Възмездие

I

— Татко! — извиках.

Снарядите бяха оглушителни, но някак си успях да си проправя път до Западната кула, където се намираше кабинетът му.

— Конър — отвърна той.

Очите му бяха безизразни. Протегна ръка и под китката му просветна скритото острие. Аз вдигнах своето. Отвън гърмяха топове, рухваха каменни стени, крещяха мъже. Тръгнахме бавно един към друг. Бяхме се сражавали рамо до рамо, но никога един срещу друг. Питах се дали и той като мен е любопитен.

— При следващия снаряд — каза.

Гърмежът разлюля стените, но ние не му обърнахме внимание. Битката бе започнала и звънтенето на стоманените ни остриета огласяше коридора. Чуваше се колко тежко си поемаме дъх, но всичко друго — разрухата около нас — беше само далечен шум.

— Хайде — каза той. — Не можеш да ме надвиеш, Конър. Колкото и да си ловък, все пак си момче. Още много ти остава да учиш.

Не ме щадеше. Не показваше милост. Каквото и да таеше в сърцето или в ума си, острието му проблясваше с обичайната си точност и сила. Сега бе омаломощен воин в залеза на дните си. Колко ли щеше да ми е трудно да се изправя срещу него, когато е бил в разцвета на силите си! Ако искаше да ме подложи на изпит, успяваше.

— Дай ми Лий — казах.

Но Лий отдавна беше избягал. Пред мен стоеше само татко и замахваше с острието си, бърз като кобра. Размина се на косъм с бузата ми. Превърни защитата в атака, помислих си, и отвърнах със същата светкавична бързина. Извъртях се и го улучих по китката, срязвайки ремъка на скритото му острие.

С болезнен рев той отскочи назад. Тревога замъгли очите му, но аз му позволих да си поеме дъх, да превърже раната с парче от мантията си.

— Удава ни се възможност — казах му. — Заедно да разсечем порочния кръг. Да сложим край на тази древна война. Усещам го.

Зърнах нещо в очите му. Някаква искрица от отдавна забравено желание, от неосъществена мечта?

— Знам, че можем — настоях.

Стиснал окървавената превръзка със зъби, той поклати глава. Наистина ли беше изгубил всякаква надежда? Толкова ли бе закоравяло сърцето му?

Превърза раната.

— Не. Иска ти се да знаеш. Искаш да е вярно. — Думите му прозвучаха тъжно. — Частица у мен също го искаше навремето. Но тази мечта е невъзможна.

— В жилите ни тече една и съща кръв. Моля те…

За миг си помислих, че навярно съм досегнал някаква струна у него.

— Не, сине. Ние сме врагове. И единият трябва да умре.

Отвън отново проехтя поредният топовен залп. Факлите потрепериха в поставките си, светлини и сенки затанцуваха по стените, от които се сипна прах.

Така да бъде!

Вкопчихме се отново в битка. Дълга, усилна битка. Той ме връхлиташе със сабя, с юмруци, а понякога дори с глава. Стилът му беше различен от моя, по-грубоват, но също толкова ефективен и както скоро разбрах, болезнен.

Отскочихме назад, и двамата задъхани. Той изтри устна с опакото на дланта си и приклекна, присвивайки пръстите на ранената си ръка.

— Държиш се, сякаш имаш право да бъдеш съдник — каза. — Да клеймиш мен и убежденията ми. Но всичко, което ти показах, което казах и направих, доказва колко грешиш. Ние не причинихме страдания на хората ти. Не подкрепихме Короната. Работихме, за да се възцари единомислие и мир в тази страна. Ако управляваме ние, ще отстояваме равенството. Обещават ли същото патриотите?

— Те предлагат свобода — отвърнах, наблюдавайки го съсредоточено, защото си спомних на какво ме учеше Ахилес — че всяка дума, всеки жест е битка.

— Свобода? — изсумтя презрително той. — Колко пъти да ти повтарям, че свободата е опасна! Онези, за чийто възход помогна, сине, никога няма да постигнат съгласие. Всеки схваща свободата по различен начин. Разбирателството, към което толкова отчаяно се стремиш, не съществува.

Поклатих глава.

— Не. Заедно те ще сътворят нещо ново, по-добро от наследеното.

— Тези хора са обединени сега от обща кауза — продължи той, размахвайки ранената си ръка да посочи… какво?… нас, предполагам. Революцията. — Но свърши ли битката, те ще се обърнат един срещу друг. Ще се сборичкат за власт. Очаква ни нова война. Ще видиш.

При тези думи той се стрелна напред и замахна със сабята — не към тялото ми, а към ръката, с която държах острието. Отдръпнах се, но той беше бърз. Завъртя се и ме удари с дръжката на сабята по челото. Очите ми се замъглиха и аз се олюлях назад, защитавайки се яростно, за да не му позволя да се възползва от предимството. Единствено късметът ми помогна да улуча ранената му ръка. Той изкрещя от болка. Възцари се временно примирие, докато си поемем дъх.

Проехтя нов залп. От стените отново заваля прах, а подът потрепери под краката ми. Кръв се стичаше от раната над окото ми. Избърсах я с длан.

— Водачите на патриотите не са алчни за власт — уверих го. — Тук няма да има монарх. Ще властва народът, както трябва да бъде.

Той поклати бавно и тъжно глава — снизходителен жест, който, вместо да ме смири, оказа противоположен ефект.

— Хората никога не властват — отрони изтощено. — Само си въобразяват, че управляват. А сега чуй една тайна — те не искат да управляват. Отговорността е прекалено тежка. Затова са готови да изпълняват чужди заповеди. Искат да ги направляват. Копнеят да ги управляват. Нищо чудно, разбира се, след като човечеството е създадено да служи.

Разменихме си още няколко удара. И двамата бяхме окървавени. Втренчих се в него. По-стара своя версия ли виждах? Вече съм прочел дневника му и обръщайки поглед назад, знам как ме е виждал той — като мъжа, какъвто е трябвало да стане. Щеше ли да е по-различно, ако тогава знаех това, което знам сега?

Не знам. Все още не съм си отговорил на този въпрос.

— И щом по природа сме склонни да се подчиняваме, на кого другиго да се подчиним, ако не на тамплиерите? — поклатих глава. — Лошо предложение!

— Но истинно — възкликна Хайтам. — Принципите и практиката са съвсем различни създания. Аз виждам света такъв, какъвто е, а не какъвто бих искал да бъде.

Нападнах го, а той ме отблъсна. Няколко секунди в коридора се чуваше само дрънчене на стомана. И двамата бяхме изморени; битката вече не беше толкова ожесточена. За миг се запитах дали яростта ни няма просто да изтлее, да се обърнем и всеки да поеме в различна посока. Ала не. Трябваше да сложим край. Разбирах го. Съзирах в очите му, че и той го разбира. Тук щяхме да сложим точка.

— Не, татко… Ти просто си се отказал и искаш всички да се отчаяме като теб.

В същия момент оръдията улучиха съседната стена, от която рукна лавина от камъни. Беше близо. Много близо. Сигурно щеше да последва втори залп. Така и стана. В коридора зейна огромна дупка.

II

Въздушната вълна ме запрати назад и аз се приземих като пияница, плъзгащ се бавно по стената на гостилницата — с рамене и глава под странен ъгъл спрямо тялото. Пелена от прах се вдигна в коридора. Трясъкът от експлозията заглъхна бавно. Чуваше се само трополенето на каменните отломки. Изправих се едва-едва на крака и присвих очи, търсейки го сред облаците от прахоляк. Лежеше като мен преди малко, но от другата страна на пробойната в стената. Закуцуках към него. Надникнах през отвора и странната гледка ме зашемети — кабинетът на Великия майстор беше останал без стена и само назъбени камъни обрамчваха гледката към океана. Имаше пет кораба в залива; дулата на оръдията им бълваха гъст пушек. Едното гръмна пред очите ми.

Минах през пролуката и се приведох към татко. Той ме погледна и се поотдръпна. Ръката му се плъзна към сабята и аз я изритах настрани. Разкривил лице от болка, приклекнах до него.

— Предай се и ще те пощадя — рекох.

Усещах морския бриз върху кожата си. Слънчевите лъчи нахлуваха безпрепятствено в коридора. Той изглеждаше толкова стар, с толкова измъчено и осеяно с белези лице. Ала се усмихна.

— Смели думи за човек пред прага на смъртта.

— И теб те очаква същата участ.

— О — усмихна се отново той с окървавени зъби. — Аз не съм сам…

Обърнах се и видях двама войници от укреплението да тичат по коридора. Вдигнали мускети, те спряха на няколко крачки от нас. Погледнах ги, после погледнах баща си, който се опитваше да се изправи, вдигнал властно ръка към хората си — единственото, което ги възпираше да не ме убият.

Подпря се на стената, закашля се и се изплю. Погледна ме и каза:

— Дори когато побратимите ти са на крачка от победата… тържествуваме ние. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото Орденът е роден от прозрение. Не ни е нужно кредо. Не са ни нужни доктрините на отчаяни старци. Необходимо ни е само светът да е такъв, какъвто е. Затова никой няма да унищожи тамплиерите.

Сега, разбира се, се питам дали щеше да го направи. Щеше ли да им позволи да ме убият?

Никога няма да разбера. Защото ненадейно проехтя изстрел и мъжете залитнаха и се строполиха ничком, повалени от стрелец от другата страна на стената. Аз се втурнах напред и преди Хайтам да успее да реагира, го съборих на пода и се надвесих отново над него, вдигнал сабя.

Завладян от безнадеждност, чух някакъв звук — по-късно осъзнах, че хлипам — и го пронизах в сърцето.

Тялото му се изви, поемайки острието ми, после се отпусна и когато издърпах сабята, той се усмихна.

— Нали не смяташ, че ще те погаля по лицето и ще призная, че съм сгрешил? — рече тихо. Виждах как животът бавно напуска тялото му. — Няма да роня сълзи и да се питам какво ли е могло да бъде. Сигурен съм, че ме разбираш.

Коленичих и протегнах ръка към него. Чувствах… нищо. Бях замаян. Чувствах се обезсилен и отчаян, че се стигна дотук.

— Но — отрони той и клепките му трепнаха — се гордея с теб. Целеустремен си. Силен, Смел. Това са благородни качества. — Лицето му побледня като платно и той добави с иронична усмивка: — Трябваше да те убия по-рано.

И умря.

Потърсих амулета, за който ми бе разказвала мама, но го нямаше. Затворих очите на татко, изправих се и си тръгнах.