Възкръсналите

1.

15 юли 2003 г.

Южният Тихи океан

Да беше запланувано отпреди месеци, и то със съвършена точност и предвидливост, бедствието пак нямаше да е толкова катастрофално. Всичко най-лошо, което можеше да се случи, надхвърли и най-развихреното въображение. Луксозният туристически кораб „Емърълд долфин“ избухна в пламъци, но никой на борда не бе обзет от предчувствие или дори от най-леката сянка на подозрение за надвисналата опасност. Пламъците обаче бавно поглъщаха вътрешността на венчалния параклис, разположен в средата на кораба, точно пред разкошния търговски център.

Офицерите на мостика редуваха вахтите си, без помисъл дори за предстоящото бедствие. Никоя от корабните автоматични противопожарни системи, както и от резервните им, не сигнализира за проблема. Пултът за управление със схематичен профил на целия кораб, който изобразяваше всеки предупредителен сигнализатор на борда, представляваше море от светещи зелени лампички. Едната от тях, която трябваше да предупреди за пожар, не бе светнала в червено. В 4:00 часа всички пътници спяха в каютите си. Дневните барчета и фоайетата, великолепното казино, нощният клуб и балната зала пустееха, докато „Емърълд долфин“ пореше водите на южното море със скорост двайсет и четири възела на път от Сидни, Австралия, за островите Таити. Спуснат на вода едва миналата година, а после и напълно обзаведен, сега „Емърълд долфин“ извършваше първото си плаване. Корабът нямаше плавните и елегантни линии на другите пътнически кораби. Корпусът му приличаше повече на гигантска туристическа обувка с огромен диск в средата. Цялата надстройка от шест палуби беше кръгла и се извиваше на височина по 45 метра над двата борда и по 15 метра над носа и кърмата. Като конструкция тя много наподобяваше надстройката на звездния кораб „Ентърпрайз“. Димоход нямаше.

Гордост на морските пътнически линии „Блу сийз“, новият кораб щеше безспорно да получи категория шест звезди и се очакваше да стане много популярен плавателен съд, особено с вътрешното си обзавеждане, което наподобяваше луксозен хотел в Лас Вегас. Дълъг 229 метра и с обща вместимост 50 000 тона, той превозваше 1 600 заможни пътника и се обслужваше от 900-членен екипаж.

Морските архитекти на „Емърълд долфин“ бяха направили решителни стъпки, внасяйки ултрамодерен блясък в петте салона за хранене, трите бара и фоайетата, казиното, балната зала, театъра и каютите. Стъкло в смели съчетания на цветовете изобилстваше в целия кораб. Хром, никел и мед украсяваха стените и таваните. Всички мебели бяха проектирани от съвременни художници и известни дизайнери по вътрешно оформление. Уникално осветление създаваше небесна атмосфера, или поне така са си представяли небето дизайнерите, взели предвид описанията на мъртъвците, които се бяха възнесли на небето и възкръснали. Като се изключеха палубите за разходки, необходимостта от ходене пеша беше сведена до минимум. Ескалатори, движещи се рампи и пътеки изпълваха цялата вътрешност на кораба. На кратки разстояния едни от други остъклени асансьори пронизваха палубите.

Палубите за спорт бяха оборудвани с късо игрище за голф с четири дупки, плувен басейн с олимпийски размери, баскетболно игрище и просторен гимнастически салон. Търговското ларго с дължина, равняваща се на две градски карета, се издигаше на височината на три палуби и изглеждаше като пренесено от Смарагдовия град в Оз.

Корабът представляваше също така и плаващ музей на абстрактното експресионистично изкуство. Картини от Джаксън Полок, Пол Кли, Вилем де Конинг и други знаменитости бяха изложени из целия кораб. Бронзови скулптури на Хенри Мур върху платинени пиедестали изпълваха всяка ниша в главния салон за хранене. Сама по себе си колекцията възлизаше на седемдесет и осем милиона долара.

Каютите бяха кръгли, без нито един остър ъгъл. Всички бяха просторни и съвършено еднакви — на „Емърълд долфин“ нямаше по-малки вътрешни каюти или апартаменти на покрива. Конструкторите му явно не са вярвали в класовите различия. Мебелите и вътрешното обзавеждане приличаха на декор от научнофантастичен филм. Леглата, поставени на по-високо ниво, имаха изключително меки матраци и се осветяваха от скрито горно осветление. За двойките в първия или втория си меден месец на тавана на каютите им дискретно бяха монтирани огледала. Баните имаха вградени камери, които разсейваха запотяването, пръските или парата сред джунгла от цъфтящи тропически растения, пренесени сякаш от друга планета. Пътуването с „Емърълд долфин“ беше уникално преживяване, нямащо равно на себе си сред другите пътнически кораби.

Корабните конструктори са били също така и наясно какви ще са бъдещите им пътници и затова бяха нагодили кораба по вкуса на благоденстващите млади хора. Голяма част от пътниците бяха преуспяващи лекари, адвокати и предприемачи от малкия и големия бизнес. Повечето от тях пътуваха със семействата си. Самотните пътници бяха малко. Имаше една група от възрастни хора, чийто вид говореше, че те са в състояние да си позволят и най-скъпите удоволствия, които могат да се купят.

След вечеря повечето млади двойки изпълниха балната зала, за да танцуват под звуците на попгрупа, изпълняваща най-нашумелите парчета, други отидоха да гледат програмата на нощния бар, трети си пробваха късмета в казиното. Семействата с деца пък отидоха на театър, където корабната театрална група изпълняваше най-новата, ползваща се със зашеметяващ успех постановка на Бродуей „Негодникът от Аризона“. Към три часа сутринта палубите и фоайетата се обезлюдиха. На никого от пътниците, които си легнаха тази нощ, и през ум не му мина мисълта, че безжалостната старица — символът на смъртта — щеше да замахне с косата си към „Емърълд долфин“.

Капитан Джак Уейткъс направи бърза проверка на горните палуби, преди да се прибере в каютата си. Възрастен според стандартите на повечето корабоводители на туристически кораби, само след пет дни Уейткъс щеше да навърши шейсет и пет години. Той не си правеше никакви илюзии, че ще остане на служба след това плаване. Директорите на компанията го бяха уведомили, че ще го пенсионират веднага щом корабът се върне в пристанището си за домуване във форт Лодърдейл след рейса до Сидни и обратно. В действителност Уейткъс очакваше с нетърпение да се пенсионира. Той и съпругата му живееха на красива тринайсетметрова ветроходна яхта и от години мечтаеха да предприемат бавна, спокойна обиколка на света. Уейткъс вече чертаеше в ума си курса по Атлантическия океан до Средиземно море.

Бяха му възложили да поеме управлението на първото плаване на „Емърълд долфин“ в чест на безупречната му служба в компанията. Той беше нисък и набит и приличаше на жизнерадостен Фалстаф без брада. В очите му блестяха весели пламъчета, а устните му като че ли непрекъснато бяха разтегнати в лека, добродушна усмивка. За разлика от много други капитани на туристически кораби, които избягваха да се смесват с пътниците, той пък обичаше да общува с тях. На масата му в салона за хранене развеселяваше гостите си с разни случки от живота си, като например как още като юноша в Ливърпул направил първите си стъпки на кораб, после плавал на парни трампови кораби в Ориента и постепенно се издигал в ранг. Учил усърдно и преминал успешно тестовете за корабни офицери, докато накрая получил документите си за капитан далечно плаване. След това служил десет години в морските пътнически линии „Блу сийз“ отначало като втори помощник-капитан, после като старши помощник-капитан и накрая, вече капитан, му възложили управлението на „Емърълд долфин“. Беше си спечелил добро име и на директорите на „Блу сийз“ не им се искаше да го освободят от служба, но такава беше политиката на компанията и те разбираха, че не бива да правят изключение за никого.

Колкото и да беше уморен, Уейткъс никога не заспиваше, преди да е прочел няколко страници от някоя от книгите си за подводни съкровища. От известно време си мислеше за един потънал край бреговете на Мароко кораб, превозвал злато, и кроеше планове да опита да го издири по време на околосветската обиколка след пенсионирането си. Той позвъни за последно в мостика и след като му бе предадено, че всичко е нормално, се оттегли в каютата си да поспи.

В 4:10 часа вторият помощник-капитан Чарлс Макферин забеляза ясна струйка дим, докато извършваше рутинната обиколка из кораба. Подушвайки въздуха, той прецени, че димът е най-силен в онзи край на търговското ларго, където бяха разположени бутиците и магазините за подаръци. Озадачен, тъй като нито една от алармените системи не бе сигнализирала, той тръгна по следата на острата миризма през търговския център и се спря пред параклиса за венчавки. Почувства, че отвътре идва топлина и отвори вратата.

Вътрешността на параклиса бе обхваната от буйни пламъци. Смаян, Макферин отстъпи назад от блъсналата го гореща вълна, препъна се и падна по гръб, но мигом се окопити и побърза да се свърже с командния мостик по радиостанцията си, като подаде няколко команди:

— Събудете капитан Уейткъс! Параклисът гори. Включете алармата, програмирайте компютъра за контрол върху повредите и включете системите за контрол върху пожара.

Старшият помощник-капитан Винс Шефийлд автоматически се обърна към пулта на противопожарните системи. Всички лампи светеха в зелено.

— Макферин, сигурен ли си? При нас няма такава индикация.

— Напълно — изкрещя в слушалката Макферин. — Тук е същински ад и е извън всякакъв контрол.

— Водоразпръскващата система задействана ли е? — попита Шефийлд.

— Не, тук има нещо много нередно. Пожарогасителната система не работи, сигнализаторът за прегряване също.

Шефийлд се почувства напълно объркан. „Емърълд долфин“ беше оборудван с най-съвременната система за сигнализиране за пожар от всички кораби, спуснати на вода. Без нея избор нямаше. Загледал се като вцепенен в пулта, който показваше, че всичко е наред, той изгуби ценни секунди в колебание. После се обърна към младшия офицер на мостика Карл Хардинг.

— Макферин съобщава за пожар в параклиса, а на пулта за контрол върху пожара няма такава индикация. Иди там да провериш.

Още време беше изгубено, докато Макферин като обезумял се преборваше да потуши все по-разгарящия се пожар с ръчни пожарогасители, но все едно че се опитваше да потуши огромен горски пожар с платнен чувал. Пламъците започнаха да се разпространяват извън параклиса. Той просто не можеше да повярва, че автоматичните водоразпръскватели не работят. Огънят можеше да бъде овладян, ако дойдеше целият екипаж, който да отвори вентилите и да атакува пламъците с маркучи. Но към него се приближаваше само Хардинг, който крачеше спокойно по търговското ларго.

Хардинг онемя, като видя степента на опустошението и съвсем се стъписа, когато завари Макферин сам да води изгубена битка. Той веднага се обади в мостика.

— За бога, Шефийлд, тук долу бушува огнена буря, а нямаме нищо, с което да я овладеем освен ръчни пожарогасители. Повикай екипажа и включи системите за контрол върху пожара.

Шефийлд, който все още не можеше да повярва на ушите си, се поколеба, преди да включи на ръчно управление пожарогасителната система в параклиса.

— Системата включена — съобщи той на мъжете в параклиса.

— Нищо не става — извика в отговор Макферин. — Побързай, човече, сами не можем да се справим!

Като замаян Шефийлд се обади и докладва за пожара на началника на пожарната команда, после събуди капитан Уейткъс.

— Сър, докладваха ми за пожар в параклиса.

Уейткъс мигом се разсъни.

— Задействани ли са противопожарните системи?

— Офицерите Макферин и Хардинг са на мястото на пожара и съобщават, че системите не работят. Те се опитват да овладеят огъня само с пожарогасители.

— Нареди на пожарната команда да задейства маркучите.

— Вече го направих, сър.

— И на палубната команда да заеме местата си до спасителните лодки.

— Да, сър, веднага.

Докато се обличаше бързо, Уейткъс не можеше да си представи авария, която да го принуди да нареди на 2 500 пътници и екипаж да се качат на спасителните лодки и да напуснат кораба, но беше решен да предприеме всички предохранителни мерки. Затича се към мостика и веднага обходи с поглед пулта за контрол върху пожара. Той все още представляваше море от зелени светлинки. И да имаше пожар, никоя от усъвършенстваните системи не го беше открила, нито се бе задействала автоматически, за да го потуши.

— Сигурен ли си, че някъде има пожар? — попита той скептично.

— Макферин и Хардинг твърдят, че параклисът гори.

— Не е възможно. — Уейткъс вдигна телефонната слушалка и позвъни в машинното отделение. Обади се помощник главният механик.

— Машинното. Барнъм слуша.

— Тук капитанът. Алармените ви системи предупреждават ли за пожар някъде на кораба?

— Един момент. — Барнъм се обърна и се вгледа в едно голямо командно табло. — Не, сър, всички светлини светят в зелено. При нас няма сигнал за пожар.

— Бъди готов да задействаш ръчно системата за контрол върху пожара — нареди Уейткъс.

В този момент един матрос се втурна на мостика и се закова на място пред Шефийлд.

— Сър, помислих си, че трябва да ви уведомя. Надуших миризма на пушек, докато вървях по лявата палуба за разходки.

Уейткъс грабна телефона.

— Макферин?

Вторият помощник-капитан едва чу телефонния звън сред пращенето на огъня.

— Какво има?

— Говори капитан Уейткъс. Напуснете с Хардинг параклиса. Ще затворя херметически стоманените огненепроницаеми врати, за да го изолирам.

— Побързайте, сър — извика силно Макферин. — Опасявам се, че огънят е на път да излезе на ларгото.

Уейткъс натисна бутона за огненепроницаемите врати, които трябваше да преградят пътя на огъня около параклиса. По лицето му се изписа израз на почуда, като видя, че лампата за задействането им не светна. Отново се обади на Макферин.

— Затвориха ли се вратите?

— Не, сър. Дори не помръднаха.

— Това е невъзможно — измърмори под носа си Уейткъс за втори път през последните две минути. — Не мога да повярвам, че цялата система е прекъснала. — И пак се обади в машинното: — Барнъм — изкрещя той, — използвай ръчното управление и затвори херметичните врати около параклиса.

— Затварям херметичните врати — потвърди Барнъм, после добави: — Моят пулт не показва никакво движение. Нищо не разбирам. Системата за управление на херметичните врати не действа.

— Дявол го взел! — изруга Уейткъс и кимна рязко на Шефийлд. — Отивам долу, за да проверя лично какво става.

Старшият помощник-капитан така и не видя повече капитана. Уейткъс взе асансьора от мостика, слезе до палуба А и тръгна към параклиса откъм задната му страна. Без да мисли и без да подозира огромната опасност, той дръпна вратата зад олтара. Вихрушка от пламъци се изви през вратата и го обгърна целия. Почти веднага дробовете му се изсушиха и той се превърна в крачеща факла. Политайки назад сред огнено кълбо, Уейткъс беше мъртъв още преди да падне на палубата.

Капитан Джак Уейткъс загина трагично, без да знае, че същата участ очаква и кораба му.

Кели Еган се събуди от кошмар. Беше един от кошмарите, които често сънуваше. В него всеки път я преследваше неопределимо животно или насекомо. Сега тя плуваше и я бръсна една огромна риба. Кели изстена в съня си и отвори очи, но видя само процеждащата се в стаята слаба светлина от нощната лампа в банята.

Тя сбърчи нос и се надигна до седнало положение. До обонянието й достигна лека миризма на дим. Тя вдъхна дълбоко, опитвайки се да разбере откъде идва, но не успя. Успокоена, че не е от каютата й, тя легна отново и сънливо се запита дали не е било плод на въображението й. След няколко минути обаче миризмата като че ли стана по-силна. Освен това тя усети, че и температурата в каютата като че ли се покачи. Отметна завивката си и спусна босите си крака на килима. Килимът беше неестествено топъл. Като че ли палубата под него излъчваше топлина. Кели се качи на един стол и пипна богато украсения меден таван. Той беше студен.

Обезпокоена, тя облече халата си и отиде до междинната врата, свързваща нейната каюта с тази на баща й. Доктор Елмор Еган спеше дълбоко, както се подразбираше от хъркането му. Гений в механиката и носител на Нобелова награда, той пътуваше с „Емърълд долфин“, за да установи как работят на първото си плаване конструираните от него революционно нови двигатели, с които бе снабден корабът. Той до такава степен бе съсредоточил вниманието си в новото си творение, че почти не излизаше от машинното отделение и Кели рядко го беше виждала, откакто потеглиха от Сидни. Едва предишната нощ за пръв път двамата вечеряха заедно. Еган най-накрая започваше да се отпуска, след като остана доволен от безпроблемната и ефикасна работа на огромните магнитни водометни двигатели.

Кели се наведе над баща си и лекичко го разтърси за рамото.

— Татко, събуди се.

Еган спеше леко и веднага отвори очи.

— Какво има? — Той се вгледа в тъмния силует на дъщеря си. — Зле ли ти е?

— Мирише ми на пушек — отвърна Кели. — А и подът е нагорещен.

— Сигурна ли си? Не чувам никакви аларми.

— Ела сам да се увериш.

Напълно разбуден, Еган се наведе от леглото и опря длани в килима. Повдигна вежди и подуши въздуха. След миг колебание отмести поглед към Кели и рече:

— Облечи се, качваме се на палубата.

Когато напуснаха каютите си и стигнаха до асансьора, миризмата на дим беше станала по-силна и различима.

На палуба А екипажът отстъпваше от битката с пламъците, обхванали параклиса до търговското ларго. Преносимите пожарогасители бяха вече изчерпани. Нито една от противопожарните системи не функционираше, а като капак на отчаянието им, маркучите не можеха да бъдат сложени, тъй като вентилите бяха завинтени здраво и не можеха да се свалят с ръка. Макферин изпрати човек в машинното да донесе тръбни ключове, но щеше да се окаже напразно. Двама мъже обединиха сили и пак не успяха да отвинтят вентилите — те сякаш бяха заварени.

Безпокойството в мъжете, преборващи се с огъня, се превърна в див ужас от влошаващото се положение. След като огненепроницаемите врати не можаха да се затворят, пожарът нямаше как да се ограничи. Макферин се обади в мостика.

— Предайте на капитана, че ние тук губим контрол. Огънят проникна през палубата в казиното.

— Не можете ли да го удържите да не се разпростира? — попита Шефийлд.

— Как! — изкрещя в отговор Макферин. — Нищо не работи. Изразходвахме пожарогасителите, не можем да сложим маркучите, водоразпръскващата система не действа. Има ли начин в машинното да се затворят огненепроницаемите врати?

— Не — отвърна Шефийлд с тревога в гласа. — Цялата програма за контрол върху пожара е изключена. Компютри, бронирани врати, водоразпръскватели — всичко е повредено.

— Защо не задействаш алармената система?

— Не мога да го направя без нареждане от капитана.

— Той къде е?

— Слезе долу, за да провери лично положението. Не го ли виждаш?

Изненадан, Макферин обходи с поглед наоколо, но не видя и следа от Уейткъс.

— Не, не е тук.

— Тогава вероятно е тръгнал обратно към мостика — отвърна Шефийлд вече силно притеснен.

— Заради безопасността на пътниците пусни алармената система и ги предупреди да се отправят към спасителните лодки за напускане на кораба.

Шефийлд се втрещи.

— Да наредя на хиляда и шестстотин пътника да напуснат „Емърълд долфин“?! Не, ти май се престараваш.

— Нямаш представа какво е тук — отвърна припряно Макферин. — Просто направи каквото ти казвам, преди да е станало твърде късно.

— Само капитан Уейткъс може да даде такава команда.

— Тогава, за бога, човече, включи алармата и предупреди пътниците, преди огънят да е стигнал до каютите им.

Шефийлд се изпълни с нерешителност. За пръв път през осемнайсетгодишното си плаване по море се изправяше пред подобно аварийно положение. Именно затова никога не бе искал да става капитан. Винаги се бе страхувал да поема отговорност. Какво да направи сега?

— Напълно ли си сигурен, че ситуацията изисква такива драстични действия?

— Ако не задействаш противопожарните системи до пет минути, този кораб и всеки на борда е обречен на гибел — изкрещя Макферин.

Шефийлд вече се обърка напълно. Единственото, което си помисли, беше, че кариерата му е застрашена. Ако сега вземеше погрешно решение…

А секундите летяха.

Бездействието му щеше в крайна сметка да коства живота на стотици хора.

2.

Мъжете, екипирани със защитни облекла, с каски и кислородни бутилки на гърба, полагаха огромни усилия да овладеят огнения ад. Те бяха добре подготвени в борбата с корабни пожари, но сега безпокойството им растеше с всяка изминала минута, тъй като практически ръцете им бяха вързани. С неработещите пожарогасителни системи и неизползваемите противопожарни съоръжения те не бяха в състояние да направят нищо, освен да стоят безпомощни и да наблюдават как огънят вилнее неудържимо. В рамките на петнайсет минути палуба А се превърна в същинска клада. Пламъците обхванаха търговското ларго и запълзяха към близките лодъчни палуби. Докато матросите на двата борда се приготвяха да спуснат спасителните лодки, върху тях се изля огнен порой и те се пръснаха на всички страни, за да спасят живота си.

А алармата продължаваше да мълчи.

Старшият помощник-капитан Шефийлд като че ли нямаше намерение да се предава. С огромна неохота той пое командването на кораба, все още не можейки да повярва, че капитан Уейткъс е мъртъв, нито че хората на борда са застрашени от смъртна опасност. Като всички съвременни туристически кораби, и „Емърълд долфин“ бе построен да издържа на пожар. Това, че пламъците се разпростираха със светкавична скорост, опроверга всички мерки за безопасност, предвидени от морските архитекти.

Шефийлд загуби ценно време, като изпрати матроси да потърсят капитана и ги изчака да се върнат и доложат, че никъде не са го открили. Тогава той влезе в помещението за морски карти и изучи курса на кораба, отбелязан на една голяма карта. Последното обозначение, зададено на системата за глобално позициониране от четвъртия помощник-капитан само преди трийсетина минути, показваше, че най-близката суша е остров Тонга, намиращ се на малко повече от двеста мили в посока североизток. Той се върна на мостика и излезе на крилото. Пороен дъжд се изливаше над кораба, вятърът се усилваше и увеличаваше височината на вълните, които се блъскаха в носа на височина до метър и половина.

Той се обърна назад и дъхът му спря от ужас, като видя, че от средата на кораба излиза дим и пламъци лижат спасителните лодки. Развихрилият се пожар като че ли поглъщаше всичко по пътя си. Защо нямаше сигнал за тревога? „Емърълд долфин“ беше един от най-безопасните кораби в света. Беше немислимо да свърши на морското дъно. Сякаш отърсвайки се от кошмар, той включи пожарната сигнализация.

Междувременно казиното се бе превърнало в огнен пъкъл. Невероятно силната горещина и пълното бездействие на противопожарните системи и съоръжения разтопяваха или поглъщаха за секунди всеки предмет в близост до нея. Пламъците нахлуха в театралната зала и бързо я превърнаха в крематориум, сценичните завеси избухнаха във вид на огнени фойерверки, преди пламъците да нахлуят навътре, оставяйки след себе си почернял и тлеещ скелет. Огънят вече бе стигнал само на две палуби под първата от долните пътнически кабини.

Камбани заудряха, вой на сирени се разнесе из кораба — единствената предупредителна система, заработила под команда. Замаяните от сън 1 600 пътници се разбудиха и объркани, със забавени реакции, се питаха за какво ли са тези тревожни сигнали в 4:25 часа сутринта. Отначало всички спокойно започнаха да се обличат в удобни всекидневни дрехи. Сложиха също и спасителните си жилетки, както бяха инструктирани след качването им на кораба, за да се отправят към съответните спасителни лодки. Само малцината, които излязоха на верандите си и видяха за какво беше тревогата, се сблъскаха с реалността.

Осветени от океан от корабни светлини, те съзряха облаци гъст дим и огнени езици, които бълваха от разтопените и смачкани илюминатори и прозорци на долните палуби. Гледката беше смайваща и ужасяваща в същото време. Едва тогава започна да ги обхваща паника. Тя ги изпълни напълно, когато първите от тях се втурнаха към лодъчната палуба, но се озоваха пред стена от пламъци.

Доктор Еган поведе дъщеря си към най-близкия асансьор и натисна копчето за палубата за наблюдение, заемаща най-горната част на надстройката, откъдето се разкриваше гледка към целия кораб. Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато видя огромния пожар, бушуващ на седем палуби под тях в средната част на кораба. От удобното си за наблюдение място той видя също как пламъците поглъщат двете палуби, където се намираха спасителните лодки. На кърмата матросите бясно хвърляха в морето контейнери, от които изскачаха и автоматически се надуваха спасителни салове. Гледката порази Еган. Матросите като че ли не взимаха предвид обстоятелството, че корабът продължаваше да се движи с крейсерска скорост и празните салове скоро останаха далече зад килватера му.

С пепеляво лице и изумен от това, което виждаше, той рязко извика на Кели:

— Бързо слизай в откритото кафене на палуба В и стой там.

Кели, само по къси панталони и блуза без гръб, с презрамки, вързани около врата, го попита:

— А ти няма ли да дойдеш?

— Трябва да се върна в кабината да си взема книжата. Ти върви, аз ще те настигна след няколко минути.

Асансьорите бяха претъпкани с хора от долните палуби и двамата нямаше как да слязат с тях от палубата за наблюдение, затова се принудиха да си проправят път по стълбищните клетки, задръстени от изплашени хора. Тълпи изпълваха всеки коридор и пасаж, всеки асансьор и ескалатор, като термити в мравуняк, нападнат от мравояд. Хора, които водеха отговорен и дисциплиниран живот, сега изведнъж се превърнаха в жалка паплач, преливаща от страх пред смъртта. Някои ходеха слепешката, без да знаят накъде вървят; други — като в мъгла, объркани от пълното безредие. Мъже ругаеха, жени пищяха. Драмата бързо се превръщаше в сцена от Дантевия „Ад“.

Матроси, офицери, стюарди и обслужващи кабините стюардеси правеха всичко по силите си да овладеят всеобщия хаос. Но това беше загубена кауза. Без убежището на спасителните лодки никой нямаше къде да иде освен във водата зад борда. Матроси и офицери се провираха между стълпотворението от изплашени хора, като проверяваха дали са сложили правилно спасителните си ризи и ги утешаваха, че спасителните кораби са тръгнали насам.

Това също беше напразна надежда. Все тъй като парализиран, Шефийлд още не беше подал сигнала за бедствие „Мейдей“. Три пъти главният радист беше изскачал от радиорубката, за да го пита дали да предаде „Мейдей“ и да установи връзка с всички кораби в района, но Шефийлд не беше в състояние да реагира.

След няколко минути щеше да е много късно. Пламъците вече бяха на по-малко от петнайсет метра от радиорубката.

Кели Еган стигна най-накрая до откритото кафене на палуба В на кърмата и го завари претъпкано с лутащи се насам-натам пътници. Тук нямаше нито един от корабните офицери, който да въдворява ред и спокойствие. Хората кашляха от дима, виещ се около кораба и разнасян от вятъра, духащ откъм кърмата. Корабът продължаваше да пори водите със скорост двайсет и четири възела.

Като по чудо повечето от пътниците бяха избегнали смъртта в каютите си, като спокойно ги бяха напуснали, преди пламъците да преградят изходите по коридорите, стълбищата и асансьорите. Отначало никой не беше приел бедствието за сериозно, но скоро нарастваща паника изпълни всички, след като установиха, че спасителните лодки са недостъпни. Лицата и от командния, и от изпълнителския състав на кораба проявиха изключителна храброст, като избутваха всички към кърмовите палуби, където временно можеха да се отдалечат от пламъците.

Цели семейства се озоваха там — бащи, майки и деца, много от тях все още по пижами. Някои от децата плачеха от уплаха, а други скачаха от възбуда като в голяма игра, докато обаче не видяха страха в очите на родителите си. Жени с разчорлени коси и по хавлии стояха сред други, които бяха отказали да побързат да напуснат кабините си и се бяха гримирали, облекли стилно и взели чантите си. Мъжете бяха облечени предимно във всекидневно облекло, а неколцина бяха навлекли спортни сака върху бермуди. Само една млада двойка беше по бански костюми — двамата се бяха приготвили да скачат във водата. Всички обаче бяха обединени от едно — страх от смъртта.

Кели си проправи път през тълпата до леерното ограждане и се хвана здраво за перилото. Беше все още тъмно, когато погледна надолу към разпенената от гребните винтове вода. В предутринната тъмнина, под осветлението на корабните прожектори, килватерът се виждаше на двеста метра зад кораба. Оттатък него черното море се сливаше с черния хоризонт, все още обсипан със звезди. Тя се зачуди защо корабът не спира да се движи.

Една жена нададе истеричен вой.

— Всички ще изгорим живи! Не искам да умра в пламъците!

И преди някой да успее да я спре, тя се прехвърли над леерното ограждане и скочи в морето. Изумени погледи я видяха как потъна, после главата й се подаде отново за миг над повърхността и накрая изчезна завинаги в мрака.

Кели започна да се безпокои за баща си. Тъкмо реши да се върне в каютите им, за да го потърси, и го видя да идва, носейки в ръка кафяво кожено куфарче.

— О, татко — проплака тя. — Помислих, че сме се изгубили.

— Каква лудница, абсолютна лудница — изрече той задъхан и с пламнало лице. — Сякаш стадо говеда препускат в кръг.

— Какво да правим? — попита го дъщеря му с тревога в гласа. — Къде можем да отидем?

— Във водата. Тя е единствената ни надежда да останем живи възможно най-дълго — отвърна Еган, поглеждайки я със сериозно лице.

Очите й проблеснаха като сини сапфири, когато в тях попадна лъч светлина. Той не можеше да се начуди колко приличаше тя на майка си Лана на нейните години. Двете бяха еднакви на ръст, тегло и конструкция на тялото — високи, с изящни фигури и с пропорции, съвършени почти като на топмодели. Кели беше копие на майка си и с дългата си, права коса с кафеникавия цвят на кленовата захар, ограждаща лицето й с високи скули, изваяни устни и прав нос. Единствената разлика между тях беше в краката и ръцете им. Дъщерята беше по-атлетична, докато майка й беше по-нежна и грациозна. Двамата с Кели се покрусиха дълбоко, когато Лана почина от дълга битка с рак на гърдата. Сега, както стоеше на борда на горящия кораб, сърцето му натежа неописуемо при мисълта, че и животът на Кели беше застрашен да секне рано.

Тя му се усмихна дръзко.

— Добре поне че сме в тропиците и водата ще е достатъчно топла за плуване.

Той я стисна за рамото и извърна глава към морето, което препускаше покрай кораба на близо петнайсет метра под тях.

— Няма смисъл да скачаме, преди корабът да е спрял — каза той. — Ще изчакаме до последната възможна минута. Сигурно спасителните кораби вече са тръгнали насам.

На мостика старшият помощник-капитан Шефийлд се хвана здраво за перилото и се загледа в червената светлина, отразяваща се върху вълните като в калейдоскоп. Цялата средна част на кораба беше обхваната в пламъци, които се лееха като бурни реки през илюминатори и прозорци, останали без стъкла от силната горещина. Изглеждаше немислимо, че няма да мине и час и „Емърълд долфин“, гордостта на туристическите линии „Блу сийз“, ще се превърне в изпепелен корпус, който щеше да дрейфува мъртъв и ненужен върху тюркоазно море. Съзнанието му отдавна беше изключило всякаква мисъл, отнасяща се за 2 500-те пътници и екипаж.

Той вдигна невиждащ поглед към тъмното море в далечината. И да се задаваха светлини на други кораби, той беше сляп за тях. След малко към него се втурна Макферин. Лицето му беше черно от сажди, униформата му изгорена на места, веждите и част от косата му опърлени. Той сграбчи Шефийлд за рамото и грубо го обърна към себе си.

— Корабът поддържа крейсерска скорост право към вятъра. Пожарът се подклажда като с огромни мехове. Защо не подаде команда да спре?

— Това е работа на капитана.

— А къде е капитан Уейткъс?

— Не зная — отвърна разсеяно Шефийлд. — Той излезе и повече не се върна.

— Значи е загинал в огъня. — Макферин забеляза, че е безполезно да разговаря с началника си, затова грабна телефона и се обади на главния механик.

— Чийф, говори Макферин. Капитан Уейткъс е мъртъв. Пожарът излезе от контрол. Спри машините и изведи хората си горе. Не можете да минете през средата на кораба, ще трябва да се насочите към носа или кърмата. Ясно?

— Толкова ли е сериозен пожарът? — попита тъпо главният механик Реймънд Гарсиа.

— Много по-сериозен.

— А защо да не се отправим направо към спасителните лодки?

Каква лудост, помисли си Макферин. Никой от мостика не беше уведомил машинната команда, че огънят вече е разрушил половината кораб.

— Всички спасителни лодки изгоряха. „Емърълд долфин“ е обречен. Излизайте от машинното, докато е време. Оставете генераторите включени, ще ни трябва осветление, за да напуснем кораба и да сигнализираме на всеки възможен спасителен кораб.

Главният механик Гарсиа не изгуби време за повече въпроси. Той веднага подаде команда за спиране на машините. Малко след това хората му напуснаха машинното отделение и се насочиха към носовите товарни и багажни отсеци.

Гарсия тръгна последен, като преди това провери дали генераторите работят нормално.

— Отговори ли някой кораб на нашия „Мейдей“? — обърна се Макферин към Шефийлд.

Последният продължаваше да гледа с празен поглед.

— Мейдей ли?

— Не даде ли местоположението ни, не поиска ли незабавно съдействие?

— Да, трябва да подадем сигнал за помощ… — смънка разсеяно Шефийлд.

Макферин мигом долови неспособността на Шефийлд да говори и мисли и се ужаси.

— О, боже, сигурно вече е късно. Пламъците може и да са стигнали до радиорубката.

Той грабна отново телефона и позвъни в радиорубката, но чу само атмосферни смущения. Изтощен и едва издържащ на болките от изгарянията си, Макферин се облегна на командното табло.

— Над две хиляди души ще загинат от огъня или във водата без капка надежда за спасение — прошепна той с отчаяние. — А ние не можем да направим нищо, освен да ги последваме.

3.

На дванайсет мили на юг чифт матовозелени очи огледаха просветляващото се небе на изток, после се отместиха и задържаха върху червеното зарево на северния хоризонт. След малко, погълнат в мисли, мъжът влезе от крилото на мостика в лоцманската кабина на океанографския изследователски кораб на НЮМА „Дийп инкаунтър“, взе силен бинокъл и отново излезе на крилото. Бавно и преднамерено той фокусира лещите и се вгледа в далечината.

Беше висок мъж — няколко сантиметра над метър и осемдесет, с жилесто за осемдесет и четирите си килограма тяло. Всяко негово движение изглеждаше добре премерено. Черната му къдрава коса, почти винаги разчорлена, беше започнала да се прошарва над слепоочията. Лицето му издаваше човек, познаващ добре морето както над, така и под повърхността. Тъмната кожа и грубите му черти издаваха предпочитанията му към открити места. По всичко личеше, че мъжът прекарва много повече време под слънцето и небето, отколкото на флуоресцентното осветление в някой кабинет.

Ранният тропически въздух беше топъл и влажен. Мъжът беше облечен в сини къси панталони деним и хавайска риза на пъстри флорални мотиви. Тесните му ходила, които стъпваха прави като копия, бяха обути в сандали. Това беше всекидневната униформа на Дърк Пит при изпълнение на дълбоководни научноизследователски проекти, особено когато работеше на хиляди мили около екватора. Като ръководител на специални проекти към Националната агенция за подводни и морски изследвания, той прекарваше по осем месеца в годината по море. На тази експедиция учените и лаборантите от НЮМА провеждаха дълбоководно геоложко изследване на падината Тонга.

След като изучи червеното сияние в продължение на три минути, той се прибра отново и през лоцманската кабина влезе в радиорубката. Радистът, застъпил на вахта от полунощ, го погледна със сънлив поглед и докладва по навик:

— Последните прогнози за времето от сателита дават силни дъждовни бури напред по пътя ни, придружени от ветрове със скорост петдесет километра в час, и триметрови вълни.

— Само за пускане на хвърчило — подметна усмихнат Пит, после изражението му стана сериозно. — Да си прехващал сигнал за бедствие през последния един час?

Радистът поклати глава.

— Не. Около един часа проведох само кратък разговор с радиста на английски контейнерен кораб, но сигнал за бедствие не съм прехващал.

— Като че ли някакъв голям кораб е обхванат от пожар. Виж дали можеш да се свържеш с него.

Пит се обърна и стисна рамото на вахтения офицер Лио Делгадо.

— Лио, искам да обърнеш кораба ни по курс на север и да продължиш с максимална скорост. Мисля, че там някъде гори плавателен съд. Събуди капитан Бърч и го помоли да дойде в лоцманската кабина.

Въпреки че Пит ръководеше проекта и беше по-старши по звание от Бърч, все пак капитанът командваше кораба. Кърмит Бърч пристигна почти веднага, облечен само по къси панталони на точки.

— За какъв горящ кораб става дума? — попита той Пит, като едва потискаше прозявка.

Пит посочи в посока север и му подаде бинокъла. Бърч огледа хоризонта, свали бинокъла, избърса стъклата в късите си панталони и отново се вгледа.

— Прав си. Гори като факла. Според мен е туристически кораб. И то много голям.

— Странно, че не ни е подал „Мейдей“.

— Дори много странно. Сигурно радиото му е излязло от строя.

— Поисках от Делгадо да се отклони от курса ни и да се отправи към него с максимална скорост. Надявам се, няма да възразиш, че престъпих в твоята територия. Реших, че това ще ни спести ценни минути.

Бърч се усмихна.

— И моята команда щеше да е същата — каза той и отиде до телефона. — Машинно отделение, събудете веднага Марвин. Искам всеки оборот от машините, който можем да получим! — След като замълча, за да изслуша гласа от другата страна, отговори: — Защото отиваме при пожар, затова!

Новината бързо се разнесе и целият кораб се съживи, когато на екипажа и учените бяха възложени специални задачи. Двата десетметрови хидрографски катера бяха подготвени за спускане зад борда. За двата телескопни палубни кранове, които се използваха за повдигане и спускане на подводни и изследователски съоръжения, бяха прикачени товароподемни примки за изтегляне от водата на групи хора. Всяка стълба и всяко въже на кораба бяха приготвени, за да бъдат метнати зад борда, заедно със спасителни люлки за прехвърляне на децата и по-възрастните от бедстващия кораб.

Корабният лекар заедно с морските учени подготви лазарета и пригоди офицерския стол в пункт за приемане на пострадалите. Корабният готвач и помощниците му започнаха да пълнят бутилки с вода, кани с кафе и казани със супа. Приготвяха се също и дрехи за онези от спасените, които можеха и да не са облечени. Офицерите подбраха членове от редовия състав и ги инструктираха да насочват спасените хора към различни места в кораба, където, освен че щяха да получат нужната помощ, щяха да играят ролята и на баласт. С обща дължина от 70 метра и широчина 15 метра „Дийп инкаунтър“ не беше предназначен за спасителни акции, още по-малко за плаване с две хиляди пътника. Ако всички от бедстващия кораб, които се очакваше да се качат на борда му, не бъдеха разпределени стратегически по места, за да се постигне баланс, научноизследователският плавателен съд щеше да се преобърне и потъне.

Максималната скорост на „Дийп инкаунтър“ беше изчислена на шестнайсет възела, но главният механик Марвин Хаус се опита да извлече всяка капка мощност от двата огромни дизелови двигатели с мощност от по 3 000 конски сили. Седемнайсетте възела се увеличиха на осемнайсет, после на деветнайсет, докато вълнорезът запори водата със скорост двайсет възела. Почти цялата носова част се подаде над повърхността, срязвайки гребените на надигащите се вълни. Никой на борда на „Дийп инкаунтър“ не беше подозирал за тази негова способност.

Напълно облечен, капитан Бърч вървеше по палубата и подаваше команди за извършването на сто и една подробности, отнасящи се до готовността на кораба да посрещне нахълтването на оцелелите хора. Той нареди на радиста да се свърже с други кораби в района и да им съобщи накратко за пожара, да поиска да кажат местоположението си и за колко време могат да пристигнат. В радиус от стотина мили се оказаха само два морски съда. Единият беше „Ърл ъв Уотълсфийлд“ — английският контейнеровоз, с който радистът се беше свързал по-рано. Капитанът му се отзова веднага и потегли с пълна скорост, но корабът му беше отдалечен на трийсет и седем мили на изток. Вторият съд беше австралийски ракетен крайцер, който също промени курса си и се насочи от юг към мястото на бедствието, посочено от капитан Бърч. Но на него пък му предстоеше да измине шейсет и три мили дотам.

Удовлетворен, че няма нищо повече, за което да мисли, Бърч отиде при Пит на крилото на мостика. Всеки, който бе свършил задачите си, се беше облегнал на леерното ограждане и наблюдаваше червеното зарево, осветяващо небето. Научноизследователският кораб напредваше все по-близо и по-близо до горящия туристически кораб. Силният говор постепенно заглъхна до шепот, когато степента на бедствието нарастваше шокиращо с всяка изминала миля. Петнайсет минути по-късно всички загледаха като в транс неописуемата драма, разиграваща се пред очите им. Плавателният съд, който доскоро представляваше същински плаващ дворец, изпълнен със смях и щастливи хора, сега се бе превърнал в бушуваща погребална клада.

Седемдесет процента от някогашния красив кораб бе обгърнат от пламъци. От надстройката му вече не беше останало нищо, освен усукана плетеница от нажежена стомана, която практически разделяше кораба на две. Външната окраска от смарагдово синьо и бяло беше почерняла и овъглена. Вътрешните напречни прегради се бяха изкривили във вид на купчина от разтопен и обгорял метал. Спасителните лодки, или по-точно онова, което бе останало от тях, висяха на лодбалките и едва можеха да се разпознаят.

Корабът се бе превърнал в уродливо чудовище, което надхвърляше дори най-налудничавото въображение на автор на романи на ужасите.

Оглеждайки дрейфуващия настрани от усилващия се вятър и надигащите се вълни „Емърълд долфин“, Пит и Бърч стояха като вцепенени и изпълнени със съмнение, че техният кораб, екипажът и учените на борда му ще успеят да се справят с огромната трагедия.

— Велики боже! — промълви Бърч. — Никой не е могъл да се избави със спасителните лодки.

— Както изглежда, те са изгорели още преди да бъдат спуснати на вода — отбеляза Пит с мрачно лице.

Пламъците ревяха и се издигаха високо към небето, отразявайки се като страшни демони във водата около кораба, който на свой ред приличаше на зловеща факла във водата, очакваща да се плъзне под повърхността, за да се избави от ужаса си. Разнесе се общ многогласен писък, наподобяващ повече жален вой, когато вътрешните палуби се срутиха. Всеки на разстояние от двеста метра сигурно се е почувствал така, сякаш някой беше отворил вратата на огромна пещ. Беше вече достатъчно светло, което позволяваше да се видят овъглените останки около горящия лайнер, покриващи водата като одеяло от сива и бяла пепел. Мирис на горяща тук-там боя и късове стъклено влакно изпълваше въздуха във вид на вихрещи се облаци. Първото впечатление на наблюдаващите отстрани беше, че не е останал нито един жив в тази клада. След малко обаче те различиха огромна тълпа от хора, скупчени плътно един до друг на пет от откритите кърмови палуби. Като видяха „Дийп инкаунтър“, те, във вид на непрекъснат поток, започнаха да скачат във водата и да плуват към него.

Бърч насочи бинокъла си към водата около кърмата на „Емърълд долфин“.

— Хората скачат от ниските палуби като леминги — възкликна той. — Онези, скупчени на по-високите палуби, изглеждат като замръзнали на място.

— Не можем да ги виним — каза Пит. — Горните палуби са на височината на девет-десететажни сгради. Оттам разстоянието до водата им се струва не по-малко от километър и половина.

Бърч се надвеси над перилото и подаде с пълен глас команда на екипажа.

— Спуснете лодките. Стигнете възможно най-бързо до скочилите във водата, преди да са се изгубили от поглед.

— Можеш ли да доближиш „Дийп инкаунтър“ до под кърмата му? — попита Пит.

— Имаш предвид да застанем с борд към нея?

— Да.

Бърч направи скептична физиономия.

— Няма да мога да го доближа дотолкова, че хората да скачат направо на нашия борд.

— Колкото повече огънят се приближава до тях, толкова повече от тях ще скачат във водата. Стотици ще загинат, преди да извадим всички. Ако се вържем за кърмата му, екипажът ще може да хвърли въжета, за които да се хванат и покатерят на палубата ни.

Бърч се вгледа в Пит.

— В такова море ще опропастим „Дийп инкаунтър“. Обшивката на корпуса ни ще се заблъска в това чудовище и ще се получат пробойни. Самите ние ще потънем за броени минути.

— По-добре да опитаме, отколкото да съжаляваме, че не сме опитали — каза философски Пит. — Аз поемам отговорността за кораба.

— Прав си, разбира се — съгласи се Бърч. Той застана зад щурвала и започна внимателно да приближава десния борд към масивната кърма на „Емърълд долфин“.

Когато пътниците успяха временно да се отдалечат от огъня, като се струпаха на задните палуби, ужасът и паниката стихнаха до обичайния страх и лошо предчувствие. Офицерите и матросите, както и предимно жените от научния състав тръгнаха между тълпящите се хора и започнаха да успокояват най-изплашените и децата. Преди появата на „Дийп инкаунтър“, който сякаш се беше материализирал от въздуха, почти всички пътници се бяха обединили около мисълта, че е по-добре да скачат във водата, отколкото да изгорят живи.

Когато обаче и най-малката надежда им се стори изгубена, появата на боядисания в тюркоазен цвят научноизследователски кораб на НЮМА в светлината на новата зора им се видя като божествено чудо. Повече от две хиляди души са струпаха на кърмовите палуби, замахаха с ръце и нададоха радостни викове. В него те видяха скорошното си избавление. Корабните офицери бързо съзнаха, че корабът им е твърде малък, за да поеме на борда дори половината от тях, вкопчени в живота.

Без още да е разбрал за намеренията на Пит и Бърч, вторият помощник-капитан Макферин, който с мъка се бе измъкнал от мостика и беше стигнал до кърмата, като успокояваше пътниците през рупор, се провикна над водата:

— На вниманието на кораба зад кърмата ни. Не се приближавайте повече. Във водата наоколо има хора.

Сред стълпотворението на кърмовите палуби Пит не можеше да види кой говори. Той грабна своя рупор и извика в отговор:

— Разбрано. Нашите лодки ще ги извадят възможно най-скоро. Бъдете готови, ще се приближим и вържем за вас. Моля, разпоредете на екипажа ви да бъде в готовност да поеме въжетата ни.

Макферин остана като гръмнат. Не можеше да повярва, че капитанът и екипажът от НЮМА са готови да рискуват живота и кораба си, за да ги спасят.

— Колко души можете да вземете на борда? — попита той.

— А вие колко хора сте? — отвърна с въпрос Пит.

— Над две хиляди, всъщност две и петстотин.

— Две хиляди! — изстена Бърч. — Ще потънем като камък с толкова хора, струпани на борда ни.

Най-накрая Пит откри офицера, който размахваше ръце към него на горната палуба и извика отново:

— И други кораби са тръгнали насам. Ние ще вземем колкото можем. Наредете на вашия екипаж да хвърли въжета зад борда, за да могат пътниците ви да почнат да слизат на нашата палуба.

Бърч задвижи бавно кораба си напред, после, направлявайки с ловки движения носовите подрулващи устройства, започна да измества борда сантиметър по сантиметър към лайнера. Всички на „Дийп инкаунтър“ гледаха със зяпнали уста как огромната кърма се надвеси над тях. После се разнесе звук от стъргане на стомана в стомана. След трийсет секунди двата кораба се допряха плътно един до друг.

Моряците от научноизследователския кораб хвърлиха котвените въжета на борда на лайнера, чиито моряци пък на свой ред размотаха и хвърлиха неговите въжета към очакващите ги ръце на научните работници. Те побързаха да ги завържат за най-близките и неподвижни части на борда. В мига, в който всички въжета бяха завързани, Пит извика на екипажа на „Емърълд долфин“ да започнат да спускат пътниците.

— Първо семействата с децата — извика на свой ред през рупора Макферин.

В днешно време съвременните мореплаватели пренебрегват старата традиция да бъдат спасявани първо жените и децата, с оглед да не се разделят цели семейства. След злополуката с „Титаник“, когато повечето мъже потънаха с кораба, оставяйки вдовици с полусирачета, практични умове решиха, че трябва или всички от едно семейство да останат живи, или всички да загинат. С малки изключения по-младите, пътуващите сами и по-възрастните се отдръпнаха смело настрани и наблюдаваха как моряците помагат на съпрузи, на жените и децата им да се прекачат на „Дийп инкаунтър“, където се озоваваха на сигурно място сред подводни съоръжения и роботи и хидрографска изследователска апаратура. После дойде ред на по-възрастните, които трябваше да бъдат карани насила да се прехвърлят зад борда, но не защото се страхуваха, а защото смятаха, че е по-добре първо да минат младите, чийто живот бе пред тях.

За голяма изненада децата не проявиха голям страх при спускането по въжетата. Диригентът и членовете на оркестъра, както и театралната трупа засвириха и запяха песни от бродуейски спектакли. Отначало някои от пътниците също започнаха да пеят с тях, тъй като евакуацията протичаше гладко, без хаос, но с приближаването на огъня до кърмата топлината се увеличи, димът затрудни дишането и тълпата отново заприлича на подплашено стадо. Най-ненадейно настана суматоха от онези, които решиха да пробват късмета си във водата, вместо да изчакат реда си за спускане по въжетата. Те бяха предимно по-млади хора, които започнаха да скачат от по-ниските палуби и да се изсипват като дъжд върху онези, които плуваха от по-рано край кораба. Неколцина, които не уцелиха водата, паднаха върху палубата на „Дийп инкаунтър“, като пострадаха тежко или смъртоносно. Други от скачащите попаднаха между двата кораба и бяха премазани до смърт, когато вълните блъснаха корпусите им един в друг.

Екипажът на „Емърълд долфин“ правеше всичко по силите си да инструктира пътниците как да скачат. Защото ако човек скочеше във водата с ръце над главата, спасителната риза се изхлузваше нагоре от тялото му и той трябваше да се задържи на повърхността със собствени сили. Онзи пък, който не хващаше яката на спасителната риза, за да я дърпа надолу при съприкосновението с водата, рискуваше да си счупи врата.

Не след дълго едно малко езерце от трупове се понесе по повърхността сред отломъците, плаващи покрай двата кораба.

Страх изпълни Кели. Малкият изследователски кораб изглеждаше толкова близо и в същото време безкрайно далече. На опашката пред тях за едно от въжетата за спускане, оставаха само десет души. Доктор Еган беше твърдо решен той и дъщеря му да дочакат реда си въпреки горещината и дима. Но хаотичният щурм на кашлящата и задушаваща се от пушека тълпа изтласка Еган до леерното ограждане. Изведнъж един едър мъж с рижи коса и мустаци, които стигаха до бакенбардите му, се отдели от човешкия поток и се опита да измъкне коженото куфарче от ръката на Еган. Изумен в първия момент, инженерът успя да го стисне здраво и не го пусна.

С разширени от ужас очи Кели наблюдаваше битката между двамата мъже. Един офицер в безупречно чиста и изгладена униформа също ги наблюдаваше, но с пълно безразличие. Беше чернокож, лицето му с цвят на втвърден обсидиан имаше ясно очертани, остри черти.

— Направете нещо! — изписка към него Кели. — Размърдайте се, помогнете на баща ми!

Чернокожият офицер обаче изобщо не й обърна внимание, а пристъпи напред и за изумление на Кели започна да помага на червенокосия да измъкне куфарчето.

Изблъскан от обединените физически сили на двамата мъже, Еган загуби равновесие и се запрепъва заднешком към леерното ограждане. Блъскайки се в него, инерцията отлепи краката му от палубата и той политна назад зад борда с главата надолу. Стреснати от неочакваната развръзка, чернокожият офицер и червенокосият се смразиха на място, после побързаха да се смесят с тълпата. Кели нададе писък, втурна се към ограждането и погледна надолу точно навреме, за да види как баща й цопва във водата сред огромен фонтан от пръски.

Тя стаи дъх в очакване, което й се стори дълго цял час, но само след двайсетина секунди главата му се подаде над повърхността. Спасителната му жилетка я нямаше, беше се изхлузила от тялото му при сблъсъка с водата. Кели се втрещи, като видя, че той изглеждаше в безсъзнание. Главата му беше отпусната и неподвижна.

Изведнъж Кели почувства как нечии ръце обвиха врата й и пръстите се впиха безмилостно в него. Със замаяна глава и в шок тя зарита като обезумяла назад, опитвайки се безуспешно да отдели ръцете от врата си. Един от ритниците й улучи нападателя й в слабините. Последва внезапно поемане на дъх и хватката около врата й се охлаби. Тя се завъртя на пети и видя до себе си отново чернокожия офицер.

После червенокосият го избута настрани и сам се нахвърли върху Кели, но тя сграбчи яката на спасителната си жилетка и скочи зад борда миг преди червенокосият да изпъне напред ръка да я хване.

Докато летеше надолу, всичко около нея се превърна в размазано петно. Като че само след едно мигване тя се пльосна във водата и ударът изкара дъха й. Солена вода напълни ноздрите й и тя едва потисна порива си да отвори уста, за да издиша и прочисти носа си.

Гмурна се сред взрив от въздушни мехурчета, след като морето се затвори над нея. Когато забави тласъците си, тя погледна нагоре и видя повърхността да проблясва от светлините на двата кораба. Загреба с ръце нагоре, подпомагана от спасителната си риза, и след малко подаде глава над водата. Пое си няколко дълбоки глътки въздух и се огледа за баща си. Видя го да се носи отпуснат на повърхността на десетина метра от овъгления корпус на туристическия кораб.

После една вълна го заля и той се загуби от погледа й. Изпълнена с отчаяние, тя заплува като бясна към мястото, където го бе видяла преди миг. Една вълна я повдигна върху гребена си и тя отново зърна баща си, на пет-шест метра от нея. Стигна до него, обви ръка около раменете му и издърпа назад главата му за косата.

— Татко! — изкрещя тя.

Клепачите на Еган трепнаха, той отвори очи и я погледна. Лицето му беше изкривено като от огромна болка.

— Кели, спасявай се! — изрече той на пресекулки. — Аз няма да мога.

— Дръж се, татко — окуражи го тя. — Скоро някоя лодка ще ни качи.

Той все още стискаше в ръка куфарчето си и сега го избута към нея.

— Като паднах във водата, се ударих в него и вероятно съм си счупил врата. Парализиран съм и не мога да плувам.

Едно мъртво тяло с лице надолу се блъсна в Кели и тя едва се удържа да не повърне, докато го избутваше настрани.

— Аз ще те крепя, татко. Няма да те оставя. Ще използваме куфарчето като шамандура.

— Вземи го. — Той напъха насила куфарчето в ръцете й. — Пази го, докато дойде подходящият момент.

— Не разбирам.

— Ще разбереш… — Той едва изрече думите; лицето му отново се изкриви от болка и тялото му се отпусна.

Кели се потресе от пораженството на баща си, преди да осъзнае, че той умира пред очите й. Колкото до Еган, той знаеше, че умира. Но не показа нито паника, нито ужас. Просто прие съдбата си. Най-голямото му съжаление не беше за загубата на дъщеря му — знаеше, че тя ще се оправи. Не знаеше обаче дали откритието, което бе направил, щеше да влезе в работа. Той се вгледа в сините очи на Кели и усмихвайки се едва-едва, прошепна:

— Майка ти ме чака…

Отчаяна, Кели се огледа наоколо за спасителна лодка. Най-близката се намираше на по-малко от шейсет метра. Тя пусна баща си, преплува няколко метра и размаха ръце.

— Насам! Елате насам!

Една жена, отмаляла от вдишания дим и от ударите на вълните, която тъкмо бяха издърпали в лодката, забеляза Кели и посочи на моряците към нея. Спасителите обаче бяха толкова съсредоточени в издърпването на другите от водата, че не успяха да я видят. Кели легна по гръб и заплува обратно към баща си, но него вече го нямаше. Беше останало да плува само коженото му куфарче.

Еган го беше пуснал и бе потънал под вълните. Тя го грабна и извика на баща си, но в този момент един юноша, скочил от горната палуба, цопна във водата почти върху нея, коляното му я удари по врата и Кели изпадна в несвяст.

4.

Отначало оцелелите хора се качваха един след друг на борда на „Дийп инкаунтър“, но скоро върволицата се превърна в човешко наводнение, което заля екипажа и научния екип. Те не бяха достатъчно на брой, за да ги поемат. Петдесет и един мъже и осем жени не бяха в състояние да смогват достатъчно бързо.

Въпреки покрусата и отчаянието от гледката на мъртвите и умиращите във водата, спасените не намаляваха наплива си. Неколцина от океанографите и инженерите по системите, пренебрегвайки риска, завързаха въжета около кръста и скочиха в разпенената вода, за да поемат по двама души наведнъж, а колегите им ги изтегляха на борда на „Дийп инкаунтър“. Те щяха да останат записани в хрониките на морската история с дръзновението си да спасят възможно най-голям брой хора.

Моряците от научноизследователския кораб управляваха лодките и трескаво изваждаха от водата хора, чийто брой все повече се увеличаваше. Водната повърхност около кърмата загъмжа от викащи мъже и жени, размахващи ръце към лодките от страх, че няма да бъдат забелязани.

Екипажът на борда на кораба пък боравеше с крана, чрез който хвърляше спасителни салове и мрежи за плуващите, с които ги изтегляше на палубата. Някои дори им хвърлиха маркучи и вързани за леерното ограждане въжени стълби, по които да се качат. Колкото и неуморни да бяха обаче, те просто не смогваха поради огромния брой хора във водата. По-късно те щяха да скърбят за онези, които се бяха удавили и изчезнали, преди лодките да стигнат до тях.

Жените от научния състав посрещаха качените на борда пътници, вдъхваха им кураж, а после се залавяха да облекчават болките на обгорените и наранените. Мнозина бяха ослепели от дима и пламъците и бяха заведени до лазарета или здравния пункт. Никой от научния екип не беше обучен как да се справя с хора, погълнали дим, но те бързо схванаха какво трябва да правят и едва ли някога щеше да се разбере колко живота бяха спасени от тяхната всеотдайност.

Те разпределяха непострадалите в каюти и отсеци така, че да се запази стабилността и баланса на кораба. Освен това бяха определили място, където оцелелите пътници се събираха и по списък се проверяваха техните близки и приятели, изчезнали или потънали в бъркотията.

През първите трийсет минути над петстотин пътника бяха извадени от водата с лодките. Други двеста бяха докарани на спасителните салове до корпуса на „Дийп инкаунтър“ и издигнати до борда с клуповете, прикрепени за крановете. Спасителите съсредоточаваха усилията си само върху живите. Ако откриеха, че са издърпали в лодката мъртво тяло, те го хвърляха обратно в морето, за да направят място за онези, които все още бяха вкопчени в живота.

Натоварени с пътници, два пъти повече от капацитета, допускан от морските правила, лодките се доближаваха до кърмата, откъдето бързо биваха повдигани на борда от един от корабните кранове. Така оцелелите слизаха направо на палубата, без да се налага да се катерят сами, а ранените веднага биваха полагани на носилки и закарвани в лазарета или медицинския пункт. Тази система, измислена от Пит, беше много по-ефикасна. По този начин натоварените лодки се изпразваха и спускаха обратно във водата за време, два пъти по-кратко, отколкото ако трябваше изтощените пътници да се изтеглят един по един на борда.

Бърч не можеше да си позволи да следи спасителната операция. Цялото му внимание беше съсредоточено върху клатушкащия се „Дийп инкаунтър“. Чувстваше, че неговата задача, единствената му задача за момента е да опази кораба си да не се блъсне и разцепи в корпуса на огромния пътнически лайнер. Беше готов на всичко, за да включи корабната динамична система за позициониране, но поради дрейфуването на двата кораба на вятъра и водното течение, тя нямаше да свърши работа.

Без да отмества зоркия си поглед от увеличаващата се височина на вълните, разбиващи се в левия борд на кораба му, той усилваше мощността на подрулващите устройства всеки път, когато някоя вълна заплашваше да блъсне „Дийп инкаунтър“ в масивната кърма на „Емърълд долфин“. Това беше битка, която той невинаги спечелваше. Сърцето му изтръпваше при мисълта, че листите на обшивката се огъват и разкъсват от ударите в другия кораб. Не му беше нужно да разбира от физика, за да е наясно, че водата започва да напира през пукнатините. В лоцманската кабина на няколко метра от него Лио Делгадо изчисляваше коефициентите на натоварването и наклоняването на кораба от буквално тоновете човешки поток, който заливаше палубата като безкрайна приливна вълна. Кръговете на Плимсол — товарните марки, показващи допустимото ниво на натоварване на корпуса — вече бяха на четирийсет и пет сантиметра под водната повърхност.

Пит се залови да ръководи и направлява спасителната операция. За онези, които работеха трескаво, за да спасят повече от две хиляди души, той като че ли беше навсякъде — даваше нареждания по портативната си радиостанция, изваждаше от водата хора, насочваше лодките към живите, отнесени надалече от течението, помагаше на работата на крановете, които издигаха от водата и спускаха на борда пълните с хора спасителни лодки. Насочваше слезлите от въжетата към научните работници, които на свой ред ги завеждаха или пренасяха на долната палуба. Хващаше едва покатерилите се по въжето до борда деца, чиито ръце и крака се бяха сковали от усилията им, и ги спускаше на палубата. С немалко лошо предчувствие той виждаше, че корабът щеше да започне да се претоварва опасно с останалите хиляда пътници, които предстоеше да бъдат спасени.

Той изтича до лоцманската кабина, за да разбере от Делгадо какво е разпределението на товара.

— Доколко е заплашително положението?

Делгадо отмести поглед от компютъра и поклати тъжно глава.

— Доста. Като се добавят още около метър към газенето ни и ще се превърнем в подводница.

— Остават за спасяване поне още хиляда души.

— Достатъчно е да натоварим само още петстотин души и вълните ще започнат да заливат планширите. Кажи на хората от научния екип да разпределят по-голямата част от спасените към носовата част. Кърмата вече доста натежа.

Преглъщайки лошата вест, Пит отправи поглед към множеството от хора, които се спускаха сами или с нечия помощ по въжетата. После погледна надолу към работната палуба, където една спасителна лодка разтоварваше нови шейсет души. Как можеше да обрече стотици хора на смърт, като откаже да ги качи на борда на малкия научноизследователски кораб. Разрешението, макар и частично, се оформи в съзнанието му. Той забърза към работната палуба и събра неколцина от корабния екипаж.

— Трябва да олекотим кораба — каза им той. — Срежете котвените въжета и освободете кораба от котвите. Хвърлете подводните технически средства зад борда и ги оставете да се носят свободно във водата. По-късно ще ги изтеглим обратно. Изхвърлете всяко съоръжение с тегло над четири килограма.

След като подводните съоръжения бяха пуснати във водата, беше демонтирана и спусната зад борда и огромната А-образна рама, монтирана на кърмата, която се използваше за спускане във водата и възстановяване на океанографски съоръжения. Само че тя не остана на повърхността, а потъна и отиде направо на дъното заедно с няколко лебедки и километричните им тежки стоманени въжета. Пит се ободри, като видя, че корпусът се повдигна с близо петнайсет сантиметра над водата.

После, като предпазна мярка срещу претоварване, той нареди на приближилите се до кораба матроси в лодките:

— Проблемът с товара стана критичен. След като натоварите и последните оцелели, останете да дрейфувате край кораба, без обаче да изпращате никого на борда!

Нареждането бе потвърдено от кърмчиите с помахване на ръце, докато насочваха лодките обратно към мъчещите се да се задържат на повърхността хора.

Пит вдигна поглед, когато забеляза, че Макферин му помахва отгоре. От удобното си за наблюдение място вторият помощник-капитан виждаше, че изследователският кораб, въпреки изхвърления товар, продължаваше да затъва опасно във водата.

— Колко души още можем да качим на борда ви?

— Колко са останалите на лайнера?

— Четиристотин, плюс-минус. Те вече са предимно от екипажа.

— Предайте им да слязат — нареди му Пит. — Това ли е цялата група?

— Не — отвърна Макферин. — Половината от екипажа побягнаха към носа.

— Можете ли да ми кажете някакъв брой?

— Още четиристотин и петдесет. — Макферин погледна към високия мъж на борда на „Дийп инкаунтър“, който извършваше евакуирането с невероятна ефикасност.

— Бихте ли се представили, сър?

— Дърк Пит, ръководител на специални проекти към НЮМА. А вие, сър?

— Втори помощник-капитан Чарлс Макферин.

— Къде е капитанът ви?

— Капитан Уейткъс изчезна и вероятно е мъртъв.

Пит видя обгорения на места Макферин.

— Побързай да напуснеш кораба, Чарли. Чакам те тук с бутилка текила.

— Предпочитам скоч.

— Ще дестилирам една бутилка специално за тебе.

Пит се обърна и вдигна ръце, за да свали едно малко момиченце от въжето и го подаде в протегнатите ръце на Мисти Греъм, една от трите морски биоложки на борда на „Дийп инкаунтър“. След детето се качиха и родителите му и бързо бяха заведени на долната палуба. Минути по-късно Пит започна да изтегля на работната палуба плувци, които бяха твърде изтощени, за да се качат сами от спасителните лодки.

— Направете една обиколка покрай левия борд на пътническия лайнер — нареди на кърмчията Пит — и качете хората, отнесени от течението и вълните.

Кърмчията вдигна изпитото си от преумора лице към Пит и се усмихна леко.

— Все още не съм си получил бакшиша.

— Ще се погрижа да го включа в сметката — усмихна му се също Пит.

— А сега тръгвай, преди да…

Пронизителен детски вик се разнесе като че изпод краката на Пит. Той се втурна към леерното ограждане и погледна надолу. Момиченце на не повече от осем години висеше на едно въже, което се полюшваше зад борда. Незнайно как детето беше паднало обратно зад борда и никой не беше обърнал внимание в суматохата. Пит се просна по корем, пресегна се и хвана за китките детето, което се издигаше и спускаше върху гребена на една вълна. После го издърпа на палубата.

— Добре ли си поплува? — опита се той да намали шока му.

— Морето е много бурно — отвърна момиченцето, като бършеше очите си, подути от дима.

— Майка ти и баща ти с теб ли скочиха?

Детето кимна.

— Да. Те се качиха с двамата ми братя и сестра ми в една лодка, но аз паднах във водата и никой не ме видя.

— Не ги обвинявай — каза Пит, докато я водеше към Мисти Греъм. — Сигурен съм, че сега те много се безпокоят за тебе.

Мисти се усмихна и хвана детето за ръка.

— Хайде, ела да потърсим мама и татко.

В този момент проблясък на светлокафява коса, разпиляна върху синьо-зелената повърхност като дантелени нишки от сатен, привлече погледа на Пит. Лицето не се виждаше, но едната ръка правеше слаби движения, сякаш се опитваше да гребе, или пък дали движението не се дължеше на вълните? Пит изтича десетина метра по палубата, за да се вгледа по-добре, надявайки се, че жената — защото по вида на косата се предполагаше да е на жена — не се е удавила. Главата леко се надигна от водата дотолкова, че Пит успя да види две красиви сини очи, които изглеждаха безжизнени и замъглени.

— Извадете я — извика Пит на кърмчията на спасителната лодка, ръкомахайки към жената. Лодката обаче беше вече завила покрай кърмата на „Емърълд долфин“ и кърмчията не го чу.

— Плувайте към мен! — извика Пит на жената и тогава забеляза, че тя гледа в неговата посока, но не го вижда.

Без повече да се колебае, Пит се качи на перилото, запази за миг равновесие и се хвърли зад борда. Не се издигна веднага на повърхността, а заплува с всички сили под водата като олимпийски плувец, скочил от трамплин. Когато ръцете и главата му се подадоха над водата, той зърна за миг главата на жената, после я загуби от поглед. Загреба бързо и след пет-шест метра се озова до жената, сграбчи я за косата и изтегли главата й над водата. Забеляза, че макар да имаше вид на мокра кокошка, жената беше млада и много привлекателна. Едва тогава обърна внимание, че тя стиска в ръката си малко куфарче, което се беше напълнило с вода и я теглеше надолу.

— Глупачка такава! — кресна й той. — Пусни това нещо.

— Не мога — ненадейно процеди тя през зъби с такава решителност, че го изненада. — А и няма да го пусна!

Облекчен, че жената не е пред прага на смъртта, той не й възрази, а я хвана за презрамката на блузата и започна да я тегли към „Дийп инкаунтър“. Когато стигна до корпуса, няколко чифта ръце се протегнаха, хванаха жената за китките и я издърпаха на борда. Освободен от товара си, Пит се покатери по една въжена стълба. Една от лаборантките загърна жената с одеяло и тъкмо понечи да я поведе по близкия коридор, Пит я спря и се вгледа в сините очи на спасената жена.

— Какво толкова важно има в това куфарче, та едва не умряхте, за да го запазите?

Тя го погледна с премрежен от изтощение поглед и отвърна:

— Трудът на баща ми, погълнал целия му живот.

Пит погледна куфарчето с нов израз на уважение.

— Знаете ли дали баща ви се е спасил?

Тя бавно поклати глава и се загледа с тъжно лице в покритата с пепел и десетки плаващи трупове вода и прошепна:

— Той е вече на дъното — отвърна тя, после рязко се обърна и се загуби от поглед надолу по стълбището.

В крайна сметка лодките спасиха всички онези живи пътници, които успяха да открият. След като предадоха тежко пострадалите на грижите на оказващите медицинска помощ на борда на изследователския кораб, кърмчиите им ги отдалечиха на известно разстояние, за да натоварят, доколкото беше възможно, без да застрашават живота им, още оцелели и им помогнаха да се качат на претъпкания вече кораб.

Пит съобщи на екипажите на лодките по портативната си радиоуредба:

— Насочваме се към носа, за да проверим за други оцелели. Следвайте ни в килватера.

Едва ли и мравуняк би бил по-гъст от „Дийп инкаунтър“, когато и последният оцелял беше качен на борда. Машинното отделение, складовете на научния екип, лабораториите и жилищните помещения на екипажа бяха задръстени от хора. Те седяха или лежаха в общия салон, в камбуза, каютите и офицерския стол. Пет семейства бяха вместени в каютата на капитан Бърч. Лоцманската кабина, помещението за морски карти и радиорубката също бяха препълнени с хора. Работната палуба с площ от 300 квадратни метра наподобяваше улица, чието платно не се виждаше от човешко стълпотворение.

„Дийп инкаунтър“ се беше потопил толкова дълбоко, че водата заливаше планширите на работната палуба всеки път, когато вълни, по-високи от метър и двайсет, се разбиеха в корпуса. Между другото членовете на екипажа на „Емърълд долфин“ се показаха достойни за уважение. Едва след като кърмата на плавателния им съд се опразни и от последния пътник, те започнаха да се спускат по въжетата и да се качват на претъпкания научноизследователски кораб. Много от тях имаха изгаряния, тъй като бяха изчакали до последния момент, преди да се отдалечат от пълзящите пламъци и да напуснат кораба.

Веднага щом стъпиха на палубата, онези от тях, които бяха в състояние, се заловиха да помагат на претоварените от работа учени и лаборанти за по-удобното настаняване на натъпканите пътници. Смъртта дойде и на борда на „Дийп инкаунтър“. Неколцина от силно обгорените и лошо наранилите се при падането във водата починаха насред тихия шепот на молещите се и на ридаещите, които изнасяха навън скъпите си мъртъвци и ги хвърляха зад борда. Пространството за живите беше особено ценно.

Пит изпрати корабните офицери в лоцманската кабина, за да докладват на капитан Бърч. Те до един предложиха услугите си, които бяха приети с благодарност.

Макферин се качи последен на борда.

Пит го чакаше и го хвана под мишница, за да помогне на обгорелия и изтощен мъж да върви по-лесно. Като видя изгорялата плът на пръстите му, каза:

— Съжалявам, че не мога да стисна ръката на един толкова смел човек.

Макферин огледа обгорените си ръце, сякаш те принадлежаха на другиго.

— Да, мисля, че така ще бъде още известно време — после лицето му помръкна и добави: — Нямам представа колко, ако изобщо има такива от горките хора, които се втурнаха към носа, са все още живи.

— Скоро ще разберем — отвърна Пит.

Макферин обходи с поглед наоколо и видя, че вълните заливат работната палуба.

— Май ще се окаже, че сте изпаднали в изключително опасно положение — отбеляза той спокойно.

— Правим, каквото можем — пошегува се усмихнат Пит.

Той изпрати Макферин до лазарета, после се обърна и извика на Бърч, който стоеше на крилото на мостика.

— Шкипер, това беше последният от хората на кърмата. Останалите са на носа.

Бърч само кимна и изключи пулта за управление на подрулващото устройство, после влезе в лоцманската кабина.

— Щурвалът е твой — каза той на кърмчията. — Закарай ни плавно и внимателно до носа на лайнера.

— Ще се отнасям с него като с пеперуда — увери го младият мъж, поемайки щурвала.

Бърч почувства огромно облекчение, че ще отдалечи кораба си от туристическия лайнер. Той изпрати Лио Делгадо да провери техния корпус за огънати листове от обшивката и за евентуални течове. Докато го чакаше да му докладва, се свърза с главния механик Марвин Хаус.

— Марвин, какво е положението при теб?

В машинното отделение Хаус стоеше на пътеката между машините и наблюдаваше тънката струя вода, която се събираше край тях.

— Моето предположение е, че имаме голяма пробойна някъде в носовата част, вероятно в някое от складовите отсеци. Включих главните помпи на пълен капацитет.

— Ще можеш ли да овладееш теча?

— Наредих на моите момчета да включат и спомагателните помпи и маркучи, за да го задържат. — Хаус замълча и хвърли поглед към пътниците от лайнера, които бяха запълнили всеки сантиметър празно пространство от скъпото му машинно отделение, после попита: — Каква е гледката горе?

— Претъпкано е като на „Таймс скуеър“ в новогодишна нощ — отговори Бърч.

Делгадо се върна в лоцманската кабина и по мрачния израз на лицето му Бърч разбра, че рапортът на офицера никак няма да е приятен.

— Няколко от листовете са смачкани и изкорубени — съобщи задъхан от тичане Делградо. — Водата нахлува със заплашителна бързина. Помпите запазват преднина пред теча, но няма да е за дълго, ако положението се влоши. Достигнат ли вълните височина над два метра, всички надежди ще рухнат.

— Чийф Хаус съобщи, че са включени и спомагателните помпи за задържане на положението.

— Дано това да е достатъчно — отбеляза Делградо.

— Събери аварийната група и идете да оправите корпуса. Подменете и подсилете листовете, доколкото е възможно. Веднага ме уведоми за всяка промяна в теча, било тя добра или лоша.

— Да, сър.

Бърч се беше загледал със свито сърце в бавните сиви облаци, които се струпваха на югозапад, когато Пит влезе отново в лоцманската кабина и проследи погледа му.

— Какви са последните прогнози за времето? — попита той капитана.

Бърч се усмихна и посочи през светлинния люк към купола, под който се намираше Доплеровата радиолокационна система.

— Не ми е нужен компютър, последно ниво на техниката, даващ метеорологически прогнози за щормовата динамика с точност до минутата, който да ми покаже, че до два часа ще ни застигне буря.

Пит се вгледа в струпващите се на петнайсетина километра облаци. Беше се съмнало напълно, но ранното слънце се криеше зад заплашителните облаци.

— Може и да ни подмине.

Бърч наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха. После поклати глава.

— Не и според този компютър — размърда той пръста си и добави злокобно: — Едва ли ще успеем да се задържим на повърхността.

Пит уморено избърса чело с голата си ръка.

— Като се пресметне средно тегло на мъжете, жените и децата — петдесет и пет килограма, „Дийп инкаунтър“ превозва сто и двайсет тона свръхтовар, без да броим екипажа и научния екип. Единственото разрешение е да се задържим възможно най-дълго на повърхността, докато прехвърлим повечето хора на друг плавателен съд.

— Няма начин да стигнем до пристанище — каза Бърч. — Ще потънем, преди да сме изминали и една миля.

Пит влезе в радиорубката.

— Някаква вест от австралийците или французите?

— Според радара „Ърл ъв Уотълсфийлд“ е само на десет мили от нас. Австралийската фрегата идва с пълна пара насам, но все още й остават трийсет мили.

— Предай им да натиснат педала докрай — каза със сериозно лице Пит. — Ако бурята се разрази преди пристигането им, те може и да не намерят кого да спасяват.

5.

Вътрешността на „Емърълд долфин“ се разпадаше — напречни прегради се накланяха едни към други, палуби се срутваха върху палуби. За по-малко от два часа, откакто бе избухнала в пламъци, огромната вътрешност на кораба бе погълната от огъня. Цялата надстройка рухна в зейнала яма на ада. Богатата украса, елегантното търговско ларго със стилните си магазини, художествената колекция на стойност седемдесет и осем милиона долара, пищното казино, салоните за хранене и дневните барчета, луксозните каюти и разкошните зали за забавление и спорт се превърнаха в тлееща пепел.

Когато капитан Бърч насочи кораба си покрай кърмата на гигантския лайнер в посока към носовата му част, всеки на борда на „Дийп инкаунтър“ — бивши пътници и екипаж от бедстващия кораб, струпани на откритите палуби, мъжете и жените, които трескаво си вършеха работата — преустанови онова, с което се бе захванал и впери поглед в гледката на разруха, изпълнен със смесица от покруса и изумление.

Кълбото от бушуващи пламъци, в което се бе превърнал корабът, се смали до гаснещ огън в пещ. Яростният пожар, след като бе нападнал и погълнал всеки запалителен предмет или материя, вече нямаше какво повече да унищожава. Разтопените корпуси от стъклено влакно на спасителните лодки висяха в уродливо изкривени и неузнаваеми форми. Големите кръгли палуби бяха оклюмали периферии около корпуса като разлагащи се криле на мъртъв лешояд. Високата наблюдателна площадка и почти целият мостик се бяха срутили толкова дълбоко в корпуса, че не се виждаха — сякаш бяха пропаднали в бездънна пропаст. Повечето от разтопените стъкла се бяха вече охладили и втвърдили в неестествени конфигурации.

Погълната от разрухата, цялата кръгла надстройка се бе огънала навътре под огромно, бълващо на талази покривало от дим. Изведнъж нови пламъци изскочиха през отворите в корпуса — те бяха в резултат на взривове дълбоко в утробата на кораба. „Емърълд долфин“ потрепери като огромен смъртоносно ранен звяр. Но корабът отказваше да умре и да се плъзне под вълните. Той упорито дрейфуваше по водната повърхност, която с всяка изминала минута ставаше все по-сива и противна. Скоро от него нямаше да остане нищо, освен изкормен корпус. Никога повече нямаше да бъде огласяван от стъпките, разговорите и смеха на радостни и възбудени пътници. Никога повече нямаше да навлиза в екзотичните пристанища на света като горд кораб, преплавал не едно и две морета. Ако се задържеше на повърхността след угасването на пламъците и листовете на обшивката не се изкорубеха от силната горещина, той щеше да бъде закаран на буксир до крайното му пристанище, в чието корабно гробище щеше да бъде нарязан за вторични суровини.

Пит гледаше с дълбока тъга как славният кораб се превръща в руина. Чувстваше топлината от пламъците, вихрещи се над водата. Запита се защо трябва да умират такива красиви плавателни съдове, защо някои кръстосват океани в продължение на трийсет години без никакви произшествия, преди да бъдат бракувани, а други, още на първото си плаване, като „Титаник“ или „Емърълд долфин“, са сполетени от зла участ. Има кораби с късмет и кораби, които отплават в забвение.

Той стоеше надвесен над перилото, погълнат от мисли, когато Макферин се приближи и застана до него. Вторият помощник-капитан на туристическия кораб наблюдаваше със странно мълчание как „Дийп инкаунтър“ минава бавно покрай зловещата драма. А в килватера му го следваха претоварените спасителни лодки.

— Как са ръцете ти? — попита го със загриженост Пит.

Макферин ги вдигна и показа превръзките си, които приличаха на бели боксьорски ръкавици. Лицето му с обгорена и зачервена на места кожа, беше намазано с антисептичен лосион и имаше вид на противна карнавална маска.

— Там е работата, че трудно ползвам тоалетната.

— Представям си — усмихна се Пит.

Макферин, който беше на ръба да се разплаче от ярост, гледаше като в транс призрачната гробница.

— Това не биваше да се случва — каза той с треперещ от вълнение глас.

— Какво според теб го причини?

Макферин извърна лице от тлеещите, обезобразени корабни останки. Лицето му се втвърди от гняв.

— Не беше божа работа, уверявам те.

— Намекваш за терористичен акт ли? — попита изненадан Пит.

— Лично аз нямам никакво съмнение. Огънят се разпространи прекалено бързо, за да е случайност. Никоя от автоматичните противопожарни системи не се включи. А когато опитахме да ги включим ръчно, те не реагираха.

— Това, което ме озадачава, е защо капитанът ви не е успял да изпрати сигнал за бедствие. Ние потеглихме към вас едва когато видяхме сиянието от пламъците на хоризонта. Нашите радиозапитвания относно положението ви останаха без отговор.

— Старши помощник-капитана Шефийлд! — изплю ядно името Макферин. — Той не беше в състояние да дава команди. Когато разбрах, че не е изпратен никакъв сигнал, веднага опитах да се свържа с радиорубката, но беше станало много късно. Огънят вече беше допълзял до нея и радистът беше побягнал.

Пит посочи към издигащия се под висок ъгъл нос на туристическия кораб.

— Там виждам живот.

Голяма група от човешки фигури размахваха възбудено ръце от форпика на кораба. За разлика от онези, които се бяха втурнали към кърмата, петдесет или повече пътници и голям брой членове на екипажа се бяха придвижили към открития носов отсек. За техен късмет носът отстоеше на цели шейсет метра от предните отвесни прегради на надстройката и високо над огъня и лютия дим, който се виеше към кърмата.

Макферин се изправи, засенчи с ръка очите си от изгряващото слънце и се вгледа в малките фигури, които като бесни жестикулираха към тях.

— Предимно са мъже от екипажа и тук-там пътници. Струват ми се добре засега. Огънят върви в обратната посока.

Пит взе бинокъл и огледа водата около носа на кораба.

— Изглежда, че никой не е скочил зад борда. Не виждам никакви плаващи трупове или плувци.

— Докато огънят не ги е прогонил от безопасното им място — отбеляза Бърч, който се доближи до тях от лоцманската кабина, — не е зле да ги оставим да изчакат идването на друг кораб или отминаването на бурята.

— Очевидно не можем да се задържим на повърхността при бурно море с нови четиристотин души на борда — съгласи се Пит. — То и сега сме на косъм да се прекатурим и потънем.

Вятърът се усили от петнайсет до близо петдесет километра в час и започна да брули лицата им. Морето изхвърляше бяла пяна, а напредващите с неустоима сила вълни достигнаха височина три метра. Това беше само предупреждение за необуздана водна стихия.

Пит напусна тичешком мостика и извика на екипажа и научния екип да накарат възможно повече хора да слязат от работната палуба и да обезопасят онези, които останат, преди вълните да са започнали да заливат палубата и да ги повличат със себе си. Навалицата на долните палуби бързо се увеличи, но друга алтернатива нямаше. Да се оставят стотици хора, изложени на природните стихии по време на бурята, беше равносилно на подписване на смъртните им присъди.

Пит огледа екипажите на двете спасителни лодки, плаващи в килватера. Тяхното положение дълбоко го обезпокои. Морето беше вече прекалено бурно за тях и те едва ли щяха да успеят да се изравнят с кораба, за да разтоварят пътниците си.

— Предлагам, шкипер — обърна се той към Бърч, — да се върнем и застанем откъм подветрената страна на лайнера и да я използваме като защита срещу бурята. Ако не можем да качим на борда ни екипажите и пътниците в лодките, ще трябва до няколко минути да ги отведем до по-спокойни води, иначе ще стане прекалено късно за тях.

Бърч кимна.

— Разумно предложение. Това може би ще се окаже единственото спасение и за самите нас.

— Не можете ли да ги качите на борда? — попита Макферин.

— Качат ли се още стотина души, този плавателен съд ще се окаже сламката, която ще прекърши гърба на камилата — отвърна навъсен Бърч.

Макферин го изгледа.

— Не можем да влизаме в ролята на Бог.

Лицето на Бърч доби измъчен вид.

— Можем, ако това засяга живота на всички пътници, които са вече на борда.

— Така е — подкрепи го решително Пит. — Хората на борда на „Емърълд долфин“ са на по-сигурно място и при най-силната буря, отколкото ако се качат на „Дийп инкаунтър“.

Бърч се загледа в палубата, премисляйки наум всяка вероятност. Най-накрая кимна уморено.

— Ще задържим лодките, вързани близо до кърмата ни, в случай че положението им стане критично и се наложи да се качат на борда. — Той се обърна и погледна към стената от тъмни облаци, която препускаше по водата като гъст рояк скакалци. — Уповавам се на Бог да ни предостави възможност за избавление.

Щормът зафуча към малкия кораб и огромната му човешка маса на борда. Още няколко минути, и той щеше да ги обвие като с плащаница. Слънцето отдавна беше изчезнало, без да остави дори малка следа от синьо небе. Гребените на вълните наподобяваха буен дервишки танц и хвърляха талази от пяна и пръски. Гореща зелена вода заливаше работната палуба и мокреше до кости онези, които не си бяха намерили място на закрито. Пределен брой хора бяха избутвани през люковете и изпълваха трапове и коридори като претъпкани автобуси в пиков час.

Хората в спасителните лодки, плаващи близо до горящия кораб, страдаха повече от горещината, излъчвана от пламъците, отколкото от вятъра и вълните, които ги подхвърляха нагоре-надолу. И Пит, и Бърч следяха зорко за положението им и бяха готови да ги изтеглят на борда при първия признак на опасност.

Ако час по-скоро не дойдеше помощ и „Дийп инкаунтър“ потънеше заедно с ценния си товар, малко щяха да са оцелелите.

— Знаеш ли дали някой горе на лайнера има радио? — обърна се Пит към Макферин.

— Всички офицери носят портативни радиоприемници.

— На каква честота са?

— На двайсет и две.

Пит доближи своя радиоприемник до устата си и го покри с предната половина на якето си, за да намали засилващия се вой на вятъра.

— „Емърълд долфин“, тук „Дийп инкаунтър“. Има ли офицер на борда, който може да ме чуе? Край. — Той повтори съобщението три пъти през силни смущения, докато най-накрая в отговор се чу глас — женски глас.

— Чувам ви, „Дийп инкаунтър“, не добре, но достатъчно, за да ви разбирам.

— Жена се обади — каза Пит, поглеждайки Макферин.

— Прозвуча ми като гласа на Амелия Мей, нашата главна домакин-касиерка.

— Огънят причинява смущения. Едва я чувам.

— Попитай я колко хора са на форпика — каза му Бърч.

— С Амелия Мей ли разговарям? — попита Пит.

— Да. Откъде знаете името ми?

— Вашият втори помощник-капитан е до мене.

— Чарлс Макферин? — възкликна тя. — Слава богу. Помислих, че Чарли е загинал в пламъците.

— Може ли да кажете броя на пътниците и екипажа, останали на борда ви?

— Най-смелото ми предположение е четиристотин и петдесет души екипаж и около шейсет пътника.

Бърч вдигна поглед, изпълнен с ужас, към носа на лайнера.

— Няма начин да ги вземем на борда — повтори той, поклащайки тъжно глава.

— Както и да го погледнеш — каза Пит, — няма печеливша ситуация. Вятърът и морето се надигат със заплашителна скорост. Лодките ни не могат да ги вземат, а за тях пък ще е самоубийство да скочат във водата в опит да ни стигнат с плуване.

Бърч кимна в знак на съгласие.

— Единствената ни надежда е британският контейнеровоз да пристигне тук до половин час. След това оставаме в ръцете на Бога.

— Мадам Мей — заговори отново Пит, — моля, слушайте ме внимателно. Нашият кораб е натоварен далече над капацитета си. Поради това ние също сме застрашени от потъване. Трябва да останете там, докато бурята утихне или пристигне спасителен кораб. Разбрахте ли ме?

— Да, разбрах — отекна гласът. — Вятърът издухва огънят към нас и горещината е непоносима.

— Няма да е за дълго — предупреди я Пит. — „Долфин“ се завърта и ще започне да дрейфува напречно срещу вятъра и водното течение. Огънят и димът ще се приближат и ще забълват откъм десния ви борд.

Настъпи мълчание, после Амелия заяви категорично:

— Предполагам. Ще трябва да удържим положението.

Пит погледна нагоре и присви очи от водните пръски, които хвърляше вятърът.

— Вие сте много безстрашна жена. Надявам се да се запознаем, когато всичко това свърши. Вечерята е от мен.

— Може би… — Тя замълча за миг, преди да продължи: — Но първо трябва да ми кажете името си.

— Казвам се Дърк Пит.

— Лесно се запомня. Това ми харесва. Край на връзката.

Макферин се усмихна уморено.

— Тя е прелестно създание, Пит. И е много независима по отношение на мъжете.

Пит му се усмихна също.

— Едва ли бих искал да е обратното.

Дъждът заваля във вид на блестяща плътна стена — не постепенно, а като из ведро. Но „Емърълд долфин“ продължаваше да гори. Забивайки се в нажежените бордове, дъждовните капки хвърляха червени отблясъци и бързо обгърнаха горящия кораб в огромен облак пара.

— Приближи се бавно и предпазливо на шейсет метра от корпуса му — нареди Бърч на кърмчията. Безпокоеше го силното клатене на кораба му от разбиващите се в него все по-високи вълни. Още повече се разтревожи, когато главният механик Хаус му докладва:

— Старчето едва издържа на водните удари тук долу. Течовете се увеличават застрашително. Не мога да гарантирам още колко време помпите ще удържат положението, дори със спомагателните.

— Вече сме под корпуса на туристическия кораб — отвърна Бърч. — Надявам се огромната му маса да ни защити от щорма.

— И най-малката стъпка в тази насока ще ни е от помощ.

— Направи всичко по силите си.

— Не е толкова лесно — изръмжа Хаус. — Особено когато трябва да прекрачваш тела, натъпкани като сардели.

Бърч се обърна към Пит, който се вглеждаше през бинокъл в мокрия сумрак.

— Някаква следа от контейнеровоза или австралийската фрегата?

— Силният дъжд намалява видимостта почти до минимум, но радиолокаторът показва, че контейнеровозът се е приближил на около хиляда метра.

Бърч извади от джоба си стара носна кърпа и избърса влагата от челото и врата си.

— Надявам се капитанът да е добър мореплавател, защото ще трябва да вложи целия се опит, който е натрупал.

Капитан Малкълм Невинс, корабоводителят на контейнеровоза „Ърл ъв Уотълсфийлд“ на „Колинс и уест шипинг лайнс“, седеше на въртящ се стол, подпрял крака върху ръба на командния пулт и наблюдаваше екрана на радара. Само допреди десетина минути имаше визуален контакт с горящия кораб, но после щормът го заличи с феноменална бързина и придружаващият го потоп направи наблюдението невъзможно. С вид на заучено безразличие той извади от джоба на панталона си платинена табакера, издърпа цигара „Дънхил“ и я пъхна между устните си, после запали скъпата цигара със стара издраскана и вдлъбната на места запалка „Зипо“, която имаше още от службата си в Кралските военноморски сили по време на войната във Фолкландските острови.

Руменото лице на Невинс, обикновено весело и набръчкано, сега бе опънато от концентрация; бистрите му сиви очи бяха присвити и изпълнени с тревога. Той се запита на какъв ли ад щеше да се натъкне. Радиосъобщенията от американския научноизследователски кораб звучаха зловещо със сведенията си за над две хиляди души, опитващи да се спасят от обгърнатия в пламъци туристически кораб. За всичките си трийсет години по море той не можеше да си спомни за бедствие с такива размери.

— Ето ги! — извика той на първия си помощник Артър Торндайк, сочейки вдясно напред през ветроотбойника на мостика.

Завесата от дъжд се раздели за миг като дръпнато перде и разкри горящия кораб, обгърнат от дим и пара.

— Машини на малък ход! — изкомандва той.

— Слушам, сър.

— В готовност ли са екипажите на спасителните лодки? — попита Невинс.

— Екипажите на спасителните лодки са готови за спускане — докладва Торндайк. — Трябва да призная, че не им завиждам за плаването по море с близо четириметрови вълни.

— Ще спрем възможно най-близо, за да им спестим време и разстояние между корабите. — Той взе бинокъл и огледа водата около лайнера. — Не виждам нито някой да плува, нито спасителни лодки.

Торндайк кимна към овъглените останки на спасителните лодки на кораба.

— Никой не е могъл да напусне кораба с тях.

Невинс настръхна от картината, която нарисува съзнанието му — горящ негоден кораб, превозващ хиляди мъртъвци.

— Сигурно смъртта им е била мъчителна — отбеляза той мрачно.

— Не виждам американския изследователски съд.

Невинс веднага схвана положението.

— Заобиколи от другата страна. Той сигурно е откъм подветрения му борд.

„Ърл ъв Уотълсфийлд“ се движеше неотклонно през хаотичните води, сякаш не обръщаше внимание на злокобните заплахи на морето и на опитите на природните стихии да го сломят. С тегло 68 000 тона, той беше дълъг колкото цяла градска пресечка, а на палубите му на височина няколко етажа бяха натрупани едни върху други големи сандъци с товар. В продължение на десет години корабът беше преплавал всеки океан в света при всякакви атмосферни условия, без да изгуби нито един контейнер или човешки живот. Той се смяташе за кораб с късмет, особено от страна на собствениците му, които бяха извлекли милиони лири стерлинги от надеждната му служба.

След този ден и той щеше да се прослави като „Карпатия“, корабът, спасил оцелелите от „Титаник“.

Вятърът достигаше силата на буря, а вълните станаха по-стръмни, но те малко влияеха на огромния контейнеровоз. Невинс не хранеше големи надежди да спаси някои от пътниците или екипажа. Онези, които са избегнали смъртта си от пожара, разсъждаваше той наум, са скочили зад борда и положително вече са се удавили във вихрещите се води. Докато „Ърл ъв Уотълсфийлд“ бавно заобикаляше високия скосен нос, Невинс съгледа изпъкналите, боядисани в зелено букви на името „Емърълд долфин“. Отчаяние го обзе, като си спомни, че беше видял красивия туристически кораб да напуска пристанището на Сидни. После изведнъж се смая от неочаквания спектакъл, разиграващ се пред погледа му.

„Дийп инкаунтър“ се движеше тромаво по водата, отразяваща оранжеви пламъци, корпусът му беше затънал до планширите, палубите бяха претъпкани с човешки фигури. На не повече от двайсетина метра зад кърмата му се издигаха и спускаха по вълните две лодки, също препълнени с хора. Корабът сякаш всеки момент щеше да се гмурне под водата.

— Мили боже! — смънка Торндайк. — Той като че ли потъва!

Радистът надникна от радиорубката.

— Сър, имам обаждане от американския кораб.

— Пусни го през високоговорителя.

След секунди от усилвателите прогърмя глас.

— До капитана и екипажа на контейнеровоза. Радваме се да ви видим.

— Тук капитан Невинс. С капитана на кораба ли говоря?

— Не, капитан Бърч е в машинното отделение, проверява наводняването на кораба.

— Тогава кой сте вие?

— Дърк Пит, ръководител на специални проекти към Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Какво е състоянието ви? Корпусът ви като че ли потъва все по-дълбоко.

— Натам вървят нещата — отвърна прямо Пит. — Ударихме листовете на обшивката в кърмата на туристическия кораб, когато се вързахме за него, за да спасим екипажа и пътниците му. Поемаме вода по-бързо, отколкото помпите могат да смогнат.

— Колко спасени хора имате на борда? — попита Невинс, все още изумен от броя на хората, скупчили се плътно едни до други на работната палуба, за да не бъдат пометени от бурята зад борда.

— Някъде в порядъка на хиляда и деветстотин плюс други сто в лодките.

— Боже мой! — Гласът на Невинс прозвуча бавен, изумен и тих като шепот. — Искате да кажете, че сте спасили две хиляди души?

— Там някъде, плюс, минус петдесет.

— И къде сте ги поместили?

— Най-добре елате сам да видите — каза Пит.

— Нищо чудно, че корабът ви прилича на патица, погълнала мряна — измърмори смаяният Невинс.

— Още около петстотин пътници и екипаж на форпика на туристическия кораб чакат да бъдат спасени. Но ние просто няма как да ги вземем на борда, без да застрашим живота на всички тук.

— Има ли вероятност да изгорят?

— Поддържаме връзка с техните офицери. Те ни уверяват, че непосредствена такава опасност няма — поясни Пит. — С цялото си уважение, капитане, ви предлагам като първа стъпка да вземете колкото можете повече хора от нашия кораб, докато все още сме на повърхността. Ще ви бъдем благодарни, ако най-напред качите хората от спасителните лодки. Тяхното положение е най-тежко.

— Да, разбира се. Ще спусна нашите спасителни лодки и ще започнем да прекачваме хората от вашия кораб на моя. Имаме достатъчно място за тях. Щом бъдат разтоварени лодките ви, нека потеглят веднага към онези, които са все още на носа на лайнера. Те могат да се спуснат по въжета.

— Вече имаме опит в това отношение.

— В такъв случай да не губим време.

После Пит добави:

— Повярвайте ми, капитан Невинс, никога няма да проумеете каква благодат е вашето навременно пристигане.

— Добре че бяхме наблизо.

Невинс се обърна към Торндайк; обичайният весел израз на лицето му сега се бе сменил с израз на пълно недоумение.

— Цяло чудо е, че са успели да поберат толкова хора на такъв малък кораб.

— Наистина е чудо — измърмори Торндайк, не по-малко смаян. — Ако трябва да перифразирам Чърчил, „никога не са били спасени толкова много хора само от няколко души“.

6.

Кели седеше в едно от складовите помещения на „Дийп инкаунтър“, подпряла брадичка върху свитите си колене. Имаше чувството, че е била пренесена в Черната дупка на Калкута. Корабокрушенците бяха натъпкани в малък отсек, където само жените можеха да седнат, а мъжете стояха прави. Никой като че ли не й обърна внимание, когато тя захлупи лице в шепите си и заплака. Обля я вълна на дълбока скръб от смъртта на баща й. Беше се почувствала болезнено безпомощна и покрусена, докато го гледаше как загуби живота си на крачка от спасението.

Защо се случи така? Кой беше червенокосият мъж и защо се сби с баща й? Ами чернокожият офицер? Той защо не се намеси, а дори помогна на нападателя? Те двамата като че ли искаха да издърпат от ръката на баща й куфарчето. Тя погледна към коженото куфарче с петна от солената вода, което беше притиснала до гърдите си, и се запита какво толкова важно съдържаше то, че баща й загина заради него.

Тя се пребори с изтощението си и се насили да стои будна, в случай че червенокосият се появеше отново и направеше втори опит да й го вземе. Но комбинацията от горещата влажна близост на множеството тела и изнемогващата климатична инсталация, която помагаше толкова, колкото кубче лед във фурна, й подейства приспивно и най-накрая тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се изведнъж и видя, че все още се намира на палубата, облегната на едно шкафче за провизии, само че складовото помещение беше празно. Една жена, която по-рано се бе представила за морска биоложка, се наведе към нея и лекичко, като на дете, приглади назад мокрите кичури, паднали върху очите й. Лицето и очите на жената изглеждаха уморени, но тя успя да й се усмихне съчувствено.

— Време е да тръгвате — каза тя тихо. — Един английски контейнеровоз пристигна и ние прехвърляме хората на борда му.

— Много съм благодарна на вас и на екипажа ви и най-вече на мъжа, който се гмурна и ме спаси от удавяне.

— Не знам кой е бил — каза симпатичната жена с рижа коса и кафяви очи.

— Не мога ли да остана на борда на този кораб? — попита Кели.

— Мисля, че не. Корабът поема вода и е съмнително, че ще се задържим на повърхността при тази буря — каза тя и помогна на Кели да се изправи на крака. — Побързайте, иначе ще изпуснете спасителната лодка.

Жената излезе от склада, за да поведе другите пътници към горната палуба, откъдето щяха да се качат на спасителните лодки на английския кораб. Останала сама, Кели се спря скована на място, чувствайки болки в гърба си от седенето върху твърдия под. Тъкмо понечи да прекрачи прага, и един едър мъж й препречи пътя. Тя се поколеба, вдигна поглед и видя пред себе си ледените черти на червенокосия, който се беше боричкал с баща й на борда на туристическия кораб. Мъжът пристъпи навътре в склада и бавно затвори вратата.

— Какво искате? — прошепна Кели, изпълнена със страх.

— Куфарчето на баща ви — отговори дълбок, тих глас. — Нищо няма да ви сторя, ако ми го дадете. В противен случай ще се наложи да ви убия.

Кели го погледна в студените, бездушни черни очи. Видя и нещо друго — мъжът щеше да я убие, дори и да му дадеше куфарчето.

— Искате документацията на баща ми? И какво ще правите с нея?

Мъжът сви рамене.

— Аз съм само наемник. Задачата ми е да доставя куфарчето и съдържанието му, нищо повече.

— На кого да доставите…?

— Това не ви засяга. — В гласа на мъжа вече се прокрадваше нетърпеливост.

— Ще ме застреляте ли? — попита Кели, опитвайки се отчаяно да печели възможно повече секунди за живота си.

— Не използвам пистолети, нито ножове. — Той вдигна ръцете си, огромни и мазолести, и се захили. — Само те двете са ми нужни.

Тя почувства, че я обзема паника и понечи да отстъпи назад, но мъжът пристъпи към нея и разпъна докрай устните си в злобна усмивка, разкриваща бели зъби под рижите мустаци. В очите му проблясваха самодоволни пламъчета като на животно, заловило в лапите си безпомощната си плячка. Паниката й премина в ужас, сърцето й заби силно, дишането й се затрудни. Краката й се подкосиха, дългата й коса падаше на кичури върху лицето й, по което неволно потекоха сълзи.

Той изпъна ръце напред и с ръце като клещи я сграбчи. Тя изпищя — висок пронизителен писък, който отекна в малкото помещение със стоманени напречни прегради. Отскубна се от хватката му и се завъртя на пети. Той като че ли нарочно я пусна, за да си поиграе с нея като котка с мишка, преди да прегризе врата й. Неспособна да се съпротивлява, Кели почувства, че й прималява, свлече се на пода в единия ъгъл и затрепери неудържимо.

Можеше само да го гледа с огромните си блестящи сини очи как пристъпва бавно към нея. Той се наведе, пъхна ръце под мишниците й и я повдигна без никакво усилие. Студеното му убийствено изражение се замени с похотливо злорадство. Като в забавен каданс мъжът притисна устни в нейните. Тя отвори широко очи и се опита да извика отново, но се чу само приглушено хълцане. Той я отдалечи от себе си и се захили в лицето й.

— Да — гласът му беше твърд и бездушен, — пискай, колкото си искаш. Няма кой да те чуе в тази буря. А и ми харесва, когато жените пищят. Много е възбуждащо.

Той я повдигна отново с лекота, сякаш повдигаше кукла, напълнена с пяна. После я притисна в напречната преграда и ръцете му заопипваха тялото й — жестоко, грубо, наранявайки кожата й. Стъписана от ужас, Кели се отпусна и проплака с типичен женски вик:

— Моля ви, причинявате ми болка.

Огромните му ръце се повдигнаха и впиха около врата й.

— Нали ти обещах — каза той с безчувствен като лед глас, — че смъртта ще бъде бърза и безболезнена.

Той започна да стиска врата й и черен облак замъгли очите й.

— Недейте, моля ви — едва чуто и дрезгаво проплака тя.

— Сладки сънища, душичке.

В този момент глас зад него каза:

— Още много може да се желае от техниката ти за ухажване на жени.

Червенокосият пусна Кели и бързо, като котка, се завъртя на пети. Фигурата в сянка стоеше на вратата, подпряла нехайно едната ръка върху дръжката, лицето му беше тъмно и очертано като силует на фона на светлината, идваща от коридора зад него. Убиецът чевръсто зае войнствена поза, като изхвърли ръце нагоре и изпъна крак към нашественика.

Пит беше чул писъци и незабелязан от Кели и убиеца, беше отворил безшумно вратата, оставайки на място за секунди да наблюдава и преценява ситуацията, за да измисли тактика на действие. Нямаше време да отива да вика помощ. Жената щеше да е мъртва, преди някой да е дошъл. Той веднага разбра, че мъжът е опасен и опитен убиец. Мъже като него обикновено имаха определена причина да убиват хладнокръвно беззащитна жена. Пит се напрегна в очакване на нападението, за което беше сигурен, че ще последва.

С рязко въртеливо движение той отскочи назад от вратата, когато кракът на убиеца разсече въздуха. Замисленият удар мина на косъм от главата му и улучи рамката на вратата. Кост на глезен изпука силно.

Всеки друг мъж щеше да се превие от болка. Но не и този здравеняк само от мускули и трениран да пренебрегва болката. Убиецът огледа коридора в двете посоки, за да се увери, че Пит е сам, после пристъпи напред с ритмичните движения на бойните изкуства. В следващия миг скочи към жертвата си, срязвайки въздуха с ръце като брадви.

Пит стоеше като вцепенен, преструвайки се на изплашен до безкрайност. После се просна на палубата и се търкулна към нападателя си, чиято инерция наруши равновесието му. Той се спъна в тялото на Пит и се строполи като чувал с картофи на пода. Пит се озова върху червенокосия убиец като мълния. Използвайки всеки грам от тялото си, той притисна мъжа върху пода, забивайки коляно в незащитения му гръб и притискайки силно длани в ушите му.

Тъпанчетата на мъжа се пръснаха така, сякаш някой прободе главата му с пикел. Той нададе неистов рев и конвулсивно се изви на едната си страна, като в същото време изрита Пит в затворената врата. Пит се смая от животинската сила на мъжа и привидния му имунитет срещу болка. Полулегнал, той изпъна и двата си крака, целейки се не в слабините, а в счупения глезен на убиеца.

Този път не последва вик, само ръмжене и съскане през стиснати зъби. Лицето се изкриви в противна гримаса, очите заблестяха от ярост. Този път противникът му почувства болка, истинска болка. Въпреки това обаче продължи да се държи агресивно и пристъпи към Пит, влачейки ранения си крак. Променяйки стратегията си, той събра нови сили за следващия си удар.

На Пит не му беше нужно сивото вещество на магьосник, за да разбере, че не може да се мери с отлично обучения убиец, чието тяло можеше да се оприличи на тежест за разрушаване на сгради. Пит отстъпи назад, съзнавайки, че единственото му предимство са по-бързите движения на краката, тъй като противникът му можеше да използва само единия си крак, така че силен ритник в главата му едва ли щеше да последва.

Пит никога не бе посещавал курсове по бойни изкуства. Беше тренирал бокс по време на следването си във Военновъздушната академия, но победите обикновено се равняваха на загубите му. Беше изучил тактиката на обикновеното сбиване, след като бе оцелявал след не един кръчмарски побой. Урок първи, който бе научил отрано, беше: никога не нападай с юмруци, бий се с ума си и с всеки предмет, който можеш да хвърлиш, блъснеш или размахаш срещу нападателя си — бутилка, стол или каквото друго ти попадне под ръка. Степента на оцеляване без наранявания е много по-висока сред онези, които нападат.

Изведнъж Кели се появи на вратата зад убиеца, притискайки коженото куфарче — то сякаш бе сраснало с гърдите й. Червенокосият екзекутор бе толкова съсредоточен в Пит, че не усети присъствието й.

Пит мигом схвана удобния случай.

— Бягай! — извика й той. — Излез на палубата по стълбите!

Убиецът се закова на място; не беше сигурен дали Пит не използва стария изтъркан блъф. Но той беше професионалист, който изучаваше внимателно жертвите си. Забелязвайки лекото отместване на очите на Пит, той се завъртя и видя как Кели се затича към стълбите, водещи към откритата работна палуба. Вниманието му отново се съсредоточи върху главната цел и той се втурна след Кели, като накуцваше и се преборваше с болката от счупения му глезен.

Точно на такъв ход беше разчитал Пит.

Сега беше негов ред да напада. Той се затича след убиеца и се метна върху гърба му. Това беше груб похват във футболната игра, при който Пит използва комбинирания устрем на двете тела, събори бягащия в гръб и се стовари с цялата си тежест върху него, като същевременно удари лицето и главата му в палубата.

Пит чу болезнения глух удар на главата на нападателя си, когато тя се удари в покритата с тънък стоманен лист палуба, последван от звук на счупена кост, и почувства тялото му да се отпуска. Ако не му се е пукнал черепът, поне е получил сътресение, помисли си той. За момент остана легнал върху мъжа, за да си поеме дъх и изчака сърцето му да се успокои. После премигна от солените струйки пот, които напълниха очите му, и избърса лицето си с ръкава на якето.

Едва тогава забеляза, че главата на убиеца е извита в неестествено положение и отворените му очи бяха безвзорни.

Пит се пресегна и притисна пръсти отстрани във врата му. Не усети пулс. Убиецът беше мъртъв. Вероятно е ударил главата си под такъв ъгъл, че е счупил врата си, заключи той мислено. Седна на пода, облегна се на затворената врата на складовото помещение и започна да разсъждава върху ситуацията. В нея нямаше нищо логично. Единственото сигурно нещо в нея беше случайното му натъкване на сцена с опит за убийство на жена, която бе спасил от удавяне. Сега седеше тук и гледаше напълно непознатия мъж, когото също случайно бе убил. Вгледа се в невиждащите очи и промърмори под носа си:

— И аз съм толкова калпав, колкото и ти.

После се изправи на крака, прескочи проснатото тяло на мъртвия и забърза по стълбите към откритата палуба. Там беше претъпкано с корабокрушенци, които се държаха за обезопасителните въжета, опънати от екипажа на „Дийп инкаунтър“. Те стояха безропотно под дъжда, който шибаше лицата и раменете им, докато се придвижваха на опашката, за да се качат в спасителните лодки на „Ърл ъв Уотълсфийлд“ за прехвърлянето им на борда на контейнеровоза.

Пит се затича към опашката, за да потърси жената с коженото куфарче, но не я откри. Тя сякаш се беше изпарила. Един поглед върху спасителните лодки, които бяха разтоварили пътниците си и се връщаха обратно към научноизследователския кораб, му беше достатъчен да се увери, че тя изобщо не е напускала „Дийп инкаунтър“. Положително беше все още на борда.

Трябваше да я намери. Как иначе ще обясни на капитан Бърч за мъртвото тяло? И как иначе щеше да разбере какво става?

7.

Най-накрая състоянието на „Дийп инкаунтър“ се подобри. В късния следобед всички спасени от „Емърълд долфин“, освен десетимата тежко ранени, които не можеха да бъдат местени, и други сто души бяха прехвърлени на „Ърл ъв Уотълсфийлд“. Без ордите от корабокрушенци на борда, разнебитеният научноизследователски кораб се издигна с метър и половина над водата. Тогава аварийната група се залови да ремонтира повредените листове от обшивката на корпуса, което намали нахлуването на вода и помпите заработиха нормално.

Пристигна и австралийската фрегата и предостави спасителните си лодки за операцията по превозването на останалите хора, които се спускаха в тях по въжета, висящи от носа, и така облекчиха изтощените екипажи от спасителните лодки на „Дийп инкаунтър“. За облекчение на всички щормът отмина така бързо, както се бе разразил, и морето се успокои.

Макферин последен напусна научноизследователския кораб. Преди да се качи на лодката на контейнеровоза, той лично благодари на целия екипаж и научния екип.

— Операцията ви по спасяването на толкова много хора ще бъде вписана в хрониките на морската история — допълни той.

— Съжалявам, че не успяхме да спасим всички — каза тихо Бърч.

— Онова, което направихте, беше истинско чудо — отвърна Макферин и постави превързаните си ръце върху рамото на Пит. — Дърк, за мен беше чест да се запозная с теб. Името ти винаги ще се споменава с уважение в моя дом. Искрено се надявам да се видим отново някой ден.

— Дори трябва — подметна шеговито Пит, — дължа ти бутилка шотландско уиски.

— Довиждане, дами и господа от НЮМА. Бог да ви благослови.

— Довиждане, Чарлс.

Макферин се качи в спасителната лодка на „Ърл ъв Уотълсфийлд“ и помаха за последен път, докато лодката се отдалечаваше.

— А сега какво? — запита Пит капитана.

— Първо ще трябва да извадим от водата подводните апарати, иначе адмирал Сандекър ще ни обезглави на стълбите пред Капитолия — отвърна Бърч, имайки предвид главния директор на НЮМА. — После ще поемем курс към Уелингтън, най-близкото пристанище с кораборемонтен завод и суходокови съоръжения, за да отстраним повредите.

— Няма да е кой знае каква загуба, ако не открием „Ейншънт маринър“ — той е стар морски работен кон, който отдавна си е изплатил цената. Но „Ъбис навигейтър“ е последно ниво на техниката, наскоро излязъл от завода и струва дванайсет милиона долара. Не можем да си позволим да го изгубим.

— Ще го намерим. Сигналът на радиофара му е висок и силен.

Той почти викаше, за да бъде чут сред звуците от небето. Въздухът над корабите гъмжеше от самолети, идващи от Нова Зеландия, Тонга, Фиджи и Самоа, повечето от които бяха наети от международната медийна организация, за да отрази събитието, което щеше да стане известно като най-славната спасителна операция в морската история. Средствата за радиовръзка и на трите кораба бяха залети от запитвания на правителства, разтревожени близки на оцелелите, корпоративни шефове от морските туристически линии „Блу сийз“ и представители на застрахователни дружества, застраховали „Емърълд долфин“. Радиотрафикът беше толкова претоварен, че всички съобщителни връзки между трите спасителни кораба се осъществяваха по преносими радиопредаватели или светлинни сигнални устройства.

Бърч въздъхна, когато се отпусна на капитанския си стол и запали лулата си, после заговори леко усмихнат:

— Мислиш ли, че адмиралът ще вдигне олелия, като научи на какво бяхме подложили научноизследователския му кораб?

— При тези обстоятелства старият морски вълк ще даде гласност на случилото се до последната дума.

— А как смяташ да обясниш на властите за трупа, който лежи долу?

— Мога да кажа само онова, което знам — отвърна Пит.

— Жалко, че жената я няма, за да свидетелства.

— Не мога да повярвам, че я изпуснах по време на евакуацията.

— Всъщност проблемът ти е разрешен — усмихна се лукаво Бърч.

Пит го изгледа продължително.

— Разрешен?

— Аз обичам да управлявам спретнат и чист кораб — поясни Бърч. — Затова със собствените си ръце изхвърлих зад борда твоето приятелче. Пратих го при другите клетници от „Емърълд долфин“, които загинаха по време на трагедията. Колкото до мен, въпросът е приключен.

— Ти си върхът, шкипер — рече Пит с весели пламъчета в очите. — Не ме интересува какво говорят за тебе.

С разтревожен вид радистът излезе от радиорубката.

— Сър, пристигна съобщение от капитан Харлоу от австралийската ракетна фрегата. Ако искате да напуснете мястото, той щял да нареди да бъдат извадени труповете и корабът му щял да остане до туристическия лайнер, за да изчака идването на влекачи, които да го закарат до пристанище.

— Потвърди и предай на капитана и екипажа най-дълбоката ми признателност за навременната им помощ.

Минута по-късно радистът се върна.

— Капитан Харлоу ви пожелава добър път и спокойни води.

— Мисля си, че това ще е първата в морската история военна фрегата, взела на борда си петстотин цивилни пътника — отбеляза Пит.

— Да — отвърна Бърч, като се обърна и погледна догарящия Левиатан.

Поройният дъжд почти с нищо не допринесе за угасяването на пожара. Пламъци продължаваха да просветват, дим се виеше към небето. Освен малък сектор от носовата част целият кораб беше почернял и обгорял. Стоманените листове бяха изкорубени, надстройката представляваше нещо като лабиринт от овъглени, усукани и изкривени рамкови конструкции. Не беше останало нищо органично. Всичко, което можеше да гори, се беше превърнало в грозни купчини пепел. Архитектите и строителите на кораба се бяха клели, че него пожар не го лови. Те обаче изобщо не бяха включили в сметките си динамичната горещина, която се бе раздухала като огнена буря, способна да разтопи метал.

— Още една от големите загадки на морето — рече Пит с глух глас.

— С всяка изминала година пожарите на кораби зачестяват тревожно в цял свят — заговори Бърч като лектор. — Но досега не бях чувал за по-тайнствен пожар от този на борда на „Емърълд долфин“. Пожар на такъв огромен кораб не може да се разрази толкова бързо.

— Помощник-капитан Макферин каза, че се разпространил с такава бързина, тъй като системите за предупреждение и контрол върху пожара не се били задействали.

— Мислиш ли, че може да е нечия коварна постъпка?

Пит посочи с брадичка тлеещия изкормен корпус.

— Противоречи на всякаква логика обяснението, че е било поредица от злополучно стечение на обстоятелства.

— Капитане — прекъсна ги отново радистът, — капитан Невинс от „Ърл ъв Уотълсфийлд“ иска да говори с вас.

— Включи го през високоговорителя.

— Готово, капитане.

— Капитан Бърч слуша.

— Тук капитан Невинс. Вижте, момчета, ако смятате да потеглите към Уелингтън, за мен ще е огромно удоволствие да ви придружа, тъй като то е най-близкото главно пристанище, където могат да се разтоварят корабокрушенците.

— Много мило от ваша страна, капитане — отвърна Бърч. — Приемам предложението. Ние тъкмо поемахме курс към Уелингтън. Надявам се да не ви забавим прекалено.

— Не е желателно героите и героините на деня да потънат по пътя.

— Помпите ни вече смогват да изпомпват водата. Ако не ни връхлети силен тайфун, ще стигнем в Уелингтън благополучно.

— Щом потеглите, ние ще ви следваме.

— Как се справихте с хиляда и осемстотинте души на борда? — попита Пит.

— Повечето заеха празните ни трюмове. Останалите са пръснати из целия кораб, като някои от тях се настаниха в полупразни контейнери. Имаме достатъчно храна за едно свястно хранене. След това всеки, включително екипажът ми и аз, ще минем на строга диета до Уелингтън. — Невинс замълча за миг. — А, и още нещо. Ако ви е възможно, минете между моя кораб и австралийската фрегата, искаме да ви изпратим.

По лицето на Бърч се изписа смущение.

— Да ни изпратите?

— Може би искат да ни помахат за довиждане по хавайски и да развеят знаменца — засмя се Пит.

Бърч вдигна слушалката на корабния телефон.

— Чийф, готов ли си за потегляне?

— В състояние съм да вдигна осем възела, не повече — отвърна Хаус. — Малко по-висока скорост, и ще протечем като ръждясала кофа.

— Добре, осем възела.

На корабния екипаж и учените от НЮМА, изтощени и преуморени от дванайсетчасовите непрекъснати физически и душевни усилия, им беше трудно дори да стоят на краката си — но те стояха, прави и горди — когато Пит ги строи в редица на работната палуба. В единия край се подреди корабният екипаж, а в другия — научните работници. Никой не липсваше. Бърч беше настоял да присъства и цялата машинна команда. Главният механик Хаус изропта, че трябва да остави помпите без надзор, но капитанът се наложи. Единствено кърмчията остана сам в лоцманската кабина, за да преведе кораба между „Ърл ъв Уотълсфийлд“ и австралийската военна фрегата, отстоящи един от друг на не повече от двеста метра.

Малкият научноизследователски кораб изглеждаше като джудже между двата огромни в сравнение с него кораба. Но той плаваше гордо, с плющящо на радарната мачта знаменце на НЮМА и с плавно развяващото се на флагщока голямо национално знаме.

Застанали един до друг, Пит и Бърч вдигнаха погледи и с изненада видяха екипажа на фрегатата, строен като за военен парад. После изведнъж, когато „Дийп инкаунтър“ навлезе във водата между двата кораба, притихналият тропически въздух бе раздран от въздушните свирки и радостните възгласи на повече от две хиляди корабокрушенци, които се бяха струпали край леерните ограждения на контейнеровоза и фрегатата. Врявата отекна над водата. Мъже, жени и деца размахваха силно ръце и викаха думи, които отлитаха неразбрани от шумотевицата. Късчета от вестници и списания бяха изхвърляни във въздуха като конфети. Едва в този момент всеки на борда на „Дийп инкаунтър“ осъзна напълно резултата от своя славен подвиг.

Те бяха направили нещо много повече от това да спасят две хиляди души — бяха доказали, че са готови да жертват живота си, за да спасят друг живот. Нескрити сълзи се стичаха по лицата на всички.

Дълго след това на мъжете и жените от научноизследователския кораб щеше да им е трудно да опишат този момент. Бяха прекалено развълнувани, за да го възприемат. Дори огромните им усилия по спасяването на хора им се струваха като кошмар от далечно минало. Те може би никога нямаше да го забравят, но и никога нямаше да могат да го разкажат с прости думи.

После, като един, всяка глава се обърна за последен път към печалната гледка на онова, което само допреди двайсет и четири часа беше един от най-красивите кораби, спуснати някога на вода. Пит също гледаше натам. Никой моряк не обичаше да вижда как умира един кораб. И той не можеше да не се запита кой е отговорен за тази безумна постъпка. И какъв ли мотив е имал?

— Какво ще ми струва да узная мислите ти? — попита го Бърч.

Пит се обърна към него с безизразно лице.

— Мислите ми?

— Залагам молитвената броеница на баба ми, че любопитството те разяжда живо отвътре.

— Не те разбирам.

— Същият въпрос се върти в ума на всекиго — поясни Бърч. — Какъв ли мотив би имал един смахнат човек, за да убие две хиляди и петстотин беззащитни мъже, жени и деца? Още щом бъде закаран на буксир до пристанището на Сидни, цяла армия следователи от морската му застрахователна компания ще се разрови из пепелта и ще намери отговора.

— Едва ли ще намерят много нещо за разравяне.

— Не ги подценявай — каза Бърч. — Ония момчета са добри. Ако някой е в състояние да разкрие причината, то това са те.

Пит се обърна и усмихнат отговори:

— Надявам се да си прав, шкипер. Аз само мога да се радвам, че това не тежи на плещите ми.

До края на седмицата обаче щеше да се окаже, че Пит греши. На него и през ума не му минаваше, че онзи, който щеше да бъде натоварен с разкриването на загадката, щеше да е самият той.

8.

Пръв пристигна при „Емърълд долфин“ влекачът „Одейшъс“ на офшорната компания „Куест марин“. Дълъг петдесет и осем метра и широк осемнайсет метра, той беше един от най-големите влекачи в света. Двата му дизелови двигателя „Хънеуел“ произвеждаха обща мощност от 9 800 конски сили. Тъй като имаше предимството, че беше базиран в Уелингтън — най-близкото пристанище, той изпревари другите два големи влекача от Бризбейн.

Корабоводителят му го бе експлоатирал яко, като неспирно насъскване на хрътка след заек, насочвайки го към координатите, предоставени му от австралийския ракетен крайцер. Той бе пазил радиомълчание по време на препускането си по Южния Тихи океан — рутинна тактика между капитаните на влекачи, поели към един и същ аварирал кораб, тъй като победителят получаваше открита полица от Лойдс за спасителната операция и 25 процента от стойността на пострадалия кораб.

След като капитан Джок Макдърмот се озова в района на тлеещия туристически лайнер и австралийската фрегата, той влезе във връзка с длъжностните лица от туристическите морски линии „Блу сийз“, които след половинчасови преговори се споразумяха за договор „без спасение няма възнаграждение“, като определиха „Куест марин“ за главен изпълнител на операцията по спасяването на онова, което бе останало от „Емърълд долфин“.

Приближавайки се до лайнера, който все още тлееше до червено, Макдърмот и екипажът му онемяха от гледката. От доскоро красивия туристически лайнер беше останала само купчина изпепелени отломъци, плаващи върху неспокойната тюркоазна вода. Корабът приличаше на снимка от Хирошима след потресаващата огнена буря, причинена от атомната бомба — почернял, безформен и съсухрен.

— Той не става за нищо друго освен за скрап — изрази възмущението си първият помощник-капитан на „Одейшъс“ Хърм Браун, бивш професионален играч на ръгби, който се бе посветил на мореплаването, след като коленете му престанаха да го държат. Той имаше разрошена грива от руса коса, набити крака, обути в къси панталони, и космати гърди, които се виждаха през разкопчаната му риза, изпъната докрай от широките му рамене.

Макдърмот смъкна очилата си ниско на носа и погледна над тях. Шотландец с пясъчноруса коса, с тесен, извит като клюн нос и лешниковозелени очи, той бе прекарал двайсет години на океански влекач. Но с издадената си долна челюст и очи, които пронизваха като светлинни лъчи, можеше да бъде сбъркан с Боб Крачит, счетоводителя на Скрудж.

— Директорите на дружеството няма да се зарадват на тази работа, повече от сигурно е. Не съм си представял, че такъв грамаден кораб може да изгори до купчина сажди.

Корабният телефон иззвъня и Макдърмот вдигна слушалката.

— Тук капитан Харлоу от крайцера вляво на вашия бимс. С кого говоря?

— С капитан Джок Макдърмот на „Одейшъс“ от „Куест марин“.

— След като вече пристигнахте, капитан Макдърмот, мога да напусна мястото и да се отправя за Уелингтън. Имам на борда си петстотин корабокрушенци, които горят от нетърпение да стъпят отново на твърда земя.

— Доста работа ви се е отворила, капитане — отговори Макдърмот. — Изненадан съм, че не сте потеглили преди два дни.

— Трябваше да извадим от водата труповете на жертвите от туристическия лайнер. Освен това бях помолен от Международната морска комисия да остана тук и да докладвам за местоположението на опожарения кораб, тъй като той стана опасен за корабоплаването.

— Той вече не прилича на кораб.

— Да, жалко — каза Харлоу. — Беше един от най-красивите плавателни съдове. — После попита: — Можем ли да ви помогнем с нещо, за да го вземете на буксир?

— Не, благодаря ви — отвърна Макдърмот. — Ще се справим.

— Видът му е ужасен. Надявам се да се задържи на повърхността, докато стигнете до пристанище.

— Без да съм видял какво е състоянието на корпуса вследствие на горещината, не мога да кажа нищо.

— Изгорялата му вътрешност положително го е олекотила и това ще улесни буксировката.

— Няма лесна буксировка, капитане.

— Бъдете подготвен за посрещачески комитет и цяла орда от репортери, като стигнете Уелингтън.

— Не мога да чакам повече — отвърна сухо Харлоу. — Желая ви успех.

Макдърмот се обърна към първия си помощник-капитан Арл Браун.

— Е, да се залавяме за работа.

— Добре поне че морето е спокойно — каза Браун, поглеждайки напред през ветроотбойника на мостика.

Макдърмот остана загледан още няколко секунди в останките от лайнера.

— Имам чувството, че спокойното море е единственото, което ще ни е от помощ.

Макдърмот не загуби повече време в бездействие. След като заобиколи опожарения кораб и видя, че кормилото му изглеждаше на положение нула градуса, той доближи „Одейшъс“ на шейсет метра от „Емърълд долфин“. Надяваше се само кормилото да е застинало в това положение. В противен случай корпусът щеше да се наклони странично и да стане неконтролируем.

Моторната лодка на влекача бе спусната във водата. Браун и четирима от екипажа на влекача потеглиха към останките от лайнера и спряха точно под огромния нос. Оказа се, че не са сами — водата около корпуса гъмжеше от акули. По някакъв първичен инстинкт хищниците знаеха, че ако корабът потъне, на повърхността ще остане да плува вкусна храна за тях.

Качването на борда на корпуса нямаше да е лесно. Средната му част все още беше нагорещена, само носът не беше засегнат от силния пожар. Оттам висяха най-малко трийсет въжета. За щастие две от тях бяха въжени стълби „Якоб“ с дървени стъпала. Когато кърмчията на моторницата спря под една от стълбите, той задържа носа й насочен към вълните, за да овладее управлението.

Пръв тръгна Браун. Без да изпуска от поглед акулите, той стъпи здраво върху планшира и уравновеси тялото си. После се пресегна, хвана въжената стълба и я притегли към себе си. Когато моторницата се повдигна върху гребена на една вълна, той стъпи върху един от дървените напречници и се заизкачва нагоре, като взе вертикалната височина от петнайсет метра за по-малко от три минути. Когато стигна до върха, се хвана за перилото и се повдигна, за да стъпи върху форпика. После оттласна едно от въжетата, хвърлено от корабокрушенците зад борда, към един от мъжете в моторната лодка. Той пък на свой ред го върза за края на въжето от влекача, което моторницата беше влачила след себе си.

След като трима от екипажа на моторницата също се качиха по въжената стълба на форпика, въжето бе омотано около един огромен кнехт, чиито конструктори изобщо не са си мислили, че ще бъде използван с такава цел. После краят на въжето бе спуснат обратно до моторницата в ръцете на очакващия го там матрос. Тогава моторницата се върна при влекача, където въжето бе закачено за буксирното въже на рудана.

Поради липсата на енергиен източник на борда на „Емърълд долфин“, качването там на масивното буксирно въже с диаметър 20 сантиметра и тегло един тон на трийсет метра, не беше лека задача, но мъжете се справиха и най-накрая Браун съобщи по портативния си радиопредавател на Макдърмот:

— Влекалото закачено. Връщаме се на борда.

— Разбрано.

Обикновено малка група от екипажа оставаше на борда на буксирания аварирал кораб, но в случая това беше опасно, тъй като не се знаеше до каква степен огънят е разрушил корпуса на „Емърълд долфин“. Ако внезапно се отправеше към морското дъно, те можеше и да не успеят да го напуснат навреме и щяха да потънат заедно с него.

Браун и хората му слязоха по въжената стълба в моторницата. Още щом тя и мъжете в нея бяха издигнати и качени на борда на влекача, Макдърмот даде заповед за бавен напред. Браун, който боравеше с огромния влекален рудан, започна да отпуска въжето и когато туристическият кораб се отдалечи на осемстотин метра от кърмата му, застопори въжето със спирачката. Хлабината му се обра, руданът опъна въжето и „Одейшъс“ потегли сантиметър по сантиметър напред.

Всеки на борда на влекача затаи дъх в очакване да види как ще реагира „Емърълд долфин“. Бавно, сантиметър по сантиметър, метър по метър, като послушен слон, воден от мишка, носът му започна да пори водата. Никой не помръдваше, все още изпълнен с опасения, но огромният лайнер продължи право напред точно в пенестия килватер на влекача, без да се отклонява. Като видяха, че все още горящият корпус се движи, без да се накланя, всички на борда си отдъхнаха с облекчение.

Десет часа по-късно огромните двигатели на „Одейшъс“ теглеха гигантския негоден корпус с разумната скорост от два възела. Почти всички пламъци бяха угаснали. Само тук-там по някой огнен език просветваше сред усуканата конструкция на надстройката. Луна нямаше, тъмни облаци покриваха небето. Нощта беше толкова черна, че не можеше да се види къде свършва морето и започва небето.

Големият прожектор на влекача бе насочен в „Емърълд долфин“ и осветяваше носа и изкормената предна надстройка. Екипажът редуваше вахтите си, като следеше огромният буксиран съд да не се отклонява от пътя си. В полунощ на вахта застъпи корабният готвач. Той се настани на сгъваем шезлонг, на който се излягаше и препичаше на слънце, когато нямаше работа в камбуза. Беше все още прекалено горещо и влажно за кафе, затова пиеше диетична пепси, като държеше металните кутии в малка кофа за лед до себе си. С безалкохолното питие в ръка той запали цигара и се облегна назад, отправяйки задължителен поглед към огромната маса, движеща се зад кърмата.

Два часа по-късно, чувствайки, че го наляга сън, кокът се пребори с дрямката, като запали десета цигара и отвори трета кутия пепси. „Емърълд долфин“ беше на мястото си. Изведнъж от корпуса му се разнесе дълбок тътен. Вахтеният се надигна и наостри слух. Оприличи звука на гръм, отекнал от далечния хоризонт, но не беше само един — последваха още няколко гърмежа през две-три секунди. Той се изправи на шезлонга и присви очи. Беше на път да припише гърмежите на въображението си, когато забеляза, че е станала някаква промяна. Беше му нужен само миг, за да се увери, че корабът е затънал по-дълбоко във водата.

Овъгленият туристически кораб се наклони леко на десния си борд, после отново се изправи. На светлината на прожектора се видя как от средната част напред изригна огромен облак дим и се изви нагоре в тъмнината извън светлинния лъч. В следващия момент готвачът се смрази от ужас.

„Емърълд долфин“ започна да потъва, и то много бързо.

Изпаднал в шок, кокът се втурна към мостика, крещейки:

— Той потъва, Богородице, изчезва от поглед под повърхността!

Макдърмот чу виковете и изскочи от каютата си. Не зададе никакви въпроси на готвача. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че ако не срежат влекалното въже, потъващият лайнер ще повлече със себе си „Одейшъс“ и екипажа му на шест хиляди метра под водата. До него застана Браун, който също проумя положението от един поглед. Двамата едновременно се затичаха към гигантския рудан.

Като обезумели те освободиха спирачката, за да отпуснат въжето и застанаха да наблюдават как дебелото въже се размотава надолу в бездната, като бързо промени ъгъла си от почти хоризонтален във вертикален, когато лайнерът заби нос във водата. Въжето, навито на барабана на влекалния рудан, започна да се размотава с такава бързина, че се превърна в размазано петно. Макдърмот и Браун можеха само да се надяват, че когато то се развие докрай, краят му ще се откъсне от стягащите го клеми. В противен случай „Одейшъс“ щеше да бъде повлечен с кърмата надолу към дъното.

Мъртвият туристически кораб продължаваше да потъва с обезпокоителна скорост. Носът му вече беше под водата. Той потъваше под тъп ъгъл от петнайсет градуса, но бързо. Страхотен скърцащ звук долетя от разрушения корпус, когато овъглените напречни прегради се извиха и откъснаха от напъна. Кормилото и огромните подрулващи устройства се подадоха над водата. Кърмата увисна за секунди във въздуха, после бавно последва носа в черната вода, докато накрая целият кораб изчезна от поглед, оставяйки след себе си огромен водовъртеж от въздушни мехурчета.

Само един ред въже остана навито около макарата, но изведнъж то се изпъна и кърмата на влекача потъна рязко във водата, а носът щръкна над повърхността. Всички на борда стояха като онемели от шока и наблюдаваха въртящия се барабан, виждайки зиналата паст на смъртта съвсем наблизо. После барабанът се завъртя за последен път, след като цялата дължина на въжето рязко изчезна от поглед във водната бездна. Драмата бе стигнала критичната си точка.

Разнесе се пронизително скърцане и тогава краят на въжето се откъсна от барабана и се загуби в морето. Освободено от напъна, влекалното въже се стовари тежко, корабът зае хоризонтално положение, заклати се напред-назад върху кила си и накрая се успокои. Екипажът стоеше безмълвен от изумление пред разминаването им на косъм със смъртта.

След малко, когато ужасът от последните минути бавно отмина, Браун промълви:

— Не съм вярвал, че кораб може да потъне за едно мигване.

— Нито пък аз — каза Макдърмот. — Сякаш цялото му дъно пропадна.

— Въже на стойност милиони лири стерлинги отиде на вятъра. Директорите на дружеството никак няма да се зарадват.

— Нищо не зависеше от нас. Всичко стана толкова бързо. — Макдърмот замълча и вдигна ръка. — Чуйте това! — каза той рязко.

Всички се загледаха в мястото, където изчезна „Емърълд долфин“. В нощта се разнесе вик:

— Помощ!

Първата мисъл на Макдърмот беше, че някой от екипажа е паднал зад борда, но след като погледът му бързо пробяга по палубата, той се увери, че никой не липсва. Викът долетя отново, този път по-слабо и едва чуто.

— Там има човек — извика корабният готвач, сочейки в посоката на гласа.

Браун се затича към прожектора, изви го надолу и насочи лъча му към водата. Тъмното лице на мъж на по-малко от трийсет метра от кърмата едва се виждаше на фона на абаносовочерното море.

— Можете ли да доплувате до кораба? — извика Браун.

Отговор не последва, но мъжът не изглеждаше изтощен.

Той гребеше силно и равномерно с ръце към влекача.

— Хвърли му въже — нареди Браун на един от матросите — и го издърпай, преди акулите да са го надушили.

Матросът изпълни нареждането. Мъжът се хвана за въжето и двама матроси го изтеглиха до кърмата и го издърпаха на борда.

— Той е абориген — отбеляза Браун, който беше австралиец по рождение.

— Прилича ми по-скоро на африканец — отбеляза Макдърмот.

— Носи униформа на корабен офицер.

Макдърмот, който не очакваше да види оцелял от кораба след толкова дълго време, изгледа озадачен мъжа.

— Мога ли да ви попитам откъде идвате?

Непознатият се засмя до уши, разкривайки бели зъби.

— Не е ли очевидно? Аз съм, или по-точно бях офицер, отговарящ за пътниците на борда на „Емърълд долфин“.

— Как така сте останали на борда след като всички оцелели бяха прехвърлени на друг кораб? — попита Браун. На него му беше трудно да повярва, че мъжът няма никакви наранявания и освен че униформата му беше прогизнала от вода, и косъм от главата му не липсваше от преживяното.

— Паднах и си ударих главата, докато помагах на пътниците да напуснат кораба и да се качат на изследователския кораб. Вероятно са ме помислили за мъртъв и са ме оставили. Когато се свестих, вие вече бяхте взели кораба на буксир.

— Сигурно сте били в безсъзнание почти двайсет и четири часа — подметна скептично Макдърмот.

— Сигурно.

— Струва ми се невероятно, че не сте обгорял до смърт.

— Извадих страхотен късмет. Паднах в един коридор, който не беше обхванат от огъня.

— Говорите с американски акцент.

— От Калифорния съм.

— Как се казвате? — попита Браун.

— Шърман Нанс.

— Е, господин Нанс — намеси се Макдърмот, — не е зле да свалите тази мокра униформа. Като ви гледам, на ръст сте като господин Браун, първия ми помощник. Той ще ви даде сухи дрехи. После идете в камбуза. Вероятно сте се обезводнил и прегладнял след това изпитание. Нашият кок ще ви приготви силна храна и нещо за пиене.

— Да, благодаря ви, капитан…?

— Макдърмот.

— Наистина съм много жаден.

След като кокът поведе Нанс към камбуза, Браун се вгледа в капитана.

— Странно е, че е оцелял от такъв огромен пожар, без дори да има опърлена вежда или изгорен пръст.

Макдърмот потърка брадичката си с израз на съмнение.

— Да, наистина е странно — и въздъхна. — Но това не е наша грижа. Сега ми предстои неприятното задължение да уведомя директорите, че загубихме нашия буксиран съд и тяхното скъпо влекално въже.

— Не би трябвало да става… — измърмори разсеяно Браун.

— Какво да става?

— Ами в един момент корабът плаваше високо по повърхността, а в следващия — пое към дъното. Не би трябвало да потъне толкова бързо. Не е естествено.

— Съгласен съм — сви рамене Макдърмот. — Но не зависеше от нас.

— Застрахователите никак няма да са доволни, че не е останало нищо, което да разследват.

Макдърмот кимна уморено.

— Без доказателства корабът ще бъде причислен към другите големи загадки на морето.

После той се запъти към прожектора и го изключи, хвърляйки водния гроб на потъналия туристически кораб в пълен мрак.

Когато „Одейшъс“ стигна до Уелингтън, мъжът, когото Макдърмот беше издърпал от водата след потъването на „Емърълд долфин“, изчезна. Служителите от бреговата имиграционна служба се кълняха, че не са го видели да слиза по трапа, защото иначе щели да го задържат за разпит във връзка с пожара и потъването на туристическия лайнер. Макдърмот реши, че единственият начин Шърман Нанс да напусне кораба е, като е скочил зад борда, докато корабът е навлизал в пристанището.

След като Макдърмот предаде рапорта си на застрахователните инспектори, му бе казано, че нито матрос, нито офицер на име Шърман Нанс не е служил някога на борда на „Емърълд долфин“.

9.

„Ърл ъв Уотълсфийлд“ изчака моряците от „Дийп инкаунтър“ да извадят от водата подводните апарати. След като те бяха качени и закрепени здраво на борда, капитан Бърч уведоми капитан Невинс, че са готови за път и двата кораба потеглиха към Уелингтън.

Смъртно уморен след работата по обезопасяването на подводните апарати, Пит сложи в ред каютата си след бъркотията, оставена от четирийсетимата души, които бяха успели по някакъв начин да се наблъскат в малкото пространство по време на евакуирането им от туристическия кораб. Мускулите го боляха, състояние, което той бе установил, че зачестява с напредването на възрастта му. После напъха мръсните си дрехи в чувала за пране и влезе в малката кабина за душ, пусна горещата вода и измести душа така, че струята да бие в единия ъгъл, където той легна на пода и вирна крака до сапуниерката. Остана в това положение със затворени очи за двайсетина минути. Когато излезе от дрямката ободрен, но все още с болки в тялото, се насапуниса и изплакна, подсуши се с кърпа и застана пред огледалото над месинговата мивка.

Лицето и тялото, което виждаше в огледалото, не бяха същите като преди десет години. Косата още не показваше признаци на оплешивяване, беше все така гъста, черна и къдрава, но край слепоочията беше почнала да се прошарва. Пронизителните зелени очи под гъстите вежди тепърва щяха да загубят блясъка си. Наследени от майка му, те имаха хипнотизиращо свойство и въздействаха на всеки, който общуваше с него, най-вече на жените. Според тях те имаха някакво особено излъчване, което ги караше да го възприемат като практичен човек, на когото можеше да се разчита.

Лицето му обаче започваше да издава необратимите признаци на стареенето. Веселите бръчици в края на очите му се бяха задълбочили. Кожата беше загубила еластичността на по-младите му години и бавно загрубяваше. Носът все още изглеждаше сравнително прав и непокътнат, като се имаше предвид, че го беше чупил три пъти по различни поводи. Пит не беше красавец от типа на Ерол Флин, но все още притежаваше обаяние, което караше хората да приковават поглед в него, където и да се появеше.

Да, помисли си той, чертите на лицето му идваха от рода на майка му, докато оптимистичният му мироглед и високото, източено тяло бяха предадени от баща му и неговия род.

Той прокара пръсти по няколкото белега по тялото си, останали му от многото авантюри през двете десетилетия служба в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Макар че беше завършил Военновъздушната академия и все още носеше званието майор във Военновъздушните сили, той се възползва от възможността да работи за адмирал Джеймс Сандекър и новосъздадената агенция за океанографски и морски изследвания. Никога не се беше женил; имаше дългогодишна връзка с конгресменката Лорън Смит, но животът и на двамата се оказа доста сложен. Неговата работа в НЮМА и нейната в Конгреса им отнемаше прекалено много време, за да стигнат до брак.

Две от предишните му любими същества бяха починали при трагични обстоятелства. Самър Моран — при разрушително подводно земетресение край Хаваите, а Мейв Флечър беше застреляна от сестра си край бреговете на Тасманово море.

Самър беше тази, която не преставаше да се явява в сънищата му. Винаги я виждаше да плува в дълбините, за да намери баща си, останал заклещен в една подводна пещера, и не можеше да забрави как красивото й тяло и разпиляната й във водата червена коса изчезнаха в зелените води на Тихи океан. Когато подаде глава над повърхността, за да си поеме дъх и видя, че нея я няма, понечи да се гмурне обратно, но мъжете в лодката, които го бяха спасили, го увериха, че е безнадеждно и физически му попречиха.

Оттогава той живееше единствено заради работата си над и под водата. Морето беше станало негова любовница. Освен в дома си, помещаващ се в стар самолетен хангар в единия край на вашингтонското летище „Роналд Рейгън“, където бе подредил и колекцията си от автомобили и самолети, той се чувстваше най-щастлив на борда на някой научноизследователски кораб, кръстосващ океаните на света.

Пит въздъхна, облече халат и се излегна върху леглото. Беше на път да потъне в заслужен сън, когато изведнъж се сети за нещо и се изправи. Младата жена с коженото куфарче на баща й странно изплува в ума му. Колкото повече мислеше за това, толкова по-трудно му беше да повярва, че тя се е качила в една от спасителните лодки на контейнеровоза, без да я забележи. И тогава всичко му се проясни.

Тя просто не се беше качила в спасителна лодка. Все още се криеше на борда на „Дийп инкаунтър“.

Надвивайки примамливостта на съня, той стана от леглото и бързо се облече. След пет минути вече бе предприел търсенето от края на кърмовата палуба, като се взираше във всяко кътче в помещенията за генератора, за рудана, в склада за научноизследователската апаратура. Беше бавна работа, тъй като имаше толкова много места, където можеше да се скрие човек.

Той провери и в склада за резервни части и за малко да пропусне да го види — нещо мъничко, чието място не беше там. Забеляза няколко тенекиени кутии с различни видове смазочни масла, подредени прилежно върху една работна маса. На пръв поглед всичко изглеждаше в пълен ред. Но той знаеше, че кутиите трябваше да бъдат складирани в дървен сандък. Приближи се на пръсти до сандъка и отвори капака му.

Вътре Кели Еган спеше толкова дълбоко от изтощение, че изобщо не усети присъствието му. Коженото куфарче беше подпряно до вътрешната стена на сандъка, а едната й ръка го беше обгърнала. Пит се усмихна, откъсна лист от окачения на напречната преграда бележник и написа няколко реда:

После му хрумна да я изкуши с нещо и добави:

Остави бележката върху гърдите й, затвори тихо сандъка и безшумно излезе от склада за резервни части.

Малко след седем и половина същата вечер Кели почука леко на вратата на Пит. Той отвори и я видя да стои в коридора сънена и с коженото куфарче в ръка. Той я хвана за другата ръка и я въведе в каютата.

— Сигурно примирате от глад — усмихна й се той, за да й покаже, че не е нито сърдит, нито раздразнен.

— Вие ли сте Дърк Пит?

— Да, а вие сте…?

— Кели Еган. Извинете, че ви причиних…

— Няма нищо — прекъсна я той и й посочи бюрото, върху което имаше поднос със сандвичи и кана с мляко.

— Е, не е точно чревоугодническа вечеря, но това е най-многото, което кокът ни успя да приготви от останалите ни провизии. — Той й показа женски блуза и къси панталони. — Една от нашите лаборантки предположи, че имате почти същата фигура като нейната и беше така любезна да ви услужи с тях. Нахранете се и вземете един душ. Аз ще се върна след половин час и тогава ще поговорим.

Когато Пит влезе отново в каютата си, Кели се беше изкъпала и довършваше последния от сандвичите с шунка и кашкавал. Каната с мляко бе пресушена. Той седна на отсрещния стол.

— Май се чувствате отново като човешко същество, нали?

Тя се усмихна и кимна; имаше вид на ученичка, която е хваната да прави беля.

— Сигурно се чудите защо не напуснах кораба.

— Да, мина ми такава мисъл.

— Страхувах се.

— От какво, от кого? От мъжа, който нападна вас и баща ви? С радост ще ви съобщя, че той отиде при другите жертви на кораба, които се удавиха.

— Имаше още един — каза тя плахо. — Беше корабен офицер. Той като че ли беше съучастник на червенокосия. Двамата се опитаха да откраднат куфарчето и според мен имаха намерение да убият баща ми. Но изглежда нещо се обърка по време на боричкането им, защото те не постигнаха друго, освен да го бутнат над перилото във водата…

— Заедно с куфарчето му — продължи изречението й Пит.

— Да. — Очите на Кели се напълниха със сълзи при спомена за смъртта на баща й.

Пит извади от джоба си носна кърпа и й я подаде. След като избърса очите си, тя се загледа в кърпата и рече:

— Не знаех, че мъжете все още употребяват такива носни кърпи. Мислех, че вече ползват само книжни.

— Аз съм от старата школа. Човек никога не знае кога ще срещне тъжна жена.

Тя му хвърли странен поглед и се усмихна леко.

— Не съм срещала човек като вас.

— Хора като мен никога не развиват стадно чувство — отвърна той и се върна отново на въпроса. — Можете ли да опишете въпросния офицер?

— Да. Беше чернокож, афроамериканец предполагам, тъй като корабът принадлежеше на вътрешна морска линия и повечето от екипажа бяха от Съединените щати.

— Странно е, че са изчакали да пламне пожара, та да нападнат баща ви.

— Той неведнъж е бил обект на подобни действия — каза тя гневно. — Казвал ми е, че на няколко пъти е бил заплашван.

— Какво е било това толкова важно нещо, заради което баща ви е трябвало да умре? — попита Пит, сочейки куфарчето на пода до краката й.

— Баща ми е… — тя замълча за миг и се поправи: — беше доктор Елмор Еган, много умен човек. Работеше и като машинен инженер, и като инженер-химик.

— Името ми е познато. Доктор Еган беше много уважаван изобретател, нали? Създател на няколко различни видове водометни двигатели. Доколкото си спомням, той също така формулира дизелово гориво с висок коефициент на полезно действие, което намери широко приложение в транспортната индустрия.

— Нима знаете всичко това? — изненада се приятно Кели.

— Аз съм морски инженер — каза Пит. — Щях да получа оценка „слаб“, ако не бях чувал за баща ви.

— Последният проект на татко беше разработка на магнитохидродинамични двигатели.

— Като тези на „Емърълд долфин“.

Тя кимна безмълвно.

— Трябва да призная невежеството си относно магнитохидродинамичните двигатели. От малкото, което четох, разбрах, че за прилагането на тази технология са нужни още трийсет години. Затова бях изненадан, като научих, че такива двигатели са били монтирани на „Емърълд долфин“.

— Всички бяха изненадани. Но татко постигна важно откритие, революционна конструкция. Той смеси електричеството, открито в морската вода, а после го пусна през вътрешен магнитопровод, поддържан на абсолютна нула посредством течен хелий…

Пит я слушаше внимателно и думите й го накараха да възкликне:

— Да не би да казвате, че единственият му външен източник на гориво за двигателите е морската вода?

— Солената вода има много слабо електрическо поле. Баща ми откри метод за усилването му до невероятно висока степен, за да произвежда енергия.

— Трудно ми е да си представя средство за задвижване с неизчерпаем източник на гориво.

Лицето на Кели изразяваше гордост от баща й.

— Както той ми обясни…

— Нима не сте работили заедно с него? — почуди се Пит.

— Не. — Тя се засмя за първи път. — За жалост той беше ужасно разочарован от мен. Аз не мога да мисля с отвлечени понятия. Никога не ми е идвало отвътре да овладея алгебрата. Решаването на уравнения беше безнадеждна кауза за мен. Специализирах бизнес в Йейл, където получих магистърска степен. Работя в една консултантска фирма, чиито клиенти са универсалните магазини и магазините за преоценени стоки.

Устните на Пит се разтегнаха в лека усмивка.

— Е, не е толкова вълнуващо, както да създаваш нови форми на енергия.

— Може би — тя отметна глава назад и светлокестенявата й коса затрептя около врата и раменете й, — но поне си докарвам добър доход.

— Какво научно откритие е подтикнало баща ви да усъвършенства технологията на магнитохидродинамичните двигатели?

— По-рано в неговите проучвания и разработки той се натъкна на препятствие, когато експерименталният му двигател надхвърли очакванията му за мощност и енергия, но доведе до огромни проблеми с триенето. При високи обороти двигателите имаха живот само няколко часа, след което почваха да стържат и да спират. Тогава той и един негов близък и семеен приятел — Джош Томас, инженер-химик, формулираха нов вид масло, което беше сто пъти по-ефикасно от всяко масло, продавано в търговската мрежа. Така татко получи нов енергиен източник, който може да се използва безкрайно, без измеримо износване години наред.

— Значи супермаслото е елементът, пренесъл магнитохидродинамичния двигател на баща ви от чертожната маса в практиката.

— Точно така — потвърди тя. — След успешната програма по изпитването на пилотския модел директорите на „Блу сийз“ се свързаха с татко и му поръчаха да конструира и монтира двигателите си на „Емърълд долфин“, който беше в строеж в корабостроителница в Сингапур. Там се строеше също и подводен луксозен пътнически лайнер, но не помня името му. Дадоха на баща ми изключителен лиценз за построяването на двигателите.

— Не може ли тази формула за маслото да бъде размножена?

— Формулата — да, но не и процесът. Няма начин да се повтори точният производствен процес.

— Предполагам, че той се е застраховал с патенти.

Кели закима силно.

— О, да. Той и Джош Томас получиха най-малко трийсет и два патента за конструкция на двигател.

— А формулата за масло?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Баща ми предпочете да я запази за себе си. Не пожела да се довери дори на Патентната служба.

— Доктор Еган е могъл да стане неимоверно богат, ако се е опитал да постигне договаряне за възнаграждения за маслото и двигателя си.

Кели сви рамене.

— И татко като вас беше направен от друго тесто. Той искаше светът да се облагодетелства от неговото откритие и беше готов да го подари. Освен това той вече работеше над нещо друго. Каза ми, че ставало дума за по-голям проект, нещо, което щяло да окаже невероятно влияние върху бъдещето.

— Сподели ли ви какво е то?

— Не. Той беше много потаен, каза ми само, че било по-добре да не го знам.

— Трезва мисъл — отбеляза Пит. — Искал е да ви предпази от някого, който отчаяно би опитал да се домогне до тайните му.

В очите на Кели се появи израз на тъга и униние.

— След смъртта на майка ми ние с баща ми доста се отдалечихме един от друг. Той беше добър и грижовен баща, но поставяше работата си на първо място и потъваше в нея. Мисля, че ме покани на това първо плаване на „Емърълд долфин“, за да се сближим отново.

Пит постоя замислен известно време. После посочи с глава коженото куфарче.

— Не мислите ли, че е време да го отворите.

Тя закри с ръце лицето си, за да скрие смущението си.

— Искам, но ме е страх.

— От какво ви е страх?

Тя се изчерви, но не от притеснение, а от мисълта какво ли ще намери там.

— И аз не знам.

— Ако се страхувате, че съм злодей, който възнамерява да забегне с ценната документация на баща ви, забравете. Ще ида да се настаня удобно в другия ъгъл, докато вие погледнете вътре, като закривате съдържанието с отворения капак, така че да не видя нищо.

Изведнъж създалото се положение й се стори нелепо. Тя сложи куфарчето в скута си и се изкикоти тихо.

— Знаете ли, нямам ни най-малка представа какво има в него. Предполагам само, че ще намеря таткови дрехи за пране или бележници, изпълнени с неразгадаемите му драсканици.

— В такъв случай нищо няма да ви стане, ако го отворите.

Тя се поколеба, после много бавно, сякаш отваряше кутия с някоя кукла на пружина, щракна закопчалките и повдигна капака.

— О, боже! — ахна от изумление тя.

Пит стана от мястото си.

— Какво има?

Сякаш в забавен каданс, Кели завъртя куфарчето и го остави да се изхлузи от ръцете й на пода.

— Нищо не разбирам — промълви тя. — То изобщо не е попадало в други ръце.

Пит се наведе и погледна в куфарчето.

То беше празно.

10.

На двеста мили от Уелингтън метеорологическите уреди предвиждаха за следващите четири дни спокойно море и ясно небе. Сега, когато „Дийп инкаунтър“ вече не беше под непосредствена заплаха от наводняване и потъване, капитан Невинс нареди контейнеровозът му да избърза напред и да стигне възможно най-бързо до пристанището. Колкото по-скоро „Ърл ъв Уотълсфийлд“ стигнеше до Уелингтън, толкова по-добре. С две хиляди непредвидени пътници на борда, провизиите бяха критично оскъдни.

Докато огромният кораб го подминаваше, екипажът и пътниците от „Емърълд долфин“ му помахаха за сбогом. Глас подхвана песен на Уди Гътри и скоро над хиляда гласове подеха мелодията и запяха серенада за мъжете и жените на борда на малкия научноизследователски кораб със „Сбогом, беше хубаво, че те срещнах“.

Беше трогателен момент, когато изпяха и последните думи: „И трябва да отплавам“. Преди да е изминал час, „Ърл ъв Уотълсфийлд“ вече беше изчезнал от хоризонта.

Капитан Невинс навлезе в пристанището на Уелингтън шест часа преди „Дийп инкаунтър“, където бе посрещнат със сдържана радост и тържествени приветствия. Хиляди хора се бяха струпали по крайбрежната алея и наблюдаваха, разговаряйки тихо, докато контейнеровозът бавно зае едно от корабните места. Сърцето на Нова Зеландия изпитваше дълбоко съчувствие към онези, които като по чудо бяха оцелели от най-големия пожар на кораб в морската история.

Спонтанен израз на съчувствие към живите и мъртвите заля цялата страна. Всеки дом отвори врати за корабокрушенците. Започнаха да се раздават огромни количества дрехи и храна. Митническите служители ги пропускаха, като им задаваха само по един-два въпроса, тъй като почти всички бяха загубили паспортите си в пожара. Авиокомпаниите отпуснаха извънредни самолети, които да ги закарат до градовете, в които живееха. Високопоставени лидери на новозеландското правителство и американският посланик сформираха комитет по посрещането. Тълпи от репортери от новинарските емисии обкръжиха оцелелите, които изгаряха от нетърпение да слязат на брега и да уведомят близки и приятели за благополучното си завръщане. Това беше най-голямото новинарско събитие в страната от най-новата й история и водещата новина беше героичната спасителна операция, извършена от екипажа и научните работници от „Дийп инкаунтър“.

Разследването беше вече започнало. Повечето от пътниците пожелаха доброволно да отговарят на въпроси и да дават изявления относно действията на екипажа по време на пожара. На оцелелите членове на екипажа бяха осигурени жилищни квартири за неопределено време. Адвокатите на морската туристическа фирма обаче поискаха от тях да не дават никакви показания, преди да бъдат официално разпитани в съда, където показанията им щяха да бъдат изслушани и записани.

Докато в настроението при посрещането на „Ърл ъв Уотълсфийлд“ преобладаваше меланхолията, то очакването на „Дийп инкаунтър“ достигна атмосферата на див и необуздан купон. Когато научноизследователският кораб навлезе в пролива Кук и се отправи към Уелингтън, той бе посрещнат от малка флотилия от частни яхти, която до врязването на носа му в пристанищните води набъбна до стотици най-различни плавателни съда. Пожарни кораби ескортираха кораба до пристана, като междувременно маркучите им пръскаха струи вода високо във въздуха във вид на завеса от разноцветни дъги, облени от яркото слънце.

Тълпите от хора видяха ясно излющената тюркоазна боя и разкъсаната на места обшивка на корпуса от блъскането му в туристическия лайнер по време на невероятната операция за спасението на близо две хиляди души. Наложи се капитан Бърч да използва рупор за командите си за процедурите по заставането на кораба до кея поради глъчта от викове и радостни възгласи, подсилена от тръбене на автомобилни клаксони, биене на камбани и вой на сирени, наред с дъжда от знаменца и конфети, който се сипеше върху палубите.

Екипажът и научният екип не съзнаваха, че тъй мигновено са станали национални знаменитости и са приветствани като герои. Бяха смаяни от шумното посрещане и не можеха да повярват, че то е за тях. Това ги накара да забравят за умората. Още като видяха армадата от посрещачи, всеки побърза да се измие и премени в най-хубавите си дрехи. Жените от научния екип се облякоха в рокли, мъжете — в памучни панталони и спортни сака, а екипажът — в униформите на НЮМА. Всички стояха на работната палуба, опразнена от всякакви океанографски съоръжения освен двата подводни апарата, и помахваха в отговор.

Кели стоеше до Пит на крилото на командния мостик, въодушевена от гледката, но и тъжна, че баща й го няма, за да я види и той. В един момент тя се обърна и поглеждайки Пит в очите, каза:

— Мисля, че е време да се сбогуваме.

— За Щатите ли отлиташ?

— Да, ще си направя резервация за първия полет за вкъщи, за който има места.

— Къде е това „вкъщи“?

— Ню Йорк — отвърна тя, улавяйки едно хвърлено от посрещачите книжно знаменце. — Имам къща в горната западна част на града.

— Сама ли живееш?

— Не — усмихна се Кели, — с една тигрова котка на име Зипи и един басет, който се обръща на името Шагнастри.

— Не ходя често там, но следващия път, когато съм в града, ще ти се обадя да идем на вечеря.

— С удоволствие. — Тя записа телефонния си номер на късче хартия и му го подаде.

— Ще ми липсваш, Кели Еган.

Тя се вгледа в невероятните му очи и забеляза, че той говори сериозно. Лицето й пламна, коленете й омекнаха. Тя стисна здраво перилото и се запита какво й става. После изумена, че губи контрол над себе си, се повдигна на пръсти, обгърна с длани главата на Пит и впи устни в неговите. Очите й бяха затворени, докато неговите щяха да изскочат от приятната изненада.

После Кели се отдръпна, възвърна женственото си поведение и рече:

— Благодаря ти, Дърк Пит, задето спаси живота ми, както и за нещо много, много повече. — Тя се отдалечи с две-три крачки и се обърна. — Колкото до куфарчето на баща ми…

— Да? — попита той, нямайки представа какво ще чуе.

— То е твое.

След тези думи Кели отново се обърна и заслиза по вертикалната стълба към работната палуба. Веднага щом бе спуснат задбордният трап, тя стъпи на кея и мигом бе погълната от рояк репортери.

Пит остави на Бърч и другите да обират лаврите. Докато всички те се веселяха в града на набързо устроените в тяхна чест банкети, той остана на борда на кораба и предаде по сателитния телефон „Глоубълстар“ пълен доклад на адмирал Сандекър в главното управление на НЮМА във Вашингтон.

— „Инкаунтър“ доста пострада — поясни той. — Уговорих да бъде приет на сух док още утре сутринта. Бригадирът на ремонтното звено прецени, че ремонтът ще продължи три дни.

— Вестниците и телевизията предават за спасителната операция всеки ден сутрин, обед и вечер — каза адмиралът. — Самолети са направили фантастични снимки на горящия туристически кораб и на „Инкаунтър“. Телефоните в НЮМА прегряха от обаждания за поздравления, а сградата гъмжи от репортери. Дължа на теб и на всички на борда на „Инкаунтър“ искрена, огромна благодарност от името на агенцията.

Пит можеше да си представи как адмиралът прелива от гордост в кабинета си и ликува, че е в центъра на вниманието. Видя ясно в съзнанието си рижата му коса със заличени от боя сиви нишки, заострената му брадичка в стил Вандайк, сините му очи, премигващи като неонови реклами от дълбоко задоволство и едва ли не надуши острия дим от една от специално изработваните за него пури.

— Това означава ли повишение на заплатата на всички нас? — подметна саркастично Пит.

— Не си го и помисляй — сопна му се Сандекър. — Слава не се купува с пари.

— Е, и премии ще е благороден жест от твоя страна.

— Не насилвай късмета си. Бъди благодарен, че няма да удържа от заплатата ти сметката за ремонта на кораба.

Пит нито за секунда не се хвана на грубия му тон — Сандекър беше прословут с щедростта си сред служителите на НЮМА. Затова беше повече от сигурен, че адмиралът вече е написал чекове за допълнителни възнаграждения и щеше да се окаже прав. Не че на Сандекър не му беше присъща користта, когато се касаеше до любимата му НЮМА. Пит знаеше много добре, че Сандекър вече замисля как да се възползва от спасителната операция и публичното й огласяване, за да получи одобрение от Конгреса за отпускане на допълнителна сума от петдесет милиона долара към бюджета на агенцията за следващата година.

— Сметката за ремонта не е всичко, което би могъл да поискаш да удържиш от заплатата ми — отвърна закачливо Пит. — За да не потънем, трябваше да изхвърлим в морето почти всички съоръжения на борда.

— И подводните апарати ли? — Тонът на Сандекър стана сериозен.

— Да, и тях ги спуснахме във водата, но после ги изтеглихме обратно на борда.

— Добре, защото ще ти потрябват.

— Не те разбирам, адмирале. След като половината от подводните ни научноизследователски съоръжения лежат на морското дъно, няма начин да изпълним първоначалната си мисия за нанасяне на картата падината Тонга.

— Не това имам предвид — отвърна бавно Сандекър. — Очаквам от теб да се гмурнеш до „Емърълд долфин“ със задачата да проучиш останките му за доказателства, отнасящи се до пожара, и причината за внезапното му и бързо потъване. — Той замълча за миг. — Ти знаеш, че той е потънал необяснимо как, докато е бил на буксир, нали?

— Да. Двамата с капитан Бърч следихме разговорите между влекача и пристанището му за домуване.

— „Дийп инкаунтър“ е единственият плавателен съд в радиус от хиляда мили, който може да свърши тази работа.

— Да се проучи гигантски туристически кораб от подводен апарат на дълбочина шест хиляди или повече метра не е същото като да се ровиш в пепелта на изгоряла къща. Освен това нямаме и кран, наложи се и него да изхвърлим в морето.

— Купи или вземи друг под наем. Направи всичко възможно и гледай да не се връщаш с празни ръце. Морската туристическа индустрия ще пострада независимо от онова, което ще откриеш, а застрахователните дружества искат нещо повече от това да компенсират НЮМА за усилията ни.

— Аз не съм инспектор по застраховки срещу пожар. Какво точно трябва да търся?

— Не се безпокой — отвърна Сандекър. — Пращам ти човек, който е специалист по морски бедствия. Освен това е специалист и по дълбоководни апарати.

— Познавам ли го?

— Би трябвало — отвърна загадъчно адмиралът. — Той е твоят помощник — ръководител на специални проекти.

— Ал Джордино?! — възкликна радостно Пит. — Мислех, че все още работи по проекта „Атлантида“ на Антарктида.

— Вече не. В момента е във въздуха и трябва да кацне в Уелингтън утре сутринта.

— По-добър от него не можеше да изпратиш.

Сандекър изпитваше удоволствие да си играе с Пит.

— Да — отвърна той лукаво, — помислих си, че точно така ще го приемеш.

11.

Албърт Джордино прекоси с тежки стъпки трапа, спускащ се от сухия док до палубата на „Дийп инкаунтър“. Беше нарамил на яките си плещи голям старомоден корабен пътнически сандък, чиито стени бяха облепени с разноцветни етикети, рекламиращи хотели и държави от цял свят. Едната му ръка стискаше ремъка на металния сандък с лъскав дървен обков по горната и долната му части, а другата — кожена чанта, също стара. Като стигна до края на задбордната стълба, той се спря, остави товара си на палубата и видя, че е безлюдна. На крилото на командния мостик също нямаше никой, освен работниците от ремонтната бригада, които поправяха външната страна на корпуса. Корабът изглеждаше пуст.

Раменете на Джордино бяха широки колкото височината на тялото му. На ръст малко над метър и шейсет и с тегло осемдесет килограма, тялото му като че ли беше само мускули. Мургавата кожа, черната къдрава коса и очите му с цвят на лешник издаваха италианското му потекло. Общителен, саркастичен и весел, той имаше остър хумор, който караше хората около него или да се заливат от смях, или да подвиват опашка.

Приятели от училищните години, Пит и Джордино бяха играли в един и същ футболен отбор в гимназията, а после и в Академията на Военновъздушните сили. Закъдето и да тръгнеше единият, другият го последваше. Джордино не се замисли за секунда дали да отиде да работи с Пит в Националната агенция по подводни и морски изследвания. Техните съвместни авантюри над и под морската повърхност се превърнаха в легенди. За разлика от Пит и жилището му в самолетен хангар, пълен със стари автомобили, Джордино живееше в апартамент, чиято подредба би довела всеки архитект по вътрешно обзавеждане до самоубийство. Караше стар автомобил „Корвет“. Освен работата, жените бяха другата страст на Ал. Той не виждаше нищо лошо в това да играе ролята на жиголо.

— Ахой, кораб! — извика той, после изчака малко и пак извика, когато видя една фигура да излиза на мостика от пилотската кабина и едно познато лице се обърна към него.

— Не можеш ли да се държиш по-прилично? — подметна Пит с престорена сериозност. — Ние тук не се отнасяме любезно с варвари, качващи се на борда на елегантния ни плавателен съд.

— В такъв случай сте извадили късмет — ухили се до уши Джордино. — Можете да използвате един вулгарен грубиян да ви развеселява.

— Стой там, аз ще сляза — каза Пит.

След минута двамата се прегърнаха сърдечно като стари приятели, каквито всъщност бяха. Макар Джордино да беше три пъти по-як, Пит винаги повдигаше ниския мъж от земята.

— Защо закъсня? Сандекър ми каза да те очаквам вчера сутринта.

— Нали го знаеш адмирала. Досвидя му се да ми позволи да наема реактивен самолет на НЮМА, та трябваше да пътувам с редовен. Както се очакваше, всички полети бяха късни и аз изпуснах връзката в Сан Франциско.

Пит потупа приятеля си по гърба.

— Радвам се да те видя, друже. Мислех, че си на Южния полюс за проекта „Атлантида“. — После отстъпи крачка назад и изгледа питащо Джордино. — Последното, което чух за тебе, е, че си щял да се жениш.

Джордино разпери ръце в знак на съжаление.

— Сандекър ми възложи да замина за проекта, а любимата ми пък замина без мене.

— Защо, какво стана?

— Никой от нас двамата не беше навит да изостави работата си и да се премести да живее в предградията. На нея й предложиха да дешифрира древни надписи в Китай, което ще й отнеме две години. Тя не пожела да изпусне тази възможност и се метна на първия самолет за Китай.

— Радвам се да видя, че си понесъл стоически отказа й.

— Е, беше по-поносимо, отколкото да ти ударят сто камшика, да ти заковат езика за някое дърво и да те хвърлят в багажника на някой „Наш рамблър“ от петдесет и първа година.

Пит взе от ръката му кожената чанта, но колкото до корабния куфар, дори не си направи устата да му помогне и за него.

— Хайде, ела да те заведа до апартамента ти.

— Апартамент ли? Последния път, когато бях на борда на „Инкаунтър“, каютите бяха с размера на килер за метли.

— Само чаршафите са сменени.

— Корабът прилича на гробница — каза Джордино и обхвана с ръка безлюдния плавателен съд. — Къде са хората?

— На борда сме само главният механик Хаус и аз. Останалите са в най-хубавия хотел на града, където ги глезят и омайват, взимат им интервюта и им връчват награди.

— Но аз чух, ти си бил мъжът на деня.

Пит сви скромно рамене.

— Знаеш, че тия неща не са в стила ми.

Джордино му хвърли поглед, изпълнен с уважение и възхищение.

— Не ме изненадва, ти винаги си скромничил. И тъкмо тази твоя черта ми харесва. Ти си единственият от познатите ми, който не само че не колекционира свои снимки със знаменитости, ами държи всичките си трофеи и награди в банята.

— За кого да ги колекционирам? Знаеш, че рядко каня гости. Освен това, кой го е грижа за тия неща?

Джордино поклати леко глава. Пит си е все същият, помисли си той. Ако президентът на Съединените щати поискаше да го удостои с най-високата държавна награда, Пит щеше да изкаже съжаленията си и да откаже под предлог, че е пипнал коремен тиф.

След като Джордино разопакова багажа си и се настани, влезе в каютата на Пит, където завари приятеля си да седи зад малко писалище и да изучава плана на палубите на „Емърълд долфин“. Джордино постави дървена кутия върху плановете.

— Заповядай, донесох ти подарък.

— Нима е вече Коледа? — засмя се Пит и след като отвори кутията, въздъхна: — Бутилка текила „Дон Хулио“. Добър човек си ти, Албърт.

Джордино сложи две чаши от чисто сребро.

— Дали да не го опитаме, за да проверим отговаря ли на вкуса ни?

— Какво ще каже адмиралът? Не пренебрегваш ли неговата заповед за забрана на алкохол на борда на плавателните съдове на НЮМА?

— Ако не влея час по-скоро медицински спирт в организма си, може и да издъхна.

Пит извади корковата тапа и наля от светлокафявата течност в сребърните чаши. Когато ги вдигнаха и чукнаха металните ръбове един в друг, Пит изрече наздравица:

— За успешното ни гмуркане до останките от „Емърълд долфин“.

— И за успешното ни издигане обратно на повърхността. — Джордино отпи глътка и попита: — Къде точно потъна той?

— Върху западния склон на падината Тонга.

Джордино повдигна вежди.

— Там е доста дълбочко.

— Най-добрите ми предположения са, че той лежи на дълбочина пет хиляди и осемстотин метра.

— И какъв подводен апарат смяташ да използваме?

— „Ъбис навигейтър“, той е построен за такава работа.

Джордино смръщи вежди.

— Много добре знаеш, че е конструиран да се спуска на дълбочина до пет и деветстотин и тепърва му предстои да бъде изпитан на тази дълбочина.

— Каква по-добра възможност в случая да проверим нивото на конструкторите му — заяви безцеремонно Пит.

Джордино му подаде празната си чаша.

— Не е лошо да ми налееш още едно. Като се замисля, май ще ми е нужно да гаврътна поне десет-дванайсет чашки, иначе няма да спя добре отсега нататък до Тонга и ще сънувам кошмари за спукани подводни апарати.

Те останаха в каютата на Пит до полунощ, като отпиваха от текилата, разказваха си стари военни случки и си напомняха за съвместните си приключения през годините. Пит разказа за откриването на горящия „Емърълд долфин“, за спасителната операция, за навременното пристигане на „Ърл ъв Уотълсфийлд“, за рапорта на капитана на „Одейшъс“ за потъването му, за това как спасил Кели и убил нападателя й.

Най-сетне Джордино се накани да се връща в кабината си.

— Явно си бил много зает.

— Не ми се иска да изпитам всичко това отново.

— Кога се очаква да завърши ремонтът на корпуса? — попита той.

— Двамата с капитан Бърч се надяваме да отплаваме вдругиден и след четири дни да сме на мястото.

— Тъкмо ще имам достатъчно време да възстановя тена си, който загубих на Южния полюс. — Джордино забеляза коженото куфарче в единия ъгъл на каютата и попита: — Това ли е куфарчето на доктор Еган?

— Да.

— И казваш, че се оказало празно?

— Като трезор на банка след офейкването на Бъч Касиди от града.

Джордино го вдигна и прекара пръсти по кожата.

— Фина изработка. Доста старо е. Немско производство. Еган е имал добър вкус.

— Искаш ли го? Можеш да го вземеш.

Джордино седна отново и постави куфарчето в скута си.

— Падам си по стари куфари и чанти за багаж.

— Забелязах.

Джордино откопча куфарчето и с отварянето на капака му близо два литра гориво потече по краката му и по пода. За миг той онемя от изненада, виждайки как течността попива в панталоните и килима. След като шокът му премина, той хвърли на Пит убийствен поглед с думите:

— Не знаех, че си падаш по такива груби шеги.

На свой ред по лицето на Пит се появи смаян израз.

— Изобщо не си падам по такива шеги. — Той скочи на крака, отиде до приятеля си и надникна в куфарчето. — Повярвай ми, нямам нищо общо с това. Куфарчето беше празно, когато го отворих вчера. Никой освен главния механик и мен не е бил на борда през последните двайсет и четири часа. Не разбирам защо някой ще си прави труда да се промъква крадешком тук и да го пълни с гориво. Какъв е смисълът?

— Тогава откъде се е взело? Явно е, че не се е появило от въздуха.

— Нямам никаква представа — отвърна Пит със странен израз в погледа. — Но се обзалагам, че ще открием, преди да е свършило пътуването.

12.

Пит и Джордино оставиха на заден план загадката за това кой може да е налял гориво в коженото куфарче на Еган и се заловиха да проверяват и изпитват уредите и електронните системи на „Сий слут“ — автономния подводен апарат (АПА) на научноизследователския кораб. По време на плаването към гроба на „Емърълд долфин“ двамата обсъдиха процедурата по изследването на корабните останки с капитан Бърч и морските инженери на борда. Всички бяха единодушни, че от съображения за сигурност първо трябва да бъде спуснат автономният апарат, а не обитаемият „Ъбис навигейтър“.

Във външния вид на „Сий слут“ нямаше гладки или аеродинамични форми. Утилитарен и практичен, пред него един космически кораб за Марс изглеждаше направо изящен. Висок два и десет, широк един и осемдесет и дълъг два и десет метра, той тежеше близо три хиляди килограма. Обшивката му представляваше дебел пласт титан и отдалече приличаше на огромно продълговато яйце, отворено отстрани и поставено върху плъзгачи на шейна. Кръгла издатина най-отгоре побираше двете баластни цистерни. Спомагателни тръби обточваха вътрешността му под баластните цистерни.

В него, сякаш изградени от дете с „Лего“, бяха монтирани видео с висока разделителна способност и неподвижна камера, компютър и датчици, записващи солеността, температурата и кислородното съдържание на водата. Движението му се осъществяваше чрез мотор с прав ток и се захранваше с мощна акумулаторна система. Високо усъвършенствани преобразуватели изпращаха сигнали и изображение през водните дълбини на кораба база, който пък на свой ред му изпращаше управляващи сигнали. Пътят му се осветяваше от редица от десет външни лампи.

Като на някакво механично чудовище от научнофантастичен филм от едната му страна стърчеше ръка робот или, както още се наричаше, манипулатор. Тя имаше силата да повдига сто и осемдесет килограмова котва и чувствителността да поема чаена чаша.

За разлика от по-ранните апарати роботи „Сий слут“ нямаше електрозахранващ кабел, свързан с лоцманската кабина, а беше напълно автономен; движението и видеокамерите му се управляваха от командния пункт на „Дийп инкаунтър“, намиращ се на хиляди метри над него.

Един моряк, който помагаше на Джордино да регулира ръката робот, се приближи до Пит.

— Капитан Бърч ми нареди да ви уведомя, че се намираме на три мили от целта.

— Благодаря. Моля те, предай на шкипера, че двамата с Ал скоро ще идем при него.

Джордино хвърли две отвертки в кутията за инструменти, изправи се и се протегна, за да разкърши гърба си.

— Готов е, както ще бъде и занапред.

— Тогава да вървим на мостика и да видим как изглежда „Долфин“ на хидроакустична станция със страничен обзор.

Бърч и още няколко инженера и учени от НЮМА бяха в командния център, разположен непосредствено зад лоцманската кабина. Горното осветление багреше лицата и ръцете на всички в странна пурпурночервена светлина. Последните опити потвърдиха, че показанията на уредите се виждат по-лесно и по-продължително време под вълнов обхват от синьо-червена светлина.

Те се бяха събрали около компютърно подсилен екран на записващото устройство „Клайн систем 5000“ и наблюдаваха как морското дъно на шест хиляди метра под тях се разгръща като руло хартия. Цветното изображение показваше доста гладко дъно, което се спускаше полегато към дълбока бездна. Бърч се обърна при влизането на Пит и Джордино и им посочи цифровото отчитане на системата за глобално позициониране, което показваше оставащото до целта разстояние.

— Значи след още една миля корабните останки ще трябва да се покажат — отбеляза той.

— Влекачът ли е дал координатите? — попита Джордино.

— Да — кимна Бърч, — на мястото, където лайнерът е потънал, когато влекалното въже се е скъсало.

Погледите на всички в командния център се съсредоточиха върху изображението на екрана. Морското дъно, дълбоко под вързания с въже за „Дийп инкаунтър“ датчик, беше изобразено като равна, наподобяваща пустиня повърхност, покрита с тъмна сиво-кафява утайка. Нямаше никакви назъбени скали или възвишения. Една пустош би изглеждала по-обитаема. И все пак изображението действаше хипнотизиращо, тъй като всеки очакваше някакъв обект да се материализира и изпълзи на екрана.

— Сто метра — съобщи Бърч.

Екипажът и мъжете и жените от научния екип се смълчаха. В командния център стана тихо като в крипта. За повечето хора този момент щеше да им се стори мъчителен, но не и за учените и лаборантите, които изследваха моретата. Те всички бяха търпеливи хора. Бяха прекарвали седмици наред, вторачени в уредите, в очакване появата на някой потънал кораб или необикновена геоложка формация, макар че в повечето случаи не се натъкваха на нищо, освен на привидно безкрайно и стерилно дъно.

— Нещо се задава — съобщи Бърч, който виждаше най-добре екрана от мястото си.

Записващото устройство бавно показа контрастно изображение на изработена от човешка ръка форма. Очертанието изглеждаше назъбено и неравно. Беше прекалено малко, за да бъде на огромния лайнер, който всички очакваха да видят.

— Това е той — заяви с твърд глас Пит.

Бърч се усмихна като щастлив младоженец.

— Открихме го от раз.

— Местоположението, дадено от влекача, се оказа съвършено точно.

— Размерите обаче не отговарят на размерите на „Емърълд долфин“ — вметна Джордино с равен глас.

Бърч посочи с пръст екрана.

— Ал е прав. Ние виждаме само част от останките. Ето, появява се и друга част.

Пит изучи замислен изображенията.

— Той се е разцепил или докато е падал към дъното, или когато се е ударил в дъното.

Огромна секция, която Бърч разпозна като кърма, изпълзя на екрана. Обширно поле от отломки между останките от кораба разкри стотици неопределими предмети, големи и малки, разхвърляни като след преминало торнадо.

Джордино скицира набързо изображенията в един бележник.

— Струва ми се, че се е разцепил на три парчета.

Пит погледна скиците на Джордино и ги сравни с изображенията на екрана на хидроакустичната станция.

— Те са на около осемстотин метра едно от друго.

— Тъй като вътрешната му конструкция е станала лесно трошлива вследствие на пожара, той вероятно се е разпаднал по пътя към дъното — каза Бърч.

— Възможно е — вметна някой от научния екип. — „Титаник“ например се е разцепил на две, докато е потъвал.

— Но той е падал към дъното под голям ъгъл — поясни Бърч. — А както ми каза капитанът на влекача, взел на буксир „Долфин“, лайнерът е потънал под съвсем малък ъгъл, не повече от петнайсет градуса. Докато „Титаник“ се е отправил към дъното под четирийсет и пет градусов ъгъл.

Джордино погледна през предния прозорец морската повърхност напред.

— Най-логичното предположение е, че е потънал цял и се е разпаднал при удара му с дъното. Скоростта му вероятно е била някъде между петдесет и шейсет километра в час.

Пит поклати глава.

— В такъв случай останките щяха да са съсредоточени на по-малка площ. А виждаме, че са разхвърляни по дъното на големи разстояния едни от други.

— Тогава какво може да е причинило разпадането по време на потъването му? — Въпросът на Бърч не бе отправен към никого определено.

— С малко късмет — отговори Пит бавно — ще намерим отговорите, когато и ако „Сий слут“ се покаже достоен за името си.

Ослепително оранжево слънце се подаваше над равния син хоризонт на изток, когато „Сий слут“ увисна под стрелата на новия кран, заместил предишния, изхвърлен зад борда по време на спасителната операция. Той беше монтиран в корабостроителницата, а корабният екипаж бе свързал рудана и въжетата само преди часове. Всички наблюдаваха със затаен дъх как стрелата на крана се извъртя с продълговатия АПА над кърмата. Морето беше сравнително спокойно, вълните се издигаха на височина не повече от метър.

Старши помощник-капитанът, който ръководеше спускането на автономния подводен апарат, даде знак на моряка, управляващ рудана, че подводният съд е извън пределите на кърмата и „Сий слут“ бе спуснат досами водната повърхност. След последна проверка на електронните системи апаратът бавно бе потопен в сините води на Тихи океан и подемното въже веднага бе откачено от него.

В командния център Джордино седеше пред табло с редици от превключватели и бутони. Той щеше да направлява „Сий слут“ по пътя му към водната бездна. Като един от екипа, написал компютърния софтуер на сондата, той също така беше и главният инженер, отговарящ за неговия продукт. Малцина бяха запознати повече от него с особеностите при управлението на АПА на голяма дълбочина. Когато погледна монитора и видя, че АПА е освободен от кораба и плува самостоятелно, той отвори клапаните на баластната цистерна и загледа как подводният апарат потъна под вълните и изчезна от поглед.

До него Пит седеше пред клавиатурата и въвеждаше команда след команда в компютъра на борда на автономния подводен апарат. Докато Джордино контролираше движението на апарата, Пит боравеше с камерите и осветителните му системи. Отстрани и зад тях Мисти Греъм седеше край една маса и изучаваше копие на плана на „Емърълд долфин“, изпратен по въздуха от архитектите. Погледите на всички останали бяха вперени в редицата от монитори, които щяха да покажат изображения на онова, което „Сий слут“ щеше да запише в дълбините.

Мисти беше дребна жена, изпълнена с огън и плам. Имаше светлокафяви очи, малко носле и пухкави устни. С черната си коса, подстригана късо за по-лесно поддържане, тя можеше да мине за момче, ако не бяха ясно изразените форми на тялото й. Мисти все още не беше омъжена. Отдадена на научната си работа и една от най-добрите морски биолози в НЮМА, тя прекарваше повече време по море, отколкото в жилището си във Вашингтон и рядко й се удаваше възможност да си урежда интимни срещи.

Сега тя вдигна поглед от чертежите и заговори на Бърч:

— Ако останките са се смачкали навътре, „Сий слут“ доста ще се затрудни да открие нещо, представляващо интерес.

— Ще разберем, когато апаратът стигне там — отвърна той бавно.

Както при изпълнението на другите проекти за подводни изследвания, така и този път разговори изпълваха отсека. Сега, когато проучването беше в ход, времето от три и половина часа, за което АПА щеше да стигне до дъното, беше време за скучни рутинни работи. Дотогава нямаше какво толкова да се наблюдава, освен някои редки видове риби, обитаващи дълбоките океански води, които щяха случайно да минат пред обективите на камерите.

Мнозина смятат, че подводните изследвания са вълнуващо преживяване. Истината е, че те са направо отегчителни. Часове се чака да се случи нещо или, както се казва в тези среди, „някакво събитие“. Въпреки това всеки е изпълнен с оптимистично предчувствие, че на екраните на хидролокатора или камерите ще се появи все пак някаква аномалия.

Често се случваше обаче изследователите да не открият нищо. Въпреки това изображението, идващо от дълбините, имаше хипнотизиращ ефект и научните работници и екипажът не можеха да откъснат очи от мониторите. За щастие в този случай местонахождението на корабните останки след повече от шесткилометровото им падане на дъното, както бе точно засечено от системата за глобално позициониране на влекача, се вместваше точно в границите на площ с размера на футболен стадион.

Движението на „Сий слут“ се изобразяваше на насочващия монитор с цифрови показания на посоката и височината в най-долната част на екрана. Веднъж стигнеше ли дъното подводният апарат, Джордино трябваше само да го насочи към корабните останки, без да го е грижа за времетраенето на операцията по търсенето.

Той съобщи цифровите обозначения, изпратени от високомера на сондата.

— Седемстотин шейсет и два метра.

Оттам нататък той съобщаваше показанията за дълбочината на всеки десет минути, докато „Слут“ се спускаше в черната бездна дълбоко под кила на научноизследователския кораб. Накрая, след два и половина часа, датчиците започнаха да предават бързо намаляващото разстояние до дъното.

— Разстояние до дъното сто петдесет и два метра и намалява.

— Включвам долните светлини — отвърна Пит.

Джордино намали скоростта на „Слут“ до шейсет сантиметра в секунда, в случай че подводният апарат се спуснеше точно над потъналия кораб. Най-малко имаха нужда от това той да се заклещи в усуканите останки и повече да не го видят. Скоро на мониторите се появи и сивкавата утайка на морското дъно. Джордино преустанови спускането на сондиращия апарат и го остави да виси във водата на трийсет метра от дъното.

— Каква е дълбочината? — поинтересува се Бърч.

— Шест хиляди двайсет и шест — отвърна Джордино. — Видимост съвършено добра, почти шейсет метра.

Сега вече Джордино пое действителното управление на „Сий слут“, като заработи с бутоните и лоста за управление, наблюдавайки мониторите, сякаш управляваше самолет в компютърна игра. Дъното минаваше под кораба мъчително бавно. Поради изключително високото водно налягане скоростта, с която подрулващите устройства на „Слут“ го придвижваха, едва надвишаваше един възел.

Докосвайки леко клавишите на компютърната клавиатура, Пит подаваше команди към компютъра на борда на „Сий слут“, за да настройва и фокусира камерите, монтирани на носа и кила, за наблюдение напред и надолу. Вляво от него Бърч седеше пред своя пулт, откъдето следеше движението на АПА и поддържаше „Дийп инкаунтър“ точно над корабните останки.

— Накъде да го насочвам? — попита го Джордино.

— Напред по курс осемнайсет градуса. След още сто и двайсет метра би трябвало да се натъкнеш на корпуса.

Джордино насочи „Слут“ по зададения му курс. След десет минути изникна една призрачна форма. Тъмната маса се простираше и издигаше извън обхвата на мониторите.

— Целта е право напред — извика той.

Постепенно подробностите на корабните останки станаха различими. Появи се десният борд на носовата част, близо до котвата. За разлика от другите пътнически кораби, котвите на модерния туристически лайнер се намираха доста назад от носа и не много високо над водолинията.

Пит включи мощните предни светлини, които прорязаха мрака и осветиха по-голямата част от носовата секция.

— Камерите задействани, лентата се върти.

Този път откриването на корабните останки не бе посрещнато с радостни викове и смях както обикновено. Всички останаха безмълвни, сякаш наблюдаваха ковчег в гроб. После като по даден знак те се приближиха до мониторите. Сега видяха, че „Емърълд долфин“ не стои напълно изправен в дънната утайка, а под двайсет и пет градусов ъгъл, което разкриваше долната част на корпуса почти до кила.

Джордино насочи „Сий слут“ покрай корпуса, като внимаваше апаратът да не се блъсне в някое препятствие, което можеше да го впримчи. Пресметливостта му бе възнаградена — той спря АПА на три метра от голям отвор в корпуса, образуван вследствие на изкорубени и огънати до неузнаваемост листи от обшивката.

— Фокусирай за по-близък план — каза той на Пит.

Командата бе въведена и обективите на камерите се насочиха в зеещата дупка от различен ъгъл. Междувременно Джордино маневрира подводната сонда така, че носът й да гледа право в нащърбения отвор.

— Задръж това положение — инструктира го Пит. — То представлява интерес.

— Не е причинено от пожара — обади се някой от корабния екипаж.

— Корабът е бил взривен отвътре навън — отбеляза Пит.

Бърч разтърка очи и се вгледа в мониторите.

— Да не би горивото да е избухнало?

Пит поклати глава.

— Магнитохидродинамичните двигатели не използват запалимо изкопаемо гориво. — Той се обърна към Джордино. — Ал, закарай ни покрай корпуса до мястото в средната част, където се е пречупил.

Джордино извърши зададената му маневра и постави „Сий слут“ успоредно на корпуса. След още шейсет метра те стигнаха до втора, още по-голяма дупка. Тя също говореше за вътрешен взрив, който е разкъсал листовете на обшивката навън.

— Секцията вътре в дупката е мястото, където се е помещавала климатичната инсталация — уведоми ги Мисти, която изучаваше внимателно плановете на палубите. — Не виждам тук нищо, което да причини такава щета.

— Нито пък аз — подкрепи я Пит.

Джордино измести „Сий слут“ леко нагоре, докато не се появи лодъчната палуба. Няколко от обгорелите спасителни лодки се бяха откъснали от висилките си по време на падането на кораба към дъното. Останалите на местата си бяха овъглени и стопени до неузнаваемост. Изглеждаше невъзможно спасителните лодки на кораб, спуснат на вода и оборудван с най-съвременна техника, да станат неизползваеми за толкова кратко време.

След това АПА мина покрай разрушената част от корпуса, която се бе откъснала от кораба. Тръби, изкривени бимси, откъртени дъски на палуби бяха пръснати в задната част като останки от изгоряла петролна рафинерия. Сякаш „Емърълд долфин“ бе разкъсан от гигантска сила.

Средната секция беше напълно неузнаваема като част от кораб. Тя представляваше огромна купчина от почернели изкривени отломъци. АПА подмина отвратителната гледка и излезе отново над пустеещото океанско дъно.

— На какъв курс е кърмовата секция? — обърна се Джордино към Бърч.

Капитанът погледна цифровите обозначения на дъното на насочващия монитор.

— Трябва да стигнеш до нея след деветдесет метра напред при курс деветдесет градуса на запад.

— Завъртам на деветдесет градуса на запад — потвърди Джордино.

Тук дъното беше осеяно с всякакъв вид отломки, предимно овъглени. Запазени изглеждаха само пръснатите купчини от керамика. Чинии, купи и чаши лежаха в дънната утайка като тесте карти, разхвърляно върху маса със сиво сукно. На наблюдателите в командния център им се стори свръхестествено, че толкова крехки предмети бяха издържали на буйния огън и падането в бездна, дълбока над шест хиляди метра, без да бъдат пръснати на хиляди парченца.

— Кърмата се появява — предупреди Джордино, когато полето с отломъците остана в дирята от подрулващите устройства и последната секция от потъналия кораб започна да се вижда на монитора в силната светлина на АПА. Сега мъжете и жените, които толкова самоотвержено бяха спасявали пътниците и екипажа от горящия кораб, отново преживяха ужасния кошмар. Те се изправиха лице в лице с кърмовите палуби, откъдето корабокрушенците напускаха кораба по въжета или скачаха направо в морето, преди да бъдат качени на борда на „Дийп инкаунтър“.

— Не вярвах, че някога ще видя отново тази гледка — измърмори една от жените.

— Това не е нещо, което лесно се забравя — отбеляза Пит и нареди на Джордино: — Заобиколи до предната секция, до мястото, където се е разцепила от средната част на кораба.

— Заобикалям.

— А сега се спусни до метър и половина над дънната утайка. Искам да огледам кила.

Следвайки командите на Джордино, „Сий слут“ запълзя покрай дъното на кърмата, която стоеше напълно изправена. Много предпазливо, минавайки сантиметър по сантиметър покрай останките, Джордино спря автономния апарат до дупката, оставена от откъсналата се кърмова секция. Масивният кил стърчеше над дънната утайка и ясно се виждаше, че е изкривен и извит надолу там, където е бил откъснат наполовина.

— Само взрив е могъл да причини това — отбеляза Пит.

— Започва да ми се струва, че корабното дъно е било взривено — каза Джордино. — Вътрешната структура, отслабена от пожара и взрива, се е разцепила от засилващото се водно налягане по пътя му към морското дъно.

— Това може да обясни внезапното му потъване — добави Бърч. — Според капитана на влекача лайнерът е потънал толкова бързо, че за малко не е повлякъл със себе си и техния плавателен съд.

— Което води до заключението, че някой е имал мотив да подпали кораба и после да го потопи в най-дълбоката част на океана, за да заличи всякакви следи.

— Разумна теория — намеси се Джим Джакубек, хидрографът от научния екип. — Но къде е неопровержимото доказателство? Как би могло да се докаже това в съда?

Пит сви рамене.

— Простият отговор е, че не може.

— Тогава докъде ни води това? — попита Мисти.

Пит се загледа замислен в мониторите.

— „Сий слут“ свърши работата си и ни показа, че „Емърълд долфин“ не се е разрушил от само себе си, нито от божията ръка. Ще трябва да копаем по-надълбоко и да излезем с достатъчно солидно за разследване доказателство. Доказателство, което да ни закара до прага на отвратителния убиец, виновен за унищожаването на красивия кораб и на над сто човешки жертви.

— Да копаем по-надълбоко ли каза? — попита Джордино усмихнат така, сякаш знаеше отговора. — И как?

Пит погледна приятеля си с макиавелски израз в очите.

— Ами като ние с теб слезем с „Ъбис навигейтър“ при останките и донесем каквото е нужно.

13.

— Свободни сме — каза Джордино и направи знак през дебелото стъкло на леководолаза, който бе откачил куката и въжето от халката на „Ъбис навигейтър“. После го изчака да направи последна проверка на подводния апарат и тогава запълни баластните цистерни за бавно спускане към морското дъно. След няколко минути главата и маската за лице на гмуркача се показаха зад един от четирите отвора за наблюдение, а след тях и юмруците му с вдигнати палци.

— Всички системи са в изправност — уведоми Пит членовете от екипажа в командния център на „Дийп инкаунтър“, които отново щяха да наблюдават спускането им от повърхността до морското дъно.

— При нас всичко изглежда добре — отвърна Бърч. — Кажете, когато сте готови.

— В момента пълня баластните цистерни — съобщи Джордино.

„Ъбис навигейтър“ щеше да започне да слиза надолу, като се напълнеше с вода горната баластна цистерна. Когато стигнеше до дъното, изключително голямото налягане щеше да затрудни работата на помпите, затова от дъното на подводния апарат бяха спуснати тежести, които щяха да му помогнат да се издигне на повърхността.

Мозъчният център на четиричленния „Ъбис навигейтър“ представляваше сфера от сплав с титан, в която се намираха лоцманът и техниците, отговарящи за състоянието на животоподдържащите системи, външните светлини, телевизионните камери и двата манипулатора. Последните бяха монтирани под заобления корпус и стърчаха навън като ръцете на робот в научнофантастичен филм. Под механичните им пръсти висеше метална кошница, където се пускаше всяка находка, взета от морското дъно. Свързани с тръбната рамкова конструкция около обитаемата сфера, се намираха херметичните кожуси на електрониката, батериите и съобщителната апаратура. Макар че имаха сходни цели и в основни линии бяха оборудвани с еднаква апаратура, „Навигейтър“ и „Слут“ си приличаха колкото санбернарско куче и муле. Единият носеше манерка с бренди, а другият — един или повече човека.

Този път „Навигейтър“ имаше на борда си трима души. Мисти Греъм тръгна с Дърк и Ал по две причини. Първата, защото с какъвто и проект да се заемеше, тя се отдаваше на него с цялата си душа. След като изучи за три минути плана на палубите на „Емърълд долфин“, тя знаеше повече за специфичното разположение на отсеците от всички други на борда на научноизследователския кораб. И втората, за нея това беше сгоден случай да изследва морските организми в дълбоките води.

След като Пит натовари телевизионните камери и ги провери, той прегледа и животоподдържащата система и най-накрая нагласи една от малките накланящи се седалки в удобно за изтощеното си тяло положение. Приготви се за дългото отегчително пътуване до морското дъно, като се залови да решава кръстословици. От време на време вдигаше поглед и се взираше през единия отвор за наблюдение, докато светлината от повърхността започна да губи червените, зелените и жълти цветове, преди да стане тъмносиня и накрая — непрогледно черна. Тогава той включи една от външните лампи, но не видя нищо интересно. Никоя любопитна морска животинка не си направи труда да огледа странния нашественик, нахлул в нейното водно царство.

Те навлязоха в черната триизмерна вселена на океанска средна зона — безкраен регион, обхващащ водното пространство между сто и петдесет метра под повърхността и сто и петдесет метра над морското дъно. Тук те приеха и първия си посетител.

Пит остави кръстословицата, за да погледне през левия отвор за наблюдение и видя насреща си един морски дявол, който се спускаше заедно с „Навигейтър“. Малко риби бяха грозни и уродливи като морския дявол. Той имаше очи като мъниста с цвета на сивата перла, а от дупка в носа му стърчеше право нагоре рог, чийто връх излъчваше малко сияние — примамка, с която привличаше вечерята си в безбрежната чернота.

Без люспи, за разлика от братовчедите му, обитаващи водите близо до повърхността, той беше защитен от набръчкана кафява кожа, наподобяваща гниещ пергамент. Огромна уста, пълна с малки, остри като игли зъби, заемаше долната част на главата като зееща пещера. Ако го срещнеше пираня, която също беше дълга колкото него — няколко сантиметра, тя бързо щеше да се завърти обратно и да побегне.

Пит се усмихна.

— Ето ти чудесен пример за изтърканото клише — лицето му е красиво само за майка му.

— В сравнение с други обитатели на морските дълбини — обади се Мисти, — морският дявол е направо великолепен.

Любопитството на грозничкото месоядно животинче скоро се изпари и то отплава обратно в непрогледния мрак.

На дълбочина около 600 метра те се натъкнаха на странни морски организми, познати като сифонофори — пихтиести хищници във всякакви форми и размери, някои дълги не повече от два сантиметра, други, стигащи до трийсет и пет-шест сантиметра. Тяхното царство заема 95 процента от водата на планетата Земя и въпреки това са все още загадка за океанолозите — рядко могат да се видят и уловят.

Мисти се почувства в стихията си, докато наблюдаваше опиянена невероятно красивите дълбоководни сифонофори. И те като пихтиестите си братовчеди, обитаващи повърхностните води, бяха леко прозрачни и в поразително луминесцентни цветове, както и в най-различни своеобразни форми и съчетания. Телата им съдържат многобройни вътрешни органи, понякога с повече от сто стомаха, обикновено видими през прозрачната им обвивка. Много от тях имат дълги ефирни пипала, достигащи над трийсет метра. На други пък пипалата са по-перушинести, а на трети приличат на влакнести бърсалки за прах. Те се разгръщат във вид на мрежи, в които улавят риби.

Главите на повечето сифонофори се наричат камбани. Те нямат очи и уста, но служат като средство за движение. Водата се поема през няколко клапи, после се изхвърля чрез контракции на мускулите и така лепкавото животинче се изтласква в желаната от него посока, в зависимост от това кои клапи в камбанките се свиват.

— Сифонофорите се плашат от светлината — каза Мисти на Пит. — Можеш ли да я намалиш?

Пит изпълни молбата й и намали светлинните лъчове на „Навигейтър“ до минимум, което пък позволи също така на морските организми да разкрият биолуминесцентните си палитри.

Мисти се прехласна, като видя как плъзгащото се покрай подводния съд създание разви двайсет и пет метровите си пипала в смъртоносна мрежа.

През следващите няколко хиляди метра морската биоложка бързо записваше наблюденията си от зрелищната картина в един бележник, докато пък Пит я записваше на видео- и телевизионните камери. Когато повечето от организмите се загубиха от поглед, останаха само най-мъничките. Те живееха в дълбините под хиляди килограми налягане, тъй като вътрешността на телата им беше равна на силата отвън.

Пит толкова бе погълнат от гледката, че повече не посегна към кръстословиците. Извърна глава от отвора за наблюдение едва когато Джордино го сръга.

— Дъното наближава.

Навън водата започна да се изпълва с така наречения „падащ морски сняг“ — мънички светлосиви частици, състоящи се от мъртви организми и остатъци от морския свят отгоре. Хората в подводния апарат се изпълниха с чувството, че се движат през лека снежна виелица. Пит се запита на какъв ли подводен феномен се дължи по-гъстият на вид сняг в сравнение с онзи, който падаше на светлините и пред камерите на „Сий слут“ вчера.

Той включи всичките лампи и погледна през подовия отвор за наблюдение на „Навигейтър“. Подобно на суша, появяваща се през мъгла, дъното придоби форма под плъзгачите на шейната, когато сянката на автономния подводен апарат се появи върху дънната утайка.

— Стигнахме дъното — предупреди той Джордино.

Джордино забави слизането, като спусна две тежести, за да неутрализира плавателността и движението им надолу и продължи със скоростта на охлюв, докато не спряха само на шест метра над дъното. Като самолет, извършващ перфектно приземяване, с една-две сръчни маневри Джордино закова подводния съд точно над ориентира.

— Браво на тебе — поздрави го Пит.

— Поредното ми безупречно изпълнение — отвърна високомерно Джордино.

— На дъното сме и имаме нужда от упътване — съобщи Пит на Бърч, който се намираше в командния център на кораба на шест километра над тях.

— Ще откриете останките на двеста метра в посока югоизток — разнесе се гласът на капитана през водните дълбини. — Следвайте курс сто и петдесет градуса и ще стигнете над задния край на предната секция, където лайнерът се е разцепил.

Джордино изпълни указанията на Бърч и след петнайсет минути „Навигейтър“ стигна до посоченото място. Гледката на последствията от унищожителния пожар първо с просто око, а после чрез изображението на монитора, подейства на тримата като шок. Те имаха чувството, че надничат в огромна пещера, пълна с овъглен скрап. Единствено очертанията на корпуса подсказваха, че тези останки са от някогашен лайнер.

— Сега накъде? — попита Джордино.

Мисти изучи за няколко минути плана на вътрешните палуби на „Емърълд долфин“ и набеляза ориентировъчните си данни, после огради с кръг мястото и подаде плана на Джордино.

— Искаш ли да влезем вътре? — попита той Пит, знаейки, че отговорът му няма да го зарадва особено.

— Колкото е възможно по-навътре — отвърна Пит. — Ако изобщо е възможно, ще ми се да проникнем в параклиса, където според екипажа е започнал пожарът.

Джордино погледна със съмнение вътрешността на овъглените и злокобни на вид останки.

— Като едното нищо може да се заклещим вътре.

Пит се захили.

— Е, тъкмо ще имам време да си довърша кръстословицата.

— Да — изсумтя Джордино, — и то за цяла вечност. — Саркастичното му поведение беше само поза. Той щеше да скочи с Пит и от моста Голдън Гейт, ако приятелят му се беше качил на перилото. Той сложи леко ръка върху лоста за управление. — Кажи ми къде точно.

Мисти се опита да подмине саркастичния хумор, но мисълта да загине сама, без някога да бъде открита в най-дълбоките води на океана, не беше от приятните.

Преди да даде наставленията си, Пит се обади на „Дийп инкаунтър“, за да докладва за положението им. Оттам обаче никой не отговори.

— Странно — измърмори той объркан, — никой не се обажда.

— Вероятно има повреда в комуникационните съоръжения — предположи със спокоен глас Джордино.

Пит не изгуби повече време в опити да се свърже с командния център. Той провери измервателните уреди за кислорода в животоподдържащата система. Те показваха, че им остава един час престой на дъното.

— Влизай навътре — нареди той на Джордино.

Джордино кимна леко и ръцете му заиграха по бутоните и превключвателите на подводния апарат, насочвайки го към отвора.

Морският свят вече проучваше корабните останки и започваше да се настанява в тях. Вътре имаше няколко риби, скариди и нещо, което можеше да се опише като морски гол охлюв, успял по някакъв начин да се вмъкне в назъбените руини.

Изгорялата вътрешност на лайнера изглеждаше зловеща. Имаше леко водно течение, което обаче не пречеше на Джордино да поддържа равномерно движението на „Навигейтър“. От мрака изплуваха смътните очертания на останките от палубите и напречните прегради. Местейки поглед от плана на кораба към отвора за наблюдение и обратно, Пит изчисли по коя палуба може да се стигне до параклиса.

— Издигни се до четвърта палуба — упъти го Мисти. — Тя води през търговската улица към параклиса.

— Ще опитаме да влезем оттам — потвърди Пит.

Джордино бавно насочи подводния апарат нагоре, без да спуска повече тежести — използва само спомагателните кормилни устройства. Когато стигнаха посочената от Мисти палуба, той задържа апарата неподвижен близо минута над останките и двамата мъже огледаха вътрешността им, осветена от четирите предни лампи. Стопени тръби и електрически кабели висяха като разкривени пипала. Пит включи телевизионните камери и започна да заснема неразборията.

— Едва ли ще можем да минем покрай тази част — каза Джордино.

— Не покрай, а през нея — възрази Пит и насочи носа право в тръбите напред.

Без да спори, Джордино вряза подводния апарат в лабиринта от стопени тръби, висящи от тавана на горната палуба. Тръбите се разделиха и разпаднаха, сякаш бяха направени от чист гипс, и вдигнаха облак пепел, през който апаратът мина безпрепятствено.

— Виж ти, оказа се прав — измърмори Джордино.

— Предположих, че ще станат трошливи, след като са били подложени на толкова силен огън.

Те продължиха през овъглените останки на търговската улица. Нищо не бе останало от луксозните магазини по нея. Единствено почернелите и изкривени напречни прегради подсказваха къде са се намирали. Джордино внимателно управляваше покрай и над останките, издигащи се като хълмиста местност, покрита с назъбени скали от черна лава.

Особено чувство изпълни Мисти при мисълта, че те минават през място, където доскоро са се разхождали мъже, докато жените им са пазарували в магазините, а децата са тичали радостни пред родителите си. Почти й се привидяха призраци, крачещи по търговската улица. Повечето от пътниците бяха измамили смъртта и сега пътуваха за домовете си, отнасяйки спомени, които щяха да ги преследват цял живот.

— Няма много за гледане — отбеляза Джордино.

— Никой търсач на съкровища в потънали кораби не би си губил времето и парите за тази руина — отвърна Пит, загледан в опустошения лайнер.

— Не бих разчитал на това. Знаеш как е — след двайсет години някой ще разтръби, че корабът е потънал с един милион долара в банкноти, затворени в сейфа на корабния касиер. След петдесет години ще се понесе слух, че доларите са петдесет милиона в сребро, а след двеста години ще се твърди, че корабът е потънал с един милиард долара в злато.

— Интригуващо е, като си помисли човек, че през последния век средствата, вложени в търсене на злато под водата, надхвърлят многократно стойността на намереното злато.

— Единствено „Единбург“, „Агоча“ и „Сентръл Америка“ са оправдали хвърлените средства.

— Изключенията в правилото — каза Пит.

— В морето има по-ценни съкровища от златото — намеси се Мисти.

— Да — съгласи се Пит и добави: — И това са съкровища, които не са плод на човешка ръка и тепърва предстои да бъдат открити.

Разговорите замлъкнаха, когато няколко паднали бимса препречиха пътя им. Джордино внимателно прекара „Навигейтър“ през лабиринта, като ожули боята от плъзгачите на шейната.

— Прекалено близо минах — въздъхна той. — Сега въпросът е как да излезем обратно.

— Като стигнем до параклиса — съобщи Мисти.

— А как можем да разберем в тази бъркотия? — попита Пит.

— Има останали няколко характерни ориентира, които мога да сравня с плановете — отвърна тя със съсредоточен израз на лицето. — Продължи още девет метра и спри.

Пит легна по корем и загледа през отвора за наблюдение на пода, докато Джордино изминаваше разстоянието. Накрая подводният апарат спря и увисна в пространството над мястото, където някога е съществувал параклисът на „Емърълд долфин“. Единственото различимо доказателство, сочещо, че се намират над точната площ, бяха стопените подови болтове на пейките.

Пит се наведе над малкото табло за управление на манипулатора. С леко докосване на бутоните и лостовете той спусна разчленената ръка, която започна да прониква и опипва с механичните си пръсти овъглените останки.

След като обходи с ръката десетина квадратни метра и не откри нищо интересно, той се обърна към Джордино.

— Придвижи се с метър и половина напред.

Джордино се придвижи и зачака търпеливо следващото нареждане на Пит. Погълнати от изпълнението на задачите си, двамата почти не разговаряха. След половин час Пит бе претърсил почти цялата площ на параклиса. Както обикновено ставаше, късметът му проработи в последната координатна мрежа и той откри онова, което търсеше. Беше странно на вид вещество, което лежеше като малка усукана купчина върху палубата. Предметът или веществото, дълго петнайсет сантиметра и широко пет сантиметра, не изглеждаше да е било засегнато от пламъците — беше гладко и заоблено. Цветът му също беше необичаен. Вместо черен или сив като всичко наоколо, той имаше зеленикав нюанс.

— Времето ни изтича — предупреди Джордино. — Нямаме достатъчно резервен кислород, за да стигнем благополучно до повърхността.

— Мисля, че открихме онова, за което дойдохме — каза Пит. — Дай ми само още пет минути.

Много внимателно той задвижи манипулатора и бавно пъхна пръстите му под странното тяло, зарито до половината в пепелта. Когато бе хванато здраво, Пит натисна бутон и пръстите го измъкнаха от изпепелените останки. След това той издърпа назад ръката и внимателно разтвори пръстите й, за да пуснат полезния товар в кошницата за находки. Накрая прибра механичната ръка на мястото й.

— Да се прибираме!

Джордино направи бавен 180-градусов завой и се насочи обратно през търговската улица.

Изведнъж нещо прещрака и подводният апарат рязко спря. В първия момент никой не проговори. Мисти притисна ръце в гърдите си от внезапна уплаха. Пит и Джордино се спогледаха и през ума им мина мисъл, че може би завинаги ще останат в капана на това противно място.

— Мисля, че се ударихме в нещо — подметна нехайно Пит.

— Така изглежда — отвърна Джордино, раздразнен като трипръст ленивец, на който не му е харесало листото, което дъвче.

Пит изви назад глава и погледна през горния отвор за наблюдение.

— Като че ли баластната цистерна се закачи на напречна греда.

— Щях да я видя.

— Когато влизахме, нямаше никакви напречни греди. Сигурно е паднала зад нас, след като сме минали.

Мисти беше изплашена и не можеше да проумее как е възможно двамата мъже да приемат с такава лекота създалото се страшно положение. Тя не знаеше, че през дългогодишното си приятелство Пит и Джордино бяха попадали в далече по-опасни положения. Чувството им за хумор беше механизмът, който пропъждаше от умовете им всякакви мисли за страх и смърт.

Джордино леко потегли назад и надолу. Отново се разнесе смразяващ кръвта стържещ звук. После подводният апарат се освободи от клопката и страховитата водна бездна пак потъна в тишина.

— Май баластната цистерна не е наред — съобщи невъзмутимо Пит. — Лошо е пробита и смачкана отгоре.

— Е, поне няма да тече, тъй като вече е пълна с морска вода.

— За щастие няма да ни е нужна за издигането ни.

Външно Джордино изглеждаше спокоен като воденичен вир, но дълбоко в себе си почувства огромно облекчение, когато се изплъзна от плетеницата от останки и изведе отново „Навигейтър“ в открити води. Щом корабните останки останаха зад гърба им и Джордино спусна тежестта за издигане, Пит отново опита да се свърже с повърхността. Пак не получи отговор и очите му добиха замислен вид.

— Не разбирам защо не работи телефонът за свръзка — рече той бавно. — При нас на системата й няма нищо, а те там са къде-къде по-добре оборудвани от нас, за да не могат да се справят с всеки възникнал проблем.

— Законът на Мърфи действа навсякъде, по всяко време — подметна философски Джордино.

— Не мисля, че проблемът е сериозен — обади се Мисти, успокоена, че вече са на път към повърхността и слънчевата светлина.

Пит не направи повече опит да се свърже с „Дийп инкаунтър“. Той изключи снимачната камера и външното осветление, за да съхрани акумулаторната мощност в случай на непредвидени обстоятелства. После се отпусна на седалката и се залови отново с кръстословицата. Скоро я довърши без 22 водоравно — змия с пръстен на шията. Накрая реши да убие времето си в дрямка.

Три часа по-късно, с възвръщането на спектралните цветове, водата от непрогледно черна започна да става отново тъмносиня. През горния отвор на наблюдение те виждаха как трепти и блести неспокойната морска повърхност. След минута „Ъбис навигейтър“ излезе на повърхността. Тримата му обитатели се зарадваха, като видяха, че вълните са високи едва около половин метър от браздата до гребена. Подводният апарат, чиято маса продължаваше да е залята от водата, само леко се полюшваше и поклащаше.

Все още нямаше връзка с научноизследователския кораб. Екипажът на „Навигейтър“ не го виждаше, защото всички отвори за наблюдение бяха потопени с изключение на горния, който обаче не предоставяше хоризонтална видимост. Тримата чакаха леководолазите от кораба да се гмурнат и откачат кабела. Минаха десет минути, но никой не се появи. Нещо не вървеше според плана.

— Все още нямам връзка — съобщи Пит. — Няма и помен от водолазите. Да не би всички да са заспали?

— Може би корабът е потънал — пошегува се Джордино между две прозевки.

— Не говори така — скастри го Мисти.

Пит й се усмихна.

— Няма такава вероятност, не и в такова спокойно море.

— Тъй като вълните не заливат горната част, защо да не открехнем капака на люка и да надникнем?

— Това вече е разумно предложение — прие с охота Мисти. — Втръсна ми да вдишвам мъжка миризма.

— Трябваше да го кажеш по-рано — реагира кавалерски Джордино, като взе един ароматизатор за кола и пръсна във въздуха. — Вън, противна миризма!

Пит не можа да не се разсмее, докато се изправяше в тесния тунел, който минаваше през повредената баластна цистерна. Мина му през ума тревожната мисъл, че капакът на люка може да се е изкривил при сблъсъка с бимса, но след като опита да завърти колелото, което го затваряше плътно, то се развъртя почти без никакво усилие. Тогава той се промъкна през отвора и подаде глава и рамене навън, вдишвайки дълбоко свежия морски въздух. После се огледа за научноизследователския кораб и малките лодки с водолазния екип. Погледът му обходи хоризонта на 360 градуса.

Трудно би било да се опише бурята от неверие и различни чувства, която се надигна в него. Реакциите му се смениха от пълно объркване до силен шок.

Морето беше безлюдно. От „Дийп инкаунтър“ нямаше и следа. Сякаш корабът никога не беше съществувал.

14.

Те се качиха на борда почти в същия момент, когато „Ъбис навигейтър“ стигна до морското дъно и Пит докладва по телефона за състоянието им. Екипажът вършеше всекидневните си задължения, а научният екип наблюдаваше от командния център Пит и Джордино, които разследваха останките на „Емърълд долфин“. Похищението се извърши толкова бързо и неочаквано, че никой на борда на „Дийп инкаунтър“ не разбра какво става.

Бърч, със скръстени пред гърдите си ръце, се беше облегнал назад на стола си и наблюдаваше мониторите, когато застаналият до радара Делгадо забеляза на екрана бързодвижещ се обект.

— Имаме посетител, приближава се към нас от североизток.

— Вероятно е военен кораб — каза Бърч, без да извръща глава от мониторите. — Ние сме на цели две мили встрани от търговските морски линии.

— Не прилича на военен кораб — възрази Делгадо, — но се движи доста бързо и право срещу нас.

Бърч повдигна вежди и без да отговори на Делгадо, се пресегна да вземе бинокъл и излезе на крилото на мостика. Както наблюдаваше далечината през силните лещи, видя как едно ярко оранжево-бяло петно увеличава размера си, порейки водата към „Дийп инкаунтър“. На вид приближаващият се плавателен съд не създаваше впечатление за заплаха.

— Какъв е този съд според тебе? — попита Делгадо.

— Многоцелеви работен катер на петролна компания, при това голям — отвърна Бърч. — И бърз, като съдя по струите пръски, които обливат носа му. Движи се най-малко с трийсет възела.

— Любопитно ми е откъде ли идва. В радиус от хиляда мили наоколо няма нефтени сонди.

— Аз пък съм по-любопитен защо се интересува от нас.

— Виждаш ли име или емблема на компанията на корпуса му?

— Странно — отвърна бавно Бърч, — името на носа и какъвто и да е знакът на компанията, която го притежава, са покрити.

Като по внушение радистът също излезе на крилото и се приближи до тях.

— На телефона е капитанът на катера — обърна се той към Бърч.

Капитанът отвори водонепроницаема кутия и включи високоговорителя на крилото на мостика.

— Тук Бърч, капитанът на кораба на НЮМА „Дийп инкаунтър“. Говорете.

— Аз съм Уилър, капитанът на катера „Пегас“ на петролната компания „Мистрал“. Имате ли лекар на борда?

— Да, имаме. Какво се е случило?

— Сериозно пострада един от хората ми.

— Приближете се и ще ви изпратя нашия корабен лекар.

— По-добре е ние да изпратим човека на борда ви. Не разполагаме с медицинско оборудване или медикаменти.

Бърч погледна Делгадо.

— Чу ли?

— Много странно — отвърна Делгадо.

— И аз тъй мисля. Да нямат лекар на работен катер, както и да е, но никакви медикаменти? Това вече е озадачаващо.

Делгадо тръгна към вътрешната стълба с думите:

— Ще ида да кажа на моряците да се приготвят да поемат носилка на борда.

Работният катер спря на петдесетина метра от научноизследователския кораб. Няколко минути по-късно оттам бе спусната моторна лодка, в която лежеше покрит с одеяла мъж. При него слязоха още четирима мъже и след малко моторницата се доближи и заклатушка върху вълните до корпуса на „Дийп инкаунтър“. Тогава най-неочаквано трима мъже от лодката скочиха на борда и повдигнаха ранения мъж, за да го свалят на работната палуба, като избутаха грубо настрани моряците от „Дийп инкаунтър“.

В следващия миг посетителите отметнаха одеялата, грабнаха автоматични оръжия, скрити под тях, и ги насочиха срещу екипажа на Бърч. Мъжът на носилката скочи на крака, пое подаденото му оръжие и се затича към стълбата на десния борд, водеща към мостика.

Бърч и Делгадо мигом разбраха, че това е похищение. Ако се намираха на борда на търговски кораб или на частна яхта, те веднага щяха да се втурнат към шкафчетата с оръжия и да започнат да ги раздават на екипажа. Но според международното право на научноизследователските кораби не беше разрешено да носят оръжие на борда. Затова сега двамата не можеха да направят нищо, освен да стоят безпомощни.

Похитителят съвсем не приличаше на пират — нямаше дървен крак, папагал на рамото или превръзка на едното си око. Дори можеше да мине по-скоро за чиновник. Косата му беше преждевременно прошарена, лицето му имаше съвсем лек мургав тен. Беше среден на ръст, с малко коремче и спретнато облечен с риза за голф и бермуди. По всичко личеше, че е човек с влияние. Едва ли не като акт на учтивост той не насочи цевта на автомата си към Бърч или Делгадо, но го държеше нехайно насочен към небето.

За миг те се огледаха проницателно един друг. После нашественикът подмина Делгадо и се обърна към Бърч, заговаряйки го вежливо на английски език.

— Предполагам, че вие сте капитан Бърч.

— А вие сте…?

— Името ми няма значение — отвърна нашественикът с тон, който наподобяваше стъргането на пила в метал. — Никой няма да пострада. 

Бърч го гледаше с подозрение.

— Този кораб е собственост на американското правителство. Нямате право току-така да се качвате на борда и да го конфискувате.

— Да, но ние можем. — Той вдигна високо оръжието. — Ето това е нашето право.

Докато говореше, тримата въоръжени мъже на работната палуба започнаха да събират на едно място екипажа на кораба. След малко моторната лодка на катера се върна с още десетима въоръжени мъже, които застанаха на пост из целия кораб.

— Това е лудост — озъби се презрително Бърч. — Какво си въобразявате, че ще постигнете с това престъпно деяние?

Мургавият мъж се усмихна осъдително.

— Едва ли ще схванете каква е целта ни.

В този момент до него се приближи един въоръжен похитител.

— Сър, корабът е под контрол, целият екипаж и изследователите са под охрана в залата за хранене.

— А машинното отделение?

— Чака вашите заповеди.

— Тогава се пригответе за отплаване. С максимална скорост.

— Няма да можете да стигнете никъде достатъчно бързо, без да ви заловят — обади се Делгадо. — Корабът не вдига повече от десет възела.

Похитителят се изсмя.

— Десет възела? Засрамвате кораба си, сър. Случайно разбрах, че сте вдигнали два пъти по-висока скорост, когато сте се притекли на помощ на „Емърълд долфин“. Макар че и двайсет възела е доста ниска скорост. — Той замълча и посочи носовата част, където работният катер се подготвяше да вземе научноизследователския кораб на буксир. — Между нас да си остане, ние ще успеем да вдигнем над двайсет и пет възела.

— Къде ще ни отведете? — попита Делгадо с гняв, който изненада Бърч.

— Това не е ваша грижа — отвърна мъжът нехайно. — Да имам ли думата ви, капитане, че вие и екипажът ви няма да правите опити за съпротива или за неподчинение на заповедите ми?

— Вие сте въоръжените — отвърна простичко Бърч, — ние нямаме никакво оръжие на борда освен кухненски ножове.

Докато разговаряха, влекалното въже бе качено на борда и завързано за предния кнехт на „Дийп инкаунтър“. В очите на Бърч се появи неприкрит израз на притеснение.

— Не можем да тръгнем, още не! — възрази той.

Похитителят го изгледа, опитвайки се да долови признаци на хитруване, но не видя такива.

— Май започвате да поставяте под въпрос заповедите ми.

— Не, не е това — намеси се Делгадо. — Спуснали сме на дъното подводен апарат с двама мъже и една жена. Не можем да ги изоставим.

— Жалко — сви рамене с безразличие пиратът. — Ще трябва сами да стигнат до суша.

— Не е възможно. Това ще е равнозначно на убийство.

— Те нямат ли връзка с външния свят?

— Имат само един малък портативен радиопредавател и подводен акустичен телефон — поясни Делгадо. — Не могат да се свържат с друг плавателен съд или самолет, ако са по-далече от две мили от тях.

— За бога, човече — примоли се Бърч. — Когато се издигнат на повърхността и видят, че ни няма, надеждите им за спасение ще рухнат, тъй като знаят колко са далече от морските пътища. Така подписвате смъртната им присъда.

— Проблемът не е мой.

Обзет от ярост, Бърч пристъпи към похитителя, който със светкавична бързина вдигна автомата си и заби цевта му в гърдите на капитана.

— Не е разумно да се опълчвате срещу мене, капитане.

Бърч стисна ръце в юмруци и изгледа кръвнишки тъмнокожия мъж, после се обърна и отправи празен поглед към мястото, където за последен път беше видял „Ъбис навигейтър“.

— Бог да ви е на помощ, ако хората долу загинат — каза той с глас, режещ като стомана. — Защото вие със сигурност ще си платите за това.

— Ако има възмездие — отвърна с леден глас пиратът, — то няма да сте вие този, който ще го подсили.

Победени и с болка на сърце при мисълта за Пит и Джордино, с отнета им възможност да действат или преговарят, Бърч и Делгадо не можеха да направят нищо друго, освен да се оставят да бъдат отведени от един въоръжен мъж в залата за хранене.

Преди „Ъбис навигейтър“ да се издигне до повърхността, „Дийп инкаунтър“ отдавна бе изчезнал отвъд североизточния хоризонт.

15.

Сандекър се бе задълбочил до такава степен в работата си, че не забеляза кога Руди Гън влезе в кабинета му и се настани от другата страна на бюрото му. Гън беше дребен на ръст човек с общителен характер. С оредялата си коса, с дебелите рогови рамки на очилата си и с евтиния часовник на ръката той приличаше на бездушен и безцветен бюрократ, който се труди неуморно, оставайки незабележим в преградената си стаичка зад хладилния шкаф.

Гън обаче беше всичко друго, но не и безличен човек. След завършването си на първо място по успех „Анаполис“, той служи със завидни успехи във Военноморските сили, а после се прехвърля да работи за Сандекър в НЮМА като помощник-директор и ръководител на специални операции. Известен с брилянтния си ум, съчетан с прагматичен инстинкт, той ръководи операциите на НЮМА с работоспособност, непозната в другите правителствени агенции. Близък приятел на Пит и Джордино, Гън често заставаше зад тях и ги подкрепяше в безразсъдните им авантюри, които противоречаха на нарежданията на Сандекър.

— Извинявай, че те прекъсвам, адмирале, но възникна сериозен проблем.

— Сега пък какво има? — попита Сандекър, без да вдига глава. — Пак ли сме надхвърлили бюджета?

— Опасявам се, че е много по-лошо.

Едва тогава адмиралът го погледна.

— Какво е станало?

— „Дийп инкаунтър“ и всички на борда му са изчезнали.

Нямаше капка изненада. Нямаше питащо изражение, нито механичното повтаряне на думата „изчезнали“. Адмиралът седеше с ледено спокойствие и чакаше подробности от Гън.

— Всичките ни опити за връзка по радиопредавателя и сателитния телефон останаха безрезултатни… — започна да обяснява Гън.

— Възможно е да се дължи на някоя от стотиците причини за прекъсване на връзката — вметна Сандекър.

— Има резервни системи — отговори търпеливо Гън. — Не може всички наведнъж да се повредят.

— Кога за последен път се обадиха те?

— Преди десет часа — отвърна Гън и се стегна, за да посрещне избухването на адмирала, каквото знаеше, че ще последва.

И очакванията му се оправдаха.

— Десет часа! Моите инструкции са, че по време на работа всеки научноизследователски кораб трябва да предава рапорт за състоянието си на свързочния ни отдел на всеки два часа!

— Инструкциите ви бяха спазвани стриктно. „Дийп инкаунтър“ отговаряше по графика.

— Тогава не те разбирам.

— Мъж, представящ се за капитан Бърч, се свързваше с нас на всеки два часа и предаваше рапорти относно проекта за разследване останките на „Емърълд долфин“. Разбрахме, че това не е истинският капитан, тъй като гласовите системи, записващи всички наши комуникации, не приеха гласовите характеристики. Някой се опитваше да го имитира. Само че доста неумело.

Сандекър поглъщаше всяка дума, докато острият му като бръснач ум пресяваше последствията от разказа на Гън.

— Сигурен ли си в това, Руди?

— Заявявам го най-отговорно: напълно сигурен съм.

— Не мога да повярвам, че корабът и всички на борда му са се изпарили във въздуха.

Гън кимна.

— Когато от свързочния ни отдел ме уведомиха за това, си позволих волността да поискам от един приятел от Националната агенция за изследване на океанските атмосферни условия да анализира сателитните снимки на метеорологичните условия в района, където работеше „Дийп инкаунтър“. Увеличените снимки не показали никакви следи от кораба в радиус от стотици мили.

— А какви са били метеорологичните условия?

— Ясно небе, вятър със скорост шестнайсет километра в час и спокойно море.

Сандекър се опитваше да проникне през обърканите съмнения.

— Корабът не би могъл да потъне без причина. Той не носеше никакви химически материали, които биха могли да го разрушат. Не може да се пръсне на парчета от само себе си. Да не би да се е сблъскал с друг кораб?

— Той се намираше далече от установените морски пътища и в близост до него не е имало други кораби.

— Значи преправен глас е предавал рапортите. — Сандекър пронизваше Гън с поглед. — Затова предполагаш, Руди, че „Дийп инкаунтър“ е бил отвлечен.

— Започвам да мисля в тази посока — потвърди Гън. — Ако не е бил потопен от неразкрита подводница — нелепа теория в най-добрия случай — не виждам друга алтернатива. Вероятно е бил пленен и е отплавал извън обсега на сателита, преди метеорологичните му камери да са минали над мястото.

— Но ако е бил отвлечен, къде може да са го закарали? Не е възможно да изчезне за по-малко от два часа. От опит знам, че максималната скорост на „Дийп инкаунтър“ е малко над петнайсет възела. Значи не би могъл да измине повече от сто и петдесет морски мили от последния му рапорт.

— Грешката е моя — призна Гън. — Трябваше да поискам данни от по-разширен обхват. Но бях отправил питането, преди да узная за фалшивите радиовръзки. А колкото до отвличане, такава мисъл изобщо не ми бе минавала през ума.

Сандекър се облегна назад и зарови лице в дланите си. После се съвзе.

— Пит и Джордино… те работят по проекта — каза той повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— В последния рапорт, предаден лично от капитан Бърч, се посочва, че двамата се качили на борда на „Ъбис навигейтър“ и се приготвяли да се спуснат към останките на лайнера.

— Това е лудост! — възмути се Сандекър. — Кой би дръзнал да отвлича кораб на американското правителство в Южния Тихи океан? В онази част на света не се води война или революция. Не виждам никакъв мотив за подобен акт.

— Нито пък аз.

— Свърза ли се с правителствата на Австралия и Нова Зеландия с молба за мащабно претърсване на района?

Гън кимна.

— И те ме увериха, че ще ни окажат пълно съдействие. Всеки кораб в близост до района, било то военен или търговски, е предложил да се отклони от курса си и да започне търсене.

— Поискай от която и да е агенция по сигурността увеличени сателитни снимки на координатна мрежа от хиляда квадратни морски мили от тази част на Тихия океан. Не искам да пропуснем нито сантиметър. „Дийп инкаунтър“ е все някъде. Отказвам да мисля, че е на дъното.

Гън стана и на път към вратата каза:

— Ще се погрижа за всичко.

Сандекър остана на мястото си, загледан в галерията от снимки, покриваща едната стена. Погледът му се задържа върху една цветна снимка на Пит и Джордино, които бяха застанали до автономен подводен апарат и отпиваха от бутилка шампанско по повод откриването и изваждането на китайски правителствен кораб от езерото Мичиган. Забеляза също, че Джордино беше захапал една от неговите пури, изработвани по поръчка.

Близко приятелство свързваше тримата мъже. Пит и Джордино му бяха като синове, които той никога не бе имал. Дори в най-безумното си въображение Сандекър не можеше да повярва, че те двамата са загинали. Той завъртя стола и се загледа през прозореца на кабинета си, намиращ се на последния етаж на сградата на НЮМА с изглед към река Потомак.

— Каква ли беда — смънка той под носа си — сте си навлекли този път вие, момчета?

16.

След като се примириха с изчезването на „Дийп инкаунтър“ в безбрежната морска пустош, Пит, Джордино и Мисти се настаниха в тясното пространство на подводния апарат и се съсредоточиха в изнамирането на начин да останат живи. Тъй като не видяха никакви следи от плавеи или разлив на гориво, оптимизмът им надделя над песимизма и те предположиха, че по някаква причина научноизследователският кораб е отплавал за някъде и скоро ще се върне.

Но нощта се изниза, слънцето изгря и залезе още два пъти, но от кораба база нямаше и следа. Тогава ги налегна тревога и те започнаха да подозират най-лошото, когато час след час погледите им обхождаха безграничния хоризонт и не виждаха нищо друго освен зелена вода и синьо небе. Не се появяваше и никакъв кораб или високо летящ реактивен самолет. Системата за глобално позициониране на борда им показваше, че течението ги е отнесло и продължаваше да ги отнася далече на юг от морските пътища. Надеждата им да бъдат спасени угасна напълно.

В същото време те и не си правеха никакви илюзии. Дори и да се зададеше отнякъде кораб, той трябваше да мине едва ли не върху тях, за да забележи малкия люк на „Ъбис навигейтър“. Насочващият им фар имаше обхват двайсет мили, но сигналът му беше програмиран да бъде получаван само от навигационния компютър на борда на „Дийп инкаунтър“. Едва ли минаващ кораб или самолет щеше да го засече. Оставаше им да се уповават единствено на случайността някой спасителен плавателен съд да се доближи в обхвата от две мили на малкия им радиоприемник.

Водата беше най-важният им въпрос. За щастие дъждовните бури бяха често явление. Пит покри люка с виниловата постелка за пода и й направи разрез, през който дъждовната вода се процеждаше в шишетата за вода, които тримата бяха използваха при потапянето им под повърхността. След като привършиха сандвичите, те съставиха план как да ловят риба. С наличните на борда инструменти в случай на авария Пит изобрети няколко кукички, а Мисти заложи на артистичния си талант и направи разноцветна стръв от всяка материя, която й попадна под ръка. Джордино пък приспособи от електронни кабели риболовни корди и закачи за тях кукичките и стръвта. За по-сигурно хвърлиха няколко въдици и бяха възнаградени с три малки риби, които бързо бяха нарязани на парченца и използвани също за стръв. В рамките на десет часа се сдобиха с малък запас от сурова риба, която Мисти сръчно изчисти. Изядоха я в суров вид, по японски, до последния залък. Не беше вкусна, но никой не се оплака — все пак задоволи глада им.

След безкрайни предположения за местонахождението на „Дийп инкаунтър“ и хората на борда му, най-накрая, силно обезпокоени, престанаха да мъдруват за това и започнаха да разговарят, спорят и философстват на различни теми — политика, храна, океанска технология и за всичко друго, което можеше да ги избави от скуката. От време на време един от тях се изправяше в люка, за да събере дъждовна вода или да огледа морската шир за някой плавателен съд, а другите нанасяха на карта посоката, в която ги отнасяше течението, или хвърляха въдиците.

Междувременно, разполагайки с време в излишък, те прекараха часове наред в разсъждения върху химическия състав на материята, която бяха взели от корабните останки и бяха поставили в найлонов плик малко след като се издигнаха на повърхността.

— Колко далече ни е отнесло течението? — попита Мисти за стотен път, засенчвайки очи от ярката дневна светлина, за да види стоящия в краката й Пит.

— Близо трийсет и две мили на югоизток, считано от вчера по това време — отвърна Пит.

— С тази скорост ще стигнем до Южна Америка след шест месеца — отбеляза тя мрачно.

— Или пък до Антарктика — смънка Джордино.

— Вече сме били там — каза Пит — и мястото така и не можа да ми стане любимо за отдих и почивка.

— Не може ли да приспособим от подовата постелка платно? — предложи Мисти.

— С потопена под водата деветдесет и пет процента от цялата им маса тези апарати не са в състояние да плават по посока на вятъра.

— Питам се дали адмирал Сандекър е разбрал за положението ни — каза тихо Мисти.

— Тъй като познаваме добре адмирала — отвърна убедително Пит, — сигурен съм, че е обърнал земя и небе, за да предприеме претърсвателно-спасителна операция.

Джордино, който се беше свил на мястото си и мечтаеше за една дебела средно опечена пържола, се обади:

— Готов съм да дам едногодишната си заплата, за да разбера къде е „Дийп инкаунтър“ в този момент.

— Няма смисъл да започваме отново да предъвкваме тази загадка — вметна Пит. — Не можем да имаме никаква следа, докато не бъдем извадени от морето.

Четвъртата зора се пукна под навъсено небе. В рутинните им занимания нищо не се промени. Да съберат вода, ако е възможно, да уловят риба, ако е възможно, и да оглеждат хоризонта. Условията им не се влошиха, но не се и подобриха. Тримата се редуваха да дежурят на смени от по два часа. Люкът на подводния апарат се подаваше едва на метър и двайсет над водата, затова дежурният обикновено ставаше вир-вода, когато някоя по-висока вълна залееше отвора. Джордино изхвърли всички баластни тежести, но тежката маса продължаваше да тегли плавателния съд под гребените на вълните. Малкият съд се клатеше силно, но за щастие екипажът му отдавна беше имунизиран срещу mal de mer2 — и тримата бяха прекарали почти половината от живота си по море.

От пластмасовата подложка на бележника със записките на Мисти Пит издяла с универсалното си швейцарско ножче глава на копие. Докато Джордино дежуреше, той улови с него една деветдесетсантиметрова акула с бяла муцуна. Скоро последва не особено вкусна гощавка с акулата и последния половин литър вода.

По време на дежурството на Мисти, на миля от носещия се по течението подводен апарат, прелетя самолет. Въпреки отчаяното й размахване на подовата постелка, самолетът продължи по пътя си.

— Прелетя точно над нас и не ни забеляза — проплака тя, едва сдържайки разочарованието си.

— Нас адски трудно могат да ни забележат — напомни й Пит.

Джордино кимна в знак на съгласие и добави:

— Никой не може да ни открие от височина над сто и петдесет метра. Люкът ни е толкова малък. От въздуха ние се виждаме като наплюто от муха върху оборска врата.

— Или като монета върху терен за голф — добави Пит.

— Тогава как изобщо ще ни открият? — попита Мисти с пропукана решимост в гласа.

Пит й се усмихна утешително и я прегърна.

— Винаги ще се намери разрешение. Няма начин да не ни открият.

— Освен това ние сме късметлии — вметна Джордино, — нали, друже?

— И още как!

Мисти избърса едното си навлажнено око, изпъна блузата и късите си панталони и прекара ръка през късо подстриганата си коса.

— Извинете ме, оказа се, че не съм толкова жилава, колкото си мислех.

През следващите два дни Пит и Джордино бяха принудени да поддържат донкихотовското си поведение. Още три самолета прелетяха над тях, но пак подминаха, без да ги забележат. Пит се опита да се свърже с тях по портативното радио, но и те летяха извън обсега му. Мисълта, че спасителите претърсваха моретата, за да ги намерят и стигаха толкова близо до тях, без да ги видят, беше обезсърчаваща. Единственото, което ги окуражаваше, беше вярата им, че адмирал Сандекър щеше да използва цялото си влияние, за да проведе широкомащабна спасителна операция.

Към залез-слънце сивото през целия ден небе се проясни. Оранжевият здрач на запад се сгъсти до кадифеносиньо на изток. Джордино, който беше дежурен, седеше облегнат на ръба на люка. Скоро го налегна дрямка и той се унесе, но след петнайсет минути, едва ли не на минутата, беше отново буден. Обходи с поглед за десети път хоризонта и като не видя никаква светлинка, отново се гмурна във временната си страна на сънищата.

Този път го събуди музика. Отначало си помисли, че халюцинира. Пресегна се, загреба шепа морска вода и наплиска лицето си.

Музиката продължаваше да звучи.

Той разпозна мелодията — беше валс от Щраус. Дори позна и името му — „Приказки за Виенската гора“. После видя и светлина. Тя приличаше на звезда, но се движеше напред-назад във вид на малка дъга на западния хоризонт. Трудно беше нощем да се преценяват разстоянията, но Джордино почти със сигурност прецени, че музиката и движещата се светлина са на не повече от четиристотин метра от него.

Той скочи обратно във вътрешността на подводния апарат, грабна едно фенерче и пак подаде глава през люка. Сега видя смътните очертания на малък плавателен съд и слабо светещите му квадратни илюминатори. Той започна бързо, доколкото можеше, да включва и изключва с палеца си фенерчето и изрева силно като ранен козел.

— Насам, насам!

— Какво има? — обади се отдолу Пит.

— Виждам някаква лодка! — отвърна му с пълен глас Джордино. — Мисля, че плава към нас!

— Изстреляйте сигнална ракета — предложи възбудено Мисти.

— На борда нямаме сигнални ракети, Мисти. Гмуркаме се само през деня и се издигаме на повърхността в близост до кораба база — поясни Пит със спокоен глас, после взе портативното радио и започна да пробва връзка на пет различни честоти.

Мисти до болка искаше да види какво става на повърхността, но в люка имаше място само за един човек. Така че не й оставаше друго, освен да седи и наблюдава с безпокойство как Пит се опитва да се свърже с плавателния съд и Джордино да им каже дали скоро ще бъдат спасени, или не.

— Не, не ни видяха — изстена Джордино между виковете си над водата и бясното си ръкомахане с фенерчето, чийто лъч беше слаб поради изтощените му батерии. — Подминаха ни.

— Ало, ало, моля, обадете се — пробва Пит.

В отговор получи единствено атмосферни смущения.

В подводния апарат настъпи разочарование, докато Джордино наблюдаваше как светлините се изгубваха в нощта. И този, като другите плавателни съдове, не ги забеляза и той със свито сърце остана загледан след него в посока север.

— Беше толкова близо, и в същото време толкова далече — измърмори той обезсърчен.

Изведнъж по високоговорителя в подводния апарат изпращя глас.

— С кого говоря?

— С корабокрушенци — бързо отговори Пит. — Вие току-що ни подминахте. Моля, върнете се по същия курс.

— Добре, чакайте, ще обърна.

— Той обръща! — изкрещя радостен Джордино. — Връща се!

— От коя страна на носа ми се намирате? — попита силно гласът.

— Ал! — извика Пит към люка. — Той иска координати.

— Кажи му да следва курс двайсет градуса на негово ляво.

— Следвайте курс двайсет градуса на ваше ляво и ще ни видите — предаде съобщението Пит.

След минута гласът се обади:

— Видях ви… слаба жълта светлина на стотина метра право напред.

Собственикът на приближаващата се лодка включи гирлянди от външни лампи. Една от тях беше голям прожектор, който обходи водната повърхност напред, преди да спре върху Джордино, който продължаваше да размахва като обезумял фенерчето си от люка.

— Не се плашете — заговори отново гласът. — Ще мина над вас и ще спра над малкия ви люк, когато той се изравни с кърмата ми. Спуснал съм ви стълба, за да се качите на борда ми.

Пит не схвана какво имаше предвид спасителят им.

— Ще минете над нас ли казахте? — попита той. — Не ви разбирам.

Отговор не последва, долетя само приглушеният глас на Джордино, който извика:

— Той сигурно иска да ни прегази!

Първата мисъл на Пит беше, че ги е открил някой, който иска да ги убие, дори може би беше същата група, зад която стоеше мъжът, опитал се да убие Кели Еган. Той обгърна с ръка раменете на Мисти и й каза:

— Дръж се за мен и веднага след сблъсъка бързо излез през люка, преди онзи да е минал над нас. Аз ще те изтикам нагоре.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа и зарови лице в гърдите му, когато силните му ръце я притиснаха към него.

— Извикай ни миг преди сблъсъка — нареди той на Джордино. — После изскачай през люка!

Джордино се приготви да изпълни нареждането му и загледа втрещен как ярко осветеният плавателен съд се насочи право към него. За първи път виждаше такава презокеанска яхта. Тя имаше формата на зелено-бял скат — дяволска риба, чиито черепни перки обграждаха огромните й, трупащи планктон уста. Широка полегата палуба в носовата част се издигаше и минаваше покрай голям сводест панорамен прозорец и продължаваше около кръгла кормилна рубка.

Злокобното му предчувствие бързо се стопи и той бе обзет от огромно облекчение, когато двата съединени корпуса, с по метър и половина свободно разстояние между тях, се плъзнаха над подводния апарат. Той загледа смаян как корпусното дъно на надстройката бавно мина над главата му, докато кърмата между двата корпуса не застана точно над подводния апарат. Почти инстинктивно той сграбчи хромовата стълба, наподобяваща малка стълбищна клетка, която внезапно се появи на около половин метър от него.

Едва тогава Джордино се сети да се наведе и подвикне на Пит и Мисти:

— Не се безпокойте, това е катамаран. Ние сме точно под кърмата му — и веднага след това изчезна от поглед.

Мисти излетя от люка като тапа от шампанско, удивена от първото зърване на невероятния плавателен съд. Беше се озовала на луксозна задна палуба с маса и кресла, без да си спомня как се е изкачила по стълбата.

Пит регулира радиофара на подводния апарат, после затвори люка и се качи на катамарана. Няколко минути тримата стояха сами на борда. Никой не ги посрещна — нито екипаж, нито пътници. Плавателният съд продължи да се движи напред и когато се отдалечи на двеста метра от подводния апарат, намали ход и легна на дрейф. След малко от кормилната рубка излезе фигура на мъж.

Беше едър човек, висок колкото Пит, но поне с шест-седем килограма по-тежък от него. И с трийсет години по-възрастен. Със сивите си коса и брада приличаше на стар пристанищен плъх. Синьо-зелените му очи проблеснаха, когато той с благоразположение се усмихна и огледа „улова“ си.

— А, значи сте трима — почуди се той. — Аз пък мислех, че онзи малък спасителен сал побира само един човек.

— Това не е спасителен сал — възрази Пит, — а подводен апарат за дълбоководни изследвания.

Възрастният мъж понечи да попита нещо, но се въздържа и промърмори само:

— Щом тъй казвате…

— Разследваме останките на потънал туристически кораб — поясни Мисти.

— А, да, „Емърълд долфин“, научих за това. Ужасна трагедия. Цяло чудо е, че са се спасили толкова много хора.

Пит не счете за нужно да изтъкне ролята им в спасителната операция, само разказа накратко за това как са се озовали сами насред морската шир.

— И корабът ви не е бил там, когато сте се върнали на повърхността? — попита скептично възрастният човек.

— Беше изчезнал — увери го Джордино.

— Налага се да се обадим в нашето управление във Вашингтон и да уведомим директора на НЮМА, че са ни намерили и взели на борда.

Мъжът кимна.

— Разбира се. Елате в кормилната рубка. Оттам можете да се обадите по радиостанцията кораб-суша или по сателитния телефон. А можете да изпратите дори имейл, ако искате. „Периуинкъл“ е снабдена с най-добрите комуникационни системи от всички яхти, спуснати на вода.

Пит огледа мъжа.

— Май сме се срещали някъде.

— Да, и аз тъй мисля.

— Името ми е Дърк Пит — той се обърна и представи другите двама, — а това са спътниците ми Мисти Греъм и Ал Джордино.

Възрастният човек се ръкува сърдечно с всички. После се усмихна на Пит и рече:

— Аз съм Клайв Къслър.

17.

Пит изгледа мъжа с любопитство.

— Знам, че много пътувате.

— Голям късмет извадихме, че минахте покрай нас — намеси се Мисти, преливаща от щастие, че се е измъкнала от тесния подводен апарат.

— Тръгнал съм на околосветска обиколка — поясни Къслър. — Последното ми пристанище беше Хобарт, на Тасманово море. Щях да продължа към Папеете, Таити, но реших, че няма да е лошо да се отклоня, за да ви сваля на най-близкия остров с летище.

— И къде е това? — попита Джордино.

— Раротонга.

Погледът на Пит пробяга по луксозния катамаран.

— Не виждам никакъв екипаж.

— Плавам сам — отвърна Къслър.

— С такава голяма яхта?

Къслър се усмихна.

— „Периуинкъл“ не попада в класата на обикновените яхти. С автоматизираните й системи и компютри тя може да плава сама и в повечето случаи го прави.

— Мога ли да се възползвам от предложението ви да се обадя по сателитния ви телефон? — попита Пит.

— Разбира се.

Къслър ги поведе нагоре по стълба към кормилната рубка. Никой от хората от НЮМА не беше виждал подобен плавателен съд. Прозорци с тъмни стъкла обточваха в пълен кръг помещението и предоставяха видимост към всяка точка на хоризонта. В оборудването нямаше нищо традиционно. Не се виждаха никакви измервателни уреди, нямаше щурвал, нито лостове за ръчната газ. Широк тапициран стол стоеше пред седем индикатора с течни кристали. Екраните бяха вградени в грапави орехови шкафове. Щурманската рубка беше по-елегантна дори от командния мостик на „Старшип ентърпрайз“.

Къслър посочи на Пит да седне на щурманския стол.

— Телефонът „Глоубълстар“ е на таблото вдясно от вас. Само натиснете синия бутон и можете да разговаряте и слушате гласа в другия край на линията.

Пит му благодари и набра частния телефон на Сандекър в главното управление на НЮМА. Както винаги адмиралът вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Сандекър.

— Адмирале, обажда се Дърк.

Последва мъчителна пауза. После гласът заговори много бавно:

— Ти си жив и здрав?

— Копнея за солидно ядене и съм малко обезводнен, но иначе съм здрав наистина.

— А Ал?

— Той и Мисти Греъм от „Дийп инкаунтър“ са до мен.

Пит долови по телефона въздишка на облекчение, след което адмиралът каза:

— При мен пък е Руди. Ще включа високоговорителя.

— Дърк! — прогърмя гласът на Руди Гън. — Нямаш представа колко съм радостен, че си все още с нас. Изпратили сме всяка възможна спасителна единица от Австралия и Нова Зеландия да търси вас и кораба.

— Извадихме късмет и ни взеха на борда на една минаваща наблизо яхта.

— Но как, не сте ли на борда „Дийп инкаунтър“? — попита остро Сандекър.

— Не. След като прекарахме няколко часа на морското дъно, за да разследваме останките на „Емърълд долфин“, се издигнахме на повърхността, но от кораба и хората на борда нямаше и следа.

— Значи не знаете?

— Какво?

— Не сме напълно сигурни, но започваме да смятаме, че „Дийп инкаунтър“ е отвлечен.

— Защо смятате така?

— Едва вчера по това време нашите системи за безопасност откриха разлика в гласа на капитан Бърч по време на рапортите му до управлението на НЮМА за положението на кораба. Дотогава приемахме, че лично той предава рапортите, затова нямахме никакви подозрения.

— Когато ние напуснахме кораба, всичко беше наред.

— В последния рапорт от истинския капитан Бърч се казваше, че „Ъбис навигейтър“ всеки момент ще бъде спуснат във водата. Сега знаем, че похитителите са се качили на борда, докато вие сте били на дъното.

— Имате ли някаква представа къде е бил отвлечен корабът? — намеси се Джордино.

— Не — отвърна честно Гън.

— Той не може да се е изпарил — вметна Мисти. — Не може да е бил грабнат и отнесен в космоса от извънземни.

— Най-големият ни страх е — продължи Сандекър заплашително, — че е бил преднамерено потопен. — Той премълча предположението си, че и целият екипаж може би също лежи на дъното.

— Но защо? — попита Джордино. — За какво им е притрябвал на пирати океанографски кораб? На борда му няма съкровище, той не може да бъде използван за пренасяне на контрабандни стоки. Много е бавен и е прекалено разпознаваем. Какъв може да е мотивът?

— Мотивът… — думата се изплъзна от устата на Пит и той я остави да увисне във въздуха. — Същите хора, които са подпалили туристическия кораб и после са го потопили, са искали да прикрият следите си от палежа.

— Успяхте ли да проучите останките му? — поинтересува се Гън.

Пит кимна.

— Няма никакво съмнение — потопената част на корпуса на „Емърълд долфин“ е била взривена на най-малко шест места и това го е пратило на дъното на падината Тонга.

— От онова, което чух — допълни Сандекър, — той за малко не е повлякъл със себе си и влекача.

Сега Джордино заговори бавно:

— Дълбочина от шест хиляди метра е великолепно място за укриване.

Гън се обади:

— Гадовете изобщо не са допуснали, че научноизследователски кораб на НЮМА ще работи в същия район, кораб с два потопяеми апарата, способни да се спуснат на шест хиляди метра дълбочина.

Очите на Мисти изведнъж помръкнаха от покруса, когато изрече:

— Значи съществува ужасяващата вероятност всички на борда на „Дийп инкаунтър“ да са били убити за прикритие.

На отдалечената на шестнайсет хиляди километра от Вашингтон яхта настъпи мълчание. Всички отказваха да приемат подобна мисъл. Никой не се съмняваше, че човек, който без капка съвест може да изгори живи или да удави пътниците на борда на туристическия лайнер, ще се поколебае да прати научноизследователския кораб и всички на борда му на дъното на океана.

Пит започна да вижда нещата на фокус. Той обмисли всяка вероятност и заложи на предположението, че пиратите още не са задействали убийствения си план.

— Руди?

Гън свали очилата си и започна да ги бърше.

— Да?

— Твърде е възможно пиратите да са потопили „Дийп инкаунтър“, след като са го превзели. Но казваш, че са предавали рапортите с преправен глас от името на Бърч. Тогава защо ще си правят труда да заличават всяко подозрение, ако корабът вече е потопен?

— Не знаем със сигурност дали е потопен — отвърна Гън.

— Добре, но когато излязохме на повърхността, ние не видяхме никакви следи от разлив на гориво или корабни отломки. Нито пък чухме някакви звуци от разпадащ се от огромното водно налягане кораб, падащ към дъното. Моето предположение, моята гореща надежда е, че те са превзели кораба и хората на борда му и са ги скрили някъде, за да ги използват като разменна монета, в случай че планът им се провали.

— А когато започнат да си мислят, че им се е разминало и никой не ги преследва — продължи Гън, — тогава ще се отърват ли от доказателството за престъпленията им?

— Не бива да допускаме това — вметна разтревожена Мисти. — Ако онова, което Дърк предполага, се окаже вярно, то ние разполагаме с много малко време да спасим нашите приятели.

— Въпросът е откъде да започнем — обади се Сандекър.

— На никаква следа ли не попаднахте? — попита Мисти.

— На никаква.

— Дори и от плавателния съд на похитителите?

— Дори и от него — отвърна безпомощно адмиралът.

— Бас ловя, че знам как да открия двата кораба — заяви уверено Пит.

Във Вашингтон Сандекър и Гън се спогледаха.

— В какви води ловите риба? — попита предпазливо Сандекър.

— Разширяваме претърсвателната ни координатна мрежа — отвърна Пит.

— Не те разбирам — каза си Гън.

— Да предположим, че пиратският кораб и нашият плавателен съд са извън обсега на сателитните камери, фокусирани върху тесен път.

— Спокойно мога да кажа, че е точно така — призна Сандекър.

— Предполагам, че сте разширили пътя при следващата орбита.

— Да — потвърди Гън.

— И не сте открили никакви следи от никой от двата кораба.

— Никакви.

— Добре, все още не знаем къде е „Дийп инкаунтър“, но знаем къде не е.

Сандекър подръпна грижливо подстриганата си брада.

— Разбирам накъде биеш, но теорията ти няма да издържи.

— Трябва да се съглася с адмирала — каза Гън. — Максималната скорост на „Дийп инкаунтър“ е не повече от петнайсет възела. Няма начин той вече да е излязъл от първоначалния обхват на сателитната камера.

— По пътя към горящия туристически кораб главният механик Хаус успя да достигне двайсет възела — уведоми го Пит. — Признавам, че това беше голямо напрягане, но ако похитителите са били с бърз кораб, може и да са взели нашия съд на буксир и така да са увеличили скоростта му с още четири до шест възела.

Гласът на Сандекър прозвуча скептично.

— Няма никакво значение. И като увеличихме обхвата и пътя на сателитните камери, пак нямаше и следа от „Дийп инкаунтър“.

Пит изигра рисковата си карта.

— Вярно е, но вие сте търсили по повърхността.

— А къде другаде трябваше според теб? — попита заинтригуван Сандекър.

— Дърк има право — обади се замислен Гън. — Ние не насочихме камерите към сушата.

— Извинете за въпроса — намеси се Джордино, — но коя суша се има предвид? Най-близката земна маса до мястото, където е потънал туристическият лайнер, е най-северната точка на Нова Зеландия.

— Не — възрази Пит с тих глас, за да произведе ефект. — Островите Кермадек са на не повече от двеста морски мили на юг, което се равнява на осем часа плаване със скорост от двайсет и пет възела — каза той и се обърна към Къслър: — Познати ли са ви островите Кермадек?

— Плавал съм край тях — отвърна Къслър. — Там няма кой знае какво за гледане. Това е група от три малки острова и скалата Лесперанс. Най-големият, с площ от трийсетина квадратни километра, е остров Раул. Той е от вулканичен произход, на него се намира стръмно планинско възвишение на име Мумукай.

— Населен ли е?

— Има малка метеорологична и свързочна станция, но тя е автоматизирана. Метеоролозите го посещават на всеки шест месеца, за да проверяват и поддържат съоръженията. Единствените му постоянни обитатели са кози и плъхове.

— Там има ли залив, достатъчно широк за закотвяне на малък кораб?

— По-скоро е лагуна — отвърна Къслър, — но в нея спокойно могат да пуснат котва два, дори три кораба.

— А растителност за камуфлаж?

— Да, има пищна зеленина и гъста гора. Там може да се скрият два малки кораба, стига някой да не се вглежда внимателно.

— Чухте ли? — попита Пит в телефонната слушалка.

— Аз чух — потвърди Сандекър. — Ще предам на следващия сателит, който мине над онази част от Тихи океан, да насочи камерите си към островната група Кермадек. Как да се свържем с вас?

Пит понечи да попита Къслър за кода за свръзка, но възрастният мъж междувременно написа номера и му подаде листчето. Пит го каза на Сандекър и изключи връзката.

— Дали ще е възможно да направите една обиколка на островите Кермадек? — попита го Пит.

Синьо-зелените очи заблестяха.

— Май сте си наумили нещо…

— Случайно да ви се намира на борда бутилка текила?

Къслър кимна важно.

— Намира ми се. Цяла каса от най-доброто. Глътка синя агава от време на време ме държи бодър и чевръст.

След като чашите бяха напълнени с текила „Порфирио“ — само Мисти предпочете коктейл „Маргарита“ — Пит разкри на възрастния човек какво си е наумил, но само толкова, колкото прецени, че трябва да каже при дадените обстоятелства. В края на краищата, помисли си той, като хвърли още един поглед върху елегантната яхта, никой здравомислещ човек не би рискувал да съсипе такъв красив плавателен съд за осъществяването на един безразсъден план.

18.

Малахитовозеленото море се сливаше с оливиновозелената вода, която течеше през пролива на широката лагуна между вулканичните скали на остров Раул. След като навлезеше в тесния воден канал, лагуната се разширяваше в малко, но достатъчно за закотвяне място. Отвъд него се намираше устието на приток, който се спускаше по нащърбените склонове на планината Мумукай и се вливаше във водите на лагуната. Пясъчният подковообразен бряг беше обсипан със загладени от морето черни вулканични скали и ограден от настъпателна армия от кокосови палми.

Откъм морето през пролуката между скалите, издигащи се от двете страни на канала, можеше да се види само част от лагуната. Беше все едно да гледаш през телескоп в далечен тесен процеп. В западната част на входа, на стотина метра над прибоя, разбиващ се в брега, малка колиба от палмови листа стърчеше опасно близо до ръба на скалата. Но туземският й външен вид беше само за прикритие. Под палмовите листа се издигаха стени от бетонни блокове. Вътре тя беше оборудвана с климатична инсталация, а стъклата на прозорците й бяха тъмни. Един охранител седеше в малката караулка и оглеждаше океанската шир за поява на кораб през бинокъл, поставен върху статив. Беше се настанил в удобен тапициран стол пред компютър, радиостанция и видеокасетофон с монитор. Закоравял пушач, палещ цигара от цигара, той беше препълнил пепелника си с угарки. Срещу него, прилежно подредени върху полица на стената, лежаха четири гранатохвъргачки и две автоматични пушки. С такъв арсенал той спокойно можеше да отблъсне малък военноморски отряд, опитващ се да навлезе в лагуната.

Трийсетгодишен, жилав и в добра физическа форма, мъжът рееше поглед към блестящото море и току потъркваше с ръка наболата си брада. Имаше руса коса и сини очи. Ветеран от специалните сили, той бе нает от вътрешната охранителна служба на корпоративна империя, за която малко знаеше и от която още по-малко се интересуваше. За него всичко се свеждаше до задълженията му, включващи понякога и убийство, за което му се плащаше, и то добре. А само това беше от значение.

Той се прозя и смени компактдиска в уредбата. Вкусът му беше разнороден — от класическа музика до рокендрола. Тъкмо натисна бутона за включване и погледът му улови движение край оголената скала отвъд караулката му. Той вдигна бинокъла и го насочи към яркия синьо-бял обект, който се приближаваше бързо по водата.

Беше яхта, най-странната на вид яхта, която беше виждал — не ветроходна, а двукорпусна като катамаран. Тя пореше водата, по която танцуваха слънчеви отблясъци, със скорост близо четирийсет възела, както предположи той. Разтърка очи и отново погледна през големия си мощен бинокъл.

Според него плавателният съд беше дълъг поне двайсет метра, но той не можеше да каже дали конструкцията му харесва, или не. Колкото повече изучаваше линиите му, толкова по-елегантен и екзотичен му изглеждаше. Оприличи го на чифт срязани кънки и съединени с кормилна рубка. На горната открита палуба двама души — мъж и жена — се плацикаха в джакузи, отпиваха от високи стъклени чаши и се смееха. Всичките стъкла на прозорците бяха тъмни и той не можеше да види нищо вътре, само предположи за наличието на екипаж или още пътници.

Обърна се към радиостанцията, включи предавателя и заговори:

— Тук Пиратът. Виждам частна яхта да се приближава насам от североизток.

— От североизток казваш — отвърна стържещ като гласпапир глас.

— Вероятно плава от Таити за Нова Зеландия.

— Някакви оръжия или въоръжен персонал?

— Не.

— Изглежда ли опасна? — попита грубият глас.

— Не, освен ако сметнеш голите мъж и жена в джакузито за опасни.

— Към пролива ли плава?

Охранителят огледа посоката на двойната носова част на бързо приближаващата се яхта.

— Май ще го подмине.

— Остани в ефира и докладвай за всяко подозрително движение. Ако завие към пролива, знаеш какво да правиш.

Пазачът погледна към едната гранатохвъргачка.

— Ще бъде жалко да се разруши такъв красив плавателен съд. — Той изви седалката на стола и отново се вгледа в яхтата през бинокъла си. С известно удовлетворение я видя да подминава водния канал и отмести поглед едва когато тя се превърна в малка точка в далечината. После заговори отново по радиото. — Тук Пиратът. Яхтата подмина. Може би е пуснала котва в откритата лагуна в южния край на остров Макаулай.

— Е, значи е безобидна — заключи грубият глас.

— Така изглежда.

— Като се мръкне, наблюдавай светлините й и дали стои на място.

— Предполагам, че ще пренощува там. Вероятно пътниците и екипажът й ще си направят барбекю на плажа. Сигурно са тръгнали на разходка по Южния Тихи океан.

— Ще предприема разузнавателна обиколка с хеликоптера и ще разбера дали си прав.

Мисти и Джордино не бяха голи в широката топла вана. Къслър им бе дал бански костюми. Колкото до питието, те наистина си сръбваха студен ром със сода и лимон, докато яхтата плаваше под стръмните скали на остров Раул. Къслър и Пит нямаха това щастие. Възрастният мъж седеше в щурманската рубка с разтворена върху скута си морска карта и наблюдаваше както ехолота, така и дънните коралови рифове, които можеха да срежат двата корпуса на „Периуинкъл“ също както бръснач картон. Пит вършеше най-тежката работа. Той лежеше и се потеше под куп възглавници и хавлиени кърпи върху долната палуба и записваше на видеото караулката на върха на скалата, надвиснала над входа на пролива.

Щом спуснаха котвата, всички се събраха в главния салон и седнаха пред монитора, за да видят заснетия от Пит материал по видеокасетофона. През прозорците на караулката охранителят се виждаше, макар и като през лека мъгла, как ги наблюдава с голям бинокъл. Звукозаписното устройство към видеото предаваше разговора между охранителя и грапавия глас на колегата му, провеждан някъде в лагуната край остров Раул.

— Заблудихме ги — заяви непоколебимо Мисти.

— Добре че не се подлъгахме да навлезем в пролива с развети знамена — вметна Джордино и потърка в челото си изпотена кутия бира.

— Да, тъй като не създадоха впечатление, че са благоразположени към непознати — съгласи се Пит.

Сякаш в потвърждение на думите му в кабината проехтя тупкане на ротори и рев на мотори на доближаващ се над яхтата хеликоптер.

— Човекът каза, че тръгва на разузнаване и ето го — отбеляза Пит. — Как мислите, дали да не излезем да му помахаме?

Боядисаният в червено и жълто хеликоптер, с лепилна лента, скриваща регистрационния номер и името на собственика му върху фюзелажа, увисна на трийсетина метра малко встрани от кърмата на „Периуинкъл“. От него двама мъже с ризи на едри цветя гледаха надолу към яхтата.

Пит се беше проснал върху канапе на откритата палуба, а Джордино, на горната палуба, снимаше хеликоптера с видеокамерата, скрита под широкия къс ръкав на ризата му. Мисти и Къслър стояха до джакузито и помахваха на мъжете в летателния апарат. Пит вдигна чаша и направи знак на пилотите да се присъединят към тях. Като видяха жена и възрастен мъж с прошарена коса и брада, подозренията на двамата мъже като че ли се разсеяха. Пилотът им помаха в отговор, направи един кръг над яхтата и се насочи обратно към остров Раул удовлетворен, че туристите не представляват заплаха.

Щом летателният апарат се превърна в точка върху синьото небе, всички на яхтата влязоха обратно в главната кабина. Джордино извади видеолентата от камерата и я пъхна във видеокасетофона. На екрана ясно се видяха двама мъже — единият, с коса с пясъчен цвят и прошарена брада, пред командното табло, а другият, чернокож, на седалката на втория пилот.

— Е, вече имаме лица, съпътстващи интригата — отбеляза Джордино.

Къслър изключи дистанционното управление.

— Какво следва сега?

— Щом се стъмни, измайсторяваме малък сал и му закрепяме светлини, за да прилича на плавателен съд в далечината. После потегляме с яхтата под прикритието на скалите в близост до водния канал, за да сме извън полезрението на охранителя горе. Яхтата няма да бъде засечена, тъй като видеото не показа наличие на радиолокационна станция. Затова двамата с Ал ще скочим във водата и ще доплуваме до лагуната по пролива, нещо като малка проучвателна риболовна експедиция. Ако се окажем прави и „Дийп инкаунтър“ наистина е скрит под камуфлажна мрежа, тогава се промъкваме на борда, сразяваме похитителите, освобождаваме нашите приятели и отплаваме в синевата.

— Такъв ли е планът? — попита Джордино, присвил очи, сякаш гледаше в мираж сред пустинята.

— Да, такъв — отвърна Пит.

Мисти опули очи.

— Не говориш сериозно, нали? Вие двамата тръгвате срещу петдесет или повече въоръжени похитители? Това е най-безумният план, за който съм чувала.

Пит сви рамене.

— Признавам, че може и да омаловажавам положението, но наистина не виждам друг начин на действие.

— Защо да не се обадим на австралийците да изпратят специални части — предложи Къслър. — Те ще пристигнат след двайсет и четири часа.

— Може и да не разполагаме с толкова време — каза Пит.

— Ако похитителите все още не са потопили „Дийп инкаунтър“ и всички на борда му, вероятността да го сторят довечера е голяма. След двайсет и четири часа, броени отсега, може да се окаже твърде късно.

— Лудост е да жертвате живота си — настоя на своето Мисти.

— Нямаме избор — заяви твърдо Пит. — Времето не е на наша страна.

— Ами оръжия? — подметна Джордино толкова нехайно, сякаш се интересуваше за цената на фунийка сладолед.

— Имам две автоматични пушки на борда, за самозащита — предложи Къслър. — Само че не знам как ще действат те и амунициите след влаченето им цяла миля под водата.

Пит поклати глава.

— Благодаря ви, но ще е по-добре да плуваме необременени. Колкото до огневи средства, ще му мислим по-нататък.

— А водолазна екипировка? Тук имам четири пълни бутилки със сгъстен въздух и два регулатора.

— Колкото по-малко сме натоварени, толкова по-добре. Водолазната екипировка само ще ни пречи, като излезем на брега. В лагуната можем да използваме шнорхели. Никой няма да ни забележи в тъмното от пет-шест метра разстояние.

— Предстои ви дълго плуване — каза Къслър. — Разстоянието от мястото, където съм закотвил яхтата, до вътрешността на лагуната, е близо два километра.

— Ще извадим късмет, ако стигнем там до полунощ — измънка Джордино.

— Мога да намаля времето ви с два часа.

Пит се вгледа в Къслър.

— Как?

— Имам подводен скутер, който ще ви превози през водата. Можете да го използвате, хванати в тандем.

— Това ще ни е от огромна полза, благодаря ви.

— Нищо ли не мога да сторя, за да ви разубедя да осъществите този неразумен план? — примоли се Мисти.

— Нищо — отвърна Пит и разтегна устни в утешителна усмивка. — Тази работа трябва да бъде свършена. На входа на пролива нямаше да има охранително съоръжение, ако някой не крие нещо там. Трябва да разберем дали това не е „Дийп инкаунтър“.

— Ами ако грешите?

Усмивката на Пит изчезна моментално и лицето му доби напрегнат вид.

— Ако грешим, нашите приятели на борда на кораба ще загинат, защото не сме успели да ги спасим.

Започвайки веднага след залез-слънце, за три часа тримата мъже завързаха един за друг няколко палмови трупи във вид на сал, а след това направиха рамка от плавеи, имитираща грубо очертанието на „Периуинкъл“. Най-накрая свързаха малка батерия към шнур с няколко лампи, който окачиха на рамковата конструкция. После салът беше закотвен до яхтата на борда й откъм брега.

— Стана доста сполучливо копие — изрази одобрението си Къслър.

— Не е красиво — каза Джордино, — но поне ще заблуди охранителя в караулката.

Пит наплиска лицето си с морска вода, за да измие потта от силната влага.

— Ще включим светлините на сала в същия момент, в който ще изключим светлините на яхтата.

В порядъка на минути Къслър включи двигателите, натисна бутона за вдигане на котвата и потегли с яхтата. После включи светлините на сала и едновременно с това хвърли яхтата в пълен мрак. След това продължи покрай скалите, като следеше зорко показанията на ехолота за дълбочината на кораловия риф, който се спотайваше под повърхността като злобни зъби на убиец и чакаше да разпори и потопи яхтата на дъното.

Той се насочи към остров Раул, ръководен от радара, като внимателно следеше дали яхтата не оставя някаква фосфоресцираща следа в килватера си. Поддържаше скорост десет възела и благодареше, че на обсипаното със звезди небе няма луна. Пит отиде до него в щурвалската кабина заедно с Мисти, която се беше примирила с операцията и беше приготвила сандвичи в камбуза. Тя седна до Ал, който, с наушни слушалки на главата, се опитваше да имитира дрезгавия глас, записан по време на разговора с охранителя.

Къслър разтвори морска карта с нанесени на нея водни дълбочини около острова и насочи сдвоения нос към малката светлинка, идваща от караулката на охранителя на върха на скалата.

— Ще вляза между стърчащите от водата скали пред входа на водния канал — поясни той. — Оттам нататък вие ще разчитате на скутера. Гледайте да се движите далече от прибоя, докато стигнете спокойните води.

За първи път Къслър показа признаци на обземащо го безпокойство. Той рядко поглеждаше през прозореца към черната като в рог нощ. По-често хвърляше погледи към компаса. Управляваше яхтата предимно по ехолота и радара. По едно време отвори прозореца и чу непогрешимия звук на прибоя, разбиващ се в твърдите скали.

Пит също го чу. Те се намираха зад оголената скала и извън полезрението на охранителя. Водата отвъд прибоя беше необичайно спокойна. Къслър натисна бутон на лоста за управление, който беше за ръчната газ, и намали скоростта до пълзене. Най-накрая доволен, че е превел яхтата възможно най-близо до скалите, той превключи двигателите на неутрално положение и се обърна към Пит с поглед, който казваше: „Идеята не е добра“, без обаче да пророни дума.

Изучавайки по ехолота назъбеното дъно, намиращо се само на четири-пет метра под двойния корпус на „Периуинкъл“, и гледайки замислен показанията за дрейфа й, той пусна котвата. Щом яхтата беше закотвена благополучно с носовата част, потопена в започващия прилив, той каза:

— Дотолкова навътре мога да вляза.

— Колко време можете да останете? — попита го Пит.

— Ще ми се да е до завръщането ви, но следващият прилив ще започне след три часа и двайсет минути. Тогава ще трябва да се отдалеча от брега или да рискувам да се върна и заобиколя острова, за да остана извън полезрението на охранителя.

— Как ще ви намерим в тъмнината?

— Имам подводен радиопредавател, който използвам за изучаване реакциите на рибите към различните звуци. След два часа ще пусна запис на Мийт Лоф.

Мисти го погледна изненадана.

— Нима слушате Мийт Лоф?

Къслър се засмя.

— Защо, не може ли дърт фукльо като мен да слуша рок?

— А той привлича ли акулите? — попита предпазливо Джордино.

Къслър поклати глава.

— Не, те предпочитат Тони Бенет.

Пит и Джордино си сложиха плавниците и маските за лице. Къслър спусна кърмовата стълба и отстъпи назад. После, потупвайки двамата по раменете, каза:

— Повтарям ви: стойте далече от скалите при входа на пролива и изчакайте вълните да ви отнесат навътре. Няма смисъл да изтощавате напразно батериите на скутера. — Той замълча за миг и добави със сериозно лице: — Успех! Ще ви чакам доколкото ми е възможно по-дълго.

Пит и Джордино скочиха в топлата мастиленочерна вода, без да издадат почти никакъв плисък, и се отдалечиха на известно разстояние от яхтата. Джордино плуваше зад Пит. Предположиха, че температурата на водата е около осем градуса. Откъм морето духаше слаб бриз, приливът прииждаше с леко вълнение. След неколкоминутно плуване двамата се спряха и погледнаха назад. От трийсетте метра разстояние очертанието на „Периуинкъл“ вече не се виждаше. Пит вдигна китката си и погледна луминесцентната стрелка и деленията на компаса, който му бе дал Къслър. Той потупа Джордино по главата и посочи в далечината. После включи подводния скутер и Джордино обви ръце около краката на приятеля си. Моторът зажужа и корпусът започна да ги придвижва през водата със скорост около три възела.

Пит можеше да се ориентира единствено по малкия компас и по шума на прибоя, който се разбиваше в скалите с нисък, яростен грохот. Опасните скали можеха да се намират или на сто, или на двеста метра — в тъмнината беше трудно да се определи с точност.

После слухът му различи два отделни грохота, предполагащи, че вълните атакуват двете срещуположни страни на пролива. Той изви скутера в посока към острова и след малко чу, че шумът от прибоя идва отляво и отдясно, а не отпред. Тогава, както го беше инструктирал Къслър, изключи скутера и се остави на вълните да преведат двамата с Джордино през входа на водния канал. Съветът на Къслър се оказа разумен.

Между стръмните стени на канала наистина нямаше огромни разбиващи се вълни. Поради по-дълбоката вода в средата на пролива и липсата на препятствия, прибоят тук кротко обливаше скалите и ги преведе през тях като коркови тапи.

Както плуваше с лице надолу и с изпънати крака, Пит приличаше на костенурка, дремеща върху пясъка. Дишаше бавно и равномерно през шнорхела си. Благодарение на скутера двамата не чувстваха никакво изтощение. Джордино се пусна от Пит и доплува до него.

Нито един от двамата не подаде глава, за да види дали са ги забелязали. Нямаше защо да се безпокоят. Щом те не виждаха охранител, застанал на ръба на скалата, значи и никой охранител не можеше да ги види в тъмните води ниско долу. Със закъснение Пит се запита дали похитителите са разположили охранители около лагуната, въпреки че не му се вярваше да са взели чак такива мерки. По-скоро беше сигурен, че единственият чифт очи, които наблюдаваха за неканени гости, беше този на охранителя над входа на пролива.

От беглото зърване на лагуната часове по-рано, когато с „Периуинкъл“ минаха оттук, той изчисли, че водният канал се простира в права линия приблизително на една трета миля от морето. Като почувства, че силата на вълните отслабва и височината им спадна до не повече от половин метър, той даде знак на Джордино да се хване за него, тъй като възнамеряваше да включи отново скутера.

След по-малко от петнайсет минути те минаха под високите стръмни скали и навлязоха в откритата лагуна, над която се виждаше небе, обсипано със звезди. Пит насочи скутера под ъгъл към брега, докато не усети пясък под краката си. Едва тогава изключи мотора.

На брега не се виждаха обитавани постройки, но лагуната съвсем не беше пуста. В средата й стояха на котва един до друг два плавателни съда. Формите и очертанията им не се виждаха ясно в тъмното. Но както предположи Пит, те изглеждаха още по-безформени поради камуфлажните мрежи, които ги покриваха. Няколко от илюминаторите им светеха. От разстояние не можеше да се види дали единият от плавателните съдове е „Дийп инкаунтър“.

— Свали си маската — прошепна Пит на Джордино, — защото светлините могат да се отразят в стъклата ни.

След като оставиха скутера на брега, двамата заплуваха към по-големия от двата плавателни съда. Носът му, обърнат към пролива, имаше същата изящна форма като на научноизследователския кораб, но все пак те трябваше да се уверят. Без много да му мисли, Пит свали плавниците си, подаде ги на Джордино и започна да се катери по котвената верига. Тя беше мокра, но по нея нямаше ръжда и дънна утайка. Когато се изкачи до клюза, се задържа там цяла минута.

От светлината, идваща от един отворен илюминатор, успя с мъка да различи заварените букви на името.

То се четеше „Дийп инкаунтър“.

19.

Котвеният клюз беше цели три метра под горния ръб на носовия фалшборд. Без въже или опорна кука за Пит и Джордино беше невъзможно да се изкачат на носовата палуба. Останалата част от корпуса също вдъхваше слаби надежди за качване на борда. Никъде нямаше някакви издатини, които да ги улеснят. Пит се наруга вътрешно, че не беше предвидил по-рано такова елементарно препятствие.

Той се спусна обратно по котвената верига и шепнешком уведоми Джордино:

— Това е „Дийп инкаунтър“.

Приятелят му погледна нагоре; на слабата светлина лицето му изразяваше почуда.

— Как ще се качим на борда без въжена стълба или трап?

— Няма да се качваме.

— Естествено, имаш алтернативен план — рече той механично.

— Разбира се.

— Хайде, казвай лошата новина.

Леката усмивка на Пит не се видя в тъмнината.

— Корабът на похитителите е по-малък. Може би ще успеем да се качим на кърмата му и оттам да се прехвърлим на „Дийп инкаунтър“.

Пит отново възвърна надеждата си и се успокои. Беше на прав път. От пиратския плавателен съд изобщо не стърчаха дула на оръдия. Той беше най-обикновен кораб с общо предназначение, дълъг 40 метра, чиято кърма не само че беше достатъчно ниска за безпрепятствено качване на борда, но и предоставяше възможно най-сгодния случай на света — водолазна стълба и малък трамплин.

Джордино промърмори:

— Надявам се да намерим и парче старомодна тръба за чупене на глави. Чувствам се гол с празни ръце.

— Това не ме притеснява — отвърна безгрижно Пит. — Вече съм виждал на какво си способен с тия твои две „секири“. Забравяш, че елементът на изненадата е наш. Те не очакват гости, особено такива подлички типове като нас, които се промъкват през задния вход.

Пит беше вече на път да се прехвърли над кърмовото ограждане, когато пръстите на Джордино се впиха над лакътя му.

— Какво има? — измърмори Пит, разтърквайки предмишницата си, за да облекчи болката.

— Някой стои в тъмното до юта и пуши цигара — прошепна Джордино в ухото му.

Пит бавно повдигна глава и надникна над ограждането. Забележителното силно нощно зрение на Джордино отново се прояви — движение на ръка с цигара очертаваше в тъмнината едва видима фигура. Мъжът се облегна на перилото, вдишвайки с наслада тропическия въздух. Той не изглеждаше да стои нащрек, а точно обратното — като че ли бе вглъбен в мислите си.

Безшумно като призрак Джордино прескочи кърмовото ограждане, надявайки се водата, капеща от него, да не се чуе от лекия бриз, разклащащ клоните на палмовите дървета, и запристъпва тихо по палубата. След няколко крачки огромните му длани обвиха врата на мъжа и изкараха дъха от дробовете му. Последва леко боричкане, след което тялото на мъжа се отпусна. С шум, не по-висок от шепот, Джордино довлече похитителя обратно до кърмата и го остави зад огромния рудан.

Пит пребърка дрехите му и намери голям сгъваем нож и револвер с къса цев.

— В бизнеса сме — оповести той.

— Все още диша — каза Джордино. — Какво да го правим?

— Положи го върху водолазния трамплин, за да не се вижда.

Джордино кимна и с лекота повдигна похитителя над перилото и го пусна като чувал с картофи върху трамплина, където само сантиметри го деляха от това да се претърколи в морето и да се удави.

— Злодеянието извършено — заяви той.

— Да се надяваме да остане в страната на сънищата поне един час.

— Бъди сигурен в това — увери го Джордино и огледа тънещите в мрак открити палуби. — Колко мислиш, че са хората на борда?

— НЮМА има два работни кораба, горе-долу със същата големина. Те побират екипаж от петнайсет души, но могат да превозват над сто пътници.

Пит подаде ножа на Джордино, който го огледа с намръщено лице.

— Защо не дадеш оръжието на мен?

— Ти си този, който не изпуска филм с Ерол Флин.

— Да, ама той използва сабя, а не евтино джобно ножче.

— Тогава просто се прави, че е сабя.

Без повече възражения от страна на Джордино, двамата прекосиха с равномерна спокойна крачка просторната товарна и работна палуба и стигнаха до врата в задната напречна преграда. Вратата беше затворена поради работещата климатична инсталация. Това може би беше време за страх пред незнайното, но не и приемливо. Съществуваше единствено смразяващата опасност да са пристигнали твърде късно, за да спасят мъжете и жените от „Дийп инкаунтър“. Мислите на Пит се съсредоточиха върху най-лошото, но той ги пропъди, както пропъди и всяко опасение да са убити.

Те се спряха, преди да продължат по трапа, свързващ двата кораба, и погледнаха крадешком през един от илюминаторите, откъдето струеше светлина. Пит видя, че помещението е офицерски стол и преброи вътре двайсет и двама похитители — едни играеха карти, други четяха, трети гледаха сателитна телевизия. Въоръжението им беше достатъчно за начало на революция. Никой не изглеждаше да е нащрек за неканени посетители или че пленниците им могат да избягат. Самата гледка крайно притесни Пит. Поведението на похитителите издаваше прекалено спокойствие и нехайство, ако все още държаха в ръцете си петдесет заложника.

— Напомни ми никога да не наемам някой от тия юнаци да пази ценните ми вещи — смънка Джордино.

— Облечени са повече като търговци, отколкото като пирати в лагуна — отбеляза шепнешком Пит.

Той се отказа от намеренията си да отмъсти на похитителите на борда на техния кораб. Един шестпатронен револвер и един сгъваем нож срещу повече от двайсет добре въоръжени мъже трудно биха могли да доведат до успешен край. Главната цел на Пит и Джордино беше да проверят дали все още има живи на борда на изследователския кораб и да ги спасят, ако изобщо имаше такава възможност. Плътно притиснали гърбове в надстройката, двамата се ослушаха и взряха за малко в мрака. Като не чуха нищо обезпокоително, те тръгнаха безшумно по палубата. След няколко крачки Пит внезапно се закова на място.

Джордино се смрази и прошепна:

— Видя ли нещо?

Пит посочи широко парче боядисан картон, залепен отстрани на надстройката.

— Ела да видим какво крият там.

Бавно и много предпазливо Пит отлепи края на една от залепените ленти, повдигна единия ъгъл на картона и разкри маркировки, които едва се виждаха на слабата светлина, процеждаща се от илюминаторите.

Все пак успя да различи стилизирано изображение на триглаво куче със змия вместо опашка. Точно под него беше изписано „Цербер“. Това не му говореше нищо и той пусна края на картона и го залепи отново.

— Какво видя? — попита Джордино.

— Достатъчно!

Двамата продължиха към тесния метален трап между двата кораба и тръгнаха предпазливо по него, очаквайки похитителите да изскочат от мрака и да открият огън срещу тях с автоматичните си оръжия.

Стъпиха благополучно на палубата на изследователския кораб и Пит се почувства като на родна земя. Той познаваше всеки сантиметър от „Дийп инкаунтър“ и можеше да върви по палубите му и с вързани очи.

Джордино събра длани пред устата си и прошепна в ухото му.

— Искаш ли да се разделим?

— Не — отвърна също шепнешком Пит. — По-добре да вървим заедно. Да започнем от лоцманската кабина и продължим надолу.

Те можеха да се качат до лоцманската кабина по външните стълби, но предпочетоха да стоят далече от полезрението на някой от похитителите, който решеше да излезе от офицерския стол. Вместо това се промъкнаха през един люк и изкачиха четири палуби по вътрешните стълби до лоцманската кабина. Тя беше тъмна и празна. Пит влезе в свързочния отсек и затвори вратата, а Джордино остана да пази отвън. Взе телефона „Глоубълстар“ и набра номера на клетъчния телефон на Сандекър. Докато изчакваше връзката, погледна водолазния си часовник „Докса“ с оранжев циферблат и изчисли наум осемчасовата разлика — във Вашингтон беше шест сутринта. Адмиралът щеше да е излязъл да тича за здраве всекидневните си осем километра.

Сандекър вдигна телефон. След трикилометровото си тичане адмиралът все още дишаше нормално. Времето на Пит беше твърде ограничено, за да се впуска в подробности и затова съобщи накратко, че е открил „Дийп инкаунтър“ и предаде точното му местонахождение.

— А екипажът ми и научният екип? — попита адмиралът, сякаш всички те бяха членове на семейството му.

— Изходът е все още под въпрос — отвърна Пит, цитирайки прословутото съобщение на майор Деверийо точно преди падането на остров Уейк. — Ще се свържа с теб, когато има положителен отговор. — Пит изключи връзката и излезе от свързочния пункт.

— Да видя или чу нещо?

— Тихо е като в гроб.

— Можеше и да не използваш точно сега думата „гроб“.

Двамата напуснаха пилотската кабина и слязоха на по-долната палуба. И там положението беше същото. Каютите и лазаретът бяха тихи като в морга. Пит влезе в своята каюта, затършува в едно чекмедже и с изненада установи, че верният му автоматичен колт беше там, където го бе оставил. Пъхна го в колана на късите си панталони и подаде револвера на Джордино, който го пое, без да отрони дума. След това Пит намери една малка писалка фенерче, запали я и обходи с лъча помещението. Нищо не бе пипано. Единствената вещ, която липсваше от килера, където я бе оставил, беше коженото куфарче на доктор Еган. То стоеше отворено върху леглото.

Джордино завари и своята каюта в същото положение — нито една от личните му вещи не беше пипана или местена.

— Изобщо не ги разбирам тия момчета — каза тихо Джордино. — Де се е чуло и видяло пирати да не се интересуват от обири!

Пит насочи светлинния лъч в коридора.

— Да вървим нататък.

Те продължиха по коридора до палубата, на която се намираха още осем каюти, офицерският стол, камбузът, заседателната зала и общият салон. Чинии с остатъци от храна стояха върху масата за хранене, списания бяха разхвърляни по ниските масички и по диваните в общия салон, изоставени наскоро от читателите им. Цигари, изгорели до филтъра, изпълваха пепелниците в заседателната зала. Тенджери и тигани все още стояха върху готварската печка и съдържанието им беше мухлясало. Всичко изглеждаше така, сякаш хората на борда са изчезнали яко дим.

Колко време Пит и Джордино претърсваха наоколо в отчаян опит да открият следи от живот, не можеше да се каже. Може би пет минути, може би десет. А може би чакаха да чуят глас или звук — или пък може би просто се страхуваха от отговорите. Пит извади 45-калибровия си колт от колана и го задържа отстрани до тялото си, копнеейки да изстреля куршум, въпреки че това щеше да вдигне на крак всички похитители, които си почиваха на борда.

Докато вървяха към машинното отделение и генераторното помещение, без да се натъкнат на нито един охранител, Пит започна да вярва, че най-лошите му опасения ще се сбъднат. Охранителите би трябвало да пазят пленниците си, ако те наистина бяха на борда. Освен това и никъде не светеше. Охранителите не биха седели на тъмно. Унинието му се задълбочи, докато не подминаха каютите на палубата на машинното отделение и не видяха, че в канцеларията на главния механик свети.

— Най-сетне — измърмори Джордино — някой иска светлина, за да вижда наоколо.

В края на коридора се намираше вратата за машинното отделение и генераторното помещение. Двамата застанаха един срещу друг до напречните прегради и започнаха да се приближават до вратата. От три метра разстояние чуха говор. Двамата се спогледаха. След това Пит залепи ухо до стоманената врата и се ослуша. Гласовете като че ли бяха изпълнени с подигравка и презрение, а от време на време се разнасяше и смях.

Пит натисна съвсем бавно бравата надолу. Движението й не издаде шум. Той си взе бележка наум да благодари на главния механик Хаус, задето редовно смазваше пантите на люковите капаци. Продължи да натиска бравата надолу съвсем бавно, за да не се забележи движението й отвътре. Когато я натисна докрай, предпазливо побутна вратата, сякаш очакваше да завари дузина извънземни чудовища, които се хранят с човешко месо.

Сега вече гласовете се чуваха много ясно. Бяха четири различни гласа. Два от тях не му бяха познати, но другите два му бяха познати колкото и неговия собствен. Сърцето му подскочи. Гласовете не водеха непринуден разговор, а по-скоро двата непознати гласа се присмиваха на другите.

— Не след дълго цялата ви групичка ще разбере какво значи да се удавиш.

— Да, не е като да заспиш на Арктика — добави злобно другият глас. — Давейки се, имаш чувството, че главата ти е пълна с фишеци. Очите ти изскачат от орбитите си, ушите ти се пръскат, като че пикели ги пробиват, гърлото ти сякаш е изтръгнато, а дробовете ти — натрити с азотна киселина. Просто целият експлодираш.

— Мръсна долна отрепка — процеди през зъби капитан Бърч.

— Като говориш така в присъствието на жени, само доказва, че всички вие тук не сте нищо друго освен изродени животни. — Това беше гласът на главния механик Хаус.

— Ей, Сам, знаеше ли, че си изрод?

— Не допреди седмица.

Последната забележка бе придружена от гърлен смях.

— Убиете ли ни — продължи Бърч гневно, — всяка следствена служба в света ще тръгне по следите ви и ще увеси задниците ви по-високо от хвърчило.

— Стига да намерят доказателства за престъпление — подметна ехидно похитителят, наречен Сам.

— Вие ще станете един от хилядите кораби, потънали заедно с екипажа.

— Моля ви — проплака гласът на една от морските биоложки. — Вкъщи ни чакат любими същества. Не можете да извършите такова чудовищно нещо.

— Съжалявам, лейди — отвърна студено Сам, — но за хората, които ни плащат, вашият живот не струва и два цента.

Другият добави:

— Нашият екипаж ще се качи на борда след около половин час. — Той замълча и погледна извън полезрението на Пит. — А два часа след това всички вие от НЮМА ще се озовете на дъното, където от първа ръка можете да изследвате неговите обитатели.

През леко открехнатата врата Пит видя, че похитителите държат автоматите си в пълна готовност за стрелба. Той направи знак с глава на Джордино и двамата отвориха широко вратата, пристъпиха навътре рамо до рамо и приклекнаха в готовност за бой.

Похитителите почувстваха движение зад гърбовете си, но не си направиха труда да се обърнат, тъй като си мислеха, че приятелите им идват вече за извършване на екзекуцията.

Сам се обади:

— Момчета, много подранихте. За къде сте се разбързали толкова?

— Зададен ни е курс към Гуам — отвърна Джордино, имитирайки до съвършенство гласа на похитителя с дрезгавия глас.

— Е, хора — засмя се Сам, — почвайте да се молите, дойде време да се срещнете с вашия Създател…

Само толкова успя да каже. Джордино го повдигна от пода, като хвана главата му и я блъсна в напречната преграда. В същия момент Пит замахна странично с колта си, удари другия по челюстта и той се свлече като празен чувал на пода.

После настана време за празненство. Съботната вечер се повтори. Единственото, което липсваше, беше шампанско и балони.

Тук бяха всички от борда на „Дийп инкаунтър“ — седяха на пода около корабните генератори, завързани с вериги на краката един за друг като роби в галера. Около глезените им имаше стоманени гривни, свързани с дълга верига, закачена за главния генератор. Пит ги преброи набързо, докато всички седяха в шок, като видяха двамата мъже, които мислеха за загинали. Бърч, Хаус, мъжете и жените от научния екип и екипажа имаха вид, сякаш сънуваха. После един по един започнаха да се изправят на крака и в следващия момент нададоха буйни викове в знак на поздрав. Пит вдигна ръце да въдвори тишина.

— Тихо! За бога, запазете тишина, иначе цяла армия въоръжени охранители ще дотърчат тук.

— Дявол да ви вземе, откъде изникнахте? — попита Бърч.

— От една много луксозна яхта — отвърна Джордино. — Но това е друга история. — Той се обърна към главния механик Хаус. — Имаш ли с какво да срежем веригите?

Хаус посочи един страничен отсек.

— Инструментите са там. На едната стена висят ножици за рязане на стоманени въжета.

— Първо да освободим екипажа — каза Пит на Джордино. — Трябва да потеглим с кораба, преди похитителите да са дошли на борда.

Джордино се върна след трийсет секунди и започна чевръсто да реже веригите. В това време Пит се втурна към външната палуба, за да се увери, че незаконната им спасителна мисия не е разкрита. Палубите на пиратския кораб продължаваха да пустеят. Доколкото можеше да определи, всички похитители бяха все още в офицерския стол и нагъваха пържолите си като гладни хиени, помисли си той, в радостно очакване да изпратят „Дийп инкаунтър“ и хората на борда му във воден гроб.

Като се върна, Чийф Хаус и машинната му команда вече бяха отишли в главния команден пункт и се приготвяха да пуснат в ход машините на изследователския кораб.

— Тук вече ви напускам — уведоми той Бърч.

По лицето на капитана се изписа израз на недоумение. Дори Джордино се обърна и изгледа питащо Пит.

— Най-горе на скалата, над входа на пролива, има една караулка с пазач. Предполагам, че освен като наблюдател за нашественици, той разполага с достатъчно огневи средства, за да спре всеки кораб, напускащ лагуната.

— Какво те доведе до това заключение? — попита го Джордино.

— Ами ако човек не знае, ще си помисли, че похитителите пазят цветна градина от лакома сърна. Двама мъже да пазят петдесет души, а останалите да си почиват като на курорт — това не е ли доста съмнително? Те явно са абсолютно сигурни, че този кораб не може да излезе в открито море, без да бъде забелязан. В средата проливът е дълбок цели сто и двайсет метра. „Дийп инкаунтър“ може лесно да бъде пратен на дъното му и никога да не бъде намерен, а пиратският кораб ще продължи да има достатъчно вода под кила си, за да отплава от лагуната.

— Но нощта е черна като в рог — обади се Бърч. — Може да успеем да се измъкнем в открито море, без охраната да ни забележи.

— Идеята не е добра — възрази Пит. — В момента, в който потеглите, похитителите на борда на техния кораб ще разберат това и ще ви погнат. Те не са толкова глупави, че да не разберат какво става, когато котвата бъде вдигната и машините заработят. Първото нещо, което ще направят, е да вдигнат на крак охраната при входа на пролива. Затова трябва да стигна там пръв и да премахна заплахата.

— Идвам с тебе — каза Джордино.

Пит поклати глава.

— Не, ти най-добре ще се справиш с всеки похитител, който се качи на борда, преди корабът да е потеглил.

— Хораций на моста — това ще съм аз.3

— Ти няма да стигнеш навреме — каза Хаус на Пит. — Дотам са цели осемстотин метра нагоре по хълма през джунгла.

Пит вдигна малката си писалка фенерче.

— Ще осветявам пътя си. Освен това похитителите сигурно имат утъпкан път оттук до караулката.

Джордино се ръкува с Пит.

— Късмет, друже.

— На теб също.

И Пит тръгна.

20.

Странно беше, че екипажът изпълняваше задълженията си с такова спокойствие, сякаш корабът напускаше пристанището на Сан Франциско. Не се приказваха никакви празни думи. Не по-малко странно беше и това, че никой не обсъждаше опасността, в която се намираха. Никой не бе изпълнен с лоши предчувствия. За да не се пречкат, научните работници се прибраха и останаха в каютите си.

Капитан Бърч клекна ниско на крилото на мостика и се взря в тъмнината в работния кораб на похитителите. После вдигна корабния преносим телефон до устата си и каза тихо:

— Ние сме готови, Чийф.

— Тогава вдигнете котвата — отвърна Хаус. — Веднага след като се отдели от дъното, ми се обадете и аз ще потегля с възможно най-високата скорост, която могат да развият двигателите ни.

— Изчакай на телефона — каза Бърч.

Навремето котвите биваха вдигани от матросите чрез превключватели и лостове. С модерните системи на борда на „Дийп инкаунтър“ обаче Бърч трябваше само да подаде код в компютъра и цялата процедура щеше да се извърши автоматически. Само че нито той, нито някой друг от екипажа можеше да предотврати шума от дрънченето и стъргането на прибиращата се в нишата си котва.

Благодарение на дългогодишния си опит Бърч мигом разбра, че котвата се е отлепила от дъното.

— Готово, Чийф, пълен напред. Изведи ни час по-скоро оттук.

Долу, в своето царство, ръцете на Хаус заиграха по командното табло. Задоволство го изпълни, когато почувства как винтовете разбъркаха водата и дръпнаха надолу кърмата, когато корабът подскочи напред.

Джордино взе двете автоматични пушки от повалените от него и Пит похитители и се разположи зад планшира на един-два метра от трапа, водещ към пиратския кораб. Просна се на палубата, като притисна едната пушка в свивката на лакътя си, а другата постави до револвера си, лежащ до него на палубата. Изобщо не се заблуждаваше, че е в състояние да спечели неравна битка. Но огневата му линия можеше поне да държи нашествениците далече от изследователския кораб, когато той потеглеше. Можеше да бутне трапа във водата, но реши да не вдига излишен шум. Съоръжението така и така щеше да цамбурне, след като „Дийп инкаунтър“ започнеше да се отдалечава от пиратския кораб.

Почувства вибрациите през палубата, когато главният механик Хаус включи големите генератори и зададе на дизел-електрическите двигатели максимална скорост. Двама от матросите на изследователския кораб запълзяха по палубата до стоманените перила на планшира и откачиха котвените въжета от кърмовите кнехти, после се прибраха вътре пак крадешком под прикритието на надстройката.

Сега идва ред на забавната част, помисли си Джордино, като чу дрънченето на котвата. За хората на борда на „Дийп инкаунтър“ звукът проехтя като двайсет чука, удрящи едновременно в наковалня. Както се очакваше, трима от похитителите се втурнаха навън от офицерския стол да разберат какъв е този шум.

Като видяха, че котвата на „Дийп инкаунтър“ се вдига и без да подозират, че двама от съучастниците им в престъплението са извадени от играта, те се сбъркаха и единият закрещя с пълно гърло:

— Спри, спри! Не можеш да тръгнеш по-рано от графика. Не и без екипаж!

Не беше в природата на Джордино да лежи кротко.

— Не ни трябва екипаж — обади се той със стържещ глас, имитирайки крякащия като жаба похитител. — Сам ще свърша работата.

Объркването на пиратите нарасна, като излязоха на палубата. Тогава познатият дрезгав глас извика:

— Кой си ти?

— Сам.

— Не, ти не си Сам. Къде е той?

Джордино почувства как туптенето на корабните двигатели зачестява с нарастването на скоростта. Още няколко секунди и задбордният трап щеше да падне във водата.

— Сам вика, че не може да се разчита на тъпанар като тебе, дето не може да вдигне дори капака на тоалетна чиния.

Ругатни и крясъци изригнаха, когато тълпа от похитители се затича към трапа. Двама от тях успяха и тръгнаха по него, но едва стигнаха до средата и Джордино се прицели внимателно и ги простреля в коленете. Единият падна назад върху палубата на работния катер, а другият се преви надве, хвана се за перилото и зави от болка. В този момент изследователският кораб потегли и трапът пропадна.

Похитителите веднага се окопитиха. „Дийп инкаунтър“ не беше изминал и стотина метра, когато котвата на пиратския кораб бе вдигната и с кърма, забита във водата, той запрепуска след плячката си. Залп от куршуми изтрещя и ехото се блъсна във вулканичните хълмове. В отговор Джордино изстреля няколко куршума през ветроотбойника на командния мостик.

Завивайки, за да навлезе в пролива, изследователският кораб временно изчезна от обхвата на противниковите оръжия. Джордино използва случая и преустанови стрелбата, за да се качи тичешком по стълбите в лоцманската кабина.

— Тия лагерници хич не са радостни — каза той на Бърч, който обслужваше щурвала.

— Те не могат да направят нищо, освен куршумите им да рикошират в нас — отвърна Бърч и лулата, която стискаше между зъбите си, заподскача нагоре-надолу, докато говореше. — Този път няма да се качат тъй лесно на борда както преди.

Корабът вече запори водите на пролива. Хаус експлоатираше големите двигатели до крайна степен. Водният канал приличаше на черна яма. Само неясните очертания на стръмните скали се извисяваха над тях на фона на звездите, като не предоставяха никакво чувство за видимост на посоката. Но Делгадо, наведен до локаторния екран, съобщаваше спокойно промените в курса. Останалите в лоцманската кабина започнаха да хвърлят тревожни погледи през задните отвори за наблюдение, когато светлините на пиратския катер се появиха отново зад тях.

Той напредваше със скорост, два пъти по-висока от тази на „Дийп инкаунтър“. Черен и страшен в нощта се очертаваше той на фона на назъбените очертания на палмовите дървета на брега. После всички очи се обърнаха и погледнаха нагоре към стръмните скали и малката светлинка, идваща от караулката на охранителя. Всеки в лоцманската кабина се запита дали Пит ще успее да стигне там, преди те да са излезли от водния канал. Само Джордино изглеждаше уверен, когато изстреля последните си амуниции в бързо приближаващия се катер.

Пътеката, ако изобщо можеше да се нарече така, беше широка едва трийсет сантиметра и се виеше от лагуната нагоре по стръмните скали. Ходилата на Пит го боляха от вървенето по вулканичната почва и започнаха да кървят. След като свали плавниците си, остана само по къси чорапи, които бе заел от възрастния човек, и те скоро се превърнаха в парцали. Той тичаше с всички сили и въпреки че сърцето му биеше все по-ускорено, нито за миг не забави ход. Пот започна да се лее от порите му и се стичаше по лицето чак до гърдите му.

Беше закрил писалката фенерче с ръка, за да не може охранителят в караулката да зърне светлинния лъч. Именно в такива моменти на Пит му се приискваше да е тренирал повече бягане. Сандекър щеше да вземе тичешком това разстояние, без дори да се задъха, но гимнастиката на Пит се свеждаше единствено до физически активен живот. Вече дишаше трудно и имаше чувството, че краката му стъпват върху жар. Той хвърли бърз поглед през рамо, като чу стрелбата. Беше сигурен, че приятелят му няма да допусне нападателите да минат по трапа. По движението на светлините, идващи от отворите за наблюдение, и отражението им във водата на лагуната разбра, че „Дийп инкаунтър“ е потеглил. А виковете, отекващи в каменните стени, говореха, че пиратският кораб бързо го застига. Последва нова стрелба, когато Джордино направи на пух и прах командния мостик на преследващия ги кораб.

Оставаха му по-малко от петдесет метра до караулката. Той забави ход и след малко се закова на място, като видя една сянка да минава пред светлината, струяща от прозореца. Охранителят беше излязъл от караулката и стоеше на ръба на скалата, вперил поглед в изследователския кораб, който пореше водите на пролива. Пит пристъпи напред, без да прави опит да се крие. Изтича приведен зад охранителя, чието внимание бе съсредоточено върху събитията долу. Вратата на караулката беше отворена и оттам излизаше достатъчно светлина, за да се види, че охранителят държи в ръката си оръжие. Той или беше чул ехото от стрелбата, или беше предупреден по радиостанцията, че екипажът на НЮМА е успял по някакъв начин да избяга от кораба им и сега прави опит да стигне до открито море.

Приближавайки се, Пит се напрегна, като разпозна оръжието в ръката на охранителя — беше гранатохвъргачка. До краката му лежеше малка дървена кутия, пълна с гранати. Пит видя как мъжът вдигна гранатохвъргачката до рамото си.

Всяка мисъл за предпазливост му се изпари. Усъмни се, че ще вземе разстоянието до охранителя, без онзи да го забележи, въпреки мрака. Нападението му щеше да е акт на отчаяние. Защото, ако охранителят изстреляше граната в „Дийп инкаунтър“, щяха да загинат петдесет невинни хора, включително най-добрият му приятел. И той безразсъдно се втурна с главата напред по последната десетметрова права.

Пит се появи в нощта като ангел на смъртта, тичайки с цялата си решителност, която успя да събере. Болката, изригнала от раните и ожулените му ходила, беше забравена, докато спринтираше последните метри. Той нито трепна, нито се поколеба. Прекалено късно охранителят го забеляза. Той беше вглъбен в задействането на ударно-спусковия механизъм на гранатохвъргачката, когато почувства, че някой търчи към него. Пит скочи високо във въздуха и се хвърли върху охранителя точно когато последният натисна спусъка.

Двамата паднаха на земята, а снарядът, чиято траектория се бе изместила, когато Пит се блъсна в охранителя, присветна в тъмнината и се вряза в склона на скалата на петнайсетина метра над и малко зад кърмата на „Дийп инкаунтър“. От взрива вулканични отломъци се разхвърчаха над канала, част от които се посипаха върху научноизследователския кораб, без обаче да вземат жертви или да причинят щети.

Охранителят, смаян и с две пукнати ребра, се изправи на крака и събра длани за кос удар, но не улучи врата на нападателя си, а главата му. Пит беше на косъм да загуби съзнание, но мигом се овладя, изправи се на колене и с всичка сила заби десния си юмрук ниско в корема на охранителя. Последният се преви надве, а звукът от изкарания му въздух се чу като ръмжене. Тогава Пит грабна гранатохвъргачката и я размаха като сопа. Улучи охранителя и го отхвърли настрани. Въпреки раните си, мъжът беше жилав, със заякнало от годините физическа подготовка тяло. Той се олюля за миг, после изопна тяло и се нахвърли върху Пит като ранен глиган.

Използвайки ума си вместо мускулите си, Пит светкавично скочи на крака и отстъпи настрани. От набраната инерция охранителят се завъртя в кръг, препъна се и полетя надолу от ръба на скалата. Неочакваното му поражение дойде толкова бързо, че той не успя дори да извика. Единственият звук, който се чу, беше далечният плисък на вода ниско долу. Със студена пресметливост Пит грабна една граната от кутията, пъхна я в гранатохвъргачката и се прицели в пиратския кораб, който беше скъсил разстоянието до „Дийп инкаунтър“ до стотина метра. Мислено благодари на боговете, че боравенето с това оръжие не беше сложна работа, дори всеки бавноразвиващ се терорист можеше да се справи. И натисна спусъка.

Гранатата излетя със свистене в нощта и се заби в средната част на корпуса на катера, малко над водолинията. За миг взривът се чу като слаб пукот. Но когато снарядът проникна през обшивката в машинното отделение, последва оглушителен грохот, придружен от пламък, и пиратският кораб се разцепи на две. После ярко оранжево-червено кълбо оцвети стръмните скали и обля със светлина целия пролив. Детонацията беше пробила резервоарите за гориво, превръщайки катера в бушуващ ад. Надстройката се повдигна нагоре във въздуха, сякаш невидима ръка я откърти от корпуса. В следващия момент яркият пламък внезапно угасна и потопи отново в мрак водния канал. Само тук-там останаха да просветват горящи отломки около умиращия катер, който бавно изчезна под черните води на пролива. Краткотрайният погром отне живота на похитителите.

Пит стоеше и гледаше със задоволство как само преди минути катерът бе порил водите на канала. Мъжете на борда му бяха убийци, възнамеряващи да погубят всичките петдесет души на борда на научноизследователския кораб. И ето че сега „Дийп инкаунтър“ и хората в него останаха невредими. А за Пит това беше най-важното.

Той захвърли гранатохвъргачката във водата. Болките в порязаните му и кървящи крака се върнаха и той закуцука обратно към караулката. Влезе вътре и затърси в шкафчетата аптечка. Намери такава и минути след като проми раните си и превърза краката си, продължи да претърсва малкото затворено пространство за някакви документи. Най-накрая откри един бележник. Прегледа го набързо и установи, че в него пазачът си бе водил бележки. Пъхна го в джоба на късите си панталони. После изпразни един метален бидон, наполовина пълен с бензин, използван за портативния генератор, който произвеждаше ток за осветлението и радиоприемника, и го запали с клечка кибрит.

След това излезе от караулката, запали кутията кибрит и я хвърли вътре през вратата. Когато вътрешността избухна в пламъци, той закуцука обратно по пътеката, водеща към лагуната. На брега го чакаха Джордино и Мисти. Подпряла нос в пясъка, лежеше моторна лодка с двама от екипажа на изследователския кораб.

Джордино се приближи до Пит и го прегърна.

— За момент си помислих, че някоя чувствена местна девойка те е отклонила от пътя ти.

Пит на свой ред го притисна в прегръдките си.

— За малко и това да стане.

— А охранителя?

— Той е на дъното на канала при приятелчетата си.

— Ти свърши добра работа.

— Корабът или някой на борда пострада ли? — поинтересува се Пит.

— Една-две дупки, малко драскотини, но нищо сериозно.

Мисти се втурна към Пит и обви ръце около него.

— Не мога да повярвам, че си жив.

Пит я целуна по челото, после обходи с поглед лагуната.

— С корабната моторница ли си дошла?

Тя кимна.

— Човекът доближи яхтата си до „Дийп инкаунтър“ и ме прехвърли в нея.

— А той къде е?

Мисти сви рамене и отвърна:

— След като си поприказва малко с капитан Бърч, отплава, за да продължи околосветската си обиколка.

— Така и не можах да му благодаря — съжали Пит.

— Странен човек е той — вметна Джордино. — Каза, че било твърде вероятно да се видим отново.

— Кой знае — отвърна замислен Пит. — Всичко е възможно.