Възкръсналите

33.

31 юли 2003 г.

Езерото Тохоно, Ню Джърси

Езерото Тохоно е встрани от утъпкания път, що се отнася до езерата в Ню Джърси. Там няма крайезерни жилища. То се намира върху частен имот, собственост на корпорацията „Цербер“ и се ползва от върховното й управление. За отдих на служителите беше предоставено друго курортно езеро, отдалечено на петдесетина километра. Тъй като островът е изолиран, езерото не беше оградено. Единственото средство за охрана се явяваше един заключен портал на осем километра, препречващ път, който се виеше през ниски хълмове и местност с гъста гора и стигаше до удобна триетажна ловна хижа, построена от дървени трупи. Хижата гледаше към езерото и към кей с хангар, приютяващ канута и гребни лодки. По езерото не се разрешаваше движението на моторизирани плавателни съдове.

Фред Еймс не беше директор в „Цербер“. Той дори не беше служител от ниско ниво, а един от неколцината местни жители, който не обръщаше внимание на табелите „Не преминавай“ и се промъкваше до езерото, за да лови риба. Той си издигаше малка палатка зад дърветата край езерния бряг. Езерото беше зарибено с широкоустен костур и редки видове риба, така че на него не му бяха нужни дълги часове, за да улови няколко костура от два до четири килограма до пладне. Той тъкмо се канеше да нагази във водата с непромокаемите си рибарски ботуши и да хвърли въдицата си, когато забеляза голяма черна лимузина да спира край лодъчната рампа. От нея слязоха двама мъже с рибарски принадлежности, а шофьорът избута една от няколкото лодки от рампата във водата.

На Еймс му се стори необичайно за служители от корпорацията да не използват лодка с извънбордов мотор. Вместо това единият от тях натисна веслата и изведе лодката до средата на езерото, където я остави да дрейфува, а другите двама закачиха примамките за костур и хвърлиха въдиците си. Еймс се върна в гората и реши да си стопли кафе на туристическата си печка и да почете книга, докато риболовците от корпорацията си тръгнат.

Мъжът, който седеше в средата на лодката и гребеше, изглеждаше висок малко над метър и осемдесет и много добре сложен за шейсетте си години. Имаше червеникавокестенява коса, без сиви косми, и почерняло от слънце лице. Приличаше на древногръцка мраморна скулптура — главата, челюстта, носът, ушите, ръцете и краката бяха като изваяни до съвършенство. Очите му бяха почти синьо-бели, като на хъски, но не пронизващи. Мекият им поглед често минаваше погрешно за приятелски и сърдечен, а в действителност правеше дисекция на всекиго в обсега му. Движенията му — като гребеше, връзваше примамката и после хвърляше въдицата си — бяха съвсем точно премерени.

Къртис Мърлин Зейл беше професионалист. Нищо не бе останало от момчето, което някога сновеше из царевичните ниви, за да изпълни скучните си задължения. След като баща му почина, той напусна училище, за да поеме семейната ферма и се образоваше сам. До двайсетгодишната си възраст бе превърнал фермата в най-голямата в областта и нае управител да я ръководи за майка си и трите си сестри.

Показвайки остър ум и хитрост, той си подправи гимназиалната диплома, за да бъде допуснат до най-престижното търговско училище в Ню Ингланд. Въпреки липсата на гимназиални познания Зейл беше благословен с брилянтен ум и фотографска памет. Завърши с отличие и продължи в университета, за да получи докторска степен по икономика.

Оттам нататък животът му следваше определена схема: той основаваше компании и ги разработваше, докато станеха изключително успешни, а после ги продаваше. На трийсет и осем години Зейл беше деветият по богатство в Америка, чиято чиста стойност наброяваше милиарди. После купи петролна компания с ниски печалби, но с високи наеми на клоновете й в страната и Аляска. След десет години я обедини със стара химическа компания. Най-накрая вля холдингите си в гигантския конгломерат, наречен „Цербер“.

В действителност никой не познаваше Къртис Мърлин Зейл. Той не завързваше приятелства, не ходеше на приеми, не посещаваше обществени прояви, не беше женен и нямаше деца. Любовта му беше властта. Той купуваше и продаваше политици, сякаш те бяха породисти кучета. Беше безскрупулен, жилав и студен като айсберг. Опонентите му в бизнеса никога не постигаха успех в сделките си. Повечето от тях свършваха с поражение или фалит — жертви на мръсни предателски битки, които далеч надхвърляха етичните процедури в бизнеса.

Понеже беше изключително хитър и предпазлив, никой нито за миг не се съмняваше, че Къртис Мърлин Зейл преуспява чрез изнудване и убийства. Колкото и странно да беше, никой от неговите съдружници, нито журналистите или враговете му нямаха причина да се запитат за причината за смъртта на хората, кръстосали шпаги с него. Мнозина от онези, които заставаха на пътя му, умираха от привидно естествена смърт: сърдечен удар, рак или други по-разпространени заболявания. Други загиваха при злополуки — с кола, оръжие или удавяне. А неколцина просто изчезваха. И никоя следа не водеше до вратата на Зейл.

Къртис Мърлин Зейл беше хладнокръвен социопат без капка съвест. Той можеше да убие дете с лекотата, с която би стъпкал мравка.

Той заби синьо-белите си очи в началника на охраната, който несръчно се опитваше да оправи оплетеното влакно на макарата си.

— Струва ми се много странно, че три жизненоважни проекта, планирани с такава добросъвестна преднамереност и компютризиран анализ, се провалиха.

Отличавайки се от стереотипния азиатец, Джеймс Вон така и не успя да придобие загадъчен поглед. Едър за расата си, той беше бивш майор от Специалните сили, изключително дисциплиниран и гъвкав и смъртоносен като увити в едно черна мамба и африканска усойница. Той беше началник на организацията за мръсните номера на Зейл и прилагането им в действие, наречена „Вайпърс“6.

— Събитията излязоха от нашия контрол — поясни той, влуден от усуканата корда на макарата му. — „Емърълд долфин“ тъкмо се разцепи и ония учени от НЮМА се появиха неочаквано и се гмурнаха в дълбините, за да го изследват. После, когато отвлякохме членовете на екипажа, те успяха да избягат. И сега, според моите разузнавателни източници, служители от НЮМА са изиграли важна роля в спасяването на „Голдън марлин“. Те като че ли всеки път се появяват като чума.

— Как си го обяснявате, господин Вон? Та те са океанографска агенция, агенция, посветена на морски изследвания, а не военен, разузнавателен или следствен отдел към правителството. Как тогава са способни да осуетят дейности, планирани и извършени от най-добрите професионални наемни убийци, които могат да се купят?

Вон остави въдицата и макарата си.

— Не предвидих решителността на НЮМА. Беше просто лош късмет.

— Не приемам подобни грешки с лекота — каза безизразно Зейл. — Случайностите са плод на лошо планиране, грубите грешки — на некомпетентност.

— Никой не съжалява за провала повече от мен — отвърна Вон.

— Освен това намирам онзи глупав риск на Оно Канай в Ню Йорк за особено тревожен. Все още не мога да разбера защо той трябваше да ни коства загубата на скъп античен самолет с опита си да свали самолет, пълен с деца. Кой го е упълномощил да го прави?

— Направил го е изцяло на своя глава, след като се е натъкнал на Пит. Нали вашите директиви постановяват, че всеки, който представлява пречка за нашите планове, трябва да бъде елиминиран. И после, разбира се, идва и фактът, че Кели Еган е била на борда.

— Защо да я убива?

— Тя би могла да разпознае Канай.

— Имаме късмет, че полицията не може да свърже Канай с твоите вайпъри, а чрез тях и с „Цербер“.

— Наистина няма да могат — обеща Вон. — Ние пуснахме достатъчно фалшиви улики, които да заличат следата завинаги… както сме правили със стотици други операции.

— Аз бих подходил по-различно — каза Зейл с ледена нотка в гласа.

— От значение са резултатите — възрази Вон. — Двигателите на Еган никога няма повече да бъдат смятани за двигателно средство, поне докато не приключат разследванията на „Емърълд долфин“ и „Голдън марлин“, което ще трае поне година или повече. И тъй като той е мъртъв, формулата му за смазочно масло „Слик 66“ скоро ще ни принадлежи.

— При условие че можете да я дадете в ръцете ми.

— Все едно че е сторено — отговори дръзко Вон. — Възложил съм работата на Канай. Той няма да посмее да допусне провал този път.

— А Джош Томас? Той никога няма да ни я даде.

Вон се разсмя.

— Дъртият пияница ще ни я даде много, много скоро, уверявам ви.

— Много сте сигурен.

Вон кимна.

— Канай се реваншира заради необмислената си авантюра, като отвлече Кели Еган от „Голдън марлин“, след като взриви подводницата, за да я потопи. Качи жената на самолет, за да я закара в бащиния й дом в Ню Джърси.

— Където, предполагам, смята да я измъчва пред очите на Томас, за да го накара да издаде формулата за масло.

— Не е точно гениален план, но поне ще предостави куп информация.

— Ами пазачите около фермата?

— Открихме начин да проникнем през охраната, без да се задействат алармените системи.

— Канай има късмет, че вие сте му наредил да се върне тук, преди хората му и корабът да бъдат взривени край островите Кермадек.

— Трябваше ми тук по други причини.

Зейл помълча известно време, после заговори:

— Искам този въпрос да се уреди веднъж завинаги. Проектите ни трябва да завършват без прекъсвания отвън. Не бива да има повече провали. Може би ще трябва да намеря някого, който да ръководи „Вайпърс“ без усложнения.

Преди Вон да отговори, въдицата на Зейл се изви — един костур бе захапал стръвта. Рибата изскочи над водата и отново цопна в нея. Зейл предположи, че теглото й е около три килограма. Двамата мъже се смълчаха, докато Зейл бавно умори рибата и започна да навива кордата. Когато рибата се появи до лодката, Вон я загреба със серкме и я загледа как се мята между ходилата му.

— Добър улов — поздрави той Зейл.

Лицето на главния директор на „Цербер“ доби доволен израз, докато махаше кукичката на червено-белия вибратор от устата на рибата.

— Със стара „Басарино“ като тази, изпробвана и вярна, никога няма празно. — Той не хвърли въдицата отново, а бръкна в риболовната си кутия и направи цяло представление, тършувайки за друга изкуствена стръв. — Слънцето се издига все повече и мисля да опитам с „Уиноу“.

В съзнанието на Вон светна предупредителна лампичка и той се вгледа в очите на Зейл, мъчейки се да прочете мислите му.

— Да не би да намеквате, че вече не ставам за началник на „Вайпърс“?

— Мисля, че други ще могат да довеждат бъдещите мероприятия до по-продуктивен край.

— Служих ви лоялно цели дванайсет години — възрази Вон със сдържан гняв. — Това нищо ли не значи?

— Повярвайте ми, признателен съм ви… — изведнъж Зейл посочи зад гърба на Вон. — Хванала ви се е риба.

Вон се обърна да погледне, осъзнавайки твърде късно, че влакното му беше все още усукано и той не беше пуснал стръв във водата. Със светкавично движение Зейл грабна спринцовка от риболовната си кутия, заби иглата във врата на Вон и натисна буталото.

Отровата подейства почти веднага. Още преди да понечи да се съпротивлява, тялото на Вон се скова и миг след това настъпи смъртта. Той падна в лодката с широко отворени очи и отпуснато тяло.

Зейл спокойно потърси пулса му и като не напипа такъв, уви около глезените на Вон едно въже, завързано за котвата на лодката — голяма тенекиена кутия, пълна с втвърден бетон. После спусна котвата зад борда и избута тялото на Вон след нея. Остана бездушно загледан във водата, докато въздушните мехурчета спряха да се издигат до повърхността.

Рибата продължаваше да се мята на дъното на лодката, но бързо бе укротена от Зейл, който метна и нея зад борда при Вон.

— Съжалявам, приятелю — промълви той с поглед в зелената вода, — но провалът води до провал. Когато сетивата ти затъпеят, време е да бъдеш сменен.

Губейки търпение, Фред Еймс тръгна предпазливо към езерото, криейки се зад дърветата. Като стигна до брега, той погледна над водата към самотния рибар, който гребеше обратно към чакащата лимузина.

— Странно — смънка той под носа си, — мога да се закълна, че в лодката имаше двама мъже.

34.

Членовете на реорганизирания екип от „Вайпърс“, сега ръководени от Оно Канай, бяха разбрали по кое време става смяната на охраната във фермата на Еган. След като ги бяха дебнали, за да видят кога на портала пристига новата смяна, а старата се разотива по домовете си, с помощта на въздушна видеофотография те проследиха новодошлите охранители до тайните им постове. После проникнаха във фермата, преоблечени като заместник-шерифи с кола, боядисана в цветовете на областния полицейски патрул. След като убиха нищо неподозиращия, замаскиран край пътя охранител, те влязоха в къщата, плениха Джош Томас и свикаха останалите охранители уж на събрание за разясняване на новата програма за охрана.

Още щом охранителят прекрачеше прага на къщата, те го застрелваха, после хвърлиха труповете в мазе с допълнителна външна врата под обора.

Когато Оно Канай пристигна на близкото летище с частен самолет без обозначителни знаци, собственост на „Цербер“, той положи упоената Кели в багажника на колата си и се отправи към фермата на баща й, вече охранявана от неговия екип от наемни убийци. Той внесе Кели през предната врата и я стовари на пода пред Джош Томас, който беше вързан за стол с напъхана в устата му кърпа.

Томас се опитваше да разхлаби въжетата си и изричаше неразбираеми поради запушената му уста ругатни, но само предизвикваше смях сред петимата мъже в стаята, които захвърлиха фалшивите си униформи и се преоблякоха в собствените си работни черни облекла.

— Добре ли мина всичко? — попита ги Канай.

Огромен като планина мъж, висок близо два метра и с тегло близо сто и трийсет килограма, кимна и отговори:

— Охранителите на Еган не бяха на особено високо ниво. Те веднага се хванаха на „шерифската въдица“.

— Къде са сега?

— Отървахме се от тях.

Канай погледна способния си колега, който имаше нашарено с белези лице, счупен нос, крива усмивка, разкриваща два липсващи предни зъба, и ухо като карфиол и кимна със задоволство.

— Добре се справяш, Дарфур.

Тъмните очи под черната гъста грива светнаха. Канай и Дарфур работеха заедно от години, откакто се срещнаха за първи път, когато имаха за задача да елиминират една терористична група от Иран. Едрият арабин посочи към Томас.

— Моля те, виж го. Няма една синина по него, а съм сигурен, че достатъчно се е размекнал, за да ти каже всичко, което поискаш да узнаеш.

Канай огледа Томас и видя лицето му, изкривено от болка вследствие на побоя. Той не се усъмни, че Дарфур е спукал ребрата на учения. Забеляза също и гнева в очите му, когато видя Кели да лежи упоена и в полусъзнание на пода. Канай се усмихна на Томас, преди да се приближи и да ритне силно Кели в корема. Израз на силна болка премина по лицето й, съпроводена с жален стон, и тя отвори очи.

— Събудете се, госпожице Кели. Време е да накарате господин Томас да разкрие формулата на моторното масло на баща ви.

Кели се сви на кълбо и притисна ръка в корема си, мъчейки се да си поеме въздух. Такава болка изпитваше за първи път в живота си. Канай беше специалист в това да забива върха на ботуша си точно там, където болеше най-много. След минута тя се надигна с мъка на лакът и погледна Томас.

— Не казвай нищо на тази отрепка, Джош…

Тя не можа да продължи. Канай й изкара отново дъха, като стъпи върху врата й и го притисна в килима.

— Много сте твърдоглава, млада госпожице — каза той студено. — Обичате ли болката? Защото със сигурност ще я изпитате.

Един от хората на Канай влезе в стаята, носейки в ръка малка радиостанция.

— Съобщиха ми, че към портала се приближава кола. Да я пуснем ли да влезе, или не?

Канай се замисли за момент.

— По-добре е да я пуснем и да видим кой идва, иначе ще събудим подозрения.

— Добре, началство — каза Джордино през прозявка. Той все още беше уморен от полета си от Маями. — Как смяташ да отвориш портала на замъка?

— Като набера кода — отговори Пит, който седеше зад волана на стара камионетка „Форд“, наета от търговец на селскостопански уреди.

— А знаеш ли го?

— Не.

— Значи ме мъкнеш със себе си близо час, след като те извадих от „Голдън марлин“ и изразих само предположение, че Канай е отвел Кели в бащината й лаборатория, а сега ми казваш, че не знаеш кода?

— Какво по-добро място да се изтръгне информация от нея и Джош Томас? Формулата трябва да е скрита някъде в лабораторията.

— Тогава какво находчиво средство ще използваш, за да влезеш вътре? — попита Джордино, оглеждайки масивния портал и високия зид.

Пит не отговори, а се наведе през прозореца си и натисна няколко бутона.

— Този трябва да подейства. Всъщност Кели има резервно дистанционно управление с различен код.

— Добре, да предположим, че Канай и неговите подлизурковци са обезвредили и охранителната система, и охранителите. Защо мислиш, че ще ни отворят портала?

— Защото набрах като код името „Цербер“.

Джордино извъртя очи.

— Ако имах грам разум, тук именно щях да сляза от колата.

Зелените очи на Пит изглеждаха мрачни.

— Ако съм сгрешил, порталът няма да се отвори, което ще значи, че сме били път напразно и загубваме Кели завинаги.

— Не, ще я намерим — рискува Джордино. — Няма да спрем да я търсим, докато можем.

Те се канеха да си тръгват, когато огромният портал бавно започна да се отваря.

— Май успяхме — отбеляза Пит с чувството, че се е оказал прав.

— Сигурно знаеш, че ни готвят засада и ще ни направят на пух и прах.

Пит подкара колата и мина през портала.

— Ние също сме въоръжени.

— Да бе, ти — с античен колт, а аз — само с една отвертка, която намерих в жабката на колата. А ония приятелчета са въоръжени с автомати.

— Може би ще измислим нещо по пътя.

Пит мина покрай земеделската земя и намали скоростта, когато стигна до лозето, изчаквайки бариерата на пътя да се вдигне. След като това стана, един от хората на Канай, в униформа на охраната, се доближи до колата и надникна през прозореца, държейки карабината си пред гърдите си.

— Какво обичате, господа?

— Къде е Гус? — попита невинно Пит.

— Обади се, че е болен — отвърна охранителят, докато очите му шареха из колата, за да открият оръжие и като видя, че такова няма, се отпусна.

— Как е малкото му момиченце?

Веждите на мъжа се повдигнаха с милиметър.

— Добре е. Последното, което чух…

Той не довърши мисълта си, тъй като в този момент Пит издърпа за дръжката колта си, скрит под бедрото му, и с едно движение над волана го заби в челото на охранителя. Очите на мъжа се затвориха, главата и раменете се плъзнаха под прозореца на вратата и изчезнаха от поглед.

Още преди мнимият охранител да падне на земята, Пит и Джордино го издърпаха през лозята до широкия ствол на едно дърво и тръгнаха надолу по осемте стъпала, водещи към поста за наблюдение под земята. На едната стена висяха двайсет монитора, чиито камери обхващаха земеделските ниви и вътрешността на къщата. Пит се вцепени, като видя завързания Томас и гърчещата се на пода Кели. Гледката го разяри, но в същото време и го успокои, че поне е жива и е само на неколкостотин метра. Петимата „вайпъри“ в стаята явно не подозираха, че са наблюдавани от камери.

— Открихме я! — извика Джордино с повдигнат дух.

— И е все още жива — добави Пит с нарастващ гняв. — Но по всичко личи, че ония отрепки доста са я измъчвали.

— Хайде да не нападаме като Седма кавалерия при Литъл Биг Хорн — предложи Джордино. — С охранителната система можем да наблюдаваме цялата ферма и къщата оттук и да открием къде са разположени останалите от хората на Канай.

— Ще трябва да го направим много бързо, защото те чакат тоя тип на пода да им докладва.

Джордино седна зад пулта, а Пит намери черното облекло на наемния убиец, което той бе свалил, за да се преоблече с униформата на охранителя на Еган. Той огледа неподвижното тяло на пода и прецени, че на ръст е горе-долу като него. Бързо свали дрехите си и облече черните панталони и пуловера. Ботушите го стягаха малко, но той успя да напъха ходилата си в тях и накрая сложи скиорска маска, покриваща главата и лицето му.

— Тия момчета нямат задръжки, когато се стигне до убийство — отбеляза Джордино, като видя на един от мониторите труповете на охранителите на Еган, струпани като чували с жито в мазето под обора. Той премести погледа си към другия монитор, търсейки да открие хората на Канай. — Освен петимата в къщата виждам още двама. Единият пази задната врата, гледаща към реката, а другият е до обора.

— С нашето приятелче на пода стават осем.

— Сега е моментът да повикаме подкрепление.

Пит посочи с глава един от трите телефона върху плота.

— Обади се на шерифа, съобщи за положението и поискай да изпратят група от Специалните сили.

— А ти? Ти с какво се залавяш?

— В това облекло те ще ме вземат за един от тях. Няма да ни навреди да се сдобием с приятел вътре в къщата, когато адът се разрази.

— А аз?

— Ти стой тук, наблюдавай ситуацията и упътвай групата от Специалните сили.

— Ами когато Канай се обади и попита къде са пътниците в колата?

— Измисли нещо. Кажи, че са били двама амбулантни търговци на тор и че си се погрижил за тях.

— Как ще стигнеш до къщата?

— Лозето свършва близо до предната й врата. Ще мина през него и ще стигна до предната веранда, като използвам за прикритие колоните. Единствено пътят по тревната площ ще бъде опасната част.

— Не ни вкарвай в нова каша, братле — каза Джордино с едва забележима усмивка.

— Обещавам да бъда послушен.

Джордино върна отново вниманието си към мониторите, а Пит изкачи стъпалата през ствола на старото дърво и тръгна предпазливо през лозето.

Съзнанието на Пит зарегистрира два вида чувства: страх, че може да не успее да спаси Кели, преди разбойниците на Канай да продължат да я измъчват, и съвсем простото и естествено желание за отмъщение. Беше му трудно да повярва, че корпорацията „Цербер“ и нейната банда от смъртоносни вайпъри оставя зад гърба си толкова много мъртъвци. И за какво? За нечия полза ли? За притежание на власт ли? Никой човек не живее толкова дълго, че да има време да се наслаждава на такива мръсни възнаграждения. В очите на Пит това беше пълно безумие.

Приведен под върховете на лозята, той тичаше между редовете, затъвайки с ботушите си в меката почва. Не беше взел автоматичното оръжие от обезвредения вайпър. Рядко използваше карабина, предпочиташе да се движи единствено със стария си 45-милиметров колт и два резервни пълнителя. Летният ден беше топъл и влажен и той започна да се поти под скиорската си маска. Не я свали, тъй като тя влизаше в стандартното облекло на мъжете от „Вайпърс“ и не искаше да събужда подозрения.

Измина тичешком повече от сто метра и стигна до края на лозята. Оттам до къщата имаше тясна ивица грижливо окосена тревна площ. Той беше извън полезрението на мъжете, охраняващи плевнята и задната част на къщата, но прекосяването на петнайсетината метра открито пространство, без да бъде забелязан от някого в къщата, беше повече като учение как да се правиш на невидим, отколкото да се промъкваш крадешком. Той погледна прозорците и забеляза движение зад тях, което предполагаше, че излезеше ли от лозята, нямаше да остане незабелязан.

Петнайсетина метра деляха него и първата колона на верандата, петнайсетина метра открита тревна площ под яркото слънце. Той тръгна покрай периферията на лозята и застана на място, където пердетата закриваха движението му. Ако изтичаше внезапно, това можеше да привлече нечий поглед отвътре, затова закрачи съвсем бавно по тревата, като се оглеждаше зорко за появата на охранителя зад къщата. Вървеше стъпка по стъпка като котка, дебнеща птица, вглъбена в изваждането на червейче.

Пет дървени стъпала водеха до верандата с колони и Пит ги изкачи предпазливо, опасявайки се да не скръцнат, но за негово облекчение такъв звук не се разнесе. След няколко секунди той притисна гръб в ъгъла на къщата, на половин метър от големия прозорец на всекидневната. След това се просна по корем, мина пълзешком под прозореца, стана и тръгна към предната врата. Бавно завъртя топката на бравата и открехна вратата. Във фоайето нямаше никого и той се вмъкна вътре като сянка.

Във всекидневната не се влизаше през врата, а през отворен свод. От една страна на свода върху масичка имаше керамична саксия с малко тропическо растение. Пит го използва като прикритие, за да надникне в стаята, но не набързо, а задържа поглед и много внимателно я огледа, запаметявайки точно кой къде се намира.

Джош Томас, по чиято глава се стичаха струйки кръв от челото, ушите и носа, седеше отпуснат и вързан на стол в средата на стаята. Пит разпозна в Канай пилота на червения фокер. Канай се беше разположил на широк кожен диван, облегнат нехайно на една от страничните облегалки и спокойно пушеше пура. Двама от „Вайпърс“, облечени в черно, стояха от двете страни на камината с приготвени за стрелба оръжия. Друг един стоеше до Томас, насочил нож към едното му око. Петият вайпър, гигантско чудовище, беше сграбчил с едната си ръка Кели за дългата й коса и я беше повдигнал на сантиметри от пода. Тя не викаше, само стенеше от болка.

Пит се отдръпна за миг назад и се запита дали Джордино го наблюдава на монитора. Глупаво беше да си мисли, че ще може просто да влезе в стаята с думите: „Добре, разбойници, възнесете се към небето“ и да доживее до дълбоки старини. Мъжете вътре нямаше да се замислят и щяха да го направят на решето, ако се опиташе да постъпи толкова безразсъдно. Те се бяха обучавали години наред да убиват и нямаше да се поколебаят дори една микросекунда. За хора като тях да убиват беше като да си мият зъбите всеки ден. На Пит, от друга страна, му беше нужна предварителна настройка, преди да стреля в друго човешко същество. Макар да беше убивал само при самозащита, във вените му не течеше студена кръв. Той трябваше да се подготви и да оправдае решението си с факта, че ще го направи, за да спаси живота на Джош Томас и Кели Еган. Стига обаче да успееше, което е малко вероятно, погледнато от всяка страна.

Въпреки че изненадата беше на негова страна и той нямаше веднага да бъде заподозрян, както беше в черното облекло на вайпърите, той реши, че ще спечели за пленниците още две секунди предимство, ако стреля през тропическото растение, което все още го прикриваше. Тъй като убийците нямаше тутакси да разберат откъде идват куршумите, това щеше да забави реакциите им. Така можеше да подреди мишените си по важност.

Той обаче бързо отхвърли тази идея. Вярно, сигурно щеше да улучи двама или трима, но останалите положително щяха да го надупчат с куршуми, преди да си е свършил работата. Освен това съществуваше голяма вероятност някой куршум да се отплесне и улучи Кели или Томас. Накрая реши, че единствената му надежда е да печели време до идването на отряда от Специалните сили. Остави колта си зад саксията върху масичката, пристъпи безпрепятствено в стаята и застана безмълвно на място.

Отначало никой не го забеляза. Всички погледи бяха съсредоточени в Кели, която се мъчеше да се отскубне от Дарфур. Пит видя сълзи от нечовешка болка да се стичат по лицето й и за него беше мъчително да стои неподвижно, без да направи опит да спре мъките й. Пресметна, че ще минат още пет минути, преди подкреплението да пристигне, но не издържа да гледа страданията на Кели и Томас и каза спокойно на Канай:

— Кажи на дебелака да я пусне.

Канай се обърна и погледна с почуда Пит.

— Какво каза?

— Казах да кажеш на тоя дебел лакей да махне мазните си ръце от момичето — и свали маската си.

Всички вайпъри в стаята мигом разпознаха в Пит измамника и бързо вдигнаха и насочиха оръжията си в гърдите му.

— Ти?! — промълви смаян Канай, после извика: — Почакайте, не го убивайте, още не!

Кели забрави за миг болките си и загледа Пит с огромна изненада.

— Не, не биваше да идваш — процеди тя през стиснати зъби.

— Ти си следващият, който ще умре, Канай — каза Пит със студенина в гласа, — ако не я освободиш.

Канай го погледна развеселен.

— О, така ли? И кой ще ме убие? Ти ли?

— Отряд от Специалните сили ще пристигне тук всеки момент. Единственият ви изход оттук е шосето. Вие сте в капан.

— Нали ще ми простиш, господин Пит, ако не ти повярвам. — После направи лек знак с глава на гиганта. — Изправи жената на крака, Дарфур — и отново се обърна към Пит. — Ти ли уби един от хората ми?

— Не. Само цапардосах твоето другарче от охранителния пост и го проснах в безсъзнание, а после си услужих с дрехите му.

— Имам сметки за разчистване с теб, господин Пит. Ще възразиш ли?

— Колкото до мене, мисля, че заслужавам медал, задето осуетих мръсните ти планове. Мястото на теб и приятелите ти е обратно в тресавището на Джурасик.

— Смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.

Стана така, както се очакваше. Канай нямаше да убие Пит веднага. В съзнанието на убиеца това беше време за разплата. Пит напълно съзнаваше, че е в опасно положение. Какво ли си мислеше Джордино, докато наблюдаваше сцената на монитора? „Законът“ идваше, в това беше повече от сигурен, но кога? Трябваше да печели възможно повече време.

— Дали не прекъснах нещо, като влязох тъй ненадейно? — попита той наивно.

Канай го измери с поглед.

— Тъкмо провеждах приятелски разговор с госпожица Еган и господин Томас относно работата на доктор Еган.

— Познатата практика: „Да се доберем до формулата за маслото“ — вметна презрително Пит. — Колко несъзидателно от твоя страна, Канай. Едва ли не всеки в страната знае тази формула, освен ти и твоите приятелчета в „Цербер“.

Канай отвори широко очи.

— Добре си информиран.

Пит сви рамене.

— Въпрос на интерес.

Кели се приближи до Томас, махна кърпата от устата му и избърса кръвта от лицето му с края на пуловера си, като го повдигна дотолкова, че се видя сутиенът й. Томас я погледна с мътни очи и смънка думи на благодарност. Огромният Дарфур стоеше зад Пит и гледаше като койот, втренчен в заек в дълбоко тясно дере.

— Май ще потвърдиш поговорката „Всяко зло за добро“ — отвърна му Канай и се обърна към Кели. — А сега, госпожице Еган, ще бъдете ли така любезна да ми дадете въпросната формула, защото в противен случай ще прострелям този мъж първо в коленете, после в лактите и накрая в ушите.

Кели погледна Пит с тревога. Стана й ясно, че след като Канай заплашваше и Пит, и Томас, тя нямаше да има достатъчно твърдост, за да издържи и изведнъж се огъна:

— Формулата е скрита в лабораторията на баща ми.

— Къде по-точно? — поиска да узнае Канай. — Ние вече претърсихме лабораторията.

Кели понечи да отговори, но Пит я изпревари.

— Не му казвай. По-добре всички ние да умрем, отколкото да поднесем на тепсия на неговите приятели убийци в „Цербер“ нещо, което не заслужават.

— Достатъчно! — кресна Канай и като извади автомата от презраменния си кобур, го насочи в коляното на Пит. — Изглежда, че ще се наложи госпожица Еган да бъде убедена.

Дарфур заобиколи Пит и застана пред него.

— Сър, за мен ще бъде чест, ако ми разрешите да се справя с това псе.

Канай погледна гиганта и се усмихна.

— Преотстъпвам ти го. Пренебрегнах твоята сила в убеждаването, стари приятелю. Той е изцяло твой.

Дарфур се обърна, за да подпре карабината си до един стол и Пит, който се правеше на много изплашен, изведнъж се изпъна като гърмяща змия и заби коляно в Дарфур, улучвайки мъжа чудовище в слабините. Ударът щеше да го зашемети или поне да го обезсили, но коляното на Пит попадна малко встрани от гениталиите, в свивката между бедрото и торса.

Дарфур обаче беше неподготвен и се преви надве, издавайки дрезгав стон от болка, но само за миг. Съвзе се почти мигновено и удари като с чук Пит в гърдите с двете си събрани длани, като изкара въздуха му и го метна през масата върху килима. Пит никога не беше удрян с такава сила. Той се изправи на колене, мъчейки се да си поеме въздух. Още един такъв удар щеше да го прати в моргата. Той разбра, че няма да може да надвие този гигант с крака и юмруци, а дори само да направи опит за съпротивление, му трябваха мускули колкото дренажни тръби. Беше му нужно оръжие, каквото и да е оръжие. Той вдигна една масичка за кафе и я стовари върху главата на Дарфур, в резултат на което масичката стана на трески. Гигантът сигурно имаше череп от стомана; очите му се разфокусираха и той се олюля. Пит си помисли, че ще падне и се приготви да скочи и изтръгне оръжието от ръката на Канай, но Дарфур се окопити от удара, потърка главата си с ръка и фокусирайки отново погледа си, възобнови атаката.

Пит водеше битката на живота си и я губеше. Всеизвестна истина в бокса беше, че дребният мъж никога не може да надвие едрия. Поне в честна игра. Пит като обезумял потърси с поглед наоколо какво друго би могъл да хвърли. Грабна една тежка керамична лампа и я метна с две ръце. Но тя само отскочи от дясното рамо на Дарфур като камък от брониран танк. Пит започна да мята каквото му попаднеше: телефонен апарат, ваза, часовник върху полицата над камината. Но все едно че хвърляше бараж от топки за тенис — нищо не засягаше масивното тяло на Дарфур.

Пит се взря в студените безизразни очи и видя, че гигантът е уморен от тази игра. Дарфур се втурна през стаята като фурия. Но Пит беше все още пъргав и отстъпи встрани. „Експресният влак“ профуча край него и се блъсна в пианото. Пит скочи натам, грабна ниското столче за пианото и се приготви да размаже с него лицето на Дарфур. Но столчето остана само във вдигнатите му ръце.

Канай, чийто врат Кели междувременно бе стиснала с двете си ръце, се освободи от хватката й с лекотата, с която би се освободил от лапите на малък гризач, отскочи към Пит и стовари върху главата му приклада на оръжието си. Пит не изпадна в безсъзнание от удара, но изпита болка, която го свлече на колене и за кратко той загуби съзнание. След като бавно дойде на себе си, погледна със замъглен поглед Кели и я чу да крещи. Когато погледът му се избистри, видя как Канай извива ръцете й дотолкова, че за малко да ги прекърши. Кели се бе опитала да грабне оръжието му, докато вниманието му бе съсредоточено върху едностранната битка между Пит и Дарфур.

Пит изведнъж почувства, че е изправен на крака от Дарфур, който обви ръце около гръдния му кош и силно го стисна. Дъхът на Пит секна, сякаш боа се увиваше около него. Отвори уста, но не можа дори да изпусне въздишка. Започна да губи съзнание с мисълта, че повече няма да види дневна светлина. Имаше чувството, че всеки момент ребрата му ще се натрошат и тъкмо реши, че няма да издържи и ще е по-добре да се остави на смъртта да облекчи агонията му, когато ненадейно ръцете на гиганта се отпуснаха и освободиха гърдите му.

Като в сън Пит видя Джордино да влиза в стаята. Приятелят му заби юмрук в Канай отзад, в областта на бъбреците му, и онзи се преди надве.

Другите вайпъри се смразиха на място с оръжия, насочени към Джордино, и зачакаха заповед от Канай да стрелят.

Дарфур погледна навъсено натрапника, но като го видя, че не носи оръжие и е с цели трийсет сантиметра по-нисък от него, по лицето му се изписа презрение.

— Оставете го на мене — изрече той със злоба.

Точно тогава, пускайки Пит, който се свлече като празен чувал на килима, гигантът направи две крачки и повдигна от пода Джордино в огромна мечешка прегръдка. Вместо Дарфур да гледа отвисоко врага си, двамата се загледаха очи в очи, с лица на сантиметри едно от друго. Устните на Дарфур се разтегнаха в сатанинска усмивка, докато лицето на Джордино остана безизразно, без сянка на страх по него.

Когато Дарфур бе сплел ръце зад гърба му, притискайки го като в менгеме, Джордино бе успял да вдигне и изпружи ръцете си над главата на гиганта. Дарфур не обърна внимание на това негово движение и използва всеки грам от огромната си сила, за да изтръгне живота от ниския италианец.

Пит, все още замаян и обзет от адска болка, запълзя по килима, като си поемаше въздух с мъка поради наранените си гръден кош и глава. Кели скочи върху гърба на Дарфур, обви с ръце лицето му и започна да извива главата му ту на една, ту на друга страна. Дарфур се освободи от нея с едната си ръка и я блъсна настрани като манекен от витрина. Тя падна върху дивана, а Дарфур притисна с нови сили Джордино.

Но Джордино нямаше нужда да бъде спасяван. Той спусна ръце, обви ги около врата на гиганта и заби палци в гръкляна му. Дарфур изведнъж осъзна, че сега той е този, който гледа смъртта в очите. Лицето му със злобна усмивка се изкриви от страх, когато почувства, че не му стига въздухът. Той се опита отчаяно да стисне по-силно Джордино и в същото време да охлаби стоманените пръсти, забити в гръкляна му. Но Джордино беше безжалостен; не даваше никакви признаци, че ще отстъпи. После той се отдели от тялото на Дарфур като безмилостен булдог, докато гигантът се мяташе насам-натам из стаята като обезумял.

Изведнъж Дарфур нададе смразяващ вой, подви колене и се строполи на пода като отсечен дъб. В този момент няколко патрулни коли от шерифството и фургони на Специалните сили спряха на чакълестата алея. Униформени мъже, тежковъоръжени, започнаха да ограждат къщата. През прозорците долетя и шумът от приближаващи се хеликоптери.

— Излизайте отзад! — извика Канай на хората си, след което грабна Кели през кръста и тръгна да я извежда от стаята.

— Причиняваш й болка — каза Пит с леден глас — и аз ще те накъсам на парчета, едно по едно.

Той забеляза, че Канай пресмята шансовете си да избяга с боричкаща се пленница.

— Не се безпокой — отвърна Канай подигравателно и метна Кели към Пит. — Засега е твоя. Но докато се срещнем отново, а това няма начин да не стане.

Пит се опита да го настигне, но не беше в състояние да тича. Спря се и се облегна на бюфета, изчаквайки паяжината в съзнанието му да се разкъса и болките му да стихнат. След минута се върна отново в гостната и завари Джордино да срязва въжетата около Томас, а Кели почистваше раните по лицето на учения с парче плат, напоено с уиски „Джак Даниелс“.

Пит погледна лежащия на пода Дарфур.

— Мъртъв ли е?

— Още не. Реших, че е по-добре да остане жив. Може би ще го накараме да разкаже на полицията и ФБР каквото знае.

— За една бройка да закъснееш — едва-едва му се усмихна Пит.

Джордино го погледна и сви рамене.

— Тръгнах две секунди след като те видях, че се строполи на пода, но се забавих, тъй като трябваше да се справя с охранителя пред обора.

— Признателен съм ти — каза искрено Пит. — Ако не беше ти, сега нямаше да съм на крака.

— Да, моята намеса беше решителна.

Последната дума винаги беше на Джордино.

Пит се приближи до Томас и му помогна да стане.

— Как си, ветеране?

Томас се усмихна бодро.

— Като се разкърша малко, ще стана като нов.

Кели вдигна поглед към лицето на Пит, когато той обви ръка около раменете й и рече:

— Ти си била много жилава малка дама.

— Той измъкна ли се?

— Канай ли? Мисля, че да, освен ако заместник-шерифите не го настигнат.

— Едва ли — отвърна тя притеснена. — Няма да го намерят. Той ще се върне да убива за отмъщение. Шефовете му от „Цербер“ няма да мирясат, докато не се сдобият с формулата на татко.

Пит се загледа през прозореца, сякаш търсеше нещо в далечината отвъд хоризонта. Когато накрая заговори, гласът му беше тих, сякаш се колебаеше пред всяка сричка.

— Имам странното чувство, че формулата за масло не е единственото нещо, което те търсят.

35.

Беше късен следобед. Дарфур и двамата усмирени от Пит и Джордино вайпъри бяха оковани с белезници и закарани в шерифството, където им бе повдигнато обвинение за убийството на охранителите на Еган. Кели и Томас дадоха показания пред следователите от отдел „Убийства“ към шерифството, а след тях и Пит и Джордино. Кели се оказа права, че помощник-шерифите никога няма да заловят Оно Канай. Пит тръгна по следите на убийците и стигна до високата скала край река Хъдсън, където откри въже, спускащо се до водата.

— Сигурно са избягали с чакаща ги лодка — отбеляза Джордино.

Пит стоеше с приятеля си на върха на стръмните скали и се взираше във водата. После погледна зелените хълмове и гори на отсрещния бряг. Малките селца, пръснати покрай нюйоркския бряг в частта на долината Хъдсън, бяха станали известни от творбите на Уошингтън Ървинг.

— Удивително е как Канай се справя с всяко непредвидено обстоятелство.

— Мислиш ли, че вайпърите ще проговорят при разпита?

— Дори и да го направят, едва ли ще е от голямо значение — отвърна бавно Пит. — Тяхната организация вероятно работи на самостоятелни групи, като никоя не знае с какво се занимава другата, но под общата команда на Канай. Доколкото те знаят, веригата от команди спира до него. Бас ловя, че никой от тях няма представа, че истинските му шефове седят в кабинетите на „Цербер“.

— Ясно е, че никак не са глупави да оставят следа, водеща до вратите им.

Пит кимна.

— Държавните прокурори никога няма да открият напълно неопровержими доказателства, за да ги обвинят. Ако някога бъдат наказани за престъпните си деяния, то няма да е по силата на закона.

Кели прекоси тревната площ пред къщата и се приближи до тях.

— Гладни ли сте?

— Аз съм непрекъснато гладен — засмя се Джордино.

— Направих лека вечеря, а Томас забърква коктейли „Маргарита“.

— Душичке — Пит обви ръка около талията й, — ти току-що произнесе вълшебната думичка.

Да се каже, че вкусът на доктор Елмор Еган за вътрешно обзавеждане е бил еклектичен, щеше да е подценяване. Гостната беше обзаведена в ранен колониален стил, кухнята очевидно е била проектирана от инженер на високо техническо ниво, чиято страст е клоняла повече към екзотичния вид, отколкото към чревоугодническото готвене, а трапезарията сякаш беше пренесена от викингска ферма — столовете и масите бяха изработени от масивен дъб със сложна дърворезба.

Докато Пит, Джордино и Томас отпиваха от коктейлите си, които едва не преливаха от чашите, Кели приготвяше за печене риба тон и салата от сурово зеле. Въпреки нараняванията си всички си похапнаха добре.

След това се върнаха в гостната и сложиха всяка мебел на мястото й, а Томас наля на всекиго по чаша четирийсетгодишен портвайн.

— Ти каза на Канай, че формулата била скрита в лабораторията на баща ти — обърна се Пит към Кели.

Тя погледна Томас, сякаш му искаше позволение. Той й се усмихна леко и кимна в знак на насърчение.

— Формулата е в една папка, скрита зад панел във вътрешната страна на вратата.

Джордино въртеше бавно течността в чашата си.

— Успя да ме заблудиш. Никога нямаше да се сетя да търся вътре във вратата.

— Баща ти е бил умен човек.

— А пък Джош — смел — отбеляза Джордино с уважение. — Въпреки че го пребиха от бой, той не каза дума на Канай.

Томас поклати глава.

— Уверявам ви, че ако Пит не беше дошъл, бях на път да издам тайното място на формулата, за да спася Кели от по-нататъшни мъчения.

— Може би — каза Пит, — но когато ония видяха, че няма да изтръгнат нищо от теб, те прехвърлиха усилията си към Кели.

— Те може да се върнат, дори още тази вечер — предположи Кели обезпокоена.

— Не, няма — увери я Пит. — На Канай ще му трябва време, за да събере нов екип. Той няма скоро да опита отново.

— Ще вземем всички възможни предпазни мерки — заяви със сериозен глас Томас. — Кели трябва да напусне къщата и да се скрие някъде.

— Съгласен съм — каза Пит. — Канай като нищо ще допусне, че ти ще скриеш някъде другаде формулата и така вие двамата ще продължавате да бъдете техният ключ за откриването й.

— Мога да тръгна с теб и Ал за Вашингтон — предложи Кели с игриви пламъчета в очите. — Ще бъда в безопасност под вашите грижи.

— Не съм сигурен дали се връщаме във Вашингтон — отвърна Пит и остави празната си чаша на масата. — Ще бъдете ли така добри да ни покажете лабораторията на доктор Еган?

— Няма много за гледане там. — Томас стана и ги поведе извън къщата, към обора. Вътре имаше три работни маси, заети от обичайната апаратура, която можеше да се види във всяка химическа лаборатория. — Не е особено вълнуващо, но тук е мястото, където проектирахме и разработихме „Слик 66“.

Пит се разходи из стаята.

— Не е това, което очаквах.

Томас го погледна чуден.

— Не те разбирам.

— Това не е мястото, където доктор Еган е измислил и конструирал своите магнитохидродинамични двигатели — заяви твърдо Пит.

— Защо мислиш така? — попита предпазливо Томас.

— Защото това е просто една химическа лаборатория и нищо повече. Доктор Еган беше брилянтен инженер. А аз не виждам никакви чертежи, никакви компютри, програмирани за изобразяване на триизмерни компоненти, никакви помощни средства или апаратура за конструиране на работни модели. Съжалявам, но това не е място, където един изобретателен ум ще постига огромен напредък в двигателната технология. — Пит замълча и изгледа Кели и Томас, чиито очи бяха забити в боядисания дървен под. — Едно не мога да разбера: защо вие двамата ме будалкате.

— Кели и аз не крием нищо от вас, господин Пит — заговори с официален тон Томас. — Истината е, че наистина не знаем къде Елмор е провеждал своите проучвания. Той беше добър човек и верен приятел, но притежаваше тайнственост, която стигаше до фанатизъм. Случвало се е Елмор да изчезне с дни, а понякога и със седмици в някоя тайна лаборатория, чието местонахождение знаеше единствено той. Двамата с Кели сме се опитвали да го открием по различни поводи, но той по някакъв начин успяваше да ни се изплъзне. Беше като призрак, който се появяваше и изчезваше, когато си поискаше.

— Мислите ли, че тайната лаборатория е някъде тук във фермата? — попита Пит.

— Не знаем — отвърна Кели. — Когато бяхме сигурни, че татко е излязъл извън фермата по работа или на проучвателна обиколка, Джош и аз претърсвахме навсякъде, но не откривахме никаква следа от тайна лаборатория.

— Казвате, че сте били близки приятели — намеси се Джордино. — Странно е тогава, че не ви се е доверявал.

— Да бяхте познавали Елмор. Той беше двойствена личност. Както в един момент беше разсеян, но любвеобилен баща и приятел, така в следващия се показваше параноичен инженер, който не вярваше никому, дори на най-близките си хора.

— А намираше ли време за развлечения? — поинтересува се Пит.

Джош и Кели се спогледаха.

— Той изпитваше невероятна страст към проучване на викингите — отговори Томас.

— И беше голям почитател на Жул Верн — добави Кели. — Четеше и препрочиташе книгите му.

Пит обхвана с поглед лабораторията.

— Не виждам никакви следи от тези негови страсти.

Кели се засмя.

— Не сме ти показали библиотеката му.

— Ще ми се да я видя.

— Тя се намира в отделна сграда до къщата и гледа към реката. Татко я построи преди близо двайсет години. Това беше домът му извън дома му, неговата светая светих, където се разтоварваше след напрегнатата си работа.

Сградата, помещаваща студиото на Еган, беше построена от камък и наподобяваше мелница за жито от осемнайсети век. Покривът беше от шлистови плочи, а по стените се виеше бръшлян. Единственото съвременно удобство бяха таванските прозорци. Томас извади голям старомоден ключ и отключи входната дъбова врата.

Вътрешността на библиотеката покри представите на Пит. Лавиците от махагон и ламперията на стените излъчваха елегантност и изтънченост. Широките меки кресла и диванът бяха кожени, а писалището, все още отрупано с изследователски книжа, беше от палисандрово дърво с извит сгъваем плот. Обстановката завладяваше посетителя с уюта и спокойствието си. Библиотеката вероятно е пасвала на Еган като плътно прилепваща ръкавица, помисли си Пит. Тя беше идеално място за изследователска дейност.

Той се приближи до лавиците, покриващи стените от пода до тавана. Една стълба с колелца, чийто горен край се движеше по релса, е позволявала на Еган да стига до най-горните лавици. На единствената свободна стена висяха картини с викингски кораби. Под тях върху маса лежеше модел на подводница, дълъг близо метър и двайсет. Тъй като беше морски инженер, Пит огледа отблизо модела и го прецени като майсторска изработка. Подводницата беше заоблена в краищата, с илюминатори отстрани и малка кула към носовата част. Лопатите на гребния винт бяха прави като гребла, а не с извити краища като на съвременните конструкции.

Пит не беше виждал такъв подводен съд. Можеше да го сравни единствено с чертежа на една подводница, за която бе учил, построена от Конфедерацията по време на Гражданската война.

На месинговата плочка в долната част на модела пишеше: „Наутилус“. Дължина: седемдесет метра, широчина: осем метра. Спусната на вода през 1863 г.

— Много красив модел — отбеляза той. — Това е подводницата на капитан Немо, нали? От „Двайсет хиляди левги под водата“?

— Татко го проектира, като гледаше от гравюра в оригиналната книга, а после намери един строител на модели на име Фред Торно и му го даде да го построи.

— Класическа изработка — отбеляза с възхищение Джордино.

Пит продължи да се разхожда, като се спираше да чете заглавията на книгите. Всички те се отнасяха за епохата на викингите от 793 до 1450 година след Христа. Цяла една секция беше посветена на руническата азбука, използвана от скандинавските германци и норвежците от трети до тринайсети век.

Кели забеляза интереса на Пит към книгите, приближи се до него и го хвана под мишница.

— Татко се беше специализирал в превеждането на рунически писмени знаци, издялани върху камъни.

— И е вярвал, че викингите са стигнали чак толкова на юг?

— Беше убеден в това. Когато бях малка, той влачеше мен и мама из половината среднозападни щати в една стара каравана, за да копира и изучава всеки рунически камък, който намереше.

— Едва ли е открил много такива — вметна Джордино.

— Намери и описа над трийсет и пет камъка с древни рунически писмени знаци — и посочи една лавица, пълна с папки и бележници. — Всичко е събрано там.

— Възнамерявал ли е да публикува откритията си? — попита Джордино.

— Доколкото знам, не. Преди десетина години това за него беше като ключ за осветление, който той изключи. Някак изведнъж загуби интерес към изследванията на викингите.

— От една идея фикс премина на друга — добави Томас. — След викингите Елмор се потопи в романите на Жул Верн. — Той посочи друга лавица на отсрещната стена. — Събираше всяка книга, всеки ред, написан от Верн.

Пит извади една книга и я отвори. Подвързията й беше кожена. Буквите на гръбчето и предната корица бяха позлатени. Той я върна на мястото й и отстъпи назад.

— Никъде не виждам бележници или подвързани записки, свързани с Верн. Очевидно доктор Еган е чел книгите, но не си е водил бележки.

Томас изглеждаше изтощен от събитията през деня. Той бавно седна в едно от кожените кресла.

— Неговото посвещение на Жул Верн и викингите беше нещо като загадка. Той не беше човек, който се стреми да стане познавач на дадена тема за самото удоволствие. Никога не добиваше специализирани знания без определена цел.

Пит отмести поглед към Кели.

— Казвал ли ти е защо толкова са го занимавали викингите?

— Не беше толкова за познаването и историята на културата им, колкото за руническите надписи.

Джордино взе от лавица един от бележниците за викингите и го отвори. Присви очи, докато разлистваше страниците, а по лицето му се изписа израз на обърканост. После взе и разлисти друг бележник, след него — трети. Накрая вдигна поглед и озадачен подаде на всекиго по един бележник.

— Изглежда, че доктор Еган е по-голяма енигма, отколкото някой от вас си е представял.

Всички разлистиха бележниците и после се спогледаха напълно озадачени.

Страниците на бележниците бяха празни.

— Нищо не разбирам — промълви Кели слисана.

— Нито пък аз.

Кели взе други два бележника и ги отвори. Те също бяха празни.

— Много ясно си спомням семейните пътувания в затънтени места, в търсене на рунически надписи. Когато татко намереше такъв камък, той поръсваше с талк писмените знаци и ги фотографираше. После, докато седяхме край палатката вечер, той превеждаше съобщенията. Аз непрекъснато надничах зад рамото му, а той ме пропъждаше, докато правеше записки в бележника си. Виждала съм го с очите си как пише.

— Но не и в тези бележници — каза Пит. — Никоя от тези страници не личи да е била махната и сменена с празна. Баща ти сигурно е скрил оригиналните бележници някъде другаде.

— Няма съмнение, че събират прах в неизвестната лаборатория, за която говорите — подхвърли Джордино, чието уважение към Елмор Еган леко спадна.

Красивото лице на Кели почервеня от смущение, сапфиреносините й очи като че ли се опитваха да видят нещо, което го нямаше там.

— Защо татко е постъпил така? За мен той винаги е бил честен и почтен човек, без задни мисли.

— Вероятно е имал някаква основателна причина — опита се да я утеши Томас.

Пит я погледна със съчувствие.

— Става късно. Все едно, няма да разрешим нищо тази вечер. Предлагам да се наспим и утре на дневна светлина може би ще стигнем до някои отговори.

Никой не му възрази. Всички бяха смъртно уморени. Всички, с изключение на Пит. Той последен напусна библиотеката. Престори се, че заключва вратата, преди да върне ключа на Томас. По-късно, когато всеки вече спеше, той безшумно се върна в библиотеката и влезе през незаключената врата. Светна лампата и започна да рови из изследователските материали за руническите надписи на Еган. Следа и история започнаха да излизат наяве.

Към четири часа сутринта той беше намерил онова, което го интересуваше. Много отговори все още му убягваха. Но калта във водата се беше утаила достатъчно, за да зърне дъното. Напълно удовлетворен, той заспа в едно от удобните кожени кресла, вдишвайки миризмата на стари книги.

36.

Джордино изненада всички с приготвената от него закуска. След това Пит, уморен и с помътнели от недоспиване очи, изпълни задължението си да се обади на Сандекър и го уведоми за всичко станало. Адмиралът, от своя страна, нямаше много информация за разследването на „Цербер“, но спомена мимоходом, че Хирам Йегър бил озадачен как Пит е успял да напълни зад гърба му коженото куфарче на Еган с машинно масло. Пит също бе озадачен и нямаше представа кой стои зад този номер.

Джордино отиде при Томас, който работеше нещо в лабораторията, а Пит и Кели се върнаха в библиотеката. Кели забеляза подредените върху писалището книги и бележници.

— Изглежда, че някоя приказна фея се е трудила тук до среднощ.

Пит я погледна.

— Не беше фея, уверявам те.

— Сега разбирам защо си такъв махмурлия — усмихна му се тя, като се приближи и го целуна по бузата. — Надявах се снощи да навестиш мен, а не библиотеката на татко.

Пит понечи да каже „работата преди всичко“, но размисли и вместо това отговори:

— Не ме бива много да ухажвам жени, когато умът ми е на километри оттук.

— И на хиляда години назад във времето — добави тя, оглеждайки книгите за викингите върху писалището. — Какво всъщност търсиш?

— Нали каза, че баща ти пътувал из страната и разчел трийсет и пет скални рунически надписи.

— Два-три повече или по-малко. Не помня точно.

— А помниш ли местата?

Тя заклати глава, напрягайки се да си спомни, и дългата й, с цвят на кленов сироп коса затрептя върху раменете. Накрая тя разпери ръце.

— Само пет-шест, но те са толкова отдалечени от утъпканите пътища, че едва ли ще мога да ти кажа дори как да се доближим до тях.

— Не е нужно.

— Тогава каква ти е целта? — предизвика го тя.

— Ще предприемем експедиция по стъпките на баща ти към скалните надписи и ще ги разчетем.

— И докъде ще стигнем?

— Наречи го вътрешно чувство, но според мен баща ти не е бродил из страната, за да търси викингски надписи, а после да ги крие или унищожава тълкуванията им за развлечение. Той е имал предвид да направи нещо. Имал е мисия. И си мисля, че тя е свързана по някакъв начин с експериментите му.

Тя сви устни в знак на съмнение.

— Ако е така, значи ти виждаш нещо, което на мен ми убягва.

Пит се изхили.

— Няма да загубя нищо, ако опитам.

— След като баща ми е унищожил всичките си бележки с упътвания към местата с рунически камъни, тогава как ще ги откриеш?

Той се наведе над писалището, взе една книга и й я подаде. Заглавието й беше „Послания от древните викинги“ от доктор Марлис Кайзер.

— Тази дама е събрала изчерпателен летопис от над осемдесет рунически надписи върху камъни, пръснати в Северна Америка, и техните тълкувания. По-ранните й трудове се намират тук, в библиотеката на баща ти. Мисля, че няма да е лошо да посетя доктор Кайзер.

— Осемдесет рунически… — Тя млъкна, когато една мисъл я зачовърка. — Но татко е изследвал само трийсет и пет. Защо е спрял дотам и не е проучил останалите четирийсет и пет?

— Защото се е интересувал само от надписи, отнасящи се до определен проект, който е преследвал тогава.

В сините очи на Кели проблеснаха искри на любопитство, заровено дълбоко в съзнанието й.

— Защо баща ми не е оставил архив от надписите, които е разчел?

— Надявам се доктор Кайзер да ни даде отговори — каза Пит и стисна ръката й.

— Кога тръгваме? — В гласа й се долови нарастващо вълнение.

— Днес следобед или веднага щом новата охрана около фермата ти заеме постовете си.

— Къде живее доктор Кайзер?

— В малък град, наречен Монтичело, на стотина километра северозападно от Минеаполис.

— Никога не съм била в Минеаполис.

— По това време на годината там е пълно с буболечки.

Кели отмести поглед към книгите за викингите по лавиците.

— Чудя се дали доктор Кайзер е познавала татко.

— Очевидно се е съветвал с нея — отговори Пит. — До неделя по това време ще сме научили някои от отговорите.

— Това значи след четири дни — погледна го тя учудена. — Какво следва оттук нататък?

Той я изведе от библиотеката и затвори вратата.

— Първо, ще трябва да проведа пет-шест телефонни разговора. После отлитаме за Вашингтон. Там има хора, на чиито експертизи мога да разчитам. Искам да събера възможно най-много данни, преди да поемем на път през пущинаците към древните рунически камъни.

Този път, когато реактивният самолет на НЮМА кацна на летището край Лангли, конгресменката Лорън Смит чакаше да посрещне Пит. Когато той стъпи на настилката, тя го прегърна и зарови пръсти в къдравата му черна коса, после наведе главата му и го целуна.

— Здравей, моряко! — поздрави го тя със страстен глас, след като го пусна. — Моят скитник си е пак у дома.

Кели се задържа за миг на вратата на самолета, наблюдавайки как Пит и Лорън са впили погледи един в друг. Веднага й стана ясно, че това съвсем не беше приятелска прегръдка и болка от ревност я прониза. Лорън беше красива жена. Лицето и тялото й имаха здравия вид на човек, израсъл в ранчо на западните планински склонове на Колорадо. Завършена ездачка, тя се беше кандидатирала за член на Конгреса и беше спечелила. Сега течеше шестият й мандат.

Лорън беше облечена подходящо за влажната вашингтонска жега и изглеждаше изумително с кафеникавите си къси панталони, златни сандали и жълта блуза. С изпъкналите скули, виолетовите очи, оградени от коса с цвета на канела, тя приличаше повече на фотомодел, отколкото на народен слуга. В течение на десет години връзката й с Пит на няколко пъти преминаваше от интимна в платоническа и обратно. Преди време двамата бяха разговаряли сериозно за брак, но тъй като всеки от тях беше женен за работата си, се оказа, че ще им е трудно да живеят под един покрив.

Кели се приближи и двете жени мигом се измериха с поглед от горе до долу. Пит ги представи една на друга, но като мъж не забеляза мигновения подмолен конфликт за територия между двете.

— Кели Еган, запознай се с конгресменката Лорън Смит.

— За мен е чест, конгресмен Смит — каза Кели със стегната лека усмивка.

— Моля те, наричай ме Лорън — отвърна мило тя. — И за мен е чест. Познавах баща ти. Моля те, приеми моите съболезнования. Той беше блестящ мъж.

Лицето на Кели просветна.

— Познавала сте баща ми?

— Явяваше се пред комисията ми за разследване фиксирането на цените сред петролните компании. Освен това сме се срещали отделно, за да обсъждаме въпроси по националната сигурност.

— Знаех, че баща ми е идвал от време на време тук, във Вашингтон, но никога не е споменавал, че се е срещал с членове на Конгреса. Винаги съм мислила, че пътуванията му са били свързани със срещи в Министерствата на търговията и транспорта.

В този момент се приближи и Джордино и прегърна Лорън. Двамата си размениха целувки по бузите.

— Все тъй прелестна, както виждам — каза той, като измери с поглед от своята височина — малко над метър и шейсет — целия й ръст от малко над метър и седемдесет.

— Как е любимият ми римлянин?

— Продължава да се бие с варварите. А ти?

— Продължавам битките си с филистимците в държавната столица.

— Трябва някой път да си разменим местата.

Лорън се разсмя.

— Сигурна съм, че ще извлека най-доброто от сделката.

Тя отново целуна страстно Пит.

— Точно когато си помисля, че си потънал вдън земята, и ти цъфваш отново.

— С коя кола си дошла? — попита Пит, знаейки, че тя винаги идваше да го посреща с някоя кола от колекцията му.

Тя посочи с глава един елегантен тъмнозелен пакард от 1938 г., с дълги, широки калници и две резервни гуми в калъфи, разположени дълбоко в гнездата си. Красивите линии на изработената по поръчка каросерия по проект на Ърл С. Антъни — известен от пет десетилетия дилър на пакарди, символизираха самата същност на класическата кола. Тази кола специално, модел 1607, беше градска и за всички сезони, с кормилна база малко над 139 инча и великолепен безшумен V-образен мотор с 473 кубически инча, който Пит бе пипнал оттук-оттам, за да извлече мощност 200 конски сили.

Между жената и импозантния автомобил има нещо като еротична любов. Кели погали с върховете на пръстите си хромовия талисман, изобразяващ корморан, върху решетката на радиатора и очите й заблестяха от благоговение при допира на шедьовъра на инженерното изкуство.

— Да се каже просто, че е красива — каза тя, — няма да е достатъчно.

— Искаш ли да я покараш? — попита я Лорън, хвърляйки на Пит повелителен поглед. — Сигурна съм, че Дърк няма да има нищо против.

Пит разбра, че няма голям избор по въпроса и се оттегли, за да помогне на Джордино да натоварят багажите си в колата, след което се настани на задната седалка до Лорън. Джордино седна на предната пътническа седалка до Кели, която беше на седмото небе зад големия волан.

Прозрачната стъклена преграда между предните и задните седалки беше вдигнат. Лорън погледна предизвикателно Пит и го попита:

— Тя при теб ли ще отседне?

— Ама че злонамерени мисли имаш — разсмя се Пит. — Всъщност се надявах да я настаня при теб в градската ти къща.

— Това не е онзи Дърк Пит, когото познавам.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но животът й е в опасност и тя ще бъде на по-сигурно място при теб. Корпорацията „Цербер“ се ръководи от маниаци, които няма да се поколебаят да я убият, за да сложат ръка върху формулата за супер масло, създадена от баща й. Предполагам, че са научили къде живея, затова смятам за по-разумно тя да стои по-далече от мене.

Лорън взе ръката му в своята.

— Какво щяха да правят жените по света без тебе?

— Имаш ли нещо против да наглеждаш Кели вместо мен?

Лорън се усмихна.

— Бих могла да се възползвам от женска компания за разнообразие. — После усмивката й изчезна и тя додаде: — Не, сериозно, нямах представа, че си се забъркал с „Цербер“.

— ФБР и ЦРУ пазят в тайна разследването.

— Бих казала, че при това го правят добре. Нищо не е изтекло към медиите. Какво знаеш, което аз не знам?

— НЮМА доказа убедително, че пожарът и потопяването на „Емърълд долфин“, както и взривът, който прати „Голдън марлин“ на дъното, са били умишлени. Сигурни сме, че „Цербер“ и тайна операция на тяхната „Вайпърс“ стоят зад бедствията.

Тя го погледна право в очите.

— Сигурен ли си?

— Ал и аз сме вътре в нещата от самото начало.

Тя се облегна назад на удобната кожена седалка и се загледа през прозореца. След малко заговори:

— Случи се така, че оглавих комисия, разглеждаща нечестните машинации на корпорацията „Цербер“. Уверени сме, че те се опитват да създадат монопол, като купуват повечето от петролните и газови кладенци в Северна Америка.

— С каква цел? — попита Пит. — Близо деветдесет процента от нашия петрол идва от чуждестранни производители. Не е тайна, че американските производители не могат да се конкурират със стойността на един барел петрол.

— Вярно е — потвърди Лорън. — Ние не можем да си позволим да произвеждаме петрола, който ни е необходим. При наличието на чуждестранни производители, играещи опасна игра, като намаляват продукцията си, за да покачват цените, всяка друга страна в света може да се изправи пред сериозен недостиг. Онова, което влошава положението, е, че американските находища на практика се изчерпват. Затова вътрешните производители с радост продават наетите си имоти и нефтени находища на „Цербер“ и се задоволяват с рафинирането на суров петрол, внесен отвън. Има дълга верига за снабдяване от находището до складирането, до петролоносачите, до складирането отново и накрая до рафинериите. Пресъхне ли веднъж снабдителната линия поради намаляване на продукцията, ще са необходими от три до пет месеца, за да тръгне потокът отново.

— Говориш за икономическо бедствие с епични размери.

Лорън стисна устни.

— Цените на горивата ще се покачат стремглаво. Авиокомпаниите ще трябва да вдигнат значително цените на билетите. Цените горивото по бензиностанциите ще скочат до небето. Инфлацията — също. Ще заговорим за цени на петрол, достигащи осемдесет долара на барел.

— Не мога да си представя галон бензин да струва пет или повече долара — отбеляза Пит.

— Това ни чака.

— А то няма ли да се отрази зле и на чуждестранните производители?

— Не, при положение че намалят продукцията си, а печалбите им станат почти тройни. Страните от ОПЕК например са много недоволни от начина, по който Западът ги манипулира години наред. Те ще трябва да играят настъпателно за в бъдеще и да обърнат гръб на молбите за увеличаване на продукцията на по-ниски цени. И ще подминат и заплахите ни.

Пит се загледа през прозореца в малките лодки, плаващи по река Потомак.

— Което ни връща отново към „Цербер“. Каква е тяхната гледна точка към цялата тази работа? Ако те играят за вътрешен монопол върху суровия петрол, защо не поемат и контролират също и рафинериите?

Лорън направи загадъчен жест с ръце.

— Напълно е възможно да водят тайни преговори със собствениците на рафинерии за изкупуването им. На тяхно място, бих се подсигурила във всяко отношение.

— Те трябва да имат мотив, и то солиден, иначе нямаше да действат така, че да оставят следи от трупове.

Следвайки упътванията на Джордино, Кели отби и мина през портала в края на международното летище „Роналд Рейгън“ и продължи със стария пакард по черен път, който свършваше пред някогашния хангар за самолети, притежаван от Пит. Пит смъкна преградното стъкло и каза на Джордино:

— Предлагам да закараш дамите до градската къща на Лорън, а ти да се прибереш и освежиш. После ни вземи всички около седем часа. Аз ще запазя маса за вечеря.

— Звучи чудесно — възкликна Кели, обърна се и се усмихна на Лорън. — Надявам се да не ви притесня много.

— Ни най-малко — отвърна любезно Лорън. — Разполагам със стая за гости и ще бъдеш добре дошла там.

Кели погледна Пит с блеснали от възбуда очи.

— Беше такова удоволствие да карам тази кола!

— Но не се привързвай прекалено към нея — усмихна й се той. — Искам си я обратно.

Когато пакардът потегли безшумно по пътя, Пит отключи външната врата с код на дистанционното си управление, влезе в хангара, остави си багажа на пода и погледна ръчния си часовник „Докса“. Стрелките му показваха два и половина. Той се пресегна през отворения прозорец на джипа на НЮМА и набра номер по клетъчния телефон.

Обади се дълбок музикален глас със свойствена интонация.

— Тук съм.

— Сейнт Джулиан?

— Дърк! — избоботи Сейнт Джулиан Пърлмутър — добър разказвач, чревоугодник и прочут морски историк. — Очаквах да ми позвъниш. Радвам се да те чуя. Получих доклад, от който разбрах, че си на борда на „Голдън марлин“.

— Бях.

— Поздравления за това, че си се измъкнал на косъм.

— Сейнт Джулиан, дали ще имаш време за малко проучвателна работа?

— Винаги имам време за моя любим кръщелник.

— Мога ли да отскоча до теб сега?

— Да, разбира се. Искам да опиташ новото ми шейсетгодишно порто, което поръчах от Португалия. Надявам се да ми правиш компания.

— Идвам след петнайсет минути.

37.

Пит навлезе по една улица в Джорджтаун, оградена от двете страни с дървета и красиви къщи от началото на двайсетия век, и зави по алея за коли. Алеята минаваше покрай голяма тухлена къща, чиито стени бяха покрити с бръшлян, и се задънваше в просторен гараж, зад който имаше покрит двор. Гаражът, приютяващ някога файтони с конска тяга на имението, а по-късно и автомобили, беше разширен и преустроен в голям жилищен дом с двуетажен сутерен, където се намираше най-богатата библиотека с морски издания, събирана някога от сам човек.

Пит паркира джипа, отиде до входната врата и удари масивното бронзово чукче, излято във формата на платноход. Вратата се отвори почти веднага и огромен мъж с тегло около 180 килограма, облечен с пижама от виненочервена индийска коприна и халат, изпълни рамката. Той не беше от дебелите хора с отпуснати или меки тлъстини. Тялото му беше стегнато и набито, а походката му неочаквано лека. Въздългата му коса беше прошарена, както и дългата му брада под розовеещ заоблен нос и дълбоки небесносини очи.

— Дърк! — възкликна той, като прегърна силно Пит, после отстъпи назад. — Влизай, влизай. Напоследък не те виждам много често.

— Трябва да ти призная, че ми липсват твоите вкуснотии.

Пит последва Сейнт Джулиан Пърлмутър през стаи и коридори, претъпкани с книги за кораби и морета до високите тавани. Беше огромна библиотека, за която жадуваха университети и музеи, но Пърлмутър смяташе да запази всеки том до смъртта си. Едва тогава завещанието му щеше да разкрие получателите на колекцията му. Той въведе Пит в просторна кухня с кани, кухненски уреди и сервизи, достатъчни да оборудват десет ресторанта, и му посочи стол до маса от кръгъл капак на люк със стойка за компас в средата.

— Сядай, а аз ще отворя ценния си портвайн. Пазя го за специални случаи.

— Идването ми едва ли може да мине за специален случай — усмихна се Пит.

— Всеки случай е специален, когато не се налага да пия сам — изхихика Пърлмутър. Той беше простосърдечен човек, който се смееше лесно и щастливата му усмивка рядко слизаше от устните му. Той извади корковата тапа, наля от тъмночервената течност в две чаши за порто и подаде едната на Пит. — Какво ще кажеш?

Пит отпи глътка, задържа я за малко в устата си, като я разбърка леко с език, преди да я глътне и огласи одобрението си.

— Нектар за боговете.

— Една от най-изисканите радости в живота ми. — Пърлмутър пресуши чашата си и я напълни отново. — Каза, че ми възлагаш проучване.

— Чувал ли си за доктор Елмор Еган?

Пърлмутър втренчи поглед в Пит.

— И още как. Той беше гений. Неговите икономични магнитохидродинамични двигатели са чудото на техническата епоха. Жалко, че стана една от жертвите на „Емърълд долфин“ в навечерието на триумфа си. Защо питаш?

Пит се отпусна на стола, отпи с наслада от втората си чаша портвайн и започна да разказва историята такава, каквато я знаеше, като започна с пожара на „Емърълд долфин“ и свърши с боя в дома на Еган над река Хъдсън.

— Така, а къде се вписвам аз тук? — попита го Пърлмутър.

— Доктор Еган е бил почитател на Жул Верн, и по-специално на романа му „Двайсет хиляди левги под водата“. Затова си помислих, че ако някой знае за подводницата на капитан Немо „Наутилус“, то това си ти.

Пърлмутър се облегна назад и се загледа в украсения таван на кухнята.

— Понеже романът му е художествена измислица, не съм го включил в проучвателната си дейност. Преди няколко години го препрочетох. Верн или е бил напред във времето, или е могъл да вижда в бъдещето, защото „Наутилус“ е описана като изключително усъвършенствана технически за 1866 година.

— Възможно ли е да е построена подводница, която да има половината от качествата на „Наутилус“?

— Сещам се за една-единствена, която се оказала много практична преди деветдесетте години на по-миналия век и това е конфедеративната подводница „Хънли“.

— Спомням си — каза Пит. — През 1864 година тя пратила на дъното край Чарлстън, Южна Калифорния, съюзния малък военен кораб „Хусатоник“ и така станала първата подводница в историята, потопила военен кораб.

Пърлмутър кимна.

— Да, подвигът не се повторил, докато не минали петдесет години, когато през август 1914 година немската подводница U-21 потопява английския военен кораб „Патфайндър“ в Северно море. „Хънли“ остава заровена под дънната утайка в продължение на сто трийсет и шест години, преди да бъде открита, извадена и реставрирана за показ пред обществеността. След като била почистена от дънната утайка и тленните останки на екипажа й извадени, огледът от първа ръка установил, че тя е много по-съвременна като замисъл, отколкото се очаквало. Имала напълно аеродинамична форма, елементарна шнорхелна система с мехове за подаване на въздух, баластни цистерни с помпи, подводни криле и нитове със скрити глави, намаляващи водното съпротивление. Между другото методът за изравняване на нитове с външни повърхности се е използвал от Хауърд Хюс за самолетите, които проектирал в средата на трийсетте години на миналия век и никой не е предполагал, че същият метод е бил прилаган на практика много преди него. На „Хънли“ били експериментирани дори електромагнитни двигатели, но технологията не била готова, затова осмината мъже в подводницата въртели ръчно гребния винт. След това подводничарската наука изостанала, докато Джон Холанд и Саймън Лейк не започнали да експериментират и строят подводници, които били приети от няколко страни, включително нашата и Германия. Онези ранни опити са изглеждали недодялани, съпоставени с „Наутилус“ на капитан Немо.

Пърлмутър загуби ентусиазма си и тъкмо се пресегна да вземе отново бутилката с порто, по лицето му се изписа израз на просветление.

— Сетих се нещо — възкликна той и надигна с пъргавина огромното си туловище. После изчезна за няколко минути в коридора. Когато се появи отново, в ръката си държеше книга. — Това е копие на протокола от разпита, свързан с американската военна фрегата „Кирсардж“.

— Корабът, потопил прославения конфедеративен рейдер „Алабама“?

— Същият. Бях забравил за странните обстоятелства, при които заседнал върху подводните скали Ронкадор край Венецуела през 1894 година.

— Странни ли?

— Да. Според капитана й Лий Хънт той бил нападнат от подводен съд, който приличал на кит. Тръгнал да го преследва, но подводният съд се потопил под водата, после обаче пак се издигнал над повърхността и нанесъл таранен удар на „Кирсардж“, като му направил голяма дупка в корпуса. Фрегатата едва успяла да стигне до Ронкадор, където заседнала. Екипажът лагерувал върху скалите, докато не бил спасен.

— Май добрият капитан не се е отделил от шкафчето с бутилки ром — пошегува се Пит.

— Напротив, говорел напълно сериозно — възрази Пърлмутър, — и което е най-важното, целият екипаж потвърдил думите му. Разказът на всеки, станал свидетел на драмата, не се различавал от този на останалите. Всички описали огромно стоманено чудовище, което било непробиваемо от поредицата артилерийски снаряди, изстреляни от „Кирсардж“ в него. Те просто отскачали. Свидетелите споменали също за някаква кула във формата на пирамида на гърба му, която имала отвори за наблюдение. Капитан Хънт се кълне, че видял лице, което го гледало през един от отворите, лице на мъж с брада.

— Казали ли са размерите на чудовището?

— Всички били единодушни, че то имало формата на пура с конични краища. Според тях дължината му достигала някъде между трийсет и деветдесет метра, а широчината — от шест до дванайсет метра.

— Вероятно някъде по средата на тези размери — вметна замислен Пит. — Да речем малко над шейсет метра дължина и седем метра широчина. Не е точно подводен съд, на който да се е гледало лекомислено през 1894 година.

— Като си мисля сега, „Кирсардж“ не е единственият плавателен съд, за който е съобщено, че е бил потопен от подводно чудовище.

— Китобойният кораб „Есекс“ е бил ударен и потопен от кит — подсказа му Пит.

— Но истински кит — уточни Пърлмутър със сериозно лице. — А аз говоря за друг американски военен кораб, „Ейбрахам Линкълн“. Според съобщенията той бил блъснат от подводен съд, който отнесъл кормилото му.

— Кога е станало?

— През 1866 година.

— Двайсет и осем години по-рано.

Пърлмутър съзерцаваше бутилката с порто, две трети от която вече бе изпита.

— По онова време много кораби са изчезвали при загадъчни обстоятелства. Повечето са били на английския военен флот.

Пит остави чашата си на масата, но отказа да пие повече.

— Не мога да повярвам, че свръхестествени плавателни съдове, изпреварили с десетилетия своето време, са били строени от частни лица.

— „Хънли“ е била построена от частни лица, финансирали лично проекта — поясни Пърлмутър. — Всъщност тя е била третата подводна лодка, строена от Хорас Хънли и неговите инженери. И всяка следваща е била по-усъвършенствана от предишната.

— Истинско напрежение е да си мисли човек, че загадъчното чудовище не е било проектирано и конструирано от индустриална страна — отбеляза Пит, все още скептично настроен.

— Кой го казва? — сви равнодушно рамене Пърлмутър. — Може би Жул Верн е чул за такъв плавателен съд и е създал „Наутилус“ на капитан Немо покрай това.

— Странно е, че такъв съд, ако наистина е съществувал, може да кръстосва света в продължение на трийсет години, без да бъде виждан често или някой от екипажа му да дезертира на брега и да разкаже за него. И ако той плава, за да тарани и потопява кораби, как тъй няма поне един оцелял, който да съобщи за инцидентите?

— Не мога да кажа — отвърна бавно Пърлмутър. — Знам само онова, което съм намирал в писаната морска история. Което не значи, че няма още съобщения, събрани от изследователи, в архивите, пръснати по света.

— Ами Верн? — попита Пит. — Трябва да има музей, къща или роднини, които да са събирали неговите книжа, изследователски записки и писма.

— Има. Изследователи на Верн съществуват навсякъде. Но доктор Пол Ереу, президент на „Обществото на Жул Верн“ в Амиен, Франция, където Верн живял от 1872 до смъртта си през 1905 година, се смята за най-запознатият човек с живота на писателя.

— Можем ли да се свържем с него?

— Ще те зарадвам с нещо по-добро — каза Пърлмутър. — След няколко дни заминавам за Париж, за да се поровя из архивите за допълнителни сведения за кораба на Джон Пол Джоунс „Бонъм Ричард“. Ще използвам случая да прескоча до Амиен и да разговарям с доктор Ереу.

— Не мога да искам повече. — Пит се надигна от стола си. — Трябва да тръгвам, за да се изкъпя и преоблека. Ще вечерям с Ал, Лорън и дъщерята на доктор Еган, Кели.

— Предай им, че им желая всичко най-добро.

Преди Пит да прекрачи прага на входната врата, Пърлмутър вече отваряше нова бутилка отлежал портвайн.

38.

След като се върна в апартамента си, Пит първо се обади на адмирал Сандекър. После си взе душ, обръсна се, преоблече се във всекидневни памучни панталони и трикотажна риза. Като чу клаксона на пакарда, той облече леко спортно сако и излезе от хангара. Вмъкна се на задната седалка и кимна в знак на поздрав към Джордино, който беше облечен като него, само че сакото му бе метнато върху облегалката на седалката му поради топлата и наситена с влага вечер на Вашингтон.

— Всичко наред ли е? — попита го Джордино.

Пит кимна.

— Адмиралът ни е уредил малко отрядче, в случай че имаме проблем.

— Въоръжен ли си?

Пит отметна едната предница на сакото си и му показа стария си колт в презраменен кобур.

— А ти?

Джордино се извъртя на седалката си и вдигна едната си ръка, под мишницата на която висеше автоматичен „Рюгер“ Р94, 40-калибров.

— Да се надяваме, че сме се презастраховали — и без да каже нищо повече, Джордино натисна педала на съединителя, превключи дългия извит лост с ониксова топка на първа скорост и бавно освободи съединителя, натискайки в същото време педала на газта. Големият пакард потегли плавно по пътя към портала на аерогарата.

Минути по-късно той спря пред къщата на Лорън в Александрия. Пит слезе и позвъни на входната врата. След малко двете жени се появиха на входа. Лорън, изумителна в памучната си блуза с висока яка и цепки отстрани и права пола, стигаща до глезените й, изглеждаше самоуверена и сияеща. Кели беше облечена с жакет под рокля от изкуствен жоржет с бродерия, която подчертаваше женствеността й.

След като се настаниха в колата — Кели отново отпред — Джордино се обърна към Пит:

— Сега накъде?

— Поеми по Телеграф роуд към малкото градче Роуз хил. Там има едно ресторантче на име „Нокс ин“, където сервират такива вкусни домашни ястия по селски, че пръстите да си оближеш.

— След тази реклама — вметна Лорън, — най-добре да се доверим на славата му.

— „По селски“ ми прозвуча чудесно — зарадва се Кели. — Умирам от глад.

По пътя до странноприемницата те не спряха да бъбрят, предимно за общи неща. Темата за преживяното или за „Цербер“ не беше подхваната. Жените разговаряха за пътуванията си на различни места, а Пит и Джордино мълчаливо наблюдаваха минаващите коли и пътя напред, готови за непредвидени усложнения.

Лятното слънце залезе късно следобед и пътниците в другите коли се заглеждаха в стария пакард, който се движеше по магистралата като достопочтен вдовец, тръгнал за бал в плантация. Автомобилът не беше бърз като съвременните, но Пит знаеше, че въпреки това е в състояние да накара голям камион да отбие от пътя. Освен това беше построен като танк. Огромните му шаси и каросерия предоставяха солидна защита на пътниците в случай на сблъсък.

Джордино отби в паркинга на странноприемницата и жените слязоха от колата под зорките погледи на двамата им спътника. Пит и Джордино огледаха паркинга, но не видяха нищо подозрително. Влязоха в странноприемницата, която някога, в далечната 1772 година, е била спирка на дилижанси, и веднага бяха отведени от салонния управител до хубава маса в двора под голям дъб.

— Предлагам ви — заговори Пит, — да подминем коктейлите или виното и да поръчаме светло пиво, което се произвежда на място.

Пит и Джордино най-накрая започнаха да се отпускат и времето минаваше бързо, когато Джордино подхвана репертоара си с вицове, от които жените се превиваха от смях. Пит само се усмихваше леко, тъй като ги чуваше най-малко за петдесети път. Погледът му пробяга по зида на двора и другите посетители като телевизионна камера за наблюдение, местеща се наляво-надясно и обратно, но нищо не привлече интереса му.

Поръчаха си мешана скара от свинско и пиле, едро смляно жито със скариди и краби, южняшка салата от сурово зеле и царевица с кочан. Едва след като привършиха с основните ястия и преминаха на десерта от лимонов пай, Пит се напрегна. Един мъж с почерняло от слънцето лице и червеникавокестенява коса, придружен от двама типа с безизразни лица от двете му страни, на които липсваше само табела „Въоръжени убийци“, се приближиха до масата им. Натрапникът беше облечен в скъп костюм и скъпи английски обувки — солидна изработка, а не леки като италианските. Докато вървеше, синьо-белите му очи бяха заковани в Пит. Походката му беше изискана, но арогантно наперена, като че ли притежаваше половината свят.

Мъжът се спря до масата им. Огледа едно по едно лицата около нея, сякаш пълнеше с тях съзнанието си за бъдещи намерения. После очите му се спряха отново върху Пит.

— Господин Пит, никога не сме се срещали, но името ми е Къртис Мърлин Зейл.

Никой около масата не познаваше лично Зейл, но много добре знаеше името му. Реакциите им при вида на легендарното чудовище в човешка плът беше различна. Дъхът на Кели секна и очите й се разшириха. Лорън го наблюдаваше развеселена и с любопитство, докато интересът на Джордино беше съсредоточен върху двамата му телохранители. Пит гледаше Зейл със заучено безразличие въпреки старото чувство в червата си. С други думи, прилошаваше му при вида на мъжа, който явно се наслаждаваше от варварската си жестокост. Той дори не понечи да стане на крака.

Зейл направи лек аристократичен поклон, обръщайки се към двете дами.

— Госпожице Еган, конгресмен Смит, за мен е удоволствие да се запозная най-накрая с вас. — После се обърна към Пит и Джордино: — Господа, вие сте необикновено упорити. Вашето вмешателство внесе доста голям смут в компанията ми.

— Репутацията ви на алчен социопат ви превъзхожда — подметна язвително Пит.

Двамата телохранители направиха крачка напред, но Зейл ги спря с ръка.

— Надявах се да проведем приятен разговор с полза за всички нас — каза той без капка злоба.

Какъв мазник, помисли си Пит и отвърна:

— Не виждам какво общо имаме с вас. Вие убивате мъже, жени и деца. А Ал и аз сме най-обикновени граждани, които спазват законите и си плащат данъците и бяхме въвлечени в щуравия ви план да създадете вътрешен монопол над петрола.

— Което никога няма да стане — заяви Лорън.

Ако Зейл се смая, че Пит и Лорън знаят за грандиозния му план, той с нищо не го показа.

— Вие, разбира се, съзнавате, че моите ресурси далеч превишават вашите. Това би трябвало да ви е станало ясно досега.

— Въобразявате си, ако си мислите, че сте по-голям от американското правителство — възрази Лорън. — Конгресът ще ви спре, преди някой от плановете ви да бъде задействан. Още утре сутринта ще наредя за пълно разследване от страна на Конгреса във връзка с участието ви в бедствията, сполетели „Емърълд долфин“ и „Голдън марлин“.

Зейл й се усмихна покровителствено.

— Сигурна ли сте, че ще е разумно? Никой политик не е имунизиран срещу скандал… или злополука.

Лорън скочи на крака толкова рязко, че прекатури стола си назад.

— Заплашвате ли ме? — изсъска тя.

Зейл не отстъпи назад, нито прибра усмивката си.

— Съвсем не, конгресмен Смит, само изтъквам вероятностите. Ако сте решили да разбиете „Цербер“, то трябва да бъдете готова да понесете последствията.

Лорън едва сдържаше гнева си. Не можеше да повярва, че избран правителствен служител е заплашван с фалшива безчестност и вероятна смърт. Тя седна бавно, след като Пит й изправи стола, и впи поглед в Зейл. Пит изглеждаше отпуснат и не се обаждаше, сякаш се забавляваше на словесната битка.

— Вие сте луд! — каза презрително Лорън на Зейл.

— Напротив, напълно съм нормален. Знам точно къде се намирам по всяко време. Повярвайте ми, не си мислете, че можете да разчитате на подкрепата на вашите колеги в Конгреса. Моите приятели в Капитолия са много повече от вашите.

— Не ще и съмнение, че сте ги подчинили чрез подкуп и изнудване — вметна Пит.

Очите на Лорън засвяткаха.

— И когато се разкрие кого сте подкупили и с колко, вие и вашите съучастници ще бъдете обвинени в повече криминални деяния от Джон Готи.

Зейл поклати важно глава.

— Не съм на същото мнение.

— Споделям мнението на господин Зейл — каза нехайно Пит. — Той наистина никога няма да бъде изправен пред съда.

— Вие сте по-интелигентен, отколкото си мислех — отбеляза Зейл.

— На вас никога — продължи Пит с едва забележима сардонична усмивка — няма да ви бъде повдигнато обвинение за престъпления, тъй като преди това със сигурност ще умрете. Никой човек не заслужава да умре повече от вас, Зейл, заедно с всеки гаден убиец от бандата ви от вайпъри.

В матовозелените очи на Пит имаше такава студенина, че арогантното поведение на Зейл се пропука леко.

— Колкото до това, ще се погрижа, господин Пит. Прекалено сте информиран, за да доживеете до дълбока старост. — Гласът му режеше като стомана.

— Може да си мислите, че сте имунизиран срещу съдебно преследване, но сте напълно уязвим за онези, които работят извън съдебната система. Една група, не по-малко смъртоносна от вашите вайпъри, се събира, за да ви извади от бизнеса, Зейл. Сега е ваш ред да се обърнете и погледнете през рамо.

Зейл не беше очаквал това. Запита се дали Пит и Джордино са нещо повече от океанографи от НЮМА. Първата му мисъл беше, че Пит блъфира. Може би затова лицето му не изразяваше никакъв страх, а по-скоро ледена ярост. Той реши да се потуши огъня с огън.

— Сега, като знам къде съм, ще ви оставя да довършите десерта си. Моите приятели обаче ще останат тук.

— Какво иска да каже той? — попита с уплаха Кели.

— Иска да каже, че когато си тръгне и стигне благополучно до лимузината си, неговите отрепки ще ни застрелят.

— Тук, пред всички хора? — попита Джордино. — И то без маски? Твоята склонност към драматизиране е доста безвкусна.

Около синьо-белите очи на Зейл се появи сянка на предпазливост. Очите на Пит бяха неразгадаеми. Джордино, който седеше престорено сдържан, с ръце в скута, направи знак с глава на сервитьора и поръча „Реми Мартен“. Само двете жени изглеждаха напрегнати и неспокойни.

Зейл почувства, че губи почвата под краката си. Той беше човек, който винаги успяваше да владее положението, но тези мъже тук не се държаха така, както очакваше. Смъртта не ги плашеше. Решителността му се озова в задънена улица, а това никак не му харесваше.

— Е, сега, след като видяхте лицето на врага — заговори Пит с глас, излизащ сякаш от гробница, — ви предлагам да напуснете заведението, докато все още можете да ходите и дори не си помисляйте да нараните госпожица Еган или някого другиго на тази маса.

Това не беше яростна заплаха, а просто обикновено подканяне.

Зейл овладя надигащия се в него гняв.

— Въпреки че негодувам срещу вашата намеса, гледам на вас и господин Джордино като на достойни противници. Но сега разбирам, че сте глупаци, много по-големи глупаци, отколкото съм си представял.

— Как да ви разбираме? — измърмори злобно Джордино, гледайки Зейл над ръба на чашата си с коняк.

В очите на Зейл се появиха злобни пламъчета като на влечуго. Той огледа масите наоколо, но като че ли никой не проявяваше интерес към разговора между тримата прави мъже и четиримата седнали в ъгъла на двора. Зейл кимна на двамата си телохранители и се обърна да си върви с думите:

— Довиждане, дами и господа. Жалко, че имате толкова кратко бъдеще.

— Преди да си тръгнете — подвикна след него Пит, — мисля, че ще е по-разумно да вземете със себе си и приятелчетата си, иначе ще бъдат отведени оттук в линейка.

Зейл се обърна и погледна Пит, а двамата телохранители пристъпиха напред и бръкнаха под саката си. Като по даден знак Пит и Джордино вдигнаха едновременно оръжията си изпод масата, където лежаха покрити със салфетка в скутовете им.

— Сбогом, господин Зейл — смънка Джордино със стегната усмивка. — Следващия път… — Гласът му секна.

Убийците се спогледаха неспокойно. Това не беше елементарното убийство, което бяха планирали. Не им беше нужна висока интелигентност, за да им стане ясно, че ще бъдат мъртъвци, преди да са успели да извадят своите оръжия.

— Извинявайте, че ви нарекох глупаци — разпери безобидно ръце Зейл. — Както виждам, сте дошли на вечеря напълно екипирани.

— Ал и аз бяхме скаути — каза Пит. — Обичаме да бъдем подготвени. — Той безгрижно обърна гръб на Зейл и забоде вилицата си в лимоновия пай.

— Надявам се, като се срещнем пак, да ви видим вързан за маса, със забита в тялото ви смъртоносна инжекция.

— Аз ви предупредих — отвърна Зейл, който владееше лицето си, но кожата му почервеня от ярост. После се обърна и закрачи през двора, мина през вътрешния ресторант и излезе на паркинга, където се качи в черна лимузина мерцедес. Двамата му наети убийци подминаха няколко коли и се качиха в „Линкълн навигейтър“, седнаха в нея и зачакаха.

Лорън се пресегна и докосна ръката на Пит.

— Как успя да запазиш спокойствие? На мен кожата ми настръхна от него.

— Той е същински дявол — прошепна Кели със страх в очите.

— Зейл си разкри картите, когато не трябваше — отговори Пит. — Не мога да си обясня защо.

Лорън се загледа в изхода на двора, сякаш очакваше да види хората на Зейл да се връщат.

— Да, наистина, защо човек в положение като неговото благоволява да се среща със селски демагози агитатори?

— От любопитство — предположи Джордино. — Той трябваше да види със собствените си очи лицата на хората, които осуетиха плановете му.

— Лимоновият пай е превъзходен — каза Пит.

— Вече не ми се яде — смънка Кели.

— Не бива да оставяш такава вкуснотия на вятъра — каза Джордино и на бърза ръка опразни чинийката на Кели.

След като изпиха кафетата си, Пит плати сметката. После Джордино стъпи на един стол и надникна над зида на двора към паркинга, като държеше главата си скрита между гъсталака от бръшлян.

— Двете мутри седят в огромен автомобил под едно дърво.

— Трябва да се обадим в полицията — предложи Лорън.

Пит се усмихна.

— Планът вече е готов — и той извади клетъчен телефон от джоба на сакото си, набра номер, изрече не повече от четири думи и го изключи. После се обърна с усмивка към Лорън и Кели. — Вие, момичета, чакайте на изхода, докато Ал докара колата.

Лорън измъкна ключовете на пакарда от ръката на Пит.

— Ал може да изпадне в затруднено положение. По-добре аз да я докарам. Те няма да стрелят в беззащитна жена.

— На твое място не бих разчитал на това. — Пит беше на път да я разколебае, но дълбоко в себе си знаеше, че тя е права. Хората на Зейл бяха убийци, но не и селски идиоти. Те не биха стреляли по сама жена, защото искаха на мушката си четиримата заедно — и кимна. — Добре, но върви приведена между колите. Нашите приятелчета са на противоположната на пакарда страна на паркинга. Ако запалят и потеглят, преди ти да си завъртяла ключа, Ал и аз ще изтичаме веднага при теб.

Лорън и Пит често тичаха заедно. Тя показваше завидна бързина. Когато се надбягваха, той я изпреварваше с не повече от половин метър след 100 метра бягане. Сега Лорън се наведе и препусна като призрак в нощта. Стигна до пакарда за по-малко от минута. Тъй като бе добре запозната с арматурното табло на колата, тя пъхна ключа в ключалката за запалването, като почти едновременно с това натисна бутона на стартера. Големият V-образен мотор заработи веднага. Тя включи на скорост и натисна педала на газта прекалено силно, при което гумите се завъртяха на място в чакъла. След като спря плавно пред ресторанта, Лорън се премести на пътническата седалка, докато Пит, Джордино и Кели се качиха бързо вътре.

Пит натисна педала за газта докрай и голямата кола потегли безшумно към пътя, като набираше плавно скорост. Тя беше построена за елегантно и тихо возене, а не за състезания и гумите й не оставяха пушилка. В рамките на по-малко от осемстотин метра Пит увеличи скоростта й до сто и двайсет километра в час.

Пътят беше прав и той имаше достатъчно време да наблюдава продължително в огледалото за обратно виждане големия линкълн, който тръгна след тях. Нощта бе паднала над извънградския път и единственото, което виждаше от него, беше проблясването на черната му боя на уличното осветление. Линкълнът ги застигаше бързо с изключени фарове.

— Догонват ни — отбеляза Пит с монотонния глас на водач на автобус, подканващ пътниците да не стоят на вратата.

Пътят беше пуст, само две коли минаха по насрещното платно. Гъстите храсти и дърветата отстрани изглеждаха черни и неприветливи. Никой освен откачен глупак не би спрял да се крие сред тях. Един-два пъти той хвърли бегъл поглед към Лорън. Очите й блестяха от светлините на арматурното табло, устните й бяха леко разтегнати в чувствена усмивка. Тя неприкрито се наслаждаваше на възбудата и опасността от преследването.

Линкълнът бързо настигна стария пакард. За осемте километра от ресторанта, шофьорът успя да скъси разстоянието между двете коли до стотина метра. Черната лимузина беше почти невидима в тъмнината, но се виждаше ясно, когато някоя кола в отсрещната посока й присветваше с фарове, за да предупреди шофьора, че се движи без светлини.

— Всички долу на пода — нареди Пит. — Те всеки момент ще се изравнят с нас.

Жените веднага се подчиниха. Джордино само приклекна и насочи автоматичния си рюгер през задния прозорец в застигащата ги лимузина. Наближаваше завой и Пит насили старата кола, за да изцеди до капка конските сили от якия мотор. Лимузината напредваше откъм външната му страна, навлизайки в платното за насрещно движение. Пит взе завоя със свирещи гуми, които поднесоха странично.

В мига, в който колата излезе отново на прав път, Пит погледна в огледалото тъкмо навреме, за да види как два огромни „Чеви аваланч“ изскочиха от гората като призраци точно пред препускащия линкълн. Появата на аваланчите, от които стърчаха картечници, беше както напълно неочаквана, така и внезапна.

Заварен неподготвен, шофьорът на линкълна изви волана на една страна, от което големият автомобил поднесе неконтролируемо по шосето и върху затревения банкет, където загуби тяга, преобърна се три пъти и се скри от поглед в гъстите храсталаци, вдигайки облак прах и фонтани от листа и клони. Въоръжени мъже в бойни нощни камуфлажни облекла изскочиха от аваланчите и бързо обкръжиха прекатурения линкълн.

Пит отдръпна крака си от педала за газта и намали скоростта до осемдесет километра в час.

— Преследването свърши — съобщи той. — Всеки може отново да се отпусне и диша нормално.

— Какво стана? — попита Лорън, гледайки през задния прозорец към фаровете, осветяващи косо пътя, и слягащия се облак прах.

— Адмирал Сандекър се обадил на неколцина приятели и уредил малко забавление за наемниците на Зейл.

— Тъкмо навреме се появиха — отбеляза Джордино.

— Планът беше да стигнем до място, където два селски пътя се пресичат, за да могат нашите спасители да ни пропуснат да минем, преди да изскочат и препречат пътя на преследвачите ни.

— Трябва да призная, че за момент успя да ме уплашиш — каза Лорън, като се примъкна до Пит и го хвана със собственически жест за ръката.

— Предозирах го малко повече, отколкото възнамерявах.

— Ах, вие мръсни псета — каза тя на Пит и Джордино, — да не ни споменете, че морските пехотинци са чакали да ни спасят.

— Нощта изведнъж стана славна — обади се Кели, вдишвайки въздуха, духащ над предното стъкло и през спуснатата стъклена преграда между предните и задните седалки. — Трябваше да се досетя, че войната е била под твой контрол.

— Ще ви закарам по домовете — каза Пит, поемайки към светлините на града. — Утре сме отново на път.

— Къде заминавате? — попита Лорън.

— Докато ти свикваш комисията за разследване престъпното погубване на туристическите кораби от „Цербер“, Ал, Кели и аз ще потеглим за Минесота, за да разглеждаме стари рунически камъни.

— Какво се надявате да откриете?

— Отговорът на една загадка — отвърна бавно Пит. — Ключ, който може би ще отвори повече от една врата.

39.

Марлис Кайзер излезе от кухнята на верандата, като чу тупкащия звук на хеликоптер, приближаващ се към фермата й извън Монтечело, Минесота. Къщата й беше типична за среднозападната фермерска архитектура — дървена конструкция, комин, излизащ от всекидневната през горните спални, и островръх покрив с два фронтона. Върху широка затревена морава се издигаше червен обор, чиято примитивна външност бе запазена. Имотът някога е представлявал мандра, но сега оборът бе превърнат в кабинет на Марлис Кайзер, а тристате акра с пшеница, царевица и слънчоглед бяха дадени на изполица и продадени на пазара. Зад фермата земята се спускаше към бреговата ивица на езерото Бертрам. Синьо-зелените води бяха оградени от дървета, а плитчините — осеяни с листа на водни лилии. Бертрам беше известно на рибарите, които идваха от Минеаполис, за да ловят дребни сладководни риби, риби луна, щуки и костури, с които езерото се зарибяваше редовно. В него живееше също и голямо стадо главочи, които започваха да кълват след залез-слънце.

Марлис засенчи очите си от ранното утринно слънце, докато наблюдаваше как тюркоазният хеликоптер с черни букви НЮМА, изписани от двете страни на фюзелажа, се спусна над покрива на обора и застина неподвижно за малко над двора, преди да докосне с колесника си тревата. Воят на двата газотурбинни мотора заглъхна и лопатите на ротора бавно спряха да се въртят. Врата се отвори и оттам бе спусната стълба, чието последно стъпало беше малко над земята.

Марлис пристъпи към слизащата млада жена, чиято светлокестенява коса блестеше на слънцето. След нея се появи нисък, набит мъж с къдрава черна коса, който отдалече приличаше на италианец. Накрая слезе висок мъж с тъмна чуплива коса и обветрено лице, набраздено от широка усмивка. Той прекоси двора по начин, който й напомни за покойния й съпруг. Когато се приближи до нея, тя видя, че гледа в най-зелените очи, които някога бе срещала.

— Госпожа Кайзер? — попита той меко. — Аз съм Дърк Пит. Разговарях с вас снощи, че ще долетя от Вашингтон, за да се срещнем.

— Не ви очаквах толкова скоро.

— Късно снощи реактивен самолет ни закара до научноизследователската станция на НЮМА край езерото Сюпириър в Дълът. После наехме хеликоптер и долетяхме до Монтичело.

— Виждам, че лесно сте намерили мястото.

— Упътванията ви бяха съвсем точни.

Пит се обърна и представи Ал и Кели. Марлис прегърна майчински Кели.

— Дъщерята на Елмор Еган! Такова вълнение е това. Радвам се да се запознаем. Баща ви и аз бяхме много добри приятели.

— Знам — усмихна се Кели, — той често ми е говорил за вас.

Тя замести поглед от единия към другия.

— Закусвали ли сте?

— Откакто напуснахме Вашингтон, не сме слагали залък в устата — отвърна искрено Пит.

— Ще ви приготвя яйца с бекон и палачинки до двайсет минути — предложи сърдечно Марлис. — А в това време вие можете да се разходите из нивите и край езерото.

— Сама ли поддържате фермата? — попита Кели.

— О, мила, не. Давам я на изполица на един съсед. Той ми плаща процент върху продадената реколта на текущите пазарни цени, които в днешно време са доста ниски.

— Съдейки по портала към пасището оттатък пътя, по входната врата към долното ниво на обора и на сеновала отгоре, вие сте имали млекодайни животни.

— Много сте наблюдателен, господин Пит. Съпругът ми произвеждаше млечни продукти почти през целия си живот. Но сигурно и вие имате малък опит в това.

— Прекарах едно лято във фермата на чичо ми в Айова. Научих се да стискам последователно пръсти, за да изхвърлям струи мляко в кофата, но така и не схванах чалъма на истинското доене.

Марлис се засмя.

— Ще ви извикам, когато сложа кафетата.

Пит, Джордино и Кели тръгнаха покрай нивите и оттам към мястото за лодки, където взеха една от лодките, които Марлис даваше под наем на рибарите. Пит натисна веслата и плъзна лодката по езерото. Вече се връщаха, когато Марлис ги извика от верандата.

Докато се настаняваха около масата в старомодната селска кухня, Кели каза:

— Това е много мило от ваша страна, госпожо Кайзер.

— Моля наричай ме Марлис и ме считай за стара семейна приятелка.

Докато се хранеха, се впуснаха в общи разговори, като се почна от времето, после за езерния риболов и накрая — за трудната икономика, пред която беше изправено фермерството в цялата страна. Едва след като чиниите и приборите бяха измити с помощта на Джордино, който ловко зареди и пусна миялната машина, разговорът се насочи към руническите скални надписи.

— Баща ми никога не ни е обяснявал интереса си към руните — заговори Кели. — Майка ми и аз го придружавахме на екскурзиите му да ги търси, но на нас двете ни беше по-забавно самото лагеруване и пътуването, отколкото търсенето на стари камъни с надписи.

— Библиотеката на доктор Еган беше пълна с книги за викингите, но нямаше никакви бележки и записки за тях — добави Пит.

— По-правилно е да се каже „северните хора“, господин Пит — поправи го Марлис. — „Викингите“ е термин за скитащите по моретата нашественици, които били безстрашни и свирепи в битките. Векове по-късно те вероятно са били наричани пирати или морски разбойници. Епохата на викингите започва, когато те нападат манастира Линдисфарн в Англия през седемстотин деветдесет и трета година. Нахлували от север като призраци, плячкосвайки Шотландия и Англия, докато накрая Вилхем Завоевателя, нормандец, чиито предци били норвежци, спечелил битката за Хастингс и станал крал на Англия. От осемстотната година нататък викингите бродели из Европа и Средиземноморието. Царуването им било кратко и мощта им намаляла към тринайсетия век. Последният им епизод бил подписан, когато последният от тях напуснал Гренландия през 1450 година.

— Имате ли някаква представа защо толкова много рунически камъни са намирани из Средния запад?

— Северните саги, особено исландските, разказват за мореплаватели и жители на Исландия и Гренландия, които се опитвали да колонизират северните брегове на Съединените щати между годините 1000 и 1015 от нашата ера. Трябва да допуснем, че те са предприемали експедиции за проучване на сърцето на страната ни.

— Но единственото твърдо доказателство, че те са идвали от Северна Америка, е тяхното заселване в Ланс о Медоу в Нюфаундленд — каза Пит.

— Ако те са плавали и установявали колонии във Франция, Русия, Англия, Ирландия и крайните територии на Средиземноморието — възрази Марлис, — очевидно е, че са могли лесно да навлязат в средна Америка по река Сейнт Лорънс или покрай Флорида и по Гълфстрийма — нагоре по Мисисипи. Могли са да използват вътрешните речни системи, за да проучват по-широки райони на страната.

— Както сочат камъните с рунически надписи, оставени след тях — вметна Джордино.

— Не само от северните хора — поясни Марлис. — Много хора от Стария свят са пристигали в Америка преди Лайф Ериксон и Христофор Колумб. Древните мореплаватели на много култури са плавали по Атлантическия океан и са изследвали нашите брегове. Ние сме намирали камъни с надписи с египетски йероглифи, кипърски писмени знаци и иберийската азбука огам. Много над двеста камъни, изписани с огамската азбука, използвана предимно от келтите в Шотландия, Ирландия и Иберия, са намерени и разчетени. Страната е пълна с камъни с издялани върху тях надписи, които тепърва предстои да се разчетат. Ранните хора може да са бродили по нашите земи още преди четири хиляди години. — Тя замълча, за да произведе ефект. — И азбучните надписи са само половината от тях.

Кели гледаше и не вярваше на ушите си.

— Значи има още?

— Като петроглифите — предположи Пит.

— Като петроглифите — повтори като ехо Марлис и кимна. — Стотици описани примери на издялани образи върху камък на кораби, животни, богове и богини. Има лица с птици, много наподобяващи на онези от древна Гърция, глави на хора, които са почти еднакви с издяланите из Средиземноморието в класическите времена. Птици в полет са едни от най-предпочитаните, както и коне и лодки. Има дори петроглифи на животни, неприсъщи за двете Америки, като носорози, слонове и лъвове. Голям брой изображения са свързани с астрономията и изобразяват звезди и съзвездия, чиито положения върху камъка съответстват на положенията им на небето преди хиляди години.

— Както ви казах по телефона — заговори Пит, — ние разследваме увлечението на бащата на Кели по сериите рунически камъни, които той открил и изследвал преди петнайсет години.

Марлис се загледа за миг в тавана, докато си припомняше.

— Доктор Еган изучаваше серии от трийсет и пет рунически камъни, които говорят за група от северни хора, проучвали Средния запад през 1035 година от нашата ера. Спомням си, че той беше обсебен от надписите с надеждата те да го отведат към пещера. Къде обаче, не знам.

— Имате ли някакви записки за тях?

Марлис плесна с ръце.

— Това е щастливият ви ден. Елате в кабинета ми, където съм ги класифицирала в папки.

Някогашният обор, построен за млекодайния добитък, беше преустроен в огромен кабинет. Сайвантът го нямаше и високият таван беше открит. Редици от библиотекарски лавици заемаха половината пространство. В средата на помещението имаше огромна четвъртита маса с изрязана до средата й част от плота, откъдето Марлис влизаше и сядаше да работи пред два компютъра. Масата беше отрупана със снимки, папки, книги и подвързани доклади. Оттатък писалището имаше широк монитор. Лавиците под него съдържаха видеоленти и дискове. Старата дървена врата беше равномерно овехтяла и по нея все още се виждаха резки и вдлъбнатини от рогата на кравите, когато са влизали и излизали за доене. През вратата се виждаше лаборатория, стените и пода на която изглеждаха като посипани с бял прах.

Едната страна на просторната стая беше пълна с артефакти, керамични изделия във вид на делви, човешки глави и фигури и животни. Няколко от тях бяха остроумни интерпретации на доста комични на вид хора в странни, а някои и в изкривени пози. Най-малко сто по-малки неопределими артефакти бяха запазени в голяма стъклена витрина. Вниманието на Пит бе привлечено от няколко каменни маски, много подобни на маските, които бе виждал в музеите в Атина, Гърция. Сред тях нямаше нито една, издялана от американски индианци, която да увековечи член на тяхно племе. Всички барелефи бяха образи на мъже с къдрави бради — интересен феномен, тъй като местните жители на Северна, Централна и Южна Америка са имали късмета никога да не се бръснат.

— И всички тези неща са намерени в Съединените щати? — попита Пит.

— Да, във всеки щат от Колорадо, през Оклахома до Джорджия.

— А артефактите?

— Те са предимно инструменти, няколко древни монети и оръжия като прибавка.

— Имате удивителна колекция.

— Всичко, което виждате, ще отиде в университетския архив и музея след смъртта ми.

— Забележително е колко много древни хора са идвали дотук — отбеляза Кели с благоговение.

— Нашите предци са били също толкова любознателни като нас за това какво има отвъд хоризонта — и Марлис посочи с ръка креслата и дивана, докато оглеждаше полиците с книги. — Настанявайте се, а аз ще потърся архивите с надписите, предизвикали интереса на баща ти.

След по-малко от минута тя намери онова, което търсеше, и извади две дебели папки с метални машинки и ги занесе върху писалището. Едната съдържаше над сто снимки, а другата беше издута от листове.

Тя постави една снимка на голям камък с надписи, до който стоеше и тя самата.

— Това е камъкът Бертрам, намерен от другата страна на езерото от ловец през 1933 година. — След това отиде до висок шкаф и извади оттам нещо, наподобяващо бяла гипсова отливка. — Обикновено правя снимки, след като първо поръсвам надписите с талк или тебеширен прах. Но ако е възможно, полагам няколко пласта течен латекс. След като изсъхне, го донасям до лабораторията и правя отливка с мокър гипс. Когато тя се втвърди, я репродуцирам върху хелиографна машина и подсилвам вдлъбнатите изображения или надписи. Тогава буквите и символите изпъкват в корозирания камък, които остават невидими за невъоръженото око.

Пит се вгледа в знаците, наподобяващи клони.

— Малко от буквите са същите като настоящата ни азбука.

— Писмото е комбинация от старогерманска руническа азбука и по-късната скандинавска руническа азбука. Първата наброява двайсет и четири руни или букви, а втората — шестнайсет. Произходът на руническото писмо се е загубил във времето. Има слаба прилика на древния гръцки език и латинския, но учените смятат, че основната руническа азбука води началото си от първи век заедно с германските култури, които са свързани с тевтонския език на онова време. Към третия век той мигрира в северните страни.

— Кое ви кара да сте сигурна, че каменните надписи не са фалшиви? — въпросът зададе Джордино, вечният скептик.

— Много причини — отвърна Марлис мило. — Първо, полицейските експерти по фалшификации изследваха няколко камъка и изразиха единодушно мнението, че гравираните надписи са правени от една и съща ръка. Всички букви са еднакви. Второ, кой ще вземе да пропътува три хиляди и петстотин километра из цялата страна, за да дълбае рунически надписи за северни изследователски експедиции, ако такива изобщо не е имало? С каква цел? Освен това, ако са фалшиви, те са направени от някого, който трябва да е владеел отлично езика и азбуката, както е удостоверено от съвременните специалисти по рунология, които не са открили никакви неправилни вариации в буквите. Трето, Бертрамският рунически камък е първият открит, според местните историци, от племето оджибве, които разказали за него на ранните заселници през 1820 година. После разказът им бил записан и от френски трапери. Звучи изключително невероятно някой друг да е гравирал камъните много преди районът да е бил населен. И накрая, четвърто: въпреки че радиовъглеродните анализи се правят само на органични материали, а не на камъни, единственият метод да се установи възрастта е да се изучи степента на ерозията върху камъка в течение на годините. По изложените на атмосферните влияния надписи и твърдостта на камъка може да се установи приблизително кога в древността са издълбани буквите. Съдейки доколко е изронен и разрушен камъкът от вятъра, дъжда и снега, те датират от периода между 1000 г. и 1150 г. от нашата ера, което е напълно приемливо.

— Намирани ли са артефакти във или около камъните? — попита пак Джордино.

— Никакви, които да са издържали на дългите години на открито.

— Не е необичайно — обади се Пит. — Малко са артефактите, намерени случайно по пътя на Коронадо, векове след неговия поход от Мексико чак до Канзас.

— Ето и въпрос за един милион долара — обърна се Джордино към Марлис. — Какво казва камъкът?

Марлис взе един компактдиск и го пусна в терминала си. След малко буквите, подсилени върху отливката от течен латекс, се появиха на екрана в пълни подробности. Бяха общо четири реда от близо 140 букви.

— Ние може никога да не постигнем съвсем точен превод — заговори тя, — но шестима рунолози оттук и от Скандинавия са на мнение, че надписите гласят следното: „Магнус Сигватсон мина по този път в годината 1035 и заяви, че правото на собственост на земите от тази страна на реката има брат му Бярни Сигватсон, вождът на нашето племе. Хелган Сигтриг убит от скрелингите“. „Скрелинги“ се превежда като „варвари“ или „мързеливи невежи“, или, на стария местен говор — „окаяни хора“. Трябва да приемем, че Сигтриг е бил убит при раздор с местни индианци, ранните предци на сиуксите и оджибвеите.

— Магнус Сигватсон. — Пит произнесе името тихо, натъртвайки на всяка сричка. — Брат на Бярни.

Марлис въздъхна замислена.

— В една сага се споменава, че Бярни Сигватсон, заедно с няколко кораба с колонисти, се отправил от Гренландия на запад. В по-късните саги пък се говори, че Сигватсон и хората му били погълнати от морето и никой повече не ги видял.

— А другите трийсет и четири камъка — попита Пит, — те какво разкриват?

— За повечето от тях се смята, че са служили за гранични обозначения. Магнус бил много амбициозен. Той обявил четвърт от територията на днешните Съединени щати за собственост на брат си Бярни и неговото племе. — Тя замълча, за да хвърли поглед на друга отливка на надпис на монитора. — Този пък гласи: „Магнус Сигватсон слезе на брега тук“.

— Къде е бил намерен този камък? — попита я Джордино.

— На нос Барк, който се издава навътре в залива Сискивит.

Пит и Джордино си размениха насмешливи погледи.

— Тези имена нищо не ни говорят — поясни Пит.

Марлис се разсмя.

— О, извинете. Заливът Сискивит се намира в езерото Сюпириър в Уисконсин.

— А другите камъни? — обади се Кели.

— Въпросните северни хора били доста многословни, като се вземе предвид, че вероятно по-малко от четвърт от руническите камъни, гравирани от тях, са намерени и преведени. Първият и последният бяха открити край нос Краун в южната точка на езерото Чамплейн — каза тя и погледна Пит с лека усмивка. — Това е в горната част на щата Ню Йорк.

Пит й се усмихна любезно в отговор.

— Него го знам.

— Там — продължи Марлис — са намерени три камъка на различни места край Големите езера, което предполага, че северните хора са плавали по воден път на север към река Сейнт Лорънс. После те дошли по езерата до брега на залива Сискивит. След като стигнали там, според мен те са пренасяли лодките си от един водоизточник до друг, докато стигнали река Мисисипи и по нея са се отправили на юг.

— Но езерото Бертрам не е на пътя на реката — вметна Кели.

— Не е, но ние сме само на три и половина километра. Моето предположение е, че северните хора са слезли на брега и са вървели за кратко навътре в сушата, а после са продължили по течението на реката.

— И докъде са стигнали? — попита Джордино.

— Скалните надписи са намерени по лъкатушещия път през щатовете Айова, Мисури, Арканзас и Канзас. Най-далечният камък е намерен от бойскаутски отряд близо до Стърлинг, Колорадо. После ние изчислихме, че те са се върнали обратно до Мисисипи, където са били оставили лодките си. Един камък беше намерен на западния бряг на реката край Мемфис, чийто надпис гласи: „Лодките остават тук, пазени от Олафсон и Тугвасон“.

— От тази точка — продължи тя, — те вероятно са отплавали по река Охайо и са навлезли по река Алегени, откъдето са продължили към езерото Ери, преди да се върнат по същия път до езерото Чамплейн.

По лицето на Кели се изписа недоумение.

— Не ми е ясно какво искаш да кажеш с „първия и последния камък“?

— Най-близкото ни обяснение е, че руническият камък от езерото Чамплейн беше първият, описан в началото на експедицията. Трябва да има и други, но такива не бяха намерени. Когато след близо година те са се върнали, са издялали втори надпис върху камъка, под първия.

— Може ли да ги видим? — попита Пит.

Марлис натисна няколко клавиша на клавиатурата и на монитора се появи голям камък. Като се съдеше по мъжа, седнал върху него, височината на камъка беше около три метра. Камъкът лежеше в дълбоко дефиле.

Над десетте реда надписи беше гравиран петроглиф на викингски кораб, завършен с ветрила, гребла и със защитни прегради отстрани.

— Този е груб — поясни Марлис. — Никой от епиграфистите, изучавали камъка, не даде стопроцентово мнение за посланието. Но преводите са доста сходни в смисъла на текста — и тя започна да превежда дългият надпис.

„На разстояние шест дни път по фиорда от селището с нашите семейства Магнус Сигватсон и неговите 100 другари останаха тук и обявиха цялата земя, която се виждаше от водата, на моя родственик и вожд на нашето племе, Бярни Сигватсон и нашите деца.

Земята е по-голяма, отколкото предполагахме. По-голяма е дори от нашето любимо отечество. Всички сме добре снабдени с провизии, а петте ни малки кораба са здрави и солидно ремонтирани. Няма да се върнем по този път още много месеци. Дано Один ни закриля от скрелингите!“

— Трябва да ви предупредя — продължи Марлис, — че преводите са доста неясни и вероятно не предават първоначалното значение. Вторият надпис, гравиран при завръщането им, гласи: „Четиринайсет месеца след като напуснахме семействата си, ние сме на няколко дни плаване по фиорда до пещерата под високите скали до домовете ни. От 100 сега останахме 95. Благодарни сме на Один, задето ни закриля. Земята, която обявих на името на брат ми, е по-голяма, отколкото си мислехме. Ние открихме рай. Магнус Сигватсон“.

— Под текста е и годината 1036.

— Шест дни по фиорда — повтори Пит замислен. — Това предполага, че северните хора са имали селище в Съединените щати.

— Било ли е открито някога мястото? — поинтересува се Джордино.

Марлис поклати глава.

— Археолозите тепърва ще търсят да открият такова под Нюфаундленд.

— Трябва да се питат защо е изчезнало напълно.

— Според една древна легенда голяма битка се водила със странни диви мъже от запад, които имали брадички с дълги косми и блестящи глави.

— Блестящи глави ли? — попита объркана Кели.

— Шлемове — усмихна й се Пит. — Вероятно става дума за шлемовете, които викингите са носели по време на сражения.

— Странно е, че не е открито никакво археологическо доказателство за мястото — каза Кели.

Пит я погледна.

— Баща ти е знаел къде е то.

— Защо мислиш така?

— А защо иначе той ще стане толкова фанатичен в търсенето на рунически камъни? Моето предположение е, че баща ти е търсел пещерата, спомената в последния надпис. Причината той изведнъж да изостави проучванията си е, че вероятно я е открил.

— Без папките и записките му — намеси се Джордино, — нямаме никаква сламка, за която да се хванем. Без отправна точка, откъдето да предприемем търсенето, само ще се лутаме в тъмното.

Пит се обърна към Марлис.

— Нямате ли нещо от доктор Еган, което може да ни насочи към някакви данни, които е събирал?

— Той не беше човек, който обичаше да води кореспонденция по пощата или по имейла. Аз имам само незначителен брой писмени документи с неговия подпис. Цялата ни размяна на информация ставаше по телефона.

— Не съм изненадана — смънка обидено Кели.

— И е бил прав — подметна Джордино. — Като се има предвид проблемите му с „Цербер“.

Пит се загледа в пространството, без да вижда нищо. После отмести поглед към Кели.

— Ти и Джош казахте, че сте претърсили фермата за тайната лаборатория на баща ти и не сте я открили.

Кели кимна.

— Така е. Претърсихме всеки сантиметър от собствеността ни и собствеността на съседните ферми от двете страни. Но не открихме нищо.

— Ами стръмните скали край реката?

— Там беше едно от първите места, които огледахме. Дори повикахме катерачи да проверят скалистите склонове. Те не откриха никаква следа от пещери или пътека, или стълба по лицевата страна на скалите.

— Ако единственият надпис, споменаващ за пещера, е на първия рунически камък, защо е нужно да се броди из храсталаците в цялата страна за повече надписи, които не разкриват нищо повече?

— Той не е знаел това, когато е предприел търсенето — предположи Пит. — Сигурно се е надявал, че другите камъни могат да му дадат повече следи. Но търсенето му се е оказало напразно и следата винаги го е отвеждала право към първия рунически камък.

— Какво го е подтикнало да търси на първото място? — отправи въпроса си Джордино към Кели.

Тя поклати глава.

— Нямам представа. Татко никога не е споделял с мама и мене какво търси.

— Пещерата във високите скали — изрече бавно Пит.

— Мислиш, че тъкмо това е търсил?

— Да — отвърна уверено Пит.

— И според теб намерил ли я е?

— Да — повтори Пит.

— Но няма никаква пещера — възрази Кели.

— Въпросът е да търсиш там, където трябва. И ако ние също я намерим, тя ще отвори вратата на куп загадки, включително на бащиния ти таен проект.

— Трябва да тръгнете в друга посока — вметна Марлис.

— Каква? — попита Пит.

— Вярвам, че ще ви бъде от полза, ако се посъветвате с доктор Джери Уензди.

— И той е…?

— Водещ експерт по древните индийски племена в долината на река Хъдсън. Той може би ще хвърли известна светлина върху връзката със северните хора.

— Къде можем да го намерим?

— В колежа „Меримаунт“ в Таритаун, щата Ню Йорк. Доктор Уензди е професор по история на културите.

— Знам го „Меримаунт“ — обади се Кели. — Това е женски католически колеж, който се намира оттатък реката срещу фермата на татко.

Пит погледна Джордино.

— Какво ще кажеш?

— Когато търсиш историческо съкровище, никога не можеш да направиш достатъчно проучване.

— И аз винаги съм казвал това.

— Струва ми се, че съм го чувал някъде.

Пит се обърна и подаде ръка на Марлис.

— Марлис, благодаря ти много. Благодаря ти за гостоприемството и за това, че ни помогна.

— Няма защо. Просто ми създадохте клюки за съседите.

Тя остана да наблюдава, засенчила с ръка очите си, хеликоптера на НЮМА, който се издигна към безоблачното небе и пое по курс към Дулут. Мислите й се върнаха отново към Елмор Еган. Той беше пълен ексцентрик, чудат човек, но обичлив, припомни си тя. Дълбоко се надяваше да ги е упътила правилно и доктор Уензди да им предостави крайната следа към смелото им начинание.

40.

Най-обикновените на вид прашни джипове със задвижване на четирите колела „Дурангос“ и „Чеви събърбън“ се движеха по частния път към хижата, собственост на „Цербер“, край езерото Тохоно. Никое от двете превозни средства не беше ново — и двете бяха над осем години. Те бяха подбрани по конструкция, за да се сливат с автомобилите, шофирани от местните жители на областта. Докато минаваха през градовете на път за езерото, никой не обръщаше внимание на пътниците в тях, които бяха облечени като рибари.

Пристигнаха с промеждутък от петнайсетина минути едни след други и влязоха в хижата, носейки кутиите с рибарски принадлежности и въдици. Странното беше, че никой от тях дори не удостои с поглед кея или лодките, вързани за кнехтите. Останаха вътре, но изобщо не започнаха да приготвят въдиците си. Мисията им съвсем нямаше за цел да се уединят и наслаждават на риболова.

Не се събраха и в хола с огромна каменна камина и висок таван от дървени трупи. Нямаха никакво намерение да се отпуснат и отпочинат в креслата и на канапетата, с метнати върху тях индиански тъкани покривки, сред западняшкия стил на обзавеждане, допълнен с картини от Ръсел и Ремингтън и бронзови скулптури. Вместо това заедно слязоха в просторен сутерен, отделен с масивна стоманена врата от авариен тунел, дълъг над двеста метра, който извеждаше в гората. Оттам тръгваше осемстотинметрова пътека и стигаше до открита просека, където само след минута от повикването му можеше да кацне хеликоптер. Охранителни системи с алармени сигнализации наблюдаваха пътя и площите около хижата за натрапници. Инсталацията беше замислена да изглежда обикновена и да не бие на очи, но в същото време бяха взети всички мерки срещу разузнавателно наблюдение от страна на правителствени агенти или щатската и местната полиция.

В разточително обзаведената стая около кръгла чамова заседателна маса седяха шестима мъже и две жени. Деветият човек, Къртис Мърлин Зейл, седеше в единия й край. Той раздаде на всекиго по няколко подвързани с кожа папки и се облегна назад на стола си, изчаквайки ги да се запознаят със съдържанието им.

— Постарайте се да запаметите всичко прочетено — нареди им той. — Когато утре вечер напуснем това място, всички книжа и бележки ще бъдат унищожени.

Беше от жизненоважен интерес за империята „Цербер“ стратегически заплануваната сесия да се запази в строга тайна. Присъстващите мъже и жени бяха корпоративни директори на най-големите петролни компании в Северното полукълбо и се бяха събрали да изготвят стратегия за идващите месеци. За икономистите, длъжностните лица от търговския отдел и репортерите от „Уолстрийт джърнъл“ тези гиганти на петролната индустрия ръководеха операциите на автономните корпорации само „ден за ден“ под техния независим контрол. Единствено присъстващите знаеха, че са свързани задкулисно с Къртис Мърлин Зейл и с дългите ръце на „Цербер“. Създаденият монопол не приличаше на нито един от онези в миналото. Параметрите бяха неизменни.

Петролните магнати печелеха милиарди с потайните си връзки с „Цербер“ и никой не бе заплашен да иде в затвора за престъпни търговски сделки. Въпреки че едно широкомащабно разследване от страна на Министерството на правосъдието със сигурност щеше да разкрие дейността на най-огромния след „Рокфелер и стандарт ойл“ картел, сформиран с цел да постави натясно петролния пазар, бяха взети предпазни мерки да се спре всякакво подобно разследване още преди да е започнало. Единствената истинска заплаха беше, че някой от тях можеше да се продаде и да информира правосъдното министерство за престъпните деяния на картела. Но потенциалните дезертьори или изчезваха, или загиваха при нещастни случаи веднага щом се разбереше за измяната им. Веднъж влезеше ли се вътре, бягство нямаше.

Ако рискът изглеждаше голям, очакваният резултат беше стратосферен. Тези хора нямаха нужда от особено много въображение, за да знаят, че най-крайната печалба на нечестното им рисковано начинание ще им докара в крайна сметка от милиарди до трилиони долари. Извън парите властта, която вървеше с пълния успех, можеше да се измери с крайната степен на контрол, който те бяха постигнали над правителството на Съединените щати, над неговите законотворци и изпълнителната власт.

— Всички вие знаете за предвижданията — откри заседанието Зейл. — Бързам да добавя, че това не са преднамерено скалъпени цифри. Между годините 1975 и 2000 населението на света се е увеличило с петдесет процента. Заедно с това нарасна и търсенето на суров петрол. До 2010 година общата световна петролна продукция ще достигне своя връх. Това са по-малко от седем години от днес нататък. Оттогава до 2050 година продукцията ще спадне съвсем малко спрямо днешната.

Четирийсет и шест годишният директор на „Зена ойл“ Рик Шърман, който приличаше на гимназиален учител по математика, но оглавяваше третата по големина в света петролна компания — трета само спрямо компанията майка „Цербер“ — погледна Зейл през дебелите стъкла на очилата си без рамка.

— Статистиките вече сочат недостиг. Постоянният недостиг на петрол започна десет години по-рано от предвиденото. Търсенето превиши глобалната продукция и ще продължи стремително в тази посока отсега нататък.

— Ако състоянието на продукцията изглежда мрачно, то произтичащият спад изглежда абсолютно черен — обади се Джизъс Моралес, директор на „Калтекс ойл къмпъни“. — Шокът ще бъде парализиращ и постоянен. Цените ще хвръкнат до небето, което ще доведе до хиперинфлация и дори до режим на разпределение. Тръпки ме побиват, като си помисля какво ниво ще достигнат цените за транспорта.

— Така е — съгласи се Сали Морс, като избърса очилата си за четене и прегледа доклада на Зейл. Шефката на „Юкон ойл“, най-големия петролен производител на Канада, беше последната, която с неохота прие да се присъедини към тайната клика преди пет години, но се канеше да промени решението си. — За в бъдеще няма да има големи находища. От 1980 година, въпреки предвижданията на геолози, бяха открити само няколко нефтени залежи, които произвеждат над десет милиона барела. Хиляда триста и единайсетте известни големи кладенци, произвеждащи петрол, съставляват деветдесет и четири процента от известния ни световен петрол. С намаляването на тези залежи цените на петрола и газта ще тръгнат стръмно и безкрайно нагоре.

— Лошата новина е — намеси се Зейл, — че проучването открива само един нов барел петрол на всеки десет, които консумираме.

— Положение, което само ще се влошава — вметна Моралес.

Зейл кимна.

— Тъкмо тази е причината, поради която сформирахме нашия съюз. С индустриалния капацитет на Китай и Индия, който изисква повече и повече петрол, с надпреварата между тях, Европа и Съединените щати бързо ще се превърнат в бойно поле заради цените.

— Всичко това ни сблъсква с печалбата на ОПЕК — каза Шърман. — С бързо нарастващото световно търсене страните производителки на петрол от ОПЕК ще изстискат всеки цент, който могат да вземат от един барел петрол.

— Сякаш цялата ситуация ни пада наготово в ръцете — каза уверено Зейл. — Като обединим нашите ресурси, находищата и рафинериите си в Северна Америка, ние ще можем да диктуваме свои условия и цени. Също така ще можем да удвоим продукцията, като пуснем сонди там, където преди правителството не ни разрешаваше. Нашите новоизградени тръбопроводни системи ще пренасят петрол по суша, без да се налага скъпото използване на танкери. Ако стратегията ни заработи според плана, единствените продажби на петрол и газ на север от Мексико ще бъдат от американците и канадците. Или, казано с прости думи, деветдесет процента от дохода ще отива за увеличаване печалбата на нашите съответни организации.

— Страните от ОПЕК няма да се обърнат и да се правят на умрели — забележката изрече старият производител на петрол Гунар Мачовски, който беше започнал със сондажна кула и се бе разорявал пет пъти, преди да се натъкне на огромен резервоар насред Невада. Той беше едър мъж със закръглено коремче и бяла ивица коса, опасваща голата му глава. Единствен собственик на „Гунар ойл“, той държеше неголяма, но добре работеща компания, която всеки път даваше завидна печалба. — Бъдете сигурни, че те ще ни притискат при всяка промяна на цената за барел петрол.

Зейл се усмихна.

— Не се и съмнявам. Всички ние ще банкрутираме, ако се опитваме да се мерим с тяхната цена, но планът е да направим чуждестранния петрол толкова непопулярен сред американските граждани, че нашите високопоставени избраници да чуят врявата и да сложат ембарго върху чуждестранния петрол.

— Колко законодатели имаме в малкия си джоб? — попита Гай Круз, безгрижният очилат директор на „Еврика офшор ойл венчърс“, който говореше тихо.

Зейл се обърна към Сандра Делейдж, главен администратор на картела. Привлекателният й скромен външен вид беше измамен. Светкавичният ум и невероятните организационни умения на жената с пепеляворуса коса и теменуженосини очи предизвикваха възхищението и уважението на всекиго от присъстващите. Тя погледна за миг в големия си бележник, преди да вдигне глава.

— Считано от вчера, спокойно можем да разчитаме на трийсет и девет сенатора и сто и десет конгресмени, които ще гласуват както им наредите.

Круз се засмя.

— Изглежда, че нашите парички са свършили по-голяма работа, отколкото сме се надявали.

— Дори можем да кажем, че Белият дом също ще се съобрази с вашето предложение — добави Делейдж.

— Значи остават лобитата на защитниците на околната среда и онези членове на Сената и Конгреса, които искат да спасят бобрите — подметна сърдито Мачовски.

Зейл се наведе над масата и размаха молив в ръка.

— Техните протести ще бъдат пометени от шума, който ще вдигне обществото, когато недостигът на петрол и високите цени станат болезнено високи и ударят право в целта. Ние вече имаме достатъчно брой гласове, за да открием нови петролни залежи от Аляска до Флорида през главата и протестите на екозащитниците. Американското и канадското правителства нямат друг избор, освен да разрешат проучвателните ни операции да имат достъп и до федерални земи за сондиране в райони, където геолозите са открили богати резерви.

— Да не би да забравим, че правителството само си изкопа гроба, след като започна да разработва стратегическия петролен резерв. Те „бъркаха“ в него още пет пъти, докато остана толкова, колкото да задоволят страната с нужното гориво за не повече от три седмици.

По челото на Мачовски се появи дълбока бръчка.

— Цялата работа беше политически задействана шега. Нашите рафинерии вече работят с пълна пара. Не се постигна нищо друго, освен че се накара лековерната общественост да си мисли, че правителството й прави услуга.

Сали Морс кимна и добави:

— Те като че ли несъзнателно действаха в наша полза.

Сам Райли, председателят на „Пайъниър ойл“, компания, която притежаваше огромни резерви из целия Среден запад, заговори за първи път:

— Не можехме да го планираме по-добре, дори да имахме проект за бъдещето.

— Да — съгласи се Зейл. — Комбинация от късмет и предвиждането ни да излезем на пазара — обърна се той към Дан Гудман от „Дайвърсифайд ойл рисорсис“. — Какъв е последният доклад относно нашата операция за нефтоносни шисти в западно Колорадо?

Гудман, бивш армейски генерал, който бе оглавявал командването по горивни запаси, беше с цели десет години по-възрастен от всички около масата. Със сто и седемте си килограма, той все още притежаваше физическа сила и черен хумор.

— Поради важното технологическо постижение с шлистите, началото на операцията ни ще започне след една седмица. Всички системи и съоръжения за откриване на шлисти са изпробвани и в готовност. Мога спокойно да подчертая, че сега имаме огромен потенциален източник на петрол, въглеводороден газ и твърдо гориво, което може да надвиши количеството въглища. Изчисленият ни добив от четирийсет галона петрол на тон скала е напълно в разумните граници.

— Според теб какво количество съдържа находището? — попита Крус.

— Два трилиона барела.

Зейл го погледна.

— Колко каза?

— Два трилиона барела петрол от шлисти и това е консервативно изчисление.

— Боже мой! — измърмори Шърман. — Това е много под изчисленията върху правителствения енергиен доклад.

— Техните бяха подправени — леко намигна Гудман.

Райли се разсмя.

— Ако докараш твоята цена под петдесет долара за барел, ще извадиш всички нас от бизнеса.

— Не още. В момента смятаме, че цената ни ще се движи около шейсет долара за барел.

Моралес наклони стола си на задните му крака и постави ръце зад тила си.

— Сега единственото, което ни остава, преди да започнем операцията, е да завършим окончателно нефтопроводната система.

Зейл не отговори веднага. Той кимна на Сандра Делейдж, която натисна бутон на далечното командване и от тавана се спусна екран. Почти веднага след това екранът бе изпълнен с голяма карта на Аляска, Канада и долните четирийсет и осем щата. Няколко черни линии минаваха през националните и щатските граници от петролните рафинерии до рафинериите в големите градове.

— Дами и господа, това е нашата петролна преносна система. Шейсет хиляди километра подземен тръбопровод. Последният тръбопровод от „Пайъниър ойл“ на Сам Райли в Небраска, Уайоминг, Канзас и Дакота ще бъде поставен и готов да изпраща петрол до края на месеца.

— Да се надхитрят екозащитниците, като се прокарат тръби под земята, е блестящ ход — отбеляза Райли.

— Земекопните машини за прокарване на тръбите, дело на инженерите от „Цербер“, спомогнаха на нашия строителен екип, работейки на смени, да полага по шестнайсет километра тръби на всеки двайсет и четири часа.

— Гениален замисъл е това — каза Джизъс Моралес — да се вземе под наем земя, върху която е построена железопътна линия, и да се положат тръби покрай релсите.

— Трябва да призная, че това спести несметни милиарди от съдебни спорове и разправии с частни и общински собственици на земя — каза Зейл. — То също така ни позволи да подаваме петрол директно до всеки главен град в двете страни без ограничения или безпокойство за стриктно спазване на правителствени наредби.

— Цяло чудо е, че стигнахме толкова далече без намесата на Министерството на правосъдието — вметна Сали Морс.

— Добре прикрихме следите си — каза Зейл. — Нашите „къртици“ в правосъдното министерство ни уверяват, че всяко споменаване или повдигнати въпроси от техните агенти или от ФБР тихомълком биват затуляни някъде или прибирани в папка за бъдещо разглеждане.

Гай Крус погледна Зейл.

— Разбрах, че конгресната комисия, водена от Лорън Смит, предприема разследване на твоите работи в „Цербер“.

— Проучването на Смит няма да доведе до нищо — увери го твърдо Зейл.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Морс. — Лорън Смит е един от членовете на Конгреса, която определено не е на наша страна.

Зейл я погледна със студени очи.

— Въпросът ще бъде уреден.

— Като „Емърълд долфин“ и „Голдън марлин“ ли? — подметна язвително Мачовски.

— Целта оправдава средствата — сопна му се Зейл. — Крайната цел беше постигната, като хвърлихме вината за бедствията върху неизправността на двигателите на Елмор Еган. Всички договори на корабособственици за инсталиране на магнитохидродинамични двигатели бяха анулирани. А със смъртта на Еган е въпрос само на време да имаме формулата за неговото супермасло. Започнем ли веднъж да го произвеждаме, ние ще контролираме и ще си поделяме печалбите от производството и продажбите на неговите двигатели. Както разбирате, покриваме всяка страна на петролния пазар.

— Можеш ли да ни увериш, че повече намеса на НЮМА няма да има? — попита Шърман.

— Това беше временно положение. Те нямат юрисдикция над търговските ни дейности.

— Отвличането на научноизследователския им съд и екипаж не беше разумно — подметна Райли.

— Обстоятелство, което неочаквано се обърна срещу нас. Но това вече е история. Никакви следи не водят до „Цербер“.

Дан Гудман вдигна ръка.

— Аз например аплодирам успешната ви кампания да настроите обществото срещу внасянето на чуждестранен петрол в Съединените щати. От десетилетия никой не го беше грижа откъде идват горивните ни запаси. Но след бедствията със супертанкерите на вашата група „Вайпърс“ във Форт Лодърдейл, Нюпорт бийч, Бостън и Ванкувър, където милиони галони петролни разливи засегнаха гъсто населени и благоденстващи райони в страната, се надигна обществен вой и настояване да станем независими в производството на петрол.

— Пред всички тия планирани злополуки в порядъка на девет месеца разливът от „Ексон Валдес“ в Аляска изглежда като второстепенна мелодрама — съгласи се Моралес.

Зейл сви с безразличие рамене.

— Трагична необходимост. Колкото по-дълго трае прочистването, толкова по-голямо става търсенето на роден петрол.

— Но с намеренията си да установим наша собствена пазарна позиция и монопол не продаваме ли душите си на дявола? — попита Сали Морс.

— „Монопол“ е противна дума, мила моя — каза Зейл. — Предпочитам да използвам израза „пазарен тръст“.

Морс обгърна с ръце главата си.

— Като си помисля за всички тези хора, птици, животни и риби, които унищожихме, за да постигнем целта си, просто се поболявам.

— Сега не е време за угризение на съвестта — смъмри я Зейл. — Ние водим икономическа война. Може и да нямаме нужда от генерали или адмирали, от танкове, подводници и ядрени бомбардировачи, но за да спечелим, трябва да задоволим ненаситния апетит на хората за гориво. Скоро, много скоро ще бъдем в положение да кажем на всеки човек, живеещ на север от Мексико, какво гориво да си купи, кога да го купи и колко ще му струва. И няма да бъдем подотчетни пред никого. След време нашите усилия ще заместят държавния щат с корпоративен щат. Сега не е време да се отпускаме, Сали.

— Свят без политици… — измърмори занесен Гай Крус. — Звучи много хубаво, за да е истина.

— Страната е на ръба на масови демонстрации заради чуждото гориво — каза Шърман. — Нужен ни е само още един нещастен случай, за да ги бутнем от ръба.

По лицето на Зейл се появи лукава усмивка.

— Аз съм с една крачка пред теб, Рик. Такъв нещастен случай ще стане след три дни, считано от днес.

— Още един разлив от петролоносач ли?

— Много по-лошо.

— Какво по-лошо от това? — попита наивно Моралес.

— Разлив, подсилен от експлозия — отвърна Зейл.

— Край брегова ивица ли?

Зейл поклати глава.

— Не, в едно от най-оживените пристанища на света.

Настъпи моментно мълчание, докато конспираторите възприемаха чудовищните последици. После Сандра Делейдж погледна Зейл и тихо поиска разрешение.

— Може ли?

Той кимна безмълвно.

— В събота, някъде около четири и половина следобед, един ултраголям кораб за превозване на суров нефт, „Пасифик каймиъра“, дълъг 490 метра и широк 70 метра, което го прави най-големият петролоносач в света, ще навлезе в залива Сан Франциско. Ще се насочи към котвеното място на нос Сан Педро, където обикновено връзва носовите си въжета и започва да разтоварва. Само че този път той няма да спре, а ще продължи към централната секция на града с пълна скорост, врязвайки се в брега при фериботната сграда на Световния търговски център. Изчислено е така, че той да навлезе близо две пресечки навътре в града, преди да спре. После зарядите ще бъдат детонирани и „Пасифик каймиъра“ и инертният му товар от шестстотин и двайсет хиляди тона нефт ще се взривят и ще разрушат цялата крайбрежна част на Сан Франциско.

— О, боже! — прошепна Сали и пребледня. — И колко хора ще загинат?

— Вероятно хиляди, тъй като това ще стане в най-натоварения час — отвърна безчувствено Крус.

— Какво значение има? — попита Зейл със студенина в гласа, сякаш беше съдебен лекар, пъхащ труп в хладилната камера на моргата. — Къде-къде повече хора са загинали във войни, които не са допринесли нищо. Нашата цел ще бъде постигната и накрая всички ние ще получим облаги. — Той стана от стола си. — Мисля, че достатъчно си поговорихме за днес. Ще продължим утре сутринта, когато ще обмислим респективните ни отношения с правителствата и ще одобрим окончателно плановете ни за следващата година.

После най-мощните петролни магнати на две държави станаха и последваха Зейл към асансьорите, с които се качиха до трапезарията на риболовната хижа, където ги очакваха готови коктейли.

Само Сали Морс от „Юкон ойл“ остана и започна да си представя ужасните страдания, на които щяха да бъдат подложени невинни мъже, жени и деца в Сан Франциско. Както седеше сама, тя дойде до заключение, което щеше да сложи край на живота й. Но тя се съвзе и напусна стаята, решена да оцелее.

Когато след заседанието водачът на джипа й спря пред самолета на компанията й, „Локхийд джетстар“, пилотът я чакаше на стълбичката.

— Готова ли сте за полета до Анкоридж, госпожо Морс?

— Има промяна в плановете. Трябва да бъда във Вашингтон за друго заседание.

— Тогава ще начертая нов план на полета — каза пилотът. — Ще отнеме само няколко минути, преди да излетим.

Когато Сали се отпусна на кожената седалка зад писалище с компютър и няколко телефона и факс, тя знаеше, че навлиза в лабиринт без изход. Никога не беше взимала решение, застрашаващо живота й. Беше много находчива жена и ръководеше операциите на „Юкон ойл“ след смъртта на съпруга й, но в такива неща тя нямаше никакъв опит. Понечи да проведе телефонен разговор, но осъзна, че съществува голяма опасност разговорът й да бъде подслушван от агентите на Зейл.

Поръча на стюарда мартини, за да подсили решението си, събу обувките си и започна да прави планове за разклащане почвата под краката на Къртис Мърлин Зейл и порочните му операции.

Пилотът на големия служебен „Боинг-727“ на Зейл седеше в пилотската кабина и четеше списание, докато чакаше работодателят му да се появи. Той погледна през челното стъкло и безцелно проследи как самолетът на „Юкон ойл“ се засили по пистата и се издигна към небето с пръснати тук-там плътни бели облаци. Продължи да го наблюдава и когато самолетът направи широк завой и се отправи на юг.

Странно, помисли си той. Очакваше пилотът да поеме по курс на север към Аляска. Той излезе от кокпита и влезе в главната кабина, спря се до един мъж, преметнал крак връз крак, който четеше „Уолстрийт джърнъл“.

— Извинете, сър, но мисля, че трябва да знаете, че самолетът на „Юкон ойл“ отлетя на юг, към Вашингтон, вместо към Аляска.

Оно Канай остави вестника настрана и се усмихна.

— Благодаря ти, че си толкова наблюдателен. Това наистина е интересна новина.

41.

Таритаун, разположен в областта Уестчестър, щата Ню Йорк, е един от най-живописните градове в историческата долина Хъдсън. Оградените му от двете страни с дървета улици са допълнени с магазинчета от колониално време, с малки ресторанти с домашен уют и магазини, продаващи местни занаятчийски изделия. Жилищните райони са изградени от готически имения и уединени имоти в импозантен стил. Градът се слави най-много със Спящата си долина, увековечена от класическата творба на Уошингтън Ървин „Легендата за Спящата долина“.

Пит се беше излегнал и дремеше на задната седалка на колата, докато Джордино шофираше, а Кели се възхищаваше на пейзажа от пътническата седалка. Джордино управляваше колата по завоите на тесен път за двайсет и пет акровата площ на „Меримаунт“, намиращ се на върха на хълм, от който се откриваше изглед към река Хъдсън и моста Тапан Зий.

Основан през 1907 година от католически орден „Вярващите в Светото сърце на Дева Мария“, колежът „Меримаунт“ беше първият от веригата училища „Меримаунт“ в света. Основателката, майка Джоузеф Бътлър, прие като мисията на живота си създаването на места за обучение, където жените да могат да получат образование, подготвящо ги за авторитетни и значими длъжности във всяка държава в света. Независим колеж за либерални изкуства, спазващ католическата традиция, „Меримаунт“ беше един от най-бързо разрастващите се женски образователни институти в Съединените щати.

Колежанските сгради бяха строги и построени предимно от кафяви тухли. Джордино не можеше да се сдържи да не се прехласва по хубавите момичета, които излизаха и влизаха в клас, когато сви по главната улица на колежанския терен. Той подмина Бътлър Хол, голямо здание с кръст на кубето си, и спря на паркинга до Джерард Хол, където на първите два етажа се намираха кабинетите на факултета.

Тримата изкачиха стълбите на Джерард Хол, влязоха вътре и отидоха до рецепцията. Млада русокоса студентка на двайсет и една-две години срещна погледа на Пит и се усмихна.

— За къде да ви упътя? — попита тя приветливо.

— За Антропологическия отдел, кабинета на доктор Джери Уензди.

— Качете се по стълбите вляво, после завийте надясно. Минете през вратата в края на коридора и ще стигнете до Антропологическия отдел.

— Благодаря ви.

— Като гледам тия прелестни млади създания, ми се приисква пак да тръгна на училище — подметна Джордино, след като се разминаха с група момичета по стълбите.

— Няма да ти излезе късметът — каза Пит. — Това е женско училище. Мъже тук не се допускат.

— Може да се уредя като учител.

— Ще бъдеш изхвърлен през вратата само след седмица заради развратното си поведение.

Друга млада студентка, работеща в Антропологическия отдел, ги въведе в кабинета на доктор Уензди. Мъжът, който се обърна, докато изваждаше книга от претъпкана лавица, се усмихна, когато тримата влязоха един след друг в задръстения от мебели кабинет, който миришеше на мухлясала академия. Доктор Джери Уензди не беше по-висок от Джордино, но беше много по-слаб. Той не носеше туидено сако с кожени кръпки на лактите, нито беше захапал лула. Беше облечен с пуловер, дънки и туристически ботуши. Тясното му лице беше гладко избръснато, а оредяващата над челото му коса издаваше донякъде годините му — близо до петдесетте. Очите му бяха сиви, а усмивката му разкриваше прави, равни, бели зъби, от които всеки стоматолог би се гордял.

— Вероятно един от вас, господа, е мъжът, който ми се обади — каза той сърдечно.

— Аз бях — отвърна Пит. — А това са Кели Еган и Ал Джордино. Аз съм Дърк Пит.

— Моля, седнете. Улучвате ме в подходящ момент. Влизам в клас чак след два часа. — Той се обърна към Кели. — Случайно да сте дъщеря на доктор Елмор Еган?

— Да, той ми беше баща — потвърди Кели.

— С голямо съжаление научих за смъртта му — каза искрено Уензди. — Познавах го и сме водили кореспонденция с него. Той проучваше една викингска експедиция, която според него е минала през щата Ню Йорк през… мисля, че беше 1035 година.

— Да, татко много се интересуваше от руническите надписи, които те са оставили.

— Идваме направо от Марлис Кайзер от Минесота — поясни Пит. — Тя ни предложи да се срещнем с вас.

— Голяма жена е тя — каза Уензди и седна зад разхвърляното си бюро. — Предполагам, Марлис е споменала, че според доктор Еган викингите, заселили се в този район, са били избити от индианците от долината.

Кели кимна.

— Да, тя засегна тази тема.

Уензди зарови в едно чекмедже на бюрото и извади купчина намачкани книжа.

— Много малко се знае за първите американски индианци, живели по поречието на Хъдсън. Първите писмени сведения и описания на местните жители идват от Джовани да Верацано през 1524 година. По време на епичното му пътешествие нагоре и надолу по източния бряг той навлязъл в нюйоркското пристанище, където пуснал котва и извършил двуседмично проучване, после продължил към Нюфаундленд и накрая отплавал обратно за Франция.

Уензди замълча, докато преглеждаше записките си.

— Верацано описва американските туземци с остри черти на лицата, дълги черни коси и черни очи. Обличали се в лисичи и еленови кожи и се кичели с медни украшения. Той отбелязва още, че те си издялвали кану от стволове на дървета и живели или в кръгли, или в продълговати колиби, направени от разсечени дървени трупи и покрити с дълга трева и клони. Освен най-ранните описания на Верацано древните индианци са оставили малко за археолозите да откриват, изследват и записват. Много неща от живота на ранните жители почиват само на предположения.

— Значи историята на американските индианци започва от 1524 година — обади се Джордино.

— Като писмена история, да. Следващият велик мореплавател, оставил писмени сведения от 1609 година, е Хенри Хъдсън. Той влязъл в пристанището и оттам по реката, която днес носи неговото име. Удивителното е, че той стигнал чак до Коухоуз, на около петнайсет километра над Олбъни, където спрял до водопада. Той описва индианците, които живеели край долната част на реката, като силни и войнствени, докато другите, по-нагоре, били дружелюбни и любезни.

— Какви оръжия са използвали?

— Лъкове и стрели с върхове, направени от остри камъни и залепени за копията с твърда смола. Те също така издялвали и тояга и брадвички с широк кремък.

— С какво са се прехранвали? — попита Кели.

— С дивеч и всякакъв вид риба, особено есетра, сьомга и стриди. Те засявали големи ниви с кукуруз, или царевица, както казваме ние, която печели, отглеждали също и тикви, слънчоглед, фасул. Наред с това произвеждали тютюн, който пушели с медни лули. Медта била в изобилие в целия север около Големите езера и бил единственият метал, който индианците знаели как да обработват.

— Явно са имали доста удобен начин на живот.

— Хъдсън не е открил никакви признаци на гладуване или недохранване сред индианците — отговори Уензди, после леко се усмихна. — Интересното е, че никой от ранните изследователи не съобщава да е виждал следи от скалпове, от затворници или роби. Трябва да приемем, че такава отвратителна практика се въвежда от дошлите оттатък океана чужденци.

Пит събра ръце и попита:

— Някой от първите изследователи споменавал ли е за някакви признаци на предишни връзки с европейците?

— Малко неща са отбелязани от Хъдсън и другите. Едно от тях е, че индианците не са били удивени, както може би очаквате, когато са видели за първи път странните плавателни съдове и белите мъже с руси или червеникави коси. Един от моряците на Верацано разказва, че индианците носели метални украшения, които приличали на стари ръждясали остриета на ножове. Друг твърди, че видял желязна томахавка, окачена на стената на индианска колиба. Има слухове за моряк, открил вдлъбнат железен съд, използван за купа.

— Викингски шлем — предположи Джордино.

Уензди се усмихна и спокойно продължи:

— Едва когато холандците започват да се заселват в долината, като построили крепост близо до днешния Олбъни през 1613 година и започнали да учат племенните езици, легендите за миналото започнали да излизат на повърхността.

— И какво разкриват тия легенди?

— Трудно е да се отдели митът от факта — отговори Уензди. — Приказките, предавани от уста на уста през вековете, са много неясни, разбира се, и не са подкрепени с никакви доказателства. Една от легендите например разказва за диви брадати мъже с бяла кожа и твърди глави, които блестели на слънцето, мъже, които пристигнали и построили селище в долината. Когато някои от тях заминали за дълго…

— Магнус Сигватсон и стотината му мъже, които тръгнали да проучват запада — прекъсна го Кели.

— Да, запознат съм с руническите камъни, които откри баща ви, и техния превод — отвърна невъзмутимо Уензди. — Разказът говори, че когато индианците, които не считали кражбата за престъпление, започнали да крадат и колят добитъка, докаран от земи отвъд морето в лодките на новопристигналите, тогава започнали и битките в знак на отмъщение. Диваците с косми по лицето, както ги наричали те, си върнали живата стока и отрязали ръцете на крадците. За нещастие един от крадците се оказал синът на местния вожд. Разяреният вожд събрал другите племена от долината. Едното племе било мунсе ленапе, което било свързано с алгонкините. Общите сили нападнали селището на чужденците и го разрушили, като изклали всички в него. Една от версиите казва, че няколко от жените и децата били отвлечени като роби, но такава практика започва да се прилага много по-късно.

— Сигурно е било шок за Магнус и хората, като са се завърнали и видели посечени семействата и приятелите си.

Уензди кимна.

— Можем само да предполагаме. Но след това дошъл техният ред. Легендата описва голяма битка с дивите мъже с блестящи глави, които убили хиляди индианци, преди да умре и последният им човек.

— Доста потискаща история — измърмори Кели.

Уензди разпери ръце.

— Кой може да каже дали е вярна, или не.

— Звучи странно, че не са открити никакви следи от селището — отбеляза Пит.

— Легендата говори, че индианците, изпаднали в разбираем гняв, разрушили и опожарили всяка следа от селището на новозаселниците, като унищожили всичко над земята и нищо не останало за по-късните археологически проучвания.

— Споменавало ли се е за пещера?

— Единственото, което знам, е за руническите скални надписи, намерени от доктор Еган.

Пит само гледаше Уензди и мълчаливо го чакаше да продължи.

Уензди го разбра.

— Има обаче няколко необясними обстоятелства. Например един значителен преход, наблюдаван в долината Хъдсън, започнал около 1000 година от нашата ера. Жителите изведнъж открили земеделието и започнали да отглеждат свои собствени зеленчуци, фермерството станало източник на прехрана заедно с ловуването, риболова и брането на плодове. Горе-долу по същото време те започнали да укрепват селата си с камъни и вертикални трупи, подсилени със земни насипи. Построили също продълговати колиби с платформи за спане, вградени в стените, нещо, което в по-ранни времена никога не били правили.

— Значи намеквате, че викингите им показали как да отглеждат земеделски култури и да строят здрави къщи. И след голямата битка индианците започнали да изграждат укрепления за защита в случай на ново масирано нападение от чужденци.

— Аз съм реалист, господин Пит — каза Уензди. — Нищо не намеквам. Това, което ви разказвам, е древно предание и хипотеза. Докато не се открият абсолютни доказателства, които да кажат нещо повече от руническите надписи върху камъни, чиято автентичност е потвърдена без съмнения от страна на повечето археолози, ние можем да приемаме разказите само като легенди и митове и като нищо друго.

— Сигурна съм, че баща ми е открил доказателство за съществуване на викингско селище — вметна тихо Кели. — Но той умря, преди да разкрие проучванията си, а освен това не можем да намерим неговите записки или дневници.

— Искрено се надявам да имате успех — призна честно Уензди. — И на мен повече от всичко ми се иска да вярвам, че долината Хъдсън е била посещавана и обитавана шестстотин години преди испанците и холандците. Може да бъде забавно да се пренапишат историческите книги.

Пит стана, наведе се над бюрото и подаде ръка на доктор Уензди.

— Благодарим ви, докторе. Признателни сме ви, че ни отделихте от времето си.

— Няма защо, беше ми приятно. — Той се усмихна на Кели. — Моля ви, уведомете ме, ако откриете нещо.

— Още един въпрос.

— Да?

— Има ли други викингски артефакти освен споменатите от ранните изследователи?

Уензди се замисли за миг.

— Сещам се за съобщение за един фермер, който намерил стара ръждясала верижна ризница през двайсетте години на по-миналия век, но не знам нито какво е станало с нея, нито дали някой учен я е изследвал.

— Още веднъж ви благодаря.

Те се сбогуваха с Уензди, напуснаха кабинета му и тръгнаха към паркинга. Тъмни облаци се струпваха и подсказваха, че само след минути щеше да плисне дъжд. Стигнаха до колата и се качиха в мига, в който паднаха първите капки. Настроението им беше унило, когато Джордино пъхна ключа в ключалката за запалването и го завъртя.

— Татко откри селището — заяви уверено Кели. — Знам го.

— Проблемът ми е — каза Джордино, — че не мога да направя връзка между селище и пещера. Струва ми се, че не е имало нито селище, нито пещера.

— Макар че следите от селище са заличени, сигурен съм, че има пещера, която съществува до ден-днешен — каза Пит.

— Ще ми се да знаех къде — каза Кели замислено. — Джош и аз така и не я намерихме.

— Индианците вероятно са запечатали входа й — предположи Джордино.

Кели се загледа замечтано през прозореца в дърветата, ограждащи паркинга.

— В такъв случай никога няма да я открием.

— Предлагам да започнем да търсим от реката под стръмните скали — подметна уверено Пит. — Да се открие пещера в скала под земята е напълно възможно чрез хидроакустична станция със страничен обзор. Можем да вземем лодка на НЮМА и датчик и да се приготвим да тръгнем още вдругиден.

Джордино включи на първа скорост и тъкмо излизаше от района на паркинга, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Джордино. — Той замълча и след малко рече: — Един момент, адмирале. Той е тук. — Джордино подаде телефона на седналия на задната седалка Пит. — Сандекър е.

— Да, адмирале — каза Пит и следващите три минути остана безмълвен, само слушаше. Накрая каза: — Да, сър. Тръгваме. — Той върна телефона на Джордино. — Иска ни да се върнем във Вашингтон възможно най-бързо.

— Проблем ли има?

— По-скоро спешен случай.

— Каза ли за какво става дума? — попита Кели.

— Изглежда, че Къртис Мърлин Зейл и приятелчетата му от „Цербер“ са на път да предизвикат бедствие, много по-тежко от това с „Емърълд долфин“.