XII

Забранените книги. Моят престой в Мейн. Печалната участ на Мери Фей. Разразява се буря

След около шест седмици получих имейл от някогашната си сътрудничка в проучванията.

До: Джейми

От: Бри

Тема: За сведение

В имейла след гостуването си в нюйоркското жилище на Джейкъбс ми писа, че той споменал книгата „De Vermis Mysteriis“. Запомних заглавието вероятно защото с гимназиалните си познания по латински можах да си го преведа — означаваше „Загадките на червея“. Май е трудно да се откажа от навика да изследвам житието и битието на Джейкъбс, защото веднага направих справка. Разбира се, тайно от съпруга си, който смята, че завинаги съм затворила тази страница.

Накратко, добрах се до интересна информация. Според католическата църква „De Vermis Mysteriis“ е сред шестте така наречени „Забранени книги“, известни като гримоари102. Останалите са „Книга на Аполон“ (той е бил лекар по времето на Исус) „Книга за тайните“ от Алберт Велики (магии, талисмани, разговори с мъртвите), „Лемегетон“ или „Малкият ключ на Соломон“ (уж написана от цар Соломон) и „Гримоар на Пикатрикс“. Навярно последната и „De Vermis Mysteriis“ са вдъхновили Лъвкрафт при съчиняването на „Некрономикон“.

Оказа се, че могат да се намерят всички „Забранени книги“ С ИЗКЛЮЧЕНИЕ HA „De Vermis Mysteriis“. Според Уикипедия до началото на двайсети век тайните пратеници на Католическата църква (за това е писал и Дан Браун!) са изгорили почти всички екземпляри от въпросната творба (впрочем папската армия отказва да признае съществуването ѝ). Съдбата на оцелелите шест-седем екземпляра е неизвестна — предполага се, че са били унищожени или че са притежание на частни колекционери.

Джейми, всички Забранени книги описват МОГЪЩЕСТВОТО и как да го придобиеш с помощта на алхимията (която сега наричаме „наука“), математиката и зловещи окултни ритуали. Мисля, че са бабини деветини, но все пак нещо ме тревожи — ти сподели с мен, че Джейкъбс е посветил живота си на изучаване на електричеството, и ако се съди по успехите му в лечението с електрически ток, сега той притежава страховита сила, неописуемо могъщество. Което ми напомни онази стара поговорка: „Който хване тигър за опашката, не смее да го пусне.“

И още два факта за твое сведение.

Номер едно: до средата на седемнайсети век Католическата църква наказвала с отлъчване всеки, дръзнал да изучава potestas magnum universum (силата, която движи света).

Номер две: в Уикипедия се твърди (без да се излагат доказателства, признавам), че най-прочутото двустишие в „Некрономикон“ е преписано от екземпляр на „De Vermis Mysteriis“, до който Лъвкрафт е имал достъп (със сигурност не го е притежавал, бил е твърде беден, за да си купи толкова рядка книга). Ето цитата: „Не е мъртво онова, що лежи във вечността; в небивали еони ще умре дори смъртта.“ От него сънувах кошмари. Честна дума.

Понякога ти наричаше Чарлс Джейкъбс „моя някогашен пети персонаж“. Дано най-сетне си приключил с него, Джейми. Навремето нямаше да приема насериозно тези дивотии, но навремето си мислех, че чудодейните изцеления — тези циркове, устройвани от евангелистите — са само въдица за баламите.

Обади ми се някой път, става ли? Успокой ме, че житието и битието на Джейкъбс вече не те вълнуват, че този човек е останал в миналото ти.

С обич (както винаги)

Бри

Разпечатах имейла и го прочетох още два пъти. После направих справка в Гугъл за „De Vermis Mysteriis“ и намерих всичко, което ми беше написала Бри, плюс още нещо. В блог за антикварни книги, наречен „Тайни томове за магии & заклинания“ някой беше нарекъл забранения гримоар на Лудвиг Прин „най-опасната книга, писана някога“.

* * *

Излязох от жилището си, разходих се до най-близката будка и за първи път след краткия флирт с тютюна в университета си купих пакет цигари. В жилищната ми сграда пушенето беше забранено, затова седнах на стъпалата пред входната врата и запалих. При първото дръпване се закашлях, зави ми се свят и си помислих: „Тези проклетии щяха да погубят Астрид, ако Чарли не се беше намесил.“

Да. Чарли и чудотворните му изцеления. Чарли, който беше хванал за опашката тигър и не искаше да го пусне.

„Нещо стана — каза Астрид в съня ми, хилейки се зловещо — нямаше ѝ следа от предишната ѝ чаровна усмивка. — Нещо стана и Майка скоро ще дойде.“

Помня и какво каза, след като Джейкъбс ѝ пусна в главата тайното си електричество:

В стената има врата, покрита с бръшлян. Мъртъв бръшлян. Тя чака.

А когато бившият пастор я попита коя е „тя“, Астрид изломоти:

— Не е онази, която очаквате, която ви трябва.

„Мога да наруша обещанието си — казах си и хвърлих цигарата. — Няма да ми е за пръв път.“

Да, наистина. Но тъкмо това обещание трябваше да спазя.

Влязох в жилищната сграда, смачках пакета с цигари и го запратих в кошчето за смет под пощенските кутии. Качих се в апартамента си и позвъних на Бри по мобилния; бях подготвен да ѝ оставя съобщение, обаче тя се обади. Благодарих ѝ за имейла и добавих, че не възнамерявам повече да се срещам с Чарлс. Излъгах без капчица колебание и без да изпитам угризение. Съпругът ѝ имаше право: крайно време беше тя да приключи с житието и битието на Джейкъбс. А настъпеше ли моментът да се върна в Мейн и да изпълня обещанието си, щях да излъжа и Хю Йейтс… поради същата причина.

Някога, много отдавна, между момиче и момче пламнаха силни чувства; двамата се влюбиха един в друг с пламенността, на която са способни само хлапетата на тази възраст. След няколко години се любиха в порутена хижа под грохота на гръмотевиците и проблясващите мълнии — като в романче от Виктория Холт. С течение на времето Чарлс Джейкъбс попречи и на двамата да станат жертви на лошите си навици. Бях му двойно задължен. Сигурно разбирате, че можех да спра дотук, обаче така щях да пропусна много по-важно откровение: бях и любопитен. Исках да видя как той отваря кутията на Пандора и наднича вътре.

* * *

— Да не си решил да се пенсионираш и те е шубе да ми кажеш, та затова увърташ? — подхвърли Хю, обаче тревогата в погледа му противоречеше на шеговития му тон.

— Не, разбира се. Моля те за два месеца отпуска. Може да отсъствам и само шест седмици. Искам да се видя с близките си в Мейн, че току-виж е станало твърде късно. Вече не съм първа младост.

Отново излъгах. Нямаше да припаря до семейството си — къщата беше прекалено близо до Козя планина.

— Хлапак си още — кисело промърмори той. — А моите годинки през есента ще станат колкото тромбоните в оная песен на Мередит Уилсън103. Пролетта Муки ритна камбаната. Ако и ти ме зарежеш, май ще се наложи да спусна кепенците завинаги — добави и тежко въздъхна. — Поне да имах наследници, че да ме заместят, ама тия неща рядко се случват в живота. Тъкмо се надяваш да поемат юздите на семейния бизнес, те ти изтърсват: „Съжалявам, татко, но с онова наркоманче, дето го мразеше, защото ходех с него в гимназията, заминаваме за Калифорния да правим дъски за сърф, снабдени с уайфай.“

— Ако си си излял душата, ще ми кажеш ли…

— Да, да, непременно се върни към корените си. Играй на „пържоли“ с малката си племенница и помогни на брат си да стегне поредния „класически“ автомобил. Знаеш как е тук лете.

Знаех — беше мъртъв сезон. През лятото дори най-скапаните групи са затрупани с участия и докато свирят в барове и на петдесетина фестивала в Колорадо и в Юта, не им е до студийни записи.

— Джордж Деймън сто на сто ще те посети — казах. — Върна се на сцената с гръм и трясък.

— Да, бива си го — кимна Хю. — Единственият в Колорадо, дето може да докара „Ще те виждам“104 да звучи като „Бог да благослови Америка“.

— Може би е дори единственият в света — отбелязах. — Имал ли си отново призматични видения?

Хю озадачено ме изгледа:

— Не. Откъде ти хрумна да ме питаш?

Свих рамене.

— Нищо ми няма — добави той. — Само дето нощем ставам по няколко пъти да пусна една вода — толкова малко, че ще се побере в кафена чашка, — ама това си е от възрастта. Въпреки че… искаш ли да чуеш нещо смешно? Всъщност за мен е доста страшничко.

Не знаех дали искам, обаче реших, че трябва. Беше началото на юни и макар Джейкъбс още да не се беше обадил, знаех, че ще позвъни.

— Много често сънувам едно и също — заразказва Хю. — Не съм тук, а в родната си къща в Арвада. Някой потропва на вратата. Не, не потропва, а удря по нея. Не искам да отворя, понеже знам, че е майка ми, а тя е мъртва. Глупаво е, защото тогава тя беше здрава като бик, обаче аз знам, че не е жива. Неохотно се затътрям по коридора — не искам да се доближа до вратата, обаче краката ми се движат — знаеш как е в сънищата. Майка ми вече с все сили блъска с юмруци и аз се сещам за един разказ на ужасите, който четохме в гимназията в час по литература. Май се казваше „Августовска жега“.

„Грешиш — помислих си. — Казва се «Маймунска лапа». В този разказ блъскат по вратата.“

— Посягам към дръжката и се събуждам плувнал в пот. Според теб какво означава този кошмар? Дали подсъзнанието не ме подготвя за слизането ми от сцената?

— Нищо чудно — промърморих машинално, защото се бях отплеснал. Мислех за друга врата. Малка, обвита с мъртъв бръшлян.

* * *

Джейкъбс се обади на първи юли. Бях в едно студио и обновявах програмата на „Епъл Про“. Като чух гласа му, седнах пред пулта и се загледах през стъклото в звукоизолираната репетиционна, в която имаше разглобен комплект барабани.

— Наближава моментът да си изпълниш обещанието — каза, леко заваляйки думите, сякаш беше пиян… макар никога да не го бях виждал да пие нещо по-силно от черно кафе.

— Добре — отвърнах спокойно. И защо не? Нали очаквах обаждането. — Кога искаш да съм там?

— Утре. Най-късно вдругиден. Предполагам, че няма да искаш да останеш с мен в курорта… поне отначало…

— Позна!

— … обаче искам да си наблизо. И като те повикам, да пристигнеш максимум до един час.

Думите му ме подсетиха за още един разказ на ужасите, озаглавен „О, свирни и при теб ще дойда аз!“105.

— Дадено. Само още нещо, Чарли.

— Да?

— Отпускам ти два месеца, нито ден повече. Каквото и да се случи, след Деня на труда ще се разделим.

Джейкъбс не отговори веднага, обаче чувах затрудненото му дишане, което ми напомни за Астрид в инвалидната количка.

— Ами… шъгласен съм.

„Шъгласен?“

— Добре ли си? — попитах.

— Пак получих инсулт. — („Иншулт“). — Може да говоря неясно, но те уверявам, че мисълта ми е ясна като преди.

„Пастор Дани, изцели себе си“ — помислих си за пореден път.

— Държа да те информирам, Чарлс: Робърт Ривард е мъртъв. Сещаш ли се кой е? Онова момче от Мисури. Обеси се.

— Много съжалявам — промърмори той, но гласът му не издаваше съжаление, пък и не си направи труда да ме попита за подробностите. — Обади се, като пристигнеш, за да знам къде си. И запомни — искам да си на час път от мен.

— Добре. — Прекъснах връзката.

Няколко минути останах в необичайно тихото студио, взирайки се в рамкираните обложки от плочи на стените, после набрах номера на Джени Ноултън в Рокланд. Тя отговори още на първото позвъняване.

— Как се чувства нашата приятелка? — попитах.

— Отлично. Сложи някое и друго килце и извървява по километър и половина на ден. Изглежда с двайсет години по-млада.

— Имаше ли странични ефекти?

— Не. Нито припадъци, нито сомнамбулизъм, нито амнезия. Спомените ѝ за събитията в курорта „Козя планина“ са доста оскъдни, което според мен е чудесно. Права ли съм?

— А ти добре ли си, Джени?

— Да, но е време да тръгвам. Днес в болницата е много натоварено. Слава богу, че скоро излизам в отпуска.

— Нали няма да оставиш Астрид сама? Не бива да…

— Не, разбира се, откъде ти хрумна? — възрази тя, но ми се стори изнервена от нещо. — Джейми, търсят ме по пейджъра. Тръгвам си.

Останах пред пулта още малко. Взирах се в обложките от плочи… всъщност вече бяха компактдискове, големи колкото пощенски картички. Спомних си нещо, което се случи малко след като получих за рождения си ден първия си автомобил — форд „Галакси“, модел 66-та. Бях зад волана, Норм Ървинг седеше до мен и ме подкокоросваше да дам газ до дупка на трикилометровата отсечка от шосе № 9, която наричахме „пистата“, за да видим колко ще издаяни возилото. Като вдигнах сто и двайсет, предницата се затресе, обаче не исках Норм да ме помисли за шубе (когато си на седемнайсет, е адски важно да не те вземат за шубе), затова продължих да натискам газта. При сто и трийсет вибрациите престанаха. При сто и петдесет усетих как колата придобива опасна лекота, сякаш щеше да полети, и разбрах, че всеки момент ще загубя контрол над волана. Съобразих и не ударих спирачки (татко ме беше научил, че при висока скорост това неминуемо води до катастрофа), само леко отпуснах газта и автомобилът започна да забавя.

Де да можех и сега да направя същото.

* * *

След чудотворното изцеление на Астрид си бях взел стая в хотел „Ембаси Суитс“ до аерогарата, който се оказа доста приличен, затова отново се регистрирах там. Мина ми през ума да изчакам обаждането на Джейкъбс в „Касъл Рок Ин“, обаче рискът да се натъкна на стар познайник (например на Норм Ървинг) беше твърде голям. Който и да ме видеше, на бърза ръка щеше да информира брат ми Тери. Той пък щеше да ме попита какво ме води в Мейн и защо не му гостувам — въпроси, на които не исках да отговоря.

Времето минаваше. На Четвърти юли наблюдавах фойерверките от портландския крайбрежен булевард заедно с хиляди други хора, възторжено възклицаващи, когато в небето над тях избухваха макове, хризантеми и диадеми, отразяваха се в залива Каско и се полюшваха с вълните. През следващите дни посетих зоопарка в Йорк, Музея на трамваите в Кенебънкпорт и фара на нос Пемакид. Разгледах портландския Музей на изкуствата, където бяха представени творбите на три поколения от фамилията Уайът, и гледах дневното представление на „Историята на Бъди Холи“ в театър „Оганкит“ — човекът в главната роля играеше и пееше добре, но в никакъв случай не беше Гари Бъзи, изпълнил ролята на Бъди в едноименния филм. Тъпках се с омари, докато стигнах дотам да не искам да видя омар до края на живота си. Правих си дълги разходки по каменистия бряг. Два пъти седмично посещавах „Милион книги под един покрив“ в мейнския търговски център и си купувах романчета, с които вечер се приспивах. Не се разделях с мобилния си телефон, обаче Джейкъбс не се обаждаше. Няколко пъти се изкуших аз да му позвъня, после си казах, че сигурно съм откачил. Защо да дразня лъва, когато спи?

Времето беше прекрасно като в рекламен туристически клип: ниска влажност, небе, синьо като невинни очи, температура, която не надвишаваше двайсет и пет градуса… и така ден след ден. Имаше и кратки превалявания от дъжд, но предимно нощем. Една вечер чух по телевизията как метеорологът Джо Купо ги нарече „съобразителни дъждове“, после добави, че за трийсет и пет години в занаята не е виждал по-прекрасно лято.

Мачът на всички звезди се изигра в Минеаполис, редовният бейзболен сезон започна и с наближаването на август започнах да се надявам, че ще се върна в Колорадо, без да се срещна с Чарли. Хрумна ми, че може да е получил четвърти инсулт, този път фатален, затова редовно преглеждах страницата с некролозите в „Портланд Прес Хералд“. Не че се надявах да е мъртъв, обаче.

О, кого залъгвам! Надявах се, и то с цялото си сърце.

На 25 юли в края на новинарската емисия Джо Купо с прискърбие съобщи на мен и на другите зрители от Южен Мейн, че както обикновено се случва в живота, хубавите неща рано или късно свършват и че жегата, която вече измъчва жителите на Средния запад, през уикенда ще се настани и в Нова Англия. През цялата последна седмица на юли температурата щяла да е около трийсет и пет градуса, през август — поне в началото — също се очаквали горещини.

— Уверете се, че климатиците ви са в изправност, приятели — добави Купо. — Ненапразно наричат тези дни „горещници“.

Същата вечер Джейкъбс ми се обади.

— В неделя — каза лаконично. — Ела в девет сутринта. Не закъснявай.

Обещах, че ще отида.

* * *

Джо Купо позна за жегите. Горещата вълна обхвана Мейн в събота следобед, а когато в седем и половина сутринта в неделя седнах зад волана на колата, взета под наем, вече беше задушно. Шосетата бяха пусти и аз бързо стигнах до „Козя планина“. По пътя към портала забелязах, че отклонението към Върха в небето отново е отворено — портата от солидно дърво зееше гостоприемно.

Охранителят Сам ме чакаше, но вече не беше с униформа, а с джинси; беше отворил задната врата на пикапа, седеше на капака и похапваше геврек. Като ме видя, внимателно го уви в хартиена салфетка и се приближи до колата ми:

— Здравейте, господин Мортън. Подранили сте.

— Движението не беше натоварено — обясних.

— Да, през лятото най-добре се пътува по ранина. Автоджигитите ще спинкат до късно и после ще се юрнат към плажовете. — Погледна небето, където синевата постепенно избледняваше до бяло. — Нека се пекат, докато си докарат рак на кожата. Аз ще съм си у дома, ще се разхлаждам на климатика и ще гледам мача на „Сокс“.

— Скоро ли ти свършва смяната?

— Няма да има повече смени. Щом съобщя на господи Джейкъбс, че сте пристигнали, работата ми тук приключва. Не само моята, а на всички охранители.

— Да си изкараш хубаво остатъка от лятото. — Подадох му ръка.

Сам стисна дланта ми и попита:

— Случайно да знаете какво е намислил? Не бойте се, няма да кажа на никого — обвързан съм с договор.

— Представа си нямам.

Той ми намигна, за да покаже, че не е вчерашен, и ми махна да мина през портала. Преди първия завой надникнах в огледалцето за обратно виждане и видях как взе геврека, затвори задната врата на пикапа и седна зад волана.

„Край. Приключих тук.“

Де да можех и аз да кажа същото.

* * *

Джейкъбс слезе бавно и предпазливо по стъпалата на верандата, за да ме посрещне. Забелязах, че се подпира на бастун и че устата му се е изкривила още повече. На паркинга имаше само една кола и аз веднага познах компактната „Субару Аутбек“ с лепенка на задната броня. Надписът гласеше: „АКО СПАСИШ ЕДИН ЖИВОТ, СИ ГЕРОЙ. АКО СПАСИШ ЖИВОТА НА ХИЛЯДИ, СИ МЕДСЕСТРА.“ Сърцето ми се сви.

— Джейми! Радвам се, че дойде! — Произнесе „се“ като „ше“. — Подаде ми дясната си ръка (с другата държеше бастуна), което явно го затрудни, обаче аз най-безсърдечно отказах да се ръкувам с него.

— Ако Астрид е тук, искам веднага да си тръгне! — заявих. — Не се шегувам и ще ти го докажа.

— Не се горещи, Джейми. Астрид е на петстотин и шейсет километра оттук в симпатичното си гнезденце северно от Рокланд и бързо се възстановява. Тук е приятелката ѝ Джени, която любезно се съгласи да ми помогне да довърша работата си.

— Съмнявам се, че го е направила от любезност. Поправи ме, ако греша.

— Заповядай, влез, че жегата вече е нетърпима. После ще закараш колата си на паркинга.

Заизкачва се по стъпалата, но макар да се подпираше с бастуна, често залиташе и се налагаше да го придържам за измършавялата ръка. Едва дишаше, когато най-сетне стъпихме на верандата.

— Ще си почина малко — изпъхтя и се отпусна на един от люлеещите се столове, подредени до стената.

Седнах на перилото и го изгледах:

— Къде е Руди? Мислех, че той се грижи за теб.

Отново видях особената му усмивка, само дето сега беше толкова разкривена, че приличаше на гримаса.

— Малко след сеанса с госпожица Содърбърг в Източната зала Руди и Норма напуснаха. В наше време е много трудно да намериш добри помощници, Джейми. Присъстващите правят изключение, разбира се.

— Аха. Затова си назначил Ноултън.

— Да. И извадих късмет. Тя е отлична медицинска сестра — Руди Кели не може да ѝ стъпи на малкото пръстче. Подай ми ръка, ако обичаш.

Помогнах му да стане и влязохме в прохладния коридор. Той добави:

— Отбий се в кухнята и се подкрепи с плодов сок и с кифлички, после ела в дневната.

Кифличките не ме съблазниха, но си налях малко портокалов сок от бутилката в хладилника. Върнах я на полицата и огледах наличните запаси — храната щеше да стигне за десет дни. Максимум за две седмици, ако я икономисваме. Дали това означаваше, че престоят ни тук ще продължи само толкова, или с Джени щяхме да се редуваме да пазаруваме от Ярмут, навярно най-близкия град със супермаркет?

Сам вече не работеше тук. Джейкъбс беше назначил нова медицинска сестра (което не беше изненадващо предвид все по-нестабилното му душевно състояние), но не и икономка, което освен всичко друго означаваше, че Джени му готви и може би го пере. В къщата бяхме само тримата — така си мислех тогава.

Оказа се, че сме четирима.

* * *

Северната стена на просторната дневна беше от стъкло и оттам се разкриваше гледка към Лонгмедоу и към Върха в небето. Хижата не се виждаше, но зърнах железния стълб, извисяващ се в замъгленото от маранята небе. Загледах го и най-после в ума ми парченцата от мозайката започнаха да прилягат на местата си… но бавно, пък и Джейкъбс криеше най-важния елемент, който щеше да изясни докрай загадката. Може би ще ме упрекнете, че е трябвало да прозра истината още тогава, обаче бях китарист, а не детектив, и бях гола вода по отношение на логичното мислене.

— Къде е Джени? — попитах. Джейкъбс се настани на канапето, аз седнах срещу него на кресло с висока облегалка, което се опита да ме погълне.

— Заета е.

— С какво?

— Не ти влиза в работата, но само засега. — Приведе се и като го гледах как се е вкопчил в дръжката на бастуна, внезапно ми заприлича на хищна птица. На престаряла хищна птица, която скоро няма да може да лети. — Искаш да ми зададеш куп въпроси. Познавам те по-добре, отколкото предполагаш, Джейми, и знам, че до голяма степен любопитството те подтикна да дойдеш тук. Ще отговоря на въпросите ти, но не днес.

— А кога?

— Засега не мога да ти кажа, обаче ще е скоро. Междувременно ще ни готвиш и ще идваш, когато те повикам. — Показа ми кутия, подобна на онази, която бях използвал в Източната зала, само че тази беше с бутон, а не с плъзгач, и отгоре беше написано названието на фирмата-производител — „Нотифлекс“. Щом натисна бутона, зазвъняха камбанки и звънът отекна във всички стаи на долния етаж. — Няма да те карам да ме водиш до тоалетната — засега се справям сам, — обаче се боя, че ще се наложи да стоиш близо до мен, когато съм под душа. В случай, че се подхлъзна. Предписаха ми гел, с който два пъти дневно ще разтриваш гърба и бедрата ми. И още нещо — ще ми носиш храната в стаята. Не съм нито мързелив, нито искам да те превърна в прислужник — истината е, че бързо се уморявам. Предстои ми още едно дело — мащабно, жизненоважно, — ето защо се налага да си пазя силите.

— С удоволствие ще готвя и ще ти сервирам храната, Чарли, обаче масажите с гел май са по частта на Джени Ноултън, затова…

— Вече ти казах, че е заета, затова ще изпълняваш и нейните задължения… защо ме гледаш така?

— Сетих се как се запознахме. Бях само на шест, но споменът е много ясен. Бях направил планина от пръст…

— Точно така. И аз си го спомням отлично.

— … и си играех с моите войничета. Върху мен падна сянка. Вдигнах очи и видях теб. Тъкмо това си мислех преди малко — че сянката ти пада върху мен през целия ми живот. Знаеш ли какво трябва да направя? Незабавно да се махна от тук и да се отърва от нея!

— Само че няма да го направиш.

— Не, няма. Но чуй какво ще ти кажа. Помня и някогашния Чарлс Джейкъбс, помня как коленичи до мен, за да разгледа „планината“. Помня усмивката ти. Вече не се усмихваш, а правиш грозна гримаса. Вече не разговаряш човешки, а нареждаш: „Направи това, направи онова, после ще ти обясня защо.“ В какво си се превърнал, Чарли?

Той с усилие се надигна от канапето и ме отпъди с ръка, когато понечих да му помогна.

— Щом ми задаваш този въпрос, значи умното шестгодишно хлапе е станало глупав мъж. Поне в едно те превъзхождам — след като загубих съпругата и сина си, не започнах да вземам наркотици.

— Имаше си тайното електричество. То беше твоят наркотик!

— Благодаря за интересния разбор на поведението ми, но тъй като този разговор е безсмислен, предлагам да го приключим, ако не възразяваш. Няколко стаи на втория етаж са готови за гости. Все някоя ще ти допадне. За обяд искам яйчена салата, чаша обезмаслено прясно мляко и курабийки от овесено брашно със стафиди. Казаха ми, че храната, съдържаща фибри, е полезна за червата.

— Чарли…

— Нито дума повече. — Той закуцука към асансьора. — Скоро ще научиш всичко. Дотогава ми спести буржоазните си разсъждения. Обядвам в дванайсет. Донеси ми храната в апартамент „Купър“.

Проследих го с поглед, но не продумах. От изумление бях загубил дар-слово.

* * *

Изминаха три дни.

Жегата навън беше непоносима, хоризонтът непрекъснато беше замъглен от маранята. В хотела обаче беше прохладно и приятно. Готвех за двама ни с Джейкъбс и макар че втория ден благоволи да вечеря с мен, през другото време носех храната в стаята му. Всеки път чувах как телевизорът гърми, което означаваше, че и слухът на бившия пастор вече не е наред. Изглежда, най-много му допадаше каналът с прогнозата за времето. Винаги изключваше телевизора, преди да ми разреши да вляза.

През тези три дни направих първите си стъпки в трудната професия на медицинска сестра. Джейкъбс още можеше сам да се съблече и да пусне душа — придвижваше се под водата с инвалидната си количка, насапунисваше се и се изплакваше. Седях на леглото му и чаках да ме повика. Спирах душа, помагах на Чарли да стане от количката и хубаво го избърсвах с голяма хавлиена кърпа. Беше станал кожа и кости — жалко подобие на някогашния методистки свещеник, по-късно преквалифицирал се в панаирджийски фокусник. Хълбоците му стърчаха като костите на пуйка, опечена по случай Деня на благодарността, ребрата му се брояха, задните му части се бяха смалили и приличаха на големи курабии. След инсулта все залиташе надясно, когато го водех обратно до леглото.

Разтривах го с волтарен гел, за да облекча бележките му, после му давах таблетките, подредени в чантичка с толкова много отделения, че приличаше на класьор за монети. Докато изгълташе сутрешната си доза, волтаренът започваше да му действа и той се обличаше сам. Не можеше да се справи само с десния си чорап и аз му го обувах, обаче винаги го изчаквах да нахлузи боксерките си. Нямах желание пред лицето ми да се мандахерца старческата му патка. Щом нахлузех чорапа, той ме побутваше встрани:

— Достатъчно. Оттук насетне ще се справя сам. Благодаря, Джейми.

Винаги ми благодареше и винаги включваше телевизора, след като излезех от стаята.

Тези три дни ми се сториха безкрайни. Водата от басейна беше източена, а в тази жега разходките бяха невъзможни. За щастие имаше фитнесзала и когато не четях (в хотела имаше библиотека за общо ползване, която беше пълна скръб — заредена беше най-вече с романчета от Ърл Стенли Гарднър и Луис Л’Амур и със стари томчета на „Рийдърс Дайджест“), тренирах, разполагайки с всички уреди в този климатизиран рай. Изминавах километри по бягащата пътечка и с велотренажора, стягах мускулите си чрез степера, вдигах гирички.

Телевизорът в стаята ми приемаше само една станция — Канал 8 от Поланд Спринг, при това образът беше в „снежинки“ и гледането беше невъзможно. Същото се отнасяше и за грамадния, монтиран на стената телевизор в салон „Залез“. Навярно някъде имаше сателитна антена, но само приемникът на Чарли Джейкъбс беше свързан с нея. Възнамерявах да го помоля да включи и моя апарат, обаче се отказах. Можеше да се съгласи, а пък аз не исках повече подаръци от него. На всеки беше окачено етикетче с цената.

Да, тренирах като побъркан във фитнесзалата, обаче спях много лошо. Завърна се едновремешният кошмар, който не ме беше спохождал от години: близките ми са у дома, насядали са около масата, на която има плесенясала торта, гъмжаща от грамадни насекоми.

* * *

На 30 юли малко след пет сутринта ме събуди някакъв шум на долния етаж. Реших, че сигурно съм сънувал, отново се отпуснах в леглото и затворих очи. Тъкмо се унасях, отново чух звука — напомняше тихо тракане на тенджери.

Станах, обух си джинсите и бързо слязох на долния етаж. В кухнята нямаше никого, но през прозореца видях как някой слиза по стълбите откъм товарителната площадка. Затичах се и стигнах тъкмо когато Джени се качваше в количка за голф с надпис „КУРОРТ «КОЗЯ ПЛАНИНА»“. На съседната седалка беше оставила купа с четири яйца.

— Джени! Почакай!

Тя се стресна, но като ме видя, се усмихна. Щях да ѝ пиша шестица за старанието, ако усмивката ѝ не беше толкова престорена. От последната ни среща се беше състарила с десет години, тъмните сенки под очите ѝ подсказваха, че и тя като мен не спи добре. Беше престанала да си боядисва косата и сред лъскавата ѝ черна грива се виждаха побелелите корени.

— Аз те събудих, нали? Извинявай, обаче ти си виновен. На сушилото беше струпана цяла камара тенджери и тигани и аз неволно ги блъснах с лакът. Майка ти не те ли е учила да използваш съдомиялната?

Отговорът беше отрицателен, понеже ние така и не си купихме такава помощничка на домакинята. Мама ме беше научила да оставям съдовете на сушилото, стига да не са прекалено много. Така или иначе тази тема не ме вълнуваше — за друго исках да поговорим.

— Какво търсиш тук? — попитах.

— Дойдох за яйца.

— Не се прави, че не ме разбираш.

Джени извърна поглед.

— Обещах да не ти казвам — промърмори. — Всъщност подписах договор — добави и тъжно се засмя. — Надали ще е валиден в съда, но все пак възнамерявам да го спазя. И аз като теб съм задължена някому. Пък и скоро ще научиш всичко.

— Никакви такива! Искам още сега да разбера какво се случва.

— Не бива да оставам повече тук, Джейми. Той ще се разгневи, ако ни види да разговаряме. Отскочих само за няколко яйца. До гуша ми дойде да се тъпча с мюсли, макар и от различни марки.

— Хм. Можеше да отидеш до Ярмут и да си купиш храна… освен ако акумулаторът на колата ти не е паднал.

— Нямам право да напускам курорта, докато тази история не приключи. Същото се отнася и за теб. Не ме разпитвай повече. Дала съм дума и ще я удържа.

— Заради Астрид.

— Ами… той ми плаща щедро да си изпълнявам задълженията като медицинска сестра, така че старините ми са осигурени, но да, главната причина е Астрид.

— Кой ще се грижи за нея, докато си тук? Дано не си я зарязала на произвола! Не знам какво ти е казал Чарли, но понякога лечението му предизвиква странични ефекти, които са…

— Бъди спокоен, за нея се грижат добре. Имаме… верни приятели.

Този път усмивката ѝ беше по-естествена, по-непринудена, и поне една загадка ми се изясни.

— С нея сте любовници, нали?

Партньорки. Малко след като щатът Мейн легализира гей браковете, с нея насрочихме дата за венчавка. Обаче тя се разболя. Нищо повече няма да ти кажа. Тръгвам. Не бива да отсъствам дълго. Оставих ти доста яйца, не бой се.

— Защо не бива да отсъстваш дълго?

Тя поклати глава, извърна очи и повтори:

— Тръгвам.

— Беше ли тук, когато разговаряхме по телефона?

— Не… обаче знаех, че ще бъда.

Загледах се подир количката за голф, която тромаво се спускаше по хълма и оставяше дири по тревата, обсипана с диаманти от роса. Нямаше да се задържат дълго — въпреки че още беше рано, пот беше избила по челото и под мишниците ми. След малко количката се изгуби сред дърветата. Знаех, че някъде там има пътека, водеща към хижа. Същата хижа, в която в друг живот с Астрид Содърбърг бяхме лежали голи един до друг.

* * *

Малко след десет четях „Аферата в Стайлс“ (една от любимите книги на покойната ми сестра), когато от първия етаж зазвъняха камбанки — Джейкъбс ме викаше. Качих се по стълбището и влязох в апартамент „Купър“, надявайки се Чарли да не е паднал и да лежи на пода със счупена бедрена кост. Тревогата ми се оказа напразна. Той вече се беше облякъл и стоеше до прозореца, подпирайки се на бастуна си. Обърна се и забелязах, че очите му сияят.

— Мисля, че настъпи най-важният ден — каза ми. — Бъди готов.

Само че предсказанието му не се сбъдна. Не ми отвори, когато му занесох вечерята — супа от ечемик и сандвич, — телевизорът не работеше. Почуках още веднъж, тогава също като капризно дете Джейкъбс ми кресна да се махам.

— Трябва да се храниш, Чарли.

— Трябват ми тишина и спокойствие. Остави ме на мира!

Върнах се към десет с намерението да проверя дали телевизорът е включен. Тогава щях да попитам Джейкъбс дали да му донеса поне една препечена филийка. Телевизорът не работеше, обаче Чарли беше буден и викаше като всички глухи хора, когато разговарят по телефона:

— Не бива да си отиде, преди да съм готов! Ти ще я задържиш! Затова ти плащам, върши си работата!

В първия момент си помислих, че работата на човека от другата страна на линията е да попречи на Джени да си тръгне. Сигурно ѝ е писнало и е решила да си замине — най-вероятно да се върне у дома при Астрид. После ми хрумна, че може би Джейкъбс разговаря с нея. Какво означаваше това? Единственото, което ми дойде наум, беше смисълът, който възрастните хора като Чарли влагат в глагола „отивам си“.

Отдалечих се от апартамента му, без да почукам.

Онова, което очакваше той… което всички очаквахме, се случи на следващия ден.

* * *

Позвъни ми в един часа, малко след като му занесох обяда. През отворената врата на апартамента чух как поредният клоун-метеоролог описва колко е затоплена водата в Мексиканския залив и какво означава това за наближаващия сезон на ураганите. Някакво бръмчене заглуши гласа му. Влязох в стаята и видях в долната част на екрана движеща се червена лента с надпис. Изчезна много бързо, но и без да прочета текста, знаех, че е предупреждение за рязко влошаване на времето.

Рязката промяна на времето след продължителни горещини означаваше избухване на гръмотевични бури, те пък означаваха падане на мълнии, а за мен светкавиците означаваха само едно — Върха в небето. Готов бях да се обзаложа, че и за Джейкъбс символизират същото.

Той отново се беше облякъл.

— Днес няма да има фалшива тревога, Джейми. Сега буреносните облаци са над северните райони на щата Ню Йорк, обаче се придвижват на изток и продължават да се сгъстяват.

Бръмченето отново се чу и този път прочетох текста на екрана:

„ВНИМАНИЕ! РЯЗКО ВЛОШАВАНЕ НА ВРЕМЕТО в Йорк, Къмбърленд, Андроскогин, Оксфорд и в Касъл, което ще продължи до 2 август. 90 % опасност от силни гръмотевични бури, които най-вероятно ще бъдат придружени от проливен дъжд, усилване на вятъра и градушка с големината на топка за голф. ПРЕПОРЪЧВАМЕ ДА НЕ НАПУСКАТЕ ДОМОВЕТЕ СИ.“

„Не думай, тъпако!“ — помислих си.

— Буреносните облаци не се разсейват и не променят посоката на движението си — невъзмутимо отбеляза Чарли: така спокойно говорят безумците или хората, уверени в твърдението си. — Невъзможно е. Тя няма да издържи дълго, а пък аз съм прекалено стар и болен, за да започна отново с другиго. Докарай една количка за голф при товарната рампа и бъди готов да потеглиш веднага щом ти кажа.

— Към Върха в небето, нали?

Лицето му отново се изкриви в странното подобие на усмивка:

— Тръгвай и не ми пречи. Следя изкъсо тези бури. В момента в района на Олбани за час падат повече от сто мълнии. Какво великолепие!

Не бих използвал тъкмо тази дума. Забравил бях колко волта произвежда един разряд, както ме беше осведомил навремето, обаче знаех, че са много.

Милиони.

* * *

Чарли ми позвъни отново малко след пет следобед. Отзовах се на повикването — надявах се да го заваря обезсърчен и ядосан, същевременно изгарях от любопитство. По всичко личеше, че то скоро ще бъде удовлетворено, защото небето на запад бързо притъмняваше и се чуваше боботенето на гръмотевици — все още бяха далеч, но наближаваха. Като армия в небето.

Джейкъбс все така се накланяше надясно, когато се движеше, обаче толкова се вълнуваше, че ми се стори подмладен. Кутийката от махагон стоеше на масичката. Телевизорът не работеше, но той беше включил лаптопа си.

— Погледни, Джейми! Красота!

На екрана се виждаше картата на Националната служба по метеорология и океанография, показваща стесняващ се оранжево-червен конус, преминаващ над окръг Касъл. Според специалистите бурята щеше да ни връхлети между седем и осем вечерта. Погледнах си часовника — беше пет и четвърт.

— Красиво е, нали? Нали?

— Щом казваш…

— Седни, но първо ми дай чаша вода, ако обичаш. Искаше обяснения, сега ще ги чуеш — мисля, че имаме достатъчно време. Въпреки че скоро ще потеглим на път. Ще вдигнем гълъбите, както се изразяват общите работници по панаирите — добави и се изкиска.

Извадих от хладилника бутилка и налях вода в кристална чаша (гостите в апартамент „Купър“ се радваха на невиждан лукс). Джейкъбс отпи и доволно премлясна — гледка, без която спокойно можех да мина. Избоботи гръмотевица. Той се извърна по посока на звука и се усмихна като човек, очакващ среща с вярна приятелка, после отново насочи вниманието си към мен:

— Започвам. Слушай внимателно. Както ти е известно, натрупах доста пари, докато играех ролята на пастор Дани. Само че не ги пръснах за пътувания с частен самолет, за къщички за кучета с електрическо отопление и за позлатени кранове в банята. Инвестирах спечеленото в две неща. Първо, в спокойствие и в право на личен живот — до гуша ми бяха дошли езичниците, които с цяло гърло славят Христа; тези гледки ще ми държат влага до края на живота. Второ, в дузина частни детективски фирми (най-добрите, разбира се), намиращи се в най-големите градове на Америка. Възложих им да открият местонахождението на хора със сравнително редки заболявания. Общо осем на брой.

Болни хора ли? Защо ми каза, че си издирвал излекуваните от теб?

— Не те излъгах. Моите хора откриха и такива, нещо като представителна извадка (не само ти се интересуваше от страничните ефекти), но основната им задача беше друга. През последните десет години издириха неколкостотин страдалци и редовно ме информираха за състоянието им. Данните се съхраняваха в картотека, за която отговаряше Ал Стамплър; след напускането му аз се занимавам с досиетата. Мнозина нещастници вече не са между живите, замениха ги други. Нали знаеш, че хората се раждат за болести и за скърби?

Не продумах, вместо мен отговори гръмотевица. Небето на запад вече беше добило зловещ черен цвят.

— Докато напредвах с изследванията…

— Момент! Тези проучвания бяха ли свързани с книгата „De Vermis Mysteriis“, Чарли?

Той се сепна, после се поусмихна:

— Браво на теб! Да, проучванията ми не само бяха свързани с въпросната книга, а се основаваха на нея. Известно ли ти е, че Прин полудял? До края на дните си живял в замък в Германия, изучавал висшата окултна математика и се хранел с бръмбари. Пуснал си дълги нокти, една нощ разкъсал с тях гърлото си и умрял на трийсет и седем, пишейки с кръвта си уравнения по пода на стаята.

— Сериозно?

Джейкъбс повдигна рамо, устните му отново се разтегнаха в крива усмивка:

— Кой знае? Доста поучителна история, ако е вярна, само че авторите на тези жития правели всичко възможно никой да не тръгне по стъпките на тези пророци. Повечето били вярващи хора, агенти на Небесната застрахователна компания. Но май се отплеснах. Друг път ще поговорим за Прин.

„Съмнявам се“ — казах си.

— Изследователската ми работа напредна, тогава моите детективи започнаха да пресяват болните. Стотиците страдалци бяха сведени до няколко дузини. В началото на годината останаха само десет души. През юни вече бяха само трима. — Той се приведе към мен. — Търсех онзи, когото мислено наричах пациент Омега.

— Последният, когото ще излекуваш.

Забележката ми сякаш го развесели:

— Хм, може да се каже и така. Защо пък не? И ето че стигнахме до тъжната история на Мери Фей. Имаме време колкото да ти я разкажа, после ще отидем в работилницата. — Засмя се дрезгаво и хрипливият му глас ми напомни за Астрид, преди да я излекува. — Май е правилно да я наричам „работилница Омега“. Тази обаче е и отлично оборудвана болнична стая.

— Където се разпорежда медицинската сестра Джени.

— О, тя е истинска находка, Джейми! Руди Кели нямаше да се справи… или щеше да побегне, квичейки като кученце с оса в ухото…

— Разказвай — подканих го. — Искам да знам в какво се забърквам.

Той се облегна назад:

— През седемдесетте някой си Франклин Фей се оженил за някоя си Джанис Шели. Двамата завършили магистратура в Катедрата по английски език към Колумбийския университет и започнали да преподават в едно и също учебно заведение. Франклин бил поет с няколко публикувани стихосбирки — чел съм ги и смятам, че са доста добри. С течение на времето е щял да се нареди сред най-великите майстори на мерената реч. Съпругата му написала дисертация върху Джеймс Джойс и преподавала английска и ирландска литература. През 1980 им се родила дъщеря.

— Мери.

— Точно така. През 1983 в рамките на двугодишна програма за обмен на кадри им предложили да преподават в Американския колеж в Дъблин. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— През лятото на 85-та, докато ти си свирил по участия, а пък аз баламосвах селяндурите с моите „портрети с мълнии“, семейство Фей решили да обиколят Ирландия, преди да се върнат в Щатите. Взели под наем кемпер (наричан „каравана“ от нашите британски и ирландски братовчеди) и потеглили на път. Веднъж спрели да обядват в крайпътен ресторант в графство Офали; няколко минути по-късно се сблъскали челно с фермерски камион. Господин и госпожа Фей загинали на място. Дъщеричката им, която седяла отзад на специално детско столче, била тежко ранена, но останала жива.

Пътният инцидент много приличаше на онзи, при който бяха убити съпругата и момченцето му. Тогава си мислех, че той го осъзнава, сега обаче не съм толкова сигурен. Понякога линиите на съдбите ни твърде много се сближават.

— Кемперът се движел по дясното платно вместо по лявото. Предполагам, че Франклин е попрекалил с бирата или с виното и е забравил, че в Ирландия движението е обратно. Мисля, че същото се е случило с един американски актьор… не се сещам за името му.

Аз го знаех, но не си направих труда да му го кажа.

— В болницата на няколко пъти прелели кръв на Мери. Сещаш ли се накъде бия? — попита и като поклатих глава, обясни: — Кръвта била заразена, Джейми. С прион — патологична белтъчна молекула, — причиняващ болестта на Кройцфелд-Якоб, наричана още „луда крава“.

Отново се чу гръм. Този път не приличаше на заплашително мърморене, а беше доста силен.

— Мери била отгледана от леля си и чичо си. Завършила гимназия с отличие, започнала работа като помощничка в адвокатска кантора, записала се в колежа, за да учи право, но след два семестъра напуснала и се върнала в кантората. Било през две хиляди и седма. Мери била заразена, но болестта се развила едва през миналото лято, когато се появили симптоми, наблюдавани при наркоманите и при страдащите от нервно разстройство. Мери напуснала работа и, разбира се, закъсала с парите. През октомври 2013 започнали физическите отклонения — миоклония106, атаксия107, припадъци. Прионът вече разяждал мозъка ѝ. Едва след като ѝ направили лумбална пункция и ядрено-магнитен резонанс, се изяснило кой е виновникът.

— Господи! — изпъшках. Спомних си някогашна новинарска емисия, която бях гледал в мотел по време на поредното си турне, и кадрите се бяха запечатили в паметта ми: разкрачена крава лежи в мръсен обор, главата ѝ е клюмнала, очите ѝ са забелени, тя жално мучи, защото не може да се изправи.

— Господ не може да помогне на Мери Фей — промълви Джейкъбс.

— Ти обаче можеш.

Чарли само ме изгледа (погледът му ми се стори някак особен), после обърна глава и се втренчи в притъмняващото небе:

— Помогни ми Джейми. Няма да пропусна срещата си с мълнията. Чакам я цял живот. — Посочи махагоновата кутия и добави: — Вземи я. Вътре има нещо, което ще ми потрябва.

— Вълшебни лостчета вместо вълшебни пръстени.

Той поклати глава:

— Не и този път.

* * *

Взехме асансьора. Джейкъбс докуцука до фоайето, отпусна се на стол до незапалената камина и ми нареди:

— Отиди в склада в дъното на коридора в източното крило. Там ще намериш нещо, което досега избягвах.

„Нещото“ се оказа старомодна инвалидна количка с плетена седалка и с метални колела, които пищяха като прокълнати души. Докарах я във фоайето и помогнах на Чарли да се качи на нея. Той протегна ръце за махагоновата кутия; дадох му я, макар и доста неохотно, и видях как я притисна до гърдите си, сякаш беше бебе. Хванах ръчките на инвалидната количка и докато я прекарвах през ресторанта на път към кухнята, Джейкъбс поднови разказа си. Всъщност първо ми зададе въпрос:

— Знаеш ли защо госпожица Фей се е отказала от следването?

— Защото се е разболяла.

Той неодобрително поклати глава:

— Явно не си слушал внимателно. По това време болестта още не се била развила.

— Може би е решила, че правото не ѝ допада. Или се е издънила на изпитите.

— Нито едното, нито другото. — Той се обърна към мен и ми намигна като дърт развратник. — Мери Фей е съвременна героиня, самотна майка. Сега синът ѝ Виктор е на седем години. Не съм го виждал — тя не ми позволи, — обаче ми показа негови снимки, докато разговаряхме за бъдещето. Напомни ми за моето момченце.

Стигнахме до вратата към товарната рампа, обаче аз не я отворих.

— Детето също ли е болно? — попитах.

— Не. Не още.

— Ще се разболее ли?

— Не може да се каже със сигурност. Кръвните проби са отрицателни. Поне засега. — Отново избоботи гръмотевица. Усилващият се вятър разтърси вратата и засвири в стрехите. — Хайде, Джейми. Нямаме време за губене.

* * *

Дори да си помагаше с бастуна, Чарли не можеше да слезе по стръмните стълби на товарителната площадка, затова го свалих на ръце. Бях поразен — беше станал лек като перце. Настаних го на дясната седалка на количката за голф и седнах зад кормилото. В момента, в който се отклонихме от чакълената пътека и излязохме на наклонената поляна зад хотела, чухме поредния гръм. Загледах се в облаците на запад, напомнящи на лилаво-черни камари, и видях как мълнии прорязаха на три места подутите им търбуси. Беше ясно, че бурята няма да ни отмине, и когато връхлетеше, щеше да разтърси света ни.

Чарли промърмори:

— Помниш ли как преди много години ти разказах, че железният стълб на Върха в небето привлича мълниите?

— Да.

— Идвал ли си някога тук, за да видиш това чудо с очите си?

— Не — излъгах без капчица колебание. Случилото се през 1974 засягаше само двама ни с Астрид. Може би щях да разкажа на Бри, ако ме беше попитала за първата жена, с която съм спал, но не и на Чарли Джейкъбс. За нищо на света!

— В „De Vermis Mysteriis“ Прин разказва за „грамадния механизъм, задвижващ вселената“ и за реката от енергия, която го захранва. Нарича я…

Potestas magnum universum — казах.

Джейкъбс ме изгледа и бухлатите му вежди политнаха към мястото, където навремето е била линията на косата му:

— Виж ти! Май съм те подценил. Никак не си глупав!

Нов порив на вятъра разлюля отдавна некосената трева и по нея пробягаха вълнички. Въздухът още беше топъл. Знаех, че чак когато се разхлади, ще завали дъжд.

— Тази potestas magnum universum всъщност е мълния, нали? — попитах.

— Грешиш, Джейми — меко каза той. — Въпреки високото напрежение мълнията е само струйка енергия, една от многото, захранващи онова, което наричам тайно електричество. От своя страна, то, макар и грандиозно, е само приток, вливащ се в могъща сила, недостъпна за човешкия разум. Това е potestas magnum universum, за която пише Прин и която се надявам днес да впримча. Мълниите и това — той вдигна кутията, която стискаше в костеливите си пръсти, — са само средства за постигане на целта.

Навлязохме в гората и продължихме по пътеката, по която беше минала Джени след набега си в кухнята. Клоните се полюшваха над нас, листата, които скоро щяха да бъдат обрулени от вятъра и от градушката, водеха оживен разговор. Рязко отместих крак от педала и като всички задвижвани с акумулатор превозни средства количката веднага спря.

— Ако наистина си решил да се добереш до тайните на вселената, Чарли — промърморих, — предпочитам да пасувам. Изцеленията са достатъчно стряскащи. Доколкото разбирам, говориш за… не знам как да се изразя… за нещо като врата.

„Малка врата — помислих си. — Вратичка, обвита с мъртъв бръшлян.“

— Успокой се — промърмори той. — Да, има врата — Прин пише за нея, мисля, че и Астрид я описа, — но аз не искам да я отворя, а само да надникна през ключалката.

Защо, за Бога?

Чарли ме изгледа с неописуемо презрение:

— Дали все пак не си кръгъл глупак? Как се нарича вратата, която е затворена за цялото човечество?

— Защо не ми кажеш?

Той въздъхна, сякаш се беше уверил, че съм безнадежден случай.

— Тръгвай, Джейми.

— Ами ако откажа?

— Ще вървя пеш, а когато краката престанат да ми се подчиняват, ще пълзя.

Разбира се, блъфираше. Не можеше да продължи без мен. Само че тогава не го знаех, затова отново потеглих.

* * *

Хижата, в която се бях любил с Астрид, вече я нямаше. На мястото на някогашната порутена къщурка с продънен покрив и със стени, нашарени с графити, беше построена кокетна бяла къщичка със зелени врати и прозорци. Пред нея се простираше квадратна морава, имаше и няколко лехи с красиви цветя, които до вечерта щяха да са унищожени от бурята. На изток от къщичката асфалтираното шосе се превръщаше в черен път, по който преди безброй години с Астрид отивахме до Върха в небето и който свършваше до стръмната гранитна скала с железния стълб, устремен към черното небе.

Джени (с блуза на цветя и с белия панталон от сестринската униформа) стоеше на площадката пред входната врата, беше скръстила ръце на гърдите си и с длани обхващаше лактите си, сякаш ѝ беше студено. На шията ѝ висеше стетоскоп. Спрях пред къщичката, слязох и заобиколих количката, за да помогна на Джейкъбс да слезе. Джени се приближи до нас.

— Слава богу, че дойдохте! — изкрещя, опитвайки се да надвика вихъра, който превиваше клоните на боровете и на елите. — Помислих си, че сте се отказали! — Проблесна мълния, последвана от гръм, и Джени потрепери.

— Влез вътре! — извиках ѝ. — Веднага! — Вятърът беше станал леденостуден и потната ми кожа като термометър отбеляза промяната в температурата. Бурята щеше да ни връхлети след броени минути.

Хванахме от двете страни Джейкъбс и го затътрихме нагоре по стъпалата. Вятърът ту развяваше жалките останки от косата му, ту ги сплъстяваше върху главата му. Той държеше бастуна и притискаше до гърдите си махагоновата кутия. Чух силно шумолене, погледнах към Върха в небето и видях как по полегатата скала се търкалят отломки от гранита, отчупили се при други бури, и падат във водата.

Най-сетне се озовахме в антрето; Джени се опита да затвори вратата, но не можа. Побързах да ѝ помогна, обаче и аз едва се справих. След това воят на вятъра постихна. Чувах скърцането на дървения скелет на къщичката, ала тя изглеждаше доста солидна и не вярвах вихърът да я отнесе. А железният стълб щеше да служи като гръмоотвод и да ни предпази от мълниите. Поне така се надявах.

— В кухнята има половин бутилка уиски. — Джейкъбс се задъхваше, но изглеждаше спокоен. — Освен ако не си я довършила, госпожице Ноултън.

Тя поклати глава. Беше бледа като платно, очите ѝ блестяха — не защото се беше просълзила, а от страх. Подскачаше като ужилена при всяка гръмотевица.

— Налей ми мъничко — нареди ми Джейкъбс. — Един пръст, не повече. Налей и на себе си, и на госпожицата. Ще вдигнем тост за успеха на начинанието ни.

— Не искам нито питие, нито тостове — промърмори Джени. — Единственото ми желание е този кошмар да свърши по-бързо. Как можах да се забъркам?

— Иди в кухнята, Джейми! — повтори бившият ми пастор. — Донеси три питиета и побързай. Времето лети.

Бутилката беше на шкафа до умивалника. Извади от шкафа три чаши за сок и налях във всяка по малко уиски. Избягвах да пия, защото се страхувах, че алкохолът ще събуди някогашния ми глад за наркотици, ала тази вечер нямаше да мина без питие. Върнах се в дневната, обаче Джени я нямаше. Мълния озари в синьо прозорците, лампите примигнаха за миг, но не угаснаха.

— Отиде при нашата пациентка — обясни Джейкъбс. — Ще изпия и нейната дажба. Освен ако ти не я искаш.

— Знам защо ме изпрати в кухнята, Чарли! — сопнах се. — За да поговориш насаме с нея.

— Глупости! — Той се усмихна… половинчато. Засегнатата от инсулта половина от лицето му остана сериозна и напрегната, сякаш казваше: „Знаеш, че лъжа, но вече няма връщане назад. Нали така?“

Подадох му чашата, а онази, която беше за Джени, оставих на масичката до канапето, върху която артистично бяха подредени списания, оформящи ветрило. Хрумна ми, че може би за пръв път бях обладал Астрид на същото място, на което сега стоеше масичката. „Чакай, миличък, не мърдай — каза ми тогава, след малко добави: — Прекрасно е!“

Джейкъбс вдигна чашата:

— Да пием за…

Глътнах на един дъх уискито, преди Чарли да довърши тоста.

Той укоризнено ме изгледа и изпи чашата почти до дъно — само една капка се стече от парализираната страна на устата му.

— Отвращавам те, нали? Много съжалявам. Дори не подозираш колко много.

— Не изпитвам отвращение, а страх. Страхувам се от всеки, който заиграва с непонятни за него сили.

Той взе напитката, предназначена за Джени. Вдигна я да отпие и стъклото увеличи като лупа парализираната половина от лицето му.

— Мога да поспоря, но вече е безсмислено. Бурята скоро ще ни връхлети, а когато небето отново се проясни, взаимоотношенията ни ще са приключили. Но бъди мъж и признай, че те изгаря любопитство. До голяма степен тъкмо то те подтикна да дойдеш тук. Искаш да знаеш. Също като мен. И като Прин навремето. Против волята си тук е само горката Джени. Тя плаща дан на любовта си. Присъствието ѝ е продиктувано от благородство — нещо, с което ние с теб не можем да се похвалим.

Вратата зад него се отвори. Лъхна ме миризмата на болнична стая — на урина, лосион за тяло, дезинфектант. Джени затвори вратата и изтръгна чашата от ръката на Джейкъбс. Изгълта уискито, направи гримаса и сухожилията на шията ѝ се изпънаха.

Чарли се приведе над бастуна и се втренчи в нея:

— Нима…

— Да. — Избумтя гръмотевица, Джени изпищя и изпусна празната си чаша, която се изтъркаля по килима.

— Върни се при нея. След малко ще дойдем и ние с Джейми.

Тя се върна в болничната стая, без да продума. Джейкъбс се обърна към мен:

— Слушай внимателно. Като влезем, вляво ще видиш бюро. В най-горното чекмедже е револверът, който ми намери Сам. Надали ще се наложи да го използваш, но ако възникне необходимост… не се колебай нито за миг.

— Да му се не види, какво очакваш да…

— Помниш, че говорихме за една малка врата. Вратичка, която води към смъртта. Рано или късно всеки от нас се смалява, докато накрая остават само разумът и духът му — така смалени минаваме през отворената вратичка, а телата ни остават като захвърлени ръкавици. Понякога смъртта е естествена и проявява милосърдие, слагащо край на страданията ни. Твърде често обаче е като убиец — жесток, безчувствен, без капчица състрадание. Убиец, който покоси жена ми и момченцето ми при нелепа катастрофа. Който отне и живота на сестра ти. Те са само трима от милиони други. През целия си живот се опълчвах срещу всички, опитващи се да оправдаят безсмислието на преждевременната смърт с абсурдни обяснения за вярата в Бог и с детски приказки за рая. Нелепи аргументи, които не ме утешаваха, не са утешавали и теб, предполагам. И все пак… там има нещо.

„Да — помислих си в мига, в който стъклата на прозорците задрънчаха от поредната силна гръмотевица. — Зад вратата има нещо и нещо ще се случи. Ще е много страшно. Освен ако не го предотвратя.“

— По време на експериментите си се натъквах на намеци за „нещото“. Виждах смътните му очертания във всяко изцеление с помощта на тайното електричество. Дори страничните ефекти, които си забелязал, донякъде ме убедиха в съществуването му. Те са откъслечни фрагменти от неизвестното, съществуващо отвъд пределите на живота ни. Няма човек, който понякога да не се е питал какво има зад стената на смъртта. Днес, Джейми, ще го видим с очите си. Искам да разбера какво се е случило с жена ми и със сина ми. Искам да разбера какво ни е подготвила вселената след края на земния ни път. И ще го науча!

— Не ни е дадено да го видим! — изхриптях; толкова бях потресен, че гласът ми изневеряваше, но въпреки воя на вятъра Джейкъбс ме чу.

— Нима не мислиш за Клеър всеки ден? Нима не се питаш дали още съществува някъде? — Той кимна, сякаш бях отговорил утвърдително. — Разбира се, не отричай. Скоро ще научим отговорите. Ще ги научим от Мери Фей.

— Какви ги говориш? — Устните ми бяха изтръпнали, но не от алкохола. — Как ще ти каже какво има отвъд, ако я излекуваш?

Джейкъбс ме изгледа така, сякаш се питаше как е възможно да съществува толкова глупав човек.

— Няма да я излекувам. Осемте заболявания, които споменах, бяха избрани тъкмо защото тайното електричество не може да ги изцели.

Шумът на вятъра прерасна във вой, първите капки дъжд затрополиха по западната стена на къщичката толкова силно, все едно някой я замеряше с шепи камъчета.

— Госпожица Ноултън е изключила апарата за командно дишане, докато с теб пътувахме насам. Мери Фей е починала преди петнайсет минути. Кръвта ѝ изстива. Компютърът в главата ѝ, повреден от болестта, но все още превъзходен, вече не работи.

— Намислил си… наистина ли си намислил… — Не можах да довърша изречението. Бях потресен.

— Да. Посветих дълги години на проучванията и на опитите, за да стигна дотук, обаче ще направя онова, което не посмя да изречеш. Мълниите ще са пътят ми към тайното електричество, а то ще е моят проводник към potestas magnum universum и аз ще върна Мери Фей към живота… най-малкото към някакво подобие на живот. Ще науча какво има отвъд вратата към Царството на смъртта. Ще ми го разкаже човек, който е бил там.

— Ти си луд! — Тръгнах към вратата. — Отказвам да участвам в това безумие.

— Не мога да ти попреча, щом си решил да си тръгнеш — спокойно отбеляза Джейкъбс, — въпреки че е безразсъдно да си на открито в такава буря. Ще размислиш ли, ако ти кажа, че ще продължа и без теб, излагайки на риск не само живота на госпожица Ноултън, но и моя? Каква печална ирония на съдбата ще бъде, ако тя загине малко след спасяването на Астрид, нали?

Обърнах се, без да пусна валчестата дръжка на вратата, разтърсвана от поривите на вятъра. Дъждът валеше като из ведро, поредната мълния за миг очерта на килима яркосин правоъгълник.

— А ти ще разбереш какво се е случило с Клеър.

— Гласът му беше тих, убедителен — гласът на пастор Дани, омайващ публиката на панаирджийските представления. Гласът на дявол изкусител. — Вероятно ще си поговориш с нея… ще чуеш как ти казва, че те обича. Няма ли да е прекрасно? Разбира се, при условие, че тя още е разумно същество. Не искаш ли да разбереш истината?

Отново проблесна светкавица и от процепа в закопчалката на махагоновата кутия се промъкна зеленикавопурпурна светлинка — мярна се за миг и угасна.

— Ще ти кажа още нещо, за да успокоя съвестта ти — Мери Фей даде писменото си съгласие за този експеримент. Документацията е изрядна, разполагам и с подписано от госпожица Фей разрешение по свое усмотрение да прекратя извънредните мерки за поддържане на живота ѝ. В замяна на възможността да използвам за кратко и с необходимото уважение тленните ѝ останки, ще преведа щедра сума в попечителския фонд на сина ѝ — парите ще му стигнат да живее охолно дълги години. Няма да има жертви, Джейми.

„Така твърдиш ти — казах си. — Но дали да ти вярвам?“

Блесна светкавица, разнесе се силен гръм. Миг преди това чух тихо щракане. И Джейкъбс го чу.

— Настъпи моментът, Джейми. Какво решаваш — идваш ли с мен, или си тръгваш?

— Ще дойда — прошепнах. — И ще се моля опитът да е неуспешен. Защото това не е експеримент, Чарли, а дяволско дело.

— Мисли си каквото щеш и се моли колкото си искаш. Може пък молитвите да ти помогнат повече, отколкото помогнаха на мен навремето… макар че е малко вероятно.

Отвори вратата и аз го последвах в стаята, в която беше умряла Мери Фей.

Загрузка...