Възмездие

I

Проследих как предателят обикаля пазара. Носеше шапка с пера, пъстра тока и жартиери и когато спираше пред сергиите, блещукаше под лъчите на яркото испанско слънце. С някои от търговците се шегуваше и смееше, с други разменяше остри думи. Не беше нито дружелюбен, нито деспотичен. Впечатлението, което си изградих от разстояние, бе за справедлив мъж, дори добросърдечен. Но той не бе предал тези хора, а Ордена. Нас.

Телохранителите му го придружаваха неотлъчно и си личеше, че си вършат съвестно работата. Очите им обхождаха пазара и когато един от търговците го потупа приятелски по рамото и му подаде хляб от сергията си, той махна на по-високия телохранител, който взе подаръка с лявата си ръка, оставяйки дясната свободна, готова да извади сабята. Добре. Прилежен мъж. Тамплиер.

След малко едно момченце се втурна към тях и очите ми се стрелнаха към телохранителите; видях как се напрягат, преценяват заплахата и после…

Отпуснаха се?

Присмяха се на себе си, че са толкова подозрителни?

Не. Останаха нащрек. Наблюдаваха зорко, защото не бяха глупци и знаеха, че момчето може да е уловка.

Бяха добри. Запитах се дали учението на работодателя им — заклел се да служи на една кауза, а проповядващ идеалите на друга — ги е покварило. Надявах се да не е, защото бях решил да не ги убивам. И ако това решение ви се струва удобно, ако ви изглежда, че всъщност е продиктувано от нежелание да влизам в схватка с двама толкова калени мъже, значи се лъжете. Те очевидно са пъргави, несъмнено боравят изкусно със сабите; владеят изкуството на смъртта.

Но аз също съм пъргав. И аз боравя изкусно със сабята. И аз владея изкуството на смъртта. Удава ми се по природа. Макар че за разлика от теологията, философията, класическата литература и езиците, особено испанския, който владея толкова добре, че минавам за испанец — вярно, неразговорлив испанец — тук, в Алтея, не се опиянявам от умението да убивам. Просто съм добър.

Ако жертвата ми беше Дигуид, тогава вероятно щях да изпитам известно удовлетворение, че съм го убил. Но не преследвам него.

II

През петте години, след като напуснахме Лондон, с Реджиналд обикаляхме из Европа, от държава в държава, с ескорт от прислуга и събратя рицари, които ту ни придружаваха, ту си заминаваха. Ние двамата оставахме постоянни величини, пътешестващи из Европа. Понякога тръгвахме по дирите на турски робовладелци, нарочени, че държат Джени в плен, друг път се отправяхме в търсене на Дигуид, сподиряни от Брадок. Яздехме месеци наред, но винаги се връщахме с празни ръце.

Реджиналд ми стана учител и в това отношение приличаше на татко. Първо, защото вземаше на подбив почти всичко, написано в книгите, повтаряйки, че съществува по-висше, по-напредничаво познание от запазеното в прашните стари учебници. По-късно разбрах, че става дума за тамплиерското учение. Второ, и той като татко настояваше да мисля самостоятелно.

Разликата бе, че татко ме подтикваше да градя собствени умозаключения. Реджиналд възприемаше света по-категорично. С татко понякога се чувствах, сякаш мисленето е достатъчно, дори самодостатъчно, а изводите — някак по-маловажни от пътя до тях. С татко не само фактите, но и съдейки от написаното в предишните ми дневници, дори идеята за абсолютната истина изглеждаше като подвижна, променлива величина.

Реджиналд не вярваше в двусмислия. Понякога, през първите години, когато се опитвах да му противореча, той се усмихваше и казваше, че вижда татко у мен. Обясняваше ми колко забележителен мъж е бил баща ми и колко мъдър и вещ със сабята, ала отношението му към познанието не било от най-научно издържаните.

Срамно ли е да призная, че с течение на времето започнах да предпочитам подхода на Реджиналд, по-строгото тамплиерско учение? Той бе винаги добронамерен, не пестеше шегите и усмивките, но му липсваше естествената радост, дори палавост на татко. Винаги беше спретнат и изрядно облечен и фанатично държеше на точността. Настояваше редът да се спазва на всяка цена. Въпреки това, макар и неохотно, у Реджиналд откривах стабилност и сигурност — душевна и външна — която ми допадаше все повече и повече.

Един ден разбрах защо. Защото нямаше съмнения, нямаше объркване, нерешителност, колебание. Увереността, усещането, че знам, което Реджиналд възпита у мен, ми служеше като пътеводна звезда от детството към зрелостта. Не забравих наученото от татко, напротив, той би се гордял с мен, защото поставях под съмнение идеалите му. И постепенно, поставяйки ги под съмнение, възприех нови идеали.

Не открихме Джени. През годините спомените ми за нея се изпълниха с повече топлота. Препрочитайки дневниците си, разбирам колко безразлична ми е била навремето — нещо, от което сега се срамувам, защото съм пораснал и виждам света другояче.

Не че младежката ми антипатия към нея е възпрепятствала издирването й, разбира се. В тази мисия господин Бърч влагаше плам и за двама ни. Но не пожъна резултати. От господин Симпкин в Лондон получавахме щедри суми, но не в неограничено количество. Намерихме къща във Франция, близо до Тройе в областта Шампан, където се установихме и господин Бърч продължи да ме обучава; по-късно ходатайства да ме приемат като адепт, а преди три години — и като пълноправен член на Ордена.

Седмици, а после и месеци минаваха без никаква вест за Джени или Дигуид. Други тамплиерски мисии обсебваха вниманието ни. Войната за австрийския трон бе погълнала сякаш цяла Европа в ненаситния си търбух. Бяхме длъжни да защитим тамплиерските интереси. Моята „вродена склонност“, способността ми да убивам, стана очевидна и Реджиналд бързо прозря ползите от нея. Първият убит — не първото ми убийство, разбира се, а да речем, първата ми жертва — беше алчен ливърпулски търговец. Втората — австрийски принц.

След като убих търговеца — преди две години — се върнах в Лондон. Открих, че още ремонтират къщата на Куин Ане Скуеър, а мама… мама се оказа твърде изморена да ме приеме.

— Няма сили дори да отговаря на писмата ми ли? — попитах госпожица Дейви, която се извини и сведе поглед.

После препуснах за Херефордшър с надеждата да открия семейството на Дигуид. Ударих на камък. Явно никога нямаше — няма — да намерим предателя.

Напоследък обаче желанието за мъст не пламти толкова силно в сърцето ми, вероятно защото съм пораснал. Или защото Реджиналд ме научи да се владея, да сдържам чувствата си.

Макар и по-слабо обаче, то продължава да гори у мен.

III

Съпругата на съдържателя на пансиона ме посети, надничайки припряно към стълбите, преди да затвори вратата. Докато съм бил навън, дошъл пратеник, обясни ми тя, и ми подаде посланието с похотлив поглед, от който бих се възползвал, ако не ме вълнуваха по-сериозни мисли. За събитията от снощи например.

Отпратих я и седнах да прочета съобщението. Заръчваха ми щом свърша работата си в Алтея, да не се връщам у дома във Франция, а да замина за Прага, където да се срещна с Реджиналд в зимника на къщата на улица „Целетна“ — щабквартирата на тамплиерите. Искал да обсъди с мен неотложен въпрос.

Междувременно съм приготвил сиренето. Тази нощ предателят ще умре.

I

— Искам да ти съобщя нещо за майка ти, Хайтам.

Той стоеше пред мен в сутерена на щабквартирата на улица „Целетна“. Не беше си направил труда да се облече като местните. Изглеждаше като типичен англичанин със спретнатите бели чорапи, черните бричове и разбира се, бялата перука, чиято пудра се бе посипала по раменете на редингота му. Осветяваха го пламъците на високите железни светилници от двете му страни, окачени върху тъмни, почти черни стени, озарени от бледите ореоли на факлите. Обикновено стоеше отпуснат, с ръце зад гърба или облегнат на бастуна, но днес излъчваше тържественост.

— Мама?

— Да, Хайтам.

Болна е, бе първата ми мисъл. Веднага ме заля толкова горещо чувство за вина, че се олюлях. Не бях й писал от седмици; дори не се бях сещал за нея.

— Мъртва е, Хайтам — каза Реджиналд, свеждайки очи. — Преди седмица паднала. Наранила си много лошо гърба. Опасявам се, че страданието я е сломило.

Погледнах го. Угризенията ми стихнаха тъй бързо, както се бяха надигнали, а мястото им зае празнота, пустота вместо чувства.

— Съжалявам, Хайтам. — По обветреното му лице се изписа съчувствие, очите му сияеха меко. — Майка ти беше добра жена.

— Благодаря.

— Заминаваме веднага за Англия. Ще присъстваме на погребалната церемония.

— Разбирам.

— Ако се нуждаеш от нещо… аз съм насреща.

— Благодаря.

— Сега Орденът е твоето семейство, Хайтам. Винаги сме на твое разположение.

— Благодаря.

Той прочисти неловко гърло.

— Ако искаш да поговорим… съм готов да те изслушам.

Опитах се да сдържа усмивката, напираща върху устните ми.

— Благодаря, Реджиналд, но не искам да говоря.

— Добре.

Възцари се мълчание.

Той сведе поглед.

— Изпълнена ли е задачата?

— Хуан Ведомир е мъртъв, ако това имаш предвид.

— Донесе ли дневника му?

— Не.

По лицето му се изписа разочарование, после — строгост. Чертите му се изопнаха. Бях виждал и преди това изражение в момент на слабост.

— Какво? — отрони той.

— Убих го, защото предаде каузата ни, нали?

— Да… — отвърна предпазливо Реджиналд.

— Защо ни е тогава дневникът му?

— Съдържа полезни сведения.

— За какво? — попитах.

— Хайтам, имам основания да смятам, че предателството на Ведомир надхвърля предаността му към доктрината. Мисля, че е започнал да служи на асасините. Кажи ми истината, моля те, донесе ли дневника му?

Извадих го от чантата си и му го подадох. Той застана под единия свещник, прелисти го набързо и го затвори.

— Чете ли го? — попита ме.

— Кодиран е.

— Не целият — поправи ме безизразно Бърч.

Кимнах.

— Да, прав си, успях да прочета няколко страници. Размислите му за живота. Интересни са. Всъщност, Реджиналд, възгледите на Хуан Ведомир напомнят татковите. Не е ли любопитно?

— Възможно е.

— Но ме изпрати да го убия?

— Изпратих те да убиеш предател на Ордена. Което е съвсем различно. Знам, разбира се, че баща ти не споделяше множество — дори повечето — доктрини на Ордена, но той не членуваше в него. Фактът обаче, че не бе тамплиер, не помрачаваше уважението ми към него.

Погледнах го. Запитах се дали не греша, че се съмнявам в него.

— Защо тогава те интересува дневникът на Ведомир?

— Не заради житейската му философия — усмихна се Реджиналд. — Както казваш, тя е сходна със светогледа на баща ти. Интересувам се от кодираните страници, които, ако се окажа прав, съдържат сведения за пазителя на ключа.

— Ключ за какво?

— Всичко с времето си.

Изръмжах недоволно.

— Щом дешифрирам дневника, Хайтам — не отстъпи той. — Ако не греша, тогава ще преминем към следващия етап от операцията.

— И какъв е той?

Той отвори уста да отговори, но аз го изпреварих.

— „Всичко с времето си, Хайтам“, нали? Нови тайни, а, Реджиналд?

Той настръхна.

— Тайни? Така ли мислиш? С какво съм заслужил подозрението ти, Хайтам? Като те взех под крилото си, като помогнах да те приемат в Ордена, като ти дадох нов живот? Понякога си доста неблагодарен, наистина.

— Така и не открихме Дигуид, нали? — отвърнах предизвикателно аз. — Никой не поиска откуп за Джени, значи главната цел на нападението е била да убият татко.

— Надявахме се да открием Дигуид, Хайтам. Надявахме се да отмъстим. Надеждите ни не се оправдаха, но това не означава, че не сме положили усилия. Аз имах и друг дълг, Хайтам — да се грижа за теб — и смятам, че го изпълних. Вече си мъж, уважаван рицар тамплиер. Нали не омаловажаваш този факт? Нима забрави, че смятах да се оженя за Джени? Обзет от желание да отмъстиш за баща си, навярно определяш неуспеха ни да открием Дигуид като най-съществения ни провал, но не е, защото не намерихме и Джени, нали? Но, разбира се, участта на сестра ти не те трогва!

— Обвиняваш ме в коравосърдечност? Жестокост?

Той поклати глава.

— Просто те подканвам да осъзнаеш собствените си недостатъци, преди да започнеш да хулиш мен.

Изгледах го съсредоточено.

— Не споделяше с мен никакви подробности за издирването.

— Брадок го търсеше. Държеше ме в течение.

— Но ти не ме уведомяваше.

— Беше малко момче.

— Което порасна.

Той наведе глава.

— Тогава ме извини, че не съм взел под внимание този факт, Хайтам. В бъдеще ще се отнасям с теб като с равен.

— Започни отсега. Разкажи ми за дневника.

Той се засмя, сякаш играем шах и заплашвам царя му.

— Печелиш, Хайтам. Добре… Дневникът е първата стъпка, сочеща местонахождението на един храм — храм от времето на Първата цивилизация, построен навярно от Първите обитатели.

Помислих си: „Това ли било!“. После се разсмях.

Отначало той ме погледна стъписано, вероятно припомнил си първия път, когато ми разказа за така наречените Предци.

— Чии предци? — не се сдържах и отсякох презрително тогава.

— Нашите предци — отвърна рязко той. — Онези, които предшестват човечеството. По-древна цивилизация.

Сега Реджиналд ми се намръщи.

— Още ли ти е смешно, Хайтам?

Поклатих глава.

— Не чак толкова, не. По-скоро… — Потърсих точните думи. — По-скоро ми е трудно да повярвам. Раса, съществувала преди хората. Богове…

— Не богове, Хайтам, а цивилизация, контролирала човечеството. Оставили са ни артефакти, Хайтам, които притежават ненадминато могъщество, за каквито можем само да мечтаем. Смятам, че който открие тези артефакти, ще властва над човешката съдба.

Смехът ми замря, защото видях колко сериозно е лицето му.

— Много грандиозна цел, Реджиналд.

— Наистина. Ако беше скромна, нямаше да ни заинтригува, нали? Нямаше да заинтригува и асасините.

Очите му светеха. Пламъците на светилниците се отразяваха и танцуваха в тях. Познавах това изражение отпреди, но го бях зървал само в редки случаи. Не когато ми преподаваше езици, философия, класическа литература или принципите на сражението. Дори не когато ме запознаваше с доктрините на Ордена.

Не, само когато говореше за Предците.

Понякога Реджиналд се надсмиваше над емоционалните изблици. Смяташе ги за слабост. Когато заговореше за Първата цивилизация обаче, звучеше като фанатик.

II

Ще пренощуваме в щабквартирата в Прага. Седя в аскетичната стая със сиви каменни стени и усещам бремето на хилядите години тамплиерска история.

Мислите ми се насочват към къщата на Куин Ане Скуеър, където мама се бе върнала. Господин Симпкин ни уведомяваше как напредва строителството; Реджиналд следеше работата дори когато скитахме из Европа, издирвайки Дигуид и Джени. (Да, Реджиналд има право. Фактът, че не успяхме да открием Дигуид, не ми дава мира, но почти никога не се замислям за Джени.)

Един ден Симпкин ни извести, че домакинството се е пренесло от Блумсбъри на Куин Ане Скуеър — там, където му е мястото. Тогава аз си спомних стените с дървена ламперия на родния ми дом и открих, че си представям живо и хората в него — особено мама. Но, разбира се, си представях майката, под чиито грижи бях отрасъл, която грееше, ярка като слънцето и дважди по-топла, в чийто скут бях познал съвършеното щастие. Обичта ми към татко бе пламенна, по-силна може би, но към мама беше по-чиста. Боготворях татко, възхищавах му се толкова искрено, че понякога се чувствах като джудже до него. Това усещане предизвикваше и тревога — дали ще успея да последвам примера му, дали ще оправдая надеждите му, как ще израсна в огромната сянка, която хвърляше той.

Мама не ме изпълваше с несигурност, а само с чувство за уют, привързаност и закрила. А и тя беше красавица. Харесваше ми, когато ме сравняваха с татко, защото той беше неповторим, но кажеха ли, че приличам на мама, значи имаха предвид, че съм красив. За Джени, естествено, казваха: „Ще разбие няколко сърца“, или „Мъжете ще се бият за нея“. Говореха за битки и конфликти. Мама описваха другояче. Нейната красота беше нежна, майчинска, грижовна; не предизвикваше страхопочитание, а топлота и възхищение.

Аз, разбира се, не познавам майката на Джени, Каролайн Скот, но съм си изградил представа за нея — че е „като Джени“ и е запленила татко с външния си вид, както Джени заслепяваше ухажорите си.

Мама обаче беше съвсем различна жена. Била невзрачната Теса Стивънсън-Оукли, когато срещнала татко. Така поне казваше тя: „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“. На мен не ми звучеше правдоподобно, но няма значение. Татко се преместил в Лондон, пристигнал сам, без прислуга, но с достатъчно голяма кесия да си я осигури. Когато наел къща от богатия й собственик, дъщеря му предложила на татко да му помогне да си намери свой дом, както и да му намери прислуга. Дъщерята, разбира се, била „невзрачната Теса Стивънсън-Оукли“.

Мама е намеквала веднъж-дваж, че семейството й не останало доволно от връзката им; ние наистина не виждахме никога роднините й тя посвети цялата си енергия на нас и до онази ужасна нощ човекът, средоточие на вниманието и на безкрайната й безусловна обич, бяха аз.

Последния път обаче, когато я видях, от тази жена нямаше и помен. Спомням си сега тази наша среща и като на живо си представям подозрението в погледа й, подозрение, граничещо с презрение. Убивайки мъжа, който щеше да я убие, аз се бях променил в очите й. Вече не бях момчето, присядащо в скута й.

Бях убиец.

I

От две седмици не съм попълвал дневника си и се събра много за разказване. Ще започна от нощта, когато посетих Бети.

След разговора с нея се върнах в пансиона, поспах дълбоко няколко часа, станах, облякох се, взех файтон и се върнах пред къщата й. Наредих на кочияша да спре на известно разстояние, достатъчно близо да виждам, но без да предизвиквам подозрение, и докато той дремеше, благодарен за отдиха, аз седях и наблюдавах през прозорчето. Чаках. Какво? Не бях сигурен. Ала отново се доверявах на инстинкта.

И за пореден път той не сгреши. Скоро след зазоряване Бети излезе.

Освободих кочияша, последвах я пеша и разбира се, тя влезе в пощенския клон на Ломбард Стрийт. Появи се след няколко минути и пое обратно по улицата, където тълпата скоро я погълна.

Проследих я с поглед. Не чувствах нищо — нито желание да я настигна и да й прережа предателското гърло, нито повей от някогашната привързаност, която изпитвах към нея. Нищичко.

Застанал под съседния безистен, наблюдавах как светът се върти и пропъждах просяците и уличните търговци с бастуна си. Чаках почти час, докато…

Да, той се появи най-после — разносвачът с камбанката и чантата, пълна с писма. Отблъснах се от стената и размахвайки бастуна, тръгнах след него. Приближавах се бавно, докато той сви в странична уличка, където нямаше много пешеходци, и аз съзрях своя шанс.

След миг бях коленичил до окървавения, изпаднал в несвяст пощальон и преглеждах съдържанието на чантата му. Намерих бързо плика, адресиран до Джак Дигуид. Прочетох писмото — Бети му казваше колко го обича и как съм разбрал за връзката им. Дотук всичко ми беше известно. Но аз не се интересувах толкова от съдържанието на писмото, колкото от местоназначението му, отбелязано върху плика — Шварцвалд, Петрус. Петрус беше малко градче недалеч от Фрайбург.

След двуседмично пътуване с Реджиналд зърнахме градчето в далечината — шепа къщи, сгушени в долчинка сред зелени поля и гори. Това се случи тази сутрин.

Влязохме в Петрус по пладне, мръсни и изморени от пътуването. Яздехме бавно из лабиринта от тесни улички. Местните ни поглеждаха — от тротоарите или от прозорците — и бързо затваряха вратите на къщите си или спускаха завесите. Ние носехме смърт и известно време мислех, че те някак си го усещат или просто са плашливи. Не знаех обаче, че днес не сме първите странници, галопиращи през града. Хората вече бяха уплашени.

Писмото бе адресирано до бакалницата в Петрус. Стигнахме малък площад с фонтан, засенчен от кестенови дървета, и помолихме една разтреперана жена да ни упъти. Другите ни заобикаляха отдалеч, докато тя ни сочеше посоката, а после се отдалечи бързо, забила поглед в обувките си. След малко завързахме конете пред магазина и влязохме вътре. Единственият клиент ни погледна и реши да напазарува по-късно. С Реджиналд се спогледахме озадачено. Аз огледах магазина. По трите стени чак до тавана се редяха дървени рафтове, пълни с буркани и завързани с канап пакети. Зад високия тезгях в дъното стоеше собственикът, препасан с престилка. Усмивката под гъстите му мустаци угасна като изтляла свещ още щом видя кои сме.

Вляво от мен имаше стълба за по-високите рафтове. Върху нея седеше момче на около десет години — очевидно синът на собственика. Той едва не се препъна, спускайки се по стълбата. Застана мирно в средата на магазина и зачака нареждания.

— Добър ден, господа — поздрави бакалинът на немски. — Явно сте яздили дълго. Необходими са ви провизии за из път? — Той посочи тезгяха. — Или искате да се освежите? С питие?

Помаха на момчето.

— Кристоф, забрави ли какво повеляват добрите обноски? Поеми палтата на господа.

Пред тезгяха имаше три високи стола и бакалинът ги посочи.

— Седнете, моля.

Погледнах отново Реджиналд, видях, че се кани да приеме поканата на бакалина, и го спрях.

— Не, благодаря — казах. — С приятеля ми няма да се застояваме. — Забелязах как раменете на Реджиналд се отпускат разочаровано, но той не продума. — Искаме само информация.

По лицето на бакалина се изписа подозрение.

— Да? — рече предпазливо.

— Търсим един човек. Казва се Дигуид. Джак Дигуид. Познавате ли го?

Той поклати глава.

— Не сте го виждали? — настоях аз.

Той пак поклати глава.

— Хайтам… — обади се Реджиналд, сякаш прочел мислите ми.

Не му обърнах внимание.

— Сигурен ли сте? — попитах.

— Да, сър — отвърна бакалинът.

Мустаците му трепнаха нервно. Преглътна тежко. Стиснах зъби. Преди другите да помръднат, измъкнах сабята си и я опрях под брадичката на Кристоф. Момчето ахна, надигна се на пръсти и очите му се завъртяха в орбитите, щом острието притисна гърлото му. Не свалях поглед от бакалина.

— Хайтам… — повтори Реджиналд.

— Не се бъркай, Реджиналд — отсякох и се обърнах към бакалина: — Писмата до Дигуид се изпращат на този адрес. Питам те още веднъж. Къде е той?

— Господине! — примоли се бакалинът, втренчен в Кристоф, който издаваше глухи звуци, сякаш не успява да преглътне. — Не наранявайте сина ми.

Молбата му не срещна разбиране.

— Къде е той? — повторих.

— Господине! — изхленчи бакалинът и преплете умолително пръсти. — Не мога да ви кажа.

Аз притиснах сабята по-силно към гърлото на Кристоф и бях възнаграден с жаловито стенание. С крайчеца на окото си забелязах как момчето се надигна още по-високо на пръсти и усетих, но не видях смущението на Реджиналд до мен. През цялото време очите ми останаха приковани в лицето на бакалина.

— Моля ви, господине, умолявам ви! — изрече припряно той, протегнал ръце, сякаш крепи много крехко стъкло. — Не мога да ви кажа. Предупредиха ме да не казвам.

— Аха — рекох аз. — Кой? Кой те предупреди? Той ли? Дигуид?

— Не, господине — отвърна бакалинът. — Не съм виждал господин Дигуид от няколко седмици. Беше… беше друг, но не мога да ви кажа… не мога да ви кажа кой. Тези… тези мъже не се шегуваха…

— Нали разбираш, че и аз не се шегувам? — усмихнах се. — Разликата между мен и тях е, че тях ги няма, а аз съм тук. Кажи ми! Колко бяха, кои бяха и какво те питаха?

Очите му отскочиха от мен към Кристоф, който, макар да се държеше смело, стоически и да проявяваше сила на духа, каквато се надявам и моят син — ако имам син — да притежава, не се сдържа и изхлипа. Бакалинът явно не издържа и взе решение. Мустаците му потрепераха още веднъж и той заговори бързо, сипейки думите като порой:

— Бяха тук, господине. Преди час. Двама мъже с дълги черни палта и червени униформи на британски войници.

Влязоха в магазина също като вас и попитаха къде е господин Дигуид. Казах им, господине, без да се замисля, и лицата им станаха много сериозни. Предупредиха ме, че и други ще дойдат да ме разпитват за господин Дигуид. Казаха ми да отричам, че го познавам. Заплашиха да ме убият, ако не ги послушам и ги издам.

— Къде е той?

— Живее в колиба. В гората на петнайсет мили северно оттук.

Не продумах. Реджиналд също мълчеше. Знаехме, че не бива да губим нито миг и без повече приказки — без да заплашваме повече и без да се сбогуваме, без дори да се извиним на Кристоф, че сме го уплашили до смърт — двамата излетяхме през вратата, развързахме конете, възседнахме ги и ги пришпорихме с викове.

Препускахме възможно най-бързо половин час. Изминахме навярно осем мили по стръмни пасбища и конете ни грохнаха. Стигнахме тясна ивица борове, отвъд които се издигаше хълм, опасан с пръстен от дървета. В равнината пред нас се простираха още гори, а по-нататък — хълмиста местност като огромен килим, осеян с дървета, морави и долчинки.

Спряхме и извадихме малкия телескоп. Конете ни пръхтяха, а аз огледах местността пред нас, отначало обхождайки я трескаво от ляво надясно с телескопа. Притиснат от времето, се поддавах на паниката. Насилих се да се успокоя. Поех си дълбоко дъх, отворих и затворих очи няколко пъти и започнах отново. Сега движех телескопа бавно и методично. Разделих местността на квадрати и местех телескопа от единия към другия, систематично и ефикасно, подвластен на хладния разсъдък, а не на чувствата.

Реджиналд наруши тишината от нежен ветрец и птичи песни.

— Щеше ли да го направиш?

— Какво, Реджиналд?

Имаше предвид детето.

— Щеше ли да убиеш момчето?

— Няма смисъл да отправяш заплаха, ако не си способен да я изпълниш. Бакалинът щеше да разбере, че блъфирам. Щеше да го прочете в погледа ми. Щеше да усети.

Реджиналд се намести неспокойно върху седлото.

— Значи „да“. Щеше да го убиеш?

— Точно така, Реджиналд. Щях да го убия.

Възцари се мълчание. Аз огледах нов къс земя, после следващия.

— Откога кредото ни позволява да убиваме невинни? — попита Реджиналд.

Изсумтях.

— Ти си ме учил да убивам, Реджиналд, но това не ти дава право да определяш кого да убивам и с каква цел.

— Учех те да си мъж на честта. Преподавах ти кодекса на честта.

— Помня как преди години и ти се опита да раздадеш правосъдие пред „Уайтс“. Спазваше ли тогава принципите на честта?

Поруменя ли наистина? Със сигурност се помести смутено върху коня.

— Онзи мъж беше крадец — отсече.

— Мъжете, които търся, са убийци, Реджиналд.

— Въпреки това — отвърна раздразнено той — ревностният стремеж навярно замъглява преценката ти.

Отново изсумтях презрително.

— Кой го казва! Съобразено ли е твоето увлечение по Предците с тамплиерската политика?

— Разбира се.

— Нима? Сигурен ли си, че не пренебрегваш другите си задължения в негова полза? Пишеш ли писма, попълваш ли дневника си, четеш ли напоследък, Реджиналд?

— Достатъчно — отвърна възмутено той.

— Имам предвид четива, които не са свързани с Предците — уточних.

— Сега съм тук, нали? — възкликна той с вид на почервенял дебелак, комуто са сервирали развалено месо за вечеря.

В този момент съзрях тънка панделка дим да се вие над гората.

— Реджиналд, виждам пушек сред дърветата, вероятно е от колибата. Да вървим натам.

Преди да довърша, забелязах движение сред елховата горичка пред нас. От нея изскочи ездач и препусна към най-далечния хълм на хоризонта.

— Гледай, Реджинад! Натам! Виждаш ли го?

Нагласих телескопа. Ездачът беше с гръб към нас, разбира се, но ми се стори, че различавам ушите му. Бях сигурен, че е Остроухия.

— Виждам един мъж, Хайтам, но къде, е вторият? — попита Реджиналд.

Дръпнах юздата на коня си и отвърнах:

— В колибата, Реджиналд. Хайде!

III

Пристигнахме след двайсетина минути. Двайсет минути, през които пришпорвах безмилостно кобилата, рискувайки да се блъсне в някое дърво или да се препъне в прекършен от вятъра клон. Реджиналд остана далеч зад мен, а аз галопирах към дима, към колибата, където знаех, че ще открия Дигуид.

Жив? Мъртъв? Не знаех. Бакалинът обаче бе казал, че го търсят двама мъже, а ние видяхме само един. Изгарях от нетърпение да срещна втория. Дали беше препуснал напред? Или все още беше в колибата?

Най-сетне я съзрях — в средата на горска поляна. Ниска дървена постройка с един прозорец и комин, от който се виеха клъбца дим. Отпред бе завързан кон, а предната врата зееше отворена. Широко отворена. Щом връхлетях насред поляната, чух вик отвътре и пришпорих кобилата към вратата, изваждайки сабята си. С оглушителен тропот налетяхме върху дъските пред колибата и аз се надигнах в седлото да погледна вътре.

Дигуид беше вързан за стол, раменете му висяха, главата му бе клюмнала. Лицето му приличаше на кървава маска, но виждах, че устните му мърдат. Беше жив, а над него бе надвесен вторият мъж, стиснал окървавен нож — нож с извито назъбено острие. Канеше се да довърши започнатото. Да пререже гърлото на Дигуид.

Не бях използвал сабята си като копие и от мен да знаете, тя не е подходяща за това, но в този момент главната ми грижа бе да опазя Дигуид жив. Исках да говоря с него, а освен това само на мен се полагаше да го убия. Хвърлих сабята. Нямах време за друго. И макар силата и прицелът да не бяха на ниво, острието улучи ръката на мъжа точно когато падаше. Беше достатъчно — достатъчно да го накара да залитне назад с болезнен рев. В същия миг аз скочих от коня върху дъските пред колибата и се хвърлих напред, измъквайки късата си сабя в движение.

Успях да спася Дигуид. Приземих се точно до него. Ръцете и краката му бяха пристегнати към стола с окървавено въже. Дрехите му бяха разкъсани и почернели от кръв, лицето — подуто и изранено. Устните му продължаваха да мърдат. Очите му се плъзнаха лениво към мен и аз се запитах какво ли си помисли в краткия миг, когато видя кой съм. Дали ме позна? Чувство за вина ли го обзе или искрица надежда?

После очите ми се стрелнаха към прозореца в дъното на стаята, зад който краката на мъжа тъкмо изчезваха. Чух го как тупва на земята от другата страна. Да го последвам през прозореца означаваше да се поставя в уязвимо положение — приклещен в тясната рамка, докато онзи разполага с цялото време на света да забие ножа си в мен. Хукнах към предната врата и излязох на поляната, за да го подгоня. Реджиналд тъкмо пристигаше. Бе забелязал мъжа, виждаше го по-добре от мен и вече се прицелваше с лъка си.

— Не го убивай — изкрещях аз, а той изрева разочаровано, защото стрелата му подмина целта.

— По дяволите, беше ми в кърпа вързан — извика той. — Вече е между дърветата.

Заобиколих колибата и се втурнах по килима от сухи борови иглички към горичката, където бе изчезнал мъжът.

— Искам го жив, Реджиналд — изкрещях. — Дигуид е в колибата. Пази го, докато се върна.

Шмугнах се сред дърветата и листата и клоните зашибаха лицето ми. В гъсталака пред мен различих тъмен силует, проправящ си път пред гората не по-изящно от мен. Всъщност по-тромаво от мен, защото го настигах.

— Там ли беше? — извиках. Когато убиха баща ми?

— Пропуснал съм това удоволствие, момче — подвикна ми той през рамо. — Жалко! Но и аз допринесох с нещичко. Аз бях посредникът.

Разбира се. Говореше със западняшки акцент. Кого бяха описали така? Човекът, изнудвал Дигуид. Мъжът, заплашил Вайълет със зловещ нож.

— Спри! — изкрещях му. — Щом си толкова жаден за кръвта на семейство Кенуей, опитай да пролееш моята.

Бях по-пъргав от него. По-бързо и все по-близо. Чух как свисти дъхът му, когато проговори. Щях да го настигна всеки момент. Той разбра и вместо да се изморява още, реши да се обърне и да се бие. Отметна последен клон и се озова на полянка. Застана с лице към мен, вдигнал закривения нож. Ножът с назъбеното острие, „зловещият“ нож. Брадата му сивееше, а лицето му бе ужасно сипаничаво, белязано от детска болест. Задъхан, изтри устни с опакото на дланта си. Шапката му бе отхвръкнала при гонитбата, разкривайки ниско подстригана посребрена коса. Палтото му — черно, както го бе описал бакалинът — беше разкъсано, а отдолу се виждаше червената му войнишка униформа.

— Ти си британски войник — казах.

— Такава униформа нося — ухили се той, — но служа на друг.

— Нима? На кого? — попитах. — Асасин ли си?

Той поклати глава.

— Аз съм единак, момче. Нещо, за което само можеш да мечтаеш.

— Отдавна не ме наричат „момче“.

— Мислиш, че си се прославил ли, Хайтам Кенуей? Хайтам Убиеца. Тамплиерският сабленосец. Защото си убил неколцина дебели търговци? За мен си момче. Момче си, защото мъжете застават лице в лице с жертвите си, а не се прокрадват зад тях в мрака като змии. — Той замълча и добави: — Като асасини.

Започна да прехвърля ножа си от едната в другата ръка. Ефектът беше почти хипнотичен — поне така го подведох да смята.

— Мислиш, че не умея да се бия? — попитах.

— Не си доказал, че можеш.

— Сега е моментът.

Той се изплю и е една ръка ме подкани да приближа, въртейки ножа в другата.

— Хайде. Бъди воин за пръв път в живота си. Опитай как е. Хайде, момче. Бъди мъж.

Искаше да ме ядоса, но всъщност ми помогна да се съсредоточа. Трябваше ми жив. За да го накарам да проговори.

Прескочих клона и се озовах на полянката, размахал диво късата сабя, за да го принудя да отстъпи. Възвърнах си бързо равновесието, преди той да контраатакува на свой ред. Известно време се дебнехме, всеки очакващ другия да предприеме нападение. Аз разчупих патовото положение, хвърляйки се напред, замахвайки и връщайки се веднага в защитна позиция.

За секунда той си помисли, че съм пропуснал. После усети кръвта, струяща по бузата му, и докосна с длан лицето си с разширени от изненада очи. Първи точен удар за мен.

— Подцени ме — казах.

Този път усмивката му беше малко пресилена.

— Няма да има втори.

— Ще има — отвърнах и се спуснах отново към него. Посегнах наляво, а после надясно, когато тялото му залитна в погрешната посока.

В свободната му ръка зейна рана. Кръв рукна по разкъсания му ръкав и закапа по горския килим — яркочервена върху кафяви и зелени иглички.

— По-добър съм, отколкото предполагаш — констатирах. — Очаква те смърт. Ако не проговориш, разбира се. Ако не ми кажеш всичко, което знаеш. За кого работиш?

Подскочих напред и замахнах. Той завъртя бясно ножа си. И другата му буза прокърви. Две нови алени резки се появиха върху смуглата му кожа.

— Защо убиха баща ми?

Отново скочих напред и пронизах опакото на дланта, с която стискаше ножа. Надявах се да го изпусне, но останах разочарован. Успях обаче да му демонстрирам убедително уменията си. Пролича си по лицето му. Окървавеното му лице. Вече не се усмихваше.

Но все още не беше изгубил самообладание. Спусна се бързо и плавно към мен, прехвърляйки ножа от едната в другата ръка, за да ме заблуди. Едва не ме улучи. Едва. Нищо чудно да бе успял, ако не ми бе показал предварително номера си; ако раните, които му бях нанесъл, не го бяха забавили.

Аз се сниших под острието му и замахнах нагоре, забивайки моето в хълбока му. Тутакси изругах. Бях го ударил прекалено силно; в бъбрека. Смъртоносно. Вътрешният кръвоизлив щеше да го убие за трийсетина минути, но вероятно щеше да припадне веднага. Не знам дали и той го разбра, защото отново ми налетя с оголени зъби. Забелязах, че са почервенели от кръв. Отскочих леко встрани, улових му ръката, извих я и я счупих в лакътя.

Звукът, който издаде, не приличаше на писък, а по-скоро на болезнено дихание. Аз извих още по-силно ръката му — повече за ефект, отколкото търсейки някаква полза — и той изпусна ножа. Оръжието тупна върху килима от иглички, а той го последва, строполявайки се на колене.

Пуснах ръката му, която увисна безжизнено — кожена торба с потрошени кости. Забелязах, че лицето му вече е побеляло, а върху кръста му расте черно петно. Палтото му се надипли по земята около него. Със здравата си ръка той опипа счупената и ме погледна жално. Не се трогнах.

— Защо го уби? — попитах безучастно.

Като вода, стичаща се от пробита манерка, той се люшна и падна на една страна. Сега го интересуваше само фактът, че умира.

— Кажи ми — настоях и се приведох към лицето му, по което бяха полепнали борови иглички.

Поемаше последните си глътки въздух, притиснал устни към горската поляна.

— Баща ти — подхвана той, изкашля струйка кръв и продължи: — Баща ти не беше тамплиер.

— Знам — прекъснах го. — Затова ли го убиха? — Усетих как челото ми се смръщва. — Убиха го, защото отказа да постъпи в Ордена?

— Той беше… асасин.

— И тамплиерите го убиха? Убиха го заради това?

— Не. Убиха го заради това, което имаше.

— Какво? — Приведох се още по-наблизо, стремейки се отчаяно да доловя всяка негова дума. — Какво имаше?

Никакъв отговор.

— Кой? — изкрещях. — Кой го уби?

Но той бе изгубил свяст. Отвори уста, клепките му запърхаха и очите му се затвориха. Зашлевих го, после още веднъж, но той отказваше да дойде в съзнание.

Асасин. Татко е бил асасин. Обърнах мъжа по гръб, затворих втренчените му очи и започнах да изпразвам джобовете му. Извадих необичайна колекция от тенекиени кутийки и няколко смачкани листа хартия. Разгънах единия. Оказа се документ за постъпване на военна служба. Бяха за полк, по-точно за гвардейски полк, по една и половина гвинеи за постъпване и по шилинг дневно. Името на платеца също беше записано — подполковник Едуард Брадок.

Брадок се сражаваше в Холандия с французите. Сетих се за Остроухия, когото бях видял по-рано през деня. Разбрах накъде препуска.

IV

Тръгнах през гората и се върнах бързо в колибата. Отвън трите коня пасяха търпеливо под ярките слънчеви лъчи; вътре бе мрачно и по-хладно. Реджиналд стоеше до Дигуид, който бе обронил глава, все още вързан за стола. Разбрах още щом го видях.

— Мъртъв е — казах и погледнах Реджиналд.

— Опитах се да го спася, Хайтам, но клетникът бе отишъл твърде далеч.

— Как така? — попитах рязко.

— Умря от раните си — тросна се Реджиналд. — Погледни го, за бога.

Лицето на Дигуид приличаше на маска от засъхнала кръв. Дрехите му бяха подгизнали. Личеше си, че мъжът с ножа го е измъчвал жестоко.

— Беше жив, когато тръгнах.

— Беше жив и когато пристигнах, мътните го взели — разяри се Реджиналд.

— Каза ли ти нещо?

Реджиналд сведе очи.

— Преди да умре, каза, че съжалява.

Аз замахнах яростно със сабята и я забих в гредата над камината.

— Само това ли? Нищо за нощта на нападението? Причина? Имена?

— По дяволите, Хайтам! По дяволите, да не би да мислиш, че съм го убил? Мислиш ли, че бих толкова път и загърбих задълженията си, само и само да видя Дигуид мъртъв? Исках да го намеря не по-малко от теб. Исках да го намеря жив не по-малко от теб!

Усетих как кръвта в жилите ми кипва.

— Съмнявам се — процедих през зъби.

— Какво се случи с другия? — попита Реджиналд.

— Умря.

— О, разбирам — подхвърли иронично Реджиналд. — И чия е вината?

Не му отговорих.

— Брадок познава убиеца — казах.

— Така ли? — изненада се Реджиналд.

Бях прибрал документите в джоба си. Сега ги извадих, смачкани на топка като зелка.

— Ето — документите му за постъпване на служба. В гвардейския полк под командването на Брадок.

— Хайтам, войниците на Едуард са петнайсет хиляди. И са откъде ли не. Сигурен съм, че всичките имат тъмно минало, за което Едуард не знае нищо.

— Смяташ, че е съвпадение? Бакалинът каза, че са в униформи на британската армия. Предполагам, че ездачът е поел към другарите си. Има преднина от… колко? Един час? Ще го последвам. Брадок е в Холандия, нали? Ездачът препуска към своя генерал.

— Внимавай, Хайтам — каза Реджиналд. В очите и в гласа му пропълзя стоманен хлад. — Едуард ми е приятел.

— Открай време не го харесвам — отвърнах с нотка на детинско безочие.

— О, триста дяволи! — избухна Реджиналд. — Мнение, което си изградил като малък, защото Едуард не ти е показал дължимото уважение. Той обаче положи извънредни усилия да залови убийците на баща ти и да ги накаже. Едуард служи на Ордена, Хайтам, служи му предано и винаги му е служил предано.

Обърнах се към него и от устата ми едва не се изплъзнаха думите: „Но татко е бил асасин?“. Не ги изрекох. Някакво… чувство или инстинкт — трудно ми е да определя — ми нашепна да запазя тази информация за себе си.

Реджиналд забеляза — забеляза как думите засядат зад зъбите ми и навярно дори зърна лъжата в очите ми.

— Убиецът — настоя той. — Каза ли ти нещо? Успя ли да научиш нещо от него, преди да умре?

— Колкото ти си успял да научиш от Дигуид — отвърнах.

В ъгъла на стаята имаше малка печка, а до нея — дъска за рязане. Върху нея лежеше самун хляб. Натъпках го в джоба си.

— Какво правиш? — попита Реджиналд.

— Взимам си припаси за из път.

Имаше и купа с ябълки. Щяха да ми потрябват за коня.

— Престоял хляб. Няколко ябълки? Няма да ти стигнат, Хайтам. Поне се върни в града да се снабдиш с провизии.

— Няма време, Реджиналд. А и преследването ще е кратко. Преднината му е нищожна и не знае, че го гонят. Ако извадя късмет, ще го настигна, преди да огладнея.

— Може да си набавим храна пътьом. Ще ти помогна.

Аз го спрях. Обясних му, че тръгвам сам, и преди да възрази, яхнах коня и го пришпорих в посоката, накъдето бях видял да поема Остроухия, надявайки се да го настигна бързо.

Надеждите ми не се оправдаха. Яздих неуморно, но се здрачи и стана твърде опасно да продължавам. Не исках конят да пострада. Кобилата беше изтощена и аз неохотно реших да спра и да я оставя да отдъхне няколко часа.

Сега седя и пиша и се питам защо след всичките години, през които Реджиналд ми бе и баща, и ментор, и учител и наставник, защо реших да тръгна сам? И защо не му казах какво съм научил за татко?

Променил ли съм се? Той ли се е променил? Или се е променила връзката ни?

Захладня. Кобилата ми — реших, че заслужава да й дам име, и понеже ме побутва гальовно, когато иска ябълка, я нарекох Ласка — лежи до мен със затворени очи и изглежда доволна. Аз пиша в дневника. Мисля за Реджиналд и за разговора ни. Питам се дали е прав да се съмнява в пътя, по който съм тръгнал.

I

Тази сутрин се събудих, осенен от прозрение. Разбира се. Остроухия беше войник на Брадок, а армията на Брадок се бе присъединила към войската на принц Орански в Холандия. Остроухия би трябвало да е там. Причината да бърза бе…

Бързаше, защото е напуснал тайно лагера и иска да се върне, преди да разкрият отсъствието му.

Което означаваше, че появата му в Шварцвалд не бе официална мисия. Тоест Брадок, неговият командир, не знаеше за набега му. Или вероятно не знаеше.

Съжалявам, Ласка. Пришпорвах я отново с всички сили — за трети пореден ден — и забелязвах колко е изморена, колко я забавя изтощението. Въпреки това едва след половин час се натъкнахме на лагера на Остроухия. Този път не спрях да проверявам въглените. Продължих напред и оставих Ласка да си почине, когато изкачихме следващото възвишение. Извадих телескопа и огледах местността пред нас метър по метър, сантиметър по сантиметър. Най-после го забелязах — миниатюрна точица, препускаща по хълма пред нас. Докато наблюдавах, той изчезна сред рехава горичка.

Къде бяхме? Не знаех дали сме прекосили холандската граница. От два дни не бях виждал жива душа, не бях чувал друг звук, освен тропота на копитата на Ласка и своето дихание.

Това скоро щеше да се промени. Пришпорих Ласка и след двайсет минути навлязохме в същата горичка, където се бе скрила плячката ми. Първо забелязах изоставена каруца. Наблизо лежеше мъртвият кон със слепи очи, покрити с мухи. Ласка изцвили уплашено. И тя като мен бе свикнала със самотата — само ние, дърветата и птиците. Но ненадейно пред нас бе изникнал неприятен знак, че Европа е смутна, на ръба на войната.

Сега яздехме по-бавно, защото заобикаляхме дървета и всякакви препятствия, изпречващи се на пътя ни. Колкото по-навътре навлизахме в горските дебри, толкова повече бяха почернелите стволове, изгорени, стъпкани или прекършени. Тук явно някой бе водил сражение. Виждахме тела на мъже с безжизнено отпуснати крайници и изцъклени мъртви очи. Тъмна кръв и кал покриваха войниците, обричайки ги на анонимност. Само тук-там се виждаха части от униформи — бялото на френската армия и синьото на холандската. Навсякъде се валяха счупени мускети, байонети и саби. Всичко оцеляло в битката вече беше плячкосано. Прекосихме горичката и се озовахме на поляна — бойно поле — където телата бяха още повече. По стандартите на войната схватката не изглеждаше сериозна, но смъртта сякаш витаеше навсякъде.

Не знаех кога се е състояла, освен че е минало достатъчно време всичко ценно да бъде разграбено, но недостатъчно, за да отнесат мъртъвците. Реших, че е минал най-много един ден, съдейки по състоянието на телата и димната завеса, все още стелеща се над поляната като сутрешна мъгла, пропита с миризма на барут.

Тук калта беше по-гъста, разровена от конските копита и краката на войниците, и Ласка започна да залита. Насочих я настрани, за да заобиколим бойното поле. Точно когато тя се плъзна в калта и аз едва не се прекатурих през главата й, зърнах Остроухия. Беше от другата страна на полето, навярно на половин миля пред нас — смътна, почти неразличима фигура, също клатушкаща се върху разкаляния терен. Конят му очевидно бе изтощен като моя, защото той беше слязъл от седлото и го дърпаше за юздата с приглушени ругатни, които вятърът довяваше към нас през полето.

Извадих телескопа да го разгледам по-добре. За последно го бях виждал отблизо преди дванайсет години и тогава той носеше маска. Питах се — надявах се — дали, когато го погледна сега, ще ме озари прозрение. Ще го позная ли?

Не. Той беше просто мъж с обветрено лице и побеляла коса като другаря си, мръсен и изтощен от ездата. Не ме осени просветление. Нищо не си дойде на мястото. Той беше просто мъж, британски войник като онзи, когото бях убил в Шварцвалд.

Видях как извръща глава и се взира към мен през мъглата. Извади от джоба си телескоп и за миг двамата се оглеждахме през увеличителните стъкла. После той улови повода на коня си и с възобновени сили го задърпа, поглеждайки през рамо към мен.

Позна ме. Добре. Ласка се движеше по-стабилно и аз я насочих натам, където почвата беше по-твърда. Най-сетне успяхме да напреднем. Виждах все по-ясно Остроухия и различавах разкривеното му от напрежение лице; после забелязах как разбира, че няма да избяга и аз ще го настигна след няколко кратки минути.

Взе единственото възможно решение. Пусна юздите на коня и се затича. В същия момент земята под копитата на Ласка се разкаля отново и тя пак се запрепъва. Прошепнах и бързо „благодаря“ и скочих от седлото.

Хукнах да догоня Остроухия. Умората, натрупана през последните няколко дни, заплашваше да ме сломи. Калта полепваше по обувките ми, вече не тичах, а газех в нея, дъхът свистеше в дробовете ми, сякаш вдишвам пясък. Всеки мускул крещеше от болка, молейки ме да спра. Надявах се жертвата ми да страда като мен, дори повече от мен, защото единственото, което ме подтикваше да продължавам напред, единственото, което задвижваше измъчените ми крака и вдъхваше сили на гърдите ми да гълтат въздух, бе мисълта, че го настигам.

Той погледна назад. Беше достатъчно близо и забелязах как очите му се разширяват от страх. Сега не носеше маска. Нямаше зад какво да се скрие. Въпреки болката и изтощението аз му се усмихнах зловещо и усетих как пресъхналите ми напукани устни оголват зъбите ми.

Той крачеше напред, ръмжейки от усилието. Започна да ръми и ситните капки сгъстиха мъглата. Движехме се сякаш сред оцветена с въглен природа.

Той рискува отново да погледне назад. Видя, че съм още по-близо, спря и извади сабята си. Улови я с две ръце, прегърбен от умора, задъхан. Едва се държеше на краката си. Приличаше на мъж, яздил дни наред без почивка. Приличаше на мъж, предвкусващ поражение.

Оказа се, че греша. Той ме подмамваше да продължа напред и аз, глупакът, се хванах в капана. В следния миг се препънах и залитнах в огромна локва гъста лепкава кал, която буквално ме погълна.

— Божичко — отроних.

Стъпалата ми изчезнаха, после глезените и преди да се усетя, бях потънал до коленете. Опитах да се измъкна, търсейки опора в по-твърдата почва до локвата. Вдигнах сабята си с другата ръка и погледнах Остроухия. Сега беше негов ред да злорадства. Той приближи и стиснал сабята с две ръце, я стовари върху мен — силно, но тромаво. Стенейки, парирах удара и го отблъснах няколко крачки назад. Когато залитна, издърпах единия си крак от локвата. Обувката ми остана вътре и видях как чорапът ми — макар и мръсен — белее ярко на фона на черната кал.

Разбрал, че губи предимството си, Остроухия се втурна отново към мен, този път опитвайки се да ме намушка с острието. Отблъснах стоманата веднъж, после още веднъж. За секунда се чуваха само стенанията ни, звънтенето на сабите и ромоленето на дъждовните капки. Вече по-едри, те цопваха звучно в калта. Мълком благодарях Богу, че триковете на противника ми са се изчерпали.

Така ли беше наистина? Той осъзна, че ще ме победи по-лесно, ако ме заобиколи изотзад, но аз прочетох мислите му и замахнах със сабята. Улучих го по коляното, точно над ботуша, и той се олюля назад с болезнен рев. Изправи се със стон и ругатня, движен от гнева, че победата му се изплъзва, и се опита да ме ритне със здравия си крак.

Аз улових глезена му със свободната си ръка и го извих с всички сили. Той залитна и падна по лице в калта.

Понечи да се извърти настрани, но беше прекалено бавен или прекалено зашеметен и аз забих сабята си в бедрото му, приковавайки го към земята. Използвах дръжката като опора и се отблъснах от калта, разделяйки се и с втората си обувка.

Той изпищя и се загърчи, но сабята го обездвижваше. Тежестта ми върху ранения му крак, когато се измъквах от калта, използвайки сабята като лост, навярно е била непоносима. Остроухия изпищя и очите му заплуваха в орбитите. Продължаваше обаче да размахва диво сабята си. Аз бях невъоръжен и когато се хвърлих върху него като риба на сухо, острието ме близна по врата и ме поряза. От раната рукна топла кръв.

Улових китките му и двамата се вкопчихме в сабята. Борехме се, стенейки и ругаейки през зъби. Иззад гърба ми долетя звук — несъмнено шум от приближаващи стъпки. После се чуха гласове. Мъж говореше на холандски. Изругах.

— Не — изрече някой и едва след миг осъзнах, че съм аз.

Остроухия също чу шума.

— Закъсня, Кенуей — изръмжа той.

Стъпките приближаваха. Дъждът се сипеше върху нас. Повтарях:

— Не, не. Не!

Прекъсна ме глас, нареждайки ми на английски:

— Вие там! Спрете веднага!

Отдръпнах се от Остроухия, налагайки разгневено лепкавата кал с юмруци, докато се изправях. Преструвайки се, че не чувам дрезгавия му пресеклив смях, станах и се обърнах към войниците, които изплуваха от дъждовната пелена. Изопвайки рамене, изрекох:

— Казвам се Хайтам Кенуей и съм приятел на подполковник Едуард Брадок. Настоявам този мъж да остане под мое наблюдение.

Отекна смях — не бях сигурен дали се смее Остроухия, все още прикован към земята, или някой от малобройния отряд войници, появили се като призраци, надигнали се от бойното поле. Командирът бе мустакат, облечен в мръсна двуредна униформа, обвезана с шевица, отдавна изгубила златистия си блясък. Видях го как вдига нещо, нещо, което пробяга пред очите ми. Осъзнах, че ме удря с дръжката на сабята си миг преди да ме улучи и да изгубя съзнание.

II

Не убиват мъже, изпаднали в несвяст. Недостойно е. Дори в армия, командвана от подполковник Едуард Брадок.

Следващото, което почувствах, бе студена вода, плисната върху лицето ми. Или длан, стоварваща се върху лицето ми? Както и да е, разбудиха ме грубо и когато се опомних, недоумявах кой съм, къде съм…

И защо около врата ми има примка.

А ръцете ми са вързани зад гърба.

Намирах се в единия край на дървена платформа. Отляво имаше още четирима мъже с примки около вратовете. Първият увисна във въздуха, тялото му се разтресе и краката му заритаха напосоки.

Пред мен се надигна ропот и осъзнах, че има публика. Вече не бяхме на бойното поле, а на малка полянка. Мъжете, събрали се наоколо, носеха униформи на британската армия и гвардейски шапки от меча кожа. Лицата им бяха пепеляви, очевидно ги бяха довели насила да наблюдават как клетникът в другия край на платформата рита безпомощно, устата му се отваря, а върхът на окървавения му прехапан език се подава между зъбите, докато се бори за глътка въздух.

Мъжът се гърчеше и риташе, тялото му клатеше дървеното скеле над главите ни. Вдигнах очи и видях, че и моята примка е вързана за него. После сведох поглед към дървения сандък под краката ми, под обутите ми в бели чорапи крака.

Възцари се тишина. Чуваха се само стоновете на умиращия и дървеното скеле, проскърцващо под тежестта му.

— Това сполита крадците — изрева екзекуторът, посочи го и тръгна към втория осъден, подвиквайки на онемялата тълпа: — Срещат Създателя, увиснали на въже по заповед на подполковник Едуард Брадок.

— Познавам Брадок — изкрещях аз. — Къде е той? Доведете го тук!

— Млъквай! — изръмжа екзекуторът и вдигна показалец.

Помощникът му, мъжът, лиснал вода върху лицето ми, застана от дясната ми страна и ме зашлеви, този път не за да ме свести, а за да ме смълчи.

Изръмжах и заизвивах китки да се освободя от стегналото ги въже, но не прекалено яростно, за да не загубя равновесие и да падна от сандъка, върху който бях опасно кацнал.

— Казвам се Хайтам Кенуей — извиках и въжето се заби в гърлото ми.

— Казах ти да млъкнеш — изрева екзекуторът и помощникът му ме удари отново толкова силно, че едва не се катурнах от сандъка. За пръв път погледнах войника вляво от мен и осъзнах кой е. Беше Остроухия. Около бедрото му имаше превръзка, почерняла от кръв. Той ме измери със замъглени очи иззад притворени клепки и по лицето му се разля бавна ленива усмивка.

Екзекуторът застана до втория мъж в редицата.

— Този тук е дезертьор — изкрещя той. — Оставил е другарите си да загинат. Мъже като вас. Изоставил е вас! Кажете ми как да го накажем?

Тълпата отвърна без особен ентусиазъм:

— Обесете го!

— Щом казвате — ухили се екзекуторът и ритна мъжа по гърба, наслаждавайки се на отвратените изражения на зрителите.

Аз тръснах глава да си проясня ума и продължих да се боря с въжето. Екзекуторът застана пред третия мъж, зададе същия въпрос на множеството и получи същия глух, дежурен отговор. Блъсна нещастника и платформата заскърца и се разклати под тежестта на тримата, увиснали на въжетата. Дървеното скеле над главата ми простена; видях как сглобките се разделят за миг и пак се събират.

Екзекуторът застана до Остроухия.

— Този мъж се наслаждавал на малка забежка в Шварцвалд. Смятал да се върне незабелязано, но сметките му излезли грешни. Кажете ми как да го накажем?

— Обесете го — отвърна равнодушно тълпата.

— Заслужава ли да умре? — изкрещя екзекуторът.

— Да — отговори множеството.

Забелязах обаче как някои клатят скришом глави, а лицата на други, отпиващи от кожени мехове, изразяват доволство — доволство, купено с бира. На това ли се дължеше ступорът на Остроухия? Той продължаваше да се усмихва, когато екзекуторът застана зад него и го ритна по гърба.

— Да обесим дезертьора! — изкрещя.

— Не! — извиках аз и задърпах трескаво въжетата в отчаян опит да се освободя. — Не, той трябва да остане жив! Къде е Брадок? Къде е подполковник Едуард Брадок?

Помощникът на екзекутора се яви пред мен, разтеглил в беззъба усмивка устни, скрити сред рунтава брада.

— Глух ли си? Казаха ти да мълчиш!

Вдигна юмрук да ме удари. Не успя. Краката ми се изстреляха напред, събориха сандъка и се сключиха около врата му с кръстосани глезени. Стиснах силно. Той изпищя. Стиснах още по-здраво. Писъкът му заглъхна и лицето му се зачерви. Ръцете му уловиха глезените ми, мъчейки се да ги разделят. Аз се заклатих наляво-надясно, разтърсвайки го като куче с плячка в челюстите. Напрягах мускули и се стараех тежестта ми да не обтяга примката около врата ми. Остроухия се люлееше на въжето до мен. Езикът му се подаде между устните и невиждащите му очи изпъкнаха, сякаш ще изскочат от черепа.

Екзекуторът се бе отдалечил в другия край на платформата и дърпаше краката на обесените, за да се увери, че са мъртви. Суматохата обаче привлече вниманието му и той погледна към нас. Видя помощника си, приклещен в зловещата примка на краката ми, и се втурна с ругатни към нас, изваждайки сабята си.

Аз изкрещях и извих тяло с всички сили, повличайки помощника с мен. Като по чудо успях да го запратя право срещу екзекутора, който се строполи с рев от платформата.

Мъжете пред нас стояха, зяпнали от смайване, и не смееха да помръднат.

Аз сключих още по-силно крака и бях възнаграден с хрущящ звук откъм врата на помощника. От носа му шурна кръв. Ръцете му, стиснали краката ми, се отпуснаха. Извъртях се отново, крещейки от болката, пронизала мускулите ми, и го запратих на другата страна — към дървеното скеле.

Тресящото се, скърцащо, разпадащо се скеле.

Изстенах още веднъж. С последно усилие — силите ме напускаха и ако не успеех, щях да подпиша смъртната си присъда — блъснах мъжа в скелето и този път, най-сетне, то поддаде. Усетих как ми причернява, сякаш тъмен покров забулва съзнанието ми. Натискът върху врата ми внезапно отслабна, когато подпорната греда се свлече на земята, напречната дъска рухна, а самата платформа се огъна под тежестта на мъжете и се разби на трески.

Последната ми мисъл, преди да изгубя съзнание, беше „Дано да е жив“. Първите ми думи, когато се свестих в палатката, където лежа сега, бяха:

— Жив ли е?

III

— Кой? — попита лекарят с изискано засукани мустаци и акцент, подсказващ, че е с по-благородно потекло от мнозина тук.

— Остроухия — отвърнах и се опитах да седна, но той ме натисна с длан по гърдите да се върна в легнало положение.

— Опасявам се, че нямам дори бегла представа за кого говориш — рече ми любезно. — Разбрах, че познаваш подполковник Брадок. Навярно той ще ти обясни всичко, когато пристигне на сутринта.

И така, не ми остава друго, освен да лежа тук и да описвам случилото се през деня, очаквайки посещението на Брадок.