Възкръсналите

42.

8 август 2003 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Конгресменката Лорън Смит се чувстваше така, сякаш е вързана за кон, който я влачи през пустиня. Въпреки че директорите на „Цербер“ бяха призовани да се явят пред оглавяваната от нея комисия по разследване на незаконни пазарни дейности, те така и не дойдоха. Вместо това изпратиха цяла армия адвокати на корпорацията в качеството им на техни представители, които спуснаха непроницаема димна завеса върху цялата процедура.

— Тактика на празни приказки за печелене на време — измърмори тя под носа си и удари чукчето в знак на прекратяване изслушванията до сутринта на следващия ден. — Цяла сутрин ги гледаме как сервилничат.

Тя седеше на мястото си, изпълнена с гняв и безпомощност, когато конгресменът Ленард Стърджис, демократ от Северна Дакота, се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Не се отчайвай, Лорън.

— Не мога да кажа, че ни помогна много днес — отвърна тя със строг глас. — Съгласяваше се с всичко, което изливаха върху нас, след като знаеш много добре, че говорят само лъжи и измишльотини.

— Не можеш да отречеш, че всичко, за което свидетелстваха, беше напълно законно.

— Искам да видя Къртис Мърлин Зейл изправен пред комисията заедно с целия му съвет на директорите, а не тълпа адвокати шарлатани, които размътват водата.

— Сигурен съм, че господин Зейл ще се появи, когато сметне за нужно — каза Стърджис. — Не се съмнявам, че ще го намериш за много точен човек.

Лорън му хвърли унищожителен поглед.

— Зейл най-грубо прекъсна вечерята ми онази вечер и за мен той е гнусен червей.

Стърджис свъси вежди, което не беше типично за него. По лицето му рядко липсваше усмивка. В Конгреса той беше известен като голям пацифист. На външен вид приличаше на човек, прекарал по-голямата част от живота си във ферма. Братята му продължаваха да поддържат семейната ферма в Бъфало, Северна Дакота, а той биваше непрекъснато преизбиран заради безкрайната си борба да запази фермерския начин на живот. Според Лорън обаче, той беше добре предразположен към Къртис Мърлин Зейл.

— Срещала си Зейл? — искрено се изненада той.

— Твоят „точен човек“ заплаши живота ми, ако не преустановя разследването.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Повярвай го! — сопна му се Лорън. — И приеми съвета ми, Лио. Стой далече от „Цербер“. Те са го загазили, много са го загазили и Зейл ще бъде късметлия, ако не свърши на бесилото.

Стърджис я проследи с поглед как се отдалечава, безупречна в бежовия си туиден костюм, пристегнат в талията с колан от естествена кожа. Носеше в ръка куфарче от боядисана кожа, в тон с тоалета й. То беше нейната запазена марка.

Лорън не се върна в кабинета си. Беше късно вечерта и тя се запъти направо към колата си в подземния паркинг. Мислите й се връщаха към събитията от деня, докато си пробиваше път в натовареното движение. Четирийсет и пет минути по-късно тя стигна до дома си в Александрия. Когато спря колата и натисна дистанционното управление, за да отвори гаража си, една жена излезе от сянката и се приближи откъм страната на пътническата седалка. Лорън смъкна стъклото на прозореца без страх.

— Конгресмен Смит, простете натрапването ми, но е много важно да говоря с вас.

— Коя сте вие?

— Казвам се Сали Морс и съм председател на „Юкон ойл къмпъни“.

Лорън огледа жената, която беше облечена само с джинси и лека синя плетена памучна блуза. Умолителният й поглед изглеждаше искрен.

— Влезте в гаража.

Лорън паркира колата в гаража и затвори вратата.

— Заповядайте вътре — покани тя жената и я поведе към всекидневната. Обзавеждането беше супермодерно, като всяка отделна мебел беше изработена по поръчка.

— Седнете, моля. Ще пиете ли кафе?

— Предпочитам нещо по-силно, благодаря ви.

— Кажете каква отрова желаете! — Лорън отвори шкафчето с напитки, чиито стъклени вратички бяха гравирани с екзотични флорални мотиви.

— Скоч с лед?

— Вкус точно като на мъж.

Лорън наля върху лед „Къти сарк“ и подаде чашата на Сали. После отвори за себе си бира „Корс“ и седна от другата страна на ниската масичка.

— Е, госпожо Морс, защо дойдохте при мен?

— Защото вие оглавявате конгресното разследване на империята „Цербер“ и нейното влияние върху петролния пазар.

Сърцето на Лорън се ускори и тя се насили да запази самообладание.

— Да разбирам ли, че имате информация, която искате да споделите с мен?

Сали отпи голяма глътка уиски, направи кисела физиономия и си пое дълбоко въздух.

— Надявам се да разберете нещо важно. От този момент животът ми е в огромна опасност, собствеността ми вероятно ще бъде разрушена, а репутацията и общественото ми положение, за което работих дълги и трудни години, ще бъдат очернени.

Лорън не поиска от Сали пояснение, а само отбеляза:

— Вие сте много смела жена.

Сали поклати тъжно глава.

— Не съвсем. Имам само късмет, че съм сама, без семейство, което Къртис Мърлин Зейл да заплашва или убие, както неговите гангстери направиха с толкова други.

Адреналинът на Лорън започна да се покачва. Самото споменаване името на Зейл й подейства като мълния, ударила в покрива.

— Значи сте запозната с престъпните му деяния — опипа почвата тя.

— От момента, когато ме завербува и образува картел с други корпоративни директори на по-големите петролни компании.

— Не знаех за съществуването на картел — каза Лорън и започна да чувства, че е попаднала на златна мина.

— О, да, не се и съмнявам — отвърна Сали. — Планът на Зейл беше да извърши тайно уедряване на компаниите с цел да се създаде нация, която да не бъде повече зависима от чужд петрол. Отначало всичко изглеждаше като благородна кауза. Но после стана ясно, че плановете му надскачат простото пресичане на снабдяването от страните от ОПЕК.

— Каква е крайната му цел?

— Да стане по-могъщ от американското правителство. Да диктува начина си на работа на страна, толкова зависима от петрола и богатите запаси, че да приветства усилията му, без изобщо да подозира, че някой ден той ще издърпа чергата под краката й още щом постигне пълен монопол и вносът на петрол бъде преустановен.

— Не виждам как ще стане това — каза Лорън, на която й беше трудно да възприеме в дълбочина думите на Сали. — Как той ще постигне монопол, без да включва огромните петролни находища в Северна Америка?

— Като вдигне всички американски и канадски ограничения върху сондажните работи и експлоатирането на държавни земи. Като пренебрегне всички възражения на еколозите. И като подкупи и контролира Вашингтон. И най-лошото — като убеди американската общественост да протестира и въстане срещу вноса на чуждестранен петрол в страната.

— Невъзможно! — отсече Лорън. — Никой не може да постигне толкова много власт на гърба на безброй хора.

— Протестите вече започнаха — каза мрачно Сали. — Бунтът е зад ъгъла. Ще разберете, когато ви кажа за последната му планирана катастрофа. В момента малко неща стоят между него и пълния петролен монопол.

— Това е немислимо.

Сали се усмихна тъжно.

— Ще прозвучи като клише, ако ви кажа, че нищо не може да застане на пътя му или че той няма да се поколебае да използва всички средства, включващи дори убийства, за да постигне целта си, но това е самата истина.

— „Емърълд долфин“ и „Голдън марлин“.

Сали погледна Лорън смутена.

— Нима сте узнали, че той има пръст в тези трагедии?

— Тъй като вие ми казвате каквото знаете, аз пък смело мога да ви кажа, че ФБР, което работи съвместно с НЮМА, е доказало, че бедствията не са в резултат на нещастни случаи, а са причинени от агенти на „Цербер“, наричани вайпъри. От събраните от нас сведения подпалването на туристическия кораб и потопяването на туристическата подводница е направено с цел да се хвърли вината на магнитохидродинамичните двигатели на доктор Елмор Еган. Зейл е искал да спре производството им, защото революционното масло, изобретено от Еган, на практика премахва триенето. Ако бъде продавано на пазара, то ще пробие огромна дупка в петролните продажби и ще покаже разликата между печалбите и загубите за рафинерийните корпорации.

— Нямах представа, че правителствените следователи знаят за тайния кръг от наемни убийци на Зейл — призна удивена Сали.

— Въпросът е Зейл да не знае.

Сали разпери ръце в знак на съжаление.

— Но той знае.

Лорън я погледна скептично.

— Как е научил? Разследването се провежда в пълна тайна.

— Къртис Мърлин Зейл похарчи над пет милиарда долари, за да купи всеки във Вашингтон, от когото може да има облага. Повече от сто сенатори и представители са в малкия му джоб наред с чиновници от всяко министерство, включително правосъдното.

— Можете ли да ми назовете имена? — попита настоятелно Лорън.

Лицето на Сали доби почти сатанинско изражение. Тя извади от чантата си дискета.

— Всички са тук. Двеста и единайсет имена. Не мога да ви кажа какви суми са им платени или кога. Но се натъкнах случайно на запечатана папка, попаднала у мен по погрешка, предназначена за Сандра Делейдж, администратор по вътрешните работи на картела. След като я фотокопирах, я запечатах отново и я препратих на Сандра. Имах късмет, че тя не ме заподозря, когато се позамислих за участието си в безумния план на Зейл и „Цербер“, и не изрази никакво съмнение.

— Можете ли да ми кажете някои от имената?

— Ами например на двама лидери и трима високопоставени служители в Белия дом.

— А конгресмен Ленард Стърджис?

— И той е в списъка.

— И аз имах съмнения за него — призна с гняв Лорън. — А президентът?

Сали поклати глава.

— Доколкото знам, той не иска да има нищо общо със Зейл. Президентът не е съвършен, но е разбрал достатъчно за петролния магнат, за да не знае, че е гнил като престоял три месеца товар от плодове.

Лорън и Сали разговаряха докъм три часа сутринта. Лорън се ужаси, когато Сали й разказа за плана на Зейл да взриви супертанкер в пристанището на Сан Франциско. Тя пъхна дискетата в компютъра си и разпечата съдържанието й, чийто обем достигна размера на малък ръкопис на книга. После двете жени скриха дискетата и разпечатаните копия в сейф, който Лорън бе вградила в пода на гаража си под един шкаф, използван за склад.

— Можете да пренощувате тук, но после ще трябва да ви намеря безопасно място, където да се настаните, докато трае разследването. Научи ли Зейл, че ще надуете свирката за коварния му план, той ще направи всичко възможно да ви запуши устата.

— „Да ми запуши устата“… Хубав синоним на „убийство“.

— Те вече се опитаха да измъчват Кели Еган, дъщерята на доктор Еган, заради формулата за масло.

— И успяха ли?

— Не, спасили са я, преди приятелчетата на Зейл — вайпърите — да изтръгнат признанията й.

— Ще ми се да се запозная с нея.

— Ще можете. Тя живееше при мен, но след като Зейл ни видя заедно на вечеря онази вечер, трябваше и нея да скрия другаде.

— Тръгнах само с една пътна чанта. Взех си малко козметика, бижута и няколко чифта бельо.

Лорън измери с поглед Сали от главата до петите и кимна.

— Ние сме горе-долу еднакви на ръст. Можете да ползвате каквото намерите за подходящо от гардероба ми.

— Ще бъда най-щастливата жена, когато тази мръсна работа приключи.

— Нали разбирате, че като постъпвате така, ще бъдете принудена да свидетелствате пред съда и моята комисия по разследване.

— Съзнавам последствията — заяви тържествено Сали.

Лорън обви с ръка раменете й.

— Още веднъж ще го кажа: вие сте много смела жена.

— Това е един от малкото случаи, когато поставям добрите намерения пред амбицията си.

— Възхищавам ви се — каза искрено Лорън.

— Къде искате да се крия от утре нататък?

— Тъй като Зейл има много „къртици“ в Министерството на правосъдието, не мисля, че ще е разумно да ви настаня в правителствена тайна квартира. — Лорън се усмихна дяволито. — Имам приятел, който може да ви приюти в един стар самолетен хангар, обезопасен с по-сигурна охранителна система от тази на Форт Нокс7. Името му е Дърк Пит.

— Може ли да му се вярва?

Лорън се разсмя.

— Мила, ако старият гръцки философ Диоген продължаваше да търси честен човек, той щеше да приключи пътуването си пред вратата на Дърк.

43.

След като Кели слезе от самолета във Вашингтон, тя бе отведена до фургон без отличителни знаци, който я закара до градската къща на Лорън в Арлингтън. Пит и Джордино, които я бяха изпратили, се качиха в колата на НЮМА „Линкълн навигейтър“ и се отпуснаха на задната седалка, докато шофьорът ги караше към Ландровър, Мериленд. След двайсетина минути колата сви по Арина Драйв и влезе в паркинга на „Федекс фийлд“, стадиона на вашингтонския футболен отбор „Редскинс“. Построено през 1997 година, съоръжението разполагаше с широки, удобни седалки за 80 116 запалянковци. Ресторантите в крайните зони предлагаха разнообразие от етнически кухни. Двата огромни видеоекрана за повторения и четирите табла за отчитане на резултатите предоставяха възможност на запалянковците да следят всяка подробност от играта.

Линкълнът се спусна в подземния паркинг за важни личности и спря пред врата, охранявана от двама пазачи в бойно облекло и с автоматични пушки. Те сравниха лицата на Пит и Джордино със снимките, получени от охранителната служба към НЮМА, и тогава ги пропуснаха да продължат по дълъг коридор, който беше под седалките на стадиона.

— Четвъртата врата вляво, господа — упъти ги единият от пазачите.

— Не ти ли се стори, че са въоръжени като за ядрена атака? — попита Джордино приятеля си.

— Като го знам какъв е адмиралът, сигурно има основателна причина — отвърна Пит.

Те стигнаха вратата, пред която стоеше друг въоръжен охранител. Той само ги огледа набързо, после им отвори вратата и отстъпи встрани.

— Мислех, че Студената война приключи преди години — отново измърмори Джордино.

Двамата бяха леко изненадани, като видяха, че са попаднали в съблекалнята на гостуващите футболни играчи. Няколко души вече седяха в кабинета на футболното ръководство. Там беше Лорън със Сали Морс. Адмирал Сандекър, Руди Гън и Хирам Йегър представляваха НЮМА. Пит разпозна адмирал Еймос Доувър от бреговата охрана, капитан Уорън Гарнет от морската пехота и командир Майлс Джейкъбс, ветеран от операциите на военноморските „тюлени“. Той и Джордино бяха работили с всекиго от тях в миналото.

Единственият му непознат беше висок мъж с набиваща се в очите приятна външност, каквато обикновено се очакваше да има един капитан на туристически кораб. Като допълнение към образа му на мореплавател беше черната превръзка на лявото му око. На възраст мъжът изглеждаше към шейсет години.

Пит мигом избута настрани в съзнанието си непознатия, докато се поздравяваше с колегите си от НЮМА, и се ръкува с военните, които познаваше от минали съвместни операции. Доувър, огромен като мечка човек, беше работил с Пит и Джордино при една дълбоководна операция, а с Гарнет и Джейкъбс — на Антарктида, когато Пит и Джордино се бяха появили навреме със сноукруизера на адмирал Бърд и хората му, за да им помогнат в една битка, която те бяха на път да загубят. Едва след като си размени няколко шеги и закачки с всеки тях, Пит върна отново вниманието си към мъжа с черната превръзка.

— Дърк — каза Сандекър, — позволи ми да ти представя Уес Рейдър, стар приятел от военния флот. С него служихме заедно в Балтийско море, като наблюдавахме руските подводници, отправящи се към Атлантическия океан. Уес е заместник-директор в Министерството на правосъдието и ще координира всички дейности откъм законовата им страна.

Въпроси се надигнаха в задната част на съзнанието на Пит, но той изчака да дойде подходящият момент, за да ги постави. Ако беше сам, щеше да прегърне Лорън и да я целуне дръзко по устните. Но това беше делова среща, а тя беше член на Конгреса, затова той само леко й се поклони и се ръкува с нея.

— Радвам се да те видя отново, конгресмен Лорън.

— Аз също — отвърна Лорън с лукави пламъчета в очите, после се обърна към Сали. — Това е човекът, за когото ти говорих. Сали Морс, запознай се с Дърк Пит.

Сали погледна дълбоко в матовозелените очи на Пит и видя онова, което повечето жени виждаха при запознанството си с него — човек, на когото можеше да се разчита.

— Чувала съм много за вас.

След бърз поглед към Лорън Пит се усмихна на Сали.

— Надявам се източникът ви да не е преувеличил прекалено много.

— Ако нямате нищо против — прекъсна ги Сандекър, — настанете се удобно, за да се заловим за работа. — Той седна, извади една от огромните си пури, но в знак на уважение към жените не я запали. Въпреки че можеше да го направи, без някоя от тях да възрази. Жените дори може би щяха да предпочетат аромата на пура пред миризмата на пот, която все още изпълваше въздуха на съблекалнята след последния футболен мач.

— Господа, както вече всички знаете, мадам Морс е председателка на „Юкон ойл къмпъни“. Тя ще ви разкаже за огромната заплаха за националната ни сигурност и гражданите на страната ни, която засяга всички нас — каза той и се обърна към Сали. — Сцената е ваша.

— Извинявай, че те прекъсвам, адмирале — обади се Рейдър, — но не разбирам защо си играем тия игрички на безопасност. Срещата ни в съблекалня на футболен стадион ми се струва някак доста крайна мярка.

— Ще получиш отговор на въпроса си още щом мадам Морс направи изложението си — и кимна на Сали. — Моля, започвайте.

През следващите два часа Сали ги запозна подробно с грандиозния план на Къртис Мърлин Зейл да създаде петролен монопол и да се сдобие с несметно богатство, като диктува условия на американското правителство.

Когато свърши, в стаята се възцари тежка атмосфера на неверие. Най-накрая заговори Уес Рейдър.

— Сигурна ли сте, че това, което ни разказахте, е истина?

— Всяка дума — заяви категорично Сали.

Рейдър се обърна към Сандекър:

— Тази заплаха не се отнася единствено за хората, които сме тук. Трябва незабавно да уведомим и другите. Като начало — президента, лидерите на партиите в Конгреса, Комитета на началник-щабовете, моя шеф на правосъдното министерство…

— Не можем да го направим — отвърна Сандекър и раздаде копия, съдържащи имената на членовете на Конгреса, служители в управленията, хора от Министерството на правосъдието и близки помощници на президента в Белия дом. — И ето причината за тези мерки за безопасност — обърна се той към Рейдър. — Имената на хората, които държиш в ръцете си, са били подкупени от „Цербер“ и Къртис Мърлин Зейл.

— Невъзможно! — възкликна Рейдър, докато четеше списъка. — Това не може да не е документирано.

— Парите са изплащани чрез презокеански компании, притежавани от други компании, собственост на „Цербер“ — поясни Сали. — Всички суми са в офшорни банкови сметки и на Министерството на правосъдието ще са му нужни години, за да ги проследи.

— Как е възможно един човек да поквари цяла система?

Лорън отговори вместо Сали:

— Членовете на Конгреса, които не могат да устоят на подкупите от Зейл, не са от богатите хора. Те може и да не продават идеалите и етиката си за милион долара, но десет-двайсет милиона им са предостатъчни. Онези, които падат в капана на Зейл, нямат представа докъде се простира неговата мрежа. Засега, благодарение на Сали, ние сме единствените извън кръга на „Цербер“, които знаем за огромното влияние на Зейл сред правителството.

— Не забравяйте и уважаваните журналисти от медиите — добави Сали. — Онези, които са изцяло под влиянието му, могат да преиначават новините в негова полза. Ако не го направят, той ги заплашва, че ще ги разкрие и след като доверието в тях изчезне, те ще бъдат изритани на улицата.

Рейдър поклати глава.

— Все още не мога да повярвам, че е възможно само един-единствен мъж да е отговорен, колкото и богат да е той.

— Той не действа сам. Зад Зейл стоят най-могъщите петролни барони в Съединените щати и Канада. Не всички пари идват от „Цербер“.

— „Юкон ойл“ също ли?

— „Юкон ойл“ също — призна Сали. — Аз съм не по-малко виновна от другите, че се поддадох на магията на Зейл.

— Ти изкупи вината си, като дойде при нас — отбеляза Лорън, стискайки ръката на Сали.

— Защо аз съм тук? — попита Рейдър. — Аз съм едва третият по важност в правосъдното министерство.

— Както видя, името ти не е в списъка, а преките ти началници са в него — отговори Сандекър. — Познавам теб и жена ти от години. Знам, че си почтен човек, който не може да бъде купен.

— Сигурно са правили опити — подметна Лорън.

Рейдър вдигна поглед към тавана, опитвайки да си спомни. После кимна.

— Да, преди две години. Разхождах кокер шпаньола си близо до дома си, когато една непозната жена… да, беше жена… тръгна до мен и ме заговори.

Сали се усмихна.

— С пепеляворуса коса, сини очи, около метър и седемдесет и пет висока, на килограми около шейсет. Хубава жена, с непринудено държание.

— Съвсем точно описание.

— Казва се Сандра Делейдж. Тя е главната администраторка на Зейл.

— Направо ли ти предложи пари? — попита Сандекър.

— О, не, не беше чак толкова груба — отвърна Рейдър. — Доколкото си спомням, започна със заобикалки. Какво съм щял да направя, ако спечеля от лотария, дали ми харесвала работата ми, дали били оценявани усилията ми. Ако съм можел да живея другаде освен във Вашингтон, кое място съм щял да избера. Очевидно пропаднах на изпита. Тя ме изостави на едно кръстовище и се качи в една минаваща кола, която спря за нея. Повече никой не ми е задавал подобни въпроси.

— От теб зависи да засилиш топката. Зейл и неговите приятелчета в картела на „Цербер“ трябва да бъдат спрени и предадени на правосъдието — каза Сандекър. — Ние сме изправени пред национален скандал с неизмерими пропорции.

— Откъде да почнем? — попита Рейдър. — Ако списъкът с подкупени служители на мадам Морс е верен, не мога просто да вляза в кабинета на главния прокурор и да съобщя, че го арестувам за взимане на подкуп.

— Направите ли го — вметна Лорън, — отборът на Зейл от убийци от „Вайпър“ ще се погрижи трупът ви да бъде намерен в река Потомак.

Сандекър кимна на Хирам Йегър, който отвори голям кашон и започна да раздава на всекиго прошнурован свитък документи, дебел няколко сантиметра.

— Като оползотворим разказа на мадам Морс и нашите собствени разследвания на престъпната империя на Зейл чрез компютърните средства на НЮМА, ще възбудим съдебно преследване с напълно неопровержими доказателства, с които да убедим честните служители какво трябва да се предприеме. — Той погледна Рейдър право в очите. — Да, вие трябва да сформирате екип от правосъдното министерство, на чиято лоялност можете да разчитате напълно, за да изградите непробиваем казус. Екип от хора, които няма да се плашат от заплахи. Ако Зейл заподозре и най-малкото нещо, той ще изпрати своя ударен отряд.

— Просто не мога да повярвам, че подобно нещо може да се случи в Америка.

— Много престъпни деяния се вършат зад фасадата на бизнеса и правителството, за които хората не знаят — вметна Лорън.

Рейдър се загледа мрачно в дебелия доклад пред себе си.

— Надявам се, че не отхапвам по-голям залък, отколкото мога да сдъвча.

— Можете да разчитате на пълно съдействие от страна на Конгреса — обеща му Лорън.

— Първата ни задача — каза Сандекър, като натисна няколко бутона на дистанционното управление, в резултат на което се спусна един монитор, изобразяващ залива Сан Франциско — е да попречим на въпросния петролоносач да срине половин Сан Франциско. — Той се обърна и погледна последователно Доувър, Гарнет и Джейкъбс, които още не бяха взимали думата в разговора. — Ето къде вие, господа, се вмествате в картината.

— Бреговата охрана няма да позволи на „Пасифик Чимера“ да навлезе в пристанището — заяви твърдо Доувър.

Сандекър кимна.

— Звучи просто, Еймос. Спирал си хиляди кораби, пренасящи всичко — от дрога и незаконно влизащи емигранти до контрабанда на оръжие. Но за да спреш един от най-големите супертанкери, ще ти е нужно нещо много повече от това да изстреляш куршум над носа му и да му заповядваш през рупор.

Доувър се засмя на Гарнет и Джейкъбс.

— Нали затова имаме представители на военноморските тюлени и морските разузнавачи край масата.

— Ти, разбира се, ще ръководиш операцията — продължи Сандекър. — Но ако капитанът на танкера пренебрегне заповедите да обърне и напусне залива, няма да ни останат много отворени пътища за действия. Корабът трябва да бъде спрян извън Голдън Гейт, но да се стреля по него и да се рискува да причини чудовищно голям разлив на петрол, това не бива да се допуска. Като крайна мярка от хеликоптер трябва да се спусне бойна група на борда, която да неутрализира екипажа.

— Къде е сега „Пасифик Чимера“? — попита Доувър.

Сандекър натисна друг бутон на дистанционното и на монитора се появи увеличена карта на океана на запад от Голдън Гейт. На нея се виждаше малко изображение на кораб, плаващ към брега на Калифорния.

— На приблизително деветстотин мили.

— Което значи, че разполагаме с по-малко от четирийсет и осем часа.

— Получихме ужасяващата новина от мадам Морс и конгресменката Лорън едва в първите часове на деня.

— Ще наредя на катерите на бреговата охрана да преградят пътя на петдесет мили от брега — заяви твърдо Доувър.

— А пък аз ще осигуря абордажна група от въздуха като подкрепление — увери го Джейкъбс.

— Моите „тюлени“ ще бъдат в готовност да се качат на борда от морето — добави на свой ред Гарнет.

Доувър погледна Гарнет със съмнение.

— Нима твоите момчета могат да се качат на борда на супертанкер от водата, докато той е в движение?

— Подобно нещо сме упражнявали много пъти — отвърна Гарнет с едва забележима усмивка.

— Това заслужава да се види — отбеляза Доувър.

— Е, дами и господа — заговори спокойно Сандекър, — дотолкова може да направи НЮМА по този проект. Ние ще помагаме за всичко, което ни бъде поискано, и ще предоставим събраните от нас доказателства, отнасящи се за пожара и умишленото потопяване на „Емърълд долфин“ и трагедията на „Голдън марлин“, но ние сме все пак научна океанографска агенция и не сме упълномощени да действаме като следователска агенция. Оставям на Уес и Лорън да подберат сигурен екип от патриоти, който да предприеме първия етап от тайното разследване.

— Това е работа само за нас — каза Лорън на Рейдър.

— Да — отвърна тихо Рейдър. — Някои хора в този списък са ми приятели. Ще остана самичък, когато всичко това свърши.

— Няма да сте единственият — подметна Лорън със суха усмивка. — Аз също имам приятели в списъка.

Доувър отмести назад стола си, стана и погледна Сандекър.

— Ще те държа в течение на всеки час как върви операцията.

— Ще ти бъда благодарен, Еймос, много благодарен.

Един по един те започнаха да напускат съблекалнята. Сандекър помоли Пит, Джордино и Руди Гън да останат. Преди да си тръгне, Йегър сложи ръка на рамото на Пит и му каза да се отбие в компютърната му зала в НЮМА, след като привърши тук.

Сандекър се отпусна на стола си и запали пура. Погледна Джордино раздразнително, очаквайки да го види също да запали една от специалните си пури, но Ал посрещна погледа му само с наставническа усмивка.

— По всичко личи, момчета, че сте извадени от останалата част на играта.

— Сигурен съм, че ти и Руди няма да ни оставите да седим на пейката твърде дълго — каза Пит, местейки поглед от Сандекър към Гън и обратно.

Гън нагласи очилата си.

— Изпращаме експедиция на север от Хавайските острови за изследване и проучване на широко разпространената смърт сред коралите. Искаме Ал да оглави разследването.

— А аз? — попита Пит.

— Надявам се да си запазил зимното си облекло от проекта „Атлантида“ — обади се Сандекър и направи гримаса. — Ще се върнеш на Антарктида, за да се опиташ да проникнеш през леда в широкото езеро, за което учените предполагат, че се намира под ледена покривка.

Израз на несъгласие премина по лицето на Пит.

— Разбира се, че ще се подчиня на нарежданията ти, адмирале, без да възразя. Но най-почтително те моля да дадеш на Ал и мен пет дни, за да изясним загадката около доктор Елмор Еган.

— Да продължите да търсите тайната му лаборатория ли?

— Нима знаеш?

— Имам си източници.

Кели, предположи мислено Пит. Старият дявол се правеше на съчувстващ чичо, докато я е закрилял от гангстерите на Зейл. Тя сигурно му е казала за тяхното търсене на материали за викингите и за загадъчната легенда за потъналата пещера.

— Силно вярвам, че е въпрос на национална сигурност да открием върху какво е работил доктор Еган до смъртта си, преди Зейл да ни е изпреварил.

Сандекър погледна Гън.

— Какво мислиш, Руди? Да им дадем ли на тия негодници пет дни да гонят вятъра?

Гън погледна над очилата си Пит и Джордино като лисица, наблюдаваща два койота.

— Мисля, че можем да се покажем великодушни, адмирале. Така и така, ще ни трябват най-малко пет дни, за да довършим оборудването и снабдяването на изследователските кораби, определени за проекта.

Сандекър изпусна кълбо синкав ароматен дим.

— Добре тогава. Руди ще ви информира къде и кога да се явите на борда на изследователския кораб. — После той смекчи грубия си тон и додаде: — Пожелавам ви късмет в търсенето. Аз също съм любопитен какво се е въртяло във въображението на доктор Еган.

Йегър седеше отпуснат на стола пред клавиатурата си с изпружени напред крака и разговаряше с Макс, когато Пит влезе при него.

— Искаше да дойда тук, Хирам.

— Да. — Йегър стана и извади коженото куфарче на Еган от един шкаф. — Идваш тъкмо навреме за поредния номер.

— Какъв номер?

— Изчакай само още три минути.

— Не те разбирам.

— На всеки четирийсет и осем часа, точно в един и петнайсет следобед, това куфарче прави фокуси.

— Пълни се с масло — предположи колебливо Пит.

— Точно така. — Йегър отвори куфарчето и направи като фокусник няколко кръга с дланта си над празната вътрешност. После го затвори и щракна закопчалките. Загледа стрелката за секундите на ръчния си часовник и започна да брои. След това каза: — Да перифразираме изтърканото клише: „Сега не го виждаш, сега го виждаш“. — Той внимателно откопча и отвори капака. Вътрешността беше пълна до два сантиметра под горния ръб.

— Знам, че не правиш черни магии — каза Пит, — тъй като същото нещо стана с Ал и мене, след като Кели ми даде куфарчето на борда на „Дийп инкаунтър“.

— Трябва да има някакъв номер или илюзия — каза объркан Йегър.

— Не е илюзия — възрази Пит. — Съвсем истинско е. — Той потопи пръст в маслото и го размаза с палец. — Като че ли няма триене. Мисля, че това е супермаслото на доктор Еган.

— Милиондоларовият въпрос е: откъде идва?

— Макс не го ли разгада? — попита Пит, отмествайки поглед към холографното изображение.

— Съжалявам, Дърк — отвърна Макс, — но и аз съм не по-малко озадачена от теб. Въртят ми се няколко предположения, които бих искала да проследя, ако Хирам не ме изключи, като си тръгне тази вечер.

— Стига само да обещаеш да не влизаш в поверителни или частни обекти.

— Ще се постарая да съм послушна. — Думите бяха изречени ясно, но в тона се долавяше нещо премълчано.

Йегър не сметна това за забавно. Макс неведнъж го бе въвличала в неприятности, като се вмъкваше някъде, където й беше забранил. Пит обаче не се сдържа и се разсмя.

— Съжалявал ли си някога, че не си създал Макс от мъжки пол?

Йегър имаше вид на човек в смокинг, паднал в канавка.

— Имаш късмет — рече той, — че си ерген. А аз трябва да се сражавам не само с Макс, но и със съпруга и две дъщери тийнейджърки вкъщи.

— Не го съзнаваш, Хирам, но си човек за завиждане.

— Лесно ти е да го кажеш. Никога не си допускал жена в живота си.

— Вярно е — призна замислен Пит. — Точно това никога не съм допускал.

44.

Пит нямаше представа, че дните му на самотно ергенуване бяха временно прекратени. Той се върна в хангара си и видя, че лукавото старче Сандекър беше изпратил охранителен отряд да патрулира наоколо, в безлюдната част на летището. Той не постави под съмнение грижата на адмирала за неговата безопасност. Колкото и да не чувстваше, че има нужда от такива мерки, въпреки отправените му от Зейл заплахи, все пак беше благодарен. Истинската причина обаче му стана ясна едва когато влезе в хангара и се качи в апартамента си.

От стереоуредбата му се носеше лека музика вместо предпочитания от него съвременен джаз. После долови аромата на кафе и уханието на жена. Надникна в кухнята и видя Сали Морс да разбърква съдържанието на няколко тенджери върху печката. Беше боса, с деколтирана рокля без ръкави.

Кой те е канил? Кой ти каза, че можеш да се настаняваш в моя собственост, сякаш е твоя? Кой те е пропуснал през охранителните системи? Всички тези въпроси запрепускаха в съзнанието му, но като морски инженер с добри обноски, той просто каза:

— Здравей, какво има за вечеря?

— „Бьоф Строганов“ — отговори Сали, като се обърна и му се усмихна. — Обичаш ли го?

— Едно от любимите ми ястия.

По разсеяното изражение на лицето му тя разбра, че той не е очаквал да я свари тук.

— Лорън Смит реши, че тук ще съм в по-голяма безопасност. Особено след като адмирал Сандекър постави охранителен пояс около хангара ти.

Получил отговор на въпросите си, Пит отвори шкафчето с напитки и си наля една чаша.

— Лорън ми каза, че пиеш текила, затова си позволих да направя „маргарити“. Надявам се, нямаш нищо против.

Въпреки че Пит предпочиташе да пие скъпата си текила само с лед, няколко капки сок от зелен лимон и сол на ръба на чашата, пропорцията на коктейла му хареса. Макар че този коктейл става по-хубав с по-евтина текила. Според него беше престъпление да се разреждат висококачествени твърди напитки със сладки. Той погледна отчаяно преполовената бутилка „Хуан Хулио силвър“ — качествена текила от сто процента синя агава. Но за да се покаже любезен, похвали Сали за вкуса на питието и се запъти към спалнята си, за да използва банята и да се преоблече в удобни къси панталони и памучна фланелка.

Спалнята му изглеждаше така, сякаш бомба бе избухнала в нея. Обувки и най-различни женски атрибути бяха разхвърляни по лакирания дървен под. Шишенца с лак за нокти и разни гримове бяха струпани върху тоалетката и нощните шкафчета. Защо жените винаги пускат дрехите си на пода, зачуди се той наум. Мъжете поне ги мятат върху стол. Той не можеше да повярва, че една-единствена жена може да създаде такъв хаос. В този момент чу глас да тананика в банята му.

Вратата беше притворена и той я побутна леко с крак. Кели стоеше пред полузамъгленото от пара огледало, загърнала тялото си с голяма хавлиена кърпа, а главата си — с друга, по-малка, и се гримираше. Забеляза празния поглед на Пит в огледалото и му се усмихна мило.

— Добре дошъл! Надявам се Сали и аз да не нарушаваме начина ти на живот.

— И на теб ли препоръчаха да останеш тук? — попита той.

— Лорън смята, че тук е по-безопасно за мен, отколкото при нея. На правителствените тайни квартири не можело да се разчита, тъй като Зейл имал внедрени хора в Министерството на правосъдието.

— За съжаление имам само една спалня. Надявам се ти и госпожа Морс да нямате нищо против да спите на едно легло.

— Не, то нали е двойно — отвърна Кели и се обърна отново към огледалото, за да продължи да се гримира, сякаш тя и Пит живееха заедно от години, — тъй че, нямаме проблем. — След малко добави: — Извинявай, може би искаш да се изкъпеш?

— Не се тревожи — отвърна Пит с крива усмивка. — Ще си взема някои дрехи и ще се изкъпя долу, в банята за гости.

Сали излезе от кухнята и се приближи до тях.

— Май ви притеснихме.

— Ще се справя — каза Пит и започна да пълни един сак с дрехи и принадлежности. — А вие, дами, се чувствайте като у дома си.

От сухия му тон Сали и Кели разбраха, че Пит не е особено въодушевен от натрапването им.

— Няма да ти се пречкаме — обеща Кели.

— Не ме разбирайте погрешно — каза Пит, усетил смущението им. — Вие не сте първите, които са се нанасяли тук и са използвали леглото ми. Обожавам жените и дори обожавам любопитството им. Аз съм от старата школа, която ги издига на пиедестал, тъй че не ме смятайте за някой досаден стар мърморко. — Той млъкна и се усмихна. — Всъщност ще ми е много приятно да имам около себе си две прелестни създания като вас, които ще ми готвят и ще чистят къщата.

После той излезе от спалнята и слезе по витата стълба към циментовия под на хангара.

Сали и Кели го проследиха безмълвно с погледи. После се обърнаха, спогледаха се и избухнаха в смях.

— Боже мой! — възкликна Сали. — Ама той истински ли е?

— Повярвай ми, този човек е голяма работа.

Пит си приготви „дом“ в железопътния вагон „Пулман“, който стоеше върху релси до едната стена на хангара. Тази реликва, с която се бе сдобил от една спасителна операция в река Хъдсън преди няколко години, той използваше като жилище за гости, когато познати и приятели оставаха да нощуват при него. Джордино също често пренощуваше тук, когато искаше да вземе акъла на някоя от орляка си от приятелки. Жените намираха луксозния античен железопътен вагон за много екзотично място за прекарване на романтични вечери.

Пит тъкмо излезе от кабинковия душ и започна да се бръсне, когато вътрешният телефон във вагона иззвъня. Той вдигна слушалката и каза само:

— Ало!

— Дърк! — избоботи гласът на Сейнт Джулиан Пърлмутър в ухото му. — Как си, момчето ми?

— Добре съм, Сейнт Джулиан. А ти?

— Имам новини от Амиен, Франция. Прекарах деня в разговори с изследователите на Жул Верн. Утре имам среща с доктор Пол Ереу, президента на Общество „Жул Верн“. Той любезно ми разреши да се поровя в архивите на Обществото, които се намират в къщата, където Верн е живял и писал до смъртта си през 1905 година. Верн е бил удивителен човек, казвам ти. Не го знаех. Истински ясновидец. Той, разбира се, поставя основите на жанра „научна фантастика“, но освен това и предвижда полетите до луната, подводници, които могат да обикалят земното кълбо под вода, слънчевото отопление, ескалаторите и движещите се пътеки, триизмерните холографни изображения… Представяш ли си, той пръв говори за всичко това! И още: предвидил е, че астероиди и комети ще се блъснат в Земята и ще причинят огромна разруха.

— Попадна ли на нови разкрития за капитан Немо и „Наутилус“?

— Не, нищо повече от онова, което е описал в „Двайсет хиляди левги под водата“ и „Тайнственият остров“.

— Последният е продължението, нали? В него се разказва какво става с Немо след потъването на „Наутилус“ във водовъртеж край норвежкия бряг.

— Да. „Двайсет хиляди левги под водата“ излиза през 1869 година във вид на поредица в списание. „Тайнственият остров“, публикуван през 1875 година, разказва историята и биографията на Немо. От онова, което научих от изследванията на доктор Еган върху творчеството на Верн, си направих извода, че той като че ли е бил пленен от автора, създал образа на Немо и подводницата му. Еган трябва да е вярвал, че Верн е имал изключително богато въображение. Според мен Еган е мислел, че Верн е сътворил историята на базата на действително съществувал човек.

— Ще знам повече след няколко дни — каза Пърлмутър. — Но не храни големи надежди. Разказите на Жул Верн, колкото и изключително умно да са написани, са все пак измислица. Капитан Немо може и да е бил един от най-великите образи в литературата, но в действителност той не е бил нищо повече от предшественика на побъркания учен, стремящ се настоятелно да отмъщава за минали неправди. Благородният гений се проваля.

— И все пак — настоя Пит, — за Верн да създаде техническо чудо като „Наутилус“, представяйки си го в собственото си съзнание, е направо невероятно. Освен ако Жул Верн не е бил Леонардо да Винчи на своето време, той трябва да е получавал технически съвети, надхвърлящи далече всичко онова, което се е смятало за реално осъществено през 1869 година.

— Като от истинския капитан Немо ли например? — попита цинично Пърлмутър.

— Или някой като неговия инженерен гений — отвърна сериозно Пит.

— Ти не признаваш истинския гений — каза Пърлмутър. — Може и да събера някои нови сведения от архивите, но не залагам на това какъв ще е резултатът.

— Много отдавна съм чел книгите му — каза Пит, — но си спомням, че Немо беше загадъчният мъж в „Двайсет хиляди левги под водата“ и че едва към края на „Загадъчният остров“ Верн прониква в душата на капитана.

— Глава шестнайсета — припомни му Пърлмутър. — Немо е роден син на раджа от Индия. Принц Дакар, както е бил кръстен, бил изключително надарено и интелигентно дете. Верн го описва, че после става красив младеж, несметно богат и изпълнен с омраза към англичаните, които завладели страната му. С течение на годините жаждата му за мъст повлиява на начина му на мислене, особено след като застава начело на въстание в Сепой през 1857 година. В знак на отмъщение английски агенти пленяват и убиват баща му, майка му, съпругата и двете му деца. През годините, докато тъгувал за загубата на семейството и родината си, той се отдал на изучаването на морското инженерство. На един далечен необитаем остров в Тихия океан той използвал богатството си, за да построи корабостроителница, където сътворил „Наутилус“. Верн пише, че Немо впрегнал в работа електричеството много преди Тесла и Едисън да построят техните генератори. Двигателите на подводницата я движели безкрайно, без да имало нужда от дозареждане или регенерация.

— Започвам да се питам дали Верн не е предвидил магнитохидродинамичните двигатели на доктор Еган.

— След като завършил подводния си съд — продължи Пърлмутър, — той събрал доверен екипаж и изчезнал под водата. После, през 1867 година, качил на борда трима корабокрушенци, паднали от американска военна фрегата, която той атакувал. Те записали тайното му съществуване и пътували с него под вода из света. Корабокрушенците — един професор, прислужникът му и един канадски рибар — избягали, когато „Наутилус“ била подета от силен водовъртеж и Немо изчезнал. До навършването му на шейсет години екипажът му умрял и той бил погребан в коралово гробище под водата. Останал сам с любимата си подводница, Немо прекарал последните си години в пещера под вулкан на остров Линкълн. След като спасил корабокрушенците от пиратите на острова и им помогнал да си тръгнат и отплават за дома, той умрял от естествена смърт. След това вулканът изригнал и остров Линкълн потънал под водата, погребвайки капитан Немо и изключителната му подводница „Наутилус“ в дълбините, където и до днес лежат останките им в измислената история.

— Но дали наистина е била измислена — изрече гласно размишленията си Пит, — или е била базирана на истинска?

— Никога няма да ме убедиш, че Немо е бил нещо повече от плод на въображението на Верн — отвърна Пърлмутър с тих авторитетен глас.

Известно време Пит не проговори. Той не се заблуждаваше. Просто преследваше сенки.

— Ако знаех само какво е открил доктор Еган за викингите и капитан Немо — рече той най-накрая.

Пърлмутър въздъхна търпеливо.

— Не виждам връзка между две толкова различни теми.

— Еган е бил фанатик и към двете. Не знам защо, но не мога да не чувствам, че те са свързани една с друга.

— Съмнявам се той да е открил някакви неизвестни досега факти и по едната, и по другата тема. Не и нещо, което вече да не е вписано в летописите.

— Сейнт Джулиан, ти си истински циник.

— Аз съм историк и не вписвам хронологически, нито публикувам нещо, което не мога да документирам.

— Приятно ти прекарване сред прашните архиви — подметна весело Пит.

— Нищо не ме въодушевява повече от това да открия нов поглед върху историята на някой забравен бордов дневник или писмо. Освен, разбира се, вкуса на добро вино. Или на вкусно ястие, приготвено от голям готвач.

— Разбира се — усмихна се Пит на себе си, представяйки си едрото тяло на Пърлмутър, което беше пряк резултат от прекомерно хранене и пиене.

— Ще ти се обадя веднага щом попадна на нещо интересно.

— Благодаря ти. — Пит остави слушалката на мястото й и в този момент Сали Морс му извика от балкона, че вечерята е готова. Той също й подвикна, че идва, но не излезе веднага от пулмановия вагон.

Сега, когато му бе отнета ролята в операцията за прекратяване дейността на Къртис Мърлин Зейл, на смъртоносната организация „Вайпърс“ и на картела „Цербер“, Пит се чувстваше изгубен, без посока. Не беше в характера му да стои със скръстени ръце и да наблюдава отстрани. Беше излязъл от пътя и сега ужасно му се искаше да беше завил по-рано и да беше поел по онзи, който бе подминал.

45.

Кабинетите на „Цербер“ във Вашингтон се намираха в просторно имение, построено за заможен сенатор от Калифорния през 1910 година. Разположено върху десет акра земя в покрайнините на Бетезда и заобиколено от висок тухлен зид, обрасъл с пълзящо растение, превърнатото в административна сграда имение нямаше спартански кабинети за инженерите, учените или геолозите на корпорацията. Четирите етажа с разкошни апартаменти бяха предназначени за корпоративни адвокати, политически анализатори, високопоставени лобисти и влиятелни бивши сенатори и конгресмени, които до един работеха за затягане хватката на Зейл около правителството на Съединените щати.

В един часа сутринта един фургон, рекламиращ електрически предприемач, спря пред портала и веднага бе пропуснат да мине. Имението имаше силна охрана. Двама пазачи стояха в караулката пред предния портал, а други двама патрулираха в района с полицейски кучета. Фургонът спря на паркинга, намиращ се близо до портала. Едър чернокож мъж тръгна към входа на сградата, носейки дълга кутия с флуоресцентни осветителни тръби. Подписа се в книгата за посетители на пропуска и взе асансьора за четвъртия етаж, където слезе и тръгна по застлания с ръчно тъкани персийски килими под от тиково дърво. В преддверието на просторния кабинет в дъното на коридора нямаше секретарка. Тя си беше тръгнала преди час. Мъжът подмина празното й бюро и влезе направо през отворената врата на кабинета.

Къртис Мърлин Зейл седеше на голям кожен стол и изучаваше сеизмичните доклади на геолога за откритите по-рано нефтени и газови находища в Айдахо. Той не вдигна глава при влизането на предприемача. Последният, вместо да инсталира осветителните тръби, седна най-дръзко на стола от другата страна на бюрото. Едва тогава Зейл погледна в тъмните злобни очи на Оно Канай.

— Подозрението ти потвърди ли се? — попита Канай.

Зейл се усмихна самонадеяно.

— Нищо неподозиращата риба се хвана на въдицата.

— Мога ли да зная коя е тя?

— Сали Морс от „Юкон ойл“. Започнах да се съмнявам в нейното посвещаване на каузата още когато повдигна въпроси за плановете ни да врежем супертанкера в сърцето на Сан Франциско.

— Мислиш ли, че е уведомила властите?

— Сигурен съм в това. Самолетът й не отлетя обратно за Аляска, а за Вашингтон.

— Оръдие без надзор в столицата може да стане опасно.

Зейл поклати глава.

— Тя няма документи. Разчита само на думите си. Нищо не може да бъде доказано. Тя едва ли подозира, че ни направи огромна услуга, като стана ренегатка и предателка.

— Ако свидетелства пред Конгреса… — Канай не довърши мисълта си.

— Ако се справиш с работата си, тя ще претърпи злополука, преди да бъде разпитана.

— Дали правителството я е затворило в безопасна квартира?

— Нашите източници в Министерството на правосъдието казват, че не знаят местонахождението й.

— Имаш ли представа къде може да бъде открита?

Зейл сви рамене.

— Засега, не. Сигурно се крие при познати.

— В такъв случай няма да е лесно да я намерим.

— Аз ще разбера къде е вместо теб — обеща уверен Зейл. — Пуснал съм над сто наши хора да я търсят. Въпрос е само на часове.

— Кога би трябвало да даде показания пред комисията?

— Едва след три дни.

Канай остана удовлетворен от отговора.

— Предполагам, всичко е в готовност — продължи Зейл. — Да няма нещо недогледано, нито непредвидени проблеми.

— Не очаквам да има. Планът ти е блестящ. Операцията е изпипана до най-малката подробност. Не виждам място за провал.

— Екипът ти от „Вайпър“ на борда ли е?

— Всички са там освен мен. Хеликоптер ме чака да ме стовари на танкера, когато се отдалечи на стотина мили от брега. — Канай си погледна часовника. — Ако ще ръководя последните приготовления, трябва да тръгвам.

— Военните няма да спрат танкера, нали? — попита с надежда Зейл.

— Опитат ли се, доста ще си изпатят.

Двамата станаха и се ръкуваха.

— Късмет, Оно! Когато се срещнем отново, нови ръце ще дърпат конците на американското правителство.

— А ти къде ще бъдеш по време на масовата сеч утре?

По устните на Зейл се появи остра усмивка.

— Ще свидетелствам пред конгресменката Смит.

— Мислиш ли, че тя знае за проектите ти за родно производство на нефт?

— Сали Морс като нищо й е разкрила плановете ни. — Зейл се обърна и се загледа през прозореца в блещукащите светлинки и облените в светлина паметници в столицата. — Утре по същото време това няма да има никакво значение. Общественото негодувание срещу вносни петрол и газ ще залее страната като огромна вълна и всяка съпротива срещу „Цербер“ ще бъде пометена.

Когато Лорън влезе в стаята за изслушване в конгресната сграда, остана изумена, като видя, че масата, запазена за повиканите с призовки да се явят пред оглавяваната от нея комисия, е празна. Нямаше армия от корпоративни адвокати от „Цербер“, нито взвод от директори на компании или други служители.

Къртис Мърлин Зейл седеше сам зад масата.

Пред него не се виждаха никакви документи или бележници. Нямаше и кожено куфарче на пода до краката му. Той просто си почиваше удобно на стола, облечен в безупречно ушит костюм, и се усмихваше на членовете на Конгреса, когато влизаха един по един и сядаха зад масите, разположени на едно ниво по-високо от пода. Погледът му се отмести към Лорън, когато тя седна и остави свитък документи върху бюрото си. Тя улови погледа му и мигом се почувства омърсена. Въпреки приятната му външност и елегантното му облекло, тя възприе Зейл като противен човек, като отровна змия, препичаща се на слънце върху камък.

Погледът й пробяга из стаята, за да види дали членовете на комисията са заели местата си и са готови за заседанието. Размени поглед с Ленард Стърджис, който й кимна учтиво, но лицето му остана напрегнато, сякаш го подозираха, че ще претупва отгоре-отгоре задължението си да задава неудобни въпроси на Зейл.

Лорън каза няколко встъпителни думи преди започването на процедурата на разследване, после благодари на Зейл, че се е отзовал на призовката.

— Вие, разбира се, съзнавате, че имате привилегията да се явите с адвокат — додаде тя.

— Да — отвърна той със спокоен глас, — но в духа на пълното съдействие, седя тук в готовност да отговарям изчерпателно на всеки ваш въпрос.

Лорън погледна големия стенен часовник на отсрещната стена. Той показваше 9:10 часа.

— Процедурата може да продължи почти цял ден — уведоми тя Зейл.

— Аз съм на ваше разположение колкото е необходимо — отвърна Зейл все тъй спокоен.

Лорън се обърна към конгресменката Лорейн Хоуп от Тексас.

— Госпожо Хоуп, ще бъдете ли така любезна да започнете разследването?

Лорейн Хоуп, пълна чернокожа жена от Галвестоун, кимна и откри процедурата. Лорън знаеше, че името на Хоуп не беше в списъка на подкупените от „Цербер“, но не беше сигурна какво е отношението на Хоуп към компанията. До момента проучванията й бяха умерени и привидно независими. Но това щеше скоро да се промени сега, когато стоеше лице в лице със самия Зейл.

— Господин Зейл, наистина ли поддържате мнението, че Съединените щати ще забогатеят много повече, ако започнат да произвеждат роден петрол и няма да имат нужда от вносен суров петрол от Средния изток и Латинска Америка?

О, боже, възкликна мислено Лорън, тя налива вода право в мелницата му!

— Нашата зависимост от вносен петрол — започна Зейл, — пресушава икономиката ни. За изминалите петдесет години ние разчитаме на благоволението на страните от ОПЕК, които си играят с пазарните цени, както си искат. Техният коварен заговор е да вдигат цената на барел петрол с два долара, после да я смъкват с един. Увеличаването с два долара и намаляването с един поддържа бавното покачване на цената и води дотам, че скоро ще почнем да гледаме към почти шейсет долара за всеки внесен барел. Цените на газовите помпи са направо оскърбителни. Превозваческите компании и шофьорите им, които имат собствени товарни коли, са на загуба. Цените на самолетните билети скочиха до небето поради по-високите цени на реактивното гориво. Единственият начин да се спре тази лудост, която накрая ще съсипе страната ни, е да разработим собствени находища и да не разчитаме на вносен петрол.

— Има ли достатъчно подземни запаси, които да задоволят нуждите на Америка и, ако има, за колко време? — попита го Лорейн Хоуп.

— Да — отвърна Зейл, — има повече от достатъчно петрол в континенталните Съединени щати и Канада, плюс офшорни находища, с които Северна Америка може да се самозадоволява напълно през следващите петдесет години. Мога да ви съобщя също, че огромните нефтоносни шисти в Колорадо, Уайоминг и Монтана ще бъдат готови да започнат да преработват суров петрол още през следващата година. Само този факт ще ни опази да станем отново зависими от вносен петрол. А по-нататък, към средата на века, може би технологията ще усъвършенства алтернативни източници на мощност.

— Да не би да искате да кажете, че от страна на еколозите няма да има възражения срещу разработването на нови находища? — попита Лорън.

— Протестите на еколозите прекалено се раздуват — отвърна Зейл. — Ако изобщо е имало животни, загинали вследствие на поставяне на нефтени сонди или нефтопроводи, то броят им е бил незначителен. Миграционните пътища могат да бъдат изместени от експерти по дивия животински свят. Нито на земята, нито на небето няма замърсяване, което да се дължи на сондажните работи. И най-важното, като държим далече от бреговете ни вносния петрол, ние можем да предотвратим трагедии от рода на онази, сполетяла „Ексон Валдес“ и други нефтени разливи, отразили се зле на страната ни през последните няколко години. Такава заплаха повече няма да ни грози, тъй като няма да има нужда от танкери, които да доставят нефт в Съединените щати.

— Привеждате убедителни аргументи — вметна конгресмен Стърджис. — Аз например подкрепям идеите ви. Винаги съм бил противник на изнудването от страна на чуждестранните петролни картели. Ако американските нефтени компании са в състояние да задоволяват нуждите на страната ни, без да напускат бреговете ни, аз заставам на ваша страна.

— А какво ще кажете за компании, които извличат петрол от разни места в света и го докарват до нашите пристанища и рафинерии? — попита Лорън. — Ако техният поток към Съединените щати се пресече, има вероятност те да фалират.

Зейл не се показа нито за миг притеснен.

— Те просто ще трябва да продадат продукцията си на други страни.

Въпросите получиха отговорите си. По всичко личеше, забеляза Лорън, че Зейл с нищо не може да бъде сплашен. Той знаеше много добре, че трима-четирима членове от комисията са негови хора и затова чувстваше, че владее положението. Като се изключеха няколкото крадешком хвърлени погледа към ръчния си часовник, той изглеждаше напълно спокоен.

Лорън също поглеждаше често към стенния часовник. Улавяше се, че й е трудно да не мисли за бедствието, което щеше да сполети Сан Франциско, и се запита в себе си дали бреговата охрана и специалните части ще могат да го предотвратят навреме. Особено я обезсърчаваше фактът, че не може да заяви на Зейл, че знае какво крои и да го обвини предварително в опит да извърши масово убийство.

46.

Морската повърхност се вълнуваше и движеше във вид на безкрайна формация. По нея „зайчета“ нямаше и браздите на надигащите се вълни приличаха на браздите на разорана нива. Странна тишина се беше слегнала над водната шир. Лека мъгла над вълните приглушаваше всеки звук от неспокойната вода и звездите, клонящи към западния хоризонт, едва се виждаха. Светлините на Сан Франциско блещукаха като кремав облак на фона на тъмното небе на изток.

Беше един час преди зазоряване, когато катерът на бреговата охрана „Хюрън“, плаващ на пълен ход, пресрещна огромния супертанкер „Пасифик троуджън“ на двайсет морски мили от Голдън Гейт. Два хеликоптера на бреговата охрана надвиснаха над огромния кораб, придружени от последното допълнение към базовата морска пехота — хеликоптера „Гошок“, превозващ капитан Гарнет и неговия разузнавателен отряд от 30 морски пехотинци. Бърз, брониран патрулен катер на сухопътните войски следваше танкера зад кърмата му. На борда му бяха капитан трети ранг Майлс Джейкъбс и неговият отряд от „тюлени“ от ВВС, готови да изстрелят абордажните куки, закачени за стълби, върху широката палуба на танкера.

Вицеадмирал Еймос Доувър, който щеше да ръководи абордажната операция, стоеше изправен с бинокъл пред очите си.

— Много е голям. Дълъг е колкото футболно игрище.

— Да, това е свръхогромен танкер за суров нефт — отбеляза капитанът на катера на бреговата охрана, Бък Комптън. През двайсет и трите си години служба Комптън беше обиколил света като корабоводител на катери, като извършваше спасителни акции в бурни морета или спираше кораби, които превозваха незаконни емигранти или наркотици.

— Нямаше да знам, че осемдесет процента от масата му е под водолинията му. Според техническите му характеристики той може да превозва над шестстотин хиляди тона петрол.

— Не ми се ще да съм в радиус от десет мили от него, когато товарът му от петрол се взриви.

— По-добре да се взриви тук, отколкото в Сан Франциско.

— Капитанът му не прави никакви опити да се спотаи в залива — каза тихо Доувър. — Всичките му светлини, от носа до кърмата, са включени. Като че ли иска да демонстрира присъствието си — каза той и свали бинокъла си. — Странно е, че известява пристигането си толкова очебийно.

Както оглеждаше танкера, Комптън ясно видя как корабният готвач изхвърли куп зеле в морето, което накара чайки да се стрелнат към водата, разпенвана от огромния корпус.

— Плаши ме този кораб — отбеляза той.

Доувър се обърна към радиста си, който стоеше наблизо с преносима радиостанция, включена към високоговорителя на мостика.

— Свържи се с нашите хеликоптери и ги питай дали забелязват някакви враждебни действия.

Радистът изпълни нареждането и зачака отговор. След малко по високоговорителя се разнесе глас:

— Адмирал Доувър, тук лейтенант Хукър от Преследвач номер едно. Освен моряците, които, както се вижда, проверяват тръбните фитинги, и корабния готвач, палубата изглежда пуста.

— А кормилната рубка? — попита Доувър.

Съобщението бе предадено и отговорът дойде бързо.

— Крилото на мостика е празно. Доколкото мога да видя през прозорците на мостика, вътре има двама офицери на вахта.

— Предай наблюденията си на капитан Гарнет и капитан Джейкъбс и им кажи да бъдат в готовност. Ще спра танкера.

— Той има екипаж от петнайсет офицера и трийсет матроса — поясни Комптън, гледайки компютърните данни за танкера. — С английска регистрация е. Това означава, че ще се надигне огромна врява, ако се качим без съответното разрешение на кораб, плаващ под чужд флаг.

— Това е проблем на Вашингтон. Ние изпълняваме стриктните заповеди да се качим на борда му.

— Поне докато ти и аз излезем от затруднение.

— Хайде, каяк, изпълни си задълженията.

Комптън взе предавателя от ръцете на радиста.

— До капитана на „Пасифик троуджън“. Говори капитанът на катера на бреговата охрана „Хюрън“. За къде плавате?

Капитанът на супертанкера, който се намираше в кормилната рубка, докато корабът му се приближаваше до американския бряг, отговори почти веднага.

— Тук капитан Дон Уолш. На път сме към офшорните нефтени съоръжения край нос Сан Педро.

— Точно такъв отговор очаквах — измърмори под носа си Доувър. — Кажи му да легне на дрейф.

Комптън кимна.

— Капитан Уолш, тук капитан Комптън. Моля, легнете на дрейф, за да се качим на борда за проверка.

— Толкова ли е необходимо? — попита Уолш. — Спирането ни ще струва на компанията загуба на време и пари и ще наруши графика ни.

— Моля, подчинете се — настоя Комптън с авторитетен глас.

— Корабът плава дълбоко във водата — отбеляза Доувър. — Сигурно танковете му са препълнени с петрол.

Капитан Уолш не потвърди нищо, но след минута Доувър и Комптън видяха, че дирята на танкера, която оставяха гребните му винтове, започна да намалява. Носът му продължи да прави пяна, но и двамата мъже знаеха, че спирачният път на плавателен съд с такава огромна маса не е по-къс от една миля.

— Нареди на капитан Джейкъбс и капитан Гарнет да се качат на борда му с техните ударни групи.

Комптън погледна Доувър с почуда.

— Не искаш ли да изпратим абордажна група от „Хюрън“?

— Ония там са по-добре екипирани за съпротива от нашите момчета — отвърна Доувър.

Комптън подаде командата и заедно с Доувър застана да наблюдава как пилотът спусна хеликоптера на морската пехота над кърмата на супертанкера и мина с тупкащите му лопати над надстройката, стараейки се да не закачи радарната мачта и димохода. После увисна във въздуха за минута, докато Гарет огледа палубата за някакви признаци на враждебност. Като се увери, че огромната палуба е чиста, той направи знак с ръка на пилота да кацне на открито място на палубата пред надстройката.

Ниско долу във водата патрулният катер на Джейкъбс се доближи до корпуса непосредствено зад кърмата. От пневматична пушка бяха изстреляни абордажни куки, които се забиха във фалшбордовете. „Тюлените“ бързо се покатериха по въжените стълби и се пръснаха из палубата, придвижвайки се към главната надстройка с приготвени за стрелба оръжия. Освен един изплашен матрос друг признак на живот наоколо нямаше.

Няколко мъже, под командата на Джейкъбс, намериха велосипеди, използвани от моряците и ги яхнаха, за да патрулират огромната палуба и тунелите с петролните танкове, за да търсят взривни вещества. Гарнет раздели мъжете си, като част от тях прати долу, в машинното отделение, а другите поведе към кърмовата надстройка. След като постави под охрана екипажа, продължи с останалите към кормилната рубка. Когато Гарнет стъпи на мостика, капитан Уолш се втурна към него с изписано по лицето му възмущение.

— Какво значи всичко това? — попита той. — Вие не сте от бреговата охрана.

Гарнет не го удостои с внимание и заговори по портативната си радиостанция.

— Адмирал Доувър, тук Първи отряд. Жилищните помещения на екипажа и кормилната рубка са под наш контрол.

— Капитан Джейкъбс? — прозвуча гласа на Доувър. — Докладвайте за Втори отряд.

— Все още ни остава да покрием пространство — отговори Джейкъбс. — Но в отсеците за течни товари, които проверихме, няма никакви взривни вещества.

Доувър се обърна към Комптън.

— И аз се качвам.

Една лодка беше спусната във водата и адмирал Доувър тръгна с нея към танкера, откъдето хората на Гарнет бяха спуснали задбордната стълба на пилота на хеликоптера. Доувър се качи на палубата и се запъти направо към мостика, където завари вбесения Уолш.

Капитанът на „Пасифик троуджън“ не скри изненадата си, че вижда адмирал от бреговата охрана на кораба си.

— Настоявам да узная какво става, по дяволите? — почти кресна Уолш на Доувър.

— Получихме сигнал, че корабът ви превозва взривни вещества — отвърна Доувър. — Затова правим рутинна проверка, за да установим истината.

— Взривни вещества! — избухна Уолш. — Да не сте полудели? Та това е петролоносач! Никой разумен човек не би качил взривни вещества на борда му.

— Точно това смятаме да установим — отвърна спокойно Доувър.

— Сигналът ви е абсурден. Откъде е дошъл?

— От много високопоставен служител на една от петролните компании на „Цербер“.

— Какво общо има „Цербер“ в случая? „Пасифик троуджън“ принадлежи на английската корабоплавателна компания „Берик“. Ние превозваме петролни и химически продукти за голям брой чуждестранни клиенти от цял свят.

— Чий петрол превозвате сега? — попита Доувър.

— На „Зандак ойл“ в Индонезия.

— Откога „Берик“ превозва петрол за „Зандак“?

— Повече от двайсет години.

— Докладва Първи отряд — намеси се гласът на Гарнет по радиостанцията на Доувър.

— Адмирал Доувър слуша.

— Не намираме никакви следи от взривни устройства в машинното отделение, нито в кърмовата надстройка.

— Добре — отвърна Доувър. — Идете да помогнете на капитан Джейкъбс. Той има да покрива много по-голяма територия.

Цял час мина, докато ядосаният капитан Уолш крачеше насам-натам из мостика, тъй като знаеше, че с всяка изминала минута закъснение компанията му губеше хиляди долари.

Капитан Комптън се прехвърли от „Хюрън“ на танкера и също се качи на мостика.

— Преливам от нетърпение — усмихна се той. — Надявам се да нямате нищо против идването ми да видя как вървят нещата тук.

— Не вървят — отвърна отчаяният Доувър. — Засега няма и следа от взривни вещества или детониращи устройства. Капитанът и екипажът не се държат като хора, тръгнали на самоубийствена мисия. Започвам да се опасявам, че сме били изиграни.

Двайсет минути по-късно Джейкъбс докладва:

— Корабът е чист, адмирале. Никъде не открихме следи от взривни материали.

— Е, видяхте ли! — избухна Уолш. — Нали ви казах! Вие сте луди.

Доувър нямаше никакво намерение да успокоява ядосания капитан на танкера. Той започваше да натрупва огромни съмнения относно искреността на Сали Морс. Но в същото време почувства и дълбоко облекчение от факта, че корабът няма никакво намерение да взриви половината Сан Франциско.

— Извинете, че нахлухме така и ви забавихме — обърна се той към Уолш. — Тръгваме си.

— Бъдете сигурни, че правителството ми ще отправи протест срещу вашето — отвърна гневно Уолш. — Нямате никакво законно право да спирате кораба ми и да се качвате на борда.

— Приемете моите извинения за създаденото ви неудобство — каза Доувър е искрено съжаление. После, докато двамата с Комптън излизаха от мостика, той му прошепна тихо: — Хич не ми се ще да видя лицата на всички във Вашингтон, когато ги уведомя, че са били подведени.

47.

Пит седеше зад бюрото си и го разчистваше от документацията, свързана с работите на НЮМА, преди да отпътува за фермата на Елмор Еган в Ню Джърси, когато адмирал Сандекър нахлу в кабинета му, минавайки като хала покрай секретарката му Зери Пошински. Пит го погледна изненадан. Когато адмиралът искаше да обсъжда задачи на НЮМА, той винаги викаше директора си за специални проекти за разговор в своя кабинет. А щом идваше тук, значи нещо силно го бе обезпокоило. Устните на адмирала бяха стиснати под острата му брадичка, властните му сини очи излъчваха притеснение.

Преди Пит да каже дума, Сандекър изрече през зъби:

— Зейл ни е пратил за зелен хайвер.

— Моля? — попита объркан Пит.

— „Пасифик троуджън“ дойде празен. Адмирал Доувър току-що докладва. На борда на танкера няма никакви взривни вещества. Корабът бил чист, капитанът и екипажът изглеждали напълно невинни, по нищо не личало, че се готвят да разрушат крайморската част на Сан Франциско. Или сме били изпързаляни, или Сали Морс е халюцинирала.

— Аз вярвам на Сали. Според мен по-скоро сме били изпързаляни.

— С каква цел?

Пит се замисли, преди да отговори.

— Зейл е хитър като чакал. Една от вероятностите е, че е напълнил главата на Сали с измислена история, знаейки, че тя е склонна на измяна и ще предупреди правителството. Използвал е старият номер на магьосника, който размахва едната ръка, за да отвлече вниманието на публиката, докато с другата извършва трика си — заяви той и заби поглед в Сандекър. — Мисля, че той крие друго бедствие в ръкава си.

— Добре. Ще се съглася с теб, но докъде води това?

— Разчитам на Хирам Йегър и Макс да дадат отговора — отвърна Пит, като стана, заобиколи бюрото и се отправи към вратата.

Йегър изучаваше страниците на презокеанските банкови сметки, в чиито компютризирани архиви Макс бе проникнала, докато проследяваше незаконните възнаграждения и подкупи на близо хиляда членове на американското правителство. Общата сума беше астрономическа.

— Сигурна ли си в сбора, Макс? — попита Йегър изумен. — Направо е невероятно.

Холографната фигура на Макс сви рамене.

— Направих всичко, каквото можах. Сигурно има поне петдесет или повече, които още не съм проследила. Защо питаш? Изненадват ли те сумите?

— Двайсет и един милиард и двеста милиона долара може и да не ти се струват много пари, но за един беден компютърен техник това е несметна сума.

— Едва ли мога да те нарека „беден“.

Пит, следван на две крачки зад него от Сандекър, нахълта в стаята на Йегър така, сякаш бик го беше подгонил.

— Хирам, двамата с адмирала имаме нужда от теб и Макс да направите ново проучване възможно най-бързо.

Йегър вдигна поглед и видя тревогата в очите на двамата.

— Аз и Макс сме на ваше разположение. Какво искате да търсим?

— Провери всички кораби, които са пристигнали и ще пристигнат до следващите десет часа в главните пристанища на страната, като наблегнеш предимно на супертанкери.

Йегър кимна и се обърна към Макс.

— Чу ли?

Макс се усмихна омайващо.

— Ще се върна при вас след шейсет секунди.

— Толкова скоро? — възкликна Сандекър, който винаги гледаше с благоговение на потенциала на Макс.

— Тя все още не ме е проваляла — отвърна Йегър с многозначителна усмивка.

Докато изображението на Макс бавно започна да избледнява и изчезва, Йегър подаде на Сандекър резултатите от последното проучване.

— Ето ги. Не са напълно завършени още. Но повече от деветдесет процента от проучените са имена, офшорни банкови сметки и сумите от депозитите на онези, които Къртис Мърлин Зейл и неговите приятели от „Цербер“ са подкупили.

Сандекър прегледа цифрите и вдигна глава изумен.

— Нищо чудно, че Зейл е сложил в малкото си джобче толкова много високопоставени лица. Сумите, които е платил, се равняват на целия бюджет на НЮМА за сто години.

— Бреговата охрана и специалните части успяха ли да попречат на танкера да влезе в залива на Сан Франциско — поинтересува се Йегър, все още неуведомен за събитията.

— Зейл ни направи на глупаци — отвърна рязко Сандекър. — Корабът наистина превозва петрол, но на борда му не е имало никакви взривни вещества и той е продължил по пътя си към определеното по график котвено място в южната част на залива.

Йегър отмести поглед към Пит.

— И ти мислиш, че корабът е бил само примамка, така ли?

— Сигурен съм, че това е план на Зейл. Онова, което ме безпокои от самото начало, е изключително дълбокото газене на натоварен догоре танкер с размерите на „Пасифик троуджън“. Дъното на залива, опасващ Сан Франциско, е прекалено плитко за огромен кораб като него. Той ще заседне много преди да се е доближил до брега.

— Значи обмисляш варианта, че Зейл ще изпрати друг танкер в друго пристанище — предположи Йегър.

Всички замълчаха, когато на екрана се появи женското изображение на Макс.

— Мисля, че открих онова, което вие, господа, търсите.

— Провери ли всички супертанкери, влизащи във вътрешните ни пристанища? — попита нетърпеливо Сандекър.

— Има няколко много големи транспортни кораби за суров петрол, влизащи в няколко пристанища, но от суперголемите един плава за Луизиана от Саудитска Арабия, но котвеният му терминал е на сто мили от главен град. Друг един се е отправил към офшорната помпена станция край Ню Джърси, но той ще пристигне чак утре. И най-накрая, има един свръх, свръхголям танкер за суров петрол, плаващ за Лонг Бийч, Калифорния, който обаче е все още на два дни път в открито море. Тези са засега. Изглежда, че вашето приятелче господин Зейл е пропуснал възможността да вкара тихомълком друг танкер.

— В такъв случай целият ни труд е бил напразен — измърмори Сандекър. — Зейл изобщо не е имал намерение да разрушава Сан Франциско или друг гъсто населен пристанищен град.

— Така изглежда — вметна обезсърчен Пит. — Но защо тогава е това хитруване? Какво цели да спечели с подобно нещо?

— Да не би просто да ни дразни?

— Това не е неговият начин на действие.

— Да няма някаква грешка? — обърна се Йегър към Макс.

— Вътре имам вкарани архивите на всяка пристанищна служба в долните четирийсет и осем щата.

Сандекър като че ли понечи да напусне стаята и заклати уморено глава с думите:

— Явно, че това ще е краят.

— Вие, господа, взехте ли предвид различните видове плавателни съдове? — попита Макс.

Пит я погледна с любопитство.

— Какво имаш предвид?

— Мислех си нещо. Един танкер за ВПГ може да причини по-голямо бедствие, отколкото свръх свръхголям петролоносач.

Забележката удари Пит като с чук.

— Танкер за втечнен природен газ!

— Такъв един избухна в Япония през четирийсетте години на миналия век с взривна сила, почти колкото тази на бомбата в Хирошима — осветли ги Макс. — Жертвите бяха повече от хиляда.

— Ти провери ли дали има такъв, който е на път за някое от щатските пристанища? — попита Йегър.

Макс се направи на обидена и нацупи устни.

— Ти като че ли нямаш високо мнение за интуитивните ми таланти. Разбира се, че проверих всички навлизащи танкери за ВПГ.

— Е, и? — подкани я Йегър.

— „Монгол инвейдър“, плаващ от Кувейт, трябва да влезе в пристанището на Ню Йорк по график в десет и трийсет часа.

— Сутринта или вечерта? — попита Сандекър.

— Сутринта.

Адмиралът погледна часовника си.

— Можем да го отпишем. Би трябвало да е пристигнал преди двайсет минути.

— Не е така — възрази Макс. — Той закъснява поради проблеми с генераторите му и ще остане на дрейф, докато повредата бъде отстранена. Засега закъснението му е пет часа.

Пит и Сандекър си размениха ужасени погледи.

— Такъв трябва да е бил планът на Зейл. Пуска за заблуда „Пасифик троуджън“ покрай западното крайбрежие и напада Ню Йорк от изток с „Монгол инвейдър“.

Сандекър удари юмрук в масата.

— Той ни сварва неподготвени като пеленачета.

— Няма много време да бъде спрян, преди да стигне до долния залив и да навлезе в пролива — отбеляза Макс.

— Как изглежда „Монгол инвейдър“? — попита я Йегър.

Макс разкри изображение на кораба върху екрана на голям монитор. Плавателният съд беше като изваден от научнофантастична комична книга. Корпусът имаше линията на петролоносач с двигатели и надстройка на кърмата, но приликата свършваше дотук. Вместо просторна равна палуба от корпуса се издигаха осем еднакви гигантски самостоятелни сферични танка.

Макс започна да изброява техническите му характеристики.

— Най-големият танкер за ВПГ, строен някога. Дълъг е петстотин шейсет и седем метра, широк — сто и девет метра. Обслужва се само от осем офицера и петнайсет матроса. Малкият екипаж се дължи на факта, че той е почти изцяло автоматизиран. Турбините му с двустъпателен редуктор произвеждат шейсет хиляди конски сили за всеки от двата му гребни винта. Държавата на регистрацията му е Аржентина.

— Кой е собственикът му?

— Проследих родословието му през фасада от фиктивни компании, които ме отведоха до вратата на империята „Цербер“.

Йегър се захили.

— Защо си помислих, че точно до нея ще стигнеш?

— Танкерите за ВПГ имат много по-плитко газене, отколкото петролоносачите, поради разликата в теглото между газа и петрола — вметна Сандекър. — Той може много лесно да мине по река Хъдсън, преди да завие и се насочи към долен Манхатън, после да се плъзне между пристаните и без да заседне, да се вреже в брега.

— Сали Морс каза, че „Пасифик троуджън“ ще се блъсне в терминала на Световния център — напомни Йегър. — Можем ли да допуснем, че Зейл е направил неволна грешка и целта му наистина да е Световният търговски център в Ню Йорк?

— Точно манхатънският бряг е мястото, където ще нанеса удар, ако искам да постигна най-голямото разрушение — съгласи се Сандекър.

— Какво количество газ превозва корабът? — зададе въпрос на Макс Пит.

— Двеста и единайсет хиляди деветстотин и седемдесет кубически метра.

— Много лошо — смънка Йегър.

— А какъв е газът?

— Пропан.

— Още по-лошо — изстена Йегър.

— Огненото кълбо ще бъде ужасяваща гледка — поясни Макс. — През седемдесетте години се взриви една железопътна цистерна в Кингман, Аризона. Тя съдържаше трийсет хиляди двеста и осемдесет литра пропан и огненото кълбо се разшири в радиус от над двеста метра. Можете да си представите тогава колко широко ще бъде огненото кълбо от избухването на близо двеста и дванайсет хиляди кубически метра — най-малко три километра.

— А доколко ще пострадат сградите? — попита я Сандекър.

— Тежко — отвърна Макс. — Повечето сгради като небостъргачите на Световния търговски център ще останат на местата си, но вътрешността им ще бъде изкорубена. Голяма част от другите постройки в близост до центъра на взрива ще рухнат. Дори не смея да си представя броя на човешките жертви.

— И всичко това само защото Зейл и картелът „Цербер“ искат да възпламенят американската общественост срещу вносния петрол — измърмори гневно Пит.

— Трябва да спрем този кораб! — заяви с леден тон Сандекър. — Този път не бива да се правят никакви грешки.

Пит заговори бавно:

— Екипажът на кораба няма да допусне качване на борда, както стана с „Пасифик троуджън“. Обзалагам се, че Оно Канай е възложил на групата си от вайпъри да се разпорежда на кораба. Зейл никога няма да повери такава задача на аматьори.

Сандекър погледна отново часовника си.

— Имаме четири и половина часа, преди корабът да навлезе по река Хъдсън откъм Манхатън. Ще съобщя на адмирал Доувър какво сме открили и ще му кажа да предупреди бреговата охрана в района на Ню Йорк да предприемат акция за пресичане на пътя му.

— Би трябвало да уведомите също и дивизията по борба с тероризма на щата Ню Йорк — предложи Макс. — Те тренират и провеждат практически упражнения именно за такава вероятност.

— Благодаря ти, Макс — каза Сандекър, развълнуван от компютърното творение на Йегър. Дотогава той гледаше на Макс като на тежест върху бюджета на НЮМА, но сега разбра, че тя си заслужаваше всеки цент, дори и повече. — Ще се погрижа и за това.

— Ще повикам и Ал. Като използваме новия реактивен самолет със завъртащо се крило на НЮМА, „Акуеъриъс“, ще стигнем до пристана на НЮМА в Ню Йорк до час.

— Какво смятате да правите, като стигнете там? — попита Макс.

Пит я погледна така, сякаш тя питаше Дан Марино дали знае как да подава футболна топка.

— Как какво? Ще попречим на „Монгол инвейдър“ да разруши половината от Манхатън.

48.

Всеки, който видеше танкера за втечнен природен газ, щеше да се изпълни с огромен скептицизъм, тъй като щеше да му е трудно да повярва, че такъв уродлив на вид кораб ще е в състояние да прекосява океани. „Монгол инвейдър“, с осемте си топчести танка, стърчащи от горната половина на корпуса му, беше най-големият от танкерите за втечнен природен газ, строен някога. Сега, докато пореше развълнуваното море по курс, право към входа на пристанището на Ню Йорк, той изглеждаше така, сякаш беше предназначен за всичко друго, но не и да плава по вода. Напълно утилитарен и боядисан в кирпичено кафяв цвят, той сигурно беше най-грозният от всички кораби, спуснати на вода.

Архитектите му го бяха проектирали да вмества, поддържа и предпазва осемте си огромни алуминиево изолирани сферични товарни танка, които точно сега бяха пълни с течен пропан, за чието съхраняване беше необходима температура около минус 150 градуса. Но на това плаване от Кувейт температурата бе повишавана постепенно само до шест градуса под опасното ниво.

„Монгол инвейдър“, тази плаваща бомба с потенциал да разруши долната половина на остров Манхатън, плаваше през бурните вълни със скорост 25 възела, произведена от големите й бронзови гребни винтове, като подводният му вълнорез изхвърляше настрани водни завеси с измамна лекота.

Ята чайки се спускаха и кръжаха над него, но долавяйки нещо заплашително в излъчването му, те не издаваха звук, което беше необичайно за тях, и бързо отлитаха надалеч.

За разлика от „Пасифик троуджън“ на „Монгол инвейдър“ не се виждаха никакви членове на екипажа, които да проверяват танковете или да вървят по дългите пътеки между заоблените им покриви. Те оставаха скрити на бойните си постове. Само петнайсетина от тях бяха пръснати из кораба. Четирима работеха на пулта в командната рубка, петима — в машинното отделение, а останалите шестима бяха въоръжени с преносими ракетни комплекси с възможност да потопят и най-големия катер на бреговата охрана или да свалят всякакъв самолет, в случай че ги атакува. Вайпърите бяха съвсем наясно с цената на бездушната бдителност. Те бяха сигурни, че са способни лесно да отблъснат всеки опит на абордаж от страна на професионалистите от специалните части, към които повечето от тях бяха принадлежали навремето. Те изобщо не се съмняваха, че могат да предотвратят всеки опит да бъдат възпрепятствани, преди корабът да е навлязъл до покрайнините на града. А веднъж минат ли под моста на пролива Верацано, щеше да е все едно дали командващият операцията по преграждане на пътя им ще рискува да възпламени масивно огнено кълбо, или не.

Надвесен над леерното ограждане на дясното крило на мостика, Оно Канай гледаше в заплашителните тъмни облаци, които се носеха по навъсеното небе. Той беше сигурен, че никоя военна сила, готова да се опълчи срещу тях, нямаше да повярва, че петнайсетимата мъже, които не бяха фанатични терористи, а просто добре платени наемни убийци, ще са готови да извършат самоубийство заради техния работодател. Това не беше филм с Джеймс Бонд. И той се усмихна под мустак. Само онези на борда на кораба знаеха за подводницата, закачена за корпуса на трийсет метра пред кормилото и двата гребни винта. Веднъж корабът обърнеше ли към бреговата ивица на Манхатън, Канай и групата му от вайпъри щяха да се качат на скритата подводница и да се спуснат бързо в дълбоки води, за да се спасят от изригналото огнено кълбо.

Той се върна на мостика, кръстоса ръце пред гърдите си и обходи с поглед курса, който бе начертал на картата с червена линия. Тя минаваше покрай нос Рокауей, нос Нортън при Сейгейт и продължаваше под моста Верацано, който свързваше Бруклин и остров Статън. Оттам се качваше към средата на Горния залив и оттатък Статуята на свободата и остров Елис. След като минеше покрай парка Батъри, червената линия правеше остър десен завой навътре в брега и свършваше в основата на небостъргачите на Световния търговски център.

Той разкърши мускулестите си рамене и зае поза, удобна за препускащата маса на кораба под краката си. „Монгол инвейдър“ нямаше да бъде спрян, не можеше да бъде спрян, преди да постигне целта си. Той щеше да бъде помнен хиляди години с това, че бе спомогнал за най-злокобния погром срещу Съединените щати, причинен от човешка ръка.

Канай погледна през ветроотбойника на мостика и се загледа в автомобилите, движещи се по моста над водата, добила сиво-зелен цвят от тъмните облаци. Цветните им каросерии прелитаха като насекоми. После видя на приборите на таблото, че бръснещият вятър със скорост двайсет възела духаше откъм югоизток. Още по-добре, помисли си той, така убийственият обхват на огненото кълбо ще се разшири.

През ума му изобщо не мина и мисъл, че ще бъдат овъглени хиляди хора. Канай беше лишен от всякакви чувства. Имаше имунизация срещу смъртта и не би се поколебал да застане лице в лице с нея, когато дойдеше неговият ред.

Първият му помощник Хармън Кери, суров на вид особняк, с татуировки по целите си ръце, излезе на мостика. Той взе бинокъл и се вгледа в един товарен кораб, минаващ от лявата им страна на път за открито море.

— Още малко остава — каза той с подчертана нотка на задоволство в гласа. — Гадна изненада чака американците.

— Едва ли ще им е изненада — смънка Канай, — ако вече са разбрали, че „Пасифик троуджън“ е бил само за заблуда.

— Мислиш ли, че им е светнало за операцията?

— Зейл тепърва ще трябва да им излезе с безупречен план — заяви решително Канай. — Неочакваните и непредвидените обстоятелства ни държаха далече от цялостния успех. Всичко, което постигнахме дотук, беше свършено добре. Но някой, а може би и повече хора в американското правителство са събрали две и две. Петчасовото закъснение поради проблеми с генератора ни излезе доста солено. Вместо да бяхме пристигнали неочаквано по същото време, когато на „Пасифик троуджън“ беше извършен абордаж и под прикритието на тъмнината точно преди зазоряване, сега може да бъдем изправени пред всякакъв вид тяхна атака. И бъди сигурен, че този път те ще бъдат много добре подготвени.

— Чакам с нетърпение да видя как се овъглява и стопява Статуята на свободата — подметна Кери с лукава усмивка.

Кърмчията, който стоеше зад приборното табло, съобщи:

— Остават ни четирийсет минути до моста.

Канай вдигна поглед и загледа бавно приближаващия се отвор на моста.

— Ако не се опитат да ни спрат много скоро, друга възможност няма да имат.

Адмирал Доувър се беше качил на борда на военноморски изтребител от военноморската база „Аламида“ на западното крайбрежие петнайсет минути след полученото от Сандекър потресаващо предупреждение за опасност. Пилотът му бе поискал аварийно кацане между някои от кацащите пътнически реактивни самолети на международното летище „Кенеди“. Оттам хеликоптер на нюйоркското полицейско управление го превози до базата на бреговата охрана в Санди Хук, където два 33-метрови патрулни катера го чакаха да пристигне, за да пресрещне „Монгол инвейдър“.

Той влезе в заседателната зала на базата със стиснати от гняв и отчаяние юмруци. Насилваше се да мисли спокойно. Не можеше да си позволи да бъде изигран от номера на Зейл или да обвини умозаключителните си способности, че е пропуснал нещо, което, при закъснялата си преценка за случилото се, изглеждаше толкова очебийно. Не разполагаше с нищо солидно, върху което да стъпи, за да проведе друга операция на пресрещане на танкера, а само догадки, но въпреки това беше решен да действа. Ако „Монгол инвейдър“ се окажеше поредната фалшива тревога, нямаше да бъде от значение. Те щяха да продължат да търсят, докато не попаднат на точния кораб.

Вървейки към челното място на заседателната маса, Доувър кимна мълчаливо за поздрав на десетимата мъже и двете жени, събрани в залата. И без да губи време за празни приказки, попита:

— Полицията изпрати ли въздушни патрули да кръжат над кораба?

Полицейският капитан, който стоеше до стената, кимна.

— Да, имаме един хеликоптер на мястото, както се разбрахме. Пилотът съобщава, че танкерът плава на пълен ход към пристанището.

Доувър въздъхна от облекчение, но сдържано. Ако този щеше да е истинският кораб, готвещ се да разруши долен Манхатън, то той трябваше да бъде спрян.

— Господа, всички вие сте уведомени по телефона и факса от адмирал Сандекър във Вашингтон и знаете какво да очаквате. Ако танкерът не може да бъде принуден да обърне, той трябва да бъде потопен.

Командир от бреговата охрана се обади:

— Сър, ако стреляме в танковете му, ще предизвикаме огромна експлозия. Твърде е възможно цялата флотилия от катери, както и пилотите в полицейските патрулни хеликоптери да бъдат засегнати от огненото кълбо.

— По-добре да загинат хиляда, отколкото милиони — отвърна рязко Доувър. — Но при никакви обстоятелства не бива да стреляте пред кърмовата надстройка. Ако екипажът откаже да се подчини, тогава няма да ни остане друг избор, освен да дадем сигнал на американските военноморски изтребители да разрушат кораба с ракети „въздух-земя“. В такъв случай всеки ще бъде предупреден навреме да отдалечи на възможно най-безопасно разстояние от „Монгол инвейдър“ плавателните си съдове преди взрива.

— Каква е вероятността да извършим абордаж, да обезвредим екипажа и детониращите устройства? — попита един полицай.

— Слаби, ако танкерът не спре, а навлезе на пълен ход в пристанището. За нещастие на военните части, които имахме в Сан Франциско, беше наредено да се оттеглят и върнат по постовете си, когато разбрахме, че сме попаднали на грешен кораб. Нямахме време да ги свикаме отново или да докараме навреме със самолет нови части. Знам, че нюйоркските антитерористични групи за бързо реагиране са обучени за точно такива извънредни положения, но не искам да ги въвеждам в бой, докато не се уверя, че екипажът ще окаже съпротива. — Той замълча и огледа едно по едно лицата на присъстващите. — Ако още не знаете, максималната температура на пламъка във въздуха от пропан е три хиляди и шестстотин градуса по Фаренхайт8.

Един от двамата капитани на противопожарните катери от нюйоркското пристанище вдигна ръка.

— Адмирале, нека да добавя, че ако товарът на танкера бъде възпламенен, в резултат на взрива количеството пропан в него може да възпроизведе огнено кълбо с диаметър над три хиляди метра.

— Още по-основателна причина за нас да спрем танкера, преди да се е доближил до града — отвърна троснато Доувър. — Други въпроси? — И тъй като такива нямаше, той продължи: — В такъв случай предлагам да предприемем операцията. Времето ни изтича.

Доувър напусна заседанието и отиде направо на пристана, откъдето се качи по трапа на катера на бреговата охрана „Уилям Шей“. Обзе го дълбоко мрачно предчувствие. Ако „Монгол инвейдър“ откажеше на тяхната група да се качи на борда му, а военноморските изтребители не успееха да го изпратят на дъното, преди да е постигнал целта си, времето за евакуация на Манхатън беше съвсем недостатъчно. За нещастие по това време на деня улиците и сградите щяха да са пълни с хора. Щетите и жертвите щяха да са огромни, ако се допуснеше танкерът за ВПГ да експлодира.

Единствената друга мисъл, която му мина през ума, беше, че Дърк Пит и Ал Джордино щяха в последна сметка да се включат в операцията по пресрещането на танкера. Но Доувър не виждаше никакви следи от тях. Зачуди се какво ли ги е забавило, че не присъстваха на заседанието, макар това да нямаше кой знае какво значение. Доувър се усъмни, че може би са изразили критични забележки по повод операцията.

Слънцето се опитваше да пробие облаците, когато „Уилям Шей“ и катерът от същия клас „Тимоти Фърм“ вдигнаха котви и потеглиха да преградят пътя на „Монгол инвейдър“ и смъртоносния му товар от газ пропан.

49.

— За първи път виждам такава подводница — отбеляза Джордино, оглеждайки гладкия плавателен съд, който приличаше повече на луксозна яхта, отколкото на подводна лодка.

Пит стоеше на кея на залива Шийпсхед, на юг от Бруклин, и се възхищаваше на дългия 26 метра морски съд, чиято външност по стил се доближаваше до тази на елегантна моторница. Джордино имаше право — над водолинията подводницата приличаше на всяка друга скъпа яхта. Единствените външни разлики бяха под водата. Големите кръгли илюминатори в предната част на корпуса бяха подобни, но по-малки от тези на „Голдън марлин“.

Предназначен да побира единайсет пътника и екипаж, предоставяйки им пълен разкош, „кораловият скитник“ беше най-големият модел от сериите „Оушън дайвър“, построени в корабостроителницата „Меридиан“ в Масачузетс. С водоизместимост 400 тона, подводният съд беше проектиран да работи на дълбочина 366 метра с далечина на плаване 200 морски мили.

Капитан Джими Флет слезе по стълбите от палубата и тръгна по кея към Пит с протегната ръка. Той беше нисък и набит, с лице, червенеещо от любовта му към шотландското уиски, но сините му очи бяха успели по някакъв начин да се запазят ясни и блестящи. Кожата на ръцете му не беше силно почерняла, както можеше да се очаква от човек, преплавал многократно топлите и окъпани от слънце морета. Флет беше прекарал по-голямата част от живота си на кораби по Северно море и беше добил суровия и як вид на рибар, който винаги се връщаше вкъщи с улов въпреки бурното море. Не една и две силни бури го бяха връхлитали, но той бе оцелявал след всяка.

Флет стисна ръката на Пит така, че за малко да я направи на пихтия.

— Дърк, откога не сме били заедно на палуба и не сме пили уиски?

— От осемдесет и осма, на „Арвър III“.

— Когато търсехме „Бонъм Ричард“ — спомни си Флет с изненадващо мек глас. — Но май не го намерихме, нали?

— Не, но се натъкнахме на руски шпионски траулер, потънал по време на щорм.

— Да, помня. Британските военноморски сили ни заповядаха да забравим, че сме го виждали. Винаги съм мислил, че те се гмурнаха към него часове след като ние им дадохме координатите му.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, запознай се с Джими Флет, добър мой приятел от минали години.

— Приятно ми е — каза Джордино. — Дърк често ми е говорил за вас.

— Едва ли с много добро, предполагам — разсмя се Джими, докато стискаше до счупване ръката му и получи в отговор същото.

— Май си се изнежил, щом си станал шкипер на луксозни лодки? — подметна добродушно Пит, като кимна към подводната яхта.

— Аз съм моряк, който предпочита повърхността. Нищо под водата не привлича интереса ми.

— Тогава защо го правиш?

— Заплащането е добро, работата лесна. Вече остарявам и не мога да се преборвам с природните стихии както някога.

— Поиска ли разрешение от шефовете ти да я използваме? — попита Пит.

— Те не са въодушевени от идеята. Тя все още е на подводни изпитания и не е получила сертификат. Щом премине през всички формалности, по график трябва да отплавам за Монте Карло, където новите собственици смятат да я отдават на чартър на заможни европейци.

— Изпаднали сме в изключително критично положение.

Флет се вгледа в зелените очи на Пит.

— За какво искаш да я използваш? По телефона ми каза само, че НЮМА желае да я наеме.

— Смятаме да я използваме като торпедна лодка.

Флет погледна Пит така, сякаш виждаше как сивото му вещество изтича през едното ухо.

— Разбирам — промълви той, — торпедна лодка. И кой кораб смятате да изпратите на дъното?

— Един танкер за втечнен природен газ.

Сега вече Флет можеше да си представи как сивото вещество на Пит започва да изтича и от другото му ухо.

— Ами ако откажа да изпълня молбата ти?

— В такъв случай ще поемеш вината за повече от петстотин хиляди жертви.

Флет мигом схвана за какво става дума.

— Този танкер… да не би терористи да планират да го взривят?

— Не терористи в точния смисъл, а група престъпници, които възнамеряват да го врежат в брега близо до Световния търговски център и после да запалят леснозапалимия газ.

Не последваха повече никакви въпроси, никакво колебание, никакви възражения от страна на Флет. Той каза само:

— Тъй като „Уондърър“ не е снабден с торпедни тръби, значи си намислил нещо друго.

— Чувал ли си за конфедеративната подводница „Хънли“?

— Да.

— Ще използваме страница от историята — каза Пит със самоуверена усмивка, а в това време Джордино започна да разтоварва един фургон, паркиран на кея.

Двайсет минути по-късно тримата мъже монтираха дълга тръба, която щеше да играе ролята на метален прът, стърчащ девет метра от носа на плавателния съд. После закрепиха други две тръби за палубата под разположената на по-високо ниво кабина. Без да губят повече и минута, те се качиха на подводницата и Флет веднага задейства големите дизелови турбинни двигатели със свръхпълнене. На носа Джордино се зае да прилепи магнитни касетъчни снаряди за краищата на двата допълнителни метални пръта. На единия, вече монтиран, имаше 45-килограмов пластичен подводен заряд, завързан в края за детонатор.

Флет пое щурвала, а Пит и Джордино отпуснаха носовите и кърмовите вързала. Старият капитан стоеше пред приборното табло. Няколко стърчащи от него лоста контролираха надводните и подводните криле и насочващите подрулващи устройства заедно с регулатора на мощността.

С три четвърти отворени дросели „Корал уондърър“ скоро преплава залива Шийпсхед и навлезе в открити води към моста Верацано. Катерите на бреговата охрана и флотилията от малки патрулни лодки вече се бяха пръснали по водата пред носа на „Уондърър“. Два хеликоптера на бреговата охрана и два на полицията кръжаха като лешояди над огромния и отблъскващ на вид кораб, боядисан в мръсночервеникав цвят.

Флет измести двата лоста на дроселите докрай и носът на подводницата се вирна над водата. Той се движеше близо до северната брегова ивица на залива, като заобиколи нос Нортън край Сийгейт и пое курс под ъгъл спрямо средната част на танкера за ВПГ.

— Каква е максималната й скорост? — попита го Пит.

— Четирийсет и пет възела на повърхността, двайсет и пет — под нея.

— Ще ни е нужен всеки възел, който можем да изтръгнем от нея, след като се потопим. Максималната скорост на „Монгол инвейдър“ също е двайсет и пет възела.

— Така ли е името му? — попита Флет, без да сваля очи от големите танкове, които се издуваха върху огромния кораб. — „Монгол инвейдър“?

— Може да се каже, че му пасва9 — отвърна язвително Пит.

— Трябва да го настигнем и застанем борд до борд с него, преди да е минал под моста.

— Веднъж навлезе ли в пролива, ще ни бъде доста трудно да го взривим от въздуха, без да разрушим половината от Бруклин и остров Статън.

— Дано планът ти „Хънли“ проработи, ако с помощта на бреговата охрана и нюйоркската полиция стане фал.

Пит посочи през ветроотбойника към армадата.

— Полицейският отряд се задава.

От борда на „Уилям Шей“ адмирал Доувър осъществи връзка с танкера „Монгол инвейдър“.

— Говори Бреговата охрана на Съединените щати. Молим, легнете на дрейф веднага и се пригответе да ни посрещнете на борда ви.

Напрежението на командния мостик на катера се засили от последвалото мълчание в отговор. Доувър повтори и потрети думите си, но отговор нямаше. „Инвейдър“ продължи по курс към нюйоркското пристанище без никакви признаци за намаляване на скоростта си. Екипажът и капитанът, намиращи се на мостика, впериха погледи в адмирала в очакване на команди за нападение.

В следващия момент един спокоен глас долетя до мостика.

— Брегова охрана, тук корабоводителят на „Монгол инвейдър“. Нямам никакво намерение да спирам кораба си. Уведомяваме ви, че всеки опит да повредите моя съд ще доведе до тежки последствия.

Нерешителността и напрежението изведнъж се изпариха. Вече нямаше никакво съмнение — ужасът става действителен. Доувър можеше да завърже разговор с корабоводителя на танкера, но времето не беше на негова страна. Всеки опит да спечели дори минути не беше в негова изгода. Междувременно той нареди на катерите да се доближат с приготвени за стрелба оръжия.

После погледна през бинокъла към мостика на противниковия кораб, който пореше водите в посока на моста над пролива, и се запита какво ли си мисли лудият му капитан. Защото той не можеше да не е луд. Никой разумен човек не би опитал да разруши град с милиони хора само за парична облага. Това не бяха терористи фанатици, отдадени на някаква кауза или религия.

Доувър не можеше да повярва, че някой човек може да е толкова хладнокръвно покварен. Слава богу, че морето е спокойно, помисли си той, докато наблюдаваше как хеликоптерът зае положение над танкера, приготвяйки се за кацане, а катерите се разделиха и описаха плавно сто и осемдесет градусова дъга, за да приближат и оградят огромния кораб.

Двата червено-оранжеви хеликоптера, модифицирани модели „Долфин“, на бреговата охрана, заеха позиция зад кърмата на танкера, а първият синьо-черен полицейски хеликоптер „Джейхок“ се снижи ниско над носовата му част. Пилотът увеличи скоростта, за да я изравни със скоростта на масивния плавателен съд, прелетя над носовото леерно ограждане и увисна за миг във въздуха, за да огледа палубата за люкове, вентилатори или котвени вериги, които можеха да му попречат за безопасно кацане. Висока радиолокаторна и наблюдателна мачта се издигаше между горния ръб на носа и първия танк за газ. Удовлетворен, че има достатъчно място за безпрепятствено кацане, пилотът снижи хеликоптера само на шест метра над носа.

Дотолкова му бяха възможностите.

Доувър се втрещи, когато видя през бинокъла как една малка ракета, изстреляна от горната част на първия газов танк, се заби в хеликоптера и отвори дупка във фюзелажа като фишек в консерва. Пламъци от пробитите резервоари за гориво обгърнаха летателния апарат. Той се задържа за миг във въздуха, после полетя надолу към водата, отнасяйки със себе си полицейския антитерористичен отряд. Секунди след като се загуби от поглед под водата, на повърхността изплуваха само отломъци от него и спираловиден дим, който се издигна към просветляващото небе.

50.

Канай наблюдаваше с пълно безразличие как „Монгол инвейдър“ си пробива път през жалките плаващи останки от полицейския хеликоптер. Не изпита никаква вина за заличаването на дванайсетимата мъже от лицето на земята в порядъка на десет секунди. За него щурмът на хеликоптера беше просто една малка неприятност.

Катерите на бреговата охрана и пожарните кораби, които оградиха кораба му, също не сломиха духа му. Той се чувстваше сигурен в убеждението си, че те никога няма да посмеят да открият огън срещу него — освен ако командирът на флотилията не е луд или невероятно глупав. Ако някой заблуден куршум пробиеше един от танковете и го възпламенеше, всеки кораб и самолет в радиус от километър и половина щеше да бъде унищожен, включително автомобилите и техните пътници, минаващи по моста над тях.

Той вдигна глава към магистралата на големия мост, чийто отвор беше един от най-дългите в света. Корабът вече го беше приближил дотолкова, че можеше да се чуе тътнещият шум на движението по него. С нарастващо задоволство Канай наблюдаваше как хеликоптерите се отдалечиха, след като пилотите им останаха беззащитни пред ракетния огън. Той върна вниманието си към двата катера на бреговата охрана с бели надстройки и корпуси, с широки коси оранжеви ивици и отличителните знаци „CG“10, изписани върху тесни сини ленти зад тях. Двата катера приближаваха танкера от двете страни на грамадния му корпус. Намерението им беше ясно, но оръжията им изглеждаха печално неадекватни, за да причинят голямо поражение на „Инвейдър“.

Сега е мой ред, помисли си той развеселен. Но преди да успее да подаде команда на групата вайпъри да изстрелят и ракети в катерите, последните откриха едновременно огън с двайсет и пет милиметровите си оръдия „Бушмастер“, монтирани в носовите им части. Двуцевните оръдия изглеждаха незначителни за задачата, бяха прекалено дребни, за да причинят щета на такъв чудовищно грамаден кораб.

Катерът от дясната страна съсредоточи бронебойните си снаряди в 9-милиметровата стоманена напречна преграда на мостика и кормилната рубка, а този от лявата страна произведе изстрели към долния корпус на кърмата в опит да пробие по-дебелите стоманени листи, които защитаваха машинното отделение. Мъжете, обслужващи двете оръдия, внимаваха изстрелите им да не попаднат близо до гигантските танкове, пълни със смъртоносния пропан.

Канай се просна на палубата, когато двайсет и пет милиметровите снаряди се врязаха в мостика, счупиха стъклата на прозорците и се забиха в приборното табло. Вайпърът на щурвала беше убит мигновено. Друг един падна смъртно ранен от неочаквания щурм. Приемайки с презрение градушката от снаряди, Канай се пресегна, взе радиостанцията от мостика и изкрещя:

— Изстреляйте ракети „повърхност-повърхност“ веднага!

Той легна на пода и загледа през счупените прозорци. „Инвейдър“ беше на по-малко от миля от моста. Забеляза също, че носът му леко се извиваше надясно. Натрошеното на парченца приборно табло представляваше маса от назъбени дупки, компютризираните прибори не бяха в състояние да изпращат команди до кормилото.

Той се обади в машинното отделение.

— Докладвайте за щетите!

Вайпърът, бивш главен механик на военноморски кораби, използвани за тайни операции, отговори с немощен и колеблив глас:

— Стрелбата повреди левия генератор, но двигателите са невредими. Имам един убит и един тежко ранен. Ураганът от снаряди прониза напречната преграда, но силата им намалява, докато стигнат до машинното, така че повредите ще бъдат сведени до минимум.

Канай видя, че танкерът започва да завива встрани от водния канал и да се насочва към един буй.

— Приборите на мостика са извадени от строя. Управлявай кораба оттам долу. Върни го на курс три-пет-пет наляво, иначе ще се блъснем в подпората на моста. Поддържай прав курс, докато не ти наредя друго.

Той запълзя по крилото на мостика и погледна надолу. Видя как един от вайпърите се е надвесил над леерното ограждане на десния борд и изстрелва ракети право в носа на „Тимоти Френд“. Първата мина през тънката палуба и корпусът избухна във водата. Другата избухна във фалшборда и разкъса стоманените листи, които се посипаха като дъжд върху палубата и посякоха мъжете, обслужващи двайсет и пет милиметровия бушмастер. Парчета от оръдието се разхвърчаха във въздуха като овъглени листа.

После въздухът от другата страна на „Монгол инвейдър“ се раздра, когато друга ракета се вряза в димохода на „Уилям Шей“. Тя го удари като с гигантски чук и го наклони с десет градуса, изхвърляйки нагоре огромен фонтан от отломки и облак гъст черен дим. Но самотният бушмастер продължи да обстрелва корпуса, под който се намираше машинното отделение на „Монгол инвейдър“.

Втора ракета улучи „Тимоти Френд“. Корпусът му потрепери и от кърмата му изригнаха пламъци. Миг по-късно друга ракета се вряза в надстройката под мостика. Взривът пръсна стоманените отломки върху предната част на кораба. Катерите на бреговата охрана не бяха тежко бронирани както повечето военноморски плавателни съдове и щетите бяха сериозни. Половината от офицерите бяха долу на мостика. Катерът загуби скорост и започна да изостава зад танкера. С пламъци, бълващи от две места на корпуса, и дим — от други няколко, той се понесе безпомощен и безконтролно по водата. Още сериозни щети и взривове разтърсиха двата катера, обгръщайки ги в пламъци и дим.

Канай бе постигнал тактическо предимство.

Беше доволен, че развоят на битката е в негова полза. Той отмести поглед назад и видя, че двата по-големи катера на бреговата охрана, осакатени и превърнати в почти обгорели скелети, дрейфуваха безпомощни. Заплахата от надводни кораби беше отминала.

С полицейските хеликоптери обаче, които кръжаха на разстояние от кораба му, той все още не беше се справил. „Монгол инвейдър“ може и да наближаваше моста Верацано, но Канай беше сигурен, че който и да ръководи операцията по пресрещането, щеше да повика подкрепление от военни реактивни изтребители, преди танкерът да е стигнал и минал благополучно под моста.

Доувър огледа тялото си за рани. Лявото рамо и главата от едната му страна кървяха от срязвания от шрапнели. Опипа ухото си и установи, че парче от него висеше раздрано. Повече от безсилие, отколкото от болка, той го откъсна и го прибра в джоба си с мисълта, че някой хирург положително щеше да го пришие към ухото му по-късно. После тръгна през разбитата кормилна рубка. Мъртви и ранени мъже лежаха пръснати по палубата. Тези млади хора не заслужават подобна участ, помисли си той. Това беше битка за вътрешна икономика. Не можеше да намери обяснение за никое клане.

Катерите стояха удобни за прицел срещу съсредоточената стрелба от най-малко четири преносими системи управляеми ракети за изстрелване от рамо. Почувства как корабът загубва скорост и постепенно спираше ход. Щетите под водолинията му бяха сериозни и той потъваше.

Неспособен да прецени доколко беше засегнат „Тимоти Фърм“ от другата страна на „Монгол инвейдър“, но предполагайки най-лошото, адмирал Доувър подаде команда на единствения офицер все още на крак да насочи „Фърм“ към най-близкия бряг и да го закара в плитчините. Битката на бреговата охрана с кошмарния танкер беше приключила.

Последното хвърляне на зара, помисли си мрачно Доувър. Той взе радиостанцията и нареди на трите изтребителя F-16C от въздушната национална гвардия, които се бяха събрали и кръжаха на няколко километра, да атакуват. Инстинктивно се наведе, когато една ракета от танкера за ВПГ проблесна пред мостика и безобидно избухна във водата на няколко метра зад катера. После приклекна и се вгледа нагоре над леерното ограждане.

Смени честотата на радиото си и заговори бавно и отчетливо:

— Синьо крило, Синьо крило, тук Червена флотилия. Ако ме чувате и разбирате, щурмувайте танкера. Повтарям: щурмувайте танкера. Но, за бога, внимавайте да не улучите някой от танковете му, съдържащи газ.

— Разбрано, Червена флотилия — отговори командирът на изтребителното авиокрило. — Ще съсредоточим огъня си върху кърмовата надстройка.

— Целете се в машинното отделение под димохода — нареди Доувър. — Направете всичко възможно, за да го спрете, и то бързо, но без да възпламените газа.

— Разбрах, Червена флотилия. Започваме атаката сега!

Командирът на авиокрилото препредаде командата на двата съпровождащи го изтребители, летящи на петстотин метра едно зад друго, а той започна да кръжи, за да наблюдава резултата от атаката и да се притече на помощ, ако самолетите пропуснат целта. Опасяваше се да не би от прекалено внимание пилотите му да улучат танковете, да стрелят по-назад в кърмата и танкерът да им се изплъзне. Оказа се, че опасенията му са били в грешна посока.

Първият пилот направи вираж и се завъртя, докато пикираше вертикално. Насочвайки изтребителя си право в машинното отделение, ниско долу под огромния димоход на „Инвейдър“, той се прицели със системите за насочване на ракети в целта, която започваше да се скрива зад дима от горящите катери на бреговата охрана. Но само секунда преди да натисне спусъка, една ракета „повърхност-въздух“, изстреляна от танкера, взриви машината му F-16 и тя лумна като огромна буйна клада, която се пръсна като фойерверк. Кълбото от горящи отломки, в които се превърна гладкият допреди малко реактивен изтребител, се спусна стремително надолу и падна във водата.

— Оттегли се! — изкрещя командирът на втория самолет.

— Късно е! — обади се в отговор пилотът. — Аз съм в обсега на…

Той не се доизказа. Нямаше време за изплъзване, нито за прекратяване на пикирането. Нямаше време за реагиране. Друга ракета, изстреляна от танкера, улучи самолета му и той избухна във второ огнено кълбо, което също като че ли се задържа за миг във въздуха, преди да полети към очакващата го прегръдка на апатичното море, на не повече от стотина метра от водния гроб на първия F-16.

Командирът на изтребителното крило се смрази от ужас. Не можеше да повярва какво виждат очите му. Двама от най-близките му приятели, пилоти от националната гвардия, които откликнаха на молбата му за помощ, и двамата бизнесмени със семейства, в порядъка само на секунди бяха овъглени един след друг и сега лежаха сред останките от самолетите си на дъното на пристанището на Ню Йорк. Вцепенен от обрата на събитията, той седеше като парализиран и неспособен да предприеме нова атака. После обърна самолета си, за да се отдалечи от смъртта и разрухата и пое обратно към летището на въздушната национална гвардия на Лонг Айлънд.

Доувър наблюдаваше взривяването на двата изтребителя, смразен от ужас. Веднага проумя какво означаваше това. Проумяха го и всички на борда на катерите и на хеликоптерите. Загубата на пилотите беше потресаваща, но неуспялата им мисия да препречат пътя на танкера за ВПГ, преди да е навлязъл в горното пристанище, предвещаваше неминуемото бедствие.

Той изведнъж се сепна и загледа с благоговение как една от малките десетметрови спасителни лодки на бреговата охрана рязко се стрелна по водата с пълна скорост към кърмата на „Монгол инвейдър“. Екипажът, сграбчил спасителните си жилетки, се пръсна по двата борда, когато шкиперът на лодката хвана щурвала и насочи носа й по прав курс към огромния танкер.

— Това е самоубийство — промълви Доувър, — чисто самоубийство, но дано бог да му е на помощ.

Огън от стрелкови оръжия бе открит от „Инвейдър“. Куршуми забулиха спасителната лодка като рояци стършели и засвистяха покрай младия мъж на щурвала. Пръските като че ли покриваха всеки сантиметър от водата около тънкия корпус от стъклено влакно. Виждаше се как младежът зад щурвала изтърсва пръските от очите си с едната ръка, а с другата държи щурвала. Малкият флаг в червено, бяло и синьо плющеше в утринния бриз.

Като видяха падналите във водата изтребители, хората на моста спряха, излязоха от колите си и се стълпиха покрай парапета, за да наблюдават разиграващата се под тях драма. Мъжете в останалите хеликоптери също заковаха погледи в спасителната лодка. Всички — и мъже, и жени — мислено подканваха шкипера на лодката да скочи зад борда, преди да се е блъснал в танкера.

— Славен акт на предизвикателството — измърмори Доувър на себе си. — Стига толкова! — провикна се той, знаейки, че никой няма да го чуе. — Напусни лодката!

Но нищо подобно не се случи. Точно когато изглеждаше, че шкиперът е на път да скочи от кабината си, градушка от куршуми го прониза в гърдите и той падна заднешком на палубата. Хиляди хора загледаха като в транс как лодката, чиито мотори продължиха да работят, а гребните винтове разбъркваха водата във вид на пяна, се заби в голямото ляво кормило на танкера.

Не последва силна експлозия, нито дим и пламъци. Малката лодка просто се разпадна, когато се блъсна в масивното стоманено кормило. Единственото доказателство за сблъсъка беше малък облак прах и трески, които се посипаха върху водата. Огромният страшен кораб продължи по пътя си като слон, нападнат от комар, без да усеща хапането му.

Доувър се изправи, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се от обувката му — от друга рана от шрапнел на десния му глезен. Той наблюдаваше как масивният танкер плава невъзмутимо. Носът му сочеше мястото, откъдето щеше да мине под моста.

— Мили Боже, не ни позволявай да го изпуснем сега — смънка той, обзет от страх и гняв. — Бог да ни е на помощ, ако мине под моста.

Думите едва излязоха от устата му, когато във водата под кърмата на „Монгол инвейдър“ стана експлозия. Той загледа втрещен как носът на гигантския кораб започна бавно, но неумолимо да прави завой наляво и да се отдалечава от моста. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо.

51.

— Този огромен танкер за втечнен природен газ прилича на бременни жени, легнали по гръб една до друга в минерален извор — подметна Джими Флет, който стоеше зад щурвала и приближаваше подводния си съд до „Монгол инвейдър“.

— Един хеликоптер и два изтребителя F-16, превърнати в скрап само за двайсет минути — измърмори Джордино, оглеждайки останките, плаващи между вълните, образувани от по-малките лодки, които се врязваха в тях. — На вид той дори изглежда повече смъртоносен, отколкото грозен.

— Те вече изобщо няма да могат да го спрат — обади се Пит, като гледаше през бинокъл грамадния кораб, който плаваше неотклонно към Манхатън и срещата си с кошмарната разруха.

— Вече е на около хиляда метра от моста — прецени Флет. — Това ни предоставя достатъчно време да го пресрещнем, да се потопим и да атакуваме гребните винтове и кормилата му.

От гледна точка на Джордино това положение висеше на косъм.

— Ще имаме време само за един подстъп. Изпуснем ли момента, няма да успеем да направим кръг и да подходим отново към него. Скоростта му е много висока. Няма да можем да излезем на повърхността, да го изпреварим и пак да се потопим за втори опит, тъй като дотогава той отдавна ще е минал под моста.

Пит го погледна и каза с усмивка:

— В такъв случай просто ще трябва да успеем от първия път, нали?

„Корал уондърър“ се плъзгаше по вълните като гладък, плосък камък, хвърлен от отличен дискохвъргач. Пит насочи бинокъла си към горящите катери на бреговата охрана. „Уилям Шей“ пълзеше към брега на Бруклин, „Тимоти Фърм“ се накланяше и потъваше откъм кърмата. По-малкият спасителен катер на бреговата охрана се бе върнал, за да докара още хора за установяване на щетите. Пожарните кораби на Ню Йорк също се включиха в операцията и маркучите им обливаха със струи вода горящите секции на корабите. Ето случай, когато хрътките бяха победени с леснина от мечка гризли, направи мислено сравнението Пит. Безкрайно съжаляваше, че не бяха дошли по-рано, за да попречат на това бедствие.

Той самонадеяно вдъхна оптимизъм на Джордино, но дълбоко в себе си чувстваше смразяващия го страх от провала. Беше твърдо решен да попречи на „Монгол инвейдър“ да доближи горното пристанище, дори това да костваше живота му и живота на Джордино и Флет.

Беше късно да се връщат. Този момент отмина. Тревогата и несигурността бяха останали далече назад. Той беше повече от сигурен, че Оно Канай е на борда на танкера. Пит имаше да си разчиства сметки с него и самата мисъл го изпълни с нарастваща ярост.

Той огледа разбитата и надупчена от снаряди кормилна рубка на „Инвейдър“, но не видя хора в нея. Корпусът под димохода имаше повече дупки от тези на решето, но те бяха малки и щетите изглеждаха незначителни.

Стори му се, че на „Корал уондърър“ е нужен половин човешки живот, за да намали разстоянието между двата плавателни съда. На двеста метра вдясно от носовата част на танкера Флет увеличи горивната смес и включи помпите на баластния танк. Много по-бързо, отколкото си бе представял, луксозната подводница се спусна под водата гладко, сякаш бе насочвана от гигантска ръка. След като се потопиха, Флет отвори още дроселната клапа и „Корал уондърър“ запори водата със скорост, по-висока от предвидената от конструкторите й. Оттук нататък място за грешки не биваше да има.

Джордино стоеше на мостика при Флет, а Пит слезе в главната кабина и тръгна към носа и големия му илюминатор. Разположи се удобно на кожен диван и взе телефона, вграден в едната странична облегалка.

— Имаме ли връзка? — попита той.

— Чуваме те по високоговорителя — отвърна Джордино.

Флет предаде показанията:

— Сто и петдесет метра и се приближаваме.

— Видимостта е по-малко от дванайсет метра — докладва Пит. — Следете зорко радиолокатора.

— Имаме компютърно изображение на кораба по време на плаване — каза Джордино. — Ще те уведомя към коя секция от корпуса се насочваме.

Изминаха три мъчителни минути, докато Флет отчиташе гласно намаляващото разстояние.

— Сто метра — уведоми той Пит. — Сянката му започва да се показва на повърхността.

Пит чу тупкането на двигателите на „Монгол инвейдър“ и почувства силното раздвижване на водата под кила му. Той се вгледа в зеления мрак и едва различи бялата пяна, която се плъзгаше покрай корпуса му. И малко след това листовете на обшивката му изплуваха от мрачината, на десетина метра напред и три метра нагоре.

— Стигнахме го! — извика той остро.

Флет мигом измени посоката на гребните винтове и спря „Уондърър“, преди да се блъсне в „Инвейдър“.

— Спусни ни с още три метра, Джими.

— Спускам се с три метра — потвърди Флет и постави „Корал уондърър“ на курс право под десния борд на „Монгол инвейдър“.

За Пит, седнал в носовата кабина за наблюдение, гледката на огромния корпус, който се плъзгаше над подводницата като топъл сух вятър, духащ от Скалистите планини, беше неземна — едно огромно механично чудовище без собствен мозък. Тупкането на винтовете се чуваше като далечен пулс, но скоро се увеличи до гръмкия шум на вършачка. Нещо привлече погледа му — беше голямо тяло, издадено от дъното на корпуса близо до кила. После обаче го изгуби от поглед.

Пит беше нещо като продължение на погледа на Флет. Само той можеше да съобщи веднага, когато бронзовите гребни винтове се покажеха. Движението на огромния кораб през водата замъгляваше видимостта му. Той се измести напред и се просна по корем на килима, с лице на около два сантиметра от илюминатора, напрягайки се да види през пяната и зелената водна завеса магнитния заряд от взривно вещество в единия край на гредата, стърчаща от носа на „Уондърър“, но развълнуваната вода му пречеше.

— Готов ли си, Джими?

— Само кажи кога — отвърна Флет с глас, плътен като камък.

— Ще видиш десния винт само три секунди след като той се появи в моето полезрение.

Нищо повече не бе казано, а междувременно напрежението нарастваше. Умът и тялото на Пит бяха изпънати като струни на банджо, кокалчетата на ръцете му побеляха като слонова кост, докато стискаше телефонната слушалка на сантиметър от устата си. После зелената завеса се разтвори във вид на бял взрив от въздушни мехурчета.

— Сега! — изкрещя Пит.

Флет реагира светкавично, като избута напред лоста за дроселите и веднага щом чу рязък шум от предната част на подводницата, го дръпна обратно назад, молейки се времето да му стигне.

Пит можеше само да наблюдава безпомощен и изложен на опасност, когато магнитният заряд се блъсна в стоманените листи на корпуса и се задържа за миг, преди Флет да приведе гребните винтове в реверсивно положение с пълна скорост. Масивната перка започна да се върти като излязла от контрол вятърна мелница, биейки водата на залива във вид на искряща пяна.

От командния мостик Джордино и Флет гледаха като опиянени как гигантските перки на танкера бият към тях. За част от минутата те бяха сигурни, че няма да се измъкнат навреме, че перките ще посекат луксозната подводна лодка на парчета заедно с телата им. Но в последните секунди дизелите на „Корал уондърър“ изреваха и гребните й винтове загребаха водата с бясна скорост. Тя отскочи назад, когато гребните винтове на танкера, с диаметър петнайсет метра, минаха на половин метър покрай носовия илюминатор и разклатиха подводната яхта както торнадо дърво.

Легнал на пода и вкопчил ръце в парапета на кръглата стълба за по-голяма опора, Пит виждаше през илюминатора водовъртежа от разбунена вода заедно с оглушителното барабанене на въртящите се перки. Само трийсет секунди по-късно яхтата престана да се клатушка, водата в килватера на „Монгол инвейдър“ се успокои и тупкането на винтовете започна да заглъхва.

— Сега е моментът, Ал — каза Пит и се изправи на крака.

— Мислиш, че сме достатъчно далече ли?

— Ако тази лодка е построена да издържи на водното налягане на дълбочина триста метра, тя може да поеме напрежението от детонацията от разстояние сто метра.

Джордино хвана устройството за далечно командване с двете ръце и отмести едно мъничко лостче. Проехтя силен тъп звук, подсилен от акустиката през водата. Това беше последвано от силна вълна, която се блъсна в „Корал уондърър“ със силата на шестметрова вълна и се разби, след което се стопи и водата наоколо отново се успокои.

Пит подаде глава над палубата през горната част на стълбата.

— Приближи ни, Джим, за да видим дали сме се справили добре. — Той се обърна към Джордино. — Веднага щом излезем на повърхността, трябва да монтираме още един заряд.

Макар да не разбра източника на приглушената подводна експлозия, адмирал Доувър почувства мимолетно облекчение, като видя как „Монгол инвейдър“ започна да се отдалечава от водния канал и, описвайки широк завой, се обърна обратно по посока на пътя, откъдето беше дошъл. Той не можеше да знае, че това се дължеше на Пит и Джордино, които се намираха на борда на подводница. Онези на борда на „Уилям Шей“, които не бяха ранени, нямаха време да обърнат внимание на необичайния плавателен съд, преди той да се спусне под вода и да нанесе удар с магнитния заряд от взривно вещество точно пред десния гребен винт на „Монгол инвейдър“. Взривът бе отворил двуметрова дупка в корпуса, под основата на гребния вал, и го бе разцепил, а кормилната машина, вече повредена от героичното самоубийство на моряка от бреговата охрана, бе изкривена на четирийсет и пет градуса наляво.

Гребният винт се бе килнал надолу и едва се държеше на разцепения вал, а големият турбинен двигател в машинното отделение рязко утрои оборотите си и заработи извън контрол, преди главният механик да успее да го изключи.

С все още въртящ се на пълен ход ляв гребен винт и със силно повреден десен, носът на кораба бавно, но неотклонно се завърташе по обратния курс, който или щеше да го върне в открито море, или да го върти в кръг.

Най-страшното бе предотвратено, помисли си Доувър. Но дали лудият, командващ танкера за ВПГ, щеше да доведе все пак плана си докрай и щеше да взриви кораба, знаейки, че все още може да причини огромен брой жертви и щети за милиарди долари.

Доувър се бе приготвил за катастрофа, след като изгуби битката, но сега, когато стана внезапно чудо, той се помоли масовата разруха да бъде предотвратена.

Ако адмирал Доувър се изненада, като видя как грамадният танкер изведнъж промени курса си в обратна посока, то Оно Канай направо онемя от пълно объркване. Макар да бе почувствал и чул взрива дълбоко под кърмата на „Монгол инвейдър“, той не се бе обезпокоил, тъй като никой плавателен съд или самолет в радиус от двайсет мили нямаше да се осмели да го нападне. После обаче, когато корабът му започна непредвидено да се завърта, той изкрещя по телефона в машинното:

— Върни се на предишния курс! Не виждаш ли, че се въртим!

— Изгубихме десния винт от някакъв взрив — отвърна главният механик с ясно доловима тревога в гласа. — Преди да успея да изключа левия двигател, винтът му започна да върти кораба.

— Компенсирайте с перата! — нареди Канай.

— Невъзможно е. Преди това нещо се удари в лявото перо, някаква корабна отломка може би, и го изметна и това доведе до неконтролируемото ни въртене.

— Какви ги приказваш? — попита Канай, започвайки да чувства за първи път, че губи самообладание.

Думите в отговор прозвучаха твърдо и бездушно:

— Или ще продължим да се въртим в кръг, или ще спрем и легнем на дрейф. Истината е, че наникъде няма да вървим.

Това беше краят на пътя, но Канай все още отказваше да приеме поражението.

— Твърде близо сме до целта, за да се предадем. Минем ли веднъж под моста, никой не може да ни спре.

— Аз пък ти казвам, че с дясно перо, изкривено под четирийсет и пет градуса наляво, и с десен винт, неизползваем поради счупения му вал, колкото по-бързо напуснем тази консерва с газ, толкова по-добре.

Канай разбра, че е безполезно да спори с главния си механик. Той вдигна глава към големия мост. Видя как висящата магистрала започва да се отдалечава. По-малко от сто метра ги деляха от успеха и пълния провал, когато загадъчният взрив отклони „Монгол инвейдър“ от пътя му. Беше стигнал толкова близо, с толкова много преимущества — не му се вярваше, че триумфът бе грабнат от ръцете му в началото на края.

Погледът му пробяга върху водата. И тогава видя, че някаква частна яхта плава в килватера на „Инвейдър“. Много странен вид има, помисли си той и тъкмо понечи да се обърне и да си върви, яхтата неочаквано изчезна под вълните. Мигом разбра какво става и се изпълни с ярост.

— Браво, Джими — каза Пит на шкипера на яхтата. — Отклонихме го от пътя. А сега дай да изпратим ония грамадни кълба с газ на дъното.

— Надявам се ония зверове там да не възпламенят зарядите — отвърна Флет, докато боравеше с приборите, за да подготви „Корал уондърър“ за поредния удар в танкера. Ако в ума на стария моряк мина някаква мисъл на колебание, то по лицето му не пролича. Дори напротив, той изглеждаше така, сякаш се радваше за първи път от години насам.

„Уондърър“ се плъзгаше през водата като риба. Флет като че ли се беше успокоил вече, когато му стана ясно, че може и да не повредят ценната му лодка. Той съсредоточи поглед в екрана на радиолокатора и системата за глобално позициониране, за да поддържа прав курс към „Инвейдър“.

— Къде искаш да го ударя? — попита той Пит.

— Под машинното, в левия борд на кърмата, но внимавай да не причиниш взрив в корпуса под един от ония танкове. Ние сложихме заряд доста напред и целият кораб може да се взриви заедно с всекиго в радиус от две мили.

— Ами третият ни и последен заряд?

— На същото място, само че на десния борд. Ако можем да направим две големи дупки в кърмата му, той ще се спусне под водата бързо, тъй като няма дълбоко газене.

Джордино заговори със странен израз на задоволство:

— След като няма гребни винтове, с които да се състезава, този набег трябва да бъде фасулска работа в сравнение с предишния.

— Рано е да слагаш тигана на печката — предупреди го Пит, както бе правил и друг път. — Рибата е още в морето.

52.

— Джон Милтън Хей е казал: „Най-щастлив е онзи, който знае точно кога да стане и си тръгне“ — цитира Джими Флет, когато една ракета, изстреляна от „Монгол инвейдър“, мина на косъм от подводната командна кабина и се взриви във водата на по-малко от три метра зад кърмата. — Може би няма да е лошо да се вслушаме в съвета му.

— Те ни атакуват — отбеляза Пит.

— Сигурно са полудели, когато са разбрали, че ние сме тези, които потрошихме кораба им — подметна Джордино.

— Танкерът изглежда като мъртъв.

— Ако екипажът му от плъхове напуска кораба — продължи Джордино, когато водата се надигна над челното стъкло, — защо не виждам да се спускат спасителни лодки.

В мига, когато водата се затвори над покрива на кабината и „Корал уондърър“ се скри от погледите на онези на борда на танкера, Флет пое с пълен напред и направи остър завой надясно. И не закъсня дори със секунда. Чу се ясен шум и луксозната подводница се разтресе, когато друга ракета се удари във водата и избухна точно там, където щяха да се намират, ако Флет не беше извършил бързата маневра.

Той се изправи и насочи носа на прав курс към левия борд на осакатения танкер. Още една ракета избухна, но много по-далече от подводната лодка. Вайпърите пропуснаха възможността да разбият неприятеля си. Сега „Уондърър“ беше забулен от водата и невидим за мъжете на борда на танкера. И най-малкия килватер, който оставяха гребните й винтове, почти се стопи за времето, за което тя стигна до повърхността.

Пит се върна на мястото си зад наблюдателния илюминатор на носа и застана отново на пост. Сега, когато грамадният кораб дрейфуваше, атаката срещу него нямаше да е сложна или рискована както първата. Сигурно вайпърите се готвят да избягат, помисли си той. Но къде? Те не бяха спуснали лодки. Не можеха да се измъкнат с плуване. И тогава нещо, което му бе минало през ума по-рано, вече се оформи по-ясно.

Сега не беше време да обмисля варианти. Трябваше да съсредоточи всяка клетка от мозъка си, да фокусира погледа си и да бъде готов да предупреди отново Флет… и в този миг гигантският корпус изскочи пред илюминатора. Този път беше по-лесно, Флет не скъси разстоянието между двата плавателни съда с пълна скорост както преди; подводницата приближаваше неподвижен кораб и не беше нужно да се пази от винтовете му.

Една минута, две и Пит видя корпусът да изпълва илюминатора.

— До него сме, Джими!

Флет сръчно реверсира двигателите, за да намали скоростта, и се извъртя успоредно на корпуса. Като проява на мореплавателско умение той доближи подводницата на не повече от метър и осемдесет от борда на танкера. После увеличи скоростта, движейки се към кърмовата секция, където се намираше машинното отделение.

В командната кабина Джордино наблюдаваше напрегнато екрана на компютризираната подводна радиолокаторна система. Той бавно вдигна ръка, после я размаха.

— Още девет метра и стигаме.

Флет покорно направи завой, като използва реверсивните механизми, за да насочи носа на лодката и заряда в края на металния прът в корпусните листове на „Инвейдър“ срещу уязвимото машинно отделение.

Магнитният заряд издрънча в корпуса и луксозният подводен съд мигом се изтегли назад. Когато стигна безопасна зона, Джордино подметна захилен:

— Още веднъж с най-топли чувства — и натисна детонаторния бутон. Пореден глух гръм проехтя през водата, докато „Уондърър“ се отърсваше от вълната на налягането.

— Това се казва смъртоносен взрив — отбеляза Флет. — С този високо усъвършенстван взривен материал, който сте донесли, в корпуса му трябва да е зейнала дупка, по-голяма от всяка друга, която военноморско торпедо би отворило.

Пит влезе в командната кабина.

— Джими, предполагам, че имаш безопасна аварийна камера.

Флет кимна.

— Разбира се. Международното морско право изисква от всички пътнически подводни съдове да имат такава.

— А имаш ли водолазна екипировка на борда си?

— Имам — потвърди Флет, — и то четири комплекта за пътниците, които искат да се гмуркат от лодката.

Пит погледна Джордино.

— Ал, какво ще кажеш, ако двамата с теб се понамокрим?

— Тъкмо щях да ти предложа същото — отвърна Джордино така, сякаш само това чакаше. — По-добре да презаредим металния прът под водата, отколкото да рискуваме да си натрапим някоя ракета.

Двамата не загубиха време в обличане на мокрите водолазни костюми. Решиха, че всяка минута им е разчетена и че ще могат да издържат на студената вода само по къси панталони за времето, необходимо да поставят третия взривен заряд в края на пръта. Минавайки през шлюза, който беше достатъчно широк, за да побере двама души, те закрепиха заряда с взривно вещество и се върнаха на борда за по-малко от седем минути с вкочанени от ледената вода тела.

Още щом влязоха в шлюза, Флет предприе последен удар с „Корал уондърър“. Преди Пит и Джордино да се появят в командната кабина, шкиперът беше забил заряда в корпуса и се оттегляше назад.

Пит постави ръка на рамото му.

— Добре се справи, Джими.

Флет се усмихна.

— Не съм от хората, които се разтакават.

Джордино разтърка мокрото си тяло с хавлиена кърпа и седна на един стол, както беше по късите си панталони. После, преди да се преоблече, взе устройството за далечно командване и след команда на Флет натисна лостчето, което детонира заряда и взриви нова голяма дупка в кърмовия корпус на „Монгол инвейдър“.

— Дали да се подадем на повърхността, за да видим резултата от работата си? — обърна се Флет към Пит.

— Не още. Първо искам да проуча нещо.

Палубата на ходовата рубка се наклони, когато вторият заряд избухна и причини второ зейнало пространство в корпуса на танкера. Взривът като че ли стана точно под краката на Канай. Кърмовата надстройка потрепери. Всички, които наблюдаваха танкера от брега, от плавателните съдове и от моста, видяха ясно как носовата му част започна да се вирва нагоре от водата.

Канай си беше помислил, че те ще могат да оцелеят след първия взрив и по някакъв начин щяха да насочат кораба обратно към пролива. Но това беше само пожелателна мисъл. Следващата експлозия предопредели съдбата на танкера. „Монгол инвейдър“ отиваше на дъното на долния залив, дълбок шейсет метра. Канай седна на стол на мостика и попи с хавлиена кърпа кръвта, която се стичаше в очите му от челото, където парче стъкло от ветроотбойника бе отнесло кожата до костта му.

Шумът от двигателите беше спрял преди минути. Той можеше само да се пита дали главният му механик е избягал от машинното, преди двата взрива да отприщят тонове вода вътре. Огледа мостика, който изглеждаше така, сякаш през него бе минало стадо полудели говеда. Притискайки кърпата в челото си, той стана, отиде до един шкаф, отвори го и започна да оглежда таблото с превключватели. Нагласи таймера за двайсет минути със замъглено съзнание, без да взима предвид вероятността, че корабът може да потъне, преди зарядите под огромните танкове с газ пропан да се взривят. После премести ключа за детонаторите на положение ВКЛЮЧЕНО.

Хармън Кери слезе от задбордната стълба. От пет-шест рани по тялото му струеше кръв, но това като че ли не му правеше впечатление. Очите му бяха изцъклени и той с мъка се опитваше да си поеме въздух, сякаш се бе преуморил. Подпря се на една преграда, за да успокои дишането си.

— Защо не взе асансьора? — попита го Канай, сякаш не виждаше безредието наоколо.

— Той се повреди и излезе от строя — отвърна задъхан Кери. — Трябваше да изкача десет реда стъпала. Кабел беше излязъл от една задвижваща ролка, но аз го поправих. Мисля, че ще може да ни свали до долната палуба, ако се спуснем бавно.

— Трябваше да идеш направо в аварийната подводница.

— Няма да напусна кораба без тебе.

— Признателен съм за лоялността ти.

— Постави ли зарядите?

— Да, и ги нагласих за след двайсет минути.

— Ще бъдем късметлии, ако успеем да се отдалечим на безопасно разстояние — каза Кери, забелязвайки тревогата от поражението в профила на Канай. Той приличаше на човек, който е бил измамен на покер. — Време е да се махаме оттук.

В този момент почувстваха разклащане и палубата се наклони назад.

— Хората измъкнаха ли се? — попита Канай.

— Доколкото знам, всички напуснаха постовете си и се отправиха към подводницата.

— Тук няма какво повече да правим.

Канай хвърли още един последен поглед към жертвите. Сред тях имаше един ранен, който още дишаше, но Канай набързо го отписа и прескачайки го, се запъти към асансьора. Когато влезе вътре, хвърли последен поглед и на таблото с таймера за зарядите. Червените цифри на дигиталния часовник отброяваха в низходящ ред времето за детонация. Поне мисията нямаше да бъде изцяло провалена. Няколко жертви и щети бяха повече, отколкото нищо, помисли си той извратено.

Кери натисна бутона за най-долната палуба, след като вратата на асансьора се затвори, и се надяваше на най-доброто. Асансьорът потрепери и подскочи, но започна да се спуска бавно и спря в най-широката дънна част, точно над кила.

Докато вървяха към отворения люк на спасителната подводница, която стърчеше от водно уплътнение в корпуса, нахлуващата вода стигна до коленете им, а освен това трябваше да се приведат напред, за да компенсират все по-стръмния наклон на потъващия кораб.

Главният механик ги чакаше, плувнал в пот и машинно масло.

— Хайде, побързайте, иначе подводницата ще се наводни. Корабът потъва, и то много бързо.

Канай последен се спусна през люка в главната пътническа кабина. Шестима мъже, трима от които ранени, седяха един срещу друг — единствените останали от цялата група вайпъри.

След като затвори люка, Канай влезе в командната кабина заедно с главния механик, който седна до него и включи батерийните комутатори.

Над тях се чуваше как „Монгол инвейдър“ стене и вие под натиска на огромното налягане, докато носът му се повдигаше във въздуха. Минути му оставаха, преди да се плъзне към дъното с кърмата надолу.

Канай тъкмо понечи да включи двигателите, когато погледът му улови през балонообразното челно стъкло странен на вид плавателен съд, който се приближаваше откъм мътната вода пред тях. Отначало предположи, че това е частна яхта, попаднала в битката и сега потъва, но после разпозна в нея същия съд, който бе видял по-рано да се спуска под вълните. Докато съдът се приближаваше, Канай видя дълъг метален прът, който стърчеше от носа и сочеше нагоре към корпуса на танкера. Твърде късно той разкри целта на загадъчната подводна лодка.

Тя се стрелна напред и металният прът се заби в механизма, който закрепваше спасителната подводница за дъното на корпуса, като сполучливо откърти приспособлението му за освобождаване от танкера. Лицето на Канай се втвърди като гипсова маска на смъртта. Той бързо натисна ръчката на приспособлението. Но тя не помръдна и не отдели подводницата от люлката, окачена за дъното на корпуса.

— Защо не се спускаме? — изкрещя главният механик на ръба на ужаса. — За бога, човече, побързай, преди корабът да е потънал върху главите ни!

Докато Канай се преборваше с всички сили с ръчката на освобождаващия механизъм, той не сваляше поглед от зеленото водно пространство, където подводницата беше увиснала, точно оттатък заобления ръб на корпуса. За негов нарастващ ужас той разпозна мъжа, седнал зад големия носов илюминатор на подводния съд. Тъй като през илюминатора водата увеличаваше лицето му, той различи зелените очи, черната коса и сатанинската му усмивка.

— Пит?! — ахна от изумление Канай.

Пит гледаше Канай с мрачно любопитство. Силен грохот се разнесе, когато кърмата на потъващия танкер за ВПГ се удари в дъното под остър ъгъл и вдигна огромен облак дънна утайка. Останалата част от корпуса също започна бавно да се спуска и само след няколко метра спасителната подводница щеше да бъде забита в тинята от колосалната тежест над нея.

Ужасът по лицето на Канай изведнъж премина в силен гняв. Той размаха юмруци към Пит, когато големият корпус започна да притиска спасителната подводница в дънната утайка. Пит трябваше да се оттегли, преди да е станало късно. Той се усмихна до уши, разкривайки всичките си зъби, и помаха за сбогом, когато Джими Флет измести „Корал уондърър“ назад, за да не бъде погребана и тя под утайката.

После спасителната подводница, заедно с неколцината оцелели вайпъри, изчезна във водовъртеж от кална вода и бе заровена завинаги под разбития „Монгол инвейдър“.

Канай умря, премазан от ужаса на пълния мрак, без изобщо да разбере, че зарядите с взривно вещество под огромните танкове с газ не успяха да избухнат. Той умря, без да разбере също, че един снаряд, изстрелян от едно от 25-милиметровите носови оръдия на катера на бреговата охрана „Тимоти Фърм“ в кормилната рубка на танкера, сряза главния проводник, свързан с детонаторите.

Героичната битка на моряците от бреговата охрана не беше напразна.