Възкръсналите

21.

25 юли 2003 г.

Нуку Алофа, Тонга

По заповед на адмирал Сандекър капитан Бърч плаваше по курс право към пристанището на Нуку Алофа, столицата на островната група Тонга, единствената останала полинезийска монархия. Кола чакаше Пит и Джордино, за да ги откара бързо до международното летище край Фуаамоту, откъдето с полет на авиокомпанията „Ройъл Тонгън“ щяха да отлетят за Хаваи. Оттам реактивен самолет на НЮМА щеше да ги откара до Вашингтон.

Последваха прочувствени и сълзливи сбогувания с мъжете и жените от „Дийп инкаунтър“. Въпреки тежкото изпитание, на което бяха подложени, всички от научния екип единодушно гласуваха да се върнат и продължат дълбоководните си изследвания на падината Тонга. Мисти плачеше, Джордино непрекъснато духаше носа си, очите на Пит бяха влажни, дори Бърч и Хаус имаха вид, сякаш бяха изгубили любимото си куче. Най-накрая Пит и Джордино се отдалечиха и скочиха в чакащата ги кола.

Тъкмо се настаниха на борда на един 747 и закопчаха предпазните колани, и огромният реактивен самолет запрепуска по пистата и започна да се издига тромаво във въздуха. Пищната растителност на Тонга бързо изчезна зад тях, а самолетът продължи да набира височина над индиговосиньото море и над пръснатите тук-там облаци, които изглеждаха толкова плътни, че сякаш можеше да се стъпва по тях. Не беше изминал и половин час от полета и Джордино вече тънеше в дълбок сън на седалката си до пътеката. Седнал до прозореца, Пит извади коженото куфарче на Еган изпод седалката пред него и отвори внимателно капака му с подозрението, че може отново да е пълно с нефт. Що за нелепа мисъл, каза си той развеселен. Няма нищо магическо в това някой да си беше направил злобна шега.

В куфарчето нямаше нищо друго освен една хавлиена кърпа и видеокасетата със записите, направени от „Ъбис навигейтър“, която беше взел от „Дийп инкаунтър“. Той внимателно разгърна кърпата и видя странния на вид безформен предмет със зеленикав цвят, който бяха намерили на пода в параклиса. Сложи го в лявата си ръка и го завъртя с пръстите на дясната. Сега за първи път имаше възможността да го разгледа отблизо.

Усещаше го някак странно мазен. Вместо да е нащърбен и грапав, както повечето обгорели неорганични материи, предметът беше заоблен и гладък и усукан като спирала. Пит не можеше да определи състава му. Той го уви отново в кърпата и го остави в куфарчето. Беше сигурен, че химиците в НЮМА ще го разгадаят. Веднъж доставеше ли го в лабораторията, неговата роля в загадката щеше да приключи.

Поднесоха закуска, но той отказа своята и поиска само доматен сок и кафе. Докато отпиваше от кафето, отново се загледа през прозореца. Ниско долу под самолета зърна остров — смарагдова точица върху топазносиня вода. Вгледа се в него и по формата разпозна остров Тутуила, един от островите Самоа, владение на САЩ. Различи пристанището Паго Паго, където преди много години по време на морското им пътешествие по Тихия океан беше посетил военноморската база заедно с баща си, станал впоследствие член на Конгреса на САЩ.

Много добре си спомняше това пътуване. Беше юноша и се възползваше от всяка възможност да се гмурка край островите, докато баща му извършваше инспекция на военноморските съоръжения, и се плъзгаше сред коралите и рибите с ярки цветове с харпун в ръка. Той рядко отпускаше старата прашка от хирургически ластик с тънко копие в някоя риба. Предпочиташе просто да изучава или фотографира чудесата под водната повърхност. След като се наслаждаваше по цял ден на водата, той се просваше на пясъчния бряг и размишляваше за бъдещето си.

После си спомни за друг един плаж — на хавайския остров Оаху. Тогава все още служеше във Военновъздушните сили. Видя се като млад мъж с жената, която никога не забрави. Самър Моран беше най-красивата жена, която беше срещал. И досега си спомняше с подробности запознанството им в бара на хотел „Ала Моана“ на Уайкики бийч. Магнетичните сиви очи, дългата червена коса, изваяното й тяло в прилепнала по него зелена копринена рокля с цепки отстрани. После в съзнанието му за хиляден път изплува картината на смъртта й. Беше я изгубил по време на земетресение в един подводен град, построен от баща й Фредерик Моран. Тя се гмурна под водата, за да го спаси и повече не изплува на повърхността.

Пит затвори тази част от спомена, както често беше правил в миналото, и се вгледа в отражението си в илюминатора. Очите му продължаваха да излъчват блясък, макар че в тях вече се прокрадваха признаците на възрастта и умората. Запита се как ли ще се почувства, ако се видеше такъв, какъвто беше преди двайсет години. Например ако младият Дърк Пит отпреди две десетилетия се приближи и седне до него на пейка в парка. Как ли щеше да посрещне току-що постъпилия като пилот във ВВС наперен младеж? Дали щеше да го познае? И как младият Дърк Пит щеше да погледне на стария Дърк Пит? Щеше ли да предвиди безразсъдните авантюри, силната скръб и многото му рани? Старият Пит се съмняваше. Дали младият Пит щеше да се отврати от онова, което вижда, щеше ли да се изплаши от онова, което стоеше пред него.

Пит извърна глава от прозореца, затвори очи и заличи в съзнанието си спомените за своята младост и какво е могло да бъде. Дали щеше да повтори всичко отначало, ако му се предоставеше такава възможност? В по-голямата си част отговорът беше: да. Е, разбира се, щеше да направи някои промени и да усъвършенства различни епизоди в живота си. Но като цяло животът му беше изключително приятен и пълен с постижения. Почувства се благодарен просто за това, че е жив.

Мислите му бяха прекъснати от пропадане на самолета във въздушна яма. Подчини се на предупреждението на светлинното табло да закопчее предпазния си колан. Остана буден и чете списания до кацането на самолета на международното летище „Джон Роджърс“ в Хонолулу. Той и Джордино бяха посрещнати от пилота на НЮМА, с когото щяха да летят до Вашингтон. Пилотът ги придружи до багажната лента, за да си получат багажа, после ги закара до боядисания в тюркоазен цвят реактивен самолет на НЮМА „Гълфстрийм“ в другия край на летището. Когато излетяха, слънцето залязваше и синевата на изток бавно потъмняваше.

Почти през целия път Джордино спа като пън, а Пит — на пресекулки. Когато беше буден, съзнанието му започваше да работи. Дали неговата част във връзка с трагедията на „Емърълд долфин“ свършваше дотук? Предположи, че адмирал Сандекър ще му възложи друг проект. Той обаче щеше да му се противопостави. Беше решен да изясни докрай тази загадка. Онези, които бяха причинили пожара на туристическия лайнер, заслужаваха да си платят. Те трябваше да бъдат открити и след като мотивите им бъдеха анализирани, да бъдат наказани.

Мислите му бавно се прехвърлиха от тази нечовешки жестока драма към съблазънта да легне в собственото си легло с пухени завивки в апартамента в летищния хангар. Запита се дали конгресменката Лорън Смит, настоящата му любима, ще го посрещне на летището, както често правеше. По няколко повода двамата почти бяха стигали до брак, но така и не си надянаха един на друг хомота. Може би сега беше моментът. Само господ знае, помисли си Пит, че не мога вечно да кръстосвам океаните и да върша лудории. Беше наясно, че възрастта обсебва тялото му и бавно го укротяваше, докато един ден щеше да се събуди и да си каже: Боже мой, вече съм кандидат за социална осигуровка и медицински грижи.

— Не! — възкликна той гласно.

Джордино се събуди и го изгледа.

— Ти ли извика?

Пит се усмихна.

— Говорех на сън.

Джордино сви рамене, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Не, повтори Пит, този път мислено, няма да се предам, поне не и скоро. Винаги ще има друг подводен проект, друго морско разследване. Няма начин да се оттегля, докато не затворят капака на ковчега ми.

Когато се събуди за сетен път, самолетът кацаше във военновъздушната база „Лангли“. Денят беше мрачен и дъждовен, по стъклото на илюминатора се стичаха вадички вода. Пилотът зарулира по пистата до стоянката на НЮМА и спря досами един отворен хангар. Когато Пит стъпи на асфалта, се спря на място и погледна близкия паркинг. Надеждите му се оказаха напразни.

Лорън Смит не беше дошла да го посрещне.

Джордино се прибра в апартамента си в Александрия да се изкъпе и обади на орляка си от млади приятелки, за да ги уведоми, че се е върнал и е на тяхно разположение. Пит отложи домашния уют, качи се на един служебен джип и потегли направо към управлението на НЮМА, намиращо се на западния хълм с изглед към река Потомак. Паркира колата в подземния паркинг и взе асансьора за десетия етаж, където се намираше владението на Хирам Йегър, компютърния гений на агенцията. Библиотеката на Йегър съдържаше всеки известен научен факт или историческо събитие, свързани с океана, от началото на писаната морска история до днес.

Дошъл от Силиконовата долина, Йегър работеше в НЮМА от близо петнайсет години. Приличаше на остаряло хипи със сивеещата си коса, вързана на опашка. Обичайната му униформа за деня беше дънкови панталони и яке и каубойски ботуши. Никой не подозираше, че той живее в елегантна къща в моден жилищен квартал на Мериленд. Караше БМВ 740, а дъщерите му бяха отлични студентки и носителки на награди за езда. Освен това той беше създал технически нов компютър на име Макс, който беше почти човешко същество. Беше програмирал снимки на жена си в холографно изображение, което се появяваше, когато някой му заговореше.

Влизайки в светая светих на Йегър, Пит го завари да изучава последните резултати, изпратени от експедиция на НЮМА край Япония, която проучваше морското дъно в търсене на живот под дънната утайка в напуканата скала.

Йегър вдигна поглед, после стана и усмихнат му подаде ръка.

— Я виж ти! Изследователят на мрачните дълбини си е отново у дома.

Той се изуми от външния вид на Пит. Ръководителят на специални проекти на НЮМА приличаше на изгубена душа, бродеща по улиците. Късите му панталони и риза на едри цветя бяха същински дрипи, превързаните му крака бяха обути в чехли. Въпреки че бе подремнал няколко часа в самолета, очите му бяха уморени и безцветни. Имаше брада, набола от седмица. Това явно беше човек, преминал през тежки изпитания.

— Изглеждаш като дъвкан и изплют — призна той.

Пит се ръкува с него.

— Идвам направо от летището, за да те поизмъча малко.

— О, не се и съмнявам. — Йегър погледна Пит с неприкрит израз на възхищение. — Прочетох доклада ти за невероятната спасителна операция, която си провел заедно с екипажа на „Дийп инкаунтър“, и последвалата битка между теб и пиратите.

— Тъй се случи. — Пит разпери ръце в знак на скромност. — Сериозно казано, лъвският пай от славата е за целия екипаж на спасителния кораб, който хвърли всички усилия, за да спаси пътниците. Джордино пък свърши повечето работа за спасението на екипажа на изследователския кораб.

Йегър много добре знаеше неприязънта на Пит към хвалебствените думи и комплиментите. Винаги се е стеснявал, когато са се отнасяли за него, помисли си той и като покани с ръка Пит да седне, смени темата:

— Видя ли се с адмирала? Той е записал най-малко петдесет заявки за интервюта с теб.

— Още не съм готов да се показвам пред света. Ще се видя с него утре сутринта.

— Какво те води в моя свят на електронната манипулация?

Пит положи коженото куфарче на Еган върху бюрото му и го отвори. Извади от хавлиената кърпа намерения на туристическия кораб предмет и му го подаде.

— Искам да анализираш и установиш какво е това.

Йегър огледа предмета със странна форма, после кимна.

— Ще го занеса в химическата лаборатория да го изследват. Ако няма сложна молекулна структура, ще ти дам отговор след два дни. Нещо друго?

Пит му подаде и видеокасетите от „Ъбис навигейтър“.

— Направи компютърно увеличение и ги преобразувай в цифрови кодове в триизмерни изображения.

— Става.

— И последно, преди да потегля за вкъщи. — Той постави върху бюрото му скица. — Виждал ли си такъв фирмен знак?

Йегър се вгледа в грубо скицираното триглаво куче със змийска опашка и думата „Цербер“ под него. После погледна Пит и попита:

— Знаеш ли каква е фирмата?

— Не.

— Къде видя този знак?

— Беше прикрит на борда на пиратския работен кораб.

— Работен кораб за превозване на сондажни платформи ли?

— Да, същия тип — потвърди Пит. — Познат ли ти е?

— Да — отвърна важно Йегър. — Ще отвориш кутия с червеи, ако свържеш корпорацията „Цербер“ с отвличането на „Дийп инкаунтър“.

— Корпорацията „Цербер“ — повтори Пит, изричайки бавно всяка сричка. — Ама че съм глупак, трябваше да се сетя. Тя притежава повечето американски вътрешни петролни кладенци и мини с медна и желязна руда, а химическите й подразделения произвеждат хиляди различни продукти. Триглавото куче обаче ме хвърля в недоумение, не мога да направя връзката.

— Ако се замислиш, и то не е случайно.

— Защо е използвано триглаво куче за фирмен знак?

— Всяка глава символизира подразделение на фирмата — поясни Йегър. — Едното се занимава с петрола, второто с минната дейност и третото с химическата.

— Ами змийската опашка? — попита закачливо Пит. — Тя не символизира ли нещо тайнствено и заплашително?

— Кой знае — сви рамене Йегър.

— Какъв е първоизточникът на това куче?

— Цербер… звучи на гръцки.

Йегър седна пред компютъра си и натисна последователно няколко клавиша на клавиатурата. В една ниша точно срещу него се появи лицето и фигурата на красива жена в три измерения. Беше облечена в цял бански костюм.

— Повика ме — каза жената.

— Здравей, Макс. Познаваш Дърк Пит.

Лешниковокафявите очи се отместиха от краката на Пит към лицето му.

— Да, познавам го. Как сте, господин Пит?

— Средна работа, както казват в Оклахома. А ти, Макс, как си?

Лицето се начумери.

— Този глупав бански костюм, с който ме облече Хирам, никак не ми харесва.

— Нещо друго ли предпочиташ? — попита Йегър.

— Да. Елегантен костюм на Армани, бельо на Андра Габриеле и сандали с високи токчета и каишки на глезените на Тодс ще ме задоволят напълно.

Йегър се усмихна дяволито.

— В какъв цвят?

— Червен — отговори без колебание Макс.

Пръстите на Йегър заиграха бързо по клавиатурата. След малко той се облегна назад, за да се възхити на творението си.

Макс изчезна за няколко минути, после се появи отново в елегантен червен костюм: блуза, сако и пола.

— Така е много по-добре — засия от щастие Макс. — Никак не обичам да изглеждам обикновена, когато работя.

— Е, сега, като ти се подобри настроението, искам да ми дадеш едни данни.

Макс поглади с ръце новия си тоалет.

— Само кажи за какво.

— За триглавото куче Цербер.

— То е от гръцката митология — отвърна веднага Макс. — Херкулес, латинизираното име на гръцкия Херакъл, в пристъп на лудост убил жена си и децата си. За наказание за ужасната му постъпка бог Аполон му заповядал да служи на микенския цар Евристей в продължение на дванайсет години. Като част от наказанието Херкулес трябвало да извърши дванайсет много големи подвига, които били толкова предизвикателни, че изглеждали неизпълними. Трябвало да надвие всички видове противни чудовища, като най-тежкото изпитание било да покори Цербер, латинското име на гръцкия Кербер. То било уродливо триглаво куче, което пазело портите на Хадес и не позволявало душите на мъртвите да избягат от подземното царство. Трите глави представлявали миналото, настоящето и бъдещето. Колкото до змийската опашка, за нея нищо не знам.

— Херкулес надвива ли кучето? — попита Пит.

Макс поклати глава.

— Близо до портите на река Ахеронт, една от петте реки в подземния свят, той се преборил с чудовището, и извел душите на мъртвите от подземното царство, след като бил ухапан, но не от челюстите на кучето, а от змията на опашката му. Тогава Херкулес занесъл Цербер на микенския цар и му го показал триумфално, преди да го върне в Хадес. Това е казано накратко, освен още и това, че сестрата на Цербер била Медуза, страшна жена със змии на главата вместо коса.

— Какво можеш да кажеш за корпорацията „Цербер“?

— Коя точно? В света сигурно има десетки корпорации с това име.

— Тази се занимава с най-различни дейности, обхващащи петролната, минната и химическата индустрии.

— А, тази ли — сети се Макс. — Разполагаш ли с десет часа?

— Толкова много данни ли имаш за „Цербер“? — попита Пит, продължавайки да се удивлява от огромната справочна библиотека на Макс.

— Не още. Но ще се сдобия с тях, след като вляза в тяхната мрежа и в мрежите на компаниите, които въртят бизнес с тях. Тъй като техните интереси са международни, вероятно различни правителства в света имат голям брой файлове за тях.

Пит погледна Йегър с подозрение.

— Откога хакерството в корпоративните мрежи е законно?

По лицето на Йегър се изписа лукав израз.

— Веднъж подам ли команда на Макс да търси, аз изобщо не се намесвам в методите й.

Пит стана от стола си.

— Е, оставям на теб и Макс да получите отговорите.

— Ще трябва да се потрудя за тях.

Пит се обърна и погледна Макс.

— До скоро виждане, Макс. Зашеметяваща си в този тоалет.

— Благодаря ви, господин Пит. Харесвате ми. Жалко, че нашите електрически вериги не могат да се интегрират.

Пит се приближи и протегна ръка към нея. Ръката му се вряза в изображението.

— Човек никога не знае, Макс. Някой ден Хирам може да те направи от плът.

— Надявам се, господин Пит — отвърна Макс със сипкав глас. — Много се надявам.

Старият самолетен хангар, строен през хиляда деветстотин и трийсетте години за отдавна отменена въздушна линия, заемаше единия ъгъл на международното летище „Роналд Рейгън“. Стените и покривът от гофрирана ламарина бяха покрити с оранжево-кафява ръжда. Няколкото прозореца бяха заковани с дъски, а вратата на някогашната канцелария беше очукана от атмосферното влияние и боята й беше избеляла и олющена. Постройката със заоблен покрив се намираше в края на черен път за поддръжка на летището, недалече от будка на пазач.

Пит паркира служебния джип в плевелите до хангара и се спря на входната врата. Вдигна поглед към камерата за наблюдение, монтирана на върха на дървен стълб от другата страна на пътя и видя, че тя беше спряла да се върти и се бе обърнала право към него. Тогава той натисна поредица от цифри, изчака да чуе няколко прещраквания вътре в хангара и натисна медната брава. Старата врата се отвори безшумно. Вътрешността беше тъмна, като се изключеха няколкото тавански прозореца над горния апартамент. Той запали осветлението.

Внезапният ефект беше поразителен. Благодарение на силните горни лампи, белите стени и епоксидния под под трите реда красиво реставрирани класически автомобили се разкриха с цялото си великолепие. Отличавайки се от останалите, но не по-малко ослепителен, в края на единия ред се виждаше „Форд“ от 1936 година с форсиран двигател. От едната страна на хангара бяха разположени един немски изтребител от Втората световна война и един тримоторен транспортен самолет от 1929 година. Зад тях имаше един железопътен вагон „Пулман“, странна на вид лодка върху гумен сал и вана за къпане с монтиран в единия й край извънбордов мотор.

Колекцията от самодвижещи се механични произведения на изкуството представяше събитията в живота на Пит. Те бяха реликви от неговата лична история. Той се грижеше за тях, поддържаше ги и ги показваше само на най-близки приятели. Никой, който шофирайки по магистралата минеше покрай летището и хвърлеше поглед към изоставения на вид хангар, не би предположил какви невероятни, секващи дъха артефакти имаше в него.

Пит затвори и заключи вратата. После, както след всяко завръщане у дома след експедиция, направи обиколка на колекцията си. Няколкото дъждовни бури през последния месец я бяха предпазили от напрашаване. Утре, каза си той, ще забърша с мек парцал блестящите боядисани повърхности и ще отстраня тънкия слой прах, който все пак беше проникнал в хангара по време на отсъствието му. Като приключи инспекцията си, той се качи по старата метална вита стълба в апартамента си, издаден от стената над част от пода, в дъното на хангара.

Вътре апартаментът беше също така уникален, както и колекцията му от различни видове возила. Там можеха да се видят всякакви морски антики. Никой уважаващ себе си архитект по вътрешно обзавеждане не би стъпил в такова място, особено онзи, който няма слабост към претрупаността. Жилищната площ от 101 квадратни метра, която включваше всекидневна, баня, кухня и спалня, беше задръстена от вещи, взети от стари потънали или бракувани кораби. Тук имаше голям щурвал с дървени ръкохватки от стар клипер, стойка за компас от стар ориенталски трампов параход, корабни камбани, медни и месингови водолазни шлемове. Обзавеждането се състоеше от различни антични мебели от кораби, кръстосвали моретата през деветнайсетия век. В стъклени витрини върху ниски поставки имаше макети на кораби, на стените висяха картини от известния маринист Ричард Деросет.

След като се изкъпа и избръсна, Пит резервира маса в малък френски ресторант само на километър и половина от хангара. Можеше да се обади на Лорън, но реши да вечеря сам. По-добре да си хапне на спокойствие, а после да се наспи хубаво в леглото си с пухен дюшек, за да бъде бодър на другия ден.

След като се облече, му останаха двайсетина минути, преди да тръгне за ресторанта. За да убие времето, той извади листчето хартия с телефонния номер на Кели и набра цифрите. Тъкмо понечи да затвори телефона след петото позвъняване, чудейки се защо гласовата й поща не се включва, когато най-накрая тя се обади:

— Ало?

— Здравей, Кели Еган.

Долови изненадата в гласа й, когато тя възкликна:

— Дърк! Върнал си се!

— Току-що и реших да ти позвъня.

— Радвам се, че го направи.

— Предстоят ми няколко почивни дни. Ти много ли си заета?

— До гуша съм затънала в благотворителна дейност — отвърна тя. — Председател съм на местната организация за деца с физически увреждания. Подготвяме годишната си детска самолетна обиколка и аз председателствам събитието.

— Не ми е приятно, че задавам глупав въпрос, но каква е тази самолетна обиколка?

Кели се разсмя.

— Нещо като авиошоу. Хора летят със стари модели аероплани и качват децата, за да ги разходят.

— Явно те чака много работа.

— И още как — отвърна тя със странен смях. — Оказа се, че мъжът, който притежава шейсетгодишен „Дъглас“ DC-3 и трябваше да качи децата за няколко обиколки над Манхатън, имал проблеми с колесника и няма да участва в шоуто.

— Къде се събирате?

— От другата страна на река Хъдсън, на едно частно летище в Ню Джърси, близо до едно градче на име Енгълуд Клифс… и до фермата и лабораторията на татко. — В гласа й се долови тъга.

Пит се приближи до прозореца с преносимия си телефон и погледна надолу към колекцията си. Погледът му падна върху големия тримоторен транспортен самолет от 1929 година.

— Мисля, че мога да ти помогна да проведете вашето разглеждане на забележителности от въздуха.

— Можеш ли? — Гласът й отново се ободри. — Знаеш откъде да намериш стар транспортен самолет, така ли?

— За кога ти трябва?

— След два дни. Но как ще успееш да го уредиш за толкова кратко време?

Пит се усмихна.

— Познавам човек, който веднага откликва на молбите на красиви жени и деца с физически увреждания.

22.

На другия ден Пит стана рано, обръсна се и си облече тъмен работен комбинезон. Направи си лека закуска и потегли с колата си към главната квартира на НЮМА. Движението беше натоварено както винаги, но той не бързаше особено и използва случая да събере мислите си и да състави план за деня си. Взе асансьора от подземния паркинг за четвъртия етаж, където се намираше кабинетът му. Когато вратите се отвориха, той слезе в коридор с мозаечни плочки, изобразяващи сцени с кораби. Коридорът беше пуст по това време — часът беше седем.

Пит влезе в ъгловия си кабинет, свали сакото си и го закачи на старомодна закачалка. Той рядко прекарваше повече от шест месеца в годината зад бюрото си. Предпочиташе да работи на открито. Бумащината не му беше по вкуса. През следващите два часа прегледа пощата си и материално-техническото обезпечение за предстоящите научни експедиции на НЮМА в различни точки на света. Като директор той отговаряше за специални проекти, свързани с инженерната страна на океанографията.

Точно в девет часа дългогодишната му секретарка Зери Пошински влезе в преддверието на кабинета му. Като видя Пит, тя се втурна към него и го целуна.

— Добре си дошъл! Чух, че заслужаваш поздравления.

— Не започвай — измърмори Пит радостен, че я вижда.

Зери беше двайсет и пет годишна и неомъжена, когато постъпи като негова секретарка. Омъжена впоследствие за един вашингтонски лобист, тя не можа да има собствени деца, затова двамата със съпруга й осиновиха пет сирачета. Изключително умна и интелигентна, тя работеше само по четири дни седмично — нещо, което Пит с удоволствие й уреди поради съвършеното й познаване на работата и факта, че тя винаги беше с две крачки пред него. Той не познаваше друга секретарка, която да ползва все още стенография.

Зери беше жизнена, с пленителна усмивка, лешникови очи и светлокафява коса, която, откакто я познаваше, носеше дълга до раменете. През първите години двамата флиртуваха един с друг, но Пит никога не наруши правилото си да не смесва личните си отношения със служебните. И те станаха близки приятели без романтична връзка.

Зери заобиколи бюрото, обви ръце около врата и раменете на Пит и го притисна до себе си.

— Нямаш представа колко съм радостна да те видя здрав и читав. Винаги се притеснявам като майка, когато чуя, че си изчезнал по време на изпълнението на някой проект.

— Черен гологан не се губи.

Тя се отдръпна, приглади надолу полата си и заговори с официален тон.

— Адмирал Сандекър те иска в заседателната зала точно в единайсет часа.

— С Джордино ли?

— Да, с Джордино. И недей да правиш никакви планове за следобеда. Уредил ти е интервюта за медиите. Те пощуряха, че нямат жив свидетел на опожарения „Емърълд долфин“, когото да изпекат на шиш.

— Казах всичко, което знам, в Нова Зеландия — смънка Пит.

— Ти сега си не само в Америка, но и във Вашингтон. Новинарите те провъзгласиха за местен герой, тъй че ще трябва да влезеш в тази роля и да отговаряш на въпросите им.

— Адмиралът можеше да накара Ал да свърши тази работа, той и без това обича да му се обръща внимание.

— Само че Ал ти е помощник, което те избутва на преден план.

Следващите няколко часа Пит посвети на работата си върху подробния доклад на безумните събития от последните две седмици, като започна от онзи миг, когато видя горящия туристически лайнер, и свърши с битката с похитителите и бягството им с „Дийп инкаунтър“. Пропусна онази част, свързана с вероятната връзка с корпорацията „Цербер“, тъй като за момента нямаше ни най-малка представа къде точно гигантската компания се вмества в картината. Щеше да изчака, докато Хирам Йегър проследява нишката.

В единайсет часа Пит влезе в заседателната зала и затвори вратата след себе си. Сандекър и Руди Гън вече се бяха разположили зад дългата маса, изработена от дървената настилка на шхуна, потънала в езерото Ери през 1882 година. Просторната зала беше облицована с тикова ламперия, тюркоазен килим покриваше пода, а полицата над камината беше от викторианската епоха. На стените висяха картини с рисунки на исторически морски битки в Съединените щати. Най-големите опасения на Пит се сбъднаха, когато другите двама мъже станаха от столовете, за да го поздравят.

Сандекър остана на мястото си, докато ги представяше.

— Дърк, предполагам, че помниш тези господа.

Първо се ръкува с Пит високият рус мъж със сини очи.

— Радвам се да те видя, Дърк. Не сме се виждали… има-няма две години, нали?

Пит стисна ръката на Уилбър Хил, директора на ЦРУ.

— Близо три.

После към Пит пристъпи Чарлс Дейвис, специалният помощник на ФБР. Беше най-висок от всички присъстващи — над метър и деветдесет — и Пит винаги го оприличаваше на куче с тъжни очи, наведени в търсене на чинийката си с храна.

— Последния път се видяхме по повод случая с китайските емигранти.

— Много добре си спомням — отвърна сърдечно Пит.

Докато възстановяваха стари спомени, в залата влязоха Йегър и Ал.

— Е, май вече всички сме на линия — отбеляза Сандекър. — Да започваме ли?

Йегър започна да раздава на всекиго папка със снимки на потъналия „Емърълд долфин“, направени от подводните камери.

— Докато ги разглеждате, господа, ще пусна видеокасетофона.

Огромен тристранен монитор беше спуснат от скрит отвор в тавана. Йегър натисна бутоните на устройството за далечно командване и изображенията, заснети от видеокамерите на „Сий слут“, започнаха да се редуват в три измерения на екраните. Лежащият на морското дъно потънал кораб изглеждаше призрачен и величествен. Трудно беше да се повярва, че един толкова красив кораб можеше да бъде унищожен до такава степен.

Докато подводният апарат се движеше покрай корпуса на потъналия кораб, Пит разказваше:

— Останките лежат върху гладък склон на падината Тонга, на дълбочина шест хиляди двайсет и седем метра. Корпусът е разцепен на три и заедно с отломките заема площ от малко над два квадратни километра. Кърмата и парче от средната секция на корпуса се намират на четиристотин метра от предната основна секция. Именно там бе съсредоточено нашето търсене. Отначало мислехме, че лайнерът се е разцепил при удара му в дъното, но ако се вгледате добре, ще видите, че ръбовете на откъснатите парчета от корпуса са извити навън, от което става ясно, че корпусът е бил взривен на няколко места под водолинията, докато е бил взет на буксир от влекача на „Куест марин“. Смело можем да предположим, че вътрешната му структура, отслабена от поредицата синхронизирани детонации, се е разцепила по пътя му към дъното.

— Възможно ли е корпусът да е бил взривен от резервоарите с гориво, пламнали вследствие на пожара, докато е бил на буксир? — попита Дейвис.

Очите на Уилбър Хил се отместиха от снимките към изображенията на монитора.

— Имам доста голям опит в разследването на взривове от терористични бомби и мога твърдо да заявя, че Дърк е прав. Дъното на „Емърълд долфин“ не е било взривено от един съсредоточен взрив. Както показват снимките и изображенията, корпусът е бил взривен на няколко места, както се вижда и от изметнатите навън листове от външната обшивка. Освен това по всичко личи, че взривните устройства са били разположени на еднакво разстояние едно от друго — сигурен знак, че разрушението е било добре обмислено и изпълнено.

— С каква цел? — попита Дейвис. — Защо някой ще си прави целия този труд, за да потопява вече опожарен корпус? Или по-точно кой? На борда не е останал жив човек, когато е бил взет на буксир.

— Не е точно така — намеси се Гън. — Капитанът на влекача… — той замълча, за да хвърли поглед на записките в бележника си — името му е Джак Макдърмот, е съобщил, че е издърпал от водата един от офицерите на туристическия кораб веднага след като корабът е потънал.

По лицето на Дейвис се изписа скептичен израз.

— Как тъй е оцелял от пожара?

— Уместен въпрос — каза Гън, потупвайки с писалката бележника си. — Макдърмот също не е могъл да си обясни този факт. Казал, че мъжът се е държал така, сякаш е бил в шок до пристигането им в Уелингтън. После се измъкнал от кораба, без да бъде разпитан, и изчезнал безследно.

— Описал ли го е как изглежда? — попита Дейвис.

— Само че бил чернокож.

Сандекър не поиска разрешение от присъстващите да пуши. НЮМА беше негова територия и той запали една от легендарните си огромни пури, които много ценеше и от които никога не предлагаше, дори и на най-близките си приятели. Той изпусна кълбо дим към тавана и заговори бавно:

— Първостепенният извод в случая е, че „Емърълд долфин“ е бил потопен умишлено, за да бъдат заличени всички следи от пожара при разследване от страна на застрахователните компании. Потопяването е само за прикритие. Поне на мен ми изглежда така.

Дейвис го погледна и каза:

— Ако теорията ви е правилна, адмирале, то тя води до ужасната вероятност пожарът да е бил умишлен. Аз не мога да открия никакъв мотив, дори и на терористи, да се разруши туристически лайнер, заедно с две хиляди пътници и екипаж. Особено след като никоя терористична група не е поела отговорността, нито пък има заподозрени.

— Съзнавам, че тази мисъл е трудна за възприемане — отвърна Сандекър. — Но щом фактите сочат натам, значи натам ще вървим и ние.

— Какви факти? — не отстъпваше Дейвис. — Ще бъде невъзможно да се открият доказателства, че пожарът е бил причинен от човешка ръка, а не от авария в корабните системи.

— От разказите на оцелелите от лайнера офицери се разбира, че всички корабни системи са спрели да работят — вметна Руди Гън. — Те споделят, че са били силно обезпокоени, докато са наблюдавали как пожарът бушува, а те не са имали с какво да го потушат. Става дума за дванайсет различни системи плюс резервните. Каква е вероятността всички те да са се повредили едновременно?

— Почти колкото на колоездач, печелещ „Индианаполис 500“ — вметна Джордино цинично.

— Склонен съм да вярвам, че Дърк и Ал ни дават доказателства, че пожарът е бил умишлен — обади се Йегър.

Всички отправиха погледи към него в очакване да продължи, но Пит го изпревари.

— Нима лабораторията ни е разпознала материята, която донесохме толкова скоро?

— Хората работиха до малките часове на нощта — отвърна победоносно Йегър.

— За какво става дума? — попита Хил.

— За субстанция, която намерихме, докато претърсвахме с подводен апарат корабните останки — поясни Джордино. — Натъкнахме се на нея в района на параклиса, където според съобщението е пламнал пожарът и донесохме образец.

— Няма да ви отегчавам с лекция за това как се разпадат елементите — продължи Йегър, — но учените от НЮМА разпознаха в него силно запалим материал, известен като пироторч 600. Веднъж бъде ли възпламенен, почти е невъзможно да бъде угасен. Той е толкова неустойчив, че дори военните не го докосват.

Йегър се наслади на израженията на мъжете около масата.

Пит се пресегна и разтърси ръката на Джордино.

— Моите поздравления, партньоре.

Джордино се захили гордо.

— Май краткото ни пътешествие с „Ъбис навигейтър“ ни възнагради.

— Жалко, че Мисти не е тук, за да чуе новината.

— Коя е Мисти? — попита Дейвис.

— Мисти Греъм е морска биоложка — уточни Пит, — която беше на борда на „Дийп инкаунтър“. Тя придружи Ал и мен в подводния апарат до корабните останки.

Сандекър нехайно изтръска пепелта от пурата си в голям месингов пепелник.

— Струва ми се, че онова, което мислехме за опустошителна трагедия, се превърна в отвратително престъпление… — Той замълча и по лицето му се изписа израз на гняв.

Джордино беше извадил от малкото си джобче същата като неговата пура и я запалваше.

— Та за какво говореше? — подтикна го припряно Хил, който нямаше представа за задкулисната игра между Сандекър и Джордино и техните пури. Сандекър беше почти сигурен, че Джордино краде от пурите му, но не можеше да го докаже. Когато и да ги преброеше, никога не липсваше някоя. Изобщо не предполагаше, че Джордино тайно купуваше пурите си от същия източник в Никарагуа.

— Говорех — продължи Сандекър, хвърляйки кръвнишки поглед към Джордино, — че имаме в ръцете си грозно престъпление — и отмести поглед към Хил и Дейвис. — Надявам се, господа, че вие и вашите управления ще предприемат незабавно задълбочено разследване на това зверство и ще изправите пред съда виновниците.

— Сега, след като вече знаем, че става дума за престъпление — каза Дейвис, — вярвам, че с общи усилия ще намерим отговорите.

— Можете да започнете с отвличането на „Дийп инкаунтър“ — предложи Пит. — Аз не тая никакво съмнение, че има връзка.

— Четох кратко изложение на случая — вметна Хил. — Ти и Ал сте проявили голяма храброст в спасението на плавателния съд и сразяването на пиратите.

— Те не бяха пирати в общоприетия смисъл, а по-скоро наемни убийци.

Хил не хареса определението.

— Какво основание са имали да откраднат кораб на НЮМА?

— Това едва ли може да се нарече кражба — отвърна язвително Пит. — Те възнамеряваха да потопят кораба и да убият всички мъже и жени на борда, общо петдесет души. Трябва ви основание ли? Ами те ни попречиха да извършим дълбоководно проучване на останките от лайнера. Страхували са се да не би да открием нещо.

Гън попита със замислено изражение:

— Кой ли може да е отговорен за такова злодеяние?

— Не е лошо да започнете с корпорацията „Цербер“ — каза Йегър, поглеждайки към Пит.

— Глупости! — изсумтя Дейвис. — Една от нашите най-уважавани компании да се забърка с убийството на повече от две хиляди души? Невъзможно. Представяте ли си „Дженеръл мотърс“, „Иксън“ или „Майкрософт“ да вършат престъпления от рода на масово убийство? Лично аз — не!

— Напълно съм съгласен с теб — обади се Сандекър. — Но „Цербер“ едва ли има бели като сняг ръце. Те са свързани със сделки от сенчестия бизнес.

— И са били разпитвани от конгресните комисии по няколко повода — добави Гън.

Сандекър се усмихна.

— Доста му е трудно на Конгреса да смъмри компания, която финансира на всички избори и двете политически партии.

Дейвис поклати глава.

— Аз бих поискал неопровержимо доказателство, преди да ме подмамите да разследвам „Цербер“.

Пит забеляза блясъка в очите на Йегър, когато последният заговори:

— Ще ви помогне ли, ако ви кажа, че учените от химическото подразделение са създали пироторч 600?

— Не можете да сте сигурен в това — отвърна Дейвис с глас, изпълнен със съмнение.

— Няма друга държава в света, която да е на път да размножи реквизитите си, съдържащи пироторч 600.

Дейвис не се забави с отговора си.

— Вероятно материалът е бил откраднат. Всеки би могъл да се сдобие с него.

— Е, поне ФБР има откъде да започне — каза Сандекър на агента от ФБР, после запита Хил: — А ЦРУ?

— Мисля, че преди всичко трябва да изпратим спасителна експедиция до останките от пиратския кораб и да видим какво ще ни покажат те.

— Възможно ли е НЮМА да помогне на този проект? — поинтересува се Пит.

— Не, благодаря — отвърна Хил. — Ние работим с една частна фирма по подводни разследвания.

— Тъй да бъде — заяви Сандекър между две изпуснати кълба дим от пурата си. — Ако ви потрябва помощ от НЮМА, само се обадете, ние ще ви съдействаме напълно.

— Бих искал разрешението ти наши хора да разпитат екипажа на „Дийп инкаунтър“ — каза Дейвис.

— Имаш го — съгласи се Сандекър без колебание. — Нещо друго?

— Един въпрос — обади се Хил. — Кой е собственикът на „Емърълд долфин“?

— Той плаваше под английска регистрация — поясни Гън, — но е собственост на туристически линии „Блу сийз“, компания със седалище в Англия, но притежавана предимно от американски акционери.

Хил се усмихна едва-едва на Дейвис.

— Както вътрешен, така и международен акт на терор. Изглежда, че нашите две управления ще трябва да обединят усилия.

Дейвис и Хил си тръгнаха заедно. След като вратата се затвори след тях, Сандекър седна отново и присви очи дотолкова, че от тях не се виждаше нищо, освен гневни пламъчета.

— Щом като и двете престъпления са извършени на вода, няма начин НЮМА да остане далече от разследването. Ние ще поемем по свой път, без да разклащаме лодките на ЦРУ и ФБР. — Той отмести поглед към Пит и Джордино. — Вие двамата си вземете три дни отпуск и си починете. После се залавяйте на работа.

Пит погледна Сандекър право в очите, после останалите край масата.

— Откъде да започнем?

— Планът ми ще е готов, като се явите отново на работа. Междувременно Руди, Хирам и аз ще съберем всички възможни данни.

— Как смятате да се поотпуснете? — Гън зададе въпроса си едновременно на Пит и Джордино.

— Преди да тръгна за Тихия океан, си купих десетметров ветроход, който държа в един яхтклуб край Анаполис. Смятам да подбера две дами и да поплавам по залива Чесапийк.

Гън се обърна към Пит.

— А ти?

— Аз ли? — сви рамене Пит. — Утре отивам на авиошоу.

23.

Едва ли можеше да има по-хубав ден от този за въздушното шоу и за разходката на децата с увредено здраве. Над десет хиляди души се бяха събрали под кобалтовосиньото безоблачно небе. Лек бриз подухваше от Атлантическия океан и разхлаждаше високите летни температури.

„Джийн Тейлър“ беше частно летище насред жилищен район, чиито жители до един притежаваха самолети. Улиците бяха направени така, че семействата да могат да рулират самолета си от къщи до пистата и обратно. За разлика от повечето летищни площадки земята непосредствено около пистата беше покрита с малки храсти, насаждения от жив плет и цветни лехи. Акри земя опасваха по-голямата част от настилката за паркинги на автомобили и за пикници. Хората можеха да се събират на затревените площи, за да наблюдават как самолетите и техните пилоти правят акробатически номера във въздуха, или да се разхождат между старинните самолети, изложени за показ в единия край на пистата.

Децата с физически увреждания бяха доведени от семейства, училища и болници от четири щата. Не липсваха доброволци, които да ги водят да разгледат изложените самолети. Беше емоционално събитие и всеки се чувстваше горд, че е част от него.

Кели беше под огромно напрежение и съзнаваше, че кръвното й налягане се е вдигнало до пределната граница. До този момент всичко вървеше гладко, без спънки, без проблеми, доброволците бяха невероятно услужливи. Собствениците и пилотите на деветдесетте самолета с охота бяха отделили от времето си и участваха на собствени разноски. С нескрита охота те разрешаваха на децата да се настанят в пилотските кабини, докато им разказваха историята на самолетите си.

Но самолетът, на който разчиташе Кели, транспортният самолет, който трябваше да качва децата на групи и да прави с тях обиколка над небостъргачите на Манхатън, го нямаше. Тя беше на път да оповести неприятната вест, когато близката й приятелка и помощничка Мери Конроу се доближи до нея.

— Съжалявам — рече тя съчувствено, — знам колко разчиташе на онзи човек.

— Не мога да повярвам, че Дърк дори не ми се обади да ме уведоми, че не е могъл да уреди самолет — измърмори унило Кели.

Мери беше много хубава жена, около трийсет и пет годишна, винаги спретнато и модно облечена. Къдравата й коса с цвят на жълти есенни листа се развяваше дълга до раменете. Големите й светлозелени очи гледаха света самоуверено и подчертаваха високите скули и заострената й брадичка. Тя понечи да добави нещо, но вместо това засенчи очи и посочи към небето.

— Какво лети там от юг?

Кели вдигна поглед нагоре.

— Не мога да го различа.

— Прилича ми на стар транспортен самолет! — възкликна възбудено Мери. — Ами да, човекът ти пристига!

Кели се изпълни с огромно облекчение, сърцебиенето й се ускори.

— Сигурно е той! — извика тя. — Дърк не ме разочарова!

Децата и останалите присъстващи също вдигнаха глави и впериха погледи в странния на вид стар самолет, който летеше тромаво към тях, само на неколкостотин метра над дърветата около летището, със скорост не повече от сто и двайсет километра в час. Този самолет, наричан гальовно Тенекиената гъска именно заради тромавия си на вид полет, се считаше за най-успешния търговски въздушен лайнер за времето си.

Тримоторниците 5-АТ бяха построени от компанията „Форд мотор“ в началото на хиляда деветстотин и трийсетте години и притежаваният от Пит беше един от малкото останали, които можеха да се видят в музеите или в частни колекции. Повечето имаха опознавателни знаци с определени форми и цветове, по които се установяваше принадлежността им към дадена страна. Пит бе запазил чисто сребристия цвят върху алуминиевите криле и фюзелажа, регистрационния номер и логото на „Форд“.

Тъй като в момента това беше единственият самолет във въздуха, събраните хора и пилотите застанаха на място и наблюдаваха как легендарният самолет направи вираж и зае положение за кацане. Витлата на моторите му проблясваха на слънцето и разсичаха шумно въздуха.

Два мотора висяха от крилете, а третият стърчеше от носа на фюзелажа. Дългите дебели криле създаваха впечатлението, че са в състояние да повдигнат двойно по-масивен самолет. В челното V-образно стъкло имаше нещо комично, но страничните прозорци бяха широки и предоставяха на пилотите предостатъчна видимост. Неостаряващата машина като че ли застина неподвижно за миг във въздуха също като истинска гъска, преди да докосне водата. После много бавно тя стъпи на земята, огромните гуми на колесника „захапаха“ асфалта, изпускайки леки облачета бял дим и едва чуто свирене.

Един доброволец подкара по пистата възстановен джип от Втората световна война и помаха на тримоторника да го следва към определеното му за паркиране място в края на редицата от стари самолети. Пит зарулира между един триплан „Фокер“ DR.1 от Първата световна война, боядисан в яркочервено като славния самолет на барон фон Рихтхофен, и един син самолет амфибия „Сикорски“ S-38 от 1932 година, който можеше да каца и на вода, и на суша.

Кели и Мери Конроу стигнаха до самолета с частна кола за екскурзионни обиколки „Кадилак“ от 1918 година, шофирана от собственика й. Двете слязоха и изчакаха двулопатните витла да спрат да се въртят. Минута по-късно пътническата врата се отвори и оттам се подаде Пит. Той спусна стълба и слезе на земята.

— Ти?! — ахна Кели. — Не ми каза, че самолетът е твой.

— Исках да те изненадам — засмя се той дяволито. — Прости ми за закъснението, но попаднах на силен насрещен вятър на тръгване от Вашингтон — каза той и отмести поглед към Мери. — Здравейте.

— О, извинявай — сети се да ги запознае Кели. — Това е най-добрата ми приятелка Мери Конроу. Тя е помощник-председател на мероприятието. А това е…

— Да, разбрах. Въпросният Дърк Пит, за когото ми проглуши ушите. — Мери измери с поглед Пит и мигом бе пленена от зелените му очи. — Приятно ми е да се запознаем — смънка тя.

— Удоволствието е мое.

— Децата изпаднаха във възторг, че ще летят с твоя самолет — каза Кели. — Само за това говорят, откакто те видяха да пристигаш. Ние сме готови да ги подредим в опашка за полетите.

Пит погледна към събиращите се за случая деца с физически увреждания, много от които бяха в инвалидни колички.

— Колко от тях искат да се качат? Самолетът побира само петнайсет пътника.

— Имаме около шейсет деца — отвърна Мери. — Това прави шест тура.

Пит се усмихна.

— Само че щом ще превозвам пътници, ще ми трябва втори пилот. Приятелят ми Ал Джордино обаче не можа да дойде.

— Няма проблем — увери го Кели. — Мери е пилот в „Конкуест еърлайнс“.

— Колко време?

— Дванайсет години на седем-трийсет и седем на седем-шейсет и седем.

— А колко летателни часа имате с витлови самолети?

— Доста над хиляда.

Пит кимна.

— Добре, качвайте се и ще ви дам плана на полета.

Лицето на Мери грейна като на дете в коледно утро.

— Това, че ще управлявам тримоторен „Форд“, ще накара всички мои познати пилоти да позеленеят от завист.

След като се настаниха на седалките и закопчаха коланите си, Пит запозна Мери с приборите за управление. Командното табло беше самата простота. Няколко задължителни превключвателя и малко повече от десет основни прибора, разположени стратегически върху широко черно табло във формата на пирамида. Само приборите за носовия мотор бяха вградени в таблото. Колкото и странно да изглеждаше, тахометърът, манометърът и термометърът за маслото за двата извънбордови мотора бяха монтирани върху отделни подпори.

Трите ръчки за подаване на горивната смес се намираха между седалките. Щурвалите за елероните имаха дървени ръкохватки — сякаш бяха взети от стари автомобили. Хенри Форд, който е пестял всеки дайм, е настоял компанията му да използва съществуващите вече кормила на автомобилите „Форд“, модел Т. Големият спирачен лост, който се движеше наляво и надясно, за да направлява самолета, когато е на земята, също се издигаше между седалките на пилота и на втория пилот.

Пит включи моторите и ги загледа как се тресат и вибрират в съзвучие с поредица от пукане и „кашляне“, преди цилиндрите да заработят с равномерно тупкане. Тогава той зарулира към края на пистата. Обясни на Мери начина на излитане и кацане, след което й предаде управлението, като й напомни, че управлява стар самолет с опашно колело, а не реактивен самолет.

Мери бързо схвана особеностите при управлението на седемдесет и две годишния самолет. Пит й показа как самолетът може да блокира при скорост сто километра в час, да лети без усилие с два мотора и пак да има достатъчно мощност за кацане само с един мотор.

— Струва ми се странно — надвика тя шума от тройното изпускане на изгорели газове, — като гледам открити мотори, без никакви кожуси.

— Те са направени така, че да издържат на атмосферните влияния.

— Каква е историята му?

— Построен е през 1921 от „Стаут метъл еърплейн къмпъни“ — започна Пит, — която е подразделение на „Форд мотор къмпъни“. Форд построил сто деветдесет и шест такива — първите изцяло метални самолети в Съединените щати. Този е сто петдесет и осмият от поредицата. Около осемнайсет от тях все още съществуват, а три все още летят. Този започва да лети за „Трансконтинентал еър транспорт“, която по-късно се преименува в „ТУА“. Обслужвал е линията Ню Йорк-Чикаго и е превозвал много знаменитости за времето си като Чарлс Линдбърг, Амелия Еърхарт, Глория Суансон, сър Дъглас Феърбанкс, Мери Питфорд. Франклин Рузвелт го наел, за да отиде на Конгреса на демократите в Чикаго. Всеки, който е бил „някой“ в ония дни, го е ползвал. По-удобен и приятен въздушен превоз тогава не е имало. Тримоторният форд е бил първият самолет с отделение за почивка и обслужване от стюардеса. Може и да не съзнаваш, но седиш в самолет, открил съвременната търговска авиация. Той е първият цар на небето.

— Има много интересна история.

— Когато през 1934 година е произведен „Дъглас“ DC-3, „Благонадеждното старче“, както бе прякорът му през кариерата му, е изваден от употреба. През следващите години той обслужва пътници в Мексико. Най-неочаквано, през 1942 година, се появява на филипинския остров Лузон, откъдето евакуира голяма група наши войници в Австралия. След това изчезва в мъглите на времето. По-късно се появява в Исландия като собственост на самолетен механик, който превозвал продоволствия за отдалечени ферми и градове. Аз го купих през 1987 година и го закарах във Вашингтон, където го дадох да бъде старателно реставриран.

— Какви са му техническите характеристики?

— Три мотора „Прат и Уитни“ с мощност четиристотин и петдесет конски сили — отвърна Пит. — Носи на борда си гориво, достатъчно за далечина на полета от осемстотин и осемдесет километра, при крейсерска скорост от сто и осемдесет километра в час. Ако бъде насилен, може да достигне и скорост двеста километра в час. Способен е да се издигне на височина триста трийсет и пет метра за една минута и да достигне таван от пет хиляди и двеста метра. Има разпереност от двайсет и три метра и дължина петнайсет метра. Нещо да съм пропуснал?

— Беше доста изчерпателно — отбеляза Мери.

— Той е изцяло ваш — каза Пит и вдигна ръце от приборното табло. — Това е машина, управлявана само с ръце, всяка секунда.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Мери и напрегна мускули, за да завърти щурвала и да задвижва огромните елерони. След няколко минути на виражи и кръгове тя се приготви за кацане.

Пит я наблюдаваше как се приземи и докосна земята с възможно най-леко тупване, преди да допре и опашното колело до асфалта.

— Много добре — похвали я той. — Направихте го като опитен професионалист на тримоторник.

— Благодаря ви, сър — засмя се тя от удоволствие.

След като тримоторният самолет беше паркиран, децата започнаха да се качват. Повечето трябваше да бъдат повдигани през вратата от доброволци в ръцете на Пит, който ги занасяше на седалките и закопчаваше предпазните колани. Като виждаше как по-сериозно увредените деца показват такава смелост и хумор, въпреки физическите им недъзи, Пит се трогна дълбоко. Кели пое цялата грижа за децата, като ги развеселяваше с шеги и се смееше заедно с тях. След излитането тя им посочваше небостъргачите на Манхатън от въздуха, докато Пит прелиташе над река Хъдсън към града.

Старият самолет беше много удобен за разглеждане на града от въздуха. Ниската скорост и големите квадратни прозорци на фюзелажа предоставяха безпрепятствен панорамен изглед. Децата седяха в старите плетени седалки с възглавници и бъбреха възбудено при вида на градските сгради, които се издигаха срещу тях.

Пит направи три обиколки и докато след приземяването чакаше самолетът да бъде дозареден, отиде да се възхити отблизо на триплощника „Фокер“ от Първата световна война, паркиран до неговия тримоторен самолет. По време на войната фокерът е бил бичът на съюзническите въздушни служби, управляван от немските асове Рихтхофен, Вернер Фос и Херман Гьоринг. Фон Рихтхофен твърдял, че се „изкатервал“ с него като маймуна и маневрирал като дявол.

Пит разглеждаше оръдията, монтирани върху кожуха на моторите, когато един мъж в старомодни авиаторски дрехи се приближи и го заговори.

— Какво ще кажете за него?

Пит се обърна и погледна в маслиненочерните очи на тъмнокож мъж с характерните за египтянин черти на лицето. От него лъхаше известно високомерие. Беше висок и стоеше изправен точно като военен, както го оприличи Пит. Погледът му беше твърд и сякаш гледаше винаги само напред, без да го мести наляво или надясно.

Двамата мъже се огледаха един друг за миг, установявайки, че са еднакви на ръст и тегло. Най-накрая Пит отговори:

— Винаги ме изненадва фактът, че на снимки старите изтребители изглеждат малки, а като застана до тях, са толкова големи. — После посочи двете картечници, поставени зад витлото. — Доколкото разбирам, са истински.

Мъжът кимна.

— Оригинални „Спандау“, 7.92-милиметрови.

— А патронните ленти? Те са пълни.

— Само за да създават по-голяма достоверност за зрителите — отвърна тъмнокожият. — За времето си той е бил великолепна машина убиец. Приятно ми е да си възстановявам спомените. — Мъжът свали авиаторската си ръкавица, наподобяваща рицарска, и протегна ръка към Пит. — Казвам се Конгър Ранд, собственик на самолета. А вие сте пилотът на тримоторника, нали?

— Да. — Пит изпита странно чувство, че мъжът го познава. — Името ми е Дърк Пит.

— Знам. Работите в НЮМА.

— Срещали ли сме се и преди?

— Не, но имаме общи познати.

Преди Пит да отвърне нещо, Кели се провикна:

— Готови сме за последната обиколка.

Пит се обърна, за да каже на пилота на „Фокер“, че трябва да тръгва, но последният бързо се завъртя на пети и изчезна от поглед зад самолета си.

Резервоарите за гориво бяха затворени и веднага щом автоцистерната се отдалечи, на тримоторния самолет се качи последната група деца за разходка над града. Пит остави управлението на Мери, а той отиде при децата, за да разговаря с тях и да им покаже Статуята на свободата и остров Елис от височина триста метра. След това се върна в пилотската кабина и пое управлението, насочвайки самолета над река Ийст и моста Бруклин.

Поради високата температура навън Пит отвори страничния си прозорец и остави въздуха да нахлуе в кабината. Ако на борда нямаше деца, той сигурно щеше да се изкуши да мине под стария достопочтен мост, но това щеше да му коства правото да управлява самолет. Няма да е разумно, прецени трезво той.

Вниманието му бе привлечено от една сянка, която се появи малко над самолета му.

— Имаме си компания — каза Мери, чувайки как децата в пътническата кабина започнаха да викат от радостна възбуда.

Пит вдигна поглед и видя яркочервено петно на фона на синьото небе. Пилотът на червения триплан „Фокер“ му помаха от кабината си, на не повече от петдесет метра от него. Мъжът беше с кожено боне и авиаторски очила с копринена лента, която се спускаше от темето му. Старият фокер беше толкова близо, че Пит видя как зъбите на пилота проблеснаха, когато той се усмихна широко, но някак зловещо. Тъкмо се накани да му помаха в отговор, когато старият самолет рязко промени курса си и се отдалечи.

Пит го проследи с поглед. Червеният триплан извърши лупинг и неочаквано се спусна отново към тримоторния форд, насочвайки се под ъгъл откъм предната му лява страна.

— Какви ги върши този безумец? — попита Мери. — Той не бива да прави акробатични номера над града.

Въпросът й получи отговор, когато две светлини като от лазер присветнаха от дулата на двете картечници „Спандау“. За миг Мери си помисли, че това е част от изпълнение на фигура от висшия пилотаж. Но после челното стъкло се пръсна на малки парченца, а веднага след това бликна гориво и моторът пред пилотската кабина избълва кълбо дим.

24.

Пит почувства опасността, преди да се посипе градушката от куршуми. Той мигом направи 360-градусов завой и видя, че фокерът, който продължи да лети под и вляво от него, също направи вираж и се върна за нова атака. Той затвори дроселите докрай, с надеждата да се изплъзне. Но напразно. Ако и трите му мотора бяха в изправност, Пит щеше да накара фокера и побъркания му пилот здравата да се изпотят. Максималната скорост на тримоторника беше с близо петдесет километра в час по-висока от тази на стария изтребител. Но сега, след като загуби единия си мотор, предимството в скоростта му бе отнето от ловката маневреност на фокера.

Дим излизаше от изпускателните тръби на централния мотор и беше само въпрос на секунди, преди той да се подпали. Пит се пресегна между краката си и върна до нулево положение превключвателя за гориво, после изключи и централния мотор и видя как лопатите му спряха в хоризонтално положение.

Лицето на Мери беше зачервено от пълно объркване.

— Но той стреля в нас! — ахна от ужас тя.

— И не си прави труда да ме питаш защо — избухна Пит.

На вратата на кабината се появи Кели.

— Защо ни подмяташ така из небето? — скастри го тя гневно. — Плашиш децата. — После, като видя димящия мотор, разбитото предно стъкло и почувства нахлуващия въздух, се стресна и попита: — Какво става?

— Нападнати сме от лунатик.

— Той стреля в нас с истински куршуми — добави на висок глас Мери, прикривайки с ръка лицето си от силното въздушно течение.

— Но на борда има деца — възрази Кели.

— Той го знае много добре, но явно не го е грижа. Върви отзад и успокой децата. Накарай ги да си мислят, че това е игра, накарай ги да пеят, прави каквото и да е, само и само да ги разсейваш да не усетят опасността. — Пит обърна леко глава към Мери и й кимна окуражително. — Вземи микрофона за радиовръзка и изпрати „Мейдей“. Съобщи за положението ни на всекиго, който отговори.

— Може ли някой да помогне?

— Не и навреме.

— Тогава какво ще правиш?

Пит видя как червеният фокер направи завой за поредна атака срещу тримоторния самолет.

— Ще опазя всички живи, стига да мога.

Кели и Мери се възхитиха на непоколебимото му спокойствие и твърда решимост. Мери започна да крещи „Мейдей“ в микрофона, а Кели се втурна обратно в пътническата кабина.

Пит огледа небето, търсейки да мерне облаци, зад които да се скрие, но малкото, които плуваха в небето, се намираха на няколко километра от него и на цели шест хиляди метра над земята — с близо хиляда метра над тавана на тримоторния самолет. Нямаше облаци, зад които да се скрие, нито място, където да избяга. Старият транспортен самолет беше беззащитен като агънце, дебнато от вълк в пасбище. Защо пилотът, с когото бе разговарял преди малко, вършеше това? Съзнанието на Пит кипеше от въпроси, но прости отговори нямаше.

Той можеше да опита да приводни самолета в река Ийст. Ако го направеше, нямаше да повреди машината, нито да нарани децата и ако самолетът се задържеше на повърхността достатъчно дълго, те можеха да излязат от него невредими. Мисълта дойде бързо, но веднага бе отхвърлена. С неприбираемия си колесник вероятността за несполучливо приводняване беше голяма, а и той не можеше да е сигурен, че лудият пилот на фокера няма да обстрелва безпомощните пътници, ако не са се наранили при приводняването. Щом оня възнамеряваше да ги свали във въздуха, продължи да разсъждава Пит, каква беше гаранцията, че няма да стори същото и на вода.

Пит взе решение и обърна самолета по курс към моста Бруклин.

Червеният фокер го последва. Пит намали притока на гориво към двата работещи мотора и позволи на нападателя да се приближи. За разлика от съвременните реактивни изтребители с ракети, които можеха да свалят вражески самолет от близо два километра, асовете от Първата световна война откриваха огън едва на по-малко от стотина метра. Пит разчиташе пилотът на фокера да изчака до последната минута, преди да стреля в тримоторника.

Като в историческите дни на Западния фронт, предупрежденията на съюзническите пилоти важаха и за случая. Пит си спомни едно от тях: „Внимавай за шваба откъм слънцето“. Сега то беше точно толкова приложимо, както и тогава. Пилотът повдигна носа на фокера си почти вертикално, сякаш го овеси на витлата му, после го заби надолу в плитко пикиране извън слънчевия диск. Доближавайки се на стотина метра, той откри стрелба и се спусна към тримоторния самолет. Куршумите се забиваха в алуминиевите листи на дясното крило зад мотора. Но времето беше прекалено кратко — двете картечници избълваха огън за по-малко от две секунди, преди Пит да предприеме почти вертикално пикиране.

Самолетът заби нос към реката, следван непосредствено зад опашката от фокера, който обаче прекъсна стрелбата, за да се прицели отново. Пит продължи надолу дотогава, докато хората, разхождащи се по двата бряга, струпалите се на горната палуба пътници на увеселително корабче и на пожарникарите на борда на минаващ пожарен кораб, не помислиха, че самолетът ще се разбие във водата. Но в последната минута той върна назад лоста за управление и насочи тримоторника по курс, който щеше да го прекара право под Бруклинския мост.

Известният мост се извисяваше срещу него като гигантска паяжина със своя лабиринт от подпорни въжета. По завършеното през 1883 година съоръжение минаваха над 150 000 коли, 2000 велосипедисти и 303 пешеходци на ден. Сега движението по него спря и хората, подали глави от колите си, зяпаха гледката от двата стари самолета, които препускаха към отвора му. Пешеходците и велосипедистите на дървения тротоар, издигнат над автомобилното платно, също се заковаха на място, после се втурнаха към парапетите. Никой не можеше да повярва, че изтребител от Първата световна война наистина обстрелва стар тримоторен самолет.

— О, боже! — промълви Мери. — Няма да минеш под моста, нали?

— Само стой и гледай — отвърна самонадеяно Пит.

Той почти не обърна внимание на кулите, извисяващи се на осемдесет и три метра във въздуха. Бързо изчисли наум разстоянието между автомобилното платно на моста и водата на 46 метра, което в действителност беше 41 метра. С дим, струящ от централния мотор, самолетът мина светкавично под моста и излезе на открито, прелитайки над един тласкач, бутащ два шлепа.

Възбудени, че виждат как мостът минава над тях, децата помислиха, че това влиза във въздушната обиколка. Кели ги накара да запеят. Без да съзнават смъртната опасност на положението, те подхванаха песен.

Авиодиспечерите на „Ла Гуардия“, „Кенеди“ и по-малките летища наоколо получиха сигнала за бедствие, изпратен от Мери, а полицейските радиостанции бяха залети от съобщения за въздушната битка.

— Получих мейдей от жена в стар тримоторен форд от онова аерошоу. Тя казва, че са нападнати от стар изтребител от Първата световна.

Главният авиодиспечер се разсмя.

— Да бе, а пък марсианци кацат на Статуята на свободата!

— Трябва да има нещо нередно. Получавам полицейски обаждания за червен триплощник, преследващ тримоторен самолет под Бруклинския мост, и единият му мотор димял.

Хуморът бързо изчезна.

— Знаеш ли дали транспортният самолет е с пътници на борда?

— Полицията съобщава, че в него има петнайсет деца с физически увреждания. — Мъжът замълча и след малко добави с колебание в гласа: — Чувам… чувам ги да пеят.

— Пеят?

Авиодиспечерът кимна безмълвно.

Лицето на главния авиодиспечер доби болезнен израз. Той се доближи до редицата от радиолокатори и сложи ръка на рамото на диспечера, наблюдаващ пристигащите самолети.

— Какво имаш за Манхатън?

— Два самолета над река Ийст, но по-големият току-що изчезна от екрана.

— Разбил ли се е?

— Така изглежда.

Очите на главния авиодиспечер помръкнаха.

— Горките деца — измърмори той с тъга.

Пилотът на фокера издигна машината си и прелетя над извитите стоманени въжета на моста само на метри над тях. После продължи напред, за да набере допълнителна скорост и направи завой от 180 градуса, насочвайки се право към тримоторния самолет.

Вместо да чака да бъде обстрелван като консерва с камък, Пит наклони самолета си, като го изправи на върха на лявото си крило, извършвайки възможно най-острия завой, и се отправи право над кейове 11 и 13, прелитайки над Саут стрийт под ъгъл от деветдесет градуса. След като мина на по-малко от шейсет метра над Уолстрийт и над статуята на Джордж Вашингтон, запечатала момента на полагането му на клетва при встъпването му в длъжност, грохотът от изгорелите газове на моторите „Прат и Уитни“ отекна в сградите и раздрънча стъклата на прозорците им. Крилете на самолета минаваха на косъм от фасадите на сградите, докато Пит се стараеше да излезе благополучно от този каньон от стъкло и бетон.

Мери, изпаднала в шок, със струйка кръв, която се стичаше по бузата й, срязана от парче стъкло, промълви:

— Това е лудост.

— Съжалявам — рече равнодушно Пит, — но нямам избор.

Той отмести назад ръчката за управление, като видя напред широка улица, която се оказа по-ниската част на Бродуей. С по няколко метра свободно пространство от двете страни, той направи остър завой и прелетя над известната улица, само на една пресечка от Нюйоркската стокова борса, а след това над църквата „Сейнт Пол“ и над Сити Хол Парк. Полицейски коли, надули сирените си, се опитваха да следват пътя на самолета, но напразно. Те не смогваха да си проправят път през автомобилното движение.

Пилотът на червения фокер изгуби за известно време Пит в джунглата от сгради. Той направи кръг над река Ийст, преди да се издигне на триста метра и да се отправи над долен Манхатън. Той мина над високите кораби в пристанището на Саут стрийт и подаде глава навън от кабината, за да открие отново тримоторния самолет. След малко зърна сребристо отражение от слънцето. Повдигна очилата си над очите и загледа смаян как тримоторникът лети под върховете на сградите на Бродуей.

Пит съзнаваше, че ако червеният фокер го свалеше в пламъци заедно с децата, това щеше да застраши и живота на хората по уличните платна и тротоарите. Надяваше се единствено да продължи да се изплъзва от преследвача си достатъчно дълго, за да спечели преднина и да излезе извън града и да остави червения фокер да се разправя с полицейските хеликоптери. Тъкмо взе твърдо това решение и чу децата да запяват отново.

Изведнъж видя, че настилката долу под самолета му изригна във вид на фонтан от асфалтови парчета. Червеният фокер се бе доближил зад него и бе изстрелял залп от 7.62-милиметрови куршуми. Куршумите бяха пронизали капака на мотора на едно жълто такси и се бяха забили в пощенска кутия на ъгъла на улицата, без обаче да засегнат никого. Отначало Пит помисли, че тримоторникът му се е измъкнал невредим, но след малко почувства, че приборите не се подчиняват на командите му. След бърз поглед му стана ясно, че вертикалното кормило откликва бавно, а хоризонталните кормила изобщо не помръдват. Единствено елероните функционираха нормално. Пит предположи, че куршум е улучил шайбите на кабелите за управление, които минаваха от пилотската кабина до вертикалното и хоризонталните кормила по външната част на фюзелажа.

— Какво има? — попита Мери.

— Последната стрелба засегна хоризонталните кормила. По тази причина не мога да се издигна.

Фокерът вече го застигаше, но видът на сградите, издигащи се над крилата му, разколеба пилота и той изпревари тримоторника и продължи напред, преди картечниците му да нанесат фатални поражения. После се издигна почти вертикално и извърши маневра „Имелман“, за да полети в обратната посока. На Пит веднага му стана ясно, че опонентът му няма да губи време за нанасяне на челен удар. Той предпочиташе да се появи отзад и да нападне откъм голямата опашна част на тримоторника.

— Можеш ли да го държиш под око? — попита той Мери.

— Ако е точно зад нас, не — отвърна тя спокойно, после разхлаби предпазния си колан, за да може да се извърти на седалката си. — Ще се наведа доколкото мога навън и ще наблюдавам опашката ни.

— Добро момиче.

На вратата се появи Кели.

— Децата са невероятни. Справят се чудесно с положението.

— Защото не знаят, че времето ни е назаем.

Пит погледна надолу и предположи, че летят над Гринуич Вилидж. После мина над Юниън Скеуър Парк и видя насреща да се приближава Таймс Скуеър. Знаеше, че театралният район е само на една пресечка вляво от него. Светлините на огромните реклами присветваха, докато минаваше над статуята на Джордж М. Кохан. Той опита да издигне по-високо самолета, но хоризонталните кормила не реагираха. В момента Пит не можеше да направи нищо друго, освен да поддържа курс хоризонтален и право напред. Това положение беше добро, докато Бродуей завиваше леко на запад, но когато започнеше да лъкатуши от 48 улица, близо до Парамаунт Плаза, щеше да изпадне в затруднение. Хоризонталните кормила не помръдваха и той трябваше да натиска педалите с всичка сила, за да може вертикалното кормило да откликне поне малко. Разполагаше само с елероните, но и най-незначителна грешка, най-лекото изместване на щурвала щеше да запрати самолета в някоя сграда. Той беше ограничен да поддържа прав курс над Бродуей, като боравеше само с ръчната газ.

Пит се потеше обилно, а устните му бяха пресъхнали. Отвесните стени на нюйоркските сгради му се струваха толкова близо, че сякаш само да се пресегнеше и щеше да ги докосне. Улицата напред изглеждаше безкрайна и той изпита чувството, че тя се стеснява все повече и повече. Тълпите от хора по тротоарите или пресичащи кръстовищата застиваха онемели на място, като видеха тримоторния самолет да лети насред Бродуей, само на десетина етажа над пътната настилка. Грохотът от двата мотора беше оглушителен и те го чуваха отдалече. Чиновниците, които го гледаха от прозорците, не можеха да повярват на очите си. Всички мислеха, че самолетът всеки момент ще се разбие.

Пит отчаяно се мъчеше да издигне носа, но безрезултатно. Той намали скоростта почти до сто и десет километра в час, само десет километра над пределната граница за загубване на скоростта. Пилотът на червения фокер беше опитен летец. Пит водеше битка, изискваща огромна смелост и безстрашие. Това беше сблъсък на двама мъже с равностойни умения и техника, търпение и издръжливост. Той не се бореше само за собствения си живот, но и за живота на двете жени и петнайсетте деца в самолета. Само бог знаеше колко хора ще загинат, ако самолетът паднеше и се взривеше на някоя от оживените улици на града.

Като виждаха колко са близо сградите до прозорците им, децата като че ли започнаха да чувстват първите пипала на страха, но въпреки това продължаваха да пеят, подтиквани от Кели, която от страх не смееше да погледне през прозореца и да види размазаното петно от прелитащи покрай самолета сгради и лица на смаяни хора зад прозорците им.

От височина триста метра пилотът на фокера погледна надолу към тримоторния самолет, който си проправяше път между магазините и сградите по Бродуей. Той притежаваше търпението на дявол, очакващ душата на почтен човек. Все още не чувстваше необходимост да пикира и обстрелва транспортния самолет. Смяташе, че той всеки момент сам ще се разбие. Наблюдаваше с опиянение как един полицейски хеликоптер се появи и предприе преследване, летейки между форда и фокера, на височина няколко метра над покривите.

Хладнокръвно и точно той измести напред щурвала, насочвайки фокера право към хеликоптера. Полицаят в него, който държеше под око червения самолет, започна да крещи силно и да сочи нагоре на пилота. Хеликоптерът се извъртя, за да посрещне очакваната от тях атака, но личните оръжия на екипажа не можеха да се сравнят със скорострелните картечници, чиито куршуми бълваха от двойните цеви и се забиваха в мотора под ротора. Нападението беше извършено с целенасочена злоба и жестокост. Стрелбата продължи не повече от три секунди. Но тези секунди превърнаха хеликоптера от гладка летателна машина в развалина, която падна върху покрива на една административна сграда.

Няколко души на тротоарите бяха засегнати от горящи отломъци, но като по чудо нямаше сериозно пострадали или убити. Двамата полицаи, които работници по поддръжка на сградата бяха извадили от разбития хеликоптер, се отърваха само със счупени кости.

Беше нечовешко. Нечовешко действие, без никаква полза. Пилотът на фокера можеше да преустанови преследването, след като се увери, че тримоторният форд щеше да се задържи във въздуха само още секунди. Единствената причина да свали полицейския хеликоптер не беше акт на самозащита, а най-хладнокръвно забавление. Той хвърли само бегъл поглед назад към разрухата и поднови преследването на форда.

Пит нямаше представа за катастрофата зад самолета му. Мери, която гледаше назад през страничния си прозорец, видя какво бе станало, но беше онемяла от гледката. Улицата правеше лек завой и Пит се бе съсредоточил да маневрира самолета.

От Кълъмбъс Съркъл Бродуей завиваше наляво. Когато обаче самолетът излезе от дългата бездна от високи сгради, Пит натисна докрай десния педал на щурвала. Върхът на лявото крило мина на по-малко от три метра от високата двайсет и един метра статуя на Христофор Колумб, докато самолетът завиваше над Сентръл Парк Уест и Петдесет и девета улица. Като стигна югозападния вход на Сентръл Парк, той заобиколи паметника на жертвите от бойния кораб „Мейн“ и продължи над парка. Ездачи по конската пътека едва се задържаха на седлата си, когато конете им се надигнаха на задните си крака, подплашени от грохота над главите им.

Хиляди хора, излезли на разходка в парка в топлия летен следобед, вдигнаха глави и загледаха изумени разиграващата се във въздуха драма. Полицейски коли от всички краища на града се струпаха в парка с виещи сирени. Още полицейски хеликоптери проникнаха в парка откъм Пето авеню, придружени от ескадрон хеликоптери на телевизионни канали.

— Той се връща! — извика Мери. — Намира се на двеста метра над нас и се спуска към опашката ни!

Пит можеше да завие, но нямаше как да набере височина, тъй като елероните му бяха направени на решето от куршумите и не действаха. В ума му се оформи план, план, който щеше да заработи, ако червеният фокер откриеше стрелба и продължеше напред. Той включи средния мотор и подаде гориво. Макар и разнебитен, моторът „се изкашля“ няколко пъти, после зацепи и започна да се върти. Тогава Пит извъртя машината рязко надясно в мига, когато ненормалният му нападател откри огън. Маневрата на Пит го завари неподготвен и двойният поток от куршуми се изля в свободното пространство отляво.

Старият транспортен самолет не можеше да се сравни с маневреността на триплощника, с който бяха летели с огромен успех най-добрите пилоти на империалистическа Германия преди осемдесет години. Сегашният му пилот бързо навакса и Пит усети ударите на куршумите, забиващи се в горното крило на самолета и в десния мотор. Пламъци изригнаха в гондолата зад мотора, но цилиндрите му продължиха да тупкат силно. Пит извъртя стария самолет в обратната посока, изчаквайки с безкрайно търпение подходящия момент за атака.

Изведнъж градушка от куршуми се посипа върху пилотската кабина и разби приборното табло. Лудият пилот явно предугаждаше всеки ход на Пит. Мъжът беше хитър, но когато червеният фокер прелетя над разбитото челно стъкло и с грохот продължи напред, дойде ред на Пит да действа.

Той отвори докрай трите дросела. С два действащи мотора скоростта на самолета му се изравняваше с тази на фокера, но с изпускащия кълба дим и гориво централен мотор, който въпреки това работеше, тримоторният самолет подскочи напред като чистокръвен кон на състезание.

Пит, чието лице беше окървавено от парчетата разбито челно стъкло и оплескано с гориво и той едва виждаше от дима, изкрещя с тържествуващо предизвикателство:

— Проклет да си, Червени бароне!

Твърде късно обгърнатата в кожено боне глава в червената пилотска кабина се обърна и видя сребристия форд да пронизва въздуха на пет-шест метра от него. Той извърши рязък завой, бръсвайки го с върховете на крилете си. Погрешен ход. Пит бе предугадил намеренията му. Ако се беше издигнал вертикално, тогава тримоторният самолет щеше да е безпомощен да го последва поради повредените си хоризонтални кормила. Но при деветдесетградусов ъгъл, с трите десни криле, издигащи се към небето, червеният фокер стана уязвим. Един от големите колесници на тримоторния форд се вряза в дървото и платното на горното крило и го раздра на парчета.

Пит имаше време само набързо да зърне пилота, докато фокерът закатапултира бясно в неконтролируема спирала. В израз на безочлива дързост той размахваше юмрук към него. После Пит изгуби от поглед червения самолет, който се вряза в дърветата около Шекспировите градини. Дървеното витло се удари в ствола на огромен бряст и се разцепи на хиляди трески. Фюзелажът и крилете се пречупиха като детско аеропланче, изработено от крехка дървесина, тънка хартия и лепило. За минути самолетните останки бяха заобиколени от полицейски коли, чиито червени и сини лампи присветваха като цветни мълнии.

Със сила на духа, за която Пит не вярваше, че е възможна, Кели продължаваше да кара децата да пеят, докато той се мъчеше да задържи разнебитения самолет във въздуха.

Пит изключи централния и десния мотори, преди те да са превърнали летателния апарат във факла. Като лошо ранен боен кон, който никога не се колебаеше да се втурне напред, старата птица продължаваше да се вкопчва във въздуха. С единствения изправен мотор, от който излизаха пламъци и дим, но въпреки това се въртеше на пълни обороти, Пит направи широк кръг и насочи самолета към най-широкото открито пространство пред погледа му — просторна затревена площ, известна като Овчарската поляна.

Тълпи от хора, излезли на пикник или препичащи се на слънце, мигом се пръснаха като мравки, като видяха надупчения от куршуми самолет да губи височина и да се приближава към тях. Никой не се съмняваше, че самолетът ще падне и избухне в пламъци насред тях. Показал глава от страничния си прозорец, за да не диша дима, изпълнил пилотската кабина, Пит присви очи към зелената поляна и се приготви за кацане. Знаеше, че при нормални обстоятелства щеше да се приземи благополучно, но сега, останал без прибори, не можеше да се обзаложи за подобно нещо. Той измести назад ръчната газ и бавно спусна машината към тревата.

Две хиляди души стояха в гробно мълчание, мнозина от тях се молеха наум осакатеният самолет, обгърнат в дим и пламъци, да се приземи, без да избухне при удара. Повечето бяха затаили дъх и стискаха палци. Всички изтръпнаха от страх, когато машината бръсна върховете на дърветата в периферията на поляната. Години по-късно никой, станал свидетел на невероятната гледка, не можа да я опише точно. Паметта им се бе замъглила, опитвайки да възстанови картината на стария самолет, който тромаво се спускаше към зелената ливада.

В главната кабина децата пееха последния стих на песента.

Самолетът се заклатушка, когато Пит го плъзна на крило. После като че ли увисна за миг неподвижен, след което големите колела опряха в тревата, подскочиха два пъти и стъпиха на земята, а след тях и опашното колело. За огромна почуда на всички тримоторният форд спря след не повече от петдесет метра. Никой не можеше да повярва, че е възможно.

Като видя, че тълпата се втурна към самолета, Пит изключи основния мотор и загледа витлото, докато лопатите му не спряха в хоризонтално положение. Тогава се обърна към Мери и понечи да й каже нещо, да я поздрави за храбрата й помощ. Но дума не отрони, като видя лицето й, останало без цвят. Пресегна се и сложи пръст отстрани на врата й, за да напипа пулса й. След това отдръпна ръката си и я сви в юмрук.

В този момент Кели нахълта задъхана в кабината.

— Ти успя! — възкликна тя радостно.

— Как са децата?

— Всички са невредими.

Тогава Кели видя гърба на Мери на седалката на втория пилот, видя отдалечените на съвършено точно разстояние една от друга малки дупчици от куршумите на картечниците. Смрази се на място, когато Пит поклати мрачно глава. Отначало тя отказа да приеме, че Мери си е отишла, че нейната дългогодишна приятелка е мъртва, но като погледна надолу и видя разширяващата се локва кръв на пода, проумя ужасната истина.

Дълбока скръб помрачи лицето и изпълнените й със смут очи.

— Защо? — промълви тя. — Защо трябваше да се случи това? Нямаше причина Мери да умре.

Хора заприиждаха от близките улици и паркираха, за да видят отблизо почернелия стар самолет. Стотици викаха и размахваха ръце към пилотската кабина. Но Пит като че ли не ги виждаше и не ги чуваше. Чувстваше се заобиколен не от хора, а от цялото това безсмислие. Погледна Кели и каза:

— Тя не е единствената жертва на мъжа в онзи самолет. Още много други загубиха безпричинно живота си.

— Всичко е толкова нелепо — промълви тя, както хлипаше, захлупила с длани лицето си.

— „Цербер“ — изрече той тихо и едва чуто сред радостните викове навън. — Някой, още не знам кой точно, ще иде в Хадес да се срещне с него.

25.

След като получиха медицинска помощ за натъртванията и подутините от ударите по време на битката с червения фокер и незнайния му пилот, децата се върнаха при родителите си. Пит стоеше до покрусената от скръб Кели, докато тялото на приятелката й Мери Конроу беше пренесено от самолета в линейката. Полицията огради с лента самолета, а Пит и Кели бяха закарани до най-близкото полицейско управление, за да бъдат разпитани.

Преди това Пит направи обиколка на стария тримоторен форд и се изпълни едновременно с възхищение и тъга от степента на щетите, които му бяха нанесени. Въпреки това машината като по чудо бе увиснала във въздуха, миг преди да кацне благополучно на Овчарската поляна. Той огледа разкъсаната от куршуми опашна секция, равномерно разположените като бодове от шевна машина дупки в горните криле, разбитите цилиндрични глави на двата мотора „Прат и Уитни“, които, все още горещи, пукаха и изпускаха тънки струйки дим.

Той постави ръка върху единия колесник и прошепна:

— Благодаря ти.

После попита полицая дали е възможно да се отбият до останките на фокера, преди да тръгнат за полицейското управление. Полицаят кимна и посочи най-близката полицейска кола.

Както лежеше заклещен в огромния бряст на пет метра от земята, червеният фокер приличаше на разкъсано хвърчило. От стълбите на пожарната кола под останките пожарникари оглеждаха обезобразения самолет. Пит слезе от колата и отиде под самолета. Спря се до мотора, който бе изхвръкнал и забил в тревата. С изненада установи, че той не е съвременен, а оригинален „Оберурсел“, 9-цилиндров, с мощност 110 конски сили. После вдигна глава към откритата пилотска кабина.

Тя беше празна.

Пит затърси с поглед клоните на дървото, после тревата под самолета. Кожено авиаторско яке заедно с бонето и очилата, изцапани с кръв, бяха единствените следи от пилота.

Като по чудо той беше изчезнал.

Докато разпитваха Кели, Пит получи разрешение да се обади в местната фирма по поддръжка на самолети и уговори тримоторният форд да бъде демонтиран и изпратен във Вашингтон, където щеше да го даде, за да бъде ремонтиран и възстановен до предишното му състояние. После се обади и на Сандекър и му докладва какво се беше случило.

След това Пит седна зад едно празно бюро и спокойно започна да решава кръстословица от „Ню Йорк таймс“, чакайки да го повикат. Двамата с Кели се прегърнаха, когато тя излезе от стаята, където четирима детективи чакаха зад едно издраскано дъбово бюро, чиято възраст си личеше по броя на стари белези от изгаряния от цигари по плота му.

— Господин Пит? — попита един дребен мъж с тънки мустаци. Детективът беше без сако и носеше тесни тиранти.

— Да, аз съм.

— Инспектор Марк Хакен. Колегите ми и аз бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Имате ли нещо против, ако записваме разговора?

— Съвсем не.

Хакен не представи другите трима в стаята. Никой не приличаше на полицаите от телевизионния екран. Всички изглеждаха като най-обикновени съседи, които косят тревата си всяка събота.

Като начало Хакен поиска от Пит да разкаже накратко за себе си, за работата си в НЮМА и как се е озовал със стария си самолет на организираното за деца с физически недъзи авиошоу. От време на време и някой от другите детективи му задаваше въпроси, но иначе те предимно си водеха записки, докато Пит описваше случилото се от момента на излитането му с децата на борда от аеродрума „Джийн Тейлър“ до приземяването му на Овчарската поляна в Сентръл Парк.

Един от мъжете вметна:

— Аз също съм пилот и се надявам да съзнавате, че можете да идете в затвора заради вашите антики, да не говорим, че ще загубите и правото за управление на самолет.

Пит погледна детектива с едва доловима уверена усмивка.

— Щом спасяването на петнайсет деца с физически недъзи ме прави престъпник, така да е.

— Все пак можехте да направите същото, без да се отдалечавате от реката и да навлизате в градската част.

— Ако не бях завил към Уолстрийт, със сигурност щяхме да бъдем свалени във въздуха и да паднем в реката. Повярвайте ми, тогава нямаше да има нито един оцелял.

— Но трябва да признаете, че сте предприели огромен риск.

Пит сви равнодушно рамене.

— Очевидно сега нямаше да съм тук, ако не бях рискувал.

— Имате ли представа защо другият пилот е рискувал самолет за милион долара, натоварен със стари годни оръжия, за да напада самолет, пълен с деца с увредено здраве? — попита Хакен.

— Де да знаех — отвърна уклончиво Пит.

— Аз също — подметна саркастично Хакен.

— А разбрахте ли кой е пилотът? — попита на свой ред Пит.

— Не. Той се смеси с тълпата и избяга. Самолетът трябва да има регистрационен номер, от който може да се установи кой е собственикът му.

— Нашите експерти още не са го огледали.

— Положително организаторите на авиошоуто имат документите му за участие — каза Пит. — Всички ние трябваше да попълним формуляри със застрахователна цел. Все ще научите нещо от тях.

— Работим съвместно с полицията в Ню Джърси. Те са малко по-напред в разследването и единственото, което научихме от тях, е, че някакъв авиодиспечер им се обадил да съобщи, че подобен самолет домувал в хангар на малък аеродрум близо до Питсбърг. Името на собственика било Раул Сейнт Джъстин.

— Звучи фалшиво име.

— Съгласни сме — рече Хакен. — Познавате ли въпросния Сейнт Джъстин или както там му е истинското име?

— Не. — Пит гледаше Хакен право в очите. — Разменихме само няколко думи, преди да отлетя.

— За какво разговаряхте?

— За неговия триплан. Винаги ме привличат старите самолети. Нищо повече.

— Значи никога не сте го виждали преди?

— Никога.

— Можете ли да го опишете как изглежда и да помогнете на полицейския художник да му направи портрет.

— С удоволствие ще съдействам.

— Съжалявам, че вие и госпожица Еган трябваше да минете през тази процедура, но след смъртта на Мери Конроу ние вече предприемаме разследване за убийство, както и обвинения за застрашаване живота на хора. Цяло чудо беше, че никой не загина, когато червеният аероплан стреля във вас над градските улици и когато хеликоптерът ни беше свален в близост до кръстовище.

— Всички трябва да сме благодарни за това — каза искрено Пит.

— Мисля, че това е всичко засега — приключи разпита Хакен. — Но, разбира се, вие и госпожица Еган не трябва да напускате града, докато трае разследването.

— Опасявам се, че това ще е невъзможно, инспекторе.

Хакен повдигна вежди. Той не беше свикнал свидетел на важен случай да му заявява, че ще напусне града.

— Мога ли да знам защо?

— Защото аз съм част от текущо правителствено разследване на пожар на борда на туристическия кораб „Емърълд долфин“ и на отвличането на изследователски кораб на НЮМА. Присъствието ми във Вашингтон е наложително. — Пит замълча, за да произведе ефект. — Естествено, ако желаете, можете да изясните това с моя началник, адмирал Сандекър. — Той извади от портфейла си визитна картичка с телефоните на НЮМА и я подаде на Хакен. — Ето това е неговият телефон.

Хакен мълчаливо подаде картичката на един от колегите си, който я взе и излезе от стаята.

— Приключихте ли с мен? Искам да закарам госпожица Еган у тях.

Хакен кимна и му посочи вратата.

— Моля ви да изчакате навън, докато потвърдим връзката ви с правителството и разследването.

Пит завари Кели да седи свита на дървената пейка. Тя приличаше на тъжно малко момиченце на стълбите на дом за сираци.

— Как си?

— Не мога да прежаля Мери — отвърна натъжена Кели. — Тя беше близка приятелка на баща ми от дълги години.

Погледът на Пит пробяга из помещението, за да види дали някой не подслушва разговора им. Удовлетворен, че наблизо нямаше никой, той попита:

— Доколко близка е била Мери с баща ти?

Тя му хвърли гневен поглед и отвърна:

— Те бяха любовници от много години, ако това искаш да чуеш.

— Не, не това искам да чуя — възрази тихо Пит, — а доколко е била запозната с проектите на баща ти.

— Доста добре. Тъй като аз си гонех своята работа и често отсъствах, тя му беше едновременно довереница, секретарка, домашна помощничка и икономка, когато не беше на полет.

— Той говорил ли ти е за работата си?

Тя поклати глава.

— Татко беше много потаен човек. Смяташе, че да разказва на някого, който не е учен или инженер, над какво работи, беше напълно безсмислено. Единствения път, когато ме посвети в работата си, беше на борда на „Емърълд долфин“. Много се гордееше с инженерните си разработки за корабни двигатели и веднъж по време на вечеря ми обясни техния магнитохидродинамичен принцип.

— Това ли беше всичко, което ти каза?

— След няколко чаши мартини в общия салон той сподели, че бил направил откритието на вековете. — Кели сви с тъга рамене. — Реших, че това са приказки, дължащи се на алкохола.

— Значи Мери е била единственият човек, запознат с дейностите му.

— Не. — Тя вдигна поглед, сякаш видя някого. — Джош Томас също.

— Кой?

— Доктор Джош Томас беше приятел на татко, а понякога и негов асистент. Двамата завършили заедно Масачузетския технологически институт и получили докторати — татко в инженерната област, а Джош в химическата.

— Имаш ли връзка с него?

— Да.

— А къде е лабораторията на баща ти?

— В дома му, недалече от летището „Джийн Тейлър“.

— Може ли да се обадиш на доктор Томас? Искам да се срещна с него.

— Имаш ли някаква определена причина?

— Да речем, че примирам да узная какво е това откритие на вековете.

26.

Адмирал Сандекър стоеше на подиума и даваше импровизирани отговори на въпросите на журналисти. Ако имаше нещо неприсъщо на адмирала, то беше медийният нарцисизъм. Макар че винаги поддържаше добри връзки с пресата и телевизионните репортери и често обичаше да разговаря с тях поотделно, той просто не се чувстваше удобно в светлината на прожектора, както и да избягва или заобикаля провокиращи въпроси. Навремето Сандекър минаваше за прекалено честен и прям в очите на бюрократичния Вашингтон.

След четирийсет минути настоятелни въпроси относно ролята на НЮМА в разследването на трагичното потъване на „Емърълд долфин“ Сандекър си отдъхна, когато наближи краят на пресконференцията.

— Ще ни кажете ли какво са намерили вашите хора по време на огледа им с автономния подводен апарат? — попита една известна в страната телевизионна репортерка.

— Вярвам, че сме открили доказателство, навяващо на мисълта, че пожарът е бил предизвикан умишлено — отвърна Сандекър.

— Можете ли да опишете това доказателство?

— То изглежда като леснозапалима материя, открита на мястото, откъдето според членове на корабния екипаж е тръгнал пожара.

— Какъв вид субстанция е? — попита репортер от „Вашингтон Поуст“.

— В момента се изследва в лабораторията на ФБР — отвърна уклончиво Сандекър. — Скоро ще имаме резултатите.

— Какво можете да ни кажете за терористичното отвличане на вашия научноизследователски съд „Дийп инкаунтър“? — Въпросът бе зададен от репортер на Си Ен Ен.

— Не много повече от онова, което вече знаете от предишни съобщения. Ще ми се да ви дам по-големи подробности на въпроса защо криминални елементи са отвлекли кораба на НЮМА, но за съжаление никой от пиратите не е останал жив, за да ни каже.

Една жена в син костюм от Ей Би Си Нюз вдигна ръка.

— Как екипът от НЮМА е успял да унищожи пиратския кораб и всички на борда му?

Такъв въпрос се очакваше и Сандекър се беше подготвил за него. Колкото и да му беше неприятно, той излъга, за да опази учените и корабния екипаж на НЮМА от това да им бъде лепнат етикета „убийци“.

— Доколкото можем да кажем, един от похитителите, охраняващ входа за лагуната, е изстрелял граната в „Дийп инкаунтър“. Той обаче не улучил целта и гранатата избухнала в пиратския кораб.

— Какво е станало с този охранител? — настоя да узнае жената. — Останал ли е жив, за да бъде арестуван?

— Не, загинал е при схватка с моя ръководител на специални проекти, който се опитал да го обезвреди, тъй като онзи се канил да изстреля втора граната в кораба ни.

Репортерка от „Лос Анджелис таймс“ привлече погледа на Сандекър.

— Знаете ли дали има някаква връзка между двете произшествия?

Сандекър вдигна ръце в знак на неведение.

— За мен това е загадка. Може би вие ще извадите по-голям късмет, като получите отговорите от ФБР и ЦРУ по време на разследването.

Същата журналистка вдигна ръка за втори въпрос и Сандекър й кимна.

— Същият ли ръководител на специални проекти към НЮМА спаси две хиляди и петстотинте души на борда на „Емърълд долфин“, изследователския ви кораб от разрушение и живота на децата с физически увреждания в Ню Йорк вчера по време на въздушната битка?

— Да — отвърна с гордост Сандекър. — Името му, както вече знаете, е Дърк Пит.

Жена от последния ред извика високо въпроса си:

— Мислите ли, че има връзка…?

— Не, не мисля — прекъсна я Сандекър. — И моля ви, не ме питайте повече по този въпрос, тъй като не съм разговарял с господин Пит след станалото и знам само онова, което четох във вашите вестници и видях в новинарските ви емисии по телевизията. — Той замълча, отстъпи назад и вдигна ръце. — Дами и господа, това е всичко, което знам. Благодаря ви за вниманието.

Когато адмиралът се върна в кабинета си, завари Хирам Йегър да го чака в преддверието. Коженото куфарче на доктор Еган стоеше на пода до стола му. Той се беше влюбил в старото куфарче и беше започнал да носи в него работа за вкъщи, тъй като беше по-широко и по-квадратно от другите. Йегър стана и последва Сандекър в кабинета му.

— Какво имаш за мен? — попита го адмиралът, докато сядаше зад бюрото си.

— Реших, че може да те заинтересуват последните данни от водолазната работа на ЦРУ по кораба на похитителите — каза той, като отвори куфарчето и извади една папка.

Сандекър повдигна докрай вежди и се вгледа в Йегър над очилата си за четене.

— Откъде си се сдобил с тази информация? ЦРУ още не ни е предоставило нищо. Знам със сигурност, че те са се спуснали при корабните останки… — Той замълча и погледна часовника си. — Преди десет часа.

— Ръководителят на проекта настоява да му се подават данни на всеки час. Може да се каже, че ние ще узнаем какво са открили те почти едновременно с тях.

— Ако научат, че нашата Макс е влязла тайно в техните файлове, доста ще си изпатим.

Йегър се усмихна лукаво.

— Повярвай ми, адмирале, те никога няма да узнаят. Макс получава данните от компютъра на спасителния кораб, преди те да бъдат криптограмирани и изпратени за анализ в главната им квартира в Лангли.

Сега Сандекър на свой ред се усмихна дяволито.

— Добре, казвай какво е открила Макс.

Йегър отвори папката и започна да чете.

— Корабът на похитителите е разпознат като четирийсет и един метров многоцелеви работен кораб с екипаж, построен в корабостроителницата „Хоган и Лашийр“ в Сан Диего, Калифорния. Предназначен е да обслужва офшорната петролна индустрия в Индонезия. Смята се, че е високоманеврен и бързоходен.

— Установили ли са кой е собственикът му? — попита Сандекър.

— Регистриран е към „Барак Ойл къмпъни“, филиал на „Колексико“.

— „Колексико“ — повтори като ехо Сандекър. — Мислех, че те вече не съществуват, откакто бяха купени.

— Ситуация, която не се хареса особено на индонезийското правителство, след като главният им източник на доходи от петрол изчезна.

— Кой купи „Колексико“?

Йегър се усмихна.

— Беше купена и разформирована от „Цербер корпорейшън“.

Сандекър се облегна назад, по лицето му се изписа самодоволен израз.

— Ще ми се да видя физиономията на Чарли Дейвис, като научи това.

— Няма да има директна връзка — поясни Йегър. — Собствеността на кораба изобщо не е прехвърляна. Проверката ми в собствената ни библиотека не откри никаква следа от кораба от 1999 година досега. Не съществува никаква вероятност похитителите да задържат някакво доказателство, водещо към „Цербер“.

— Аварийно-спасителната група от ЦРУ разпознала ли е някого от похитителите?

— Почти нищо не е останало от телата им за разпознаване, а охранителят на входа на лагуната е бил отнесен в морето от отдръпващия се прилив. Както Дърк предполага, вероятно по зъбите и пръстовите отпечатъци ще се окаже, че въпросните приятелчета са бивши бойци от Специалните сили, които са започнали да работят като наемни убийци.

— Нещо обичайно сред военните напоследък.

— За жалост повече пари се правят вън от армията, отколкото вътре в нея.

— Макс излезе ли с някаква теория за вероятните мотиви, подтикнали директорите на „Цербер“ да извършат такова масово убийство?

— Тя не може да създаде сценарий, който да е смислен.

— Може би доктор Еган е ключът — каза замислен Сандекър.

— Ще задам на Макс команда да се поразрови в живота на добрия доктор.

Йегър се върна в просторната си компютърна зала и седна пред клавиатурата си. Подаде команда, за да извика Макс и зачака, загледан в нищото, изображението й да се появи в холографна форма. След малко вдигна поглед към нея.

— Случи ли се нещо, докато бях при адмирала?

— Водолазите съобщават, че всъщност не са открили нищо, свързано с пиратския екипаж. Нямало лични вещи, бележници, нищо, освен дрехите и оръжията им. Който и да е бил отговорен за операцията по отвличането, е бил майстор по прикриването на следи.

— Искам да те извадя от този проект и да ти възложа да направиш задълбочени проучвания на биографията на доктор Елмор Еган.

— Ученият ли?

— Същият.

— Ще видя какво мога да открия извън обичайната биография.

— Благодаря ти, Макс.

Йегър се почувства уморен. Реши да се прибере вкъщи по-рано. Откакто се беше потопил в случая „Долфин“, както накратко го наричаха, почти заряза семейството си. Нямаше да е лошо да заведе жена си и децата си на вечеря и на кино. Постави коженото куфарче върху плота и го отвори, за да сложи вътре няколко папки и книжа.

Йегър не беше от хората, които се стряскат лесно. Познаваха го като спокоен и кротък човек. Но това, което видя сега, направо го потресе. Съвсем предпазливо, сякаш пъхаше ръка в мечешка бърлога, той бръкна в куфарчето. Потърка субстанцията, която напипа, между палеца и показалеца си.

— Масло?! — смотолеви той под носа си, вторачен в течността, изпълваща наполовина коженото куфарче. Не е възможно, помисли си той объркан. Не съм изпускал куфарчето от ръцете си, откакто излязох от кабинета на Сандекър!

27.

Кели шофираше по магистрала 9 край левия бряг на река Хъдсън. Денят беше дъждовен и ветровит. Завеси от дъжд падаха върху колата. Въпреки това тя умело владееше управлението на спортния ягуар XK-R по мократа настилка. С работещия със свръхпълнене двигател с мощност 370 конски сили под капака и с компютърно управляемите окачване и тяга тя не се колебаеше да кара със скорост, много по-висока от разрешената.

Пит се бе отпуснал до нея на меката кожена пътническа седалка и се наслаждаваше на шофирането й, като от време на време хвърляше поглед към стрелката на скоростомера. Щеше му се да има доверие в шофьорските способности на Кели, но не я познаваше от достатъчно дълго време, за да е сигурен какви са те при дъжд. За облекчение на Пит движението в ранното неделно утро не беше натоварено. И той отново върна вниманието си към прелитащата край тях местност. Каменистата почва над стръмните скали беше зелена и покрита с гора от високи дървета, толкова гъста, че през нея не се виждаше нищо, освен през просеките към фермерските ниви.

Той преброи може би над двайсет магазина за антики, преди Кели да завие надясно по тесен асфалтов път, минаващ малко над Стоуни Пойнт, щата Ню Йорк. Подминаха няколко живописни къщи с цветни градинки и старателно окосени ливади. Пътят се виеше като змия и накрая свърши в порта. Не беше онова, което човек очакваше да види в такава селска атмосфера. Високите каменни стени, започващи от портата, изглеждаха селски въпреки триметровата им височина. Портата обаче беше обкована с метални греди, които биха спрели препускащо с висока скорост полуремарке, натоварено с олово. На върховете на два стълба срещу пътя, на двайсетина метра зад портата, бяха монтирани телевизионни камери. Единственият начин да бъдат извадени от строя беше чрез добре премерени изстрели от оръжие.

Кели се наведе през прозореца си и набра код с бутони в кутия, вградена в каменен стълб до пътя. После извади дистанционно управление от жабката на колата и набра друг код. Едва тогава портата започна бавно да се отваря. Щом колата мина през нея, крилата й бързо се затвориха, за да не дадат възможност на друга кола да влезе след ягуара.

— Баща ти добре се е погрижил за сигурността на мястото. Системата му е много по-усъвършенствана от моята.

— Още не сме минали през другата му охрана. Не можеш да ги видиш, но четирима охранители стоят на пост.

Пътят се виеше през ниви, засети с царевица, люцерна и жито.

Те минаваха между гъсто засадено лозе, когато изведнъж пред колата изникна голяма барикада. Кели явно очакваше препятствие, защото започна да намалява скоростта. В мига, в който тя спря, един мъж с автомат в ръка излезе иззад дебел ствол на едно дърво, наведе се и надникна в колата.

— Винаги е удоволствие за мен да ви видя, госпожице Еган.

— Здравей, Гюс. Как е малкото момиченце?

— Изхвърлихме го заедно с водата от ваната.

— Много умно от твоя страна. — Тя посочи напред към къща, която едва се виждаше между дърветата. — Джош тук ли е?

— Да, мадам — отвърна охранителят. — Господин Томас не е напускал това място от смъртта на баща ви. Много съжалявам за него, той беше чудесен човек.

— Благодаря, Гюс.

— Приятен ден — и с тези думи пазачът се скри отново между дърветата.

Пит се огледа с любопитство.

— Какво беше това с изхвърленото с водата бебе?

— Нещо като парола — поясни с усмивка Кели. — Ако го бях попитала за момченце, вместо момиченце, той щеше да разбере, че са ме взели за заложница и щеше да те убие, преди да предупреди другите трима охранители.

— В това ли обкръжение си израснала?

Кели се разсмя.

— О, не, слава богу. Докато бях малка, нямаше нужда от охрана. Майка ми почина, когато бях на десет години и тъй като татко се бе посветил изцяло на работата си, той реши, че ще е най-добре да се преместя да живея при леля в града. Така че израснах по тротоарите на Ню Йорк.

Кели спря ягуара на кръгла алея за коли пред голяма двуетажна къща в колониален стил, с високи колони покрай предната веранда. Пит я последва по стълбите до широка двукрила врата с резбовани изображения на викинги.

— Какво означават тези изображения?

— Нищо загадъчно. Просто татко обичаше да изучава историята на викингите. Една от многото му страсти извън работата му. — Макар да беше извадила ключ, тя натисна звънеца. — Бих могла и сама да вляза, но предпочитам да предупредя Джош.

След половин минута вратата отвори плешив мъж, прехвърлил шейсетте години. Беше облечен с риза на райета, жилетка и папийонка. Малкото му останала коса беше сива, прозрачните му сини очи издаваха човек, вечно вглъбен в мислите си. Носът над грижливо поддържаните сиви мустачки беше заоблен и червен от непрекъсната употреба на алкохол.

Като видя Кели, той се усмихна до уши, пристъпи крачка напред и я прегърна.

— Кели! Така се радвам да те видя! — после я отдръпна от себе си и лицето му доби скръбен вид. — Много съжалявам за Елмор. Сигурно си се почувствала ужасно, като си го видяла как умира.

— Благодаря ти, Джош — рече тихо Кели. — Знам какъв удар е било това и за тебе.

— Най-малко така съм очаквал да свърши. Най-много се опасявах те да не го наранят смъртоносно.

Пит си отбеляза наум да попита Томас кои са тия „те“. Той се ръкува с него, докато Кели го представяше. Ръкостискането му не оправда очакванията на Пит. Но иначе Томас изглеждаше приветлив човек.

— Радвам се да се запознаем. Кели ми разказа много неща за вас по телефона. Благодаря ви, че сте й спасили живота, и то два пъти.

— Съжалявам само, че не можах да помогна и на доктор Еган.

По лицето на Томас отново се изписа тъга и той обгърна с ръка раменете на Кели.

— А и Мери. Такава чудесна жена беше. Защо ще е искал някой да я убие?

— Тя е голяма загуба за нас двамата — отбеляза Кели със скръбно изражение.

— Кели ми каза, че вие сте бил много близък с баща й — реши да смени темата за смъртта Пит.

Томас ги покани с ръка да влязат.

— Да, да, Елмор и аз работихме заедно, с известни прекъсвания, повече от четирийсет години. Той беше най-умният човек, когото съм познавал. Като нищо би накарал Айнщайн и Тесла доста да се озорят. Мери, от своя страна, също беше блестяща. Ако не я привличаха толкова много полетите със самолети, щеше да стане първостепенен учен.

Томас ги въведе в уютна всекидневна, обзаведена с викториански мебели, и им предложи по чаша вино. След малко се върна с поднос, на който имаше бутилка шардоне и три чаши.

— Чувствам се някак странно да посрещам Кели в собствения й дом.

— Това ще трае, докато се уреди имотният въпрос — каза Кели. — Дотогава се чувствай като у дома си — каза тя и вдигна чашата си. — Наздраве!

Пит гледаше в чашата си, когато заговори:

— Кажете ми, господин Томас, върху какво работеше доктор Еган, допреди да умре?

Томас погледна Кели и след като тя му кимна, отговори:

— Големият му проект беше конструирането и разработката на надежден магнитохидродинамичен двигател. — Той се вгледа в очите на Пит и додаде: — Кели ми каза, че вие сте морски инженер в НЮМА.

— Да, точно така — потвърди Пит и изпита смътното чувство, че Томас крие нещо.

— Значи тя ви е казала, че доктор Еган беше тръгнал на първото плаване на „Емърълд долфин“, тъй като искаше да наблюдава работата на създадените от него и монтирани на туристическия кораб двигатели.

— Да, Кели ме уведоми за това. Но мен ме интересува какъв е приносът на доктор Еган в случая. Защото магнитохидродинамичните двигатели се експериментират от двайсет години насам. Японците построиха кораб, който използва двигатели на същия принцип.

— Да, но техният не се оказа ефикасен. Корабът беше бавен и не задоволи търговските нужди. Докато Елмор създаде успешен източник на мощност, който ще направи коренни промени в областта на морската движеща сила. Той конструира двигатели с едно драсване на молива, тъй да се каже, за по-малко от две години. Забележително постижение, като се има предвид, че работеше съвсем сам. Само проучванията и разработките щяха да отнемат над едно десетилетие, а той построи работещ модел за по-малко от пет месеца. Експерименталните устройства на Елмор далеч надхвърляха границите на магнитохидродинамичната технология. Те бяха независими едни от други.

— Аз обясних на Дърк как двигателите на татко бяха в състояние да използват морската вода като източник на гориво, което създава енергиен източник за подаване на водата през подрулните устройства — вметна Кели.

— Колкото и революционна да беше тази идея — продължи Томас, — първите двигатели не функционираха както трябва и прегаряха от изключително високата степен на триене. Започнах да работя с Елмор, за да разрешим този проблем. Двамата създадохме нова формула за масло, което не се влияе от силното загряване и триене. Това ни отвори път за двигатели, които могат да работят безкрайно без аварии.

— Значи вие двамата сте разработили супермасло — каза Пит.

— Да, може и така да се каже.

— Какво ще е неговото предимство, ако се използва за двигатели с вътрешно горене?

— На теория с един автомобилен двигател може да се изминат три милиона и двеста километра, преди да се наложи ремонт на някоя от вътрешните му части — отговори прозаично Томас. — Свръхмощните дизелови двигатели са в състояние да работят ефективно шестнайсет милиона километра. Самолетните реактивни двигатели имат още по-дълъг живот и по-малко поддържане. Същото се отнася и за всяко промишлено превозно средство — от подемните до земекопните машини.

— Да не говорим за корабните двигатели — добави Пит.

— Докато новата технология за енергия се усъвършенства дотам, че да не зависи от сглобяемите детайли — каза Томас, — нашата формула, която ние с Елмор на шега нарекохме „Слик шейсет и шест“, ще има огромно значение за всеки механичен източник на мощност, който зависи от смазочно масло.

— Колко скъпо е то за пречистване и производство?

— Ще повярвате ли, че е с три цента за галон повече от обикновеното смазочно масло?

— Не мога да си представя, че петролните компании ще се зарадват особено на вашето откритие. Те също ще загубят милиарди долари, ако не и много повече, за двайсет години. Освен, разбира се, ако не купят формулата ви и сами не я изтъргуват.

Томас бавно поклати глава.

— Това никога няма да се случи — заяви той решително. — Елмор изобщо не възнамеряваше да спечели дори един дайм. Той щеше да даде формулата на света безплатно и най-безкористно.

— От това, което ми казахте, си вадя заключението, че формулата е наполовина ваша. Вие също ли сте съгласен да я предадете за общото благо?

Томас се изсмя тихичко.

— Аз съм на шейсет и пет години, господин Пит. Имам диабет, остър артрит, наличие на прекомерно желязо в организма, болест, наречена хемохроматозис, и рак на панкреаса и черния дроб. Ще бъда късметлия, ако продължа да ходя по тази земя още пет години. Какво да правя с един милиард долара при това положение?

— О, Джош — възкликна отчаяно Кели, — никога не си споменавал за…

Той се пресегна и я потупа по ръката.

— Дори баща ти нямаше никаква представа. Никой не знаеше, сега го признавам за първи път, защото вече няма значение. — Томас замълча и вдигна бутилката с вино. — Още една чаша, господин Пит?

— Засега не, благодаря ви.

— А ти, Кели?

— Да, ако обичаш. След това, което каза, ми е нужен кураж.

— Виждам, че имате силна охрана — отбеляза Пит.

— Да — потвърди Томас, — животът ни с Елмор много пъти беше застрашаван. Веднъж бях ранен в крака, когато един крадец се опита да се промъкне в лабораторията.

— Някой се е опитал да открадне формулата ви?

— Не само един, а цял промишлен конгломерат.

— Знаете ли кой точно?

— Същата корпорация, която изхвърли Елмор и мен след двайсет и пет години всеотдайна работа.

— И двамата сте били уволнени?

— Тогава татко и Джош все още работеха върху усъвършенстване на формулата за масло — поясни Кели. — Директорите на компанията преждевременно започнаха да кроят бъдещи планове за производство на супермасло и да го продават с цел да получат огромни облаги.

— Елмор и аз не бяхме чули за това — каза Томас. — И двамата бяхме на мнение, че то е изключително жизненоважно за доброто на хората, за да бъде продавано само на онези, които могат да си го позволят. Директорите постъпиха глупаво, като си помислиха, че другите им химици и инженери разполагат с достатъчно данни, за да го произвеждат сами и ни връчиха заповеди за уволнение, като ни заплашиха, че ще ни гонят до дупка, ако се опитаме сами да завършим експеримента. Освен това ни заплашиха с физическо насилие и смърт. Ние обаче продължихме въпреки всичко.

— Вярвате ли, че бившата ви компания се е опитала да ви убие и открадне формулата? — попита Пит.

— Та кой друг е знаел за нашата работа? — отвърна с въпрос Томас, сякаш Пит знаеше отговора. — Кой друг може да има мотив и да извлече полза? Когато те не успяха да открият ключа на формулата ни, програмата им рухна. И тогава ни погнаха.

— Кои са тези „те“?

— Корпорацията „Цербер“.

Пит изпита чувството, че някой стовари чук върху главата му.

— Корпорацията „Цербер“ — повтори той като ехо.

— Чували ли сте за нея? — попита Томас.

— Има улики, които я свързват с пожара на „Емърълд долфин“.

За изненада на Пит, Томас не се показа шокиран и отвърна равнодушно:

— Това не ме учудва. Мъжът, който притежава и контролира компанията, няма да се спре пред нищо, за да пази интересите си, дори ако това означава да опожари туристически кораб заедно с всички мъже, жени и деца на борда.

— Явно, че той не е човек, когото някой би искал да има за враг. Ами акционерите? Те не подозират ли какво става под масата?

— Защо да ги е грижа, след като печалбите от инвестициите им набъбват неимоверно много? Освен това те малко могат да кажат за каквото и да е. Къртис Мърлин Зейл, мъжът на върха на империята, притежава осемдесет процента от акциите.

— Ужасно нещо е това за гигантска американска корпорация да убива за облагите на компанията.

— Стават много по-ужасни неща, отколкото можете да си представите, господин Пит. Мога да ви дам имената на хора, които са свързани с корпорацията „Цербер“ и които, по някакви причини, изчезват или биват намирани мъртви при така наречените злополуки. А за някои се предполага, че са се самоубили.

— Странно, че правителството не е разследвало криминалните им операции.

— „Цербер“ е впил нокти във всяка агенция в щата и федералното правителство. За корпорацията е нищо да платят милион долара на някой по-маловажен служител, за да работи под прикритие за тях, като им предоставя важна информация. Всеки политик, който спазва строго линията в полза на „Цербер“, ще се окаже много богат, с цяло състояние в някоя офшорна банка, когато се оттегли от политиката. — Томас напълни отново чашата си с вино. — И не се заблуждавайте, че някой ще се превърне в информатор, ако в даден момент си помисли, че е пренебрегнат или изведнъж се изпълни с желанието да стане честен. „Цербер“ има програма да опазва кирливите си ризи да не излязат наяве. Семейството на информатора може да бъде заплашвано с физическо насилие и това ще бъде подкрепено със счупен крак на нечия дъщеря или син, което ще изглежда като невинен нещастен случай. Или пък някой ще бъде застигнат от фатален край, след като му бъде инжектирана смъртоносна болест на някое оживено място, без той да разбере. Ще се изненадате колко много журналистически разследвания са били прекратени от главните редактори на вестниците или телевизионните мрежи след срещи с директорите на „Цербер“. Един, който ги изхвърли от своя кабинет, се огъна, когато една от дъщерите му беше намерена тежко пребита при предполагаемо нападение с цел кражба. Повярвайте ми, господин Пит, тези хора не са от добрите.

— Кого наемат те за мръсната си работа?

— Тайна организация, наречена „Пепелянките“. Тя получава заповеди само и лично от самия Зейл. Знам това, защото на Елмор поверително му бе казал негов стар приятел от „Пепелянките“, който го предупредил също, че той и аз сме в списъка на онези, определени да бъдат убити.

— Какво е станало с този приятел?

— Той изчезна — отвърна Томас безцеремонно, сякаш това беше предрешен въпрос.

Нещо бодна задната част на съзнанието на Пит.

— Опашката на Цербер, пазачът на Хадес.

Томас го погледна с любопитство.

— Нима знаете за триглавото куче?

— Такова е логото на корпорацията. Краят на опашката на кучето е главата на змия.

— Това стана иконата на корпорацията — поясни Томас.

— Какъв дух цари сред служителите й? — попита Пит.

— От деня, в който постъпят на работа, на тях им се втълпява, че ги вербуват като в култ. Компанията прави всичко възможно да се придържа към четиридневна работна седмица, да раздава тлъсти премии в края на годината и допълнителни доходи, които са много по-големи от онези, давани в други компании. Става така, че те сякаш биват заробвани, без да го съзнават.

— „Цербер“ няма ли проблеми със синдикатите?

— Синдикатите дори не можаха да припарят до „Цербер“. Направеше ли някой от синдикалните служители призив за членство, веднага се оповестяваше, че ако някой иска да членува в синдикат, той няма да бъде уволнен, но ще загуби всичките си привилегии и облаги, които, както казах, бяха значителни. Когато някой възрастен служител почине или се пенсионира, мястото му обикновено се заема от децата му — толкова трудно е да се пробие инфраструктурата на компанията. Връзките от най-главния до портиера са като енориашите в църквата. Обожанието на компанията е станало като религия. В очите на служителите „Цербер“ не прави нищо нередно.

— Как сте оцелели вие и доктор Еган толкова дълго, след като сте напуснали компанията?

— Защото мъжът, който ръководи операциите на компанията, ни остави сами, планирайки да открадне формулата за маслото и проектите на магнитохидродинамичния двигател на Елмор при първия удобен за него случай.

— А защо е чакал двигателите на доктор Елмор да бъдат усъвършенствани и монтирани на „Емърълд долфин“?

— За да разрушат кораба и да стоварят вината върху двигателите — поясни Томас. — Като опетнят репутацията за надеждност на двигателите, те ще обезсърчат купувачите и така ще могат да откраднат патента на безценица.

— Но пожарът не е започнал от машинното отделение.

— Така ли? Не знаех — почуди се Томас. — Ако сте прав, тогава единственото ми предположение е, че операцията да се опожари кораба по някакъв начин се е объркала, не е вървяла по план. Но това е само предположение.

— И то може би вярно — съгласи се Пит. — Ние открихме запалителни средства в параклиса на кораба, където според екипажа е възникнал пожарът. Те може би са били определени да се запалят последователно, като се започне от машинното и се стигне до горните палуби, докато последните бъдат възпламенени в параклиса. Но, както вие предположихте, нещо се е объркало.

Пит не го изрече, но разбра, че неуспелият опит да бъде хвърлена вината за бедствието върху двигателите, е друга причина корабът да бъде потопен преди официалното разследване.

Томас сниши глас, когато пак заговори и Пит едва го чуваше.

— Надявам се и се моля само те да не се опитат да извършат същото престъпно деяние като с „Голдън марлин“.

— Имате предвид новата луксозна подводница, конструирана като подводен туристически кораб ли?

— Да. Тя ще предприеме първото си плаване след два дни.

— Защо си толкова загрижен за това? — поинтересува се Кели.

Томас я погледна.

— Нима не знаеш?

— Какво да знае? — попита Пит.

— „Голдън марлин“ е собственост на морските туристически линии „Блу сийз“. Двигателите, които двамата с Елмор конструирахме, са монтирани и на нея.

28.

Пит веднага уведоми адмирал Сандекър, който изпрати реактивен самолет на НЮМА да го вземе от аеродрума „Джийн Тейлър“. По обратния път покрай реката Кели форсира още повече колата и стигна минути преди самолетът да се приземи. Тя настояваше, че може да бъде полезна и никакви възражения от страна на Пит не бяха достатъчно основателни, за да я отклонят от намеренията й да се качи на самолета и да го придружи до Вашингтон.

Джордино и Руди Гън чакаха край пистата на летището на Лангли, когато самолетът зарулира и спря. Те бързо се качиха на борда и самолетът отново излетя — за Форт Лодърдейл, Флорида, където се намираше корпоративното главно управление на морските туристически линии „Блу сийз“. Гън беше уредил за придвижването им един линкълн и само минути след кацането на реактивния самолет, с Джордино на волана, те поеха към пристанището.

Сградата на „Блу сийз“ се издигаше на 275 метра над брега на остров, където домуваха корабите на фирмата. Отвън конструкцията имаше формата на гигантски ветроход. Външните асансьори се движеха в огромна шахта, наподобяваща мачта. Самата сграда, построена предимно от стъкло, се извиваше като гигантско ветрило. Стъклата бяха сини, като централната стена представляваше опънато бяло платно, което можеше да издържа на вятър, духащ със скорост 240 километра в час. Долните четирийсет етажа поместваха кабинетите на дружеството, а горните петдесет бяха оборудвани като хотелски стаи, където се настаняваха пътниците, преди да се качат на туристическите кораби.

Джордино навлезе в подземен тунел, който минаваше под водата и отвеждаше към огромното здание на острова. Едно пиколо пое колата, а те се качиха в един от външните асансьори и пропътуваха три нива нагоре до главното фоайе, разположено под атриум, издигащ се на двеста метра в средата на административните и хотелските етажи. Секретарката на корпоративните директори на „Блу сийз“ ги чакаше и ги поведе към частен служебен асансьор, който ги качи до дирекцията на четирийсетия етаж. Президентът на морските туристически линии, Уорън Лаш, стана и заобиколи бюрото си, за да ги посрещне.

Руди Гън ги представи и всички седнаха.

— И тъй — започна Лаш, висок мъж с прошарена коса и с тегло малко над нормата. Нищо чудно да е играл футбол в колежа. Имаше тъмнокафяви очи, които се местеха от Пит към Кели, към Джордино, към Гън и обратно като панорамна камера, заснемаща живописен пейзаж, — защо е всичко това? Адмирал Сандекър доста настоятелно ми нареди по телефона да отложа отплаването на „Голдън марлин“.

— Има опасност корабът да бъде сполетян от същата съдба, каквато сполетя „Емърълд долфин“ — поясни Гън.

— Ще ми се да видя доклад, в който се твърди, че се касае за всичко друго, но не и за нещастен случай — каза Лаш с лице, изразяващо съмнение. — Не ми се вярва да се случи отново подобно бедствие.

Пит се наведе напред.

— Уверявам ви, господине, НЮМА откри неопровержимо доказателство, че пожарът е бил умишлен, както и улики, които недвусмислено сочат, че са били използвани взривни вещества за потопяването на кораба, докато е бил на буксир.

— Това е първото, за което чух. — Внезапният гняв в гласа на Лаш беше ясно доловим. — Компаниите, застраховали кораба, не са уведомили нито мен, нито директорите на корпорацията, че пожарът е бил умишлен. Единственото, което ни казаха, беше, че по незнайни причини противопожарните системи не са се задействали. „Блу сийз“, разбира се, ще даде под съд фирмите, произвели системите.

— Може да стане проблем, ако се докаже, че противопожарните системи също умишлено са били извадени от строя.

— Никога няма да се хвана на подобни приказки.

— Повярвайте ми — настоя Пит, — това съвсем не са приказки.

— Какъв мотив би имал някой да разруши „Емърълд долфин“ и да убие хиляди пътници?

— Според нас мотивът е бил да бъдат разрушени новите магнитохидродинамични двигатели на доктор Елмор Еган — поясни Джордино.

— Защо ще иска някой да разруши най-великата технология на движеща сила на новия век? — попита Лаш, видимо объркан.

— За да елиминира конкуренцията.

— Честно казано, господа… — Той кимна към Кели и добави усмихнат: — и дами, не мога да погледна на историята ви по друг начин освен като на изфабрикувана.

— Ще ми се да можех да ви обясня нещата по-подробно — обади се Гън, — но за момента, докато ФБР и ЦРУ не се произнесат официално, ръцете ни са вързани.

Лаш не се хвана на думите му.

— В такъв случай това не е официално разследване от страна на НЮМА, нито пък законно.

— Честно казано — призна Гън, — така е.

— Надявам се, няма да дадете гласност на тази чудата теория.

— Адмирал Сандекър също е на мнение да не се правят никакви официални изявления, докато не приключи разследването на всички агенции, занимаващи се със случая — каза Пит. — Ще добавя също, че според него ще бъде във вреда на туристическото корабостроене, ако медиите направят сензации от инцидента с материали, в които се твърди за терористи, разрушаващи кораби и убиващи пътници.

— Не мога да не се съглася с подобно нещо — призна Лаш. — Но защо трябва да спра точно „Голдън марлин“ да отплава? Защо не други стотици туристически кораби? Ако потопяването на „Емърълд долфин“ е било терористичен акт, защо не предупредите и другите морски туристически линии в света? — Лаш разпери ръце. — Не можете да ме убедите, че се налага да отложа първото плаване на „Голдън марлин“. Като първа подводна туристическа лодка, тя ще открие нова ера в луксозното мореплаване. Хората са си направили резервации от две години. Не мога с чиста съвест да разочаровам четиристотин пътника, които са си запазили места. Мнозина от тях вече пристигнаха и са настанени в хотела. Съжалявам, но „Голдън марлин“ ще отплава утре, както е предвидено.

— Тъй като не сме в състояние да ви склоним по друг начин — каза Пит, — ще можем ли да ви убедим поне да засилите мерките за безопасност и да осигурите екип от морски инспектори, които да правят непрекъснати проверки на всички съоръжения и системи на борда на кораба по време на плаването?

— На лодката — поправи го Лаш усмихнат. — Подводниците се наричат лодки, подводни лодки.

— А не е ли луксозен лайнер? — попита Кели.

— Когато плава на повърхността, да, но този плавателен съд е построен да плава под вода.

— Ще се съгласите ли на допълнителни предохранителни мерки и на екип от инспектори? — настоя да чуе мнението му Гън.

— Да, разбира се — отвърна любезно Лаш.

Пит не беше свършил с изискванията си.

— Бих искал също така водолазен екип да направи оглед на корпуса под водолинията.

Лаш кимна рязко.

— Това ще го уредя. Ние имаме щатни водолази за подводни ремонти и поддръжка както на плавателните съдове, така и на сградата.

— Благодаря ви за съдействието — вметна Гън.

— Въпреки че смятам предпазните мерки за необходимост, не искам да се повтаря трагедията с „Емърълд долфин“. Ако не от „Лойдс“ в Лондон, „Блу сийз“ със сигурност ще бъде картотекирана за банкрут.

— Ако не възразите, Джордино и аз бихме искали да се включим в плаването — каза Пит.

— Аз също — настоя Кели. — Имам законно придобити права над работата на баща ми.

Лаш стана от стола си.

— Не виждам никакъв проблем. Въпреки различията в мненията ни, ще ми бъде приятно да ви настаня тук. Всички стаи за пътниците са резервирани, но може и да има някой и друг неявил се пътник. Ако не, положително ще мога да уредя нещо в общото жилищно помещение за редовия състав. Лодката ще пристигне в пристанището на хотела утре сутринта в седем часа. Тогава ще можете да се качите на борда.

Гън се ръкува с Лаш.

— Благодаря ви, господин Лаш. Надявам се да не сме ви изплашили прекомерно, но адмирал Сандекър настоя да бъдете уведомен за всяка потенциална опасност.

— Напълно съм съгласен. Моля, предайте на адмирала, че съм му признателен за загрижеността му, но не виждам сериозни проблеми. „Голдън марлин“ премина през разширени подводни ходови изпитания и резултатът е, че двигателите на доктор Еган, както и аварийните системи на лодката функционират безупречно.

— И аз ви благодаря, господин Лаш — каза Пит. — Ще ви държим в течение за всяко ново развитие на събитията.

Когато напуснаха кабинета на Лаш, в асансьора Джордино въздъхна и рече:

— Е, поне опитахме.

— Не съм изненадан — каза Гън. — Бедствието с „Емърълд долфин“ даде на компанията свобода да си чупи главата. Отлагането на отплаването на „Голдън марлин“ като нищо щеше да закрие туристическата линия. Лаш и директорите му нямат избор, освен да пуснат кораба на първото му плаване и да се надяват то да мине без произшествия.

След като Гън се върна на летището, за да отлети обратно за Вашингтон, Пит, Джордино и Кели уредиха чрез личната секретарка на Уорън Лаш преспиването си в хотела. Още щом се настани в стаята си, Пит се обади на Сандекър.

— Не успяхме да склоним Лаш да отложи отплаването — поясни Пит.

— Така и предположих — въздъхна адмиралът.

— Аз, Ал и Кели ще плаваме с подводната лодка.

— Съгласува ли го с Лаш?

— Да, той се съгласи без възражения.

Пит чу по телефона шумоленето на хартия, докато Сандекър разлистваше книжата върху бюрото си.

— Имам малко новини за тебе — каза адмиралът. — ФБР смята, че е установил самоличността на мъжа, който стои зад пожара на „Емърълд долфин“, по описанията, дадени от оцелелите пътници.

— И кой е той?

— Мръсник от класа. Истинското му име е Оно Канай. Роден в Лос Анджелис. Натрупал пет страници с углавни престъпления до осемнайсетгодишната си възраст и се записал в армията, за да избегне обвинение в изнасилване. Издигнал се до чин офицер и се прехвърлил в строго секретна военна организация, наречена ТЕДИЕ.

— Изобщо не съм чувал за нея.

— Като се вземе предвид с какво се занимава, само малцина в правителството знаят — поясни Сандекър. — Съкращението ТЕДИЕ означава Тайна елитна дейност за избирателно елиминиране.

— Пак нищо не ми говори — каза Пит.

— Първоначално организацията била сформирана да се бори срещу терористи, като убива лидерите им, преди техните действия да застрашат американските граждани. Но преди десетилетие президентът съкратил проектите им и им наредил да се разформироват, което се оказало недобра идея за тях. Високообученият в политически и тайни убийства Оно Канай, сега капитан, напуснал заедно с още дванайсет негови съмишленици и създал компания за търговски убийства.

— На узаконените убийства.

— Нещо такова. Назначавали хора за извършване на убийства. От две години насам има цял списък на неразкрити убийства, включващи политици, директори на корпорации и някои известни личности. Убивали са дори босове на Мафията.

— Не са ли били разследвани?

— ФБР има досиета, но тия момчета са печени. Те не оставят никакви улики, издаващи тяхно участие. Следователите са напълно объркани, защото тепърва ще трябва да набедят Канай и неговата банда убийци. Все по-голям става страхът, че бъдещите икономически войни ще доведат до създаването на смъртоносни отряди.

— Тия, които предвиждат подобно нещо, едва ли имат предвид убийства и хулиганство.

— Колкото и отвратително да звучи — каза Сандекър, — малко са корпоративните директори в света, които биха се спрели пред нещо, за да постигнат власт и монопол.

— Което ни води до „Цербер“.

— Точно така. И става все по-очевидно, че Канай не само стои зад пожара на борда на „Емърълд долфин“ и взривяването на корпуса му, докато е бил на буксир, но пак той, представяйки се за корабен офицер, е саботирал противопожарните системи.

— Само един човек не е в състояние да извърши всичко това — изрази съмнението си Пит.

— Канай невинаги работи сам. Затова предупреждавам теб и Ал да бъдете нащрек всяка секунда, докато сте на борда на „Голдън марлин“.

— Ще следим зорко всяко подозрително поведение на членовете на екипажа.

— Най-добре гледайте да не изпускате от очи Оно Канай.

— Не те разбирам — почуди се Пит.

— Неговото его е прекалено голямо. Той няма да остави работа като тази на подчинените си. Бъди сигурен, че сам ще я свърши.

— Поне знаеш ли как изглежда?

— И ти трябва да знаеш, срещал си го.

— Срещал съм го? Къде?

— Току-що получих съобщение от полицейските следователи в Ню Йорк. Оно Канай е пилотът на стария самолет, който се опита да те убие във въздуха.

29.

„Голдън марлин“ не приличаше на нито един от строените някога туристически лайнери. Подводният съд нямаше палуби за разходки, нито балкони пред каютите, нито димоходи или газоходи. Заоблената му надстройка беше покрита с редици от големи, кръгли илюминатори. Единствените изпъкнали форми бяха една заоблена като кубе структура над носовата част, предназначена за командния мостик, и друга, висока, във вид на перка, на кърмата, където се помещаваха луксозен общ салон и казино, които се въртяха около неподвижни илюминатори.

Дълъг 122 метра и широк 12 метра, подводният съд беше от класа на повечето по-малки луксозни туристически лайнери, които плаваха по море. Доскоро подводните екскурзии се извършваха с малки подводници, които имаха ограничена дълбочина на потапяне и далечина на плаване. „Голдън марлин“ щеше да внесе промяна в историята на морския туризъм. С автономните си двигатели, построени от доктор Еган, тя можеше да плава през Карибско море на дълбочина до 300 метра в продължение на две седмици, преди да влезе в пристанище за дозареждане с гориво и продоволствия.

Като се приемеше неутолимата страст на хората към активна почивка, океанският туризъм се разрастваше все повече и повече. Сега, с подводен туристически лайнер, хоризонтът за подводно пътуване беше на път да се разшири безмерно.

— Колко е красива! — възкликна Кели, застанала на кея в ранното утро и вперила поглед в уникалния подводен съд.

— Само дето златото4 й е малко в повече — смотолеви Джордино, като намести слънчевите си очила така, че да не улавят отражението на изгряващото слънце в стъклата на надстройката.

Пит мълчаливо оглеждаше безшевната форма на титановия корпус. За разлика от другите морски съдове, никъде не се виждаха листове или нитове. Голямата туристическа подводница беше чудо на морската технология. Той се възхищаваше на изработката, когато един корабен офицер се приближи до него от подножието на трапа.

— Извинете, вие ли сте хората от НЮМА?

— Да, ние сме — потвърди Джордино.

— Аз съм Пол Конрад, старши помощник-капитан. Господин Лаш уведоми капитан Болдуин, че ще пътувате с нас. Имате ли багаж?

— Да, само ръчен — отговори Кели, очакваща с нетърпение да разгледа вътрешността на лодката.

— Госпожице Еган, вас ще настаним в самостоятелна каюта — каза любезно Конрад. — А вие, господин Пит и господин Джордино, ще делите една каюта в жилищните помещения на моряците.

— Близо до момичетата, които танцуват в театъра ли? — попита Джордино със сериозно лице.

— Де такъв късмет! — засмя се Конрад. — Моля, последвайте ме.

— Ще ви настигна след минута — каза Пит, след което се обърна и тръгна по кея към една стълба, водеща към водата.

Мъж и жена в мокро подводно облекло проверяваха водолазната си екипировка, преди да слязат по стълбата във водата.

— Вие ли сте екипът, който ще проверява дъното на корпуса? — попита ги той.

Висок, слаб мъж с приятно лице, го погледна и му се усмихна.

— Да, ние сме.

— Името ми е Дърк Пит. Аз бях този, който препоръча вашите услуги.

— Франк Мартин.

— А дамата?

— Съпругата ми Карълайн. Мила, това е Дърк Пит от НЮМА. На него трябва да благодарим за тази работа.

— Приятно ми е — каза красивата блондинка, чиято фигура привлекателно изпълваше мокрото подводно облекло.

Пит пое ръката й и се изненада от здравото й ръкостискане.

— Сигурен съм, че сте много веща в гмуркането.

— Правя това от петнайсет години.

— И то не по-зле от всеки мъж — добави с гордост Мартин.

— Можете ли да ни кажете какво точно да търсим? — попита Карълайн.

— Няма какво да го увъртам — отвърна Пит. — Търсете всякакъв вид тяло, закрепено за корпуса, и най-вече взривно устройство.

Мартин не се смути.

— И ако намерим?

— Ако намерите едно, ще намерите и още. Не ги докосвайте. Ние ще уредим пристигането на екип по подводни подривни работи, за да ги обезвреди.

— А кого трябва да уведомим?

— Капитанът на подводницата. На този етап това ще е негова отговорност.

— Беше ми приятно, че се запознахме, господин Пит — каза Мартин.

— На мен също — добави Карълайн с очарователна усмивка.

— Късмет! — пожела им сърдечно Пит. — Ще направите този ден мой, ако не откриете нищо.

Още преди той да стигне до трапа, Мартинови бяха под водата и се спускаха под корпуса на „Голдън марлин“.

Старшият помощник-капитан преведе Кели през разкошен солариум, след което двамата се качиха с остъклен асансьор, гравиран с тропически риби, до палубата, където я въведе в удобна каюта. После заведе Пит и Джордино до по-малка каюта в жилищните помещения на моряците, намиращи се под пътническите палуби.

— Бих искал да се видя с капитан Болдуин възможно най-скоро, когато му е удобно — каза Пит.

— Капитанът ще ви очаква за закуска в офицерския стол след половин час. Офицерският състав и екипът от инспектори от корабостроителницата, който дойде на борда късно снощи, също ще бъдат там.

— Искам и госпожица Еган да присъства — каза Пит с официален тон.

Конрад се притесни, но бързо се окопити.

— Ще попитам капитан Болдуин дали ще разреши дама да присъства на събранието.

— Тъй като лодката нямаше да съществува, ако не беше гениалният ум на баща й — намеси се Джордино, — мисля, че е редно да бъде и тя.

— Сигурен съм, че капитанът ще се съгласи — рече някак припряно Конрад и побърза да излезе от каютата, като затвори вратата след себе си.

Джордино огледа оскъдно обзаведената и тясна като килер кабина и подметна:

— Имам чувството, че не сме желани тук.

— Желани или не — отвърна Пит, — трябва да осигурим безопасността на лодката и пътниците й. — Той бръкна в платнения си дълбок сак и подаде на Джордино портативна радиостанция. — Да се свързваш с мен, ако откриеш нещо, както и аз с теб.

— Откъде започваме?

— Ако искаш да изпратиш този плавателен съд на дъното и всеки на борда му, какво би направил?

Джордино се замисли, после отвърна:

— Ако съм се измъкнал безнаказано от пожар на „Емърълд долфин“, може би ще опитам същата игра отново. Но, ако искам да го пратя на дъното без шум и врява, ще взривя или корпуса, или баластните цистерни.

— Същото си помислих и аз. Тогава започни с този сценарий и претърси кораба за експлозиви.

— А ти какво ще търсиш?

Пит се усмихна, но усмивката му не беше весела.

— Мъжът, който ще запали фитила.

Ако Пит е очаквал капитанът на „Голдън марлин“ да е модел за добронамерено съдействие, то много се лъжеше. Капитан Морис Болдуин беше човек, който вървеше по права линия и никога не се отклоняваше. Той управляваше образцов във всяко отношение кораб и нямаше намерение външни лица да се качват на борда и да нарушават установения от него ред. Единственият му дом беше корабът, на който служеше. Ако имаше съпруга, а той нямаше, или дом, което за него беше губене на време, той щеше да се чувства като стрида без черупка.

Лицето му представляваше строга маска — червендалесто и винаги свъсено неприветливо. Мънистените му очи с цвят на тъмен орех и с тежки клепачи гледаха изпод неподвижни и събрани вежди. Единствено сребристата му, гъста като грива коса, му придаваше вид на изискан човек с власт. Беше широкоплещест като Джордино, но с цели двайсет и пет сантиметра по-пълен в кръста от него. Той забарабани с пръсти по масата в офицерския стол и загледа втренчено Пит, който издържа на погледа му, без да мигне.

— Значи казвате, че корабът е в опасност?

— Да. Същото казват и адмирал Сандекър, и още няколко високопоставени служители от ФБР и ЦРУ.

— Глупости! — възрази отчетливо капитанът, като свали ръце от масата и стисна страничните облегалки на стола си до побеляване на кокалчетата им. — Само защото един от нашите лайнери е претърпял злополука, не значи, че същото чака и нас. Тази лодка е напълно безопасна. Лично аз съм проверил всеки сантиметър от нея. По дяволите, та аз дори надзиравах строежа й! — Той огледа раздразнен седящите около масата Пит, Джордино и екипа от четирима мъже, изпратен от корабостроителницата. — Правете каквото смятате за нужно, но ви предупреждавам да не се месите в работата на тази лодка по време на плаването, иначе, кълна се, ще ви сваля на първото пристанище, независимо какво порицание ще получа след това от управата.

Ранд О’Мали, не по-малко груб от Болдуин, се усмихна злобно и рече:

— Като ръководител на инспекторския екип, ви уверявам, капитане, че няма да застанем на пътя ви. Очаквам от вас обаче да ни съдействате, ако се натъкнем на проблем с някоя от системите за безопасност.

— Търсете каквото искате — смотолеви Болдуин. — Уверявам ви, че няма да намерите нищо, застрашаващо този плавателен съд.

— Предлагам да изчакате да получим доклада от водолазите, които проверяват външната долна част на корпуса.

— Не виждам причина да чакам — отвърна остро Болдуин.

— Има вероятност те да намерят чужди тела, закрепени за дъното на корпуса.

— Това е действителният живот, господин Пит — заяви с безразличие Болдуин, — а не някаква измислена приказка по телевизията.

В продължение на близо половин минута настъпи тишина, пълна тишина. След това Пит стана, подпря ръце на масата и с лека ледена усмивка заби поглед в Болдуин.

Джордино разпозна признаците. Започва се, помисли си той. Добрият ми Пит. Дай му да се разбере на тази арогантна мижитурка.

— Изглежда, нямате никаква представа каква опасност е надвиснала над вашата лодка — заговори сериозно Пит. — Аз съм единственият от присъстващите тук свидетел на невъобразимото опустошение, което причини пожарът на „Емърълд долфин“. Видях да умират стотици мъже, жени и деца, някои да изгарят живи в адски мъки, други да се давят, преди да успеем да стигнем до тях. Морското дъно е осеяно с кораби, чиито капитани са си мислили, че са непобедими и имунизирани срещу катастрофи. Вземете „Титаник“, „Лузитания“, „Моро Касъл“ — техните капитани пренебрегнаха знаменията и признаците на опасност и платиха скъпо. Когато опасността надвисне, капитан Болдуин, а тя със сигурност ще надвисне над тази лодка и всички на борда й, тя ще се стовари с мълниеносна скорост и нито вие, нито някой от екипажа ви ще успее да реагира навреме. Ще дойде най-внезапно от посока, от която изобщо не сте очаквали. Но тогава ще бъде много късно. „Голдън марлин“ и всички в нея ще загинат и тяхната смърт ще легне като тежък товар на раменете ви.

Пит замълча и се изправи.

— Хората, решени да разрушат кораба ви, са несъмнено на борда и се представят за някои от офицерите, матросите ви или може би сред пътниците ви. Схващате ли картинката, капитан Болдуин? Схващате ли я?

Колкото и странно да беше, този път Болдуин не кипна. Лицето му беше безизразно, без следа от някакво чувство. Той отговори ясно и кратко:

— Благодаря ви, господин Пит. Ще взема предвид думите ви — после стана и се запъти към вратата. — Благодаря ви, господа. Ще отплаваме точно след трийсет и седем минути.

Когато в стаята останаха само Пит, Джордино и О’Мали, Джордино се облегна назад и непочтително кръстоса крака върху заседателната маса.

— „Ще отплаваме точно след трийсет и седем минути“ — имитира той Болдуин. — Ама че взискателен човек!

— Направен е от оборски тор и цимент — подметна О’Мали.

На Пит мигом му хареса този мъж, както и на Джордино.

— Надявам се да ни вземете по̀ на сериозно от капитан Болдуин — каза той.

О’Мали се захили, показвайки всичките си зъби.

— Ако сте прав, а аз не се съмнявам в това, нямам намерение да умирам в тази екстравагантна щуротия.

— Май не ви харесва много тази лодка — отбеляза развеселен Пит.

— Прекалено претрупана конструкция — изсумтя мъжът. — Повече разноски и проекти са хвърлени за пищното й обзавеждане, отколкото за основните инженерни системи. Независимо дали е преминала успешно изпитанията в море, или не, няма да се изненадам, ако се спусне под вода и повече не се издигне.

— Не знам защо, но не ми е приятно да чувам подобни изявления от експерт по корабостроене — измърмори Джордино.

Пит скръсти ръце пред гърдите си.

— Главното ми безпокойство е, че бедствието ще бъде причинено от човешка ръка.

О’Мали го погледна.

— Знаете ли на колко места някой луд може да постави взривно вещество, за да потопи това корито?

— Ако лодката се спусне дълбоко под водата, пробив на всяко място по корпуса ще свърши тази работа.

— Както и пробив в баластните цистерни.

— Нямах време да изуча подробно плана и техническите характеристики на лодката, хвърлих им само бегъл поглед снощи — каза Пит. — Но трябва да има подводна система за евакуиране.

— Има — отвърна О’Мали, — и то добра. Вместо в спасителни лодки, пътниците влизат в предназначените за тях аварийни отсеци, които побират петдесет души. После входните им врати се затварят херметически. В същото време външните врати се отварят, в ежекторните системи се вкарва въздушен поток и тогава отсеците се откачат от подводницата и се издигат на повърхността. Уверявам ви, системата е много ефикасна. Знам това, защото бях консултант на проекта й.

— Ако поискате да повредите евакуационната система, какво бихте направили?

— Доста невесела мисъл.

— Трябва да предвидим всички вероятности.

О’Мали се почеса по главата.

— Ами бих повредил въздушния ежектор.

— Ще ви бъда признателен, ако вие и екипът ви проверите много внимателно дали е бърникано някъде в тази система — препоръча Пит.

О’Мали го погледна с полуотворени очи.

— Не бих допуснал небрежна проверка на нещо, от което зависи живота ми.

Джордино съсредоточено оглеждаше ноктите на едната си ръка, когато подхвърли:

— Надявам се да не бъдат изречени някога по-искрени думи.

Палубните моряци прибраха котвените въжета, навити на борда на „Голдън марлин“, секунди преди десните подрулващи устройства да бъдат задействани и подводната лодка започна да се оттласва странично от дока. Над хиляда души бяха дошли на пристанището, за да наблюдават първото отплаване на първата подводна туристическа лодка. От един подиум губернаторът на Флорида и други официални лица и знаменитости държаха шаблонни речи. Оркестърът към университета във Флорида засвири потпури от морски звуци, последван от карибски оркестър. Когато подводният съд се отдалечи от кея, към двата оркестъра се присъедини и оркестърът на подводната лодка и заедно те засвириха традиционната при отплаване песен „Докато се срещнем отново“. Знаменца и конфети се посипаха върху пътници, изпращачите помахваха с ръце и викаха. Беше трогателна сцена. Пит се удиви, като видя колко много жени изтриваха сълзите си. Дори Кели беше видимо развълнувана от виковете „Бон воаяж!“5.

Пит не мерна никъде водолазите. Опитите му да се свърже с капитан Болдуин на мостика бяха безрезултатни. Той се разбунтува вътрешно, но нямаше начин да спре кораба да отплава.

Подводната лодка още беше в пристанищния канал на път към откритите сини води край Флорида, когато пътниците бяха помолени да се съберат в театралната зала, където старшият помощник-капитан Пол Конрад ги запозна с подводната туристическа лодка и начина на действие на системите за евакуация. Кели седеше най-отпред от едната страна на залата, а Пит — най-отзад от другата страна. На борда имаше шест семейства от чернокожи, но никой от мъжете не приличаше на Оно Канай. Когато Конрад свърши, прозвучаха няколко гонга и пътниците бяха поведени към отсеците за евакуиране.

Джордино заедно с инспекторите търсеше взривни устройства или признаци на повредени съоръжения, а Пит и Кели помагаха на корабния домакин да проверява поименно и да настанява пътниците в каютите им. Проверката ставаше бавно. До обяд едва бяха преполовили списъка само на пътниците, а оставаше и този на екипажа.

— Започвам да се съмнявам, че той е на борда — въздъхна уморено Кели.

— Освен ако не се е промъкнал без билет — каза Пит, оглеждаше снимките на пътниците, направени от корабния фотограф при качването им на борда. Той вдигна една от снимките към светлината и се вгледа в лицето. После я подаде на Кели.

— Да ти се струва познато?

Тя се вгледа продължително в снимката, прочете името и се усмихна.

— Приликата е голяма, само че този господин Джонатан Форд е бял.

Пит сви рамене.

— Така е. Е, значи сме отново в изходна позиция.

В четири часа следобед по високоговорителите се разнесе мелодия. Това беше сигнал, че лодката започва да се спуска под вода. Всички пътници се втурнаха да си намерят столове до илюминаторите. Не се усети никаква вибрация или намаляване на скоростта, когато подводният съд бавно започна да се спуска под повърхността. Морето като че ли се надигаше, докато лодката слизаше сред водовъртеж от въздушни мехурчета, които бързо изчезнаха, когато яркото слънце и небе се превърнаха в тъмносиня бездна.

Магнитохидродинамичните двигатели работеха безшумно и без вибриране. Освен водата, минаваща покрай илюминаторите, пътниците не виждаха никакво друго движение навън. Регенераторите на въздух отнемаха въглеродния двуокис и вкарваха чист въздух в подводницата.

Въпреки че отначало имаше малко за гледане, пътниците бяха погълнати от различния свят, който се разкриваше пред очите им. Скоро започнаха да се появяват и риби, които почти не проявяваха интерес към огромния съд, нахлуващ в царството им. Ярко оцветени риби във фосфоресциращо пурпурночервено, жълто и оранжево, минаваха покрай илюминаторите. Обитателите на солената вода бяха далеч по-смайващи от живеещите в сладководните езера и реки. Скоро и те се изгубиха над подводницата, спускаща се все по-надолу.

Пасаж баракуди с дълги, гладки тела, които блестяха като сребро, премина лениво покрай тях; издали долни устни напред, те се взираха с чисто черните си очи в търсене на храна. Плуваха плавно, в крак с лодката. После изведнъж, с едно мигване, се стрелнаха напред и изчезнаха от поглед.

Пътниците на левия борд имаха удоволствието да видят една огромна риба луна, наричана още Мола Мола. Огромното й заоблено тяло в блестящо бяло-оранжево, беше дълго три метра и почти толкова високо и вероятно тежеше близо два тона. Странната на вид риба, с огромни перки на гърба и опашката, изглеждаше така, сякаш тялото й беше забравило да расте на дължина. Голямата опашка се намираше точно зад главата. Приятелски настроеният гигант на дълбините също скоро остана зад подводницата.

Морските биолози, поканени на борда от морската туристическа линия, описваха и обясняваха характеристиките и схемите на поведение и миграция в морето. След рибата луна се появиха две малки риби чук, чиято дължина стигаше едва метър и половина. Пътниците се удивиха на широката издатина отпред на главите им и разположените в двата й края изпъкнали очни ябълки. Този вид акули проявиха любопитство и заплуваха редом до илюминаторите, взирайки се с по едно око в странните същества зад тях. Но и те, като другите риби, бързо се отегчиха от гигантския натрапник и размахвайки грациозно опашки, се загубиха във водния мрак.

До всеки илюминатор имаше монтиран цифров измервателен уред, който отчиташе дълбочината на подводница. Старши помощник-капитан Конрад съобщи по уредбата, че в момента се намират на дълбочина сто и осемдесет метра и наближават дъното. Като по даден знак пътниците доближиха лица до илюминаторите и се взряха надолу. Дъното бавно се появи и се просна под подводницата. Някога, преди океаните да се надигнат, то е било покрито с корали, но сега се виждаха само черупки, утайка и разпръснати скали от лава, обрасли с морски свят. Тъй като на тази дълбочина ярките цветове помръкваха, всички те добиха зеленикавокафяв оттенък. Безброй риби, обитаващи дъното, разнообразяваха голия пейзаж. Пътниците наблюдаваха прехласнати този чужд за тях свят при видимост над шейсет метра.

В предния купол, където се намираше командният мостик, капитан Болдуин внимателно превеждаше „Голдън марлин“ през водата, на петнайсет метра над океанското дъно, като зорко следеше за всяка неочаквана промяна в терена. Радиолокаторът и хидроакустичната станция със страничен обзор показваха дъното на една миля напред и встрани и предоставяха на операторите достатъчно време да променят курса и да издигнат подводния съд в случай на внезапна поява на висока скала. Курсът за следващите десет дни беше изчислен с особено старание. Частно наети океанографи бяха изучили океанското дъно през островните плавателни канали и бяха маркирали дълбочината за пътуването. Сега лодката следваше предварително зададения курс чрез компютрите на борда.

Дъното изведнъж изчезна, когато подводницата увисна над дълбока подводна котловина, чието дъно се намираше на деветстотин и петнайсет метра — с шестстотин и петнайсет метра по-дълбоко от пределните граници, определени от архитектите на лодката. Болдуин предаде щурвала на третия помощник-капитан и се обърна към свързочния офицер, който се приближи до него и му подаде съобщение. Капитанът го прочете и по лицето му се изписа питащ израз.

— Намери господин Пит и му кажи да дойде на мостика — нареди той на един матрос, който зяпаше прехласнат гледката навън.

Пит и Кели не отделиха време, за да наблюдават подводния пейзаж. Те все още се намираха в канцеларията на корабния домакин и се запознаваха с личните досиета на екипажа. Когато му бе съобщено, че капитанът иска да го види, Пит остави Кели и тръгна към мостика. Едва пристъпил вътре и Болдуин му връчи съобщението.

— Какво ще кажете за това? — попита го той.

Пит прочете съобщението на глас.

— „Уведомяваме ви, че труповете на водолазите, инспектиращи дъното на вашия кораб, бяха намерени вързани за пристанищните пилоти под повърхността на канала. Първоначалното разследване сочи, че те са били убити от лице или лица, засега неизвестни, които са ги нападнали в гръб, като острието на ножа е пробол сърцата им. Очакваме Вашия отговор.“

Съобщението беше подписано от детектив лейтенант Дел Картър от полицейското управление във Форд Лодърдейл.

Пит изведнъж бе обзет от вина, чувствайки, че именно той несъзнателно беше пратил Франк и Карълайн на смърт.

— На каква дълбочина сме? — попита той остро.

— Дълбочина ли? — повтори стреснатият Болдуин. — Минахме континенталния шелф и сме в дълбоки води. — Той посочи дълбокомера, монтиран над прозорците. — Вижте сам. Дъното е на седемстотин трийсет и два метра под кила ни.

— Веднага обърнете! — заповяда Пит рязко. — Върнете се в плитки води, преди да е станало твърде късно.

Болдуин стисна челюсти.

— Какви ги приказвате?

— Водолазите са били убити, понеже са намерили взривни вещества, закрепени за корпуса на подводницата. Не ви моля, капитане. Заради живота на всеки на борда обърнете лодката и навлезте в плитки води, преди да е станало много късно.

— А ако не го направя? — предизвика го Болдуин.

Зелените очи на Пит станаха студени като Арктическото море и пронизаха Болдуин като с пикели. Когато заговори, сякаш самият дявол заговори.

— Тогава, в името на човечността, се кълна, че ще ви убия и ще поема управлението на кораба.

Болдуин отскочи назад като прободен с копие. После бавно, много бавно се съвзе и побелелите му устни се разтегнаха в стегната усмивка. Обърна се и погледна кърмчията, който стоеше като онемял, с разширени колкото автомобилни джанти очи.

— Реверсирай и продължи на пълен ход — после се обърна към Пит. — Е, доволен ли сте, господин Пит?

— Предлагам да пуснете алармения сигнал и да наредите на пътниците да се отправят към евакуационните отсеци.

Болдуин кимна.

— Считайте го за сторено — после се обърна към старши помощник-капитан Конрад и му нареди: — Да се изхвърли водата от баластните цистерни. Можем да удвоим скоростта веднага щом излезем на повърхността.

— Молете се това да стане навреме — вметна Пит, чувствайки, че напрежението започва да го отпуска, — иначе ще трябва да избираме между удавяне и задушаване, наблюдавайки рибите да плуват край нас.

Кели седеше в канцеларията на корабния домакин и преглеждаше досиетата на екипажа, когато почувства нечие присъствие. Вдигна поглед и видя мъж, който влезе в помещението безшумно. Беше облечен в риза за голф и къси панталони. По лицето му играеше зловеща усмивка. Тя мигом разпозна в него пътника, когото двамата с Пит обсъждаха малко по-рано. Докато той стоеше безмълвен, тя огледа лицето му и почувства, че я полазват тръпки.

— Вие сте Джонатан Форд.

— Нима ме познавате?

— Не… всъщност не — запелтечи тя.

— А трябва. Срещнахме се набързо на „Емърълд долфин“.

Кели се смути. Виждаше лека прилика с чернокожия корабен офицер, който се беше опитал да убие нея и баща й, но този мъж пред нея беше бял.

— Не, вие не може да сте…

— Да, но съм. — Усмивката му се разшири. — Виждам, че сте озадачена. — Той замълча и извади носна кърпа от джоба на панталоните си. Наплюнчи я, после изтри горната част на лявата си длан. Белият грим изчезна и разкри кожа с цвета на кафе.

Кели скочи от стола си и понечи да побегне през вратата, но мъжът я хвана над лактите и я притисна в стената.

— Името ми е Оно Канай. Имам заповед да ви взема със себе си.

— Къде? — ахна тя от ужас, надявайки се Пит и Джордино да влязат всеки момент.

— Как къде, у дома, разбира се.

Отговорът му не й каза нищо. Тя видя само злото в очите му, когато той притисна влажна кърпа със странна миризма в лицето й. После под нея се разтвори черна яма, която я погълна.

30.

Това беше препускане срещу смъртта. Че взривните вещества бяха поставени по външната страна на корпуса, в това Пит не се съмняваше. Мартинови ги бяха открили, но са били убити, преди да успеят да предупредят капитан Болдуин. Пит се обади на Джордино по преносимата радиостанция.

— Прекрати търсенето и повикай инспекторите. Експлозивите не са вътре в кораба.

Джордино само потвърди и забърза към мостика.

— Какво знаеш, което аз не знам? — попита Джордино, нахълтвайки през вратата, следван от Ранд О’Мали.

— Току-що ни съобщиха, че водолазите са били убити — отговори му Пит.

— Започва се — смънка гневно Джордино.

— Имаш предвид водолазите, които проверяваха дъното на подводницата ли? — попита О’Мали.

Пит кимна.

— Започва да ми се струва, че експлозивите са били нагласени да детонират, докато сме в дълбоки води.

— Където се намираме в момента — отбеляза тихо Джордино, гледайки притеснен дълбокомера.

Пит се обърна към Болдуин, който стоеше до кърмчията.

— След колко време ще стигнем в плитки води?

— До двайсет минути ще бъдем над ръба на котловината и над склона на континенталния шелф — отговори Болдуин, чието лице беше започнало да показва признаци на стрес, след като най-накрая бе повярвал, че лодката му е наистина в опасност. — След още десет минути ще сме се издигнали на повърхността, което ще ни позволи да увеличим скоростта си и да стигнем до плитки води.

Изведнъж матросът, който стоеше до главния пулт за управление, извика:

— Капитане, нещо става с евакуационните отсеци.

Болдуин и О’Мали пристъпиха до него и загледаха смаяни пулта. Всичките шестнайсет лампички, отговарящи на евакуационните отсеци, светеха червено, с изключение на една, която продължаваше да свети зелено.

— Те са задействани — възкликна изумен Болдуин.

— И то преди някой да е влязъл в тях — добави с мрачно лице О’Мали. — Вече няма да можем да свалим екипажа и пътниците от подводницата.

Взрив в корпуса, нахлуваща вътре вода и безпрепятственото потъване на подводницата заедно със 700 пътника и екипаж, беше картина, прекалено ужасна за възприемане, но и прекалено действителна, за да бъде подмината.

Пит знаеше, че който и да е задействал евакуационните отсеци, вероятно е напуснал лодката в един от тях, което означаваше, че взривните вещества ще избухнат всеки момент. Той отиде до радиолокационния екран, поставен до хидроакустичната станция със страничен обзор. Континенталният шелф се отдалечаваше, но съвсем бавно. Под тях все още имаше вода, дълбока близо триста метра. Корпусът на „Голдън марлин“ беше построен да издържа на водното налягане на тази дълбочина, но всяка надежда за спасение щеше да е почти невъзможна. Всеки поглед беше вторачен в дълбокомера, всяко съзнание отброяваше секундите.

Морското дъно се отдалечаваше мъчително бавно. До повърхността оставаха още само трийсет метра. Обща въздишка се чу в командното помещение, когато „Голдън марлин“ мина над ръба на континенталния склон и дъното остана на 183 метра под корпуса. Водата оттатък илюминаторите започна да става по-светла и можеше да се види как блести неспокойната повърхност от слънчевата светлина.

— Дълбочина под корпуса — сто шейсет и седем метра и намалява — провикна се Конрад.

Думите още не бяха излезли от устата му, когато лодката се разтресе с огромна сила. Едва имаше време да се реагира, да се възприеме неизбежното бедствие. Подводната лодка се изви и стана напълно неуправляема. Огромните двигатели, последна дума на техниката, спряха, когато гладното море нахлу през двете рани, причинени от подводните взривни вещества.

„Голдън марлин“ легна неподвижна и се понесе свободно по течението, потъвайки неумолимо сантиметър по сантиметър към морското дъно. Тонове вода започнаха да нахлуват във вътрешността й от места, които все още бяха неизвестни за хората на мостика. Повърхността изглеждаше толкова мъчително близо, че сякаш можеха да я достигнат с пръчка.

Болдуин вече не си правеше никакви илюзии. Лодката му потъваше.

— Обади се в машинното и кажи на чийфа да установи къде са пробойните — заповяда той на втория си помощник.

Отговорът дойде почти веднага.

— Машинният инженер докладва, че машинното отделение се пълни с вода. Багажният отсек също е наводнен, но там корпусът е все още непокътнат. Той е задействал помпите на максимален капацитет. Освен това съобщава, че помпите на баластните цистерни са повредени от нахлуващата отпред вода, която пълни цистерните през изпускателните тръби. Моряците се опитват да спрат потока, но водата се покачва прекалено бързо и вероятно ще им се наложи да евакуират машинното. Съжалявам, сър, но чийфа каза, че не може повече да поддържа неутрална плавателност на лодката.

— О, боже — промълви един млад офицер, който стоеше до командния пулт, — ще потънем…

Болдуин бързо се съвзе.

— Кажете на чийфа да затвори всички херметически врати долу и да поддържа генераторите в действие колкото може по-дълго — после се обърна към Пит, който стоеше смълчан с безизразно лице. — Е, господин Пит, предполагам, че дойде моментът да ми кажете: „Аз ви предупредих“.

Лицето на Пит остана каменно и замислено, лице на човек, който обмисля всяка вероятност, всяка потенциална възможност да спаси хората и подводната лодка. Джордино беше виждал това негово изражение стотици пъти. Пит поклати бавно глава.

— Не ми доставя удоволствие фактът, че съм бил прав.

— Дъното се приближава. — Очите на старши помощник-капитан Конрад не се отместваха от екраните на радиолокатора и хидроакустичната станция. Едва изрекъл думите и „Голдън марлин“ заора в дънната утайка с шумно стържене, вдигайки огромен кафяв облак, който закри видимостта през илюминаторите.

На пътниците не им трябваше някой да им каже, че става нещо много трагично. Но тъй като пътническите палуби още не бяха залети от вода, а и никой от екипажа не показваше страх — тъй като те бяха на първо плаване с подводница и никой не можеше още да проумее истинската опасност — засега паника сред тях нямаше. Капитан Болдуин заговори по вътрешната говорна уредба и увери всички, че макар „Голдън марлин“ да е загубила мощност, нещата скоро ще се нормализират. Никой от пътниците и екипажа обаче не повярва на думите му, защото видяха, че повечето евакуационни отсеци са празни. Неколцина започнаха да се щурат насам-натам объркани. Други останаха до илюминаторите, зазяпани в рибите, които се появиха, след като разбърканата дънна утайка се слегна. Трети се настаниха в общия салон и си поръчаха питиета.

Капитан Болдуин и офицерите му започнаха да изучават аварийните процедури от общи наръчници, написани от хора, които не са имали представа какво да се прави, когато един туристически подводен лайнер лежи безпомощен на дъното със 700 души на борда. Докато корпусът беше все още здрав и с малки изключения водонепроницаем, а вратите бяха херметически затворени, инженерният екип задейства помпите, за да насмогне да изхвърля водата, нахлуваща в машинното и багажното отделения. За щастие всички системи, с изключение на двигателните, изглеждаха непокътнати от взривовете.

Болдуин седеше в свързочния пункт като замаян. С голямо усилие той се свърза последователно с Лаш в главното управление на компанията, с бреговата охрана и с всеки кораб, намиращ се в радиус от осемстотин километра. Изпрати сигнал за бедствие „мейдей“ и съобщи координатите на „Голдън марлин“. След като свърши тази работа, той обгърна с длани главата си. Отначало се обезпокои, че това е краят на дългата му морска кариера. После си помисли колко маловажна е кариерата му при стеклите се обстоятелства. Дългът му преди всичко беше към пътниците и екипажа.

— Да върви по дяволите кариерата ми! — измърмори той под носа си, после стана и излезе от командния мостик, като първо отиде в машинното, за да изслуша пълен доклад, а след това тръгна из подводницата, за да успокоява пътниците, които не бяха в непосредствена опасност. Уверяваше ги, че няма проблем с баластните цистерни и че повредите се възстановяват.

Пит, Джордино и О’Мали слязоха заедно до палубата на евакуационните отсеци. О’Мали започна да отваря контролните табла и да проверява системата. Имаше нещо странно в увереността на едрия ирландец. Той познаваше работата си, и то много добре. Не правеше никакви излишни движения. За по-малко от пет минути той приключи с проверката си, отдръпна се от отворените табла и седна с въздишка на един стол.

— Който и да е задействал евакуационните отсеци, си е знаел работата. Претоварил е електрическите вериги, водещи към мостика, и е задвижил отсеците, като е използвал ръчното управление. За щастие един от отсеците не е успял да се освободи.

— Слаба утеха — подметна Джордино.

Пит бавно поклати глава в знак на поражение.

— Те са били две крачки пред нас още от самото начало. Давам им оценка „отличен“ за плана им.

— Кои „те“? — попита О’Мали.

— Мъжете, които ще убият дете с леснината, с която ти и аз ще убием муха.

— Нищо не разбирам.

— Ами то не е за нормални хора.

— Поне разполагаме с един отсек, в който да натоварим децата — отбеляза Джордино.

— Капитанът трябва да даде заповед — каза Пит, загледан в единствения останал отсек. — Въпросът е колко деца можем да вкараме в него.

Час по-късно катер на бреговата охрана пристигна на мястото, изтегли на борда оранжевия буй, освободен от „Голдън марлин“, и влезе във връзка с подводната лодка. Едва тогава Болдуин даде команда пътниците да се съберат в театралната зала и отиде да им обясни положението. Той се съсредоточи в омаловажаването на опасността и заяви, че в съответствие с разпоредбите на компанията, в случай на авария първо трябва да бъдат извадени на повърхността най-младите. Нищо от думите му не се възприе спокойно. Заваляха въпроси. Разпалиха се страсти и на капитана не му остана нищо друго, освен да ги гаси.

Преди отсекът да бъде натоварен, Пит и О’Мали седнаха пред компютъра в канцеларията на корабния домакин и започнаха да изчисляват допустимия брой на хората според производителя, които може да побере отсекът и да се издигне спокойно към повърхността.

Джордино ги остави вглъбени в работата им и тръгна да търси Кели.

— Колко деца имаме на борда? — попита О’Мали.

Пит взе списъка на пътниците и ги преброи.

— Петдесет и четири са под осемнайсет години.

— Отсеците са построени да превозват петдесет души със средно тегло от седемдесет и два килограма или общо максимално тегло три хиляди шестстотин и двайсет килограма. С килограм повече отсекът няма да се издигне.

— Можем да намалим тази цифра наполовина. Едно дете едва ли тежи повече от трийсет и шест килограма.

— При това положение, като сведохме теглото до хиляда осемстотин и десет килограма, ще остане място за майките — каза О’Мали, изпълвайки се със странното чувство, че му се налага да обмисля чий живот да бъде спасен.

— Ако вземем средно тегло шейсет и три килограма, ще имаме място за близо двайсет и девет майки.

О’Мали преброи семействата и броя на децата.

— На борда има двайсет и седем майки — каза той с известна доза оптимизъм. — Слава богу, че поне ще можем да евакуираме всички майки и децата им.

— Ще трябва да не се съобразим с новата традиция да запазваме семействата цели — каза Пит. — Мъжете ще натежат прекалено много.

— Съгласен съм — въздъхна О’Мали.

— И пак остава място за още един-двама.

— Но ние не можем да искаме от останалите шестстотин и седемнайсет пътника и екипаж да се хващат за сламки.

— Не — отвърна Пит. — Трябва да изпратим някого, един от нас двамата, който да им разясни подробно положението лично, а не по вътрешната уредба.

— Аз съм по-необходим тук — заяви твърдо О’Мали.

В този момент се върна Джордино. Лицето му съвсем не изглеждаше ведро.

— Кели е изчезнала — съобщи той кратко. — Събрах група, но никъде не я открихме.

— По дяволите! — изруга Пит. Той не разпита Джордино — нито за момент не се усъмни, че Кели наистина е изчезнала. Вътрешното му предчувствие го потвърди. Изведнъж снимката на един от пътниците се яви пред очите му. Програмира списъка на пътниците в компютъра и изписа името „Джонатан Форд“.

Снимката на Форд, прекрачвайки от трапа на палубата, изпълни монитора. Тогава Пит натисна клавиша за принтиране и зачака от принтера да се появи цветна снимка. Докато О’Мали и Джордино стояха безмълвно до него, той изучи лицето, сравнявайки го мислено с лицето на пилота на червения фокер, с когото разговаря на въздушното шоу, преди двамата да влязат в битка. После остави снимката на писалището, взе молив и започна да потъмнява лицето на мъжа. Когато привърши, изпита чувството, че някой заби юмрук в корема му.

— Той е бил на борда и аз съм го пропуснал!

В пълно неведение О’Мали попита:

— За кого говориш?

— За онзи мъж, който едва не уби мен и куп деца в Ню Йорк, и който е виновен за това, че сега лежим безпомощни на дъното на океана. Именно той е освободил евакуационните отсеци и е избягал с един от тях, взимайки и Кели със себе си.

Джордино постави ръка върху рамото на Пит. Много добре знаеше как се чувства приятелят му. Съзнаваше също, че и той самият се бе провалил и това не му даваше мира.

Пит запомни номера на каютата на Форд и бързо излезе от канцеларията, последван от Джордино и О’Мали. Пит нямаше никакво намерение да губи време да търси стюардесата, за да й иска ключ. Като стигна до каютата, се засили и я отвори с един ритник. Стюардесата я беше оправила, но нямаше и следа от багаж. Пит започна да отваря едно по едно чекмеджетата. Те бяха празни. Джордино отвори гардероба и зърна бял предмет на най-горната полица. Пресегна се и свали дебело руло хартия. Разгърна го върху леглото.

— Хелиографно копие на подводната лодка — смънка О’Мали. — Откъде ли го е взел?

Ледени тръпки побиха Пит, като осъзна, че отвличането на Кели е било една от поръчките, възложени на Форд.

— Зад него стои блестяща разузнавателна операция. Той е бил в състояние да се запознае с всяка система и апаратура, с всяка палуба, напречна преграда и конструкция до най-малката подробност.

— Което обяснява как е знаел къде точно да постави експлозивите и да задейства ръчно евакуационните отсеци — отбеляза О’Мали.

— Нищо повече не можем да направим тук — каза Джордино, — освен да уведомим бреговата охрана да следи за всяко летателно средство, което кръжи над района, за да вземе този тип и Кели от евакуационния отсек.

Принуден да приеме бягството на Форд и отвличането на Кели като ужасна действителност, Пит се изпълни с чувство на противна неадекватност и безполезност. Беше напълно неспособен да й помогне или спаси. Той се стовари тежко на един стол. Още по-ледени тръпки го побиха, но това вече нямаше нищо общо със съдбата на Кели. Евакуационните отсеци ги нямаше и нямаше начин да бъдат върнати обратно и натоварени с пътници. Виждаше незначителна надежда да спаси хората на борда на потъналия туристически лайнер. Той поседя неподвижно няколко секунди, после вдигна глава и погледна към смълчаното и очакващо лице на О’Мали.

— Ти познаваш всяко кътче от лодката — каза той тихо.

О’Мали не разбра веднага намеренията на Пит и се поколеба, преди да отговори:

— Да, познавам я добре, както всеки друг.

— Има ли друга евакуационна система освен отсеците?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Дали корабостроителят е предвидил за спасение резервна система със затворен въздух?

— Говориш за специално проектиран люк в горната част на корпуса ли?

— Точно така.

— Да, има такъв, но няма начин всички ние да бъдем спасени, преди да ни е свършил въздухът.

— Защо? — попита Джордино. — Докато ние тук си говорим, спасителната операция е в ход.

— Нима не знаете?

— Не, ако не ни кажеш. — Гласът на Пит прозвуча дрезгаво.

— „Голдън марлин“ изобщо не е конструирана да остане под вода повече от четири дни, преди да се издигне на повърхността. След това въздухът бързо става негоден за дишане.

— Мислех, че регенераторите на въздух го пречистват до безкрайност — изненада се Джордино.

О’Мали поклати глава.

— Те наистина са много ефикасни, пречистват напълно въздуха, но след известно време количеството въглерод, натрупан от седемстотин души в тясно пространство, става прекомерно голямо за обезпрашителите и филтрите и те започват да се повреждат. — Той сви пораженчески рамене. — Целият този замисъл отива на вятъра, ако наводнението засегне генератора и ние загубим мощност. Тогава съоръжението за регенериране на въздуха изключва.

— Четири дни, ако извадим късмет — каза бавно Пит. — Всъщност са три и половина, тъй като вече изминаха близо дванайсет часа, откакто сме под вода.

— Военноморските ни сили разполагат с дълбоководен спасителен апарат, който може да свърши работа — предложи Джордино.

— Да, но мобилизацията, транспортирането му заедно с екипа дотук и подготовката за започването на спасителната работа ще отнеме най-малко четири дни. — О’Мали говореше бавно, наблягайки на всяка дума. — Дотогава ще е много късно и едва ли ще бъдат спасени повече от една шепа хора.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, ти ще излезеш на повърхността заедно с майките и децата.

Може би в продължение на пет секунди Джордино го гледа тъпо. После, когато схвана думите му, заяви с възмущение:

— Момчето на госпожа Джордино не е страхливец. Няма да скачам от кораба, криейки се зад женски поли.

— Повярвай ми, стари приятелю — настоя с умолителен глас Пит, — можеш да бъдеш много по-полезен за спасението на всички, като работиш с мене от повърхността.

Джордино понечи да го попита: „Защо ти не излезеш?“, но размисли и приемайки разсъждението на Пит за правилно, рече:

— Добре, но какво да правя, като изляза на повърхността?

— От съществено значение е да се сдобием с външен въздухопровод за пречистване на въздуха.

— И къде точно се очаква от мен да намеря маркуч, дълъг сто и петдесет метра, въздушна помпа, която да подава достатъчно въздух, за да поддържа шестстотин и седемнайсет души живи, докато бъдат спасени, и метод за скачването й за потъналата лодка?

Пит погледна приятеля си от близо четирийсет години и се усмихна.

— Ако те познавам добре, все ще измислиш нещо.

31.

В рамките на четири часа след потъването на „Голдън марлин“ на мястото пристигнаха четири плавателни съда: катерът на бреговата охрана „Джоузеф Райън“, петролоносачът „Кинг Зюс“, океанографският влекач на Американските военноморски сили „Орион“ и бреговият транспортен кораб „Компас роуз“. Скоро към тях се присъедини и флотилия от ветроходни яхти и моторни лодки от Маями и Форт Лодърдейл, които идваха повече от любопитство, отколкото от желание да помогнат в спасителната операция. Адмирал Сандекър беше изпратил спасителен кораб на НЮМА от Савана, но той щеше да пристигне чак след дванайсет часа.

Дълбоководният спасителен апарат на Военноморските сили „Меркюри“, екипът му и корабът база „Алфред Олтман“ бяха на път към мястото от Пуерто Рико, където провеждаха практически занятия. Съобщения се предаваха от и към катера на бреговата охрана на капитана на „Олтман“ от страна на капитан Болдуин за всеки етап от състоянието на потъналата туристическа лодка.

На борда на „Голдън марлин“ започнаха да качват децата и майките им в евакуационния отсек, след като О’Мали поправи механизма за освобождаването му. Имаше сълзливи сборувания с бащите, а в много случаи и с по-възрастните роднини — дядовците. Няколко деца ревнаха с пълно гърло, когато влязоха в тясното пространство на отсека. Беше трудно, дори невъзможно да бъдат успокоени.

Джордино се опита да не чува писъците на децата и техните майки и изглеждаше по-отчаян от всякога от факта, че е единственият мъж, напускащ подводницата.

— Чувствам се като мъжа, който се е качил на спасителна лодка от „Титаник“, преоблечен в женски дрехи.

Пит обгърна с ръка раменете на Джордино.

— Ти ще си много по-полезен за спасителната операция горе.

— Никога няма да го преживея — изпъшка Джордино. — Гледай да се справиш с положението, чу ли? Ако нещо се обърка и не успееш да…

— Ще успея — увери го Пит, — но само ако ти водиш спасителната операция откъдето трябва.

Двамата си стиснаха ръце за последен път и Пит го набута в единственото свободно място в евакуационния отсек. Пит едва се въздържа да не се усмихне, когато една изтормозена майка напъха пищящото си дете в ръцете на Джордино. Якият нисък италианец изглеждаше толкова смутен, сякаш седеше върху счупени стъкла. Пит не помнеше да го е виждал с по-скръбно изражение, когато вратата на отсека се затвори със съскане. След минута се разнесе свистене и отсекът започна да се издига към повърхността бавно, тъй като бе натоварен до границата на подемната му сила.

— Мисля, че сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме — отбеляза стоящият зад Пит О’Мали.

— Не, започваме подготовката — каза Пит.

— Откъде?

— От шлюзовата аварийна камера.

— Какво искаш да знаеш?

— Дали люкът е съвместим с този на военноморския дълбоководен спасителен апарат.

О’Мали кимна.

— Да, знам го със сигурност, тъй като беше проектиран според техническите характеристики на Военновъздушните сили да пасва на техния спасителен подводен апарат или други подобни съдове точно за такива непредвидени обстоятелства.

Пит беше вече до вратата.

— Покажи ми пътя. Искам лично да го проверя.

О’Мали го поведе към асансьора, с който се качиха на горната палуба. Минаха през залата за хранене и през камбуза, където готвачите приготвяха вечеря, сякаш пътуването изобщо не беше прекъсвало. Гледката беше злокобно нереална, като се имаха предвид обстоятелствата. Пит последва корабния инженер по тясно стълбище до малка камера с пейки за сядане покрай напречните прегради. В средата й имаше стъпала, водещи към платформа. От нея се издигаше стълба, която се губеше в тунел, свършващ в люк с диаметър деветдесет сантиметра. О’Мали се качи по стълбата в тунела и огледа люка. На Пит му се стори, че инспекторът се задържа прекалено дълго в тунела. Най-накрая мъжът слезе и уморено седна на платформата.

— Твоят познайник — погледна той Пит — е бил много усърден.

— Какво значи това?

— Рамката е изкривена и набита здраво около прага на люка. Ще е нужен четирикилограмов пластичен заряд, за да се отвори капакът.

Погледът на Пит пробяга по тунела и се спря върху изкривения и извит авариен люк с разбиране, граничещо с ужас.

— Значи няма начин за прехвърляне в спасителния съд.

— Не и оттук — каза инспекторът, съзнавайки, че надеждите да бъдат спасени шестстотин и седемнайсетте пътника рухнаха. Той погледна палубата и повтори: — Не и оттук. Но и отникъде другаде.

Пит и О’Мали съобщиха лошата вест на намиращия се на мостика капитан Болдуин. Той я прие стоически.

— Сигурни ли сте? Сигурни ли сте, че аварийният люк не може да бъде отворен със сила?

— Един резач ще може да го среже — каза Пит, — но пък после няма как да го запоим срещу нахлуващата вода. На тази дълбочина водното налягане върху корпуса ни е огромно и за пътниците ще е невъзможно да се преборят с водната каскада, за да влязат в подводния спасителен апарат.

Лицето на Болдуин не представляваше приятна гледка. Като човек без много емоции, той не можеше да повярва, че всички на борда на „Голдън марлин“ ще загинат.

— Значи няма никаква надежда за спасение?

— Надежда винаги има — рискува с отговора си Пит, — но не с обичайните методи.

Раменете на Болдуин се смъкнаха, докато той гледаше с празен поглед в пода.

— В такъв случай ще трябва да се мъчим да оцелеем възможно най-дълго.

Старши помощник-капитан Конрад подаде на Пит телефонната слушалка.

— Господин Джордино се обажда от повърхността.

Пит допря слушалката до ухото си.

— Ал?

— Намирам се на катера на бреговата охрана — изпращя познатият глас.

— Как мина пътуването до повърхността?

— Не съм свикнал да слушам армия от пищящи деца. Ушите ми се проглушиха.

— Добре ли мина всичко?

— Децата и майките им са живи и здрави. Качиха ги на борда на бреговия товарен кораб, който разполага с по-удобни съоръжения от катера. Сега са на път към най-близкото пристанище. Трябва да ти кажа, че жените никак не бяха доволни, че оставиха съпрузите си. Получих повече злобни погледи, отколкото от гърмяща змия в сладкарница.

— Разбра ли кога ще пристигне дълбоководният плавателен апарат?

— Тук се говори, че след трийсет и шест часа — отговори Джордино. — Как са нещата при вас долу?

— Недобри. Нашето приятелче Канай е бил на борда и е заклещил капака на люка, преди да си тръгне.

Джордино помълча известно време. После попита:

— Здраво ли е заклещен?

— Много здраво. О’Мали казва, че няма начин да го насилим и отворим, без да наводним цялата подводница.

На Джордино му беше трудно да повярва, че всички на борда на „Голдън марлин“ ще загинат.

— Напълно ли си сигурен?

— Напълно.

— Ние тук няма да се отчайваме — обеща решително приятелят му. — Ще се обадя на Йегър и ще го помоля да накара Макс да разреши проблема. Трябва да има начин да ви измъкнем оттам.

Пит усети нарастващото вълнение в гласа на Джордино и реши да му даде възможност да се успокои.

— Ще държим връзка — каза той, — а ти запази хладнокръвие.

Екипажът и пътниците на борда на мъртвия подводен туристически лайнер нямаха представа за урагана, който вилнееше над главите им. След като седмици наред вестниците и телевизията бълваха истории за трагедията на „Емърълд долфин“, те се върнаха като прилив, за да залеят отново страниците и телевизионните екрани с материали за потъването на „Голдън марлин“ и надбягване с времето за спасяването на заловените като в капан хора на борда на подводницата. С изявления се появяваха също и знаменитости и политици.

Тълпи от фотографи и оператори заедно със стълпотворение от репортери надойдоха като по чудо с малки самолети и хеликоптери. За по-малко от два дни, след като подводната лодка се спусна на морското дъно, флотилия от кораби и лодки, наброяващи близо сто, легнаха на дрейф над мястото. Не след дълго всички, освен акредитираните журналисти, бяха разпръснати от бреговата охрана.

Пожарът на борда на големия туристически лайнер беше избухнал много по-навътре в Тихия океан за разлика от това произшествие. Туристическата подводница лежеше под вода само на деветдесет и седем мили от брега на Флорида. Всяка представена новина беше преувеличена. С изнизването на часовете възбудата растеше неудържимо, а краят на намиращите се дълбоко под водата — все по-близък. На третия ден медийният кръг набра скорост за написване на последната глава.

Журналистите измисляха всякакви начини да се свържат с някого в потопения подводен съд. Някои се опитаха да подслушват телефонната линия, свързана с буя, но бреговата охрана стоеше нащрек. Куршуми бяха изстрелвани пред носовите части на новинарските лодки, за да ги държат далече от хората, работещи трескаво за спасяването на останалите 617 души на борда.

Жените и децата, спасили се в евакуационния отсек, бяха интервюирани безмилостно. Репортерите се опитаха да стигнат до Джордино, но той се беше качил на борда на изследователския кораб на НЮМА и отказа да има всякакъв контакт с тях. Той веднага се залови заедно с екипажа да спуснат подводен апарат от класа на „Сий слут“, за да огледат корпуса на „Голдън марлин“ отвън.

Както седеше и направляваше автономния подводен апарат с дистанционното управление в скута си, в момента, когато апаратът надвисна над аварийния люк, отново го обзе чувството за безнадеждност и отчаяние. Изображението на видеомонитора само потвърди думите на Пит. Капакът на люка беше непоправимо набит навътре. Нищо по-малко от взривно вещество или резачка не можеше да го отвори, което обаче щеше само да позволи на водата да нахлуе през отвора, без да остави време на някого да излезе през него. Нямаше да е възможно да прилепне плътно към спасителния подводен съд. За хората от другата страна на корпуса нямаше друго спасение.

На следващата сутрин пристигна военноморският кораб за поддръжка „Фалкон“ с дълбоководния спасителен апарат на борда си. Джордино се прехвърли да работи на него, а екипажът му на минутата започна да се подготвя да спусне спасителния апарат до потопената подводница. Корабоводителят на военноморския кораб, капитан втори ранг Майк Търнър, посрещна Джордино на борда.

— Добре дошли на „Фалкон“ — подаде му ръка Търнър. — За Военноморските сили е винаги удоволствие да работят с НЮМА.

Повечето корабоводители от Военноморските сили бяха сдържани, сякаш бяха купили кораба си със собствени пари и гледаха на него като на небесен дар за отбрани гости. Търнър обаче излъчваше дружелюбност, а обноските му говореха за висока интелигентност. Имаше лешникови очи и оредяваща руса коса, която образуваше шпиц по средата на челото му.

— Щеше ми се само да се бяхме срещнали при не такива трагични обстоятелства — отвърна Джордино.

— Да, наистина — призна Търнър със сериозно лице. — Ще кажа на някой от офицерите ми да ви заведе в каютата. Искате ли да хапнете нещо? Няма да спуснем под вода „Меркюри“ по-рано от час.

— Предполагам, ще ми разрешите да се спусна с вас, стига да има достатъчно място.

Търнър се усмихна.

— Имаме място за двайсет души. Вие изобщо няма да ни притесните.

— „Ни“? — попита Джордино, изненадан, че капитанът нямаше да изпрати подчинен под водата. — И вие ли ще дойдете?

Търнър кимна, сърдечната му усмивка изчезна.

— Не за първи път ще спусна „Меркюри“ до потънал кораб, пълен с хора, чиято единствена надежда за оцеляване е нашият подводен апарат.

Преди да бъде спуснат под вода, боядисаният в жълто, с диагонална червена ивица, минаваща по корпуса му, „Меркюри“ увисна над работната палуба на „Фалкон“ като огромен банан, творение на модерен скулптор, с всичките си странни издатини. Имаше дължина 11 метра, височина 3 метра и водоизместване трийсет тона. Максималната му дълбочина беше 360 метра, а скоростта — два и половина възела.

Капитан Търнър се качи по една стълба до главния люк, последван от един матрос. Той представи своя главен уорънт-офицер Мак Маккърди — същински сив морски вълк, с прошарена коса и брада като на моряк от стар клипер. Той кимна рязко на Джордино и му намигна със синьото си око.

— Разбрах, че сте много печен по подводните апарати — каза Маккърди.

— Да, доста време съм прекарал в тях — отвърна Джордино.

— Говори се, че сте проучили останките на „Емърълд долфин“ на шест хиляди метра дълбочина.

— Вярно е — потвърди Джордино. — С мен бяха също моят добър приятел Дърк Пит и морската биоложка от НЮМА, Мисти Греъм.

— В такъв случай това потапяне, само на сто и шейсет метра, ще бъде песен за вас.

— Да, при положение че успеем да се справим с аварийния люк.

Маккърди прочете сериозността в очите на Джордино.

— Ще ви спуснем точно над него. — После, за да му вдъхне увереност, добави: — Не се безпокойте. Ако някой може да отвори заклещеното покритие на люка, то това сме аз и „Меркюри“. Разполагаме с необходимите съоръжения за тази работа.

— Надявам се — смънка Джордино, — много се надявам.

„Меркюри“ стигна до потопената подводна лодка за по-малко от петнайсет минути. Маккърди изравни спасителния апарат с корпуса й. Подводницата приличаше на огромно мъртво животно. Тримата мъже изпитаха странно чувство, когато надникнаха през илюминаторите във вътрешността на „Голдън марлин“ и видяха насреща си също вторачени в тях лица. На Джордино му се стори, че мерна през единия илюминатор Пит да му помахва с ръка, но апаратът мина бързо покрай него, тъй че не беше напълно сигурен.

Прекараха три часа в инспектиране на лодката, легнала в дънната утайка. Видеокамерите им се въртяха непрекъснато и безмълвните кадри прещракваха на всеки две секунди.

— Интересно — заговори тихо Търнър, — прегледахме всеки квадратен сантиметър от корпуса, а аз видях съвсем малко въздушни мехурчета.

— Наистина е необичайно — съгласи се Маккърди. — Извършвали сме спасителни операции само на две подводници. На немската „Зайген“ и на руската „Тавда“. И двата съда бяха потънали след сблъсък с надводни кораби. И в двата случая от пробойните в корпусите им продължаваха да излизат силни струи въздушни мехурчета, и то дълго след сблъсъка.

Джордино погледна отново навън към мрачната гледка.

— Единствено в машинното и товарното отделения имаше вода. Те сигурно са се наводнили напълно и не е останал никакъв въздух в тях.

Маккърди доближи още апарата до вдлъбнатите навътре от взрива места и ги посочи през илюминатора.

— Не е за вярване, че пробойните са толкова малки.

— Но достатъчни да я потопят.

— Дали са засегнати баластните цистерни? — попита Търнър.

— Не, не са — отговори Джордино. — И въпреки че капитан Болдуин ги изпразни, проникващата в корпуса вода продължи да тегли подводницата надолу. Помпите не смогваха да изхвърлят водата. Онова, което спаси лодката, бяха водонепроницаемите врати, които задържаха водата в товарното и машинното отделения.

— Голяма трагедия — каза Търнър, като посочи двете дупки в корпуса на подводницата. — Ако бяха с два-три сантиметра по-малки, тя щеше да се издигне на повърхността.

— Сър — обърна се към него Маккърди, — предлагам да проверим аварийния люк, преди да се издигнем на повърхността.

— Потвърждавам. Легни над люка, за да видим дали не можем да се долепим плътно до отвора. Ако имаме късмет, ще се върнем с аварийната група и ще се помъчим да го отворим.

Маккърди придвижи спасителния апарат над горната част на „Голдън марлин“ и спря точно над люка. Двамата с Търнър огледаха нанесената от взрива щета.

— Не ми изглежда окуражително — отбеляза Маккърди.

Търнър също не изрази надежда.

— Уплътнителният фланец на люка е разкъсан на ленти. Няма начин да използваме шлюза в аварийната камера, за да извършим ремонта, тъй като корпусът е прекалено повреден, за да получим херметично уплътнение, да изпомпаме водата и да пуснем аварийната група да работи с резачки.

— Какво ще кажете за водолази? — попита Джордино. — Не е рядкост за тях да работят на такава дълбочина.

— Те ще трябва да работят на смени и да пребивават в декомпресионна камера. Ще ни трябват поне четири дни, за да докараме тук такава камера и да извършим ремонта. А дотогава… — Гласът му заглъхна.

Тримата останаха загледани дълго в разбитото място около аварийния люк. Джордино изведнъж се почувства невероятно уморен. Не беше сигурен дали умората му се дължеше на все по-негодния за дишане въздух, или на засилващото се чувство на безпомощност. Беше достатъчно опитен инженер, за да не знае, че е невъзможно да се разбие люкът, без водният поток да нахлуе във вътрешността и да обрече на гибел всички на борда. Всеки опит щеше да е безплоден.

Маккърди задържа спасителния апарат над аварийния люк още малко.

— Ще трябва да спуснем барокамера върху корпуса, да направим уплътнение, а после да срежем достатъчно широк отвор между платките, през който да евакуираме всеки от подводницата на борда на „Меркюри“. — Търнър описа процедурата с толкова прости думи, че прозвуча като учител, даващ домашно на класа си.

— Колко време ще отнеме това? — попита Джордино.

— Би трябвало да свършим работата за четирийсет и осем часа.

— Пак е много — каза безцеремонно Джордино. — На хората вътре не им е останал въздух за повече от трийсет часа. Ще стане така, че ще направите отвор в голям ковчег.

— Напълно сте прав — призна Търнър. — Но според плана на подводницата, който получихме с хеликоптер от корабостроителите, преди да напуснем пристанището, има външен вентилационен съединител за такъв вид непредвидени случаи. Съединител за маркуч от повърхността е монтиран точно пред перкообразната конструкция на кърмата. Ние разполагаме с маркуч и силна осушителна помпа. Можем да я доставим на мястото и да я приготвим за подаване на въздух след… — той погледна часовника си — максимум три часа.

— Е, поне ще опазим клетите хора вътре живи, докато им осигурим сух отвор за спасение.

Вечният песимист Джордино каза:

— Да, знам за външен авариен отвор за приток на въздух. Но по-добре да проверите външния съединител, преди да се заловите за работа.

Маккърди не изчака команда от Търнър. Той обърна подводния апарат под остър ъгъл и се отправи към предната част на „перката“, която се издигаше към повърхността и включваше общия салон на подводната лодка. Той постави апарата над малка заоблена камера, прикрепена към корпуса в основата на „перката“.

— Това ли е кожухът на вентилационния съединител? — попита той.

— Това трябва да е — предположи Търнър, сверявайки плана на лодката.

— Изглежда ми непокътнат.

— Слава богу — възкликна Маккърди с внезапен израз на жизнерадост. — Сега можем да закачим маркуча и да вкараме достатъчно въздух за хората вътре, за да ги поддържаме живи, докато ги извадим на повърхността.

— Имате манипулатори — каза Джордино, все още не желаейки да отваря шампанско. — За да сме сигурни, защо не повдигнете капака, за да проверите дали маркучът ви ще пасне със съединителя?

— Добре — съгласи се Търнър. — Тъй като вече сме близо, можем да направим скачването и така да спестим време за по-късно.

Той се отдалечи от приборното табло, взе едно малко дистанционно управление и започна да движи едната от двете механични ръце. Много внимателно освободи четирите ключалки, по една на четирите страни на камерата. После повдигна капака откъм страната без пантите.

Не такава гледка очакваха да видят. Тръбната съединителна част с вътрешна резба, която се завинтваше за тази с външна резба на маркуча за сгъстен въздух, липсваше. Тя сякаш беше разбита и свалена с чук и длето.

— Кой, по дяволите, го е направил? — почти проплака от отчаяние Търнър.

— Някой голям хитрец — смънка Джордино под носа си със свито сърце.

— Невъзможно е да получим резервна част и да оправим повредата, преди на хората вътре да им е свършил въздухът — каза Маккърди, оглеждайки отблизо повредения съединител.

— Да не искате да кажете — попита Джордино със студено и мрачно лице, — че ще стоим тук като глинени статуи и просто ще гледаме?

Търнър и Маккърди се спогледаха като двама мъже, изгубени в снежна виелица. И двамата нямаха какво да отговорят. Бяха прекалено потресени от мисълта, че на всяка крачка се сблъскват с някаква голяма пречка. Не можеха да предвидят на каква следваща повреда щяха да се натъкнат. Степента на коварството надхвърляше въображението им.

Джордино се изпълни с чувство за нереалност. Да изгуби най-добрия си приятел в злополука беше достатъчно противна мисъл, но да чака някой напълно здрав човек да загине само защото никой не може да му помогне и защото той самият беше далече от съвременната наука и технология, беше още по-неприемливо. Потъналият в скръб човек е принуден да въстане срещу боговете. Джордино реши да направи нещо, каквото и да е то, дори това да значеше сам да се гмурне до повредената подводница, на дълбочина сто и шейсет метра.

В този момент изпълненият с лошо предчувствие и без да иска разрешение от Търнър Маккърди изпусна водния баласт, уравновеси подводния апарат и пое нагоре към повърхността. И тримата мъже на борда му знаеха, макар и да отказваха да си представят картината, че екипажът и пътниците вътре в „Голдън марлин“ наблюдават как спасителният подводен съд постепенно се отдалечава и изгубва в мрачната водна пустош, без да подозират, че надеждите и илюзиите им ги напускат заедно с него.

32.

Настроението в „Голдън марлин“ беше потискащо. Пътниците влизаха в залата за хранене в определените часове и се хранеха, залагаха на късмета си в казиното, пиеха коктейли в общия салон, четяха в библиотеката и отиваха да си легнат, сякаш пътуването продължаваше. Те нямаше какво друго да правят. Ако някой чувстваше бавното намаляване на кислорода си, то никой не го показваше. Всички разговаряха помежду си за положението, сякаш говореха за времето. Като че ли всеки отказваше да приеме действителността такава, каквато е.

Освен няколкото млади, но бездетни двойки, пътниците, останали на борда, бяха предимно възрастни, сред които освен двайсетината самотни мъже и жени бяха и бащите, чиито съпруги и деца бяха изведени на повърхността с единствения годен евакуационен отсек. Обслужващият персонал продължаваше да върши всекидневната си работа, като сервираше на хранещите се, готвеше в камбуза, почистваше каютите и изнасяше представления в театъра. Единствено машинната команда работеше безспирно, поддържайки помпите и генераторите, които все още произвеждаха мощност. За щастие последните се намираха в отделен от машинното отделение отсек, който беше херметизиран веднага след експлозиите.

Най-големите страхове на Пит се сбъднаха, когато видя как спасителният подводен апарат пое към повърхността и Джордино предаде по телефона лошата вест. Часове по-късно Пит седеше в командния мостик зад масата за морски карти и изучаваше ли, изучаваше плана на подводницата, търсейки да открие макар и съвсем мъничък ключ за спасение. До него се приближи Болдуин и седна на високо столче от другата страна на масата. Беше успял да възвърне хладнокръвието си, но мрачните изгледи натежаваха в главата му. Дишането му беше станало значително по-трудно.

— Не сте затварял очи от три дни — каза той на Пит. — Защо не идете да поспите малко?

— Заспя ли, изобщо заспи ли някой от нас, никога няма да се събудим.

— Поддържах лъжата, че помощта е зад ъгъла — призна Болдуин с видима тревога, — но истината настъпва насам с пълна сила. Единственото, което ни предпазва от противната среща с действителността е, че хората са прекалено отмалели, за да имат кой знае какво да правят.

Пит разтърка зачервените си очи, отпи глътка кафе и изучи може би за стотен път чертежите.

— Трябва да има някакво разрешение — каза той с нисък глас. — Трябва да има начин да се закрепи маркуч и помпа за пречистване въздуха в подводната лодка.

Болдуин извади от джоба си носна кърпа и попи потта от челото си.

— Няма, при положение че люкът и фланцовият съединител са разбити. А и всеки опит да се пробие дупка в корпуса ще завърши с наводняване на останалите отсеци на лодката. Трябва да приемем тъжния, но основен факт. Докато военноморските сили оправят люка, херметизират помещенията и пробият корпуса, за да ни извадят, въздухът ни ще е свършил.

— Можем да спрем генераторите. Така ще спечелим още няколко часа.

Болдуин уморено поклати глава.

— По-добре да поддържаме мощността и да предоставим на хората тук възможно най-нормален живот до края им. Освен това помпите трябва да продължат да отстраняват водата от залетите отсеци.

В командния мостик влезе доктор Джон Рингър. Корабният лекар беше затънал в работа. Пътници влизаха в лазарета с оплаквания от главоболие, замайване и повдигане. Той правеше всичко по силите си, за да им даде лекарска помощ, без да се впуска в подробности за крайния резултат на състоянието им.

Пит извърна глава към доктора, който имаше изтощен вид и изглеждаше на ръба да рухне психически.

— И аз ли изглеждам толкова зле, колкото ти, докторе?

Рингър се насили да се усмихне.

— По-зле, ако можете да ми повярвате.

— Мога.

Рингър се отпусна тежко върху един стол.

— Това, което ни чака, е асфиксия. Или с други думи, спиране на дишането поради недостатъчно поемане на кислород и недостатъчно издишване на въглероден двуокис.

— Какви са приемливите нива? — попита Пит.

— Двайсет процента кислород, три десети от един процент въглероден двуокис.

— А в какво положение сме сега?

— Осемнайсет процента кислород и малко над четири процента въглероден двуокис.

— А какви са опасните граници? — Въпросът зададе Болдуин.

— Съответно шестнайсет и пет процента. След това концентрациите стават изключително опасни.

— Смъртно опасни — вметна Пит.

Този път Болдуин зададе на Рингър въпрос, който никой от присъстващите не искаше да зададе.

— Колко време ни остава?

— И вие като мен изпитвате недостиг на кислород — заговори спокойно Рингър. — При това положение, два, два и половина часа, но в никакъв случай повече.

— Благодаря ти за откровения отговор, докторе — каза Болдуин искрено. — Възможно ли е да удължиш малко това време с помощта на дихателните апарати на пожарната команда?

— Има десетина млади хора под двайсетгодишна възраст, на които ще трябва да осигуря кислород до привършването му — и Рингър стана от стола. — Време е да се връщам в лазарета. Сигурно вече се е събрала опашка от пациенти.

След като лекарят си тръгна, Пит продължи да изучава плана на подводната лодка.

— За всеки сложен проблем има просто разрешение — отбеляза той философски.

— Уведомете ме, като го намерите — пошегува се Болдуин, после стана и се запъти към вратата. — Време ми е да се появя в залата за хранене. Късмет!

Пит само кимна безмълвно.

Много бавно той започна да чувства, че страх сковава съзнанието му, страх не за собствения си живот, а затова че няма да успее да спаси толкова много хора, чийто живот зависеше от неговото намиране на решение. В същото време обаче страхът изостри сетивата му и проясни ума му. И веднага след това го озари мисъл, и то с такава сила, че за миг той се вцепени. Решението наистина са оказа просто. То дойде внезапно и с потресаваща лекота. Подобно на много от хората, получили ненадейно вдъхновение, и той се зачуди как е могъл да не се сети по-рано.

Скочи на крака, прекатурвайки стола си от бързина да грабне телефона, свързан с кабела на буя, и извика в слушалката.

— Ал? Там ли си?

— Тук съм — потвърди със сериозен глас Джордино.

— Мисля, че намерих отговора! Не, не мисля, а съм сигурен.

Джордино се изуми от нетърпеливостта на Пит.

— Един момент, ще прехвърля разговора ни по високоговорителя на мостика, за да може и капитан Търнър и останалите от екипажа му да слушат. — След моментна пауза Джордино додаде: — Готово, говори.

— Колко време ще ви трябва да приготвите маркуча за сгъстен въздух и да го спуснете дотук?

— Знаете, естествено, господин Пит, че не можем да извършим свързването — обади се Търнър с навъсено като дъждовен облак лице.

— Да, да, знам това — отговори нетърпеливо Пит. — Колко време ви трябва, за да почнете да подавате въздух?

Търнър погледна към Маккърди. Офицерът беше забил поглед в пода, сякаш се питаше какво ли има под него.

— Можем да сме готови след три часа.

— Ако не намалите времето до два часа, откажете се.

— С какво ще помогне това? Така или иначе, не можем да направим свързването.

— Дали вашата помпа ще преодолее налягането на водата на дълбочината, на която се намираме?

— Тя подава трийсет и пет килограма на квадратен сантиметър — отговори Маккърди. — Това е два пъти налягането на водата на вашата дълбочина.

— Дотук добре — изстърга гласът на Пит; започваше да му олеква. — Спуснете бързо маркуча дотук. Хората вече изнемогват. Пригответе се да използвате манипулаторите на подводния ви апарат.

— Ще бъдете ли така любезен да ни кажете какво сте си наумил? — попита Търнър.

— Ще ви обясня подробно, когато се спуснете дотук. Обадете ми се, като пристигнете, за по-нататъшни инструкции.

О’Мали влезе залитайки в ходовата рубка в момента, когато Пит провеждаше разговор с „Алфред Олтман“.

— Какво ти се върти в главата?

— Велика идея — отвърна Пит с нарастващ оптимизъм.

— Как смяташ да получиш въздух дотук?

— Не смятам.

О’Мали го изгледа така, сякаш го виждаше как издъхва.

— Тогава какво й е толкова великото на идеята ти?

— Много просто — подхвърли Пит нехайно. — Нали знаеш, щом Мохамед не идва при планината…

— Говориш толкова несвързано.

— Почакай и ще видиш — каза Пит загадъчно. — Това е най-елементарният опит от учебника по физика за гимназиален клас.

„Голдън марлин“ беше на ръба да се превърне в подводна крипта. Въздухът се бе влошил до застрашителна степен и само минути деляха екипажа и пътниците от загубване на съзнание — първата стъпка преди изпадането им в кома, след което щеше да дойде и смъртта. Нивото на въглеродния двуокис бързо се качваше до границите, които повече не можеха да поддържат живота. Пит и О’Мали, единствените останали на мостика, едва-едва дишаха.

Тъй като мозъците им се бяха вцепенили от недостиг на кислород, пътниците се бяха превърнали в зомбита и бяха загубили способността си да мислят рационално. Никой не бе обхванат от паника, защото никой не съзнаваше напълно, че краят му наближава. Болдуин отиде да говори на останалите в залата за хранене, като ги окуражи с думи, за които знаеше, че са безсмислени. По обратния път към мостика краката му се подкосиха и той се строполи на килима в коридора. Една възрастна двойка го подмина с празни погледи и продължи към каютата си.

В командния отсек О’Мали все още говореше свързано, но беше на ръба да изпадне в безсъзнание. Пит вдишваше дълбоко въздух, за да поеме малкото останал кислород в помещението.

— Къде сте? — попита той задъхан по телефона. — С нас вече е почти свършено.

— Идваме — прозвуча отчаяният глас на Джордино. — Погледни през илюминатора, наближаваме купола на мостика.

Пит с мъка се дотътри до големия илюминатор над приборното табло и видя „Меркюри“ да се спуска отгоре.

— Имаш ли маркуч?

— Готов съм да подам въздух, когато и където кажете — отговори уорънт-офицера Маккърди. — Капитан Търнър остана на борда на „Олтман“, за да ръководи операцията от повърхността.

— Спускайте се, докато опрете в дъното и се придвижете към дупката в корпуса от другата страна на машинното.

— Тръгваме — потвърди Джордино, без да пита Пит за намеренията му.

Пет минути по-късно Търнър докладва:

— Изравнихме се с пробойната от взрива.

Пит установи, че да се бори за въздух си е чиста ирония, след като всичкият въздух, който му бе нужен за цял живот, се намираше само на няколко десетки сантиметра от него. Той едва изрече думите:

— Използвай манипулаторите и вкарай края на маркуча колкото можеш по-навътре в машинното.

Вътре в подводния спасителен съд Маккърди размени поглед с Джордино и сви рамене. После Джордино се залови да вкарва с манипулаторите маркуча в пробойната, като внимаваше да не го среже в назъбените ръбове на разкъсания корпус. Действайки доколкото можеше бързо, след близо десет минути той почувства как маркучът стигна до най-далечната напречна преграда и се заби между рамите на машините.

— Маркучът е вътре — съобщи Джордино.

Пит, вдишвайки една дума и издишвайки друга, отговори:

— Добре… започни… да пускаш… въздух.

И този път двамата мъже в спасителния съд се подчиниха, без да оспорват нареждането му. Маккърди препредаде нареждането на намиращия се на повърхността Търнър и след две минути в машинното отделение започна да нахлува въздух от маркуча.

— Какво всъщност правим? — попита озадаченият и потънал в скръб Джордино, докато слушаше, както си помисли, последните думи на приятеля си.

Пит заговори с глас, малко по-висок от шепот.

— Един кораб… потъва, когато водата под налягане… нахлуе във въздушното пространство на корпуса му. Но на тази дълбочина… въздухът от твоя маркуч струи навън… с налягане, два пъти по-силно от водното, като изтиква водата… обратно в морето.

Обяснението източи и малкото му останала сила на духа и той се свлече на пода до О’Мали, който вече беше загубил съзнание.

Надеждите на Джордино отново се съживиха, когато видя как от машинното отделение започна да излиза силна струя вода и да се влива в морето благодарение на прекомерното налягане от въздушната помпа, намираща се горе на повърхността, на 160 метра над подводницата.

— Получи се! — извика той. — Въздухът образува вътре мехур.

— Да, но от другите части на лодката не излиза никакъв въздух — отбеляза Маккърди.

Джордино обаче причисли този метод към лудостта на Пит.

— Той не се опитва да пречисти въздуха вътре. Намерението му е да издигне лодката на повърхността.

Маккърди погледна надолу и видя, че корпусът е затънал в дънната утайка. Обзеха го съмнения, че той ще може да се освободи от силата на всмукването и да се издигне.

След малко Маккърди каза тихо:

— Приятелят ти не отговаря.

— Дърк! — изкрещя Джордино в телефонната слушалка. — Обади се!

Но отговор не последва.

На борда на военноморския кораб за поддръжка „Алфред Олтман“ капитан Търнър сновеше напред-назад в мостика, докато слушаше за драмата, разиграваща се дълбоко под водата. Той също така прозря брилянтната идея зад хитростта на Пит. Според него тя беше невероятно проста, за да проработи. На мостика на „Алфред Олтман“ имаше осем мъже. Страх и чувство за поражение тегнеше над тях като мокро одеяло. Всички мислеха, че краят е дошъл и „Голдън марлин“ е на път да се превърне в титаново гробище. Беше им трудно да повярват, че на дълбочина по-малко от двеста метра под краката им 617 души поемат последните си глътки въздух. Те се събраха около високоговорителя, разговаряйки тихо, сякаш се намираха в църква, в очакване на вест от „Меркюри“.

— Дали ще извадят телата? — изрази гласно размишленията си един от офицерите на Търнър.

Търнър сви скръбно рамене.

— Подобна операция на такава дълбочина ще струва милиони. Вероятно ще ги оставят там, където са.

Млад мичман II ранг изведнъж удари юмрук в ръба на една от дървените плоскости.

— Защо не докладват? Защо Маккърди не ни казва какво става там долу?

— Спокойно, синко. Те си имат достатъчно притеснения, за да ги притискаме и ние.

— Но тя се издига, издига се! — Шестте думи бяха изречени от оператора на хидроакустичната станция със страничен обзор, който не откъсваше дори за миг поглед от записващото устройство.

Търнър се наведе над рамото на оператора и загледа с отворена уста уреда за наблюдение и измерване. Изображението на „Голдън марлин“ се бе изместило.

— Да, тя се издига! — потвърди той.

Силен стон се разнесе по високоговорителя — сигурна индикация, че метал е подложен на напрежение и разтягане, което потвърждаваше, че подводната лодка се отделя от дъното. После прогърмя гласът на Маккърди:

— Тя се освободи, божичко! На път е за повърхността. Номерът с впомпване на въздух в машинното стана. Тя получи достатъчно плавателност, за да преодолее всмукването и да се отлепи от дънната утайка…

— Опитваме да се движим заедно с нея — намеси се Джордино, — за да продължаваме да подаваме въздух във вътрешността й, иначе тя отново ще потъне.

— Ние ще сме готови! — извика в отговор Търнър.

Той започна да издава команди на всички от инженерния състав да се качат на борда на подводната лодка веднага щом тя стигне до повърхността и да срежат дупка в горната й част, за да влезе въздух за пътниците и екипажа. После изпрати съобщение до всички плавателни съдове в радиус от трийсет и пет километра да се притекат на помощ с всички спасителни съоръжения и кислородни апарати, които имат на борда си. Освен това изиска корабните им лекари да са в готовност да се прехвърлят на борда на „Голдън марлин“ още щом моряците му направят достъпно влизането в нея. Времето беше безценно. Те трябваше да проникнат вътре много бързо, ако искаха да свестят изпадналите в безсъзнание поради липса на кислород пътници и членове на екипажа.

Минути след като съобщението, че „Голдън марлин“ се издига от дъното бе предадено, атмосферата сред флотилията от кораби в близост до подводната лодка от унила се превърна в диво ликуване. Хиляди очи се втренчиха в откритата вода, заобиколена от кораби и моторници, когато въздушни мехурчета закипяха и се подадоха над повърхността, където се спукваха с цветовете на дъгата под утринното слънце. След тях се появи и „Голдън марлин“. Тя изскочи от водата в хоризонтално положение като огромна коркова тапа, след което цопна обратно, изхвърляйки фонтани от пръски и изпращайки високи вълни в плавателните съдове около нея. По-малките яхти се разклатиха като есенни листа, брулени от силен вятър.

— Тя излезе! — извика възбуден Търнър, изпълнен донякъде с опасението, че вижда мираж. — Спасителни лодки! — подаде команда той през рупора на вече спуснатите във водата моторници. — Бързо към нея!

Радостни викове разкъсаха почти безветрения въздух. Хора крещяха възбудени, други свиреха с уста, прозвучаха клаксони и сирени. И те като Търнър не вярваха на очите си. Възкресяването дойде толкова внезапно, толкова ненадейно, че почти никой не беше подготвен, фоторепортерите в плавателните съдове, в самолетите и хеликоптерите бързо пренебрегнаха заплахите и заповедите на Търнър и на капитана на катера на бреговата охрана да стоят далече от района и започнаха да се тълпят, като някои дори бяха решени да се качат на борда на туристическата подводница.

Едва „Голдън марлин“ се настани върху водата като квачка върху полог, и цяла армада от спасителни съдове се впуснаха към нея. Лодките от „Алфред Олтман“ пристигнаха първи и се привързаха до нея. Търнър нареди да се прекратят работите с резачките, а на мъжете от екипажа си — просто да проникнат вътре през люковете за качване и товарене, които вече можеха да бъдат пробити отвън без опасност от нахлуване на вода.

„Меркюри“ също излезе на повърхността до голямата подводна лодка. Маккърди маневрираше подводния апарат така, че маркучът да остане в машинното отделение и да продължи да подава въздух, който да изхвърля водата отвътре. Джордино отвори люка и преди Маккърди да го спре, скочи от подводния апарат във водата и заплува към една лодка с военноморски спасителен екип, който отваряше десния люк за качване в подводницата. За щастие един от екипа разпозна Джордино, защото в противен случай нямаше да го допуснат да се доближи до тях. Те издърпаха Джордино в лодката и той също напрегна мускули, за да помогне в отварянето на люка, който беше покрит и почти споен с дънна утайка.

С общи усилия капакът помръдна нагоре с пет сантиметра. Напънаха се отново. Този път капакът се отвори и те го извиха назад на пантите му. За миг всички останаха смълчани и надникнаха вътре. Противна миризма блъсна ноздрите им. Разбраха, че идва от негодния за дишане въздух. Макар генераторите да продължаваха да работят, стори им се странно, че вътрешността на лодката е ярко осветена.

В същия момент моряците от другата страна на корпуса отвориха левия люк и така направиха течение с чист въздух, който смени издишания и застоял вътре. Влизайки в подводницата, спасителите се натъкнаха на тела, лежащи на пода и веднага се заловиха да ги свестяват. Джордино разпозна сред тях капитан Болдуин.

С мисълта обаче, че има друга първостепенна задача, Джордино не се поколеба и се завтече към общия салон, прекоси тичешком коридора и се качи по стълбите в командната рубка. Тичаше със свито сърце, вдишвайки разваления въздух, който бавно започваше да се насища отново с кислород. Нахлу в командната рубка с нарастващ ужас, ужас от мисълта, че може би е вече много късно да спаси най-скъпия си приятел от детинство.

Прекрачи неподвижното тяло на О’Мали и коленичи до Пит, който лежеше проснат на пода със затворени очи и привидно бездиханен. Без да губи време да търси пулса му, той се наведе, за да приложи метода за свестяване „уста в уста“. Но в този момент, за негово огромно изумление, хипнотизиращите зелени очи се отвориха и се разнесе шепот:

— Надявам се с това да приключва забавната част от програмата.

Никога не се е случвало толкова много хора да са едновременно тъй близо до смъртта. И никога не е имало толкова много, измамили старицата с косата и онова триглаво куче, което пази Хадес. Беше на косъм, беше истинско чудо, че никой от пътниците и екипажа на „Голдън марлин“ не завърши трагично. Всички те бяха изтръгнати от ръцете на смъртта. Само седемнайсет души, предимно възрастни мъже и жени, бяха превозени с хеликоптери на бреговата охрана в болници в Маями и всички те с изключение на двама се възстановиха без тежки странични ефекти. Тези двама бяха изписани от болницата една седмица по-късно със силно главоболие и травми.

Повечето се бяха свестили от възобновената циркулация на чист въздух. Само около петдесет души имаха нужда от кислороден апарат. Журналистите и директорите на „Блу сийз“ провъзгласиха за герои капитан Болдуин, задето бе спомогнал да се предотврати една огромна трагедия, и корабния лекар Джон Рингър, чиито безмерни усилия бяха свели жертвите до нула. Капитан Търнър и екипажът му също получиха одобрение и похвали от Военноморските сили за участието им в спасителната операция.

Само малцина знаеха за ролята на Пит и Джордино за спасението на подводницата и всички хора на борда й. Когато репортерите научиха, че мъжът, помогнал за спасението на над две хиляди души от пожара на „Емърълд долфин“, също е помогнал за издигането на „Голдън марлин“ на повърхността, той и Джордино вече си бяха отишли — хеликоптер на НЮМА ги беше качил от кърмовата площадка на „Алфред Олтман“.

Всеки опит на репортерите да открият Пит за интервюта остана напразен. Той сякаш беше пропаднал в дупка и заринат в нея.