Възмездието

I

Мисис Сандборн се върна точно когато групата сядаше да обядва. Новините не бяха добри. Мис Темпъл още не беше дошла в съзнание и не можеше да се очаква, че състоянието й ще се подобри в рамките на няколко дни.

След като им съобщи това, мисис Сандборн заговори за практически въпроси. Предложи разписание на удобните влакове за онези, които желаеха да се върнат в Лондон, и подходящ план за възобновяване на пътуването на следващата сутрин. За следобеда предложи няколко възможни места за посещение — за малки групи с наети коли.

Професор Уонстед дръпна мис Марпъл настрана, когато излизаха от ресторанта.

— Може би желаете да почивате днес следобед — каза й той. — Ако не, ще ви потърся след един час… Има една интересна църква, която може би искате да разгледате…

— С удоволствие — отговори мис Марпъл.

II

Професор Уонстед дойде да я вземе в уреченото време и сега мис Марпъл седеше смълчана край колата.

— Помислих си, че може би ще ви е интересно да разгледате тази църква — обясни професорът. — И селото е много хубаво. Наистина няма причина да не разгледаме забележителностите наоколо, след като имаме тази възможност.

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте — каза мис Марпъл.

Тя го погледна с обикновеното си безпокойство.

— Много мило. Но ми се струва, че това, което правим е… не, не искам да кажа безсърдечно, но… разбирате ме, нали?

— Уважаема мис Марпъл — отговори професор Уонстед, — колкото и тъжна да е тази злополука, мис Темпъл не беше ваша близка приятелка.

— Все едно — каза мис Марпъл, — благодаря за поканата.

Професорът отвори вратата и мис Марпъл се качи. Колко мило, наистина, че се бе сетил да покани една възрастна жена да разгледа забележителностите в околността. Реши, че е наел колата. Би могъл да покани някоя по-млада дама, по-интересна от нея и най-вече по-хубава. Докато караха през селото, мис Марпъл го погледна няколко пъти замислено. Той не я гледаше.

Когато излязоха от селото и тръгнаха по третокласното провинциално шосе, професорът се обърна към нея и каза:

— Боя се, че няма да разглеждаме никаква църква.

— Да — отвърна мис Марпъл. — Предполагах това.

— Сигурно е така.

— А къде отиваме, ако мога да попитам?

— В болницата в Каристаун.

— Там, където е настанена мис Темпъл ли? Едва ли имаше нужда да задава този въпрос.

— Да — отговори професорът. — Мисис Сандборн я видяла и ми донесе писмо от болницата. Току-що разговарях по телефона с болничната администрация.

— Подобрява ли се състоянието й?

— Не. Нещата не отиват на добре.

— Разбирам — отвърна мис Марпъл. — Надявам се да оздравее.

— Оздравяването й е много проблематично, но нищо не може да се направи. Не е изключено повече да не дойде в съзнание. Но може и да има моменти на проясняване…

— А защо ме водите там? — попита мис Марпъл. — Защо? С нея не сме близки, знаете това. Запознахме се на тази екскурзия.

— Да, знам това. Водя ви там, защото в един от интервалите, когато е била в съзнание, е питала за вас.

— Аха. Интересно защо е питала за мен? Защо си е помислила, че изобщо мога да й бъда полезна? Тя е проницателна жена. Голяма жена, така да се каже. Като директорка на „Фалоуфийлд“ тя е била изтъкната фигура в образователните среди.

— Предполагам, че това е най-доброто училище.

— Да. Мис Темпъл е голяма личност. Много образована жена. Специалността й е математика, но бих казала, че е завършен, първокласен педагог. Умеела е да открива способностите на ученичките си и да ги насърчава. И много други неща. Би било много тъжно и жестоко, ако умре — каза мис Марпъл. — Загубата ще бъде много голяма. Въпреки че е пенсионирана, тя все още има голямо влияние. Тази злополука… — мис Марпъл замълча. — Може би не желаете да говорим за нея?

— Мисля, че е по-добре да говорим. По склона се е изтъркаляла голяма скала. Подобни неща се случват, макар и доста рядко. Както и да е, научих нещо за злополуката.

— Някой ви е разказал какво се е случило? Кой беше той?

— Двамата млади… Джоана Крофърд и Емлин Прайс.

— И какво ви казаха те?

— Джоана ми каза, че й се сторило, че на склона е имало някой. Много високо. Тя и Емлин тръгнали по по-трудната пътека, която се вие по склона на възвишението. Когато излезли иззад един хребет, тя твърди, че видяла фигура на мъж или жена, очертана на фона на небето, която се е опитвала да изтъркаля един голям камък. Камъкът се е клател и най-накрая се е затъркалял — най-напред бавно, после набрал скорост. Мис Темпъл била на главната пътека в подножието точно отдолу и камъкът я ударил. Ако е направено умишлено… Вероятността да я улучи, разбира се, е много малка, но е факт, че камъкът я ударил. Ако това е умишлен опит за убийство на жената в подножието, той е много успешен.

— Мъж или жена е видяла Джоана? — попита мис Марпъл.

— За нещастие тя не може да каже със сигурност. Човекът е бил с джинси или някакви подобни панталони и с ярко поло на червени и черни квадрати. След като е бутнал камъка, е изчезнал почти веднага. Имала чувството, че е бил мъж, но не е съвсем сигурна.

— И смята, че е било опит за убийство? Колкото повече мисли за това, толкова повече се убеждава, че е било именно това. Момчето е съгласно с нея.

— Нямате ли идея кой би могъл да бъде?

— Никаква. Те също нямат. Може да е бил някой от спътниците ни, а може да е бил и съвсем непознат човек, запознат с програмата за деня и подбрал това място, за да извърши деянието си. Някой млад любител на насилието заради самото насилие. Или пък неин таен враг.

— Словосъчетанието „таен враг“ звучи доста мелодраматично — каза мис Марпъл.

— Да, така е. Кой би искал да убие една уважавана пенсионирана директорка на престижно училище? Ето на този въпрос трябва да намерим отговор. Възможно е, много малко, но все пак възможно, отговор на този въпрос да ни даде самата мис Темпъл. Може да е разпознала човека, бутнал камъка, а може и да знае кой й има зъб и защо.

— Вижда ми се невероятно.

— Съгласен съм с вас — каза професор Уонстед. — Просто не виждам кой би могъл да има причина да я убива и все пак, като се замисля… Тя е познавала толкова много хора… Толкова много хора, да се изразя така, са минали през ръцете й…

— Искате да кажете много момичета.

— Да, да. Това искам да кажа. Момичета и техните семейства. Директорката трябва да е знаела много неща. Например любовни приключения, неизвестни за семействата на ученичките й. Случва се, нали? При това много често. Особено през последните десет-двадесет години. Казват, че сега момичетата съзрявали по-рано. Физически това може би е така, но иначе съзряват късно. Остават с детската си психика по-дълго време. Даже дрехите им са детски, както и несресаните им коси. Дори късите поли според мен отразяват това боготворене на детството. Кукленските им роклички, шортите, всичко това е детско облекло. Те не искат да станат възрастни, не искат да поемат тази отговорност, но от друга страна, както всички деца и те искат да ги смятат за възрастни и да могат да правят всичко, което според тях правят те. Понякога това води до трагедии.

— Имате ли предвид някой конкретен случай?

— Не, не. Просто… как да се изразя… премислям отделните възможности. Не мога да повярвам, че Елизабет Темпъл е имала личен враг, при това толкова жесток и безмилостен, че да се възползва от случая, за да я убие. Какво мислите вие? — той погледна мис Марпъл. — Имате ли някакво предположение?

— За възможен мотив? Предполагам, че сте прав в разсъжденията си. Не е изключено мис Темпъл да е знаела нещо неудобно, дори опасно за някого, ако се разчуе.

— Точно това мисля.

— Значи — каза мис Марпъл, — изглежда сред спътниците ни има някой, който познава мис Темпъл. Някой, когото тя не е успяла да си спомни и да разпознае след известен брой години. Значи отново се връщаме към хората от автобуса. — Тя замълча. — Този пуловер, който споменахте… казахте, че е бил на червени и черни квадрати, нали?

— О, да. Пуловерът… — професорът я изгледа с любопитство. — Какво ви впечатли толкова?

— Много е биел на очи — отговори мис Марпъл. — Това заключих от думите ви. Прекалено лесно се е забелязвал. Толкова, че чак Джоана го споменава изрично.

— Така е. И какво ще кажете за това?

— Напомня ми сигнални флагчета — отговори мис Марпъл замислено. — Нещо, което ще бъде видяно, огледано, запомнено, разпознато…

— Да — каза професор Уонстед и я погледна окуражително.

— Когато се наложи да опишеш човек, когото си видял от известно разстояние, първото нещо, което ти идва наум, са дрехите. Не лицата, не походката, не ръцете, не краката. Червена барета, алена пелерина, кожено яке, пуловер на ярки червени и черни квадрати. Нещо прекалено забележимо, прекалено биещо на очи. И целта е не друга, а след като този пуловер бъде премахнат — изпратен по пощата някъде на стотици мили, изгорен, хвърлен в кофата за боклук, накъсан на парцали и унищожен, собственикът му да може да се представи за обличащ се скромно и семпло човек, който никога не би бил заподозрян и свързан с такава крещяща на цвят дреха. Този пуловер на квадрати не е случаен. Може би целта е била след време да бъде разпознат, но вече у друг човек.

— Звучи логично — каза професорът. — Както ви казах, „Фалоуфийлд“ не е далеч оттук. На шестнадесет мили е, струва ми се. Така че този район е на Елизабет Темпъл. Тя го познава добре и тук има много хора, които я познават.

— Да. Това разширява кръга на възможностите — каза мис Марпъл. — Съгласна съм, че е по-вероятно нападателят да е бил мъж, а не жена. Камъкът, ако става дума за умишлено деяние, разбира се, е изпратен надолу с голяма точност. Точността е повече мъжко, отколкото женско качество. От друга страна, не е изключено сред спътниците ни да е някоя от бившите й ученички или пък някоя от тях да я е видяла на улицата… Директорката на училището не се е променила много през последните десетина и повече години, така че няма да е трудно да я познаят докато самата тя не би познала лесно бившите си ученички. Може би някоя жена е разпознала бившата си директорка, а ако тя е знаела някаква компрометираща и опасна информация за нея… — Мис Марпъл въздъхна. — Самата аз не познавам тази част на Англия. А вие?

— Аз също — отговори професор Уонстед. — Не мога да твърдя, че познавам този район. Зная, че някои неща са се случили тук, но то е само защото ми ги казахте вие. Ако не се бях срещнал с вас, сега щях да знам още по-малко. А какво всъщност правите тук? Не сте наясно. Но са ви изпратили тук. Мистър Рафиъл се е погрижил да дойдете на тази екскурзия, да се срещнем… Минахме и през други места, спирахме и на други места, но всичко е било организирано така, че да останете два дни именно тук. Бяхте настанена у негови познати, които не биха отказали да изпълнят молбата му. Коя е причината за всичко това?

— Трябвало е да науча някои факти — каза мис Марпъл.

— За няколкото убийства, извършени преди толкова много години? — Професорът я изгледа със съмнение. — Но в това няма нищо необикновено. Подобни неща са се случвали и на много други места. Най-напред намират труп на изнасилено момиче, после още един, недалеч от първия, после още един примерно на двадесет мили… Един и същ почерк… От Джослин Сейнт Мери са изчезнали две момичета. Едното е това, за което говорим, чийто труп е бил намерен шест месеца по-късно, и което са видели в компанията на Майкъл Рафиъл…

— А другото?

— Името на другото е Нора Брод. Нора изобщо не е била „скромно момиче без приятели“. Може би последният от тях й е дошъл твърде много. Трупът й още не е намерен. Някой ден може би и това ще стане… Понякога минават и двадесет години — каза професорът и намали скоростта. — Пристигнахме. Ето там е болницата.

Той въведе мис Марпъл. Очевидно го очакваха. Влязоха в малка стая, където една жена стана от бюрото си, за да ги посрещне.

— Да… Професор Уонстед. А това е… това е… — тя се поколеба.

— Мис Джейн Марпъл — отговори професорът. — Разговарях със сестра Баркър по телефона.

— Да, наистина. Сестра Баркър спомена, че тя ще ви придружава.

— Как е мис Темпъл?

— Няма промяна, струва ми се. Боя се, че няма никакво подобрение. Ще ви заведа при сестра Баркър.

Сестра Баркър беше висока, слаба жена с нисък, властен глас и тъмносиви очи. Имаше навика да поглежда събеседника си за много кратко време и след това да отклонява погледа си, оставяйки го с впечатлението, че вече е успяла да си състави мнение за него.

— Как смятате да постъпим? — попита я професор Уонстед.

— Нека най-напред запозная мис Марпъл с положението. Трябва да ви уведомя, че пациентката ни, мис Темпъл, е в кома с кратки моменти на просветление. Тя идва в съзнание, разпознава обстановката и успява да каже по няколко думи. Но няма начин ние да я върнем в съзнание. Просто трябва да имаме търпение. Може би професор Уонстед вече ви е казал, че в един от тези моменти тя спомена името ви и че иска да говори с вас. След това отново изпадна в безсъзнание. Докторът реши, че ще е добре да се свържем със спътниците й. Професор Уонстед дойде, обясни някои неща и обеща да ви доведе. Боя се, че ще трябва да ви помолим да останете в болничната й стая и да имате готовност да запишете думите й, ако отново дойде в съзнание. За жалост, прогнозата не е никак добра. За да бъда докрай честна с вас, а това може би е най-добре тъй като не сте нейна близка или роднина, трябва да ви кажа, че според доктора състоянието й се влошава бързо и че не е изключено да умре без повече да дойде в съзнание. Нищо не може да се направи. Важно е някой да чуе какво иска да каже тя, но според доктора не бива наоколо да има много хора. Ако мис Марпъл се притеснява да остане сама в стаята й, вътре може да има и медицинска сестра, макар че тя няма да се вижда от леглото и ще се намеси само ако има нужда. Ще бъде в ъгъла, скрита зад параван. Дошъл е и представител на полицията, който също ще бъде в стаята, за да чуе думите й. Докторът смята, че е по-добре тя да не види и него. Ще види само вас — човека, когото очаква да види и който няма да я разтревожи така, че да забрави какво е искала да каже. Надявам се, че тази задача няма да ви се строи много трудна.

— О, не — отговори мис Марпъл. — Ни най-малко. Готова съм да направя каквото искате. Имам малък бележник и молив, които няма да се забелязват много. Все пак смятам, че за кратко време ще мога да запомня каквото ми казва, така че да не записвам прекалено явно пред нея. Можете да се доверите на паметта ми, а и не съм оглушала… Не в истинския смисъл на думата. Наистина, слухът ми не е какъвто беше някога, но ако седя близо до нея, ще чуя всичко, което каже, дори и да шепне. Свикнала съм да гледам болни хора.

Сестра Баркър отново стрелна с поглед мис Марпъл и кимна — този път с одобрение.

— Много мило от ваша страна — каза тя. — Убедена съм, че можем да разчитаме на помощта ви. Предлагам професор Уонстед да остане в чакалнята на долния етаж, откъдето ще го повикаме, ако се наложи. А сега, мис Марпъл, моля последвайте ме.

Мис Марпъл тръгна след сестра Баркър по дългия коридор и след малко влязоха в малка, добре обзаведена болнична стая. В полумрака, тъй като завесите бяха спуснати, лежеше мис Елизабет Темпъл. Имаше вид на статуя, но някак си се усещаше, че не е заспала. Дишаше неравномерно, на пресекулки. Сестра Баркър се наведе, за да я погледне, и махна на мис Марпъл да седне на стола до леглото. След това тръгна към вратата. Иззад паравана до изхода се показа млад мъж с бележник в ръка.

— Това е нареждане на лекаря, мистър Рекит — каза сестра Баркър.

Появи се и още една сестра.

— Повикайте ме, ако се наложи, сестра Едмъндс. И осигурете на мис Марпъл всичко, от което може да има нужда.

Мис Марпъл разкопча палтото си. В болничната стая беше топло. Сестрата се приближи, пое го от нея и отново се скри зад паравана, а мис Марпъл седна на стола. Погледна Елизабет Темпъл и си помисли, така, както и в автобуса, колко е хубава всъщност. Сивата й коса беше прибрана назад и й придаваше особено благороден вид. Хубава жена, личност. Колко жалко щеше да бъде, ако светът загуби Елизабет Темпъл.

Мис Марпъл намести възглавничката на гърба си, премести стола малко напред и се приготви да чака. Тя нямаше никаква представа дали щеше да има полза от това или не. Времето минаваше. Десет минути, двадесет минути, половин час, тридесет и пет минути… Тогава, съвсем неочаквано се чу глас. Нисък, пресипнал, но ясен. Предишната му звънкост беше изчезнала.

— Мис Марпъл…

Очите на Елизабет Темпъл бяха отворени и гледаха мис Марпъл. Умно, съсредоточено. Изучаваше лицето на жената край леглото й без никакви емоции или изненада. Просто я наблюдаваше. Напълно трезво. И заговори отново:

— Мис Марпъл? Вие ли сте мис Джейн Марпъл?

— Да, аз съм — отговори мис Марпъл. — Джейн Марпъл.

— Хенри често говореше за вас. Каза ми някои неща… Млъкна.

— Хенри? — попита мис Марпъл леко учудена.

— Хенри Клитъринг, стар мой приятел. Много стар приятел.

— Също и мой — каза мис Марпъл. — Хенри Клитъринг.

Умът й се върна назад, към годините, през които бе познавала сър Хенри Клитъринг. Замисли се за нещата, които той й беше казвал, за помощта, която понякога бе искал от нея, и за помощта, която тя бе искала от него. Много стар приятел.

— Спомних си името ви, като го прочетох в списъка на пътниците. Помислих си, че става дума за вас… Бихте могли да помогнете. Това казва Хенри… би го казал, ако беше тук… Бихте могли да помогнете… Да разберете истината… Важно е, въпреки че вече минаха толкова много години…

Гласът й беше несигурен, очите — полузатворени. Сестрата излезе иззад паравана, прекоси стаята, взе една малка чаша и я поднесе към устните на Елизабет Темпъл. Тя отпи и кимна с благодарност. Сестрата остави чашата и се върна на мястото си.

— Ако мога да помогна, ще го направя — каза мис Марпъл, без да задава повече въпроси.

Мис Темпъл каза:

— Добре — и след малко още веднъж: — Добре. Две или три минути тя остана със затворени очи. Не можеше да се разбере дали спи или е в безсъзнание. След това очите й изведнъж се отвориха пак.

— Коя? — каза тя. — Коя от тях?… Ето това трябва да разберем. Разбирате ли за какво говоря?

— Да, струва ми се. За едно момиче, което е било убито… Нора Брод?

Челото на Елизабет Темпъл се сбърчи.

— Не, не, не. Другото. Верити Хънт. Последва пауза и след това тя продължи:

— Джейн Марпъл, вие сте възрастна… по-възрастна, отколкото по времето, когато разговаряхме за вас… По-възрастна, но все още сте в състояние да откривате истината, нали?

Гласът й стана малко по-висок, настоятелен.

— Можете, нали? Кажете, че можете. Не ми остава много време, зная го. Зная го много добре. Една от тях, но коя? Разберете. Хенри би бил сигурен, че ще можете. Може да се окаже опасно за вас…, но ще научите, нали?

— С Божията помощ, ще успея — каза мис Марпъл. Това беше клетва.

— Ах!

Очите й се затвориха, след това се отвориха пак. На устните й трепна нещо като усмивка.

— Големият камък отгоре… Камъкът на смъртта…

— Кой бутна този камък?

— Не знам — Няма значение… единствено… Верити… Разберете за Верити… истината. Верити значи истина, нали?

Мис Марпъл долови лекото отпускане на тялото върху леглото. Сестрата дойде отново. Този път тя опипа пулса на мис Темпъл и кимна на мис Марпъл. Тя послушно я последва навън от стаята.

— За нея това беше голямо усилие — обясни сестрата. — Едва ли скоро пак ще дойде в съзнание. Може и изобщо да не дойде. Успяхте ли да разберете нещо?

— Не мисля, че успях… — отговори мис Марпъл. — Но пък не съм и толкова сигурна…

— Научихте ли нещо? — попита професор Уонстед, когато се качиха в колата.

— Едно име — отговори тя. — Верити. Това ли е било името на момичето?

— Да. Казваше се Верити Хънт.

Елизабет Темпъл издъхна час и половина след това. Умря, без повече да дойде в съзнание.