградата за тъпотия печели „Летяща птица“45. Мога да ти я изсвиря, ако искаш.

— Не, по дяволите! — Не се страхуваше да ругае, защото мама беше в градината, татко и Тери работеха в гаража по „Ракетата на колела-3“, а правоверният ни брат вече не живееше с нас. И той като Клеър учеше в Мейнския университет (където според него бъкало от „безполезни хипита“).

— Нали няма да ми забраниш да свиря на китарата ти, Кон?

— Свири колкото си щеш — промърмори той, мина край мен и се заизкачва по стълбите. Вонеше на пот, едната му страна беше насинена. — Ама ако я скапеш, ще ми я платиш. Нали знаеш — счупи-купи!

— Няма да я счупя.

Не я счупих, обаче скъсах доста струни. За разлика от фолка рокендролът е безмилостен към тях.

През 1970 постъпих в гимназията в Гейтс Фолс отвъд река Андроскогин. Кон, който вече беше в единайсети клас и беше обявен за училищен герой благодарение на успехите си в спорта и на високите си оценки, не ми обръщаше грам внимание. Не ми пукаше. Лошото беше, че и Астрид Содърбърг сякаш не ме забелязваше, въпреки че в час на класния седеше зад мен, а на уроците по английски — до мен. Косата ѝ беше вързана на опашка, полите ѝ бяха най-малко пет сантиметра над коленете. Сърцето ми спираше всеки път, когато кръстосаше крак върху крак. Изгарях от любов, но бях подслушвал нея и приятелките ѝ, докато седяха на пейките в спортния салон, и знаех, че ги интересуват само момчетата от горните класове. Аз бях само един от многото статисти в грандиозния филм на отскорошния им живот като гимназистки.

Все пак някой ме забеляза — дългокос дангалак единайсетокласник, който отговаряше на представата на Анди за безполезен хипар. Намери ме, когато обядвах в спортния салон, седнал недалеч от Астрид и свитата ѝ от хихикащи момичета.

— Ти ли си Джейми Мортън? — попита ме.

Предпазливо отговорих утвърдително. Дългучът носеше торбести джинси с кръпки на коленете. Под очите му имаше дълбоки тъмни сенки, като че ли той не спеше повече от два-три часа в денонощието. Или прекаляваше с чекиите.

— Ела в музикалния салон — добави.

— Защо?

— Защото ти казвам, заек.

Последвах го, пробивайки си път през тълпите ученици, които се смееха, крещяха, блъскаха се и шумно затваряха шкафчетата си. Надявах се, че няма да ми теглят як бой. Можеше да се очаква от всеки десетокласник — по принцип тормозът над „новобранците“ беше забранен, но второкурсниците го практикуваха при всеки дребен повод. Най-големите обаче не се занимаваха със зайците — не ги брояха за живи същества. Типичен пример беше брат ми.

Музикалният салон беше празен, което ме успокои. Ако дългучът беше решил да ме използва за боксова круша, поне не беше повикал помощници. Обаче вместо да ме удари, той ми подаде ръка. Стиснах дланта му. Беше отпусната и влажна.

— Норм Ървинг — представи се той.

— Приятно ми е — измърморих, макар да не бях съвсем искрен.

— Чух, че свириш на китара, заек.

— Кой ти каза?

— Брат ти. Мистър Футбол. — Норм Ървинг отвори шкаф, пълен с китари в калъфи. Извади една и разкопча калъфа. Видях убийствена черна електрическа „Ямаха“.

— SA 30 — лаконично поясни Норм. — Купих я преди две години. Цяло лято ходих да боядисвам заедно с татко. Включи усилвателя. Не, не големия, а малкия, точно срещу теб.

Отидох до миниусилвателя, огледах го, но не видях ключ или бутон.

— Отзад е, заек.

— Ааа… — Открих клавишния превключвател и го щракнах. Червената лампичка светна и се чу глухо бръмчене. Звукът веднага ми допадна. Излъчваше някаква сила.

Норм извади от шкафа някакъв кабел и свърза китарата. Прокара пръсти по струните и от малкия усилвател се чу звук — БРЪНН. Беше нехармоничен, дисонантен и… божествен. Норм ми подаде ямахата.

— Какво? — Стъписах се, същевременно изпитах въодушевление.

— Брат ти каза, че свириш ритъм. Искам да те чуя.

Взех китарата и от усилвателя отново се чу БРЪНН. Ямахата беше доста по-тежка от кухарката на брат ми.

— Не съм свирил на електрическа китара — признах.

— Същото е.

— Какво да изсвиря?

— Да речем „Зелена река“46. Знаеш ли я?

Бръкна в малкото джобче на дънките си и извади перце. Успях да го взема, без да го изпусна.

— В ми мажор ли?

Защо ли попитах. „Цялата дрисня започва с ми мажор.“

— Ти решаваш, малкия.

Прокарах ремъка над главата си и нагласих подплънката на рамото си. Китарата увисна твърде ниско, защото Норман беше много по-висок от мен, но от притеснение и през ум не ми мина да регулирам ремъка. Изсвирих ми акорд и подскочих — толкова силно звукът отекна в салона. Норм се ухили, лъснаха зъбите му, с които щеше да бере ядове в бъдеще, ако не вземеше мерки, но усмивката му ме успокои.

— Вратата е затворена, заек. Усили звука и давай.

Завъртях копчето на усилвателя от 5 на 7.

Последвалото УАНГ беше достатъчно високо.

— Не ме бива в пеенето — смотолевих.

— Аз ще пея, ти само ще акомпанираш.

Песента на „Кридънс“ е построена върху основна рокендрол прогресия — не съвсем като на „Чери, Чери“, но подобна. Изпях си първите тактове наум, изсвирих ми акорд и реших, че е верен. Норман запя. Китарата почти го заглушаваше, обаче чувах достатъчно, за да преценя, че има хубав глас.

— „Заведи ме там, където хладната вода тече, о, и…“ Смених на ла акорд и той млъкна.

— И по-нататък е в ми мажор, така ли? — попитах. — Извинявай, извинявай.

Първите три такта от парчето бяха в ми мажор. На четвъртия смених на ла мажор, което е типичен преход в рокендрола, но звучеше кофти.

— Как е по-нататък? — попитах.

Норман, който беше пъхнал ръце в джобовете си, не продума. Изпях си пак мелодията наум и започнах отначало. На четвъртия такт преминах в до мажор… и се получи. По-нататък се наложи да прекъснем още веднъж, но след това тръгна като по вода. Липсваха ни само барабани, бас китара… и, разбира се, соло китара. Джон Фогърти от „Кридънс“ свиреше това соло както никога не бих могъл даже в най-смелите си мечти.

— Дай секирата — нареди Норман.

Неохотно се подчиних — не ми се разделяше с прекрасната ямаха.

— Благодаря, че ми позволи да посвиря на нея — измънках и тръгнах към вратата.

— Не бързай толкова, Мортън. — Промяната в обръщението не беше голяма, но поне не ме беше нарекъл „заек“. — Прослушването не е свършило.

Прослушване ли?

Той извади от шкафа по-малък калъф, отвори го и извади олющена полуакустична китара „Кей-900 G“ (уточнявам за всички, които се интересуват от китари).

— Включи я в големия усилвател, но го намали на четири. Тази „Кей“ прави микрофония.

Изпълних инструкциите му. Тази китара прилягаше на ръста ми по-добре от ямахата. Не се налагаше да се прегърбвам, за да свиря. Между струните беше затъкнато перце и аз го извадих.

— Готов ли си?

Кимнах.

— Едно… две… едно-две-три-и…

Бях адски притеснен, докато налучквах елементарната ритмична прогресия на „Зелена река“, но ако знаех какъв страхотен китарист е Норман, вероятно нямаше да се осмеля да свиря, а щях да избягам. Той изкара солото на Фогърти чудесно с всички ликове като в сингъла на „Фентъзи Рекърдс“. Аз въодушевено го следвах.

— Дай малко газ! — извика Норман. — Майната ѝ на микрофонията!

Завъртях на 8 копчето на големия усилвател и отново се включих. Китарите гърмяха, усилвателят пищеше като полицейска свирка и гласът на Норм се губеше. Нямаше значение. Продължих да свиря, следвайки солото му. Приличаше на сърфиране по висока вълна, носеща се към брега, което продължи две минути и половина.

Парчето свърши и тишината се върна с трясък. Ушите ми бучаха. Норм се загледа в тавана, позамисли се, после кимна:

— Не е върхът, но пък не е ужасно. Ако порепетираш, може би ще надминеш Снъфи.

— Кой е Снъфи? — попитах. Ушите ми още бучаха.

— Един пич, който е приет в Масачузетския. — Да опитаме „Като на тръни“. Знаеш ли това парче на „Сърчърс“47?

— От ми мажор ли?

— Не, с ре, но не с чисто ре. — Показа ми как да изсвиря ре с кутрето си. Схванах го веднага. Не звучеше точно като на плочата, но горе-долу се ядваше. Когато свършихме, бях плувнал в пот.

— Добре. — Норм свали от шията си ремъка на китарата. — Да вървим в пушкома. Умирам за една цигара.

Пушкомът беше зад сградата за професионално обучение. Там се събираха хипарите и пушачите, около тях се навъртаха момичета с тесни впити поли, висящи обици и с много грим. В дъното на шлосерската работилница клечаха две момчета. Бях ги виждал в училище, също както бях срещал по коридорите и Норман, обаче не ги познавах. Единият беше пепеляворус и пъпчасал, другият — със смешна, щръкнала червеникава коса. Изглеждаха като смотаняци, ама не ми пукаше — Норман Ървинг също наглед беше смотаняк, но не бях чувал по-страхотен китарист… освен на запис.

— Става ли заекът? — попита пепеляворусият. След малко щях да разбера, че се казва Кени Локлин.

— Бива го повече от Снъфи — отговори Норман.

Образът с шантавата рижава коса се ухили:

— Голяма утеха, няма що.

— Виж, ако не намерим някого, в събота ще изпуснем участието в Юрика Грейндж.

Извади пакет цигари „Кул“ и попита:

— Ще запалиш ли?

— Не пуша — отвърнах. Почувствах се тъпо и против волята си изтърсих: — Съжалявам.

Норман не реагира; запали цигарата си със запалка „Зипо“ с нарисувана змия и с надпис „НЕ МЕ НАСТЪПВАЙ“, после каза:

— Това е Кени Локлин. Бас китара. Рижавият е Пол Бушар. Барабани. А този бръмбар е братът на Кони Мортън.

— Джейми — представих се. Умирах от желание да ме харесат и да ме приемат в групата си, но не ми се щеше да започвам евентуалното си общуване с тях от позицията на малкия брат на мистър Футбол. — Аз съм Джейми — повторих и подадох ръка.

Ръкостискането им беше вяло като на Норман Ървинг. От деня, в който Норм ме прослуша в музикалния салон на гимназията в Гейт Фолс, съм свирил със стотици музиканти и почти всеки се ръкуваше така. Изглежда, рокаджиите пестят всичките си сили за свиренето.

— Е, какво ще кажеш? — попита Норман. — Искаш ли да те вземем в нашата група?

Дали исках? Ако ми беше заповядал да си изям връзките на обувките като ритуал за влизане в братството им, щях веднага да ги изнижа и да ги сдъвча.

— Разбира се, обаче нямам право да свиря в заведения, в които се сервира алкохол. Само на четиринайсет съм.

Тримата изненадано се спогледаха и се разсмяха.

— Ще мислим за свирене в барове, когато се прославим — заяви Норман и изпусна дим през ноздрите си. — Засега имаме участия само на тийнейджърски танцови забави. Като тази в Юрика Грейндж. Ти живееш там някъде, нали? Май в Харлоу.

— Хауоу — се изкиска Кени Локлин. — Така му викат местните селяндури. Хеуоу, селяндууи.

Норм не му обърна внимание и отново се обърна към мен:

— Слушай, искаш да свириш, нали? — Вдигна крак и изгаси цигарата си в подметката на износения си бийтълсов ботуш. — Брат ти каза, че ползваш неговата гибсън, но той няма адаптер, затова ще вземем от училище пискливата кей.

— Ще ни разреши ли учителят по музика?

— Няма да го питаме. Ела в четвъртък в Юрика Грейндж. Аз ще донеса китарата. Само да не вземеш да я счупиш, мамка ѝ и тъпата боклучарка. Ще направим репетиция. Донеси тетрадка да си запишеш акордите.

Звънецът удари. Хлапетиите изгасиха цигарите и се запътиха към училището. Минавайки край Норман, едно момиче го млясна по страната и го шляпна по задника. Той дори не удостои с поглед нахалницата, което ми се стори адски финяшко. Уважението ми към него се покачи с още една степен.

Новите ми „колеги музиканти“ не реагираха на звънеца, затова си тръгнах сам. Изведнъж ми хрумна нещо и се обърнах към тях:

— Как се казва групата?

— По-рано бяхме „Стрелците“ — като онези в Дивия Запад — отвърна Норм, — но звучеше малко, как да кажа… войнствено. Затова сега сме „Стоманени рози“. Веднъж у нас се бяхме напушили и Кени го измисли, докато зяпахме по телевизията някакво предаване за градинари. Яко е, нали?

През следващия четвърт век свирих с „Джей-Тоунс“, с „Робин енд дъ Джейс“, с „Хей-Джейс“ (и трите, ръководени от наперен китарист на име Джей Педерсън). Свирил съм с „Нагревателите“ и „Труповете“, с „Гробарите“, с „Последен рунд“, с „Блусарите от Андерсънвил“. Когато пънкът излезе на мода, свирих с „Червилото на Патси Клайн“, с „Бебетата в епруветки“, с „Плацента“ и със „Свят от тухли“. Свирих дори с рокабили група, наречена „Ало, ало, ченге заспало“. Мисля обаче, че никога не е имало по-хубаво название на банда от „Стоманени рози“.

— Не знам — промърмори мама. Не изглеждаше сърдита, но говореше така, сякаш я измъчва силно главоболие. — Само на четиринайсет си, Джейми. Конрад каза, че тези момчета са много по-големи от теб. Пушат ли?

Вечеряхме на кухненската маса, която след заминаването на Клеър и Анди изглеждаше много по-голяма.

— Не — отвърнах.

Майка се обърна към Кон:

— Пушат ли?

Кон, който тъкмо подаваше на Тери съда с царевичното пюре, отговори без колебание:

— Не.

Идваше ми да го разцелувам. През годините се случваше да се скараме като всички братя, но и като всички братя бяхме готови взаимно да се подкрепим, когато ножът опреше до кокала.

— Няма да свирим по барове, мамо — казах аз, но интуитивно чувствах, че и това ще се случи, и то много преди повечето членове на „Стоманени рози“ да навършат двайсет и една. — Само на фестивала в Юрика Грейндж. В четвъртък имаме репетиция.

— Бая ще трябва да репетирате — заядливо промърмори Тери. — Дайте ми още една пържола.

— Кажи „моля“, Терънс — машинално каза мама.

— Моля, дайте ми още една пържола.

Татко му подаде чинията. До този момент не беше проговорил. Можеше да е и добър, и лош признак.

— Как ще отидеш на тази репетиция? И въобще как ще се предвижвате за тези ваши… участия?

— Норман има микробус „Фолксваген“. Е, не е негов, а на баща му, обаче той му е разрешил да напише отстрани името на групата.

— Този Норман едва ли е на повече от осемнайсет — отбеляза мама. Беше престанала да се храни. — Откъде да знам дали е добър шофьор?

— Мамо, не могат без мен! Ритъм китаристът им е заминал за Масачузетс. Без ритъм китарист ще изпуснат участието в събота вечер! — В съзнанието ми като метеор проблесна мисъл: имаше вероятност Астрид Содърбърг да е на тази танцова забава. — Важно е! Наистина е много важно!

— Не ми харесва тази работа — промърмори мама и потърка слепоочията си.

Баща ми най-сетне се обади:

— Нека да отиде, Лора. Знам, че се тревожиш, но момчето има дарба.

— Добре — въздъхна тя.

— Благодаря, мамо! Благодаря, татко!

Тя взе вилицата си, после я остави обратно на масата.

— Обещай, че няма да пушиш нито тютюн, нито марихуана. И да пиеш алкохол.

— Обещавам — заявих и удържах обещанието си две години.

Или там някъде.

От участието на групата ни на седмото издание на фестивала в Юрика Грейндж си спомням най-вече как вонях на пот, когато четиримата се качихме на сцената. Никой не се поти обилно както четиринайсетгодишните пубертета. Преди да тръгна за първия си концерт, стоях под душа двайсет минута, докато свърши топлата вода, но когато се наведох да взема инструмента, взет на заем, вонях на страх. Стори ми се, че китарата тежи най-малко сто кила. Имаше защо да се страхувам. Дори при простотата, присъща на рокендрола, задачата, която Норм Ървинг ми беше поставил — да науча трийсет песни от четвъртък следобед до събота вечер — беше невъзможна. Така и му казах.

Той сви рамене и ми даде най-полезния съвет, който съм получавал като музикант:

— Ако не си сигурен в нещо, пропусни. И бездруго — добави и оголи изгнилите си зъби в демонична усмивка — ще дъня така, че никой няма да те чува.

Пол изпълни кратко барабанно соло, за да привлече вниманието на публиката, и завърши, като удари чинелите. Присъстващите учтиво изръкопляскаха, после се притаиха в очакване. Очите им (струваха ми се милиони) бяха приковани към малката сцена, осветена от прожектори, на която стояхме ние. Помня, че се чувствах адски тъпо с елека, украсен с пайета (останал от ерата на „Стрелците“), и се питах дали няма да повърна. Надали, защото на обяд почти не бях хапнал и бях пропуснал вечерята, обаче адски ми се гадеше. После си помислих: „Не, няма да повърна. Ще припадна. Да, сигурно ще припадна.“

Може би щеше да се случи, но Норм не ми остави време.

— Здравейте, ние сме „Стоманени рози“! Хайде, хора, ставайте и танцувайте — извика на публиката, а след това на нас: — Едно… две… и-и-и… групата заби!

Пол Бушар откри с маршовата фраза на том-тома, с която започва „Дръж се, Слупи“48, и засвирихме. Норм изпълняваше соло вокала с изключение на няколко парчета, в които се изявяваше Кени. С Пол го раздавахме беквокалисти. Отначало ужасно се стеснявах, но ми мина, когато чух гласа си. През усилвателите звучеше много по-различно — като глас на зрял човек. По-късно осъзнах, че публиката не обръща внимание на беквокала… макар че ще забележи, ако го няма.

Видях как двойките започнаха да излизат на дансинга — бяха дошли тъкмо за това… обаче не вярвах, че ще затанцуват, запалени от изпълнение, в което участвам и аз. След като се успокоих, че няма да ни освиркат и да ни изгонят от сцената, почувствах силно въодушевление, почти екстаз. Оттогава съм се друсал с какви ли не наркотици, но дори най-силните не предизвикваха у мен подобна екзалтация. Ние свирехме. Те танцуваха.

Свирихме от седем до десет и половина, с двайсетминутна почивка около девет, когато Норм и Кени оставиха китарите, изключиха усилвателите и излязоха навън да пушат. За мен часовете се изнизаха като насън — бях толкова замаян, че дори не се учудих, когато на едно от по-бавните парчета — мисля, че беше „Кой ще спре дъжда“49 — забелязах и нашите сред танцуващите двойки.

Мама беше склонила глава на рамото на татко. Клепачите ѝ бяха притворени, усмихваше се замечтано. Татко обаче не беше затворил очи и като мина край мен, ми смигна. Не се чувствах неловко от присъствието им. Въпреки че тези танцови забави бяха предимно за тийнейджъри, винаги идваха и много възрастни — и в Юрика Грейндж, и на сбирките на Дружеството на американските ветерани в Гейтс Фолс. Единственото, помрачаващо радостта ми от това първо участие, беше, че макар приятелките на Астрид да бяха там, нея я нямаше.

Нашите си тръгнаха рано, а Норман ме закара у дома със стария микробус. Бяхме опиянени от успеха, смеехме се и отново преживявахме емоцията. Преди да сляза, Норм извади десетдоларова банкнота и ми я подаде, а пък аз недоумяващо го изгледах.

— Твоят дял — обясни ми той. — Платиха ни петдесетачка. Двайсет за мен заради микробуса и защото съм солистът, а на вас по десет.

Взех банкнотата, все още чувствайки, че сякаш сънувам. Плъзнах страничната врата с лявата си ръка. Пръстите ме боляха от свиренето.

— В четвъртък те чакам на репетиция — каза Норм. — В музикалния салон след часовете. Обаче няма да те закарам до вас с микробуса, защото с татко ще боядисваме една къща в Касъл Рок.

Казах му да не се притеснява. Ако и Кон не можеше да ме закара, щях да се прибера на стоп. Повечето пътуващи по шосе № 9 между Гейтс Фолс и Харлоу ме познаваха и все някой щеше да ме качи.

— Репетирай „Кафявоокото момиче“50. Много изоставаше от нас.

Обещах, че ще се постарая.

— И още нещо, Джейми.

Погледнах го.

— Общо взето, се справи добре.

— По-добре от Снъфи — обади се Пол.

— Много по-добре от онзи дървеняк — добави Кени.

Похвалите им почти компенсираха разочарованието ми от отсъствието на Астрид.

Татко си беше легнал, но мама седеше до кухненската маса и пиеше чай. Беше по нощница, но още не беше свалила вечерния си грим и изглеждаше много красива. Усмихна се и забелязах, че очите ѝ са пълни със сълзи.

— Мамо? Добре ли си?

— Да. Радвам се за теб, Джейми. Но и малко се страхувам.

— Недей! — Аз я прегърнах.

— Нали няма да пропушиш покрай тези момчета? Обещай ми.

— Мамо, вече обещах.

— Обещай ми пак.

Подчиних се. На четиринайсет е по-лесно да обещаваш, отколкото да се изпотиш.

Кон лежеше на кревата си и четеше някаква научна книга. Недоумявах как човек може да чете такива книги за удоволствие (особено когато е гимназиален футболен герой), но Кони можеше. Като ме видя, остави книгата и каза:

— Беше доста добър.

— Откъде знаеш?

— Отбих се да ви чуя за минутка. Свирехте онази тъпа песен.

— „Дивачката“. — И без да го попитам, знаех за кое парче говори.

Следващия петък свирихме в залата на Дружеството на американските ветерани, а в събота — на училищното парти. Помня, че на него Норм промени текста на „Искаш да те лъжа, бейби“ на „Искаш да те лижа, бейби“. Възрастните не загряха — никога не се вслушват в текстовете на песните, но съучениците ни забелязаха и бяха във възторг. Спортният салон в гимназия „Гейтс Фолс“ беше голям и служеше като усилвател, затова вадехме страхотен саунд, особено на гръмките парчета като „Лекът е любов“51 .Абе, ние, момчетата, вдигахме голяма дандания (дано „Слейд“ ми простят за перифразата52). През почивката Кени, Норм и Пол отидоха в пушкома. Последвах ги и аз.

В пушкома имаше и няколко момичета, сред които Хети Гриър — тази, която беше плеснала Норм по задника в деня на моето прослушване. Тя го прегърна през шията и се притисна до него. Норм пъхна ръцете в задните джобове на джинсите ѝ и я придърпа още по-близо до себе си. Стараех се да не ги зяпам.

Зад мен някой плахо каза:

— Джейми?

Обърнах се. Беше Астрид. Носеше бяла права пола и синя блузка без ръкав. Косата ѝ, която в училище беше благоприлично вързана на опашка, сега беше разпусната и обрамчваше лицето ѝ.

— Здрасти — казах, но ми се видя недостатъчно и добавих: — Здрасти, Астрид. Не те видях в салона.

— Дойдох по-късно, защото с Бони чакахме баща ѝ да ни докара с колата. Страхотни сте!

— Благодаря.

Норм и Хети се целуваха като луди. Норм издаваше звуци като прахосмукачката на майка ми. Освен това се натискаха, но Астрид не ги забелязваше. Сияещите ѝ очи не се откъсваха от лицето ми. Обиците ѝ бяха във формата на жаби. Сини жаби, в тон с блузата ѝ. В подобни моменти забелязваш и най-малките подробности.

Стори ми се, че чака да кажа още нещо, затова допълних репликата си:

— Благодаря много.

— Ще пушиш ли?

— Аз ли? — Хрумна ми за миг, че майка ми я е пратила да ме шпионира. — Не пуша.

— Тогава ме изпрати до салона.

Подчиних се на драго сърце. Разстоянието между пушкома и задния вход на спортния салон беше четиристотин метра. Искаше ми се да беше четири километра.

— С някого ли си дошла? — попитах.

— Само с Бони и Карла. Не съм с гадже. Нашите не ми дават да излизам с момчета, докато не стана на петнайсет.

И може би за да ми покаже колко глупава е тази забрана, тя ме хвана за ръката, а като стигнахме до задния вход, ме погледна в очите. Без малко щях да я целуна, но ме достраша.

Понякога момчетата са тъпанари.

Докато товарехме барабаните на Пол в микробуса след купона, Норм ми каза строго, почти бащински:

— След почивката направи хиляда гафа. Какво ти стана?

— Не знам — измънках. — Ще внимавам следващия път.

— Дано. Ако сме добри, ще имаме и други участия. Иначе няма да ни канят. — Потупа ръждясалата ламарина на микробуса и добави: — А Бетси не се храни с въздух, нито пък аз.

— От мацето се шашна — обади се Кени. — Русата сладурана с бялата поличка.

На Норм явно му просветна. Хвана ме за раменете и леко ме разтърси — бащински, в унисон с тона си.

— Забий я, малкия. Забий я максимално бързо, че да ти потръгне и свиренето.

И ми даде петнайсет долара.

В навечерието на Нова година свирихме в Юрика Грейндж. Валеше сняг. Астрид беше там, носеше яке с качулка с кожена подплата. Придърпах я под аварийното стълбище и я целунах. Червилото ѝ беше с ягодов вкус. Когато се отдръпнах, тя впери в мен прекрасните си големи очи и се засмя:

— Мислех, че никога няма да го направиш.

— Не беше ли добре?

— Целуни ме пак и ще ти кажа.

Стояхме под стълбището и се целувахме, докато Норман не ме потупа по рамото:

— Стига толкова, деца. Време е да посвирим още малко.

Астрид ме млясна по страната:

— Изсвирете „Дивачката“, обожавам тази песен. — И забърза към залата, като се хлъзгаше по снега с официалните си обувки. С Норм я последвахме.

— Болят ли те топките? — попита той.

— А?

— Няма значение. Първо ще изсвирим нейното парче. Знаеш какво да кажеш, нали?

Знаех, защото групата ни често изпълняваше песни по желание. Щях да го направя с удоволствие, защото се чувствах по-уверен с китарата пред мен — моя електрически щит, включен в усилвателя и готов за битката.

Качихме се на сцената. Пол удари обичайния барабанен риф като сигнал, че почивката е свършила и групата е готова да започне. Норм оправи ремъка на рамото ми (не че се налагаше) и ми кимна. Пристъпих към централния микрофон и извиках колкото ми глас държи:

— Следващата песен е за Астрид, защото я пожела и защото… май съм ВЛЮБЕН в теб, дивачке!

И въпреки че като фронтмен Норм имаше изключителното право да подава началото на песните, този път го направих аз: едно… две… и-и-и… групата заби. На дансинга приятелките на Астрид закачливо я удряха с юмручета и пищяха от възторг. Лицето ѝ беше пламнало. Тя ми изпрати въздушна целувка.

Астрид Содърбърг ми изпрати въздушна целувка!

И така, групарите от „Стоманени рози“ си имаха гаджета. Или може би „групита“. Може би и двете. За групарите невинаги е лесно да определят границата. Норм си имаше Хети. Пол — Сузан Фурние. Кени си имаше Карол Плъмър. Аз си имах Астрид.

Понякога Хети, Сузан и Карол пътуваха с нас с микробуса, когато имахме участия извън Харлоу. На Астрид ѝ беше забранено да ни придружава, но я пускаха с момичетата, когато Сузан успяваше да измоли от родителите си семейната кола.

Понякога трите излизаха на дансинга и танцуваха една с друга, но често стояха една до друга и гледаха танцуващите. С Астрид прекарвахме почивките в целувки и все по-често усещах, че устата ѝ мирише на цигари. Не ми беше неприятно. Щом го разбра (момичетата интуитивно усещат такива неща), започна да пуши пред мен и няколко пъти пусна малко дим в устата ми, докато се целувахме. Получих такава ерекция, че можех да троша бетон с оная си работа.

Седмица след петнайсетия си рожден ден Астрид получи разрешение да дойде с нас на фестивала в Луистън. На връщане се целувахме през целия път и когато бръкнах под палтото ѝ и хванах едната ѝ гърда (вече доста по-голяма от прасковка), тя не отблъсна ръката ми, както правеше дотогава.

— Хубаво ми е — прошепна. — Знам, че не е редно, но е толкова приятно.

— Може би тъкмо затова — казах. Момчетата невинаги са тъпанари.

Мина месец, преди Астрид да ми позволи да ѝ бръкна в сутиена, и цели два, докато позволи да изследвам всичко под полата ѝ. Но когато накрая стигнах и дотам, призна, че и това ѝ е приятно. Обаче не се навиваше на нищо повече.

— Сигурна съм, че от първия път ще забременея — прошепна ми една вечер на паркинга, след като се бяхме разгорещили твърде много.

— Ще купя нещо — предложих. — От аптека в Луистън, където не ме познават.

— Карол казва, че тези неща се късат. Случило ѝ се веднъж с Кени и после треперила цял месец. Помислила, че мензисът ѝ няма да дойде. Но може да правим други работи. Обясни ми какви.

Тези други работи също се оказаха приятни.

На шестнайсет години взех шофьорска книжка, и то от първия път, за разлика от братята ми и сестра ми Клеър. Отчасти ми помогнаха заниманията в шофьорския курс, но най-голямата заслуга беше на Цицерон Ървинг, бащата на Норм. Норм живееше в Гейтс Фолс с майка си — добродушна перхидролена блондинка, — но прекарваше повечето уикенди с баща си в караваната му в мръсния парк зад железопътния прелез в Мотън.

Ако в събота вечер ни предстоеше участие, следобеда заедно с момичетата се събирахме при Цицерон на пица. Често ми предлагаха джойнт и след като отказвах в продължение на почти година, накрая се предадох и опитах. Отначало ми беше трудно да дърпам, обаче (както мнозина читатели знаят от опит) постепенно ми ставаше все по-лесно. В онези дни не пушех много, само колкото да се отпусна за концерта: свирех по-добре, когато главата ми още беше позамаяна от тревата. Харесваха ми гостуванията в караваната на Цицерон, защото там много се смеехме.

Една събота му споменах, че следващата седмица ще се явявам на шофьорския изпит. Той попита дали ще бъде в Касъл Рок или в „близнаците“, имайки предвид Луистън-Обърн. Като чу Л-О, дълбокомислено кимна:

— Значи Джо Кафърти ще те изпитва. От двайсет години това му е работата. Пиехме си питието заедно във „Веселия тигър“ в Касъл Рок, когато бях полицай там. Беше, преди градът да се разрасне и да получи правото на редовно полицейско управление.

Трудно ми беше да си представя като полицай този прошарен, хърбав образ със зачервени очи, вечно по потник и опърпан памучен панталон. Но хората се променят. Понякога се изкачват по стълбата, друг път слизат. Слизането често е подпомагано от различни вещества — като например това, което той толкова умело свиваше в цигарена хартийка и споделяше с подрастващите приятели на сина си.

— Старият Джоуи никого не пуска от раз — каза Цицерон. — При него е въпрос на принцип.

Знаех го. Клеър, Анди и Кон си бяха изпатили от Джо Кафърти. Тери се падна при друг изпитващ (може би инспектор Кафърти е бил болен) и въпреки че беше роден шофьор и караше отлично от първия миг зад волана, в деня на изпита беше кълбо от нерви и при успоредното паркиране се удари в противопожарен кран.

— Ще направиш три неща, ако искаш да изкараш — каза Цицерон, подавайки на Пол Бушар джойнта, който беше свил. — Първо, до изпита няма да бараш лайняната трева.

— Добре. — Донякъде изпитах облекчение. Тревата ми харесваше, но при всяко пафкане се сещах, че нарушавам даденото на мама обещание, но, от друга страна, се успокоявах, че нито пуша тютюн, нито пия алкохол, тоест спазвах седемдесет и пет процента от обещаното.

— Второ, ще го наричаш сър. „Благодаря ви, сър“, като се качиш в колата, „Благодаря ви, сър“, като слезеш. Обича четките. Ясно ли е?

— Ясно.

— Трето и най-важно, вземи да се подстрижеш. Джо Кафърти мрази хипарите.

Третото хич не ми хареса. Откакто бях в групата, бях пораснал с цели осем сантиметра, но по отношение на косата не бях такъв бързак. Чаках я година да порасне до раменете. Нашите все ми натякваха за гривата. Казваха ми, че приличам на бродяга. Анди беше още по-безцеремонен:

— Щом искаш да приличаш на момиче, Джейми, защо не облечеш и рокля?

Божичко, нима има нещо по-логично от разумни доводи на вярващ християнин?

— Да, бе. Ако се подстрижа, ще заприличам на зубрач!

— И сега приличаш на зубрач — подхвърли Кени и всички се засмяха. Дори и Астрид (после сложи ръка на бедрото ми, за да ме умилостиви).

— Тъй си е — кимна Цицерон Ървинг, — обаче ще приличаш на зубрач с шофьорска книжка. Поли, ще запалиш ли този джойнт, или само ще го съзерцаваш?

До изпита не пуших трева. Наричах инспектор Кафърти сър. Подстригах се като бизнесмен, което разби моето сърце, но зарадва майчиното. На паралелното паркиране чукнах бронята на колата зад мен, но инспектор Кафърти ме пусна:

— Имам доверие в теб, синко.

— Благодаря ви, сър. Няма да ви подведа.

За седемнайсетия ми рожден ден имаше семейно тържество в нашата къща, улицата пред която вече беше асфалтирана — резултат от прогреса. Разбира се, Астрид също беше поканена и ми подари собственоръчно изплетен пуловер. Облякох го веднага, въпреки че беше августовска жега.

Мама ми подари луксозен сборник с историческите романи на Кенет Робъртс (които дори прочетох). От Анди получих Библия с кожена подвързия (която също прочетох — главно за да му направя напук) и с името ми щамповано със златни букви, а посвещението на форзаца беше цитат от Откровение 3: „Виж! Стоя пред вратата и хлопам. Ако някой чуе гласа ми и отвори вратата, ще вляза при него.“53 Загатнатият укор, че съм се отклонил от правия път, не беше без основание.

Клеър — вече на двайсет и пет години, учителка в Ню Хемпшир — ми подари шикозно спортно сако, а Кон, който открай време си беше стиснат, ми даде шест комплекта струни за китара. Е, поне бяха качествени.

Мама донесе тортата и всички изпяха традиционната песен. Ако Норм беше с нас, сигурно щеше да изгаси свещите със своя гръмък рокаджийски глас, но тъй като го нямаше, ги духнах сам. Докато майка раздаваше чинийките, се сетих, че нямам подарък от татко и от Тери — даже нещо дребно като хипарска вратовръзка например.

След тортата и сладоледа (вани-шоко-яг, разбира се) забелязах как татко и Тери се спогледаха, после баща ми погледна мама и тя му се усмихна леко притеснено. След много години, когато мислено се връщах в миналото, осъзнах, че много често съм я виждал да се усмихва така, когато вече порасналите ѝ деца едно подир друго напускаха семейното гнездо.

— Да отидем в хамбара, Джейми. — Татко се изправи.

— С Терънс сме ти купили нещичко.

„Нещичкото“ се оказа форд „Галакси“, модел 1966. Колата беше измита, излъскана и бяла като лунна светлина върху сняг.

— Боже мой! — промълвих почти благоговейно и всички се разсмяха.

— Каросерията я биваше, но двигателят трябваше да се пипне — обясни Тери. — С татко шлифовахме клапаните, сменихме свещите, сложихме нов акумулатор… пълна програма.

— Обърни внимание на гумите — посочи баща ми.

— Нямат бели кантове, но са нови, а не регенерирани. Харесва ли ти, синко?

Прегърнах го. Прегърнах и двамата.

— Само те моля да обещаеш, че никога няма да сядаш на волана, след като си пил. Не ни принуждавай един ден да се проклинаме, че сме ти подарили нещо, с което си наранил себе си или другиго.

— Обещавам — казах.

Астрид — с която по-късно, откарвайки я у дома с новата кола, щях да споделя един джойнт, — стисна ръката ми и каза:

— Ще следя дали спазва обещанието си.

След като направих два тура до езерото Харис (не можех да закарам цялата компания наведнъж), една случка от миналото се повтори. Някой ме дръпна за ръката. Беше Клеър. Заведе ме в килера до външната врата както в деня, в който преподобният Джейкъбс върна гласа на Кон със своя електрически нерв-стимулатор.

— Мама иска да обещаеш още нещо — каза Клеър, — но ѝ е неудобно, затова ще ти го кажа аз.

Зачаках.

— Астрид е добро момиче — продължи сестра ми. — Пуши, усещам по дъха ѝ. Обаче това не е болка за умиране. Ясно, че е момиче с вкус, щом ходи вече три години с теб.

Не продумах.

— Освен това е умна. Предстои ѝ да завърши университет. Затова обещай, че няма да ѝ надуеш корема, докато се натискате на задната седалка на колата. Става ли?

Помъчих се да се усмихна. Ако бях успял, усмивката ми щеше да е и весела, и тъжна. От две години с Астрид си имахме кодова думичка: облекчаване. Означаваше взаимна мастурбация. Няколко пъти ѝ предложих да използваме презервативи, дори купих три (единия държах в портфейла си, другите бях скрил под една дъска на пода в стаята си). Тя обаче беше убедена, че ако опитаме, кондомът ще се скъса или ще изпуска. Затова… облекчаване.

— Сърдиш ли се? — попита Клеър.

— Не — отвърнах. — Не мога да ти се разсърдя, Клеъри-Чери.

Наистина не можех. Бях бесен на изверга, за когото после се омъжи, и този гняв още не е затихнал.

Прегърнах я и обещах, че няма да надуя корема на Астрид. Удържах обещанието си, макар че много пъти бях на косъм да го наруша преди паметния ден в хижата край Покрива на света.

По онова време понякога сънувах Чарлс Джейкъбс — как оформя с пръсти пещери в моята Череп планина или как изнася Страшната проповед и главата му е увенчана със синкав пламък, напомнящ електрическа корона. Иначе той отсъстваше от мислите ми до един юнски ден през 1974. Бях на осемнайсет. Астрид — също.

Учебните занятия бяха приключили. Групата ни имаше куп ангажименти за лятото (включително две участия в барове, за които нашите неохотно ми бяха дали разрешение), денем щях да работя във фермата на Марстелър като миналата година. Бизнесът с течни горива се развиваше добре и нашите нямаха проблем с таксите за обучение в Мейнския университет, но очакваха и моя принос. Имах седмица, преди да започна работа във фермата, и с Астрид прекарвахме много време заедно. Понякога бяхме у нас, понякога — у тях. През следобедите често обикаляхме по селските пътища с моя форд. Паркирахме на някое скришно място и след това… облекчение.

През този следобед бяхме паркирали край изоставена кариера за пясък близо до шосе № 9 и си подавахме един на друг джойнт от недоброкачествена трева. Беше горещо и задушно, от запад се задаваха буреносни облаци. В далечината отекваха гръмотевици, сигурно имаше и мълнии. Не ги виждах, но радиото в колата пращеше от статичното електричество, което на моменти заглушаваше „Пушим в мъжката тоалетна“54 — хит, който тази година „Стоманени рози“ свиреха на всяко участие.

Тъкмо тогава преподобният Джейкъбс се завърна в ума ми като дълго отсъствал гост; включих двигателя и казах:

— Изгаси джойнта. Ще те заведа някъде.

— Къде?

— Място, за което ми разказваше един човек. Ако още го има.

Астрид прибра джойнта в тенекиена кутийка от хапчета за възпалено гърло и я пъхна под седалката. След като изминахме два-три километра по шосе № 9, завих на запад по пътя към курорта „Козя планина“. Тук дърветата бяха засадени по-нагъсто от двете страни на платното и слънцето, обкръжено от ореол от мараня, изчезна зад прииждащите буреносни облаци.

— Ако мислиш за комплекса, няма да ни пуснат — отбеляза Астрид. — Навремето нашите имаха карта, но не я подновиха. Трябвало да спестяват, за да плащат за следването ми в Бостън. — Тя сбърчи нос.

— Не отиваме там.

Минахме през местността Лонгмедоу, където Братството на младите методисти се беше събрало на ежегодния си пикник. Хората хвърляха тревожни погледи към небето, прибираха постелките си и хладилните си чанти и бързаха към колите си. Гръмотевиците се чуваха по-силно, като трясък от претоварени вагони, прекосяващи небето. Видях мълния, която падна от другата страна на Върха в небето. Почувствах възбуда. „Красиво е“ — бе казал Чарлс Джейкъбс през онзи последен ден в града ни.

Минахме край табела с надпис:

— Джейми…

— Тук някъде имаше отбивка към Върха в небето — прекъснах я. — Беше черен път и може да го няма вече, но…

Беше си там и още не беше асфалтиран. Завих по-рязко от необходимото и колата няколко пъти поднесе.

— Дано знаеш какво правиш — промърмори Астрид. Не изглеждаше изплашена, че караме към центъра на гръмотевичната буря, а по-скоро заинтригувана и леко възбудена.

— Дано.

Пътят стана по-стръмен. Колата продължи да поднася по чакъла, но, общо взето, се държеше. На четири километра от разклона дърветата сякаш се отдръпнаха назад и пред нас изникна Върха в небето. Астрид ахна и се приведе на седалката. Ударих спирачките, гумите изсвириха и фордът спря.

Вдясно имаше стара хижа със счупени прозорци и с изкорубен, покрит с мъх покрив. По сивите, олющени стени се виждаха плетеници от избелели, нечетливи графити. Пред нас се простираше грамадна полегата плоскост от гранит, напомняща изпъкнало чело. В най-високата му част, точно както ми описа Джейкъбс преди половината ми живот, беше забит железен стълб, който се извисяваше към облаците — вече черни и сякаш на една ръка разстояние. От лявата ни страна, накъдето гледаше Астрид, се виждаха хълмове, долини и сиво-зелени гори, простиращи се към океана. Там, на изток, слънцето все още грееше и сиянието му обливаше земята.

— Господи, колко е красиво! Защо не си ме водил тук досега?

— И аз идвам за пръв път. Бившият ни пастор…

Не можах да довърша мисълта си. Ослепителна мълния раздра небето. Астрид изпищя и закри с ръце главата си. За момент — странен, страховит, великолепен момент — въздухът се сгъсти и сякаш се превърна в наелектризирано моторно масло. Почувствах как космите ми — дори най-фините в ушите и в носа ми — се изправят. После се разнесе кратък остър звук, все едно невидим великан щракна с пръсти. Проблесна втора мълния и удари металния стълб, оцветявайки го в яркосиньо като пламъците, които в сънищата ми танцуваха около главата на Чарлс Джейкъбс. Стиснах клепачи, иначе светлината щеше да ме ослепи. След миг отворих очи — сега стълбът беше огненочервен. „Като подкова в огнище на ковачница“ — беше казал Джейкъбс и наистина изглеждаше точно така. Отново се чу тътен.

— Да бягаме, а? — креснах, опитвайки се да надвикам бученето в ушите си.

— Не! — изкрещя тя. — Да се скрием там! — И посочи схлупената хижа.

Мислех да кажа, че е по-безопасно да влезем в колата — чувал бях, че гумите действат като изолатор и предпазват от мълнии, — но пък на Върха в небето бяха бушували хиляди гръмотевични бури, а хижата беше невредима. Докато тичахме натам ръка за ръка, осъзнах, че е оцеляла, защото железният стълб привличаше мълниите. Поне досега беше оцеляла.

Тъкмо стигнахме до отворената врата, заваля град. Ледени късове с големината на орех затрополиха върху гранита.

— Ужас, ужас, ужас! — викаше Астрид… но и се смееше.

Втурна се в хижата. Последвах я и в този миг отново блесна мълния — артилерийски залп над апокалиптично бойно поле. Сега гърмът повече напомняше изплющяване, отколкото изпукване.

Астрид се вкопчи в рамото ми:

— Гледай!

Бях пропуснал момента, в който мълнията беше ударила железния стълб, но видях какво последва. Надолу по сипея се търкаляха светещи плазмени топки — огньове на свети Елмо55. Бяха половин дузина. После една по една изчезнаха в небитието.

Астрид ме прегърна, но не спря дотук. Сключи ръце около врата ми и се повдигна, като обви бедра около таза ми.

— Фантастично! — изкрещя.

Градушката премина в пороен дъжд. Покрива на света се скри зад дъждовната завеса, но железният стълб се виждаше добре, защото бе удрян от светкавици отново и отново: проблясваше в синьо и виолетово, после в огненочервено, а след това угасваше до следващата мълния.

Такъв порой рядко продължава дълго. След като поутихна, видяхме, че гранитният склон под стълба се е превърнал в река. Гръмотевиците продължаваха да тътнат, но яростта им постепенно стихна и се превърна в сърдито ръмжене. Отвсякъде се чуваше ромолене на вода, сякаш земята шепнеше. На изток слънцето още грееше и над Брунсуик, Фрипорт и Джерусалемс Лот блестяха дъги — не една-две, а шест, преплетени като олимпийски кръгове.

Астрид ме обърна към себе си и промълви:

— Искам да ти кажа нещо.

— Какво? — Изведнъж реших, че ще развали магията, като ми съобщи, че ще скъса с мен.

— Миналия месец майка ме заведе на лекар. Каза ми, че не я интересува колко е сериозна връзката ни, не ѝ влизало в работата, но искала да бъде сигурна, че се грижа за себе си. Така се изрази. „Ще обясниш на лекаря — ми каза, — че искаш да ти ги изпише, защото мензисът ти е нередовен и болезнен. Като види, че те придружавам, няма да откаже.“ — Недоумяващо я изгледах и тя ме тупна по гърдите. — Противозачатъчни хапчета, глупчо. „Оврал“. Започнах да ги вземам в първия ден на цикъла си и вече е безопасно да… знаеш какво. Чаках подходящия момент и мисля, че настъпи. — Очите ѝ, приковани в моите, искряха. После сведе поглед и смутено прехапа устни. — Само… не се разгорещявай много, чу ли? Мисли за мен и бъди нежен. Защото ме е страх. Карол каза, че първия път адски боляло.

Разсъблякохме се взаимно и накрая останахме голи. Навън облаците полека-лека се разнасяха, слънцето отново се показа и ромоленето на течащата вода започна да затихва. Ръцете и краката на Астрид бяха загорели, но тялото ѝ беше снежнобяло. Космите на пубиса ѝ бяха с цвета на чисто злато. Тръгнахме към вехтия матрак в ъгъла, където покривът още не беше пропаднал. Мисля, че не бяхме първите, използвали хижата за това, за което я използвахме през онзи ден.

Астрид ми помогна да го вкарам в нея, после ми прошепна да спра. Попитах я дали всичко е наред. Да, но искала да го направи сама.

— Чакай, миличък, не мърдай.

Подчиних се. Беше мъчително, но и прекрасно. Астрид повдигна бедрата си, проникнах малко по-навътре в нея. Същото движение. Още по-дълбоко проникване. Бях вперил поглед в матрака и помня избелелия десен, петната и мравката, която пълзеше нагоре. Астрид отново повдигна бедрата си. Проникнах докрай и тя ахна:

— Божичко!

— Заболя ли? Ако те боли…

— Не, прекрасно е. Мисля, че сега… можеш да го направиш.

Направих го. Направихме го заедно.

Беше нашето любовно лято. Любехме се къде ли не (веднъж дори в спалнята на Норман в караваната на Цицерон Ървинг, където счупихме леглото и трябваше да го сглобим), но най-често в хижата на Върха в небето. Тя беше нашето гнезденце. Написахме си имената сред стотици други на стената. Но не преживяхме друга буря. Не и през това лято.

През есента заминах за Мейнския университет в Ороно, а Астрид — за университета Съфолк в Бостън. Предполагах, че раздялата ни е временна, че през ваканциите ще бъдем заедно и че в необозримото бъдеще ще се оженим, след като се дипломираме. Една от малкото поуки, които си извлякох оттогава относно основните различия между половете, е, че мъжете кроят планове, а жените — не.

След онази буря, докато пътувахме към къщи, Астрид каза:

— Радвам се, че ми беше първият.

Отвърнах, че и аз се радвам, без да се замисля за подтекста.

Не се разделихме драматично. Просто се отдръпнахме един от друг. Архитект на постепенното отдалечаване — ако имаше такъв — беше Дилия Содърбърг, майката на Астрид — хубава и кротка женица, която неизменно се държеше мило, но всеки път ме гледаше така, както продавач гледа подозрителна двайсетдоларова банкнота. „Може и да е истинска — си мисли, — но има нещо… има нещо гнило.“

Ако Астрид беше забременяла, моите планове за бъдещето вероятно щяха да се осъществят. Кой знае, може би щяхме да сме щастливи заедно: три деца, гараж за две коли, басейн в задния двор… всичко както си му е редът. Но… едва ли. Честите турнета (както и момичетата, които винаги се тълпят около рокбандите) щяха да ни разделят. Гледайки назад, мисля, че подозренията на Дилия Содърбърг бяха оправдани. Наистина бях фалшива двайсетачка. Достатъчно добра, за да мине на някои места, но не и в нейния магазин.

Раздялата със „Стоманени рози“ също не беше драматична. Първия път, когато се върнах вкъщи за уикенда, свирих с тях в петък вечер в салона на Американските ветерани, а в събота — в кръчмата „При Скутър“ в Норт Конуей. Както обикновено се справихме добре. Вече вземахме по сто и петдесет долара на участие. Помня, че пях соловокала на „Разкърши разкошно тяло“56 и изкарах доста добро соло на хармоника.

Но когато се върнах за Деня на благодарността, разбрах, че Норм е взел нов ритъм китарист и е сменил името на групата на „Рицарите на Норман“.

— Извинявай, братко — каза и вдигна рамене, — имаме адски много покани за участия, а не мога да работя в трио. Барабани, бас и още две китари — това е рокендролът.

— Няма нищо — смънках. — Разбирам. — И наистина разбирах, защото беше прав. Или почти. Барабани, бас, още две китари и всичко почва с ми мажор.

— Утре вечер ще свирим в „Рошавото пони“ в Уинтроп. Ако искаш, заповядай, ще те включим. Ще те представим като специален гост.

— Благодаря, но ще пропусна.

Бях чувал как свири новият ритъм китарист. Беше с година по-млад от мен, но вече по-добър от мен. Плюс това предпочитах да прекарам вечерта с Астрид. Както и направих. Подозирам, че дотогава беше вече излизала с други — хубаво момиче като нея не стои само вкъщи, — обаче беше дискретна. И любвеобилна. Прекарахме добре Деня на благодарността. „Стоманени рози“ (или „Рицарите на Норман“ — име, с което, слава богу, не се налагаше да свиквам) изобщо не ми липсваха.

Добре де. Няма да си кривя душата.

Почти не ми липсваха.

Един ден, малко преди коледната ваканция, отидох в „Мечата бърлога“ (така наричаха студентското барче в Мейнския университет), за да си взема бъргър и кока-кола. На излизане се загледах в таблото с обяви. Сред безбройните картончета, които предлагаха учебници, коли и пътувания до най-различни дестинации, открих едно със следния текст:

По това време вече имах яркочервена китара „Гибсън SG“ и след лекциите отидох с нея в Къмбърланд Хол, където се запознах с Джей Педерсън. Беше забранено да се вдига шум в общежитието по времето, отредено за учене, затова двамата посвирихме тихичко в стаята му. По-късно вечерта забихме с усилватели в салона на общежитието. Разтресохме стените здраво и след половин час бях приет в групата. Джей беше много по-добър от мен, но не се притеснявах — все пак бях започнал кариерата си в рокендрола с Норман Ървинг.

— Мисля да сменя името на бандата. Ще я кръстя „Нагревателите“ — каза Джей. — Как ти се струва?

— Ако делиш парите честно и ми оставяш време за учене през седмицата, кръсти я „Задници от ада“, ако искаш, все ми е едно.

— Не е лошо име, съперничи на „Дъг и щурите откачалки“, обаче няма да ни канят да свирим на ученически забави. — Подаде ми ръка и аз стиснах дланта му вяло — типичното за рокаджиите здрависване „умряла риба“.

— Добре дошъл в групата, Джейми. Репетицията е в сряда вечер. Ако не се явиш, значи си задръстен и ще пропуснеш купона.

Имах много кусури, но не бях задръстен и се явих. Винаги се явявах в продължение на почти две десетилетия — с една дузина банди и в поне сто града — и участвах в големия купон. Ритъм китаристът винаги си намира работа, дори да е толкова надрусан, че едва стои на краката си. Общо взето, две неща са важни: да се явяваш навреме и да хващаш ми мажор с баре.

Проблемите започнаха, когато престанах да се явявам.