Възмездие

2 октомври 1782 година

Най-сетне в една мразовита нощ го открих край границата в „Конестога Ин“. Влязох в гостилницата и го видях седнал в сенките, прегърбен и стиснал бутилка. По-възрастен и дрипав, със сплъстена, чорлава коса. Сякаш някогашният офицер бе изчезнал безследно. Ала все пак беше той — Чарлс Лий.

Той ме погледна и в първия момент ме порази дивият блясък в кръвясалите му очи. Лудостта обаче беше или потисната, или скрита. Той не показа никакви чувства, когато ме позна. Освен облекчение може би. Преследвах го от цял месец.

Предложи ми безмълвно глътка от бутилката и аз кимнах, отпих и му я върнах. Седяхме дълго време един до друг. Наблюдавахме клиентите в гостилницата, слушахме бръщолевенето им, трополенето на заровете и смеха около нас.

Накрая той ме погледна, не изрече нищо, но очите му казваха всичко. Извадих тихо острието си и щом затвори очи, го пронизах между ребрата, право в сърцето. Умря, без да издаде нито звук. Отпусна глава върху масата, сякаш се е напил до припадък. Свалих амулета от врата му и го надянах около своя.

Той просия за миг. Скрих го под ризата си, станах и си тръгнах.