Възкръсналите

53.

12 август 2003 г.

Амиен, Франция

Сребристозеленият ролс-ройс се движеше безшумно и величествено из френския град Амиен. Разположено в долината на Сома, на север от Париж, първоначално селището съществувало дълго преди римляните да се установят в района. Векове наред между келти и римски легиони се водили битки в града и около него по време на Наполеоновите войни, както и през двете световни войни, когато градът бил окупиран от германците.

Ролс-ройсът мина покрай великолепната катедрала, чийто строеж започнал през 1220 и завършил през 1270 година. Стените в римски и келтски стилове включваха остъклена в розово фасада, опасваща богато украсени галерии с три портални врати и две кули. Колата продължи покрай воден път, където фермери продаваха плодове и зеленчуци, собствено производство, от малки лодки по река Сома.

Сейнт Джулиан Пърлмутър не пътуваше със „смрадливата сбирщина“, както наричаше той обикновените хора. Мразеше самолетите и летищата и предпочиташе да пътува с кораб, за да може да вземе със себе си и красивия си ролс-ройс Силвър Дон, 1955 година, и шофьора си Хюго Мълхоланд.

Като излезе от старата част на Амиен, Мълхоланд отби колата по малък тесен път и след около километър и половина спря пред желязна врата между високи, обрасли с пълзящо растение стени. Натисна бутон на домофона и каза нещо. Не се чу глас в отговор, но вратата започна бавно да се отваря. Хюго подкара по чакълестата пътека, виеща се около голяма френска извънградска къща.

Той слезе от колата и задържа отворена задната врата за Пърлмутър, който измъкна огромното си туловище от задната седалка и се заизкачва, подпирайки се на бастун, по стъпалата към предния вход. Малко след като дръпна веригата на звънеца, вратата със стъклени прозорци, гравирани с ветроходни кораби, отвори висок, слаб мъж с тясно, хубаво лице под гъста, сресана назад грива от бяла коса. Той погледна Пърлмутър с меките си сини очи и се поклони изискано, докато протягаше ръка.

— Мосю Пърлмутър, аз съм Пол Ереу.

— Доктор Ереу — Пърлмутър стисна в огромната си лапа крехката ръка на Ереу, — за мен е чест да се запозная с вас, уважаемия президент на „Общество на Жул Верн“.

— За мен пък е чест да посрещна такъв забележителен историк в дома на мосю Верн.

— И то какъв красив дом.

Ереу поведе Пърлмутър по дълъг коридор към просторна библиотека, съдържаща над десет хиляди тома.

— Тук е всичко, което е писал Жул Верн, и всичко, което е писано за него до смъртта му. А онова, което е писано за него след това, се намира в друга стая.

Пърлмутър се направи, че е много впечатлен. Но въпреки че библиотеката беше изключително голяма, тя все пак се равняваше на по-малко от една трета от размерите на личната библиотека на Пърлмутър, съдържаща колекцията му от книги за морската история. Той се приближи до една секция, където бяха подредени подвързани ръкописи, но не се протегна и не докосна нито един от тях.

— Това непубликувани материали ли са?

— Познахте. Да, това са ръкописи, част от които са недовършени, а останалите не е смятал, че си заслужава да бъдат издадени — и Ереу посочи голям, мек диван пред широк панорамен прозорец с изглед към пищна градина. — Моля, седнете. Да ви предложа кафе или чай?

— Кафе ще ми дойде добре.

Ереу поръча по интеркома, после седна срещу Пърлмутър.

— Е, Сейнт Джулиан… Може ли да ви наричам с малкото ви име?

— Разбира се. Макар да се видяхме очи в очи само преди няколко минути, ние всъщност се познаваме отдавна.

— Кажи ми, с какво мога да помогна за изследванията ти?

Пърлмутър завъртя бастуна си пред разкрачените си колене.

— Ще ми се да се поровя в проучванията на Верн върху капитан Немо и „Наутилус“.

— Имаш предвид, разбира се, „Двайсет хиляди левги под водата“.

— Не, само капитан Немо и подводницата му.

— Немо и подводницата му са най-великите творения на въображението на Верн.

— Ами ако не са само творения на въображението?

Ереу го погледна учуден.

— Опасявам се, че не те разбирам.

— Имаме един приятел, който смята, че Верн не е сътворил Немо от фантазията си. Използвал е жив прототип.

Изражението на Ереу остана същото, но Пърлмутър забеляза леко потрепване в сините му очи.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна в подобна теория.

— Не можеш или не искаш? — попита го Пърлмутър с тон, граничещ с грубостта, но едновременно с това се усмихна покровителствено.

Сянка на неудоволствие премина по лицето на Ереу.

— Ти не си единственият, който идва тук с подобно странно предположение.

— Нелепо ли ти звучи? Да, но в същото време е и любопитно.

— Как да ти помогна, стари приятелю?

— Като ми разрешиш да се поровя из тези архиви.

Ереу се отпусна, сякаш бе спечелил изгодна сделка.

— Моля, считай библиотеката за своя.

— Още един въпрос: може ли шофьорът ми да остане да ми помага? Не съм в състояние да се катеря по стълби, за да стигам до книгите на най-горните лавици.

— Разбира се. Сигурен съм, че може да му се има доверие. Но ти ще си отговорен, ако стане нещо нередно.

Елегантен начин за намекване за повреда или кражба на книга или ръкопис, помисли си Пърлмутър.

— То се знае, Пол. Обещавам, че ще бъда много внимателен.

— В такъв случай те оставям. Ако имаш въпроси, аз съм горе в кабинета си.

— Имам още един.

— Да?

— Кой е класифицирал книгите по лавиците?

Ереу се усмихна.

— Как кой, мосю Верн! Всяка книга, ръкопис и папка си стои там, където я е поставил той, преди да почине. Естествено, мнозина идват тук да проучват като теб и аз на всекиго казвам, че всеки материал трябва да бъде връщан на мястото, откъдето е бил взет.

— Много интересно — каза Пърлмутър. — Това, че всичко е останало на мястото си в продължение на деветдесет и осем години, е нещо, за което си струва да се размисли човек.

Щом Ереу затвори вратата, Мълхоланд погледна Пърлмутър с предпазлив поглед.

— Обърна ли внимание на реакцията му, когато ти подчерта, че Немо и „Наутилус“ всъщност са съществували?

— Да, това като че извади от равновесие доктор Ереу. Мога само да се питам какво, ако има такова, крие той.

Шофьорът на Пърлмутър, Хюго Мълхоланд, беше сериозен на вид човек с тъжни очи и плешива глава.

— Реши ли вече откъде ще започнеш? — попита той. — Вече цял час седиш и гледаш книгите, без да си извадил нито една.

— Търпение, Хюго — отвърна меко Пърлмутър. — Онова, което търсим, не се намира на явно място, иначе другите изследователи щяха да са го открили отдавна.

— От всичко, което съм чел за него се разбира, че Верн е бил сложен човек.

— Чак сложен или непременно брилянтен, не, но е имал силно развито въображение. Знаеш, той е бащата на научната фантастика. Той е поставил началото й.

— Ами Х. Дж. Уелс?

— Той написва „Машината на времето“ чак трийсет години след написаната от Верн „Пет седмици в балон“. — Пърлмутър се измести на дивана и продължи да оглежда лавиците с книги. За човек на неговата възраст той имаше удивително силно зрение. Оптиците винаги му се удивляваха. От средата на стаята той можеше да прочете почти всяко заглавие на гръбчетата на книгите, стига да не бяха изтрити или с много дребен шрифт. Погледът му престана да се задържа върху книгите или неиздадените ръкописи. Интересът му беше насочен повече към доста голямото количество бележници.

— Значи смяташ, че Верн е имал идея, върху която е построил „Двайсет хиляди левги под водата“ — каза Мълхоланд, като отпи глътка кафе, което Ереу лично им бе поднесъл в библиотеката по-рано.

— Верн е обичал морето. Отраснал край пристанището на Нант, веднъж избягал да работи на малък ветроходен кораб, но баща му го открил и го върнал вкъщи. Брат му Пол служил във френските военноморски сили, а Верн не можел да се насити на морето. След като се замогнал, той купил няколко яхти и преплавал всички морета в Европа. Като младеж той описал едно пътешествие, което извършил на най-големия презокеански лайнер за времето си „Грейт ийстърн“. Имам чувството, че именно на това плаване се е случило нещо, което е въодушевило Верн да напише „Двайсет хиляди левги…“.

— Ако Немо наистина е съществувал през шейсетте години на деветнайсети век, откъде е натрупал научни знания, за да построи подводница сто години напред във времето си?

— Тъкмо това искам да открия. По някакъв начин доктор Елмор Еган е знаел тази история. Откъде обаче, това остава загадка.

— Знае ли се какво се е случило с капитан Немо? — попита Мълхоланд.

— Верн е написал книгата „Тайнственият остров“ шест години след издаването на „Двайсет хиляди левги под водата“. В „Тайнственият остров“ група корабокрушенци се настаняват на безлюден остров, където пирати не им дават мира. Загадъчно невидим покровител доставял храна и припаси за заселниците. Той също така убил пиратите, които нападнали селището. В края на книгата заселниците биват поведени към тунел, водещ към наводнена пещера в сърцето на вулкана на острова. Те намират „Наутилус“ и капитан Немо, който е на смъртно легло. Той ги предупреждава, че вулканът е на път да изригне. Те избягали навреме, тъй като островът се саморазрушил, като затрупал капитан Немо и прословутото му творение завинаги.

— Странно е, че на Верн му е било нужно толкова дълго време, за да напише края на историята.

Пърлмутър сви рамене.

— Кой може да каже какво му се е въртяло в ума, освен ако едва след години не е получил вест за смъртта на истинския Немо.

Хюго се обърна на триста и шейсет градуса, оглеждайки лавиците с книги.

— И така, коя игла в купата сено държи ключа?

— Можем да елиминираме книгите. Всичко публикувано е достъпно за всеки да го гледа и чете. Можем да подминем и ръкописите. Те без съмнение вече са били преглеждани от всеки, който събира сведения за Верн. Остават ни бележниците. Но и те до един са изследвани и внимателно изчетени от изследователите на Верн.

— Тогава какво друго ни остава? — попита Мълхоланд.

— Там, където никой друг не е проучвал — отвърна замислен Пърлмутър.

— А то е…?

— Жул Верн не е бил от хората, които ще крият тайни на очебийни места. Като повечето добри писатели на фантастика, той е имал изкривен и дяволски ум. Къде би скрил нещо в библиотека, което не искаш хората да го намерят поне сто години, стари ми приятелю?

— Струва ми се, че искаш да елиминираш всеки лист хартия, печатан или изписан на ръка.

— Точно така! — прогърмя гласът на Пърлмутър. — Тайното място не е част от книгите или лавиците.

— А по-скоро тайно отделение в камината — предположи Мълхоланд, оглеждайки камъните около полицата над камината. — То би останало най-постоянно.

— Подценяваш Верн. Той е имал невероятно силно въображение. Тайните ниши в камините са описани в много загадъчни истории.

— Тогава в някоя мебел или на гърба на картина на стената?

— Мебелите и картините не са трайно място. Те могат да бъдат премествани или заменяни с нови. Помисли за нещо, което остава завинаги.

Мълхоланд се замисли. После суровото му лице леко просветна и той погледна надолу.

— Подът!

— Махни килимите и ги метни върху дивана — каза му Пърлмутър. — Изучи внимателно процепите между дъските. Вглеждай се за малки вдлъбнатини в краищата на дъските, където са били откъртвани по-рано.

Мълхоланд остана на четири крака близо половин час, като внимателно оглеждаше всяка дъска на пода. После изведнъж вдигна глава, захили се и измъкна малка монета от джоба си. Пъхна я между краищата на две дъски и повдигна с нея едната от тях.

— Еврика! — възкликна той възбуден.

Въодушевен достатъчно, за да сгъне огромното си тяло до пода, Пърлмутър легна странично и се вгледа в процепа под дъската. Вътре имаше кожена кесийка. Той внимателно я хвана с палеца и показалеца си и лекичко я издърпа навън. После, с немалката помощ на Мълхоланд, се изправи на крака и се стовари тежко на дивана.

Едва ли не с чувство на преклонение, той отвърза тънкото копринено шнурче на кесийката и я отвори. Извади отвътре бележник с размерите на пощенска картичка, но дебел около седем-осем сантиметра. Издуха праха от корицата и зачете на глас, превеждайки френския текст, гравиран в кожената подвързия.

— „Разследване на изобретателния капитан Амхърст.“

Много бавно Пърлмутър започна да чете думите, написани с четлив ситен почерк. Владеещ шест езика, той нямаше проблеми с разбирането на разказа на Верн за приключенията на един английски учен, познат като капитан Камерон Амхърст.

Въпреки че очите му четяха думите, умът му си представяше образа на изключителния мъж, когото Верн е познавал, и на чийто живот е водил хроника. След два часа той затвори бележника и се облегна назад с изражението на човек, който току-що е предложил брак на любимата си жена и е получил съгласието й.

— Нещо интересно ли намери? — попита го Мълхоланд, изпълнен с любопитство. — Нещо, което никой досега не е откривал?

— Обърна ли внимание на шнурчето на кесийката?

Мълхоланд кимна.

— Едва ли е на повече от десет-дванайсет години, нали? Ако Верн последен е пипал кесийката, шнурчето е щяло да се разпадне от старост.

— Което води до заключението, че доктор Ереу е научил тайната на Верн много отдавна.

— Що за тайна е тя?

Пърлмутър се загледа за малко в пространството. Когато заговори, гласът му беше мек и тих, сякаш думите идваха от разстояние.

— Пит се оказа прав.

После затвори очи, въздъхна дълбоко и бързо се унесе в дрямка.

54.

След осемчасово изслушване пред конгресната комисия Къртис Мърлин Зейл все по-често поглеждаше часовника си и се въртеше нервно на стола. Той не беше същият изключително уверен мъж, който бе застанал по-рано пред конгресменката Смит и членовете на нейната комисия. Беше изчезнала и самодоволната му усмивка и сега устните му изглеждаха напрегнати и плътно стиснати.

Вест от Оно Канай и извънредните съобщения за бедствието в последните новини трябваше да стигнат до тази зала часове по-рано.

Конгресменът Уилям Огъст от Оклахома беше в средата на разпитването на Зейл за повишаването на цените, наложени от рафинериите на петролните компании, когато Сандра Делейдж, облечена в строг делови костюм, се приближи зад гърба на Къртис и постави лист хартия на масата пред него. Той се извини на Огъст, че го прекъсва и хвърли бърз поглед на съдържанието на листа. Очите му изведнъж се разшириха и той вдигна поглед към Делейдж. Лицето й беше сериозно като на собственик на погребално бюро. Той закри с ръка микрофона и й зададе с тих глас няколко въпроса, на които тя отговори също толкова тихо, че никой наблизо не можеше да я чуе. После жената се обърна и напусна залата.

Зейл не беше от хората, които лесно се разтърсват от поражението, но в този момент изражението му приличаше на изражението на Наполеон след битката за Ватерло.

— Извинете — измънка той на Огъст, — бихте ли повторили въпроса си?

Лорън се чувстваше уморена. Късният следобед бе преминал в ранна вечер, а тя нямаше намерение да разреши на Зейл да си тръгва, още не. Помощниците й я уведомяваха непрекъснато за операцията за препречване пътя на „Пасифик троуджън“ и последната новина беше, че на кораба не са били намерени никакви взривни вещества. Едва два часа по-късно тя научи за акцията да бъде спрян „Монгол инвейдър“. От два часа следобед не бе чула нищо от Пит и Сандекър и през следващите четири часа се преборваше с глождещото я чувство на страх.

Тревогата й се засилваше от ледения й гняв, породен от Зейл, който непоколебимо изстрелваше добре премислени отговори на задаваните му въпроси, без колебание или извинения с лоша памет. Репортерите, отразяващи изслушването, оставаха с впечатлението, че той се владее напълно и направлява процедурата така, че да пасва на неговия дневен ред.

Лорън знаеше, че Зейл също е уморен и се насилва да проявява търпение. Тя чакаше като лъвица в засада подходящия момент да нападне с дадената й от Сали Морс информация за предстоящата разруха. Извади от коженото си куфарче документите, съдържащи въпросите и обвиненията, които бе приготвила, и зачака търпеливо конгресменът Огъст да свърши с въпросите си.

Точно тогава забеляза, че погледите на присъстващите в залата изведнъж се отправиха зад гърба й. Всички зашушукаха. После една ръка докосна рамото й. Тя се обърна и видя лицето на Дърк Пит. Той беше облечен с мръсни джинси и смачкана риза. Изглеждаше изтощен, сякаш току-що беше изкачил висок планински връх. Косата му беше разрошена, лицето му — обрасло с тридневна черна четина. Един от охраната го беше хванал за ръката и се опитваше да го изведе от залата, но Пит го теглеше със себе си като упорит санбернар.

— Дърк! — прошепна Лорън. — Какво правиш тук?

Той гледаше не нея, а Зейл, когато заговори със самодоволна усмивка пред микрофона и гласът му се разнесе високо из залата.

— Ние попречихме на танкера с втечнен природен газ да се взриви в нюйоркското пристанище. Сега корабът лежи на дъното на морето. Моля те, уведоми господин Зейл, че целият му екип от вайпъри също потъна заедно с кораба и за Сали Морс от „Юкон ойл“ вече е безопасно да се изправи тук и да свидетелства пред твоята комисия, без опасността да й бъде наложена репресивна мярка.

После Пит най-неочаквано погали леко кестенявата коса на Лорън и напусна залата.

Огромен товар падна от раменете на Лорън и тя заговори:

— Дами и господа, стана късно и ако няма възражения, бих желала да продължим изслушването утре сутринта в девет часа, когато ще призова важен свидетел, който да даде показания, разкриващи истината за престъпната дейност на господин Зейл…

— Това са доста силни думи, не мислите ли? — прекъсна я конгресмен Стърджис. — Досега не сме видели, нито чули нещо, което да дава доказателства за някаква престъпна дейност.

— Това ще стане утре — отвърна с равен тон Лорън, гледайки Стърджис със странен триумф в погледа си, — когато мадам Морс ще ви съобщи имената на всеки един във Вашингтон и останалата част от страната, който е приемал подкупи от господин Къртис Мърлин Зейл. Обещавам ви, че следата на незаконната печалба и корупцията, дълбоката следа на парите в офшорни банкови сметки ще разтърси правителството до основи и обществеността ще стане свидетел на невиждан досега скандал.

— Какво общо има въпросната Сали Морс с господин Зейл? — попита Стърджис, схващайки много късно, че стъпва по тънък лед.

— Тя е бивш член на вътрешния съвет на „Цербер“. Водила си е записки за срещите, подкупите и престъпленията. Има много имена в списъка, които ще ви бъдат познати.

Ледът се пропука и се раздели и Стърджис цопна в дупката. Той рязко стана на крака и напусна залата, без да продума повече, а Лорън удари чукчето и обяви, че изслушването ще продължи на другия ден.

Галерията полудя. Репортери от главните медии се втурнаха към Зейл и след Лорън, но Пит я чакаше на вратата и я опази от шумната тълпа журналисти, които се надпреварваха да й задават с пълно гърло въпроси и се опитваха да препречат пътя им. Обгърнал ръка около кръста й, той успя да я преведе през наежения кордон по стълбите на Капитолия и я набута в кола на НЮМА, чакаща до тротоара. Джордино стоеше до отворените й врати.

Къртис Мърлин Зейл седеше зад масата, заобиколен от море от журналисти и светкавици на фотоапарати, като човек, загубил се в бездната на кошмар.

Най-накрая той стана като замаян от мястото си и си проби път през шумната тълпа. С помощта на охраната на Капитолия той стигна благополучно до лимузината си. Шофьорът му го закара до имението му, където се помещаваше вашингтонската главна квартира на „Цербер“, и го проследи с поглед как мина като грохнал пенсионер през фоайето и продължи навътре към асансьора, за да се качи в луксозния си кабинет.

Нямаше по-изолиран от действителността човек от него. Той нямаше близки приятели, нито останали живи родственици. Оно Канай, може би единственият човек, на когото Зейл разчиташе, беше мъртъв. Зейл беше сам в света, където името му беше известно на всички.

Както седеше зад бюрото си и гледаше през прозореца двора долу, той се замисли за бъдещето си и го прецени като заплашително черно. Беше неминуемо, че ще свърши във федералния затвор, независимо колко дълго се беше борил да остане свободен. Когато членовете на картела „Цербер“ се обърнат срещу него, за да спасят кожите си, най-добрите, най-скъпите адвокати по наказателни дела в страната щяха да водят битка, загубена още преди да е започнала. Само техните показания ще са достатъчни в полза на екзекуцията му.

Богатството му със сигурност щеше да му бъде взето от лавината от съдебни процеси, както федерални, така и граждански. Лоялната му група „Вайпър“ вече не съществуваше. Всеки неин член лежеше дълбоко в дънната утайка на външния нюйоркски залив. Никой от тях нямаше вече да може да отстрани онези, които щяха да свидетелстват срещу него.

Той никога нямаше да може да избяга, нито да се скрие някъде в света. Беше лесно човек с неговото положение да бъде проследен от следователите, дори и да избяга в пустинята Сахара, или на някой самотен остров насред океана.

Хората, които бяха умрели от алчност, се върнаха да го преследват не като духове или противни призраци, а като парад от обикновени хора на филмов екран. Най-накрая той бе изгубил голямата си рискована игра. Вече не виждаше път, водещ към спасително бягство. Решението не беше трудно.

Той стана от стола, отиде до шкафчето с напитки и си наля скъпо петдесетгодишно уиски. Отпи глътка, когато се върна при бюрото и отвори едно чекмедже. Извади от него кутийка, която приличаше на кутийка за емфие. В нея имаше две таблетки, които той пазеше за малко вероятния случай, че бъде сполетян от нещастие или се разболее от омаломощаваща болест. Допи последната глътка уиски, сложи таблетките под езика си и се отпусна в широкия кожен стол.

Къртис Мърлин Зейл бе намерен на другата сутрин зад напълно разчистеното си от документи бюро. Последна бележка, изразяваща срам или съжаление, нямаше.

55.

Джордино спря колата пред сградата на НЮМА. Пит слезе, наведе се до прозореца и каза на Лорън:

— Не след дълго армията от журналисти и телевизионни камери ще обсадят къщата ти в Александрия. Затова ти предлагам Ал да те закара до хангара, поне за тази нощ. Можеш да спиш на леглото при другите две жени, докато свърши изслушването. А дотогава хората ти ще могат да ти уредят охрана.

Тя подаде глава навън и го целуна леко по устните.

— Благодаря ти.

Той се усмихна и направи знак на Джордино да тръгва.

Пит отиде право в кабинета на Сандекър, който го чакаше заедно с Руди Гън. Адмиралът бе възвърнал доброто си настроение и пушеше с удоволствие една от големите си, навити специално за него пури. Той пристъпи към Пит и се здрависа енергично с него.

— Великолепна работа, великолепна работа! — поздрави го той. — Брилянтен замисъл беше да използваш метален прът с подводни магнитни касетъчни снаряди. Успя да взривиш кърмата на кораба, без да застрашиш някой от пропановите танкове.

— Извадихме късмет, че този замисъл свърши работа — отвърна скромно Пит.

Гън също се ръкува с Пит.

— Остави ни да разчистваме голяма каша.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Вече изработваме договори със спасителните дружества за изваждане на корабните останки. Не бива да стават заплаха за корабоплаването — допълни Гън.

— А пропанът?

— Горните части на танковете са само на девет метра под водата — поясни Сандекър. — Водолазите няма да имат проблем да скачат тръби и да прехвърлят газа в други танкери за втечнен природен газ.

— Бреговата охрана вече постави буйове около корабната развалина и разположи плаващ фар, за да предупреждава влизащите и излизащите плавателни съдове — добави Гън.

Сандекър седна отново зад бюрото си и изпусна голямо кълбо син дим към тавана.

— Как мина изслушването на Лорън?

— В ущърб на Къртис Мърлин Зейл.

Лицето на адмирала доби доволен израз.

— Дали не чувам дрънкане на затваряща се затворническа врата?

Пит разтегна устни в лека усмивка.

— Вярвам, че след като бъде обвинен и осъден, Къртис Марлин Зейл ще прекара останалата част от живота си там.

Гън кимна.

— Подходящ завършек за човек, убил стотици невинни хора в името на парите и властта.

— Няма да е за последен път, когато ще видим типове като Зейл — вметна злокобно Пит. — Въпрос е само на време, преди някой друг социопат да се появи отново.

— Най-добре е да се прибереш вкъщи да си починеш — предложи съчувствено Сандекър. — После си вземи няколко свободни дни за проучвателния ти проект относно Елмор Еган.

— Което ми напомни — намеси си Гън, — че Хирам Йегър иска да те види.

Пит слезе до компютърния етаж на НЮМА и завари Йегър да седи в малкия склад и да гледа коженото куфарче на Еган. Той вдигна поглед при влизането на Пит и посочи с ръка отвореното куфарче.

— Тъкмо навреме идваш. След трийсет секунди то ще почне да се пълни с машинно масло.

— Разписание ли имаш? — попита го Пит.

— Пълненето става последователно. Всеки поток започва точно четиринайсет часа след предишния.

— Имаш ли представа защо точно след четиринайсет часа?

— Макс работи по въпроса — отвърна Йегър, като затвори тежката стоманена врата, която наподобяваше тази на банков трезор. — Затова те повиках да дойдеш в складовото помещение. То е обезопасено със стоманени стени за опазване на важни данни в случай на пожар. Радиовълни, микровълни, звук, светлина — нищо от тях не може да проникне през тези стени.

— Значи куфарчето продължава да се пълни с масло?

— Гледай и ще се увериш. — Йегър погледна часовника си и започна да брои в обратен ред с пръсти. — Сега! — възкликна той.

Пред очите на Пит коженото куфарче на Еган започна наистина да се пълни с масло, сякаш невидима ръка го наливаше.

— Трябва да има някакъв трик.

— Никакъв трик няма — каза Йегър и затвори капака.

— Но как става тогава?

— Макс и аз най-накрая намерихме отговора. Куфарчето на Еган е приемник.

— Нищо не разбирам — каза объркан Пит.

Йегър отвори тежката стоманена врата и тръгна обратно към усъвършенстваната си компютърна система. Макс беше на мястото си и се усмихна, като ги видя.

— Здрасти, Дърк. Липсваше ми.

Пит се разсмя.

— Щях да ти донеса цветя, но нали не можеш да ги държиш.

— Не е забавно да нямаш плътност, тъй да знаеш.

— Макс — намеси се Йегър, — разкажи на Дърк какво открихме за коженото куфарче на доктор Еган.

— Намерих крайното решение за по-малко от час. — Макс гледаше Пит така, сякаш изпитваше нежни чувства към него. — Хирам каза ли ти, че куфарчето се оказа приемник?

— Да, но какъв вид приемник?

— Квантово телепортиране.

Пит се вторачи в Макс.

— Не е възможно. Телепортирането е отвъд царството на днешната физика.

— Същото си помислихме и ние с Хирам, когато започнахме анализите си. Но това е факт. Маслото, което се появява в куфарчето, първоначално се поставя някъде в камера, която измерва всеки атом и молекула. Тогава маслото се променя до квантово състояние, изпратено и преконструирано в приемник до точния брой атоми и молекули, съгласно измерванията от изпращащата камера. Аз, разбира се, имам начин да хиперопростя процесите. Онова, което продължава да ме озадачава, е как маслото бива изпращано през твърди предмети, и то със скоростта на светлината. Надявам се с времето да намеря и този отговор.

— Ти проумяваш ли какво говориш? — попита Пит, напълно смаян.

— Да, проумявам — отвърна уверено Макс. — Макар това да представлява невероятно научно откритие обаче, недей да храниш големи надежди. Няма начин човек да бъде телепортиран някога в бъдещето. Дори да беше възможно да се изпрати и приеме човек на хиляди километри и после тялото му да се пресъздаде, ние няма да сме в състояние да телепортираме ума и информацията, която той е натрупал през живота си. Той ще излезе от приемателната камера с мозъка на новородено. Маслото, от друга страна, е направено от течни въглеводороди и други минерали. В сравнение с човешките, неговият молекулен строеж е далеч по-малко сложен.

Пит седна, опитвайки се отчаяно да сглоби парчетата.

— Струва ми се фантастично, че доктор Еган е изобретил революционен динамичен двигател почти по същото време, когато е конструирал работещ телепортер.

— Той е бил гениален — каза Макс. — Няма съмнение в това. Онова, което го прави дори още по-изключителен, е, че той го е постигнал без армия от помощници или огромна, спонсорирана от правителството лаборатория.

— Вярно — съгласи се Пит, — постигнал го е сам, в тайна лаборатория… чието местоположение ни предстои да открием.

— Надявам се да я откриете — каза Йегър. — Значимостта на Егановото откритие има объркващи съзнанието възможности. Субстанции с основни молекулни структури като масло, въглища, желязна или медна руда и огромно разнообразие от други минерали, могат да бъдат транспортирани без необходимостта от кораби, влакове и товарни камиони. Неговата телепортна система може да пренапише целия свят от транспортиране на продукти.

Пит се размисли над огромния потенциал, после отново се вгледа в Макс.

— Кажи ми, Макс, имаш ли достатъчно данни от куфарчето на доктор Еган, за да пресъздадеш телепортиращо средство?

Макс поклати тъжно главата си като на привидение.

— Не, за съжаление. Нямам достатъчно входен сигнал, който да ме постави на мястото на изпращането. Макар да имам приемната камера на доктор Еган за модел, първоначалната част от системата лежи в изпращащия уред. Мога да работя над проблема с години и пак да не открия разрешението.

Йегър постави ръка върху рамото на Пит.

— Ще ми се да можехме двамата с Макс да ти дадем по-подробна картина.

— Вие свършихте забележителна работа и аз съм ви признателен — каза искрено Пит. — Сега е мой ред да ви дам отговори.

Преди да се върне в хангара, Пит се отби в кабинета си, за да разчисти бюрото, да прегледа пощата и да отговори на обаждания по телефона. След близо час се улови, че едва се преборва със съня, затова реши, че каквото е свършил за днес, стига. В този момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Дърк! — прогърмя гласът на Сейнт Джулиан Пърлмутър. — Добре че те заварих.

— Сейнт Джулиан? Откъде се обаждаш?

— От Амиен, Франция. Доктор Ереу най-любезно ми разреши да остана в къщата на Жул Верн и аз прекарах нощта тук, изучавайки един бележник, който Хюго и аз открихме скрит от Верн преди близо сто години.

— И той даде ли ти отговорите? — попита Пит с нарастващо любопитство.

— Ти си на вярна следа. Капитан Немо наистина е съществувал, само че истинското му име е било Камерон Амхърст. Бил е капитан в Кралския военен флот.

— А не е Дакар, индийският принц?

— Не — отвърна Пърлмутър. — Очевидно Верн е изпитвал ненавист към англичаните и е променил името на Камерон и отечеството му от Англия в Индия.

— Каква е неговата история?

— Амхърст произлизал от заможно семейство корабостроители и корабособственици. Постъпил в Кралските военноморски сили и бързо се издигнал в чинове. На двайсет и две години вече бил капитан. Роден през хиляда осемстотин и трийсета година и благословен с брилянтен ум, той бил дете чудо и станал инженерен гений. Непрекъснато излизал с различни изобретателни конструкции на кораби и двигателните им системи. За нещастие бил малко луда глава. Когато старите крайни консерватори в Адмиралтейството отказали да разгледат предложенията му, той се обърнал към вестниците и ги наклеветил като невежи хора, страхуващи се от бъдещето. След това най-безцеремонно бил изритан от военния флот за неподчинение.

— Също като Били Мичъл осемдесет години по-късно.

— Сравнението е точно — отвърна Пърлмутър и продължи: — Верн срещнал Амхърст на пътническия лайнер „Грейт ийстърн“, плаващ по Атлантическия океан. Именно Амхърст споделил с Верн желанието си да построи подводен съд, който да плава навсякъде под повърхността на океаните. Той начертал проекти в бележника на Верн и описал подробно революционна двигателна система, която изобретил за радикалната си подводница. Не е нужно да казвам до каква степен Верн бил завладян от думите му. В продължение на четири години той поддържал редовна кореспонденция с Амхърст. След това изведнъж писмата престанали. Верн продължил да пише измислени истории, които го прославили и той забравил за Амхърст… Както знаеш, Верн обичал морето и притежавал няколко яхти, с които плавал около Европа. По време на едно от плаванията му край Дания от морето излязъл морски съд, който приличал на кит, и заплавал редом с ветрохода на Верн. Изуменият Верн и синът му Мишел, който го придружавал, видели как капитан Амхърст се подал от предния люк, помахал им и поканил писателя да се качи на борда му. Предавайки управлението на ветрохода на Мишел, Верн се прехвърлил на изумителния подводен съд на Амхърст.

— Значи „Наутилус“ наистина е съществувала.

Пърлмутър кимна почти с благоговение от другия край на линията.

— Верн научил, че Амхърст тайно построил подводницата си в Шотландия, в една голяма подводна пещера под стръмните скали, в чието подножие се намирала семейната му собственост. Когато плавателният съд бил завършен и преминал успешно изпитанията, Амхърст събрал екипаж от професионални моряци, които били неженени и не били обвързани със семейства. След това отплавал и браздил моретата в продължение на трийсет години.

— Колко време е останал Верн на борда? — попита Пит.

— Верн казал на сина си да върне яхтата в пристанището и да го чака в хотела. Бил поласкан, че старият му приятел го потърсил. Останал близо две седмици на „Наутилус“ — това било действителното име, което дал Амхърст на подводницата.

— А не две години, като героите в романа му?

— То му било повече от достатъчно, за да изучи всеки сантиметър от съда, което Верн съвсем точно описал в книгата си, като си позволил някои писателски волности тук-там. Няколко години по-късно написал „Двайсет хиляди левги под водата“.

— Какво става накрая с Амхърст?

— Според един разказ в бележника на Верн, през хиляда осемстотин деветдесет и пета година един пратеник дошъл в дома му и му предал писмо от Амхърст. В него пишело, че повечето от екипажа на капитана починали и той смятал да се върне в наследствената си къща в Шотландия, но тя била разрушена от пожар, в който загинали всичките му останали роднини. На всичкото отгоре, в пещерата под скалите, където той построил „Наутилус“, станало срутване, та и там не можел да се върне.

— И затова отплавал до „Тайнственият остров“ ли?

— Не — отвърна Пърлмутър. — Верн така преиначил нещата, че вечното жилище на Амхърст и неговата „Наутилус“ никога да не бъде намерено. Поне не за дълго. По-нататък в писмото пишело, че Амхърст открил подобна подводна пещера под река Хъдсън в Ню Йорк, която щяла да стане гроб за него и „Наутилус“.

Пит така се напрегна, че не можа да потисне радостното си възклицание:

— Река Хъдсън?!

— Това пише в бележника.

— Сейнт Джулиан?

— Да?

— Обичам те безкрайно.

Пърлмутър се изкикоти.

— Радвам се да го чуя, скъпо мое момче.

56.

Ранната утринна мъгла се стелеше над синята вода на реката точно както преди близо хиляда години, когато викингите са пристигнали. Видимостта беше под сто метра и флотилията от малки ветроходни яхти и моторни лодки, които обикновено изпълваха реката през повечето летни недели, тепърва щяха да напускат котвените си места. Мъглата беше като милувка на млада жена — мека и нежна — и се виеше около малката лодка, плаваща покрай брега под веригата от високи скали. Тя не беше изящен плавателен съд, нито пък носът и кърмата й се издигаха в мъглата с богато резбовани дракони, каквито са били някогашните преди много векове. Тя беше работна лодка на НЮМА, дълга осем метра, функционална и предназначена за изследвания близо до брега.

Скоростта й се поддържаше до добросъвестната скорост от четири възела, докато влачеше под водата в килватера си дълъг, тесен жълт датчик. Сигнали от датчика се изпращаха в записващото устройство на хидроакустичната станция със страничен обзор. Джордино стоеше и гледаше внимателно цветното триизмерно изображение, което разкриваше дъното на реката и залятото от водата подножие на крайбрежната скална верига. Плаж нямаше, само парче пясък и скали, които рязко се спускаха под водата.

Кели стоеше зад щурвала, като управляваше внимателно, а сапфиреносините й очи отскачаха бързо от брега отляво и водата напред, за да съзрат навреме някоя подводна скала, която би могла да раздере дъното на лодката. Малкият плавателен съд като че ли едва пълзеше по водата. Дроселът на големия извънбордов мотор „Ямаха“ на кърмата с мощност 250 конски сили беше включен само на една степен над празния ход.

Тя си беше сложила слаб грим, косата й, с цвета на медено кленов сироп, беше сплетена отзад и капчиците мъгла, натрупващи се върху плитките, блестяха като перлички. Носеше бели къси панталони, лек жакет от памучно жарсе върху блуза без ръкави, с цвета на зеленикава морска пяна и сандали, чийто цвят подхождаше на блузата й. Дългите й изваяни крака бяха стъпили здраво и леко разкрачени, за да компенсират разклащането на лодката от вълните, които образуваха другите, невидими в мъглата плавателни съдове.

Колкото и да беше съсредоточен в записа на хидроакустичния уред, Джордино не можеше да устои да не хвърля от време на време бързи погледи към твърдия задник на Кели. Пит нямаше тази възможност. Той се беше изтегнал удобно в един платнен стол на носа на изследователската лодка. Тъй като не беше от хората, които се представят за такива, каквито не са, той често взимаше със себе си любимия си платнен стол и дебела мека възглавница на експедиции като тази, когато не виждаше причина да стои с часове прав и напрегнат. Той се пресегна надолу и вдигна чаша с разширена основа, която й осигуряваше по-голяма стабилност, и отпи от черното кафе. После продължи да се взира във веригата от стръмни скали през бинокъл, чиито увеличителни стъкла бяха фокусирани за подробно близко виждане.

Освен местата, където хребетите на вулканичните скали се издигаха напълно отвесно, полегатите склонове бяха обрасли с храсти и ниски дървета. Като част от големия разсед край речния басейн Нюарк, станал неактивен през юрския период, веригата стръмни скали съдържаха характерните седиментни пясъчници и глинеста скала с червеникавокафяв цвят, от която се изработваха тухли за строителството на къщи в Ню Йорк. Поради магмения си произход скалите с вертикално разкритие не само издържаха на ерозията, но и имаха изключителна естествена красота.

— След още двеста метра ще минем под фермата на татко — съобщи Кели.

— Имаш ли някакви показания, Ал? — попита Пит през вдигнатия ветроотбойник.

— На скали и дънна утайка — отвърна кратко Джордино и повтори: — На скали и дънна утайка.

— Бъди нащрек за някакво показание на скално свлачище.

— Мислиш, че входът към пещерата може да е бил запечатан по естествен начин ли?

— Моето предположение е, че е направено от човешка ръка.

— Ако Камерон е вкарал подводния си съд вътре в скалите, трябва да има подводна пещера.

Пит говореше, без да сваля бинокъла от очите си.

— Въпросът е дали тя все още съществува.

— В такъв случай спортните леководолази са щели да се натъкнат на нея досега — вметна Кели.

— Могло е да стане само случайно. Тук наблизо няма потънали кораби, до които да се гмурка човек, а в реката има много по-удобни места за ловене на риба с харпун.

— Сто метра — предупреди отново Кели.

Пит насочи бинокъла към върха на стръмните скали, извисяващ се на около сто и десет метра, и видя покривите на къщата и студиото на Еган, които се подаваха над ръба. Той се наклони напред, изпълнен с предчувствие, и внимателно огледа фасадата на скалната верига.

— Виждам признаци на свлачище — каза той и посочи разхвърляна маса скали, която се плъзгаше и търкаляше по склона на стръмните скали.

Джордино хвърли бърз поглед през страничния прозорец, за да види какво сочи Пит, после отново съсредоточи вниманието си върху изображенията на хартията на самопишещия уред.

— Все още нямам нищо друго — докладва той.

— Отдалечи се с още шест метра от брега — нареди Пит на Кели. — Така хидроакустичният уред ще има по-добър ъгъл на отчитане склона под водата.

Кели погледна градуирания диск на дълбокомера.

— Дъното се спуска стръмно, после продължава полегато към средата на реката.

— Все още нищо — съобщи с тих глас Джордино. — Скалите изглеждат струпани на едно място.

— Аз виждам нещо — подметна някак нехайно Пит.

Джордино вдигна поглед.

— Какво?

— Виждам нещо, което прилича на направени от човек маркировки в скалите.

Кели погледна нагоре към скалите.

— Нещо като надписи ли?

— Не — отвърна Пит. — Приличат повече на белези от длета.

— Никаква скала или тунел не се появява на хидроакустичния уред — каза Джордино с монотонен глас.

Пит излезе от кабината и скочи на работната палуба.

— Да приберем датчика и да закотвим лодката досами брега.

— Смяташ да се гмурнем, преди да открием целта ли? — попита Джордино.

Пит се наведе назад и погледна високите скали.

— Намираме се точно под студиото на доктор Еган. Ако има скрита кухина, то тя трябва да е някъде тук. Ще ни бъде по-лесно да я зърнем под повърхността с просто око.

Кели сръчно завъртя лодката в тесен кръг и затвори дросела, а Пит издърпа датчика и спусна котвата. После Кели върна леко на заден ход по посока на речното течение, докато лапите на котвата не се забиха в дъното. Накрая изключи мотора и изтръска капките влага от дългите си гъсти плитки.

— Тук ли искаше да акостираме? — попита тя със сладка усмивка.

— Точно тук, браво на теб — похвали я Пит.

— Може ли и аз да дойда? Получих свидетелство за гмуркане на Бахамските острови.

— Нека се гмурнем първо двамата с Джордино. Ако открием нещо, ще изляза на повърхността и ще те повикам.

Беше лято и водата на река Хъдсън беше топла. Пит избра 6-милиметрово неопреново мокро облекло, подплатено на коленете и лактите. После си сложи колан с леки тежести, за да противодейства на плавателността на мокрото облекло. Накрая си сложи ръкавици, плавници и качулка и нагласи върху лицето си маска с шнорхел. Тъй като нямаше да се гмурка на голяма дълбочина, не си сложи компенсатор за плавателността — предпочиташе да има повече свобода и леснина на движенията си при приближаването и заобикалянето на скалите.

— Първо ще се гмурнем свободно и ще проверим местността долу, а после ще използваме и бутилките със сгъстен въздух.

Джордино кимна и спусна стълбата зад кърмата. Вместо да се хвърли заднешком във водата, той заслиза по стълбата и от третото стъпало се потопи във водата. Пит прехвърли крака над фалшборда и скочи във водата без никакъв плисък.

През първите девет метра водата беше прозрачна като стъкло, след което потъмняваше до зелена, с облаци дребни водорасли. И беше студена. Пит беше зиморничав, затова предпочиташе температура на водата не по-ниска от двайсет градуса. Ако Бог е искал хората да бъдат риби, помисли си той, щеше да ни създаде с телесна температура от петнайсет, а не от трийсет и шест градуса.

Пит си пое дълбоко въздух и се преви напред, като повдигна краката си така, че да се оттласне без усилие в гмуркането надолу. Големите назъбени скални блокове бяха плътно едни до други като парчета от лошо съвпадащ пъзел. Много от тях тежаха по няколко тона, докато други едва надхвърляха теглото на вагон от детско влакче. Той провери дали лапите на котвата са здраво забити в пясъчното дъно, преди да се издигне на повърхността, за да си поеме въздух.

Течението дърпаше Пит и Джордино и те използваха ръцете си като котви, като се хващаха за камъните и издигаха телата си над покритите им с мъх повърхности, благодарни за предвидливостта да си сложат ръкавици, за да предпазят пръстите си от острите ръбове. Скоро разбраха, че не са попаднали където трябва, тъй като част от склона се губеше прекалено полегато нагоре към средата на реката.

Те излязоха на повърхността за въздух и решиха да се разделят. Пит щеше да се гмурне нагоре срещу течението, а Джордино — покрай скалистия бряг в обратната посока. Пит погледна небето, за да запамети координатите си по сградите, разположени близо до хребета. Видя също и върха на комина на къщата на Еган. Заплува срещу течението, успоредно на къщата и студиото му, намиращи се на сто и двайсет метра над него.

Мъглата се вдигаше и слънцето започна да обсипва водата с искри и да хвърля шарена и трептяща светлина върху покритите с тиня скали. Пит видя няколко риби, малко по-големи от кутрето му. Те се стрелкаха около него с любопитство, без никакъв страх, като че ли знаеха, че неговото странно, тромаво тяло е прекалено бавно, за да ги хване. Той размърда пръст срещу тях, но те закръжиха около него, сякаш го бяха сметнали за пръчка. Пит продължи лениво да рита с плавници, докато се издигаше към повърхността и дишаше бавно през шнорхела си, като наблюдаваше неравното дъно, отминаващо под него.

После изведнъж се намери над открит участък без никакви скали. Тук дъното беше гладко и равно с канал, прокаран между дребните камъчета. Като прецени, че то се спуска на деветдесет метра, той се оттласна до отсрещната страна, където отново се появи купчината камъни. Тогава се върна над „просеката“ и измери на око, че е широка около дванайсет метра. Каналът извиваше към брега, където скалното свлачище бе паднало във водата. Той си пое въздух, задържа го и се гмурна, за да потърси отвор през срутилите се назъбени камъни. Скалните блокове, струпани едни върху други, изглеждаха студени и мрачни, сякаш имаше нещо дяволско в тях и като че ли криеха някаква тайна, която нямаха никакво намерение да разкрият.

Морска трева се полюшваше от течението като дълги пръсти на балерина. Пит видя една гола скална тераса, по чиято твърда повърхност имаше издялани странни изображения. Сърцето му подскочи, когато различи едно от тях като грубо издялано куче. Дробовете му се свиха и той излезе отново на повърхността за нова глътка въздух. После се гмурна отново и заплува, като от време на време използваше ръцете си, за да заобиколи някой камък.

Той проследи с поглед една петсантиметрова риба, която изплува изпод голям надвиснал скален пласт. Тя видя сянката му и бързо се скри. Пит се оттласна под ъгъл надолу и я последва под скалната площадка. Между камъните се появи тъмен тунел и сякаш го прикани да влезе. Кожата на врата му настръхна. След като си пое още въздух над повърхността, той се гмурна и влезе предпазливо навътре в тунела. Сега, след като не му пречеше светлината отвън, успя да види, че дупката се разширяваше до три метра напред. Реши да не продължава повече навътре. Изпускайки последния си въздух, той се издигна на повърхността.

Ал се беше качил отново на лодката, след като не бе намерил нищо интересно. Кели седеше на покрива на кабината, краката й опираха в палубата на носа, а погледът й бе насочен към Пит. Той размаха и двете си ръце и извика:

— Намерих път за влизане навътре.

Кели и Джордино не изчакаха ново подканване. След по-малко от три минути те вече загребваха водата срещу течението до него. Пит не свали накрайника на шнорхела си за повече разговори. Възбуден, той им помаха да го последват. Двамата спряха, за да напълнят дробовете си с въздух, после заплуваха след плавниците на Пит през безпорядъка от каменни отломъци.

Тримата плуваха през тясната част на тунела, като плавниците им бръсваха стените му и разбъркваха растителността във вид на зелен прозрачен облак. Най-накрая, точно когато Кели започна да се изпълва със страх, че й остават само няколко секунди, преди да отвори уста и да си поеме глътка въздух, пещерата се разшири и тя се хвана за левия глезен на Пит, за да използва инерцията му да я оттласне към повърхността.

Главите им се подадоха над водата едновременно. Те изплюха накрайниците на шнорхелите си, вдигнаха над челата маските си и видяха, че се намират в огромна пещера, чийто таван се извисяваше на шейсет метра над тях. Бяха толкова изненадани, че не можеха да осъзнаят какво са открили.

Пит се вторачи с почуда в главата на змия с оголени зъби, която също бе впила поглед в него.

57.

Изящно извитата змийска глава със сложно резбована отворена уста гледаше безвзорно към водата, нахлуваща в пещерата, сякаш търсеше да зърне далечен бряг. Върху огромна скална тераса, на метър и двайсет над ръба на водата, бяха наредени една до друга, кърма до нос, шест открити дървени лодки, изправени на киловете и заклинени с дървени опори. Змията се издигаше от вълнореза на най-голямата, поставена най-близо до ръба на терасата лодка.

Лодките бяха построени изцяло от дъб, като дължината на най-голямата надхвърляше осемнайсет метра. Отражението на слънцето, проникващо през водата в тунела, хвърляше перести ленти светлина върху елегантно оформените им корпуси. От мястото си във водата водолазите виждаха киловете и широките, симетрично извити корпуси със застъпващи се обшивни дъски, чиито ръждясали метални нитове все още си бяха на мястото. Изпод решетката, където навремето са се прибирали щитовете, от малки кръгли отвори все още стърчаха дъбови гребла. Те изглеждаха така, сякаш призрачни ръце ги бяха хванали и само чакаха команда, за да започнат да гребат. Трудно беше за вярване, че такива естетични и елегантни линии на корпус са могли да бъдат конструирани преди хиляда години.

— Лодки на викинги — промълви смаяна Кели. — Да стоят тук толкова време и никой да не е знаел.

— Баща ти е знаел — каза Пит. — Разбрал го е от викингските надписи, които те са оставили върху скалите над река Хъдсън, и благодарение на тях той открил тунела, спускащ се отгоре до тази пещера.

— Колко добре са запазени — отбеляза Джордино, оглеждайки с възхищение викингските кораби. — Въпреки влагата почти няма следи от гниене.

Пит посочи мачтите, на които все още стояха навити червено-белите ветрила от груба вълна, а после и сводестия, висок таван на пещерата.

— Оставили са мачтите в гнездата им, тъй като високият таван на пещерата позволява това.

— Изглеждат така, сякаш трябва само да ги спуснеш на вода, да вдигнеш ветрилата и да отплаваш — прошепна Кели с притаен от почуда дъх.

— Хайде да ги разгледаме по-отблизо — предложи Пит.

Те свалиха плавниците, маските за лице и коланите си с тежести и се качиха по издяланите в скалата стъпала до скалната тераса и по наклонените рампи, стигащи до горния пояс от обшивката на най-голямата лодка. Рампите бяха съвсем здрави и явно бяха поставени там от доктор Еган.

Пещерата беше слабо осветена, но въпреки това предметите, разхвърляни по дъсчената палуба, се виждаха. Едно от нещата приличаше на човешко тяло, увито в погребален покров. От двете му страни имаше по-малки вързопи, също увити в покрови. Около телата бяха струпани в безпорядък ценни находки. Сред тях се виждаха позлатени бронзови фигури на светци, свитък ръкописи на евангелски латински с цветни илюстрации и кутии за свещени реликви, пълни с монети и сребърни потири, повечето от които са били най-вероятно откраднати от манастири по време на набези из Англия и Ирландия. Кехлибарени гердани, златни и сребърни брошки, изпипани до съвършенство сребърно-бронзови огърлици и гривни лежаха на купчини в кутии също със сложна дърворезба. Бронзови чинии и кадилници от Ориента заедно с мебели, дамаски и спално бельо и красиво изваяна шейна за вожда, за да бъде теглен през зимата, също бяха разхвърляни наоколо.

— Според мен това е Бярни Сигватсон — каза Пит, като кимна към увитото в покров по-голямо тяло.

Кели погледна тъжно към двете по-малки.

— А тези сигурно са децата му.

— Той трябва да е бил много добър воин, щом е събрал толкова много богатство — вметна тихо Джордино, оглеждайки прехласнат съкровищата.

— От прочита на татковите бележници — каза Кели, — останах с впечатлението, че след славната им смърт именитите вождове били изпращани, заедно със земните им богатства и движими имоти, които включвали конете, други животни и прислужниците им, във Валхала. При тях се слагали също и техните бойни брадви, саби и щитове, а тук не виждам такива.

— Явно, че са били погребани набързо — вметна Джордино.

Пит посочи корабната рампа.

— Хайде да хвърлим един поглед на другите лодки.

За ужас на Кели съседните лодки бяха пълни с разхвърляни кости и счупени и разбити домакински съдове. Само няколко скелета бяха цели, повечето изглеждаха така, сякаш бяха насечени на парчета.

Пит коленичи и огледа един череп с назъбена дупка високо в темето.

— Вероятно е ставало голямо клане.

— Възможно ли е да са се били помежду си?

— Не ми се вярва — каза Джордино и издърпа една стрела, която стърчеше забита между ребрата на една купчина от кости, и я вдигна високо. — Това говори за индианци.

— В сагите се разправя, че Сигватсон и хората му отплавали от Гренландия и повече никой не чул нищо за тях — каза Пит, опитвайки се да си представи как е изглеждало лицето на черепа. — Това също внася правдоподобност на легендата, която доктор Уензди ни разказа за индианците, които посекли всички викинги в селището.

— Което доказва, че не е само легенда — промълви Джордино.

Кели погледна Пит.

— Значи селището на северните хора…

— Е било разположено върху фермата на баща ти — довърши мисълта й Пит. — Той е намерил артефакти и това го е подтикнало да се залови с проучванията си.

Кели зачупи скръбно ръце и попита:

— Но защо го е държал в тайна? Защо не се е обадил на археолози да продължат разкопките? Защо не е показал на света, че викингите са пристигнали тук, където сега е Ню Йорк, и са основали колония?

— Баща ти е бил човек с блестящ ум — каза Джордино. — Вероятно е имал основателна причина да не разкрива тайната си. Той определено не е искал армия от археолози и репортери да нарушат уединението му по време на опитите.

Половин час по-късно, докато Кели и Джордино оглеждаха останалите викингски кораби — съвсем не лесна работа на слабата светлина на пещерата — Пит започна да обикаля скалната площадка. В сумрака той забеляза стълба, изсечена в скалата, която водеше към тунел. Тръгна по нея, като се опираше с ръце в стената за по-голяма опора и на четвъртото стъпало пръстите му се допряха в нещо като ключ за осветление. Той го опипа внимателно и установи, че той се върти по посока на часовниковата стрелка. От любопитство го завъртя, докато не го чу да прещраква.

Изведнъж цялата пещера се обля от ярка светлина, идваща от флуоресцентни лампи, вградени в каменните стени.

— Страхотно! — възкликна Кели от приятна изненада. — Вече можем да виждаме какво правим.

Пит се приближи до лодката, която тя и Джордино претърсваха.

— Научих още една причина, поради която баща ти е пазил в тайна това място — каза той умишлено бавно.

Кели като че ли не прояви особен интерес, докато Джордино го загледа втренчено. Познаваше Пит от достатъчно дълго време, за да не прозре, че се кани да разкрие нещо съществено. После видя накъде гледа Пит и той също насочи погледа си нататък.

Дълъг цилиндричен железен плавателен съд беше закотвен на кей до отсрещната стена на пещерата. Корпусът беше покрит с тънък слой ръжда. Единствената видима издатина беше малък люк, който се издигаше на няколко сантиметра назад от носа. Съдът нямаше да се види в тъмната пещера, ако Пит не беше включил осветлението.

— Какво, за бога, е това? — смънка Кели.

— Това е „Наутилус“ — поясни Пит триумфално.

Удивлението им от факта, че стоят на пристан, построен от доктор Елмор Еган, и гледат легендарната и измислена подводница, не беше по-слабо от чувството, което ги бе изпълнило, когато попаднаха на викингските кораби. Това, че най-неочаквано бяха открили чудото на инженерната мисъл на деветнайсетия век, което се смяташе за плод на богато въображение, беше равносилно на сбъднат блян.

В подножието на пристана, покрай ръба на скалната площадка, имаше купчина камъни, подредени във вид на саркофаг. Дървена плоча, с издълбани в нея букви, разкриваше, че това е вечното жилище на създателя на подводницата:

— Баща ти продължава да се издига в очите ми — обърна се Пит към Кели. — Той е бил човек за завиждане.

— Сега, след като узнах, че баща ми е изградил този паметник със собствените си ръце, се чувствам още по-горда.

Джордино, който беше изостанал, за да проучи една странична пещера, се приближи до пристана.

— Открих още един отговор на загадката, която ме човъркаше.

— Каква загадка? — попита Пит.

— Къде е бил източникът на електрическа енергия, ако доктор Еган е имал тайна лаборатория. И го открих в една странична пещера. Там има три преносими генераторни уредби, свързани с толкова батерии, достатъчни да захранват малък град — и той посочи към пристана и редицата от електрически кабели, минаващи покрай скалната тераса и през люка на подводницата. — Вероятността той да е използвал вътрешността й като лаборатория е десет на едно.

— Като я гледам сега — каза Кели, — „Наутилус“ е много по-голяма, отколкото съм си я представяла.

— Доста се разминава с версията на Дисни — отбеляза Джордино. — Корпусът й е прост и функционален.

Пит кимна в знак на съгласие. По подаващата се на деветдесет сантиметра над водата горна част на корпуса можеше да се предположи каква маса лежи отдолу.

— Според мен тя е дълга седемдесет и шест и широка близо осем метра. По-голяма е, отколкото я описва Верн. Доближава се повече до размерите на първата военноморска подводница с усъвършенствана хидродинамична конструкция, спусната на вода през 1953 година.

— „Албакор“ — уточни Джордино. — Преди десет години я видях да плава по река Йорк. Прав си, наистина много прилича на нея.

Джордино се доближи до едно електрическо табло, монтирано над пристана, до който от палубата на подводницата, близо до люка, бе спуснато подвижно мостче, и натисна два ключа за осветление. Вътрешността на подводния съд се окъпа от светлина, която заструя през няколкото илюминатора на покрива и по-големите илюминатори, които се виждаха под водата.

Пит се обърна към Джордино и направи знак с ръка към отворения люк.

— След дамите.

Кели притисна ръка до гърдите си, сякаш да забави ударите на сърцето си. Много й се искаше да види къде беше работил баща й през всичките онези години, да види вътрешността на този прославен съд, но й беше трудно да направи първата крачка. Струваше й се, че се кани да влезе в къща с призраци. Най-накрая с голямо усилие на волята тя прекрачи в люка и заслиза по стълбата.

Входният отсек беше малък и тя изчака Пит и Джордино да я последват. Пред тях имаше врата, която приличаше повече на врата на къща, отколкото на подводница. Пит завъртя бравата, отвори крилото и пристъпи навътре.

Тримата тръгнаха смълчани през претрупана от мебели зала за хранене, дълга четири и половина метра. В средата имаше маса за десет души от тиково дърво, чиито крака представляваха красиво резбовани делфини в изправено положение. В отсрещния край друга врата водеше към библиотека. Пит предположи, че лавиците й са побрали повече от пет хиляди тома. Той хвърли поглед на заглавията на гръбчетата им. Лавиците от едната страна съдържаха инженерни и научни книги. Отсрещната страна беше изпълнена с оригинални издания на класическа литература. Той взе една, писана от Жул Верн, и я отвори. На титулната страница имаше посвещение от автора, което гласеше: „На най-великия ум във вселената“. Пит я постави обратно на мястото й и продължи нататък.

Следващият отсек беше доста просторен; дължината му надхвърляше девет метра. Това, реши без колебание Пит, е големият салон, който Верн описваше, че е пълен с произведения на изкуството и древни артефакти, събирани от Камерон под морската повърхност. Салонът обаче вече не беше музей и галерия. Елмор Еган го беше преоборудвал в работилница и химична лаборатория. Помещението, широко близо четири метра, беше изпълнено с рафтове, върху които се виеха лабиринти от апаратури. Имаше просторна работилница с компактна машинария, включваща струг и пробивна машина, и три различни компютърни станции с редица от принтери и скенери. Единствено органът беше останал — явно, че на Елмор му е било трудно да го премести. Масивният инструмент, на който Амхърст е свирил произведения от големи композитори, представляваше шедьовър на художествената изработка, с красиво доизкусурени дървени тръби и месингови органни свирки.

Кели отиде до рафта, отрупан с лабораторни апарати и уреди, и започна нежно да взима пръснатите в безпорядък бехерови чаши и епруветки и да ги подрежда по лавиците и стативите. После тръгна да се разхожда из лабораторията, вдъхвайки присъствието на баща си, а Пит и Джордино продължиха огледа си. Те излязоха в дълъг коридор и през отвор във водонепропусклива напречна преграда се озоваха в следващия отсек. Тази секция на „Наутилус“, служила някога за лична каюта на капитан Амхърст, Еган бе превърнал в помещение за мисловната си дейност. Чертежи, хелиографни копия и планове, наред със стотици бележници, запълваха всеки квадратен сантиметър от пространството около чертожната маса, където Еган е разработвал проектите си.

— Значи това е мястото, където един велик мъж е живял, а друг велик мъж е творил — отбеляза философски Джордино.

— Да вървим нататък — каза Пит. — Искам да видя къде е построил камерата за телепортиране.

Те минаха през друга водонепропусклива напречна преграда и влязоха в отсек, където някога са се намирали резервоарите за сгъстен въздух на подводницата. Еган ги бе свалил, за да направи място за своите уреди и съоръжения за телепортиране. Имаше две приборни табла с дискове и превключватели, компютърна поставка и затворена камера, в която се намираше предавателната станция.

Пит се усмихна, като видя в камерата 250-литровия варел с надпис „Супер слик“. Той беше свързан с датчик за време и няколко тръби, закачени за кръгъл приемник на пода.

— Сега вече знаем откъде идва машинното масло, което час по час пълни коженото куфарче на Еган.

— Любопитно ми е как действа — каза Джордино, изучавайки предавателната станция.

— Трябва ти някой по-умен от мен да ти го обясни.

— Удивителното е, че всъщност работи.

— Както го гледаш грубо и елементарно, това е научно постижение, което завинаги ще промени транспортирането на бъдещето.

Пит се приближи до приборното табло, където бе монтиран датчикът за време. Видя, че последователността бе нагласена през четиринайсет часа. Той я нагласи на десет часа.

— Какво правиш? — попита го почуден Джордино.

Устните на Пит се разтегнаха в хитра усмивка.

— Изпращам съобщение на Хирам Йегър и Макс.

След като стигнаха колкото можаха навътре в носовата част, Пит и Джордино се върнаха в главния салон. Там Кели седеше на един стол и изглеждаше така, сякаш участваше в спиритически сеанс.

Пит я стисна нежно по рамото.

— Ние тръгваме към машинното отделение. Идваш ли с нас?

Тя отърка буза в ръката му.

— Открихте ли нещо интересно?

— Да, отсекът на баща ти за телепортиране.

— Значи той действително е създал и построил средство, което може да изпраща предмети през пространството.

— Точно така.

Изпадайки в еуфория, тя стана от стола и безмълвно последва мъжете към задната част.

След като се озоваха от другата страна на залата за хранене и входния отсек, те минаха през камбуз, чийто вид накара Кели да се закове на място. Съдове за храна бяха пръснати по рафтовете, мръсни чинии и прибори, покрити с плесен, изпълваха догоре широка мивка, големи кофи с боклук в пластмасови чували бяха струпани в единия ъгъл на помещението.

— Баща ти е имал много качества — отбеляза Пит, — но чувството му за ред и чистота не е било сред тях.

— Други неща са изпълвали ума му — защити го с обич Кели. — Жалко, че не ми се е доверявал. Щях да поема ролите на негова секретарка и домашна прислужница.

Тримата продължиха нататък и влязоха в жилищните помещения на екипажа. Гледката пред очите им ги слиса напълно.

Тук Елмор беше складирал съкровищата, които навремето са красили главния салон и библиотеката. Броят на картините беше достатъчен да изпълни две зали от Художествения музей „Метрополитън“. Творби от Леонардо да Винчи, Тициан, Рафаел, Рембранд, Вермер, Рубенс и още трийсет други бяха подредени в редици. Скулптури от древността от мрамор и бронз стояха в килери и в отделните каюти на екипажа. Освен това имаше съкровища, които Амхърст е спасил от потънали древни кораби — купища златни и сребърни кюлчета, кутии, пълни догоре с монети и скъпоценни камъни. Стойността на колекцията надминаваше представите им, надминаваше и най-смелите им оценки.

— Чувствам се като Али Баба след откриването му на пещерата на четирийсетте разбойника — каза с тих глас Пит.

Кели не беше по-малко смаяна.

— Не съм и сънувала, че подобно нещо съществува.

Джордино взе шепа златни монети и ги пусна да паднат между пръстите му.

— Ако е имало въпрос като как доктор Елмор е финансирал опитите си, това, което виждаме, ни дава отговора.

Те прекараха близо час в ровене из огромното имане, преди да продължат обиколката си. След като преминаха през още една водонепропусклива напречна преграда, те се озоваха в машинното отделение на „Наутилус“. Това беше най-скъпата секция от подводницата, дълга осемнайсет и широка шест метра.

Лабиринтът от тръбопроводи, резервоари и странни механизми, които Пит и Джордино разпознаха като електрогенераторно съоръжение, сигурно е бил кошмарът на водопроводчика. Огромна система от зъбни колела със зацепващи стоманени зъбци преобладаваше в задния край на отделението. Както се шляеше наоколо, без да се прехласва по машините като двамата мъже, Кели стигна до маса с височината на подиум, без столове около нея, върху която лежеше книга с кожена подвързия. Тя я отвори и зашари с поглед върху текста, написан с кафяво мастило и старомоден почерк със завъртулки. Това беше дневникът на корабния главен механик. Последното вписване носеше датата 10 юни 1901 година и гласеше:

Следваше подписът на Камерон Амхърст.

Междувременно Пит и Джордино оглеждаха внимателно масивния двигател с характерните за деветнайсетия век детайли и клапани и непознати механизми, много от тях излети от месинг и полирани.

Пит залази под и около огромния двигател, за да го огледа от всеки ъгъл. Накрая стана и почеса наболата си брада.

— Проучвал съм стотици корабни двигатели в стотици различни кораби, включително парни, но като този никога не съм виждал.

Джордино, който се спираше да чете табелките на производителите, завинтени върху различни части на машините, каза:

— Корабният двигател не е от един производител. Амхърст трябва да е поръчал на трийсет различни морски машинни инженери от цяла Европа и Америка да построят отделните части на този двигател, след което го е сглобил със свой собствен екип.

— Именно така е успял да построи тайно „Наутилус“.

— Какво ще кажеш за конструкцията?

— Най-смелото ми предположение е, че е комбинация от масивна електрическа енергия и рудиментарна форма на магнитохидродинамика.

— От което следва, че Амхърст е измислил принципа сто и четирийсет години преди да бъде преоткрит.

— Той не е имал технологията, за да пусне морска вода през магнитно ядро, поддържано на абсолютна нула чрез течен хелий — нещо, което няма да бъде произвеждано промишлено още шейсет години — затова е използвал вид преобразовател на натрий. Това не е особено ефективно, но е било достатъчно за осъществяване на целите му. Амхърст е трябвало да компенсира, като е заложил на масивна електрическа енергия, за да произвежда достатъчно генериращ ток, който да върти гребния винт с необходимата скорост.

— В такъв случай ще излезе, че Еган е използвал двигателя на Амхърст като основа за собствените си проекти.

— Сигурно му е послужил като вдъхновение.

— Феноменална работа — възхити се Джордино, признавайки гениалността, прозираща зад огромния двигател. — Особено като вземеш предвид, че той е плавал с „Наутилус“ до всяко кътче на подводния свят в продължение на четирийсет години.

Кели се приближи с дневника на машинното отделение в ръка. Лицето й имаше израза на човек, видял призрак.

— Ако сме приключили с обиколката тук, ще ми се да потърся прохода, който баща ми трябва да е открил, за да стига дотук от къщата горе и обратно.

Пит кимна и погледна Джордино.

— Трябва да се обадим на адмирала и да му докладваме какво сме открили тук.

— Сигурен съм, че той ще поиска да го уведомим — съгласи се Джордино.

Пет минути, не повече им отне да се изкачат през прохода, водещ към върха на стръмните скали. Пит изпита странно усещане при мисълта, че викингите са минавали по същия път преди хиляди години. Едва ли не чу гласовете и усети присъствието им.

Както седеше в студиото на Еган и четеше списание с химически анализи, Джош Томас изведнъж се смрази от страх. Видя как килимът в средата на стаята започна да се издува от пода, сякаш под него имаше призрак, после се отметна настрани. Капакът в пода се надигна и отвори и главата на Пит се подаде в отвора като играчка с човече на пружина, което изскача от кутийка.

— Извинявай, че нахлувам така — засмя се весело Пит, — но случайно минавах оттук…