Възмездие

I

Датата горе е девети октомври. Написах я твърде оптимистично, след като разказах събитията от осми октомври. Надявах се да опиша своевременно как сме нападнали къщата. Всъщност пиша няколко месеца по-късно и се налага да напрягам паметта си, за да осветля онази нощ…

II

Колко ли бяха? Последния път — шестима. Дали Реджиналд бе подсилил охраната междувременно? Вероятно. Сигурно я беше удвоил.

Значи бяха дванайсет. Плюс Джон Харисън, ако все още живееше тук. И разбира се, Реджиналд. Беше на петдесет и две и възрастта вероятно се бе отразила на пъргавината му, но знаех, че не бива да го подценявам.

Чакахме, а аз се надявах да направят това, което в крайна сметка направиха — изпратиха отряд да търси изчезналия постови — трима, въоръжени с факли и саби. Прекосиха моравата с мрачни лица, озарени от пламъците.

Проследихме с поглед как силуетите им изплуват от мрака и се стопяват сред дърветата. Пред портата започнаха да викат постовия и да обикалят около ниската външна ограда.

Тялото му беше там, където го бях оставил. Холдън, Джени и аз заехме позиции между дърветата. Джени застана по-назад, въоръжена с нож, но далеч от бойното поле. С Холдън се покатерихме върху две дървета, той — с известно затруднение. Дебнехме и наблюдавахме. Застинахме готови да нападнем, когато стражите откриха тялото на другаря си.

— Мъртъв е, сър.

Шефът им се приведе над трупа.

— Убили са го преди няколко часа.

Подсвирнах като птица, за да дам сигнал на Джени. Писъкът й за помощ долетя от горските дебри и процепи нощта.

Най-старшият от стражите кимна и ги поведе към дърветата. Втурнаха се право към нас. Погледнах към Холдън, притаил се на няколко метра от мен, и се запитах дали ще издържи. Помолих се Богу силите да не му изневерят, защото в следващия момент стражите минаха под нас и аз скочих от клона.

Първо обезвредих най-старшия, забивайки скритото острие в окото чак до мозъка му. Умря мигновено. Отскочих нагоре и разпорих корема на следващия, който се строполи на колене. Вътрешностите му просияха през цепнатината в туниката му и той се просна по лице върху меката горска пръст. Видях как третият пада, поразен от сабята на Холдън. Той ме погледна и дори в тъмнината различих победоносното му изражение.

— Браво, че ги подмами! — похвалих Джени след няколко минути.

— Радвам се, че помогнах. — Тя се намръщи. — Но слушай, Хайтам, няма да стоя в сенките, когато влезем там. — Вдигна ножа. — Искам да се разправя лично с Бърч. Той ми отне живота. В знак на признателност, че не ме уби, ще му запазя топките за десерт…

Млъкна стъписано и погледна към Холдън, който бе коленичил наблизо, привел глава.

— Съжалявам… — заекна тя.

— Няма нищо, госпожице — успокои я Холдън. Вдигна глава и с изражение, което никога не бях зървал на лицето му, добави: — Но гледайте да му ги отрежете, преди да го довършите. Кучият син заслужава да страда.

III

Заобиколихме оградата и се върнахме до портата, където самотен страж се взираше тревожно в мрака, вероятно питайки се къде са изчезнали другарите му. А може би воинските инстинкти му подсказваха, че нещо не е наред.

Те обаче не го спасиха. След секунди ние се вмъкнахме през малката портичка и се запрокрадвахме през моравата. Спряхме и коленичихме до фонтана, затаили дъх при вида на още четирима мъже, които излязоха през предния вход на къщата. Ботушите им трополяха по плочника, те крещяха имената на другите стражи. Отряд, изпратен да търси първия разузнавателен отряд. Сигналът за тревога бе даден. Плановете ни да нахлуем изневиделица се бяха провалили. Поне успяхме да намалим броя им с…

Осмина. Дадох знак на Холдън и двамата изскочихме иззад фонтана и ги нападнахме. Повалихме трима, преди дори да успеят да си измъкнат сабите. Бяха ни забелязали. Откъм къщата проехтя вик и в следващия момент гръмна мускет. Куршумите се забиха в стената на фонтана зад гърбовете ни. Втурнахме се напред. Към главния вход, където друг страж ни видя и се опита да избяга, докато аз изкачвах на бегом няколкото стъпала към верандата. Беше прекалено бавен. Забих острието си в процепа на портата и право в лицето му, използвайки инерцията на тялото си да отворя вратата. Влетях вътре, претъркулвайки се върху пода в преддверието, а той падна с плувнала в кръв челюст. От стълбищната площадка долетя гръм, но стрелецът се бе прицелил твърде високо и куршумът се заби в ламперията. Скочих на крака и хукнах към стълбището. Стрелецът захвърли мускета с уплашен вик, издърпа сабята си от канията и се хвърли към мен.

В очите му се четеше ужас; кръвта ми кипеше. Чувствах се повече животно, отколкото човек. Водеше ме голият инстинкт, сякаш се бях издигнал над тялото си и го наблюдавах как се сражава. За секунди посякох стрелеца и преметнах тялото му през парапета към преддверието, където бе изскочил друг страж — точно навреме да се сблъска с Холдън, влитащ през входа с Джени. Скочих от площадката е крясък, приземих се меко върху тялото на мъжа, когото току-що бях хвърлил долу, и принудих новодошлия да се обърне и да си защитава тила. Холдън се възползва от възможността и го довърши.

Кимнах му и се втурнах обратно по стълбите. На площадката се появи фигура и стреля. Аз обаче се сниших и куршумът се заби в каменната стена зад мен. Беше Джон Харисън. Спуснах се към него, преди да успее да извади камата си. Сграбчих го за нощната риза и го повалих на колене. Вдигнах ръка, готов да го пронижа със скритото острие.

— Знаеше ли? — изревах. — Помогна ли да убият баща ми и да съсипят живота ми?

Той сведе виновно глава и аз забих острието в тила му, прекъсвайки гръбначния му стълб.

Издърпах сабята си от ножницата. Спрях пред вратата на Реджиналд. Погледнах към площадката, отдръпнах се назад и понечих да отворя вратата с ритник, но забелязах, че е открехната. Побутнах я и тя се отмести навътре с протяжно проскърцване.

Облечен изрядно, Реджиналд стоеше в средата на стаята. Типично за него — открай време спазваше педантично етикецията. И сега се бе наконтил за срещата с убийците си. По стената неочаквано пробяга сянка — сянка на човек, скрит зад вратата. Вместо да чакам да ме нападне, забих сабята във вратата, чух болезнен писък и влязох вътре. Към вратата бе приковано тялото на последния страж. Гледаше втренчено острието, подаващо се от гърдите му, с ококорени, смаяни очи, а краката му стържеха по дървения под.

— Хайтам — поздрави ме студено Реджиналд.

IV

— Той ли е последният ти войник? — попитах задъхано.

Зад мен краката на умиращия мъж продължаваха да трополят по пода. От другата страна на вратата чух Джени и Холдън да се мъчат да я отворят, защото бе затисната от тежестта му. Най-сетне той изгъргори и умря, тялото му се свлече от острието и Холдън и Джени нахлуха в стаята.

— Да — кимна Реджиналд. Сам съм.

— Живи ли са Моника и Лусио?

— В стаите си са. В дъното на коридора.

— Холдън? — казах през рамо. — Ще провериш ли дали Моника и Лусио са невредими? Състоянието им ще определи колко страдания ще спестим на господин Бърч.

Холдън отмести тялото на войника от прага и излезе, захлопвайки вратата зад себе си. Реджиналд забеляза символиката на жеста. Усмихна се. Дълга, бавна, тъжна усмивка.

— Направих го за доброто на Ордена, Хайтам. За доброто на човечеството.

— Татко плати с живота си. Ти унищожи семейството ми. Мислеше, че никога няма да разбера?

Той поклати тъжно глава.

— Скъпо момче, Великите майстори често се изправят пред трудни дилеми. Не съм ли те учил? Назначих те за Велик майстор на колониите, защото знаех, че ще ти се наложи да вземаш тежки решения и вярвах в способността ти да ги вземаш, Хайтам. Решения в името на всеобщото благо. В името на идеалите, които споделяш. Забрави ли. Питаш ме дали съм предполагал, че ще разбереш. Отговорът е „да“, разбира се. Ти си умен и упорит. Обучих те да си такъв. Обмислях, естествено, възможността, че някой ден ще откриеш истината, но се надявах да подходиш по-философски, когато това се случи. — Усмихна се пресилено. — Съдейки по броя на мъртвите, явно ще остана разочарован, нали?

Изсмях се презрително.

— Да, Реджиналд. Ще те разочаровам. Постъпката ти хвърля сянка върху всичко, в което съм вярвал. Знаеш ли защо? Защото не действаше, воден от идеалите ни, а с измама. Как да вдъхновяваме, ако в сърцата си таим лъжи?

Той поклати отвратено глава.

— О, хайде, не бъди наивен! Наивността е позволена на младите адепти, но на теб? По време на воина всички средства за победа са разрешени. Важно е как използваш победата.

— Не. Трябва да следваме принципите, които проповядваме. Иначе думите ни са безсмислени.

У теб говори асасинът — каза той, повдигнал вежди.

Свих рамене.

— Не се срамувам от корените си. Години наред помирявах асасинската си кръв с тамплиерските убеждения. Вече го постигнах.

Чувах колко тежко диша Джени до мен — влажни накъсани дихания, все по-забързани и по-забързани.

— Така било значи! — възкликна иронично Реджиналд. — Следваш умерената линия?

Не отговорих.

— И мислиш, че ще промениш света? — подсмихна се той.

Джени проговори:

— Не, Реджиналд. Ще те убием, за да отмъстим.

Той я погледна за пръв път, откакто бе влязла в стаята.

— Как си, Джени? — попита я, вирнал брадичка, и добави лукаво: — Виждам, че времето не те е сломило.

Тя ръмжеше тихо като разярено животно. С крайчеца на окото си я видях как вдига заплашително ножа. Той също я видя.

— А животът ти като наложница? — продължи. — Пълноценен ли беше? Сигурно си опознала света, различни хора, различни култури…

Подтикваше я да го нападне и успя. С яростен крясък, побрал всички години, когато е била принудена да се подчинява, тя се хвърли към него, за да го прободе.

— Не, Джени! — извиках.

Твърде късно, защото той, разбира се, беше готов. Когато тя скочи към него, Реджиналд замахна с камата си — сигурно затъкната предварително в колана му — и отбягна удара й с лекота. Тя изкрещя от болка и унижение, когато той улови и изви китката й. Ножът й падна на пода, а ръката му опря камата в гърлото й.

Бърч ме погледна над рамото й и очите му заискриха. Аз бях на пръсти, готов да скоча към него, но той притисна острието още по-плътно до гърлото й и тя простена. И двете й ръце се вкопчиха в лакътя му, опитвайки се да отслабят хватката му.

— В никакъв случай — предупреди ме той и я повлече към вратата, без да отлепя камата от гърлото и.

Победоносното му изражение обаче се смени с раздразнение, защото тя започна да се съпротивлява.

— Не мърдай — изръмжа й.

— Послушай го, Джени — настоях, но тя се мяташе и извиваше с подгизнала от пот коса, лепнеща по скулите й, сякаш е толкова отвратена от допира му, че предпочита да я прониже, отколкото да изтърпи още секунда близостта му. И той я поряза. Кръв заструи по гърлото й.

— Спри, жено! — извика Бърч, изгубил търпение. — За бога, да умреш ли искаш?

— Предпочитам да умра и брат ми да те убие, отколкото да избягаш — просъска тя и продължи да се бори.

Очите й се стрелнаха към пода. Недалеч от тях беше тялото на войника и аз осъзнах какво цели секунда преди да го постигне — Реджиналд се препъна в крака на бездиханния войник и изгуби равновесие. Залитна едва забележимо. Ала достатъчно. Джени изкрещя и го блъсна назад, той се препъна в трупа и се облегна тежко върху вратата, където моята сабя все още стърчеше, забита в дървото.

Устата му се разтегна в ням ужас и болка. Не пусна Джени, но хватката му отслабна и тя се изтръгна от ръцете му, оставяйки го прикован към вратата да се взира ту към мен, ту към гърдите си, откъдето се подаваше върхът на сабята. Лицето му се разкриви от болка и оголи зъбите му, почервенели от кръв. После той се плъзна бавно напред и падна до войника с длани, закрили раната в гърдите му. Кръвта накваси дрехите му и се застича на локва върху пода.

Той извърна леко глава, за да ме погледне.

— Опитах се да постъпя правилно, Хайтам — каза, сбърчил вежди. — Нали ме разбираш?

Гледах го и скърбях, но не за него, а за детството, което ми беше отнел.

— Не — отвърнах, когато светлината в очите му започна да помръква.

Надявах се да отнесе равнодушието ми в гроба.

— Кучи син! — изкрещя Джени иззад гърба ми. — Извади късмет, че не ти отрязах топките!

Не мисля, че Реджиналд я чу. Думите й щяха да останат в реалния свят. Той се бе пренесъл в отвъдния.

V

Отвън долетя шум и аз прескочих тялото на Реджиналд и отворих вратата, готов да посрещна нова порция стражи, ако се наложи. Вместо това видях Моника и Лусио на стълбищната площадка, стиснали кожени вързопи. Холдън ги водеше към стълбите. Лицата им бяха бледи и изпити като на дългогодишни затворници. Когато надникнаха над парапета и забелязаха телата в преддверието, Моника ахна и закри уплашено устата си с длан.

— Съжалявам — казах, без да знам за какво точно се извинявам. Че ги изненадах? Заради мъртъвците? Защото ги бяха държали в плен четири години?

Лусио ме изгледа с неприкрита омраза и извърна глава.

— Извиненията ви не са ни нужни, сър — отвърна Моника на развален английски. — Благодарим ви, че най-после ни освободихте.

— Почакайте ни, ако желаете — предложих. — Ще заминем призори. Ако си съгласен, Холдън?

— Да, сър.

— Предпочитаме да тръгнем веднага щом се снабдим с припаси — отвърна Моника.

— Почакайте ни, моля ви — казах и усетих колко уморено прозвуча гласът ми. — Моника, Лусио… почакайте ни. Ще тръгнем заедно на сутринта и ще ви пазим по пътя.

— Не, благодаря, сър. — Бяха слезли в преддверието и тя вдигна лице към мен. Направихте достатъчно. Знаем къде са конюшните. Ако ни позволите да вземем провизии от кухнята и коне от…

— Разбира се. Разбира се. Имате ли… имате ли с какво да се защитавате, ако ви нападнат бандити?

Спуснах се бързо по стълбите и се наведох да вдигна сабята на един от мъртвите стражи. Подадох я на Лусио, протягайки я с дръжката към него.

— Вземи я, Лусио. Трябва да закриляш майка си по пътя до дома.

Той сграбчи сабята, погледна ме и ми се стори, че погледът му омеква.

В същия момент заби острието в мен.